Данъчното облекчение за млади семейства може да се ползва дори, ако бракът е сключен след ипотечния договор

1.Законодателят не е поставил изискване за поредността, в която следва да се осъществят  обстоятелствата по чл.22а ЗДДФЛ за да възникне правото на данъчно облекчение, а само, че тези обстоятелства трябва да са налице едновременно.

2.С оглед социалната насоченост на  разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ не следва да бъде осъществявано стеснително тълкуване на приложното й поле, поради което и настоящият съдебен състав не споделя тълкуването на разпоредбата, което е направено в касационната жалба на НАП, че гражданският брак трябва да е сключен преди ипотечния договор..

Производството е касационно и е образувано по  жалба на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна” – София при Централно управление на Национална агенция за приходите ( ДД”ОДОП”) против решение на Административен съд София-град, с което е отменен акт за прихващане или възстановяване , издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение  на директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението” – София при Централно управление на Национална агенция за приходите.

С обжалваното съдебно решение е отменен акт за прихващане и възстановяване, издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение  на ДД”ОУИ”, с който на П. Л. З. е отказано да бъде възстановен надвнесен данък за 2010 г. в размер на 1111,91 лв. в следствие на непризнато данъчно облекчение по чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ, което е упражнено с декларация №............. Съдът е приел за неправилни мотивите на органа по приходите, според които към момента на сключване на ипотечния кредит (30.07.2008 г.) П.Л.З.не е бил в брак (сключен на 13.09.2008 г.), поради което не е налице правна възможност за ползване на данъчно облекчение по чл. 22а от ЗДДФЛ. Според АССГ са налице основанията за ползване на данъчно облекчение за млади семейства, защото са налице всички предпоставки на чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ.
Така постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно.

Между страните не е налице спор относно фактическата обстановка по казуса, а именно, че на 30.07.2008 г. между "Централна кооперативна банка"АД от една страна в качеството на кредитор и П.Л.З.и Е.В.В. и от друга страна от друга страна, в качеството им на кредитополучатели, е сключен договор за ипотечен кредит. По силата на този договор, банката предоставя на кредитополучателите кредит в размер на 180000 лв. за покупка на недвижим имот, за който е установено, че е единствено жилище за кредитополучатели - жалбоподателя и съпругата му. Двамата имат сключен граждански брак на 13.09.2008 г. и към датата на сключване на договора за ипотечен кредит, и към датата на деклариране искането за ползване на данъчно облекчение, двамата не са навършили 35 години. С подаването на ГДД за 2010 г. П.Л.З. декларирал данъчно облекчение за млади семейства в размер на 16756,01 лв. в резултат на което данъчната основа за 2010 г. е изчислена на 0 лв. и е деклариран надвнесен данък в размер на 1111,91 лв.

При правилно установена фактическа обстановка АССГ е тълкувал правилно материалния закон в редакцията му, приложима за данъчен период 2010 г.
Съгласно чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 се намалява с направените през годината лихвени плащания върху първите 100 000 лв. по ипотечен кредит, когато едновременно са налице договор за ипотечен кредит на лице, което има сключен граждански брак, ипотекираното жилище е единствено за семейството, в което поне единият съпруг не е навършил 35-годишна възраст. В конкретния случай по отношение на П.Л.З.и неговото семейство са налице за 2010 г. всички кумулативни условия на чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ ( редакция ДВ, бр. 99/2009г. в сила от 01.01.10 г.). Законодателят не е поставил изискване за поредността, в която следва да се осъществят посочените обстоятелства, за да възникне правото на данъчно облекчение, а само, че следва да са налице едновременно. Допълнително следва да бъде посочено, че с оглед социалната насоченост на тази разпоредба не следва да бъде осъществявано стеснително тълкуване на приложното й поле, поради което и настоящият съдебен състав не споделя тълкуването на разпоредбата, което е направено в касационната жалба.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.

Решението е публикувано на Интернет страницата на Върховния административен съд.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова 

Отказ за приспадане на данъчен кредит по ДДС е възможен само , ако въз основа на обективни данни се установи, че данъчнозадълженото лице е получило стоките и услугите като е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата. Въпросът дали дължимият ДДС за предходни или последващи продажби на определени стоки е бил внесен или не в държавния бюджет, е без значение за правото на данъчно-задълженото лице да приспадне платения по получени доставки ДДС

РЕШЕНИЕ НА СЪДА  на Европейския съюз   (трети състав) от 21 юни 2012 година по съединени дела C‑80/11 и C‑142/11

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Според практиката на Съда на ЕС, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки и за получени от тях услуги, представлява основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на . Правото на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано. По-конкретно това право се упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки.

2. Режимът на приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност. По този начин общата система на ДДС гарантира неутралитет по отношение на данъчната тежест върху всички икономически дейности независимо от техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС.

3. Въпросът дали дължимият ДДС за предходни или последващи продажби на определени стоки е бил внесен или не в държавния бюджет, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получени доставки ДДС. Всъщност ДДС се прилага спрямо всяка сделка в процеса на производство и разпространение, като се приспада ДДС, начислен пряко върху различните елементи на себестойността

4. Националните административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба.

5. На данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само , ако въз основа на обективни данни се установи, че то е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, като е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата.

6. Данъчнозадължено лице, което знае или е трябвало да знае, че с покупката си участва в сделка, част от измама с ДДС, трябва да се счита за участник в тази измама, и то без значение дали извлича печалба от препродажбата на стоките или използването на услугите в рамките на извършените от него впоследствие облагаеми сделки

7. Режимът на правото на приспадане, предвиден в посочената директива и припомнен в точки 37—40 от настоящото решение, не допуска данъчнозадължено лице — което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС — да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане.

8. Установяването на режим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавното съкровище.

9. Доколкото отказът да се признае право на приспадане  е изключение от основния принцип, какъвто се явява правото на приспадане, данъчният орган трябва надлежно да установи обективните обстоятелства, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки.

10. Когато са направили всичко необходимо, за да се уверят, че сделките им не са част от измама, включително с ДДС, стопанските субекти трябва да могат да разчитат на законосъобразността на тези сделки без риск да загубят правото си на приспадане на платения ДДС

11. Не е в противоречие с правото на Съюза да се изисква от стопанския субект да вземе всички необходими мерки, за да се увери, че осъществяваната от него сделка не го води до участие в данъчна измама

12. Данъчната администрация  не може  да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение.

13. Данъчните органи са тези, които трябва да осъществят необходимите проверки по отношение на данъчно-задължените лица, за да установят нарушения и измами с ДДС и да наложат санкции на извършилото ги данъчно-задължено лице.

   На 1 юни 2007 г. Mahagében сключва с Rómahegy-Kert kft (наричано по-нататък „RK“) договор за доставка на необработени трупи от акациеви дървета в периода от 1 юни 2007 г. до 31 декември 2007 г. В този период RK издава шестнадесет фактури на името на Mahagében за доставянето и предаването на различни количества акациеви трупи. В шест от тези фактури е посочен номерът на приложената разписка за доставката. RK посочва всички фактури в данъчната си декларация, потвърждавайки, че доставките са извършени, и след доставката внася ДДС. Mahagében също посочва тези фактури в данъчната си декларация и упражнява правото си на приспадане. Количествата акациеви трупи, които Mahagében е закупило от RK, са били отразени в складовата му наличност и следва това са били препродадени от него на различни предприятия.   При проверка на осъществените от RK покупки и доставки съответният данъчен орган установява, че това дружество не е разполагало със складова наличност от акациеви трупи и че закупеното през 2007 г. количество акациеви трупи не е било достатъчно, за да бъдат извършени фактурираните на Mahagében доставки. Въпреки че по време на проверката и двете договарящи страни заявяват, че не са запазили разписките за доставка, впоследствие Mahagében предоставя на данъчния орган копие от 22 разписки за доставка като доказателство за действителното извършване на разглежданите сделки.

С решение от 1 юни 2010 г. данъчният орган установява в тежест на Mahagében данъчно задължение и освен това му начислява лихви за забава и му налага имуществена санкция, като приема, че Mahagében няма право да приспадне ДДС по издадените от RK фактури. Всъщност предвид резултата от извършената по отношение на RK проверка, тези фактури не могат да се считат за истински.

Административната жалба, подадена от Mahagében срещу решението от 1 юни 2010 г., е отхвърлена от ответника по главното производство. Последният се основава в частност на констатацията, че като издател на въпросните фактури RK не е представило никакви документи, удостоверяващи разглежданите сделки (например разписки за доставка), не е могло да разполага с посоченото в тези фактури количество стоки и не е притежавало подходящо за доставката на тези стоки превозно средство, нито отчетни документи за платена за превоза им цена. Освен това Mahagében не положило грижата на добър търговец по смисъла на член 44, параграф 5 от Закона за ДДС, доколкото не проверило дали RK е съществуващо данъчнозадължено лице и разполага с необходимите на Mahagében стоки.

Mahagében сезира Baranya Megyei Bíróság (Окръжен съд, Бараня), като иска отмяна на обжалваното решение в частта, в която се установяват данъчно задължение и задължение за лихви за забава и се налага имуществена санкция. То твърди, че при сключването на договора с RK е положило грижата на добър търговец. Всъщност единственото, което можел да провери във връзка със сделката, е дали дружеството доставчик е регистрирано, притежава валиден данъчен номер и е в състояние да изпълни договора. Освен това проверил качеството и количеството на стоката при приемането ѝ в седалището си, което е и мястото на доставка според посочения договор.

Baranya Megyei Bíróság има съмнения дали може да се откаже право на приспадане на ДДС само поради това че издателят на фактурата не е осчетоводил покупката на съответните стоки и не е имал възможност да достави същите поради липсата на превозно средство, след като същият е признал, че е извършил доставката и е изпълнил задълженията си за деклариране и внасяне на данъка.

Като преценява, че разрешаването на спора в главното производство зависи от тълкуването на правото на Съюза, Baranya Megyei Bíróság решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли Директива 2006/112 да се тълкува в смисъл, че задълженото по ДДС лице, изпълнило предвидените в тази директива материалноправни изисквания във връзка с правото на приспадане на ДДС, може да бъде лишено от това право по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС, когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действителното извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката, че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране? Може ли на основание член 273 от посочената директива държавата членка да изисква — за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите — от получателя по фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него?

2)      Съвместимо ли е с принципите на неутралност и пропорционалност, признати многократно от Съда по повод прилагането на Директива [2006/112], съдържащото се в член 44, параграф 5 от […] Закон за ДДС понятие за грижа на добър търговец, съгласно което според данъчния орган и съдебната практика получателят по фактурата трябва да се увери, че нейният издател е данъчнозадължено лице, което е вписало в счетоводните си книги съответните стоки, разполага с фактурите за покупката на тези стоки и е изпълнило задълженията си за деклариране и внасяне на ДДС?

3)      Трябва ли член 167 и член 178, буква а) от Директива 2006/112 […] да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална норма или практика, която обвързва упражняването на правото на приспадане с изискването данъчнозадълженото лице — получател по фактурата, да докаже, че дружеството — издател на фактурата, е изпълнило нормативните си задължения?“.

 Дело C‑142/11

По дело С-142/11 спорът в главното производство се отнася до две отделни сделки.

На първо място, по силата на договор за изработка г‑н Dávid се задължава да извърши различни строителни работи. След изпълнението на този договор през май 2006 г. пълномощникът на възложителя издава акт за приемане на строителните работи, в който са отбелязани 1 992 изработени часа въз основа на присъствените списъци, които по-конкретно съдържат часа на започване и приключване на строителните работи, мястото на извършването им, името, датата на раждане и подписа на всеки работник, както и името и печата на г‑н Dávid. По време на извършената във връзка с тази сделка данъчна проверка г‑н Dávid заявява, че не е наемал лица и че е възложил работите на подизпълнител, г‑н Máté. Той не успява до посочи работниците, наети от този подизпълнител. Уговорената в договора между г‑н Dávid и г‑н Máté цена е била платена на основание на акта за приемане на строителните работи.  В резултат на проведени данъчни проверки се установява, че г‑н Máté също не е разполагал с работници, нито с материалите, необходими за извършването на фактурираните строителни работи, и че само е възпроизвел фактурите, изготвени от друг подизпълнител. Последният, свекър на г‑н Máté, не е наемал декларирани работници в релевантния период и не е представил данъчна декларация за въпросната данъчна година. С оглед на всички тези обстоятелства данъчната администрация приема, че с изготвените от последния подизпълнител фактури не можело да се удостовери по надлежен начин действителното извършване на посочената в тях сделка и че на практика г‑н Máté не е осъществявал дейност на подизпълнител. Макар извършените проверки да не опровергават факта, че строителните работи действително са били извършени, и то от посочените в присъствените списъци работници, не било възможно надлежно да се установи нито кое предприятие е извършило строителните работи, нито кое предприятие е наело въпросните работници. При тези условия получените от г‑н Dávid фактури не отразявали действително извършена сделка, поради което били фиктивни. Освен това г‑н Dávid не положил грижата на добър търговец по смисъла на член 44, параграф 5 от Закона за ДДС.

На второ място, през 2006 г. г‑н Dávid се е задължил към дружество да извърши някои строителни работи, като за целта използвал друг подизпълнител. Към момента на данъчната проверка обаче спрямо последния вече имало образувано производство по несъстоятелност. Не било възможно да се установи контакт с неговия бивш представител, който не бил предоставил никакви документи на синдика. Според данъчния орган по никакъв начин не било доказано, че в издадената от подизпълнителя фактура са посочени действителните страни и цена. Освен това г‑н Dávid не положил дължимата съгласно закона грижа на добър търговец, тъй като не се уверил, че посоченият подизпълнител разполага с необходимите за извършването на въпросните строителни работи ресурси.

При тези условия данъчният орган отказва да признае право на приспадане във връзка с разглежданите две сделки, установява в тежест на г‑н Dávid задължение за ДДС и за лихви за забава и му налага имуществена санкция.

 Г‑н Dávid обжалва пред Jász-Nagykun-Szolnok Megyei Bíróság (Окръжен съд, Jász-Nagykun-Szolnok) решението на данъчния орган, като в частност твърди, че е положил грижата на добър търговец. Всъщност той се уверил, че сделката действително е била извършена и че издателят на фактурата има качеството на данъчнозадължено лице. Той поддържа, че не следва да бъде държан отговорен за това, че подизпълнителят му не е изпълнил данъчните си задължения.

 Jász-Nagykun-Szolnok Megyei Bíróság се пита дали данъчнозадълженото лице има право да приспадне платения по получени доставки ДДС, без да извършва допълнителни проверки, когато данъчният орган не е доказал наличието на небрежност или умисъл от страна на издателя на фактурата или на издателите на други фактури, предназначени за него, евентуално с цел избягване на данъци, за което получателят на фактурата (тоест данъчнозадълженото лице) не е знаел и не е допринесъл.Посочената юрисдикция счита, че с оглед на разпоредбите на Шеста директива данъчнозадълженото лице, което упражнява право на приспадане на ДДС, не може да носи обективна отговорност във връзка с получените от него фактури и не е длъжно да доказва, в случай на нарушение от страна на издателя на фактурата, че са изпълнени изискванията по член 44, параграф 5 от Закона за ДДС.

При тези обстоятелства Jász-Nagykun-Szolnok Megyei Bíróság решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли режимът относно приспадането на [ДДС], предвиден в Шеста директива […] или в приложимата през 2007 г. Директива [2006/112], да се тълкува в смисъл, че въз основа на принципа на обективната отговорност данъчната администрация може да не признае или да ограничи правото на приспадане на искащото да упражни това право данъчнозадължено лице, когато издателят на фактурата не може да удостовери, че използването на подизпълнители е извършено в съответствие с правото?

2)      Може ли данъчната администрация, в случай че не оспорва извършването на отразената във фактурата сделка и самата фактура отговаря на предвидените в закона формални изисквания, законно да откаже възстановяване на ДДС, поради това че не е възможно да се установят използваните от издателя на фактурата подизпълнители или поради това че издадените от тях фактури не са редовни?

3)      Длъжна ли е данъчната администрация, която отказва да признае право на приспадане [при обстоятелства като посочените във втория въпрос], да докаже в хода на данъчното производство, че данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане, е знаело за нарушенията, извършени от предприятията надолу по веригата от подизпълнители с цел избягване на данъци, или е участвало в тези нарушения?“

 По преюдициалните въпроси

35.Като начало следва да се припомни, че предвид различния момент на настъпване на фактите по главните производства, поставените въпроси са свързани както с Шеста директива, така и с Директива 2006/112. Както бе отбелязано в точка 3 от настоящото решение, последната директива по принцип не внася съществени промени спрямо Шеста директива. По-конкретно, разпоредбите на тези две директиви, приложими в случаите по главните производства, са по същество идентични. При тези условия е достатъчно поставените въпроси да се разгледат в светлината на разпоредбите на Директива 2006/112 (вж. в този смисъл Решение от 15 септември 2011 г. по дело Słaby и др., C‑180/10 и C‑181/10, все още непубликувано в Сборника, точки 28 и 49—51).

 По въпросите, поставени по дело C‑142/11

37.Преди да се отговори на тези въпроси, първо следва да се припомни, че видно от постоянната съдебна практика, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки и за получени от тях услуги, представлява основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на ДДС (вж. по-конкретно Решение от 25 октомври 2001 г. по дело Комисия/Италия, C‑78/00, Recueil, стр. I‑8195, точка 28, Решение от 10 юли 2008 г. по дело Sosnowska, C‑25/07, Сборник, стр. I‑5129, точка 14 и Решение от 28 юли 2011 г. по дело Комисия/Унгария, C‑274/10, все още непубликувано в Сборника, точка 42).

38.Както Съдът неведнъж е подчертавал, предвиденото в членове 167 и сл. от Директива 2006/112 право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано. По-конкретно това право се упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки (вж. по-конкретно Решение от 21 март 2000 г. по дело Gabalfrisa и др., C‑110/98—C‑147/98, Recueil, стр. I‑1577, точка 43, Решение от 6 юли 2006 г. по дело Kittel и Recolta Recycling, C‑439/04 и C‑440/04, Recueil, стр. I‑6161, точка 47, Решение от 30 септември 2010 г. по дело Uszodaépítő, C‑392/09, Сборник, стр. І‑8791, точка 34 и Решение по дело Комисия/Унгария, посочено по-горе, точка 43).

39.Режимът на приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност. По този начин общата система на ДДС гарантира неутралитет по отношение на данъчната тежест върху всички икономически дейности независимо от техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС (вж. по-конкретно Решение по дело Gabalfrisa и др., посочено по-горе, точка 44, Решение от 21 февруари 2006 г. по дело Halifax и др., C‑255/02, Recueil, стр. I‑1609, точка 78, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 48 и Решение от 22 декември 2010 г. по дело Dankowski, C‑438/09, все още непубликувано в Сборника, точка 24).

40. Въпросът дали дължимият ДДС за предходни или последващи продажби на определени стоки е бил внесен или не в държавния бюджет, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получени доставки ДДС. Всъщност ДДС се прилага спрямо всяка сделка в процеса на производство и разпространение, като се приспада ДДС, начислен пряко върху различните елементи на себестойността (вж. Определение от 3 март 2004 г. по дело Transport Service, C‑395/02, Recueil, стр. I‑1991, точка 26, Решение от 12 януари 2006 г. по дело Optigen и др., C‑354/03, C‑355/03 и C‑484/03, Recueil, стр. I‑483, точка 54 и Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 49).

41.  Второ, трябва да се припомни, че борбата срещу данъчните измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Директива 2006/112 (вж. по-конкретно Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 71, Решение от 7 декември 2010 г. по дело R, C‑285/09, все още непубликувано в Сборника, точка 36 и Решение от 27 октомври 2011 г. по дело Tanoarch, C‑504/10, все още непубликувано в Сборника, точка 50). В това отношение Съдът вече е постановил, че правните субекти не могат с измамна цел или с цел злоупотреба да се позовават на нормите на правото на Съюза (вж. по-конкретно Решение от 3 март 2005 г. по дело Fini H, C‑32/03, Recueil, стр. I‑1599, точка 32, Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 68 и Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 54).

42.      Поради това националните административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба (вж. в този смисъл Решение по дело Fini H, посочено по-горе, точки 33 и 34, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 55 и Решение от 29 март 2012 г. по дело Véleclair, C‑414/10, все още непубликувано в Сборника, точка 32).

43.      Що се отнася до главното производство, от акта за преюдициално запитване следва, че безспорно жалбоподателят в това производство, който иска да упражни правото на приспадане, е данъчнозадължено лице по смисъла на член 9, параграф 1 от Директива 2006/112 и доставките на услуги, с които той обосновава това право, впоследствие са използвани от него за нуждите на собствените му облагаеми сделки.

44.      Освен това от акта за преюдициално запитване следва, че поставените въпроси се основават на констатациите, че, първо, сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е извършена видно от съответната фактура и второ, тази фактура съдържа данните, изисквани от Директива 2006/112, поради което са изпълнени предвидените в тази директива процесуални и материалноправни условия за възникването и упражняването на правото на приспадане. В частност следва да се отбележи, че в акта за преюдициално запитване не се посочва, че жалбоподателят по главното производство лично е извършил неправомерни действия, като например представяне на неверни декларации или изготвяне на нередовни фактури.

46.Всъщност за нуждите на Директива 2006/112 данъчно-задължено лице, което знае или е трябвало да знае, че с покупката си участва в сделка, част от измама с ДДС, трябва да се счита за участник в тази измама, и то без значение дали извлича печалба от препродажбата на стоките или използването на услугите в рамките на извършените от него впоследствие облагаеми сделки (вж. Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 56).

47.За сметка на това режимът на правото на приспадане, предвиден в посочената директива и припомнен в точки 37—40 от настоящото решение, не допуска данъчнозадължено лице — което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС — да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане (вж. в този смисъл Решение по дело Optigen и др., посочено по-горе, точки 52 и 55 и дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точки 45, 46 и 60).

48.Всъщност установяването на режим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавното съкровище (вж. в този смисъл Решение от 11 май 2006 г. по дело Federation of Technological Industries и др., C‑384/04, Recueil, стр. I‑4191, точка 32 и Решение от 21 февруари 2008 г. по дело Netto Supermarkt, C‑271/06, Сборник, стр. I‑771, точка 23).

49. Доколкото отказът да се признае право на приспадане в съответствие с точка 45 от настоящото решение, е изключение от основния принцип, какъвто се явява правото на приспадане, данъчният орган трябва надлежно да установи обективните обстоятелства, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки

50.С оглед на изложеното по-горе на поставените по дело C‑142/11 въпроси следва да се отговори, че член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), член 220, точка 1 и член 226 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчно-задълженото лице право да приспадне от ДДС, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно-задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки.

По въпросите, поставени по дело C‑80/11

52.      В това отношение от акта за преюдициално запитване, и по-конкретно от първия въпрос, следва, че въпросите по дело C‑80/11, подобно на тези по дело C‑142/11, се основават на констатацията, че са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане, и в частност условието данъчнозадълженото лице да притежава фактура, която удостоверява действителното извършване на доставката на стоки и отговаря на съдържащите се в посочената директива изисквания. Поради това предвид дадения в точка 50 от настоящото решение отговор, който важи и за доставките на стоки, право на приспадане може да бъде отказано само ако се установи, въз основа на обективни данни, че съответното данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки.

      Съгласно практиката на Съда, когато са направили всичко необходимо, за да се уверят, че сделките им не са част от измама, включително с ДДС, стопанските субекти трябва да могат да разчитат на законосъобразността на тези сделки без риск да загубят правото си на приспадане на платения ДДС (вж. Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 51).

Връщане на недобросъвестно полученото парично обезщетение за отглеждане на малко дете се дължи от осигуреното лице, а не и от осигурителя.

 Р Е Ш Е Н И Е  № 1955 от  04.11.2011 год. на  РУСЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав  по гр.д. № 5815 по описа за 2011 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Ответницата  не е била участник в административното производство, развило се между ищеца и административния орган, поради което съдът прима, че следва да се произнесе относно  законосъобразността на визирания административен акт.

2. Съгласно чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО контролните органи на НОИ съставят на физическите лица или на юридическите лица ревизионни актове за начет за причинените от тях щети на държавното обществено осигуряване от неправилно извършени осигурителни разходи и от издадени документи с невярно съдържание. Имуществената отговорност по посочения текст е гражданска отговорност и произтича от закона, като се реализира по предвидения в КСО ред и се състои във възстановяване на причинени имуществени вреди на фондовете на държавното обществено осигуряване.

3. Няма законово задължение и отговорност за работодателя и осигурител да осъществява контрол или проверка за истинността на декларираните от осигурения родител обстоятелства, свързани с отсъствие на ограниченията при възникване право да се получи обезщетението по чл. 164, ал. 4 от КТ, съответно по чл. 53, ал. 1 от КСО.

4. Отговорността за това неправомерно получаваното обезщетение следва да се носи от ответницата, която нарушила свое задължение за деклариране на промяна в обстоятелствата. Но нейната отговорност следва да се реализира пряко от административния орган.

5. Връщане на недобросъвестно полученото парично обезщетение за отглеждане на малко дете, се дължи само от осигурено или от самоосигуряващо се лице, но не и от осигурител.

Предявен е иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Ищецът „В.” ООД твърди, че при извършена финансова ревизия на дружеството на ...2011 год. от р. при РУСО- Р., бил съставен и връчен ревизионен акт за начет за неправомерно изплатени парични обезщетения на ответника А.Г.Б. за отглеждане на малко дете по справка № .. за периода от ...2008 год. до ...2008 год. общо в размер на 1950.55 лева, от които 1276.00 лева главница и 674.55 лева лихва за забава. Заявява, че ответницата не е изпълнила задължението си съгласно подписаната от нея молба- декларация да уведоми ищеца в тридневен срок, че има промяна в обстоятелствата, настъпили след подаване на молбата за получаване на обезщетение по чл. 164, ал. 1 от КТ. При извършената ревизия било установено, че ответницата нямала право на полученото парично обезщетение за отглеждане на дете до две години за процесния период, тъй като дъщеря й била записана в детско заведение.  Ревизията била извършена по повод проверка на детска ясла № ..в гр. Р.., приключила с констативен протокол вх. № ../...2011 год. След съставяне на ревизионния акт ищцовото дружество възстановило изцяло сумата 1950.55 лева в бюджета на РУСО под страх от запориране на банковите му сметки. С нотариална покана рег. № ../...2011 год., том .., № .. на н. А. П. ответицата била поканена да възстанови платените и получени от нея суми, но до предявяване на иска тя не е сторила това. Моли съда да постанови решение, с което ответницата да бъде осъдена да заплати сумата 1950.55 лева и законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

Ответницата А.Г.Б. счита иска за неоснователен.

Третото лице- помагач РУСО- Р. изразява становище, че предявеният иск е основателен.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Не се спори между страните, че са били в трудово правоотношение през периода от ...2008 год. до ...2008 год. Не се спори и че, в подадената от ответницата молба –декларация за получаване на обезщетение за отглеждане на малко дете по чл.164, ал.1 и 2  от КТ, последната се задължила при промяна на обстоятелства, свързани с отглеждането на детето, водещи до прекратяване или изменение на паричното обезщетение в тридневен срок да уведоми писмено ищцовото дружество. Въз основа на заповед № ../...2011 год. на Д. на РУСО- Р. била извършена частична финансова ревизия по разходите на държавното обществено осигуряване за периода ...2008 год. до ...2008 год. на ищеца. Видно от ревизионния акт за начет вх. № ../...2011 год. и анализ към него, бил установен начет в размер на 1950.55 лева, от които 1276.00 лева – неправилно изплатени на ответницата обезщетение за отглеждане на дете за периода ...2008 год.- ..2008 год., както и 674.55 лева– начислена лихва за периода от датата на първото неправомерно получено обезщетение до ...2011 год.– датата на ревизионния акт за начет.  Било констатирано, че ответницата нямала право на полученото парично обезщетение за отглеждане на дете до две години за периода от ...2008 год. до ...2008 год., тъй като дъщеря й била записана в Детска ясла № ..- Р.. Р. на контрола по разходите на ДОО при РУСО- Р. издал разпореждане № ../...2011 год. на основание чл.110, ал.3 от КСО  за внасяне от ищцовото дружество на претендираната сумата по ревизионния акт за начет. С платежно нареждане ищецът на ...2011 год. заплатил на РУСО- Р.. сумата 1950.55 лева. Не е спорно, че детето на ответницата било записано на ясла през процесния период, както и че ревизионен акт вх. № ../...2011 год. и разпореждане № ../...2011 год. са влезли  в сила. Съдът приема за установени поради липсата на спор между страните обстоятелствата, че ответницата е получавала парично обезщетение за отглеждане на малко дете, през периода ...2008 год.- ...2008 год.и че обезщетение е било изплащано от ищеца, който е теглил сумите за сметка на бюджета на ДОО.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно текста на чл. 17, ал.2 от ГПК, съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол, като той не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Разпореждане № ../...2011 год., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО при РУ „Социално осигуряване”- гр. .. се противопоставя на ответницата, тъй като въз основа на него се претендира процесната сума от ищеца. Ответницата  не е била участник в административното производство, развило се между ищеца и административния орган, поради което съдът прима, че следва да се произнесе относно  законосъобразността на визирания административен акт. Постановеното разпореждане е съобразено с административно- производствените правила. Издадено е от орган с материална и териториална компетентност  -  ръководителя на контрола по разходите на ДОО при РУ „Социално осигуряване”- гр. Р... Спазени са изискванията на чл. 59 от АПК по отношение формата и задължителните реквизити за издаването на оспорвания индивидуален административен акт. Не е допуснато и съществено нарушение на административно-производствените правила. Съдът обаче намира, че е налице противоречие на оспорения акт с материалноправните разпоредби на закона, по следните съображения: Съгласно чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО контролните органи на НОИ съставят на физическите лица или на юридическите лица ревизионни актове за начет за причинените от тях щети на държавното обществено осигуряване от неправилно извършени осигурителни разходи и от издадени документи с невярно съдържание. Имуществената отговорност по посочения текст е гражданска отговорност и произтича от закона, като се реализира по предвидения в КСО ред и се състои във възстановяване на причинени имуществени вреди на фондовете на държавното обществено осигуряване. За ангажирането на същата, е необходимо установяването на противоправно поведение на дееца, настъпил вредоносен резултат и пряка причинно-следствена връзка между тях. Следователно, имуществена отговорност по чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО носят физическите и юридически лица - осигурители, осигурени лица или длъжностни лица на осигурителните органи, т. е. лица, които са страна в осигурителните правоотношения и/или са носители на конкретни задължения по тези отношения. Тяхната отговорност е за поправяне на вредите, възникнали като пряк и непосредствен резултат от допуснати от тях нарушения на задълженията им по осигурителните правоотношения, по които са страна. В конкретния случай съдът намира, че липсва пряка причинна връзка между щетата, настъпила в бюджета на ДОО и поведението на дружеството- работодател и осигурител, чиято отговорност е била  ангажирана с Разпореждане № .....2011 год.

В решението си административният орган не е установил факти за нарушение на конкретни нормативно въведени задължения от страна на дружеството- осигурител. Неоспорените по делото данни сочат, че осигуреното лице- майка (ответница в настоящото производство), не е изпълнило свое задължение за деклариране на промяна в обстоятелствата, настъпила, след като е започнало изплащане на парично обезщетение за отглеждане на малко дете. Нито в КСО, нито в друг нормативен акт, включително подзаконовите такива, се съдържа задължение и отговорност за работодателя и осигурител да осъществява контрол или проверка за истинността на декларираните от осигурения родител обстоятелства, свързани с отсъствие на ограниченията при възникване право да се получи обезщетението по чл. 164, ал. 4 от КТ, съответно по чл. 53, ал. 1 от КСО. Нормативните актове не предоставят и определени права да следи за наличието на условията за получаване на обезщетение за този социален риск по време на поучаването му. Ето защо липсва правно основание да му се прехвърлят като отговорност и вина задължения, които не са му вменени от законодателя, а в последствие и да се търси отговорност за неправилните социални разходи.

Отговорността за това неправомерно получаваното обезщетение следва да се носи от ответницата, която нарушила свое задължение за деклариране на промяна в обстоятелствата. Но нейната отговорност следва да се реализира пряко от административния орган.

Действително след като по собствена воля осигуреното лице не е изпълнило нормативно определените си задължения, от които предоставеното му право е в корелативно обвързана зависимост, същото не следва да черпи права от собственото си неправомерно поведение, но както бе посочено, това следва да се установи в административно производство между него и административния орган. Само и единствено поради обстоятелството, че сумите за обезщетение са теглени от представляващ дружеството- осигурител, не следва извод, че щетата за ДОО е причинена от дружеството.

Допълнително следва да се посочи, че нормата на чл. 53, ал. 4 КСО е претърпяла изменение с ДВ бр. 68 от 2006 год. в сила от ...2006 год. Изменението е свързано с отпадане на текста „на пълна държавна издръжка”, отнасящ се до настаняване на детето в детско заведение. Направеното изменение в посочената по-горе норма, не е обвързано от законодателя със създаване на задължение за осигурителите да изискат отново декларация за вече декларирани от майката обстоятелства.

С оглед на гореизложеното, налага се извод за липса на причинно-следствена връзка между действията на осигурителя– ищец в настоящото производство, чиято имуществена отговорност е ангажирана по ревизионен акт за начет и настъпилата за фонда на ДОО щета. Това обстоятелство изключва приложението на нормата на чл. 110, ал. 1, т. 1 КСО. С оглед на горното, съдът намира, че административен акт - Разпореждане № ../...2011 год., е издаден при противоречие с материалноправната разпоредба на чл. 110, ал. 1, т. 1 от КСО, тъй като не е осъществен фактическия състав на цитираната разпоредба, а именно: наличието причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че предвид настъпилата законодателна промяна, обнародвана в ДВ, бр. 60 от ...2011 год. по отношение на лихвите, органите на НОИ прилагат нормите на § 21, ал. 4 във връзка с § 21, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на КСО, в сила от ...2011 год., че за погасените задължения до посочената дата НОИ възстановява платените лихви на осигурените или самоосигуряващите се лица. Не е посочено, че осигурител, какъвто е ищецът, може да иска по този ред възстановяване на заплатени лихви, тъй като заплащане на недобросъвестно полученото парично обезщетение за отглеждане на малко дете, се дължи само от осигурено или от самоосигуряващо се лице, но не и от осигурител.

Посоченият по- горе административен акт Разпореждане № ../...2011 год. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при РУ „Социално осигуряване”- гр. Р.. не е бил обжалван от ищеца пред Д. на РУ „Социално осигуряване”- гр. Р. по административен, а впоследствие и по съдебен ред, поради което е влязъл в сила. Ищецът е счел, че същият е законосъобразен и е заплатил дължимата по него сума. Предвид констатираната негова незаконосъобразност, не може да се приеме, че е подлежал на изпълнение, поради което съдът намира, че ако процесният административен акт е бил обжалван от ищеца, а не доброволно изпълнен, то в този случай последният е нямало да заплати на ДОО претендираната сума.

С оглед изложеното съдът приема, че ищецът сам се е поставил в положението на лице, доброволно заплатило задължение по незаконосъобразен административен акт, поради което  счита, че предявеният иск като неоснователен следва да се отхвърли, тъй като не са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД.

Съдът е отхвърлил иска на  „В.” ООД срещу А.Г.Б. за заплащане на сумата от 1950.55 лева, платена въз основа на Разпореждане № ../...2011 год. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при РУ „Социално осигуряване”- гр. Р.. ведно със законната лихва върху нея, считано от ...2011 год.

Решението е влязло в сила. Пълният текст

http://www.justice-ruse.org/rcourt/2012/02/ga/05634511/815a0411.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Данъчно право - Съветник

  Данъчно облагане на прехвърляне на предприятие от ЕТ на ЕООД

Касаторът „Н”ЕООД моли да бъде отменено решение на Варненския административен съд в частта, с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт / РА/ на ТД на НАП-Варна като неправилно.

Втора касационна жалба е подадена от Директора на ДОУИ-Варна против решението в частта, с която е отменен РА.

С обжалваното решение административният съд е отменил РА на ТД на НАП-Варна в частта, с която е определен корпоративен данък да 2005г. над 2381,06лв с лихви над 1301,38лв, за 2006г. корпоративен данък 4091,65лв и 1697,28лв лихви, и за 2007г. корпоративен данък над 24 978,18лв и лихви над 6664,32лв, като жалбата в останалата й част е отхвърлена. РА е издаден след проведена по чл.122 ал.1 т.4 ДОПК ревизия, тъй като по договор от 21.04.2005г. „Н”ЕООД е придобило търговското предприятие на ЕТ”Н” от собственика Н. П. за сумата 290 000лв, като в счетоводството на ревизираното лице не е приложен Счетоводен стандарт 22 – Отчитане на бизнес комбинации и придобиването на предприятието не е осчетоводено. По чл.122 ал.1 т.4 ДОПК . Съдът е приел, че е налице третата хипотеза от т.4 – воденото счетоводство не дава възможност за установяване на основата за данъчно облагане на ревизираното лице. Съдът е приел, че приложението на СС-22 изисква отразяване в счетоводството на купувача на придобитите разграничими активи и пасиви, след проведена инвентаризация, определяне на дълготраен актив „репутация” след сравняване на придобивната цена на предприятието със стойността на разграничимите активи и пасиви. Ако репутацията е отрицателна величина /при цена на придобиване по-ниска от цената на разграничимите активи и пасиви - нетни активи/ се отразява в актива на баланса с отрицателен знак, а ако е положителна величина се отразява в пасива на баланса. При отрицателна репутация справедливата стойност на активите се намалява пропорционално до изчерпване на превишението, като отрицателната репутация се отчита като приход за бъдещи периоди на равни части в следващите 5 години. Неспазването на изискванията на СС-22 от ревизираното лице е довело до невъзможност да се определи вярно финансовия резултат за следващите 5 години, поради което съдът е приел, че са налице условията на третата хипотеза от чл.122 ал.1 т.4 ДОПК и ревизията правилно е проведена по чл.122 ДОПК.

Изводът на съда е законосъобразен. Обосновано съдът е приел, че не може да се извърши последващо приложение на СС-22 поради липса на инвентаризация към момента на прехвърляне на активите, наличието на която е условие за признаване на разграничимите активи по т.5.1 от СС-22.

В РА е увеличен финансовият резултат за 2005г. с 1562,37лв, а за 2006г. с 27 277,70лв на основание чл.23 ал.2 т.10 ЗКПО/отм./, тъй като с тези суми разходите за производство надхвърлят приходите за периода, тъй като обичайните разходи в мебелното производство са 50% от стойността на продукцията, прието е, че разходите са отчетени в нарушение на принципа за съпоставимост между приходи и разходи. Съдът е приел, че осчетоводените завишени разходи установяват извършване на продажби на загуба, която не е достатъчно основание да се приеме за нарушение на принципа за съпоставимост между приходи и разходи, който изисква разходите за дейността да се отразяват счетоводно в периода, през който лицето черпи икономически изгоди от тях. Цитираният в РА размер на обичайни разходи за производството на мебели не е нормативно определен. За да се приеме, че е налице нарушение на този принцип следва да се представят доказателства за нарушение на изискването разходите да се осчетоводят в периода на икономическите изгоди от тях, което не е направено и съдът е приел, че финансовия резултат в РА неправилно е увеличен с тези суми на основание чл.23 ал.2 т.10 ЗКПО/отм./.

Изводът на съда е законосъобразен. Обосновано съдът е приел, че не е доказано нарушение на счетоводното законодателство при производство на мебели със завишени разходи спрямо обичайните. Не е доказано и осчетоводяване на разходи, несвързани с производството и получените приходи от него. Законосъобразно съдът е отменил РА в частта, с която за 2005г. и 2006г. е увеличен финансовия резултат на основание чл.23 ал.2 т.10 ЗКПО/отм./. По т.10 се извършва увеличение на финансовия резултат с разходи, осчетоводени в нарушение на счетоводното законодателство или на принципа "документална обоснованост", които изисквания в случая не се твърди и не е доказано да са налице.

За 2007г. финансовият резултат в РА е увеличен със сумата 24 559,78лв на основание чл.26 т.1 ЗКПО – разходи, несвързани с дейността, тъй като обичайните разходи в мебелното производство са 50% от отчетения приход, а осчетоводените завишени разходи са в нарушение на принципа за съпоставимост между приходи и разходи. По това увеличение съдът е приел, че РА не е обжалван. Изводът е неправилен. В жалбата до административния съд дружеството е обжалвало РА, с който са определени задължения за корпоративен данък в общ размер 76 563,05лв, а видно от РА, с него са определени задължения за корпоративен данък с лихви за трите години в размер 76 563,05лв, от което следва, че с така формулираната жалба РА е обжалван изцяло. Съдът не се е произнесъл по част от жалбата и в частта за увеличението на финансовия резултат с 24 559,78лв за 2007г. решението следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на същия съд за постановяване на допълнително решение.

За 2007г. в РА е увеличен финансовия резултат на ревизираното лице със сумите 276 756лв, представляваща отнесени по сметка 117-други резерви на ЕООД суми от сметка 101-основен капитал на едноличния търговец. Увеличен е финансовия резултат и със сумата 222 222лв, отразена по сметка 152 – дългосрочни заеми, а пред 2007г. отнесена по сметка 117-други резерви на ЕООД. В РА е прието, че с тази операция са отписани задължения, погасени по давност. Цитиран е чл.46 ал.1 т.1 ЗКПО, според който при определяне на данъчния финансов резултат счетоводния финансов резултат се увеличава със задълженията на лицето, произтичащи от суми, които водят до намаляване на финансовия резултат, като увеличението се извършва в годината, в която задължението е погасено по давност, но не повече от пет години, от момента, в който задължението е станало изискуемо. Цитирана е и ал.2, според която, счетоводните приходи отчетени, поради отписване на задължения по ал.1, не се признават за данъчни цели. Цитиран е СС-18 – Приходи, раздел Г т.2 - отписани задължения, според която в този случай приход се признава при изтичане на давностния срок или при наличие на други основания за отписване на задължението. На основание чл.78 ЗКПО е увеличен финансовия резултат и с двете суми, отнесени по сметка 117-резерви, макар, че за сумата 222 222лв в РА няма констатация, от кога е осчетоводена по сметка 152-дългосрочни заеми на ЕТ. В РА е прието и за двете суми, че са погасени по давност и поради неосчетоводяване на приход при отписването им по давност е приложен чл.78 ЗКПО, според който финансовият резултат се увеличава с приходите, които е следвало да бъдат отчетени през текущата година по изискванията на нормативен акт, но не са отчетени от лицето. В РА е прието, че сумите неправилно са отнесени по сметка 117 – други резерви. Основанието за увеличение на финансовия резултат в РА е по чл.78 ЗКПО и СС-18 - приходи раздел Г т.2.

Съдът е приел, предвид заключението на счетоводната експертиза, че сумата 276 276 754,53лв се появява като крайно салдо по сметка 101 – основен капитал на ЕТ към 31.12.1998г., срещу тази сума няма налични пари или сметки в банка, поради което представлява оборотни средства на ЕТ, като израз на собствения капитал на ЕТ и е формирала цената на търговското предприятие през 2005г. Цената на придобиване на търговското предприятие не е осчетоводена от ревизираното лице през 2005г. като задължение към собственика, макар, че не е платена. Съдът е приел, че не е отразена в счетоводството цената на придобиване на търговското предприятие като задължение към собственика, с което е налице отписване на задължение, но това е станало още през 2005г., а не през 2007г., както неправилно е прието в РА. Предвид чл.160 ал.5 ДОПК съдът е приел, че не може да извърши преобразуване на финансовия резултат, което ревизията не е извършила. Имал е предвид, че преобразуването е следвало да се извърши през 2005г., когато фактически е отписано задължението. Приел е също, че през 2007г. отнасянето на сумата от сметка 101-основен капитал в сметка 117 – други резерви не води до формиране на приход за ревизираното лице, тъй като са били собствени на дружеството към 1.01.2007г. и не са налице условията за увеличение на финансовия резултат за 2007г. Изводът е правилен като краен резултат с известни уточнения. В РА е прието, че при прехвърляне на предприятието през 2005г. сделката по прехвърлянето не е осчетоводена, а салдата по оборотната ведомост на едноличния търговец към датата на прекратяване на дейността са пренесени механично като салда в оборотнатната ведомост на „Н”ЕООД. През 2005г. задължението към собственика, отразено по сметка 101-основен капитал, фактически отразява цената на придобиване на предприятието, която не е платена. Този извод на съда се подкрепя от заключението на вещото лице. Преместването на суми от сметка 101-основен капитал в сметка 117 – други резерви не представлява приход по смисъла на т.4.4 от ПМС № 46/21.03.2005г. за приемане на Национални стандарти за финансови отчети на малки и средни предприятие Общи положения, според която приход е нарастването на икономическата изгода през отчетния период под формата на придобиване на активи или намаляването на пасивите, което води до нарастване на собствения капитал, отделно от това, което подлежи на разпределение между собствениците на капитала, и преоценката, отразена в собствения капитал. Цитираното определение за приход позволява отразяването на нарастване по капиталовите сметки да се счита за приход, Сметка 117 – други резерви в баланса е в раздел В – Собствен капитал , подраздел ІV и участва в пасива на баланса, както и основния капитал. По цитираната т.4.4 от Общите положения, за да е налице приход трябва да е налице икономическа изгода, водеща до увеличение на основния капитал, като последното условие в случая не е налице. И двете сметки 101-основен капитал и 117-други резерви са в пасива на баланса в един и същ раздел и преместването на суми от едната в другата не води до увеличение на основания капитал, поради което изводът на съда, че през 2007г. не е възникнал приход от преместването на сумата от сметка 101 в сметка 117 е правилен. Съдът като е приел, че финансовият резултат за 2007г. неправилно е увеличен със сумата 276 756лв е достигнал до законосъобразен извод.

За сумата 222 222лв съдът е приел, че представлява заемни средства от собственика и задължение на ЕТ към него. Според съда не е установено задължението да е погасено по давност. Заемните средства са прехвърлени в сметка за резерви и с тях е увеличен капитала на дружеството, чийто едноличен собственик е собственика на едноличния търговец. Приел е също, че в РА правилно е прието, че като е осчетоводена сумата по сметка 117 – други резерви е отписано задължение, при което отписване се формира приход по СС-18 раздел Г, т.2. Според съда за тази сума дружеството е задължено към собственика на капитала, а с отнасянето на сумата в резерви е признало сумата за своя, поради което правилно в РА е прието, че е отписано задължение и възниква приход. Потвърдил е извода в РА, че за да се формират резерви следваше дружеството да се разчете със собственика за задължението към него и впоследствие да получи сумата отново като резерви, които после да се трансформират в основния капитал на дружеството. Необоснован е изводът на съда, че задължението за 222 222лв  заемни средства отразени по сметка 152- дългосрочни заеми не са погасени по давност. Вещото лице е дало заключение, че сумата е отразена от ЕТ към 30.06.1999г. по сметка 531-предоставени заеми за текущи нужди като задължение. В счетоводството на "Н"ЕООД през 2005г. сумата е осчетоводена по сметка 152 - дългосрочни заеми. Предвид датата на възникване на задължението - през 1999г. правилен е изводът в РА, че задължението е погасено по давност. С отнасянето на сумата от сметка 152 – дългосрочни заеми в сметка 117 – други резерви едва през 2007г. е отписано погасено по давност задължение. По СС-18 раздел Г, т.2 приходът се признава при изтичане на давностния срок или при наличие на други основания за отписване на задълженията. Текстът изисква да се отчете възникнал приход при изтичане на давностния срок, а не по-късно, както е направено в случая. Изискването е съобразено с принципа за текущо начисляване, който по чл.4 ал.1 т.1 ЗСч е основен счетоводен принцип и изисква приходите и разходите, произтичащи от сделки и събития, да се начисляват към момента на възникването им и да се включват във финансовите отчети за периода, за който се отнасят. По този принцип следваше отписването на задължението да се извърши в годината, в която е погасено по давност, а не по-късно. Извършеното през 2007г. отнасяне на задължението по сметка 152-дългосрочни заеми към сметка 117-други резерви е в нарушение на чл.4 ал.1 т.1 ЗСч.

По чл.78 ЗКПО при определяне на данъчния финансов резултат счетоводният финансов резултат се коригира със сумата на приходите и разходите, които е следвало да бъдат отчетени през текущата година, съгласно изискванията на нормативен акт, но не са отчетени от данъчно задълженото лице. Цитираният текст неправилно е приложен в РА за приходи от погасяване на задължението по давност, които са възникнали в друга година, а не през текущата година - 2007г. Незаконосъобразно съдът е отхвърлил жалбата на дружеството против РА в частта, с който е увеличен финансовият резултат със сумата 222 222лв за 2007г.

В РА е определен корпоративен данък 109 296,64лв, от който са внесени авансови вноски 1001,18лв и е внесен корпоративен данък 55 941,68лв, като остават за внасяне 52353,78лв. Дължимият за внасяне данък е определен за увеличение на финансовия резултат с 24 559,78лв на основание чл.26 т.1 ЗКПО, по което съдът неправилно е приел, че няма жалба и не се е произнесъл по същество и за неправилното увеличение на финансовия резултат с 498 978лв на основание чл.78 ЗКПО. На основание чл.20 ЗКПО данъчната ставка на корпоративния данък е 10%. За увеличението на финансовия резултат с 24 559,78лв съответния данък е 2455,98лв. За увеличението на финансовия резултат с 276 756лв съответния данък е 27 675,60лв, а за увеличението с 222 222лв, съответния корпоративен данък е 22 222,20лв.

Обжалваното решение е отменено в частта, с която съдът не се е произнесъл по жалбата на дружеството против РА в частта, с която е увеличен финансовия резултат за 2007г. с 24 559,78лв на основание чл.26 т.1 ЗКПО и в тази част делото следва да бъде върнато на съда за постановяване на допълнително решение. Решението е отменено и в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА в частта за определен корпоративен данък 22 222,20лв със съответните лихви в размер 6001,10лв и вместо него в тази част следва да се постанови отмяна на РА.

Решението е оставено в сила в останалата му част, с която е отменен РА в частта, с която е определен корпоративен данък за 2007г. за увеличението на финансовия резултат с 276 756лв в размер 27 675,60лв и съответните лихви в размер 7473,79лв.

Общо решението е отменено в частта, с която за 2007г. е отхвърлена жалбата против РА в частта, с която е определен корпоративен данък над 2455,98лв и са определени лихви над 663,24лв като в тази част РА следва да бъде отменен.

Решението е отменено и в частта, с която не е разгледана жалбата против РА в частта, с която за 2007г. е определен корпоративен данък 2455,98лв и лихви 663,24лв и в тази част делото следва да бъде върнато за постановяване на допълнително решение.

Решението е оставено в сила в останалата част, с която е отменен РА в частта, с която са определени данъчните задължения за 2005г. и 2006г.

Поради промяната в резултата и необходимостта да се постановява допълнително решение по жалбата решението е отменено и в частта за разноските, които следва да се определят от съда при определяне на окончателния резултат по делото.

Решението на ВАС е окончателно. Пълният текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/722351d9a6a3143bc22579c30054faa3?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

   ДДС при доставка на метални отпадъци

1. За доставка на метални отпадъци по приложение №2, чл.163а и чл.82 ал.5 ЗДДС данъкът е изискуем от получателя, независимо дали доставчикът е регистриран по ЗДДС или не и е приложим режимът на обратното начисляване. Данъкът се начислява с протокол по чл.117 ЗДДС, който следва да се отрази в дневника за покупки и дневника за продажби.

2. Коригиране на неправилно начислен данък следва да се извършва, когато лицето, издало фактурата, докаже доборосъвестното си действие .Когато рискът от загуби на данъчни приходи е отстранен напълно от издателя на фактурата, принципът на неутралност на ДДС изисква неправилно фактурираният ДДС да може да бъде коригиран. Изричното условие за корекция на неправилно начисления ДДС е да е отстранен напълно рискът от загуба на данъчни приходи

3.Общностното право не изключва възможността държавите-членки да считат съставянето на фиктивни фактури, посочващи неправомерно ДДС като опит за данъчна измама.

Производството е касационно, образувано по жалба на  Директора на ДОУИ-Бургас срещу решение на Бургаския административен съд, с което е отменен ревизионен акт  на ТД на НАП-Бургас, с който за периода м.7 – 11.2007г. на ревизипаното лице е определен дължим ДДС 71 167,25лв с лихви на основание чл.68 ал.2 и чл.69 ал.1 т.1 и чл.70 ал.5 ЗДДС,  тъй като доставките на скрап не са осъществени и не са налице основанията за признаване на право на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури. Данъкът по фактурите е начислен от ревизираното лице с протоколи, съставени по чл.117 ал.1 т.4, чл.163а и чл.82 ал.5 ЗДДС. По чл.70 ал.5 ЗДДС не е признато право на приспадане на данъчен кредит за данък, който е начислен без основание.  Според съда стоките са заприходени от ревизираното лице по сметка 304.1 и са продадени на „Метал плюс”ЕООД с фактури, в които е посочено основание за начисляване на ДДС чл.163а ал.2 ЗДДС. По време на ревизията доставчиците не са намерени на адресите им и не са събрани доказателства за осъществяване на фактурираните доставки. В производството пред също не са представени доказателства за осъществяване на доставките и съдът е приел че в ревизионния акт обосновано е прието, че доставките на скрап не са осъществени. Правилно съдът е приел, че за доставка на метални отпадъци по приложение №2, чл.163а и чл.82 ал.5 ЗДДС данъкът е изискуем от получателя, независимо дали доставчикът е регистриран по ЗДДС или не и е приложим режимът на обратното начисляване. Данъкът се начислява с протокол по чл.117 ЗДДС, който следва да се отрази в дневника за покупки и дневника за продажби. По чл.71 т.1 ЗДДС във фактурата е посочено, че данък не се начислява на основание чл.163а ал.2 ЗДДС, тъй като е дължим от получателя и последният има право на приспадане на данъчен кредит.Според съда протоколите по чл.117 ЗДДС са съставени без да е налице данъчно събитие, с тях данъкът е начислен неправомерно и би следвало да се коригира, както и ползвания данъчен кредит. Корекцията не би променила крайния резултат за ревизираното лице – не би се променил декларирания ДДС за внасяне, нито ДДС за възстановяване. Съдът е приел, че в РА е коригиран размерът на данъчния кредит за приспадане, но не и ДДС за внасяне, с което неправилно са установени данъчните задължения на ревизираното лице. Приел е също, че ако протоколите не бяха съставени и данъчен кредит не беше ползван данъчният резултат на лицето би бил същият, поради което е отменил акта в частта, с която е опеделен ДДС за внасяне с лихви. Вещото лице счетоводител е дало заключение, че при липса на доставки на скрап не следва да се начислява данък и да се ползва право на приспадане на данъчен кредит.

Изводът на съда за незазаконосъобразност на РА е неправилен. Основателен е доводът на касатора, че не са налице условията за корекция на неправилно начисления в протоколите данък, който е дължим по чл.85 ЗДДС. В случая е приложима практиката на СЕО относно корекция на начислен без основание данък по ВОП в решенията по дело С-454/98 и цитираното в него дело С-342/87, според които коригиране на неправилно начислен данък следва да се извършва, когато лицето, издало фактурата, докаже доборсъвестното си действие – т.56. В т.58 от същото решение СЕО приема, че когато рискът от загуби на данъчни приходи е отстранен напълно от издателя на фактурата, принципът на неутралност на ДДС изисква неправилно фактурираният ДДС да може да бъде коригиран. По т.62 от решението по дело С-454/98 СЕО е приел, че общностното право не изключва възможността държавите-членки да считат съставянето на фиктивни фактури, посочващи неправомерно ДДС като опит за данъчна измама. Изричното условие в решението по дело С-454/98 за корекция на неправилно начисления ДДС е да е отстранен напълно рискът от загуба на данъчни приходи. Цитираната практика е приложима за процесния случай, тъй като при ВОП и при доставки на стоки по приложение №2 – отпадъци по чл.163а ал.2 ЗДДС данъкът е изискуем и дължим от получателя, както и при ВОП, и начисляването на данъка се извършва по режима на „обратното начисляване”.

С издаването на протоколи по чл.117 ЗДДС, за неосъществени доставки на скрап ревизираното лице е начислило данък без основание по фактури, доставките, по които не са осъществени, като в счетоводството си осчетоводява разходи към доставчика за придобиване на металните отпадъци. Протоколите по чл.117 ЗДДС не са анулирани по реда на чл.116 ЗДДС, с което рискът от загуба на данъчни приходи не е отстранен. В ревизионния акт не е признато право на приспадане на данъчен кредит по съставените без основание протоколи и е определено задължение за внасяне на ДДС. Съдът като е отменил ревизионния акт в частта, с която е определен ДДС за внасяне в размер 71 167,25лв с лихви всъщност е отменил отказът на органите по приходите да признаят право на приспадане на данъчен в този размер без да е отменил начисления по протоколите данък. Изводите на съда не са съобразени с практиката на СЕО, цитирана по-горе. Така постановеното решение оставя възможност осчетоводените разходи по неосъществени доставки да бъдат признати като разходи за дейността на ревизираното лице, което води до изкривяване на данъчните резултати по ЗКПО. В случая не е налице условието за извършване на корекция на начислен без основание данък по цитираните решения на СЕО - да е отстранен риска от загуба на данъчни приходи. За да се постигне допустима корекция следваше ревизираното лице да извърши корекция на подадените декларации по реда на чл.126 ЗДДС, което не е направено и доводът на касатора, че не са налице условията за корекция на начислен без основание данък е основателен. Законосъобразно в РА такава корекция не е извършена и не е признато право на приспадане на данъчен кредит по неосъществени доставки.

Решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови отхвърляне на жалбата против РА. Поради промяната в резултата решението следва да бъде отменено и в частта за разноските, които следва да се преизчислят.

 Върховният административен съд е отменил обжалваното решение и вместо него е постановил друго, с което е  отхвърлил жалбата на жалбата на ЕТ”Б..” против ревизионен акт №.......на ТД на НАП-Бургас..

Решението не подлежи на обжалване. Пълния текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/1f164d6713465b14c22579c2004fc9e9?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Сумите за отменени от съда имуществени санкции могат да бъдат прихванати срещу изискуеми публични вземания

 Варненският административен съд е оставил без уважение жалбата на “С. груп”-ООД-гр.Варна, против протокол № .... от 17.12.2010 год. на орган по приходите на ТД на НАП-гр.Варна, с който е обективиран отказ за възстановяване на недължимо внесена сума, потвърден с решение №...от 12.04.2011год. на директора на Д”ОУИ”-гр.Варна.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от “ С. груп” - ООД-гр.Варна.

Върховният административен съд  приема, че касационната жалба  е процесуално допустима и основателна.

По делото няма спор от фактическа страна. На дружеството касатор с наказателно постановление на директора на Областна дирекция по труда – гр.Варна е била наложена имуществена санкция по чл.413,ал.2 от КТ в размер на 1 500лв., която то е заплатило във връзка с образувано изпълнително дело на публичен изпълнител при ТД на НАП-гр.Варна ведно с дължима лихва за забава. В последствие наказателното постановление е отменено с влязло в законна сила решение на Районен съд – гр.Варна  и  дружеството е поискало по реда на чл.128 и сл. от ДОПК възстановяване на заплатената, но отменена имуществена санкция. По искането е образувана проверка, приключила с издаване на протокол № .. от 17.12.2010год., с което е отказано прихващане или възстановяване на сумата, като мотивът за това е бил обстоятелството, че по реда на чл.128,ал.1 от ДОПК се възстановяват само глоби или имуществени санкции, наложени от органа по приходите. Административният съд е възприел това становище и е отхвърлил жалбата като неоснователна.  Този негов извод е необоснован и в противоречие със закона.

Процедурата на прихващане и възстановяване е уредена в глава 16, раздел първи „Прихващане и възстановяване” от ДОПК. В чл.128 от кодекса са дефинирани подлежащите на възстановяване суми, като ал.първа действително посочва, че по този ред подлежат на възстановяване и глоби и имуществени санкции, наложени от органите по приходите. В нормата на чл.129, която по принцип урежда процедурата по възстановяване на недължимо събрани или внесени публични вземания, също съдържа посочване на суми, които подлежат на възстановяване по този ред. В този смисъл алинея пета, т.1 определя, че по реда на ал.2,т.2 от същия член се възстановяват суми за неправилно или недължимо платени, внесени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, такси, глоби, имуществени санкции, установени, събрани или наложени от органите по приходите, включително внесени по писмено указание или становище. В този смисъл имуществена санкции, събрана от орган по приходите, по издадено от държавен орган наказателно постановление, което в последствие е отменено с влязло в законна сила съдебно решение, подлежи на възстановяване по реда на чл.128 и сл. от ДОПК съгласно изричната разпоредба на чл.129,ал.5,т.1 от ДОПК. Даденото от органа по приходите тълкуване на закона, възприето и от административния съд, се основава на неточното формулиране на разпоредбите на чл.128 и 129 от ДОПК и смесването на материално-правни и процесуални разпоредби, но то противоречи на основен правен принцип, че събраните по определен ред публични задължения подлежат на връщане по същия ред. В този смисъл е и правната уредба по възстановяване на недължимо платени глоби и имуществени санкции по действалите преди влизането в сила на ДОПК закони – чл.20 от Закона за данъчното производство, чл.30 от Закона за събиране на държавните вземания и чл.112 от Данъчно-процесуалния кодекс.

Върховният административен съд, състав на първо отделение е отменил обжалваното решение и вместо него е постановил друго, с което отменя отказа за възстановяване или прихващане на недължимо внесена имуществена санкция по заявление  на „С. груп”-ООД-гр.Варна, потвърден с решение № .. от 12.04.2011год. на директора на Д”ОУИ”-гр.Варна, като незаконосъобразен.
Съдът е върнал преписката  на ТД на НАП за произнасяне по искането съобразно указанията, дадени в настоящето решение

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/1a137c2357743869c22579c8004de2b5?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Облагане с ДДС на имоти,  които могат да се използват  както за професионални, така и за лични цели

РЕШЕНИЕ  № 164 от 05.01.2012 на  Върховния административен съд на Република България - Осмо отделение, по адм. дело № 2642 /2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Щом в акта за регистрация по ЗДДС е прието, че са налице условия жалбоподателят да се регистрира по ЗДДС считано от датата на връчването на акта, същият  има действие от момента на неговото връчване, поради  което за задълженото лице възниква задължението за начисляване на ДДС от този момент за напред , а не за стари задължения.

2. Съгласно трайно установената практика на съда на ЕС, спрямо имоти,  които могат да се използват  както за професионални, така и за лични цели , всяко лице-собственик има право да упражни правото си на избор относно тяхното данъчно третиране- може да ги включи в имуществото на своето предприятие или да ги запази за свое лично имущество, като по този начин ги изключи от системата за облагане с ДДС

3. Правото на избор по отношение на режима на облагане с ДДС на активи с двойно предназначение не е изрично уредено в Шеста директива, а е извлечено от съда на ЕС по пътя на тълкуването.В мотивите на решенията на Съда на ЕС се приема, че тълкуването относно данъчното облагане на дълготрайните активи, използвани едновременно както за професионални така и за лични нужди е съобразено с друг основен принцип на Шеста директива, според който данъчната тежест се поема от крайния потребител на стоката или услугата, а не от данъчно задълженото лице.

4. Ако в националното законодателство не е изрично уредено правото на данъчно задълженото лице на избор кои имотите със смесено предназначение да бъдат обложени с ДДС и кои не ,това не освобождава държавата членка от задължението да прилага основните разпоредби и принципи залегнали в Шеста директива. Режимът за данъчното третиране на тези активи е еднакъв и задължителен за всички държави членки и се определя само и единствено от волята на задълженото лице

Върховният административен съд, Осмо отделение,  приема за установено следното:

Касационната жалба, като подадена в срок и от надлежна страна, е допустима. Разгледана по същество е основателна.

При ревизията било установено, че за периода 15.05.2005г. до 31.12.2008 г. жалбоподателят е извършвал дейност като земеделски производител, патентна дейност като ЕТ, както и покупко- продажби на недвижими имоти- ниви, УПИ и апартаменти. Лицето не е било регистрирано по ЗДДС до 16.12.2008година, когато с връчен на тази дата акт за регистрация по ЗДДС същият е регистриран по инициатива на органа по приходите въз основа на облагаем оборот, надвишаващ прага за задължителна регистрация. Считано от 26.01.2009г. регистрацията е прекратена по инициатива на лицето, поради отпадане основанията за регистрация.

Съгласно разпоредбата на чл.102, ал.1 от ЗДДС, когато орган по приходите установи, че лицето не е изпълнило в срок задължението си за подаване заявление за регистрация, той го регистрира с издаване на акт за регистрация, ако условията за регистрация са налице. Съгласно ал.2 от същия текст, в акта се посочва основанието и датата на която е възникнало задължението за регистрация. В акта за регистрация по ЗДДС №  от 03.12.2008г. е прието, че са налице условия жалбоподателя да се регистрира по ЗДДС, считано от датата на връчването на акта- а именно 16.12.2008година. Ето защо и този акт има действие от момента на неговото връчване,поради и което за задълженото лице възниква задължението за начисляване на ДДС от този момент за напред , а не за стари задължения, което е и предмет на стабилитета на този акт. Едва с процесния РА на жалбоподателят са определени задължения ДДС за внасяне, които не са предмет на акта за задължителна регистрация. Поради това едва в производството по обжалването на РА сраната е могла да представи своите възражения и да сочи доказателства в подкрепа на своите твърдени.

Основателни са и възраженията на касатора във връзка с изводите на съда , че към 30.04.2005 година е формирал необходимия облагаем оборот от 50 000лева по чл.108 от ЗДДС/отм/ за регистрация по ЗДДС.За да достигне до този извод, неправилно съдът е приел, че необходимият оборот се формира от дейността на лицето като ЕТ и продажбата на 06.04.2005г. апартамент СИО, като е приел, че това е част от извършвана от него независима икономическа дейност.Видно от приложените доказателства, този апартамент е придобит от Й.и съпругата му, чрез участие в ЖСК, с нотариален акт за собственост №172, том 10, дело 3250/81г., издаден от нотариус при ПРС.Години наред този имот е бил единствено жилище на него и семейството му, което обстоятелство се установява от разпитаните свидетели в хода на съдебното производство. Ето защо този имот е придобит от него и семейството и използван с цели свързани единствено със семейството. Поради това не следва да бъде разглеждан като част от извършвана от жалбоподателя независима икономическа дейност като физическо лице- едноличен търговец. Посоченият имот следва да бъде третиран като актив, използван от Йосифов и семейството му само и единствено а техни лични цели, различни от търговската му дейност. Още повече, че по делото липсват данни и доказателства, че получените от продажбите суми са включени в активите на фирмата , както и ,че са използвани за развитието на осъществяваната от него дейност като ЕТ. Не са налице и доказателства този имот да е отразен в счетоводството на фирмата му или по какъвто и да било начин да е осчетоводяван като фирмен, не са осчетоводявани като фирмени и приходите и разходите свързани с него.

С оглед всичко изложено следва да се приеме, че продаденият от жалбоподателя имот спада към групата на дълготрайните активи, които могат да се използват едновременно както за професионални, така и за лични цели.Съгласно трайно установената практика на съда на ЕС, спрямо такива имоти всяко лице, което е собственик има право да упражни правото си на избор относно тяхното данъчно третиране- може да ги включи в имуществото на своето предприятие или да ги запази за свое лично имущество, като по този начин ги изключи от системата за облагане с ДДС. В този смисъл са редица решения на Съда на ЕС, а именно по дело С-291/92г.; дело С-415/98г.; дело С 269/00г.; дело С72/05г.; дело С25/03г. и др. Тълкуването на понятието за независима икономическа дейност на съда на ЕС, дадено в тези решения е,че на данъчно задълженото лице е предоставено право на избор по отношение на режима на облагане с ДДС на активи с двойно предназначение.Този принцип е основен принцип на правото по отношение на данъчното облагане с ДДС на такива активи и е последователно прилаган през годините, като специфичното при него е, че не е изрично уреден в Шеста директива, а е извлечен от съда на ЕС по пътя на тълкуването.В мотивите на решенията на Съда на ЕС се приема, че тълкуването относно данъчното облагане на дълготрайните активи, използвани едновременно както за професионални така и за лични нужди е съобразено с друг основен принцип на Шеста директива, според който данъчната тежест се поема от крайния потребител на стоката или услугата, а не от данъчно задълженото лице. Този принцип на Шеста директива е пренесен и в Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност, с която се отменя шеста директива и с която е хармонизиран и действащият в момента в България ЗДДС. В своите решения по повод данъчното третиране на активите с двойно предназначение Съдът на ЕС е посочил, че ако в националното законодателство не е изрично уредено правото на данъчно задълженото лице на избор кои имотите със смесено предназначение да бъдат обложени с ДДС и кои не ,това не освобождава държавата членка от задължението да прилага основните разпоредби и принципи залегнали в Шеста директива. Режимът за данъчното третиране на тези активи е еднакъв и задължителен за всички държави членки и се определя само и единствено от волята на задълженото лице. Ето защо този принцип е задължителен за приложението на територията на РБългария както от момента на присъединяването й към ЕС, така и в предприсъединителния период на държава- кандидатка за членства в ЕС, какъвто е процесният. Задължителният характер като държава- кандидатка за членство в ЕС произтича от разпоредбите на чл.69 и чл.70 от Европейското споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки от една страна и РБългария от друга/обн. ДВ ,бр.61 от 1995г./, което е акт с обвързваща сила, след подписването и обнародването му в ДВ.

По изложените съображения, както и от събраните по делото гласни и писмени доказателства следва да се приеме, че посочените в РА и в обжалваното съдебно решение недвижим имот/ апартамент/, СИО продаден от жалбоподателя , не съставлява част от независима икономическа дейност на лицето по смисъла на чл.4 от ЗДДС/отм/, осъществяването на която обуславя качеството му на данъчно задължено лице по смисъла на чл.3,ал.1 от ЗДДС/отм/, а попада в групата на т.нар дълготрайни активи с двойно предназначение, т.е той може да бъде използван както за извършването на стопанска дейност, така и за лични нужди.Установено е, че този имот не е бил включено в счетоводството на фирмата му. Не е осчетоводяван като фирмен нито прихода, нито разхода с този имот. Като данъчно задължено лице Й. не е заплащал ДДС по отношение на процесният имот при неговото придобиване, нито пък е приспадал данъчен кредит свързан с него. Следователно от тези негови действия като данъчно задължено лице може да се направи извода, че той е направил избора да използва този имот в своето лично имущество, като по този начин го е изключил от системата за облагане с ДДС.След като е изключен по волята на жалбоподателя от системата за облагане с ДДС, то стойността на която е продаден не може да бъде включена в облагаемия оборот на лицето за 12 месеца предхождащи 30.04.2005година . Следователно за него ,като данъчно задължено лице не възниква задължението за регистрация по чл.108 ЗДДС/отм/, респективно за регистрация по действащия в момента ЗДДС на осн.чл.96 от ЗДДС. В противен случай той ще бъде третиран едновременно като краен потребител и като субект, който осъществява независима икономическа дейност при продажба на едни и същи недвижими имоти, което е в противоречие с разпоредбите на Шеста Директива и становището на съда на ЕС относно приложението на системата за облагане с ДДС.

 Върховният административен съд, Осмо отделение е отменил  изцяло  обжалваното съдебно решение  и  ревизионен акт № ... от 21.07.2009 г., потвърден с решение  от 26.09.2009 г. на ИД Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" гр. Пловдив при ЦУ на НАП, за допълнително начислен ДДС

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/a3fd2be3fba9a2d7c2257975002e6c18

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Задължение на земеделски производител за регистрация по ЗДДС

РЕШЕНИЕ  № 15308 от  22.11.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение  по адм. дело № 12058/2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Реализирането на облагаеми доставки над 50 000 лв.  е нормативно задължение на лицето за регистрацията му и след като то не е изпълнено в указаните от закона срокове, правилно приходните органи с ревизията са обложили тези доходи с ДДС на основание чл. 132 ЗДДС (отм.) и чл. 102 ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г.

2. Обстоятелството, че едно лице не е регистрирано като търговец, а  само като земеделски производител не променя характера на извършваната от него дейност като независима икономическа дейност  по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗДДС. Затова ревизията законосъобразно е извършена по реда на чл. 122 ДОПК, макар ревизираното лице да не е длъжен по ЗСч да води счетоводна отчетност.

3. Задължение на касатора-земеделски производител е  да притежава документи с оглед произведената от него и реализирана земеделска продукция.. Обстоятелството, че е реализирал доходи и те са декларирани в годишните му декларации по ЗОДФЛ (отм.), правилно е мотивирало и приходната администрация и съдът да приемат, че при наличие на оборот над 50 000 лв. касаторът е бил длъжен да се регистрира по ЗДДС.


Производството по образувано е по касационна жалба на К. М. К.  срещу решение на Великотърновския административен съд, с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт /РА/, издаден от инспектор по приходите в ТД на НАП – Видин, потвърден с решение на  директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. Велико Търново за начислен ДДС в общ размер от 61 113,46 лв. и лихви – 19 428,49 лв. за периода 15.01.2006 г. - 30.11.2008 г. на основание чл. 132, ал. 2 (отм.) и чл. 102, ал. 3 ЗДДС в сила от 01.01.2007 г., както и вноски за ДОО за 2007 г. в размер на 29,27 лв. и лихви – 9,50 лв.

Върховният административен съд, І отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е приел, че правилно ревизията на К. К. е извършена по реда на чл. 122, ал. 1, т. 4 и 5 ДОПК макар и той да не е регистриран като търговец. В тази връзка е посочено от съда, че макар да не е задължен да води счетоводство като търговец съгласно чл. 1, ал. 2 ЗСч е длъжен да разполага с документите, необходими за установяване на основата за облагане с данъци или за определяне на задължителните осигурителни вноски. Освен това според съда липсват документи, които са необходими за определяне основата за облагане с ДДС, а е установено по делото, че К. К. е земеделски производител и се занимава с отглеждане на животни. Относно представените фактури за 2006 г. – 2007 г. съдът е счел, че те не могат да се ценят като редовни документи, удостоверяващи приходите на лицето. В тази връзка с оглед представените 22 бр. фактури за 2006 г. съдът е констатирал, че в тях е посочен чл. 113, ал. 9 ЗДДС, но този текст е от действащия ЗДДС в сила от 01.10.2007 г. и не е може да бъде основание за неначисляване на ДДС за 2006 г. Относно фактурите за 2007, които са представени по делото съдът също е изложил мотиви, че не ги цени като доказателства, както и сметките за изкупеното мляко, доколкото автентичността на положените подписи е оспорена от ответника по надлежния ред в първото по делото съдебно заседание и въпреки указанията на съда за разпределението на доказателствената тежест по отношение автентичността на подписите, жалбоподателят е не е ангажирал доказателства. В тази връзка съдът е обсъдил, че положеният подпис за жалбоподателя видимо наподобява подписа, който свидетелката М. е заявила, че обикновено полага за К.. Съдът се е позовал и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която за 2008 г. лицето не разполага с никакви документи във връзка с произведената от него и реализирана продукция. Относно представеното удостоверение №  на РУ „Противопожарна безопасност и спасяване” – Видин и постановление за спиране на наказателно производство  съдът е приел за относимо към спора като документи, удостоверяващи извършен палеж в селскостопански постройки, но жалбоподателят не е посочвал, че редовно съставена отчетност от него е погинала вследствие на пожар. Въз основа на изложеното съдът е установил, че законосъобразно приходните органи са приели, че до 31.12.2005 г. за периода от 12 последователни месеца жалбоподателят е реализирал приходи от облагаеми доставки над 50 000 лв., но тъй като не е подадено от него заявление за регистрация по реда и в срока по чл. 108 ЗДДС (отм.), то е прието от съда, че е ирелевантно обстоятелството, че приходните органи не са му указали своевременно за това задължение, доколкото същото е нормативно установено и за възникването му е определящо влизането в сила на закона, който го установява, а не указанието на приходната администрация за съществуването му.

Обжалваното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати сочените от касатора нарушения, които да доведат до отмяната му.
.
Неоснователно касаторът се оплаква, че не може с оглед декларирани доходи по ЗОДФЛ (отм.), респ. ЗДДФЛ да му се определят задължения за ДДС. Реализирането на облагаеми доставки над 50 000 лв. правилно първоинстанционният съд е приел, че е нормативно задължение на лицето за регистрацията му и след като то не е изпълнено в указаните от закона срокове, правилно приходните органи с ревизията са обложили тези доходи с ДДС на основание чл. 132 ЗДДС (отм.) и чл. 102 ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г. От друга страна следва да се отбележи, че касаторът е данъчно задължено лице по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗДДС и само обстоятелството, че не е регистриран като търговец, а като земеделски производител не променя характера на извършваната от него дейност като независима икономическа дейност. В този смисъл правилно съдът е приел, че ревизията законосъобразно е извършена по реда на чл. 122 ДОПК, макар той да не е длъжен по ЗСч да води счетоводна отчетност, както е при търговците.

Законосъобразни са изводите на съда, че задължение на касатора е било да притежава документи с оглед произведената от него и реализирана земеделска продукция, като в процесния случай тя е свързана с отглеждане на животни. Обстоятелството, че е реализирал доходи и те са декларирани в годишните му декларации по ЗОДФЛ (отм.), правилно е мотивирало и приходната администрация и съдът да приемат, че при наличие на оборот над 50 000 лв. касаторът е бил длъжен да се регистрира по ЗДДС.

Осъществяването на независима икономическа дейност и извършване на доставки, от които е реализирал доходи, правилно е обосновало съда да приеме за законосъобразно и облагането с ДДС.

Първоинстанционният съд правилно и всестранно е обсъдил всички събрани по делото доказателства, включително и показанията на свидетелската М. и е направил въз основа на тях законосъобразни изводи за дължимостта на определения с ревизията ДДС.

Правилно ревизията е определила данъка, съответно размера на облагаемата стойност, поради което и съдът е направил законосъобразни изводи относно определената данъчна основа, въз основа на която е определена и дължимостта на косвения данък. В този смисъл и приходните органи и съдът правилно са приложили материалния закон – чл. 132, ал. 3 ЗДДС (отм.) и чл. 102, ал. 1 ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г. и са определили ДДС за периода 15.01.2006 г. 30.11.2008 г. Съдът е извършил и правилна преценка на доказателствата, както и на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, поради което оплакванията за липса на пълна и всестранна преценка на доказателствата, са на първо място неконкретизирани, а на второ – неоснователни, предвид изложените по-горе мотиви. Гласните доказателства също са обсъдени от съда в контекста на останалите доказателства по делото. Правилна е преценката на представените фактури и изводите на съда за некредитирането им като годни доказателства, макар и редовни от външна страна. Изписването на чл. 113, ал. 9 ЗДДС във фактури, за които се твърди, че са съставени през 2006 г. показва, че те не са съставени на датите, на които са посочени във фактурите, а в много по-късен момент. В ЗДДС (отм.) липсва ал. 9 на чл. 113 и самата разпоредба в отменения ЗДДС регламентира издаването на удостоверение за регистрация по ЗДДС, а не съдържа основание за неначисляване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 113, ал. 9 ЗДДС, в сила от 01.10.2007 г. С оглед облагането с ДДС, правилно съдът е постановил решението си и в частта за вноските по ДОО, а и в касационната жалба няма конкретни оплаквания срещу решението на съда в тази му част.

Предвид гореизложеното съдебният състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно и  е оставено в сила.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст
http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d6397429a99ee2afc225661e00383a86/2bf5c52c9bdb04bfc225794f003028ac

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти


 

Закупеният в друга държава-членка на ЕС нов автомобил е вътреобщностно придобиване и за него се дължи ДДС в България

РЕШЕНИЕ  № 16126  от  07.12.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение по адм. дело № 4923/2011.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Закупеният от Германия лек автомобил има характер на ново превозно средство по смисъла на § 1, т. 17, б. "в" от ДР на ЗДДС, защото  към датата на възникване на данъчното събитие за доставката да не са изминали повече от 6 месеца, считано от датата на първата му регистрация.

2. С въвеждането на автомобила на територията на България е извършено вътреобщностно придобиване по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДС. За вътреобщностно придобиване  се смята и придобиването на ново превозно средство, което се изпраща или транспортира до територията на страната от територията на друга държава членка, независимо дали доставчикът е данъчно задължено лице за целите на ДДС в друга държава членка

3. Лицето, което внася ново превозно средство от друга държава членка на ЕС е длъжно да подаде на декларация . В решение по дело № С-84/09 г. на СЕС в Люксембург изрично е посочено, че при осъществено вътреобщностно придобиване  ДДС се дължи в държавата по местоназначение на автомобила.

4. Данъчната основа, върху която е начислен ДДС е формирана от фактурната стойност на автомобила по представените допълнително от жалбоподателя втора фактура и сторно, като е приспаднат платеният в Германия ДДС. На основание чл.26, ал.3 ЗДДС данъчната основа е увеличена със заплатения акциз и е формирана данъчна основа за ВОП в левова равностойност в размер на 78 475, 29 лв., върху която е начислен 20% ДДС в размер на 15 695, 06 лв. и са изчислени лихви за забава в размер на 5 454, 82 лв.


Производството е образувано е по касационна жалба на  Ю. С. Л. от гр. София срещу решение на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата против ревизионен акт /РА /, издаден от орган по приходите в ТД на НАП, София, потвърден с решение на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" – гр. София при ЦУ на НАП за начислен ДДС за данъчен период м.08.2007 г. в размер на 15 695, 06 лв. и лихви 5 454, 82 лв. за вътреобщностно придобиване (ВОП) на ново моторно превозно средство.

От данните по делото се установява, че Ю. С. Л. е закупила в Германия лек автомобил, марка "Мерцедес" С- 200 - Компресор с посочена цена в евро - данъчна основа и ДДС, по данъчна фактура, издадена от "Щерн"ЕООД, Франкфурт на Майн, Германия, регистрирано лице за целите на ДДС в Германия. Автомобилът е въведен на територията на РБългария на 24.08.2007 г.  С РА, при съобразяване на представените с възражението срещу ревизионния доклад нови писмени доказателства - нова фактура и сторно, издадени от "Щерн"ЕООД, органът по приходите е определил данъчна основа, изчислена в левова равностойност, формирана от стойността по втората фактура и сторно, без стойността на ДДС платен в Германия, и с включена стойност на акциза, върху която е определил задължение за ДДС в размер на 15 695, 06 лв. и лихви 5 454, 82 лв.

Спорът е относно това , дали с въвеждането на територията на страната с автомобила е извършено ВОП по смисъла на чл.168, ал.1 ЗДДС и §1, т.17, б."в" от ДР на ЗДДС, за да се декларира като такъв и  да се начисли ДДС върху посочената сума.

Първоинстанционният съд е приел в съдебния си акт, че процесния автомобил представлява ново превозно средство по смисъла на § 1, т. 17, б. "в" от ДР на ЗДДС. Прието е от съда, че е налице ВОП по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДС и че законосъобразно органите по приходите с ревизионния акт са начислили ДДС.

Обжалваното решение е правилно.

Закупеният от Германия лек автомобил има характер на ново превозно средство по смисъла на § 1, т. 17, б. "в" от ДР на ЗДДС, доколкото отговаря на първото условие, визирано в подточка аа.) към датата на възникване на данъчното събитие за доставката да не са изминали повече от 6 месеца, считано от датата на първата им регистрация. Не се оспорва от приходната администрация, че към момента на закупуване на процесния автомобил е начислен ДДС от немския търговец, издател на посочената по-горе фактура и размера на платения в Германия .  ДДС е приспаднат при формиране на данъчната основа за облагане в България.

Спорът е дали жалбоподателката  е задължено лице по смисъла на ЗДДС.

Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че с въвеждането на автомобила на територията на България е извършен ВОП по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДС. Съгласно тази правна норма, за ВОП се смята и придобиването на ново превозно средство, което се изпраща или транспортира до територията на страната от територията на друга държава- членка, независимо дали доставчикът е данъчно задължено лице за целите на ДДС в друга държава членка
.
В процесния случай автомобилът е закупен в друга държава членка – Германия и е въведен на територията на България, поради което е налице ВОП.  Разпоредбата на чл. 168 ЗДДС регламентира подаването на декларация от лицето, което извършва ВОП на ново превозно средство по чл. 13, ал. 2 ЗДДС.

В решение по дело № С-84/09 г. на СЕС в Люксембург изрично е посочено, че при осъществено ВОП, каквото в настоящия случай е налице, ДДС се дължи в държавата по местоназначение на автомобила. В същото решение, съдът е разграничил от една страна в освобождаването на доставката, довела до вътреобщностно изпращане от държавата членка, от която е започнало изпращането или превозът на стоките, съчетано с правото на приспадане или възстановяване на платения по получени в тази държава членка доставки ДДС, и от друга страна, в облагане с ДДС на вътреобщностното придобиване в държавата членка, в която е приключило изпращането или превозът на стоките. Според съда в Люксембург, целта на посочения механизъм е да гарантира ясното разграничение между данъчните правомощия на държавите членки.
В този смисъл е цитираната по-горе разпоредба на чл. 168 ЗДДС.

Данъчната основа, върху която е начислен ДДС по РА е формирана от фактурната стойност на автомобила по представените допълнително от жалбоподателя втора фактура и сторно, като е приспаднат платеният в Германия ДДС. На основание чл.26, ал.3 ЗДДС данъчната основа е увеличена със заплатения акциз и е формирана данъчна основа за ВОП в левова равностойност в размер на 78 475, 29 лв., върху която е начислен 20% ДДС в размер на 15 695, 06 лв. и са изчислени лихви за забава в размер на 5 454, 82 лв.

Оспореният РА е законосъобразен и като е отхвърлил подадената срещу него жалба, съдът е постановил правилно решение, което е оставено в сила.

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d6397429a99ee2afc225661e00383a86/9dd69dffebfc9841c22579500045533f

Редактирано от адв. Стефка Атанасова


 

Данъчен кредит за преустроен лек автомобил в товарен. Доказване транспорт на стоката при вътреобщностна доставка.

РЕШЕНИЕ  № 15399 от 22.11.2011 на  ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ по адм. дело № 4260/2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  Съгласно  чл.70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС  правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо че са изпълнени условията на чл.69 и 74, когато стоките или услугите са предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето.Основанията за отказ по тази разпоредба са дадени в алтернативност, поради което при безспорно установеност на едно от основанията, не е било необходимо да се установява другото.

2.Безспорно е, че лекият автомобил, който е бил преустроен в товарен, но не е доказано същият да е ползван за дейности, свързани с икономическата дейност на дружеството.Поради безспорна установеност на това основание като изключение от общото правило за приспадане на данъчен кредит, законосъобразно е отказан данъчния кредит.

3. Разпоредбата на чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС  предполага извършването на транспорта от трето лице, различно от доставчика или получателя на стоките.

4. Не може да се направи обоснован извод за наличието на доказана вътреообщностна доставка на стоките по процесните фактури, тъй като в представените товарителници, в графата приложени документи, са посочени фактури, различни от тези, по които се претендира наличието на осъществена вътреообщностна доставка, независимо от наличието на съвпадение на количеството на стоките, описани в товарителниците и във фактурите.

5.  За разлика от вътрешната доставка, на територията на страната, вътреобщностната  от РБългария до друга държава членка на ЕС, следва да се установи с физическото преминаване на стоката от територията на страната до територията на другата държава членка.   

6. Отразяването във VIES декларацията на процесните вътреобщностни доставки  не е самостоятелно основание за безспорна установеност на същите, поради това, че с ревизията тези доставки са оспорени като недоказани.

7. При недоказаност на нормативно установения за вътреобщностната доставка факт на физическото изнасяне на стоката, правилно ревизиращият орган по приходите е приел, че е налице хипотезата на общото правило за доставка на стока на територията на страната, която е облагаема със стандартната ставка 20%, за което допълнително е начислен с ревизионния акт ДДС върху стойността на доставките по фактурите.

Данъчен кредит за недвижим имот

РЕШЕНИЕ  № 15664 от  28.11.2011 на ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ  по адм. дело № 4446/2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС изисква доказана употреба на стоката или услугата за дейности, различни от икономическата дейност на лицето, за лични нужди на управителя на дружеството или на други лица. Тежестта на доказване на посочените обстоятелства е върху органа по приходите, издал РА.

2. Използването на недвижимия имот за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки може да се осъществи в един бъдещ период в рамките на периода на тяхната амортизация, т.е. дори и към момента на извършването на ревизията доказателства за това да не са налице, именно защото се касае за дълготраен материален актив , не следва да се отрича правото на приспадане на данъчен кредит.

 Равностойност на престациите при обявяване на относителна недействитеност на продажба. Иск по  чл. чл.216 ал.1 т.2 ДОПК

Р Е Ш ЕН И Е № 107 от  14.11.2011 год. на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І търговско отделение по  търговско дело № 742 по описа за 2010 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Равностойността на престациите се преценява към момента на сключването на сделката.

2.Критерият „равностойност” не е еднозначен и не може да се тълкува като пълен идентитет между цената на даденото и цената на полученото по сделката (в случай на замяна). Те следва да са съпоставими и съответстващи на цените на конкретните стоки (имущество) през релевантния период.

3. Наличието на неравностойност т.е. несъответствие на платената цена с действителната стойност на придобитото имущество или на цените на разменените престации (в случай на замяна) не съставлява самостоятелно основание за прогласяване на относителна недействителност За да е налице такава, несъответствието следва да бъде значително.

4. Не може да бъде въведен единен критерии относно това, кое е „значително” – нито като абсолютна стойност (напр.: разлика от 5000 лв.), нито като процент или обикновена дроб. Дали неравностойността на престациите е значителна и оттук – дали тя обуславя недействителност на сделката, се преценява във всеки конкретен случай, като съдът мотивира становището си и това становище подлежи на инстанционен контрол.


Производството е касационно.о реда на чл.290 ГПК, образувано по жалба на [фирма] срещу решение на Шуменския окръжен съд. Въззивното решение е постановено по жалбата на [фирма] срещу решение  на Великопреславския районен съд, с което е бил уважен предявеният от Националната агенция по приходите – Териториална дирекция [населено място] (ТД-НАП) срещу Б.”Е. иск с правно основание чл.216 ал.1 т.2 ДОПК за прогласяване недействителността по отношение на държавата на сключен на 20.11.2007 год. договор за покупко-продажба по силата на който ответното дружество е придобило от [фирма] МПС „Форд” мод.”Транзит” за сумата 12000 лв.

Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса относно  правомощията на съда при определяне на критерия „значително” при съпоставяне стойностите на даденото и полученото в хипотезата на чл.216 ал.1 т.2 ДОПК.

Предявеният е по реда и на основание чл.216 ал.2 вр.ал.1 т.2 ДОПК иск за сумата 16020 лв.Публичният съдебен изпълнител счита, че е недействителна по отношение на държавата сключената на 20.11.2007 год. възмездна сделка между [фирма] и [фирма] по силата на която второто дружество е придобило собствеността върху МПС „Форд Транзит” за сумата 12000 лв., поради което е поискал прогласяването на недействителността по съдебен ред.

Съдилищата са приели, че искът е основателен, поради това, че към момента на сделката продавачът е имал непогасени публични задължения, а действителната стойност на вещта – 18000 лв. е значително по-висока от продажбената цена.
Последователно подържаната теза на приобретателя [фирма] е, че неправилно е определена действителната цена на автомобила и на второ място, дори тя да възлиза на 18000 лв., не е значително по-висока от цената по сделката, каквато е законовата предпоставка за прогласяване на относителната недействителност.

Становището на настоящия съдебен състав по поставения въпрос е следното:
Равностойността на престациите се преценява към момента на сключването на сделката. Критерият „равностойност” не е еднозначен и не може да се тълкува като пълен идентитет между цената на даденото и цената на полученото по сделката (в случай на замяна). Те следва да са съпоставими и съответстващи на цените на конкретните стоки (имущество) през релевантния период. Наличието на неравностойност т.е. несъответствие на платената цена с действителната стойност на придобитото имущество или на цените на разменените престации (в случай на замяна) не съставлява самостоятелно основание за прогласяване на относителна недействителност. За да е налице такава, несъответствието следва да бъде значително. Не може да бъде въведен единен критерии относно това, кое е „значително” – нито като абсолютна стойност (напр.: разлика от 5000 лв.), нито като процент или обикновена дроб. Дали неравностойността на престациите е значителна и оттук – дали тя обуславя недействителност на сделката, се преценява във всеки конкретен случай, като съдът мотивира становището си и това становище подлежи на инстанционен контрол.

В конкретния случай въззивният съд подробно е мотивирал становището си защо приема, че даденото значително надвишава полученото. Дори да би била възприета тезата за цифрово изражение на критерия „значително”, то и в този случай стойността на отчужденото имущество надвишава с 1/3 получената за него цена. Преценката на Шуменския окръжен съд е правилна и решението му е оставено в сила.

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Производството е касационно. Председателят на Държавна комисия по стоковите борси и тържищата /ДКСБТ/ е обжалвал решение на Административен съд - София град, ІІ отделение, 27 - ми състав, с което на основание чл. 292 АПК е прието за установено по отношение на ДКСБТ, че "Симеон Симеонов" ЕООД - гр. София не дължи сумата от 3 500 лв, представляваща имуществена санкция наложена му с влязло в сила наказателно постановление № 408/01.02.2002 г. на председателя на ДКСБТ, тъй като посоченото публично държавно вземане е погасено по давност, а на основание чл. 128, ал. 2 АПК - че търговското дружество не дължи лихви върху посочената сума за периода 19.01.2004 г. - 15.02.2010 г., определени в изпратената му покана за доброволно изпълнение в размер на 2 821.27 лв.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е основателна, по следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба подадена от "Симеон Симеонов" ЕООД - гр. София срещу Държавната комисия по стоковите борси и тържищата. От дружеството са изложени твърдения, че е получило покана за доброволно изпълнение, по изпълнително дело образувано от частен съдебен изпълнител при условията на чл. 2, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители, за принудителното изпълнение на публично държавно вземане по влязло в сила наказателно постановление № 408/01.02.2002 г. на председателя на ДКСБТ, с което му е наложена имуществена сакнция от 3 500 лв, ведно с лихви върху тази сума за периода 19.01.2004 г. - 15.02.2010 г. в размер на 2 821.27 лв. Наведени са доводи, че задължението за изплащане на имуществената санкция е погасено по давност на основание чл. 82 ЗАНН, както и че върху нея /тъй като е идентична по характер с глобите, налагани на физическите лица по реда на ЗАНН/ не се дължат лихви с оглед чл. 175, ал. 3 ДОПК, изрично изключващ начисляването на лихви върху глоби. Поради това ищецът претендира да бъде установено по отношение на ДКСБТ, че не дължи посочените суми - на основание чл. 292 АПК относно главницата и респективно - при условията на чл. 128, ал. 2 АПК относно лихвите, предвид липсата на изпълнително основание за тяхното събиране.

Между страните липсва спор относно факти и същите са правилно установени от първоинстанционният съд. За принудителното изпълнение на имуществена санкция, наложена на "Симеон Симеонов" ЕООД с наказателно постановление, влязло в сила на 19.01.2004 г. - датата на потвърждаването му с окончателно съдебно решение, е образувано изпълнително дело от частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег. № 790 с район на действие СГС. В случая, последният действа по възлагане от ДКСБТ /публичният взискател/, при условията на чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ, според който текст, органите компетентни да установяват публични държавни вземания могат да възложат събирането им на един или повече частни съдебни изпълнители. Тъй като действията на ЧСИ са в изпълнение на функциите на публичен изпълнител за тях важат правилата на ДОПК, включително тези относно обжалването им. Поради това компетентен да се произнесе по жалба подадена от длъжника по публичното вземане срещу тези действия, е органът по чл. 266, ал. 1 ДОПК - по реда на глава ХХVІІ ДОПК. Решението на последния може да се обжалва пред административния съд, чието решение е окончателно /чл. 268 ДОПК/.

Съобразно чл. 79 ЗАНН наказателните постановления и решения на съда, с които са наложени глоби се изпълняват по реда за събиране на държавните вземания. По аргумент от чл. 83, ал. 2 ЗАНН посоченото правило е приложимо и относно имуществените санкции, наложени на юридически лица. Поради това правилно съдът е приел, че събирането на публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК /вземане за имуществена санкция, наложена на ЮЛ по влязло в сила НП/ следва да бъде осъществено по реда на ДОПК. В този смисъл е и чл. 209, ал. 2, т. 5 ДОПК, според който принудително изпълнение се предприема включително въз основа на влязло в сила наказателно постановление.

Съгласно чл. 168, т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в посочения случай се "отписва" съобразно императивното правило на чл. 173 ДОПК. Настоящият състав приема, че при осъществяване на последната хипотеза е приложим чл. 225, ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т.ч. и тези по т. 7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично държавно вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл възражение /давността не се прилага служебно/, а в случай, че не възприеме наведеното възражение за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане.

Другояче казано, възраженията за недължимост на публичното държавно вземане поради настъпване на някой от фактите визирани в чл. 168 ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност следва да бъдат наведени пред публичния изпълнител /в случая пред изпълняващия функциите на такъв, частен съдебен изпълнител/. При евентуален отказ по искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225, ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК. Но след като е налице предвиден в ДОПК специален ред за защита на правата на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение на публично държавно вземане, недопустимо е тези права да се упражняват по общия ред на АПК, с предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 292 АПК, респективно - на такъв по чл. 128, ал. 2 АПК. Наред с липсата на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 128, ал. 2 АПК, каквато е наличието на друг ред за защита - този по ДОПК, посочената разпоредба е неприложима и с оглед акцесорния характер на вземането за лихви, което следва главното задължение и това, че начисляването на лихви от публичен изпълнител не съставлява административно право или правоотношение по смисъла на същия текст.

Предвид изложеното настоящият състав на ВАС не възприема направените от първата инстанция изводи, че ДОПК не установява процесуален ред за разглеждане на правопогасителни възражения произтичащи от факти настъпили след издаването на изпълнителното основание, а оттам и че спрямо подадената от "Симеон Симеонов" ЕООД искова молба са приложими чл. 292 и чл. 128, ал. 2 АПК, поради наличието на неуреден в ДОПК случай, спрямо който § 2 ПЗР ДОПК предвижда субсидиарна приложимост на Административнопроцесуалния кодекс. Преценката на основателността на твърденията, че задължение за заплащане на имуществена санкция е погасено по давност и не се дължат лихви върху нея, след като са предприети действия по тяхното принудително изпълнение, е от компететността на публичния изпълнител /в случая на ЧСИ, действащ като публичен изпълнител по възлагане от ДКСБТ при условията на чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ/. Както вече беше отбелязано по - горе, действията на последния подлежат на оспорване по реда на чл. 266 и сл. ДОПК, като на свой ред решението на органа по чл. 266, ал. 1 ДОПК може да се обжалва пред административния съд, постановяващ окончателно решение според чл. 268 ДОПК. Предвид естеството на търсената с исковата молба защита и липсата на предпоставките по § 2 ПЗР ДОПК за субсидиарната приложимост на АПК в процесния случай, неправилен е направеният от административния съд извод за допустимостта на предявените искове с правно основание чл. 292 и чл. 128, ал. 2 АПК.

Според чл. 218, ал. 2 АПК допустимостта на обжалваното решение е предмет на касационната проверка, независимо дали този порок е посочен като отменително основание в касационната жалба. След като вместо да прекрати делото, образувано по недопустима искова молба, предвид наличието на друг процесуален ред за осъществяване на търсената от ищеца защита, административният съд се е произнесъл по съществото на заявените претенции, същият е постановил недопустимо съдебно решение, което следва да бъде обезсилено. При това, образуваното по недопустима искова молба административно дело по описа на АССГ следва да бъде прекратено.

 Върховният административен съд, четвърто отделение е обезсилил обжалваното решение и е прекратил производството по делото.

Решението е окончателно.  

Редактирано от адв. Стефка Атанасова 

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Тъй като  ДДС е възстановен с ревизионни актове, срокът за възстановяване на ДДС е срокът за издаване на ревизионните актове.

 2. Въстановяването на ДДС  не преклудира правото да се иска възстановяване на лихва.

3. След като с ревизионните актове е прието, че се дължи възстановяване на ДДС, то лихвата е дължима в 45-дневния срок от подаване на справката – декларация.

4. С извършването на ревизия само се удължава срока за въстановяването на данъка, но това не означава, че не се дължи лихва, след като с ревизионния акт е установено, че декларирания със справката декларация ДДС подлежи на възстановяване.

5.Тъй като данъкът е останал невъзстановен  поради поведението на данъчния орган и отмяната на незаконосъобразен ревизионен акт, данъкът следва да бъде възстановен, заедно със законната лихва за забава, считано от датата, на която е следвало да стане това по реда на ЗДДС.

6.Забавата, стига за нея да няма вина и кредитора, се санкционира с изтичане и заплащане на лихви

Производството е образувано е по касационна жалба на „У” ЕООД  срещу решение

на Административен съд, София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за прихващане и възстановяване , потвърден с решение  на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. София при ЦУ на НАП в частта, в която е отказано изплащане на лихви за забава за възстановяване на ДДС за периода от 15.09.2008 г. до 06.04.2009 г

Върховният административен съд, І А отделение счита, че касационната жалба е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Страните спорят относно приложението на чл. 92, ал. 8 или ал. 10 ЗДДС.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 8 ЗДДС, редакция в ДВ, бр. 63/2006 г. в сила от 01.01.2007 г. данък, подлежащ на възстановяване в предвидените в закона срокове, се възстановява заедно със законната лихва за забава, считано от датата, на която е следвало този данък да бъде възстановен, независимо от спирането и възобновяването на сроковете по данъчното производство. Впоследствие с изменение на тази правна норма, редакция в ДВ., бр. 108/2007 г. в сила от 19.12.2007 г. е предвидено, че когато е започнала ревизия, срокът за възстановяване на данъка е срокът за издаване на ревизионния акт, освен в случаите на представено обезпечение. В процесния случай не се спори по фактите и от тях е установено, че СД за данъчен период месец август 2008 г. по ЗДДС е подадена на 14.09.2008г. и с нея е поискано възстановяване на ДДС за периода месец август 2008г. в размер на 481 763,09лева . В тази връзка и преди изтичане на 45 дневния срок по чл.92,ал.1,т.4 от ЗДДС със ЗВР №  от 25.09.2008 г. е започнала ревизия на дружеството. РА №  е издаден на 06.04.2009г., който е отменен в оспорената част с решение №  /06.08.2009г на директора на Дирекция "ОУИ", след което с АПВ №   /26.08.2009г. е определена сума за възстановяване в размер на 486 073,84  лева и е определена законна лихва за забава в размер на 12 145,54 лева,без да е определено за кой период се начислява тази лихва. С вх.№  от 28.09.2009година "У" ЕООД е подало искане за прихващане или възстановяване на на лихви в размер на 56 650,09левапо реда на чл. 129, ал. 1 ДОПК . С АПВ№ 28.10.2009г. е констатирано,че се дължи възстановяване на лихва за периода от 09.06.2009г. до 28.06.2009 година в допълнителен размер на 802,51 лева, като с решение №1  /23.12.2009г. директора на Дирекция "ОУИ" е приел че не е налице забава за възстановяване на ДДС на осн. чл.92, ал.10 от ЗДДС за периода до издаване на РА №.  /06.04.2009г. Тъй като в процесния случай ДДС е възстановено с ревизионни актове, то следва да се приеме, че правилно съдът е приел, че срокът за възстановяване на ДДС е срокът за издаване на ревизионните актове. Въстановяването на ДДС обаче не преклудира правото да се иска възстановяване на лихва. Нещо повече, в решението си директорът на дирекция „ОУИ”, отменяйки частично обжалвания АПВ е приел, че след като с ревизионните актове е прието, че се дължи възстановяване на ДДС, то лихвата е дължима в 45-дневния срок от подаване на справката - декларация, а той започва да тече от 14.09.2008г. С извършването на ревизия, което е допустимо по смисъла на чл. 129, ал. 1, т. 2 ДОПК само се удължава срока за въстановяването на данъка, но това не означава, че не се дължи лихва, след като с ревизионния акт е установено, че декларирания със справката декларация ДДС подлежи на възстановяване.

 При установените факти и обстоятелства по спора съдебният състав приема, че процесният ДДС е невъзстановен поради отпаднало основание, поради отмяна на акт /РА от 06.04.2009 г./, при което е налице условието по  чл. 92, ал. 10 ЗДДС /ред. до 01.10.2010 г./. Безспорно данъкът е останал невъзстановен и то именно поради поведението на данъчния орган и отмяната на незаконосъобразен РА, издаден от орган по приходите. Ето защо данъкът следва да бъде възстановен, заедно със законната лихва за забава, считано от датата, на която е следвало да стане това по реда на ЗДДС. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 129, ал. 6, изр. 2-ро ДОПК. По отношение на лихвата за забава е налице специална разпоредба - обсъдената по-горе норма на  чл. 92, ал. 10 от ЗДДС. Да се приеме обратното би означавало да се нарушат основни правни принципи - принципа на пропорционалност. Недопустимо е да се стигне до там, че данъчният субект, заявил за възстановяване данък, който му се следва, както впоследствие, но значително по-късно във времето е прието и установено от данъчната администрация, да понесе загуби във вид на пропуснати ползи от по-късно възстановения му данък. Лихвата се дължи поради поведението на данъчната администрация, в резултат на което данък е следвало да се възстанови, но не е възстановен в законовия срок - 45-дневен от подаване на СД. Касае се за поведение на данъчната администрация /отменен надлежно РА/ или удължаване на срокове за възстановяване на данък поради провеждане на ревизионно производство, при което обаче не са установени данъчни нарушения/, при което е налице забава. Принцип в правото е, че забавата, стига за нея да няма вина и кредитора, се санкционира с изтичане и заплащане на лихви. Това е принцип и на общностното право, спазван трайно в практиката на СЕО. За яснота следва да се отбележи, че след 01.01.2010 г. е въведена уредба -  чл. 92, ал. 10 ЗДДС, според която вече не остава съмнение за дължимостта на лихва в случай на забава при възстановяване на данък. Ясно е посочено, че данъкът се възстановява заедно с лихва за забава, независимо дали срокът за възстановяване на данъка е бил удължен до издаване на РА. Тази уредба е в унисон с общностното право и следва да бъде съобразявана, доколкото не му противоречи. РБ е член на ЕС от 01.01.2007 г., откогато всички нормативни актове следва да са приведени в съответствие с право на ЕС. Ето защо приложимата в процесния случай разпоредба на  чл. 92, ал. 10 в ред. от 19.12.2007 г. до 01.01.2010 г. следва да бъде тълкувана по начин, по-който да не се достига до противоречие с общностни принципи.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е неправилно постановено при неправилно прилагане на материалния закон и затова го отменя и постановява друго решение, с което АПВ №    /28.10.20089г. е отменен, а преписката е изпратена  на компетентия орган - ТД на НАП - София за издаване на друг АПВ при спазването указанията на настоящето решение по прилагане на закона - възстановяване на лихва върху възстановения ДДС за а периода от 15.09.2008г. до 06.04.2009 г. за данъчен период м. август 2008г.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/3ddba68e70418f14c22578af002d3495

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Начало

РЕШЕНИЕ  № 9721 от  30.06.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение по адм. дело № 295/2011.  

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При внос на  нов автомобил от Германия  от физическо лице е налице е данъчно събитие - вътреобщностно придобиване на ново превозно средство от физичесо лице, нерегистрирано по ЗДДС съгласно чл.13, ал.2 ЗДДС вр.пар.1,т.17, б."в" от ДР на ЗДДС. Съгласно чл.168, ал.1 от ЗДДС и чл.63, ал.1 и 3 ЗДДС за вносителя е възниква задължение за деклариране на ВОП и заплащане на ДДС, като данъкът става изискуем на 15 -ия ден на месеца, следващ данъчното събитие.

2. Данъчната основа за облагане с ДДС  при внос на нов автомобил от държава-членка на ЕС  от физическо лице  се пределеля като сбора от сумата по фактурата плюс платения акциз.

3. С придобиването в друга страна -членка на ЕС и въвеждането на новия автомобил на територията на България е извършен ВОП по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДС. Тази правна норма е специална за извършено вътрешнообщностно придобиване на ново превозно средства, което се изпраща или транспортира до територията на страната от територията на друга държава членка, независимо дали доставчикът е данъчно задължено лице за целите на ДДС в друга държава членка.

4. При осъществено вътрешнообщностно придобиване ДДС се дължи в държавата по местоназначение на новото превозно средство.

Производството  е  образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. М срещу решение  на Административен съд - София - град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт , издаден от орган по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с решение на Директора на дирекция "ОУИ", гр. София, при ЦУ на НАП.

Върховният административен съд, първо отделение приема, че  касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, АССГ е приел, че с РА на жалбоподателя законосъобразно е определен за данъчен период м.08.2007 г. дължим ДДС в размер на 24 705, 30 лв. и лихви в размер 8 177,93 лв. във връзка с осъществено вътреобщностно придобиване на ново превозно средство по смисъла на чл.13, ал.2 ЗДДС. Жалбоподателят е закупил нов автомобил ВMW модел Х 5/ произведен 2007 г. с пробег от Германия -50 км./ в Германия като на 29.05.2007 г. е заплатил сума в размер на 71 730 евро за поръчка на германския доставчик "Аутохаус Тимерманс" ГмбХ. Собствеността е придобита през м.08.2007 г., като издадената от доставчика фактура е от 22.08.2007 г. и е на стойност 60361, 35 евро с равностойст 118 056,54 лв. След плащане на цената и транспортирането на автомобила от Германия до България, същият е бил регистриран в КАТ от жалбоподателя на 23.08.2007 г. С вносна бележка от 28.08.2007 е внесен акциз за лекия автомобил в размер на 5480,94 лв. Налице е данъчно събитие - вътреобщностно придобиване на ново превозно средство от физичесо лице, нерегистрирано по ЗДДС съгласно чл.13, ал.2 ЗДДС вр.пар.1,т.17, б."в" от ДР на ЗДДС. Съгласно чл.168, ал.1 от ЗДДС и чл.63, ал.1 и 3 ЗДДС за жалбоподателя е възникнало задължение за деклариране на ВОП и заплащане на ДДС, като данъкът става изискуем на 15 -ия ден на месеца, следващ данъчното събитие през м.08.2007 г.

Данъчната основа за облагане с ДДС в съответствие с чл.26, ал.2 и ал.3,т.1 ЗДДС е определена като сбора от сумата по фактурата 118 056,54 лв. и платения акциз 5480,94 лв. или 123 562,54 лв.

Решението е правилно. Касаторът не оспорва установените факти, но твърди, че лице което не упражнява независима икономическа дейност и е закупило лек автомобил в друга страна - членка не извършва вътрешно общностно придобиване и съответно не дължи ДДС. Твърдението на касатора не кореспондира с приложимото материално право. С придобиването в друга страна -членка на ЕС и въвеждането на новия автомобил на територията на България е извършен ВОП по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗДДС. Тази правна норма е специална за извършен ВОП на ново превозно средства, което се изпраща или транспортира до територията на страната от територията на друга държава членка, независимо дали доставчикът е данъчно задължено лице за целите на ДДС в друга държава членка. В процесния случай автомобилът е закупен в държава-членка – Германия и е въведен на територията на друга държава-членка – България. Разпоредбата на чл. 168 ЗДДС също е специална, тъй като регламентира подаването на декларация от лицето, което извършва ВОП на ново превозно средство по чл. 13, ал. 2 ЗДДС. Посочената правна норма е в съответствие с общностното право и не прави разграничение кой е получателят по доставката, за когото възниква във всички случаи задължение да заплати ДДС. В решение от 18.11.2010 г.по преюдициално запитване по дело № С 84/09 г. на СЕС в Люксембург изрично е посочено, че при осъществено ВОП, каквото в настоящия случай е налице, ДДС се дължи в държавата по местоназначение на новото превозно средство. В същото решение съдът е разграничил от една страна в освобождаването на доставката, довела до вътреобщностно изпращане от държавата-членка, от която е започнало изпращането или превозът на стоките съчетано с правото на приспадане или възстановяване на платения по получени в тази държава-членка доставки ДДС, и от друга страна в облагане с ДДС на вътреобщностното придобиване в държавата-членка, в която е приключило изпращането или превозът на стоките. Според съда в Люксембург целта на посочения механизъм е да гарантира ясното разграничение между данъчните правомощия на държавите членки. В т.28 от решение по дело С - 84/09 г. се приема, че "...вътреобщностната доставка на стока и вътреобщностното й придобиване представляват в действителност една и съща икономическа операция". Именно освобождаването на вътреобщностната доставка, съответстваща на вътреобщностното придобиване, позволява да се избегне двойното данъчно облагане. В този смисъл е цитираната по-горе разпоредба на чл. 168 ЗДДС. Във връзка с посочените по-горе мотиви на СЕС в Люксембург е разпоредбата на чл. 138, параграф 2, б. „а” от Директива 2006/112/ЕО, в която е предвидено, че се освобождават от облагане с ДДС доставката на нови транспортни средства, изпратени или превозени до клиента на местоназначението. За дружеството, издало фактурата за покупка на автомобила в Германия е била налице вътреобщностна доставка (ВОД), затова и издадената фактура е без дължим ДДС. Становището на касатора,според което ВОД и ВОП в случая не са неразривно свързани, би довело до доставки на нови превозни средства с местоизпълнение - територията на ЕС, за които не е начислен и заплатен ДДС в нито една държава - членка, което противоречи на механизма на функциониране на ДДС в ЕС. В данъчната основа в съотвествие с чл. 64, ал.1 ЗДДС вр. чл.26, ал.3, т.1 ЗДДС е включен заплатения дължим акциз в България за акцизната стока, предмет на ВОП.

Обжалваното решение на  Административен съд - София - град  е оставено в сила.

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/9de79ae90d7e4097c22578be003fa87b?OpenDocumen 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 421  от 29.07.2011 на ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД  ,    първи граждански състав по въззивно гражданско дело № 569 по описа за 2011 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Обстоятелството, че  ответникът не е изпълнил законовото си задължение за издаване на данъчна фактура в предвидения от ЗДДС срок, съответно не е начислил и внесъл дължимия данък добавена стойност представлява  противоправно поведение, което пряко е рефлектира в правната сфера на ищеца, като му е причинило вреди в размер на непризнатия данъчен кредит за придобиване на процесния актив.

2. Налице е пряка причинна връзка между нарушението, допуснато от длъжностните лица на общината и причинените на ищеца вреди, тъй като именно неиздаването на данъчна фактура е единствена причина за непризнаване на данъчен кредит за ищеца.

3. Съставянето на данъчна фактура е  задължително, а не е обусловено от желанието на съдоговарящата страна.

Производството е въззивно.Обжалвано е решение на Старозагорския окръжен съд, Гражданско отделение, IV с, с което е отхвърлен изцяло иска на „Д." ООД срещу Обина Казанлък за сумата 28 996 лв., представляваща обезщетение за виновно причинените вреди от  непризнат данъчен кредит по ЗДДС,.

Предявен е иск с правно основание чл. 49 във вр.с чл.45 от ЗЗД Ищецът „Д." ООД гр. К., обл.* моли да бъде осъдена ответната страна О. К. , обл.* да му заплати обезщетение в размер на сумата 28 996 лв. за причинени вреди поради непризнаване на правото(отказване на правото) на дружеството ищец на данъчен кредит по ЗДДС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба  до окончателното — изплащане на сумата, както и направените разноски по дело

Пловдивският апелативен съд приема за установено следното:

На 07.05.2008 год. ищецът „.. С." ООД гр. К. е сключил с ответника договор за покупко-продажба на  урегулиран поземлен имот в гр. Казанлък Ищецът „.. С." ООД е трябвало да заплати в деня на подписването на договора за покупко-продажба сумата общо в размер на 144 982 лв., като се приспадне внесения на 18.03.2008 г. депозит в размер на 35 500 лв. без ДДС. Съгласно представено преводно платежно нареждане от „Р." ЕАД от 18.03.2008 г. ищецът „Д." ООД гр. К. е превел на ответника О. гр. К. сумата от 35 500 лв. - депозит за участие в явен търг за покупко-продажба на общинския недвижим имот.

В изпълнение на договора за покупко-продажба на общинския недвижим имот, в деня на подписването му  07.05.2008 год. „Д." ООД е превел по банков път, по сметката на ответника О.. дължимите следни суми, както следва:сумата от 106 500 лв., представляваща цената на имота, посочена в член 2 от договора в размер на 142 000 лева, намалена съгласно чл. З, т.1 от договора, с платения и внесен на 18.03.2008 г. депозит в размер на 35 500 лева, без ДДС;   сумата от 2 840 лв., представляваща местния данък по ЗМДТ, съгласно член 3, точка 2 от договора; сумата от 28 996 лв., представляваща 20 % ДДС от общата цена на сделката, съгласно член 3, точка 4 от договора. На същата дата - 07.05.2008 г. съгласно член 3, точка 3 от договора ищецът „.. С." ООД е превел  по сметка на Агенция по вписванията К. , сумата 142 лв., представляваща такса за вписване на договора.

От приложените писмени доказателства за извършена данъчна ревизия на ищцовото дружество е видно, че ищецът „.. С." ООД гр. К. е регистриран по ЗДДС след датата на сделката- на 13.10.2008 год.  Въз основа на заповед № ... е била извършена данъчна ревизия на ищеца „Д." ООД гр. К. по ЗДДС от ТД на НАП гр. С., за данъчния период от 13.10.2008 год. до 28.02.2009 год. включително. Видно от ревизионен акт №  ревизиращият орган е направил констатации, че като регистрирано по ЗДДС лице „Д." ООД на основание чл.74 от ЗДДС във връзка с чл.61 от ППЗДДС би следвало да се ползва от правото на приспадане на данъчен кредит за налични активи и получени услуги преди датата на регистрация. Също така, че съгласно изискванията на ЗДДС в 7- дневния срок от датата на регистрацията на дружеството като задължено лице по ЗДДС, дружество „Д." ООД- гр. К. е подало в ТД на НАП - гр. С. регистрационен опис на наличните активи към датата на регистрация по ЗДДС  и в него е вписан процесния договор №  за покупко-продажба на общински недвижим имот, с данъчна основа 173 976 лв. и 20 % ДДС в размер на 28 996 лв., с предмет УПИ * кв. метра и доставчик Община- гр. К.. Договорът е описан и в подадения дневник за покупки за месец октомври 2008 год., с пореден № 9. Дружеството „Д." ООД е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит в размер на 28 996 лв. на основание чл.74 от ЗДДС във връзка с чл.61 от ППЗДДС.

С ревизионния акт ревизиращият орган не е признал правото на „Д." ООД на приспадане на данъчен кредит в размер на 20 % ДДС- 28 996 лв. по посочената по-горе доставка- покупка, като е приел, че правото за приспадане на данъчен кредит възниква само за налични активи при едновременно изпълнение на всички кумулативно дадени законови условия по чл.70, ал.2, т.1- т.4 от ЗДДС, а именно : съгласно т.1, за да се приспадне данъчния кредит, следва да е налице изпълнението на условията, посочени в чл.69 и чл.71 от Закона за ДДС. Едно от тези условия е данъчно задълженото лице да притежава данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл.114 и чл.115 от ЗДДС, в който данъкът добавена стойност /ДДС/ да е посочен на отделен ред. Данъчен документ по смисъла на закона е фактура, известие и протокол. Ревизиращият орган е приел, че дружеството е упражнило правото си на данъчен кредит по документи, които не са данъчни документи по смисъла на ЗДДС, тъй като не са спазени изискванията на чл.70 ал.2 т.1 във вр.с чл.69 , чл.71 и чл.74 от ЗДДС във вр.с чл.61 от ППЗДДС, поради което не му е признал правото на данъчен кредит в размер на 28 996 лв.

Между страните не е налице спор, че О. гр. К. е публично-правен субект по ЗМСМА, регистрирана по ЗДДС и по смисъла на същия закон се явява данъчно задължено лице.

Като данъчно-задължено лице ответната страна Община- гр. Казанлък., е била длъжна в срок не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие да издаде фактура за доставката - в случая за продажбата на общинския недвижим имот, предмет на сключения договор с „Д." ООД. Няма спор, че Община Казанлък не е изпълнила това свое законово задължение и не е издала на ищеца „Д." ООД данъчна фактура за извършената доставка.

В процеса е безспорно установено, че поведението на съответните длъжностни лица на О. К. , отговарящи за изпълнение на това задължение, има противоправен характер. Налице е допуснато от тях нарушение на закона, което е видно от ревизионен акт № , съставен при извършена ревизия по ЗДДС за установяване на задължения за периода 01. 01. 2004 г.- 31. 08. 2008 г. на О. К. . Констатирано е, че О. К. не е издала данъчен документ за извършената доставка на ищеца, че данъкът е дължим за данъчен период м. 05. 2008 г., през който същият данък е станал изискуем, че ДДС за посочената доставка не е бил начислен. Размерът на данъка не е бил включен в дневника за продажби за същия период и в справката - декларация за месец 05. 2008 г. на О. К. , подадена в ТД на НАП - гр. С., нито в подадените справки -декларации за следващите данъчни периоди.

Поради неизпълнение на горните законови задължения на общината е наложена имуществена санкция на основание на чл. 180 ал.1 от ЗДДС, видно от наказателно постановление № , издадено въз основа на акт за установяване на административно нарушение №  Според наказателното постановление О. К. като регистрирано по ЗДДС лице не е изпълнила задължението си да начисли ДДС вразмер на 28 996, 40 лв. за извършена облагаема доставка - процесната продажба по договор № Д08-112/07.05.2008 г. Прието е, че продажбата на процесния У ПИ е облагаема доставка, по която данъчната основа е 144982 лв. съгласно чл. 26 ал. 2 и ал. 3 т. 1 от ЗДДС. Прието е, че съгласно чл. 25, ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие е възникнало на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена на купувача - датата на подписване на договора 07. 05. 2008 г., когато е извършено и плащане по доставката в размер на 106 500 лв. Констатирано е, че данъчна фактура е трябвало задължително да бъде издадена не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие т.е. до 12. 05. 2008 г. Административнонаказващият орган е приел, че съгласно чл. 86 ал. 1 от ЗДДС регистрираното лице, за което данъкът е станал изискуем, в случая доставчикът - О. К. е била длъжна да го начисли като издаде данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред.

Въз основа на тези писмени доказателства и констатаците в тях Апелативният съд приема, че О. К. не е изпълнила законовото си задължение за издаване на данъчна фактура в предвидения от ЗДДС срок, съответно не е начислила и внесла дължимия данък добавена стойност.

Тези фактически констатации обуславят извод за наличие на противоправно поведение на ответната страна, което пряко е рефлектирало в правната сфера на ищеца, като му е причинило вреди в размер на непризнатия данъчен кредит за придобиване на процесния актив. Налице е пряка причинна връзка между нарушението, допуснато от длъжностните лица на О. К. и причинените на ищеца вреди, тъй като именно неиздаването на данъчна фактура е единствена причина за непризнаване на данъчен кредит за ищеца.

Апелативният съд намира за незаконосъобразен извода на Окръжния съд, че причина за увреждането е поведението на самия ищец, който не е изискал да му бъде съставена данъчна фактура. По силата на цитираните по-горе разпоредби на ЗДДС ответната община е имала законово задължение да издаде такава фактура, независимо от това дали нейният съконтрахент е поискал издаването на данъчен документ за извършената облагаема доставка. Съставянето на такъв документ е било задължително, а не е обусловено от желанието на съдоговарящата страна - в случая ищеца.

Пловдивският апелативен съд е отменил  обжалваното решение и е осъдил Община Казанлък да заплати на ищеца  сумата 28 996 лв.(двадесет и осем хиляди деветстотин деветдесет и шест лева), представляваща обезщетение за виновно причинените на дружеството вреди от непозволено увреждане, в размер на дължим, но непризнат данъчен кредит по ЗДДС

Към датата на публикуване на решението на сайта www.advokatatanasova.com  няма  данни същото да е влязло в сила

Пълният текст  http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/GR00569_11_290711.html

 Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

ТЕЗИ НА СЪДА

1. С разпоредбата на чл. 75, ал. 1 от ЗКПО на данъчните субекти е предоставена възможност при откриване през текущата година на счетоводна грешка, свързана с минали години, данъчните финансови резултати за съответните минали години да се коригират съгласно изискванията на действащите през съответните минали години така, че все едно грешката не е била допусната.

2. Съгласно чл. 81 от ЗКПО разпоредбите на тази глава  Дванадесета „Счетоводни грешки"), с изключение на чл. 75, ал. 3, се прилагат и в случаите на грешки, установени при данъчен контрол .В процесния случай обаче са налице основание за изключване приложението на чл. 75, ал. 3 от ЗКПО, тъй като коригираната от „П" АД счетоводна грешка е извършена некоректно от гледна точка на данъчното и счетоводно законодателство и без да е оформена с първични счетоводни документ, а въз основа на частен документ - постигнато извънсъдебно споразумение между „П" АД и „Л" ЕООД, което е ирелевантно за данъчните цели.

3. Съгласно § 5 от МСС 8 „Счетоводна политика, промени в счетоводните приблизителни оценки и грешки” (МСС 8) понятието „грешка” от минал период означава пропуски или неточно представяне на финансовите отчети на предприятието за един или повече минали периоди, произтичащи от неизползване или неправилно използване на надеждна информация, която е била налична към момента, в който финансовите отчети за тези периоди са били утвърдени за публикуване; и е могла, при полагането на разумни усилия, да бъде получена и взета предвид при изготвянето и представянето на тези финансови отчети. Тези грешки включват ефектите от математически (изчислителни) грешки, грешки при прилагане на счетоводната политика, недоглеждане или неточно представяне на факти и измамите.

4.Разпоредбите на § 42 и §43 от МСС 8 дават предписание как да се коригират такива грешки, като постановяват, че грешка от предходен период се коригира посредством преизчисляване с обратна сила. Преизчисляване с обратна сила означава коригиране на признаването, оценяването и оповестяването на сумите на елементи от финансовите отчети така, сякаш не са възниквали грешки за предходен период.

5. Начисляването и представянето във финансовите отчети на завишени приходи, както и последваща обезценка на вземания, произтичащи от спорните приходи в някои от периодите, при наличие на надеждна информация, че начинът на калкулация на приходите не е приет от отсрещната страна, напълно отговаря на дефиницията за грешка от минал период.

6.Липсата на документална обоснованост и първични счетоводни документи е достатъчно основание за непризнаване на извършената корекция.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София (Д"ОУИ") при Централно управление на Национална агенция за приходите, против решение по адм. дело  на Административен съд – София-град.

.

Върховният административен съд, състав на Първо А отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

По оспорване от „П” АД  предмет на първоинстанционното производство е била законосъобразността на ревизионен акт, издадени от главен инспектор по приходите в ТД „Големи данъкоплатци и осигурители" -НАП, потвърдени с решение № от Директора на Дирекция ОУИ София при ЦУ на НАП.

С решението си съдът е отменил ревизионен акт, в частта на непризнато намаление на корпоративния данък за 2007 г. със сумата в размер на 4 680 021 лв., извършено от „П" АД на основание чл. 75, ал.3 от ЗКПО. Съдът е приел, че в случая се касае за коригиране на счетоводна грешка досежно нереално завишения приход, с ефект върху корпоративния данък.В останалата част първоинстанционното решение е необжалвано и като такова е влязло в сила.

Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано, поради неправилна преценка на релевантните за спора факти.

С разпоредбата на чл. 75, ал. 1 от ЗКПО на данъчните субекти е предоставена възможност при откриване през текущата година на счетоводна грешка, свързана с минали години, данъчните финансови резултати за съответните минали години да се коригират съгласно изискванията на действащите през съответните минали години така, че все едно грешката не е била допусната.

Съгласно чл. 81 от ЗКПО разпоредбите на тази глава (Глава Дванадесета „Счетоводни грешки"), с изключение на чл. 75, ал. 3, се прилагат и в случаите на грешки, установени при данъчен контрол. В процесния случай обаче са налице основание за изключване приложението на чл. 75, ал. 3 от ЗКПО, тъй като коригираната от „П" АД счетоводна грешка е извършена некоректно от гледна точка на данъчното и счетоводно законодателство и без да е оформена с първични счетоводни документ, а въз основа на частен документ - постигнато извънсъдебно споразумение между „П" АД и „Л" ЕООД, което е ирелевантно за данъчните цели.

Безспорно приложимото национално и международно право е § 5 от МСС 8 „Счетоводна политика, промени в счетоводните приблизителни оценки и грешки” (МСС 8), съгласно който понятието „грешка” от минал период означава пропуски или неточно представяне на финансовите отчети на предприятието за един или повече минали периоди, произтичащи от неизползване или неправилно използване на надеждна информация, която е била налична към момента, в който финансовите отчети за тези периоди са били утвърдени за публикуване; и е могла, при полагането на разумни усилия, да бъде получена и взета предвид при изготвянето и представянето на тези финансови отчети. Тези грешки включват ефектите от математически (изчислителни) грешки, грешки при прилагане на счетоводната политика, недоглеждане или неточно представяне на факти и измамите.

Разпоредбите на § 42 и §43 от МСС 8 дават предписание как да се коригират такива грешки, като постановяват, че грешка от предходен период се коригира посредством преизчисляване с обратна сила, освен ако е практически неприложимо да се определи някой от специфичните ефекти за периода или кумулативният ефект от тази грешка в първия комплект финансови отчети, утвърдени за издаване, след като са открити грешките чрез преизчисляване на сравнителните суми за представените предходни периоди, в които е възникнала грешка или в случай че грешката е възникнала преди най-ранно представения предходен период, преизчисляване на началното салдо на активите, пасивите и капитала за най-ранно представения период. Преизчисляване с обратна сила означава коригиране на признаването, оценяването и оповестяването на сумите на елементи от финансовите отчети така, сякаш не са възниквали грешки за предходен период.

Начисляването и представянето във финансовите отчети на завишени приходи, както и последваща обезценка на вземания, произтичащи от спорните приходи в някои от периодите, при наличие на надеждна информация, че начинът на калкулация на приходите не е приет от отсрещната страна, включително е известен оспореният размер на същите преди издаване на отчетите за 2004-2006 година, представлява нарушение на МСС 18 Приходи (в случаите на отчитане на обезценка и нарушение на МСС 39 Финансови инструменти) и напълно отговаря на дефиницията за грешка от минал период.

По смисъла на чл. 10 от ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството (ЗС), отразяващ вярно стопанската операция. Липсата на документална обоснованост и първични счетоводни документи е достатъчно основание за непризнаване на извършената корекция, т.к. Кредитно известие № е издадено едва на 29.02.2008 г. Същото се потвърждава и от експертното заключение, изложено в т. 2 на Съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото.

Видно от приложените по делото доказателства, текущо през целия период от 2004 г. до 2007 г. „П" АД е разполагало с информация, че „Л" ЕООД не приема начина на изчисление на приходите и не признава задължения в претендирания размер, но не се е съобразило с предписанията на МСС 18 Приходи, според който, приход се признава само когато има вероятност предприятието да получи икономически ползи, свързани със транзакцията. В заверените годишни финансови отчети за 2004 г. има оповестяване във връзка с оспорваните приходи в бел. Приходи от продажби (стр. 19), също така присъства квалификация в одиторското мнение (стр. 2). Следователно „П" АД е имал възможността да оцени риска от несъбиране на вземането, за което е предприел действия за разрешаване на спора по съдебен ред, за което са приложени доказателства от 2008 г., които не са оспорвани. От друга страна е имал възможността, съгласно Закона за счетоводството при годишна инвентаризация на вземанията да предприеме действия за споразумение с контрагента и да извърши съответни корекции, като такива действия не са направени, нито са изготвени доказателства за това през 2001 г. - 2007 г.

След като не са налице първични счетоводни документи за удостоверяване на допусната счетоводна грешка, или такива документи въз основа на които да се извърши корекция /поправка на грешка/, то това би довело до отчитане на разходи, които не са документално обосновани, за което, както по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО /отм./ и по реда на чл. 26, т. 2 от ЗКПО не са признати разходи за данъчни цели, предвид което, не може да се споделят претенциите на „П" АД за наличие на счетоводна грешка.

При ревизията е установено, видно и от предоставения мемориален ордер, че през 2007 г. „П" АД отписва обезценка на вземания в размер на 25 829 739,69 лева. Обезценката се отнася за 2004 г. и 2005 г. Съгласно чл. 34, ал. 1 от ЗКПО приходите и разходите от последващи оценки на активи и пасиви не се признават за данъчни цели в годината на счетоводното им отчитане. В чл. 37 от ЗКПО е регламентирано данъчно регулиране на непризнатите за данъчни цели приходи и разходи от последващи оценки на вземания по реда на чл. 34 от ЗКПО. Формираните данъчни временни разлики се признават за данъчни цели в годината, в която настъпи едно от обстоятелствата, посочени в чл. 37, ал. 1, т. 6 от ЗКПО. В конкретния случай обезценени са вземания за 2004 г. и 2005 г., поради което непризнатите в предходни години разходи от обезценка на тези вземания, ще бъдат признати за данъчни цели в годината, в която изтече давностния срок или при настъпване на друго обстоятелство за признаване съгласно чл. 37 от ЗКПО, а именно: непризнатите за данъчни цели приходи и разходи от последващи оценки на вземания по реда на чл. 34 от ЗКПО се признават за данъчни цели в годината, в която настъпи едно от следните обстоятелства: 1. изтичане на давностния срок за вземането, но не повече от 5 години от момента, в който вземането е станало изискуемо; 2. възмездно прехвърляне на вземането; 3. производството по несъстоятелност на длъжника е прекратено с утвърден оздравителен план, в който се предвижда непълно удовлетворяване на данъчно задълженото лице, непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на намалението на вземането; 4. с влязло в сила съдебно решение е постановено, че вземането или част от него е не дължимо, непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на недължимата част от вземането; 5. преди изтичане на давностния срок вземанията са погасени по силата на закон; 6. при заличаване на длъжника, когато вземането или част от него е останало неудовлетворено - признава се до размера на неудовлетворената част.

Имайки предвид, че в случая не е налице нито едно от обстоятелствата по чл. 37 от ЗКПО, то не следва да се признае намаление на корпоративен данък за 2007 год. в размер на 4 680 021 лева.

От изложената по-горе фактическа обстановка е видно, че през 2007 г. „П" АД е изчислило полагащия корпоративен данък върху направената през 2005 г. обезценка от 7 928 396 лв., прилагайки ставката за 2005 г., а също така и полагащия се корпоративен данък върху направената обезценка от 17 901 344 лв., като е използвал ставката от ЗКПО за 2004 г.

От приложените към преписката документи, в т.ч. годишна данъчна декларация ГДД е видно, че със сумата от 7 928 396 лв. „П" АД е преобразувало финансовия резултат по реда на ЗКПО за 2005 г. Доколкото разходите от обезценка на вземанията имат характер на данъчно непризнати разходи за 2005 г., съгласно ЗКПО /отм./ действащ за периода 2005 г. със сумата от 7 928 396 лв. „П" АД е преобразувало финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2 от ЗКПО /отм./, т.е е увеличило финансовия резултат в ГДД. Следователно, обезценката дори и неправилно извършена не е довела до изкривяване на данъчният финансов резултат за 2005 г. и до внасяне на корпоративен данък в размер различен от реално дължимия за 2005 г., поради което не са налице основания за прилагане на нормата на чл. 75 от ЗКПО действ. за 2007 г. и неоснователно е коригиран данъка за 2007 г. с преизчислен данък в размер на 1 189 259 лв., произтичащ от сумата на обезценката от 7 928 396 лв.

Аналогични са изводите и относно намален дължим корпоративен данък за 2007 г. и със сумата от 3 490 762 лв. - корпоративен данък, съгласно данъчната ставка за 2004 г. върху сумата от 17 901 344 лв. От приложените към данъчната преписка документи /стр. 439 и 440/ е видно, че е взета счетоводна операция към 31.12.2005 г. за сумата от 17 901 344 лв., с която е начислена обезценка на вземания - „претенции за периода 2001 - 2004 г.", която „П" АД е приело, че е следвало да извърши към 31.12.2004 г., поради което сумата не е отчетена на разход, а за сметка на неразпределената печалба от минали години. Тоест въпросната обезценка не е рефлектирала върху финансовия резултат на дружеството и не е довела до неправилно определяне на корпоративния данък за 2004 г. Следователно, обезценката дори и неправилно извършена не е довела до изкривяване на данъчния финансов резултат за 2005 г. и до внасяне на корпоративен данък в размер различен от реално дължимия за 2005 г., поради, което не са налице основания за прилагане на нормата на чл. 75 от ЗКПО действ. за 2007 г. и неоснователно е коригиран данъка за 2007 г. с преизчислен данък в размер 3 490 762 лв., произтичащ от сумата на обезценката от 17 901 344 лв.

Освен изложеното, в конкретния случай е налице прилагане на препоръчителния подход през 2005 г. относно отчитането на претенциите на клиента по повод фактурирани от ревизираното лице, но не одобрени суми от клиента. Това означава, че самото дружество през 2005 г. е приело, че тези суми ще бъдат за сметка на печалби и загуби от минали години, т.е. те няма да рефлектират върху печалбата/загубата от 2005 г., респективно не рефлектират върху данъчния финансов резултат, както и корпоративния данък.

В конкретния случай са налице две хипотези. Едната от които, ако се приеме, че е налице грешка при осчетоводяването на обезценката за периода 2001-2004 г. през 2005 г., то следва да се приложи гореописаният подход, а именно да се отразят разходи от обезценки, както и да се увеличи финансовият резултат за 2005 г. със сумата на обезценката по реда на чл. 23, ал. 2, т. 21 от ЗКПО /отм/, което като данъчен ефект е нула, т.е не се следва преизчисляване на корпоративен данък, тъй като и същият би следвало да бъде нула. В допълнение следва да бъде посочено, че с оглед прилагането на разпоредбата на чл. 75, ал. 6 от ЗКПО за част от сумата от 17 901 344 лв. отнасяща се за претенции за периода от 2001 - 2004 г. е налице изтекла давност. По смисъла на последната разпоредба, чл. 75, ал. 1 - 3 от ЗКПО не се прилагат за грешки, допуснати преди повече от 5 години преди текущата, които, ако не са били допуснати, биха довели до намаляване на данъчния финансов резултат за съответната минала година. Тъй като към преписката има данни за общата сума от 17 901 344 лв. за период 2001 - 2004 г., а няма разбити данни за сумите по години, не може да се прецизира за каква част от тази сума давността е изтекла.

Втората хипотеза е, че е налице промяна на счетоводната политика, предвид факта, че сумите от преоценки на вземания за периода 2001 - 2004 г. са отразени в счетоводството по препоръчителния метод, т.е. за сметка на неразпределената печалба от минали години, а след като тази счетоводна политика е променена, т.е. отчитането е по алтернативния метод, то това би довело до прилагане на чл. 82 от ЗКПО. По смисъла на тази разпоредба, това би довело до възникване на временни данъчни разлики, за които ще се приложи отново горния ред, т.е за 2007 г. не следва да се признаят счетоводните приходи и разходи, възникнали в резултат на променената счетоводна политика. От изложеното се налага извода, че и при наличие и на двете хипотези при формирането на данъчните основи /за ревизираната и за миналите години/, респективно корпоративния данък за 2007 г., с горепосочените суми няма да има данъчен ефект, тъй като не са налице условията за обратно проявление на временните разлики по смисъла на ЗКПО.

Предвид гореизложеното първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 75, ал. З от ЗКПО на основание чл. 81 от ЗКПО. С Решение на директора на Дирекция ОУИ София, РА  и РА за поправка е отменен в частта на определения корпоративен данък и съответните лихви, отнасящ се за отчетната 2005 г. и 2006 г., а административната преписка е върната на органа, издал заповедта за възлагане на ревизията с указание в 14-дневен срок от връчване на решението да бъде издадена нова заповед за извършване на ревизия за 2005 г. и 2006 г. от друг ревизиращ екип. Следователно установяването на счетоводна грешка е предмет на новата ревизия. Ако такава бъде установена, тя ще се отрази, ще се формира нова данъчна основа и ще се начисли корпоративен данък. Тоест корекцията на допусната счетоводна грешка следва за се разглежда в хода на новото ревизионно производство, указано с Решение  на директора на Дирекция ОУИ София.

Като е стигнал до различни от тези изводи, съдът е постановил неправилно решение от гледна точка на приложимото право, което ангажира като последица отмяната му, а при наличната фактическа установеност спора е решен по същество и е отхвърлена жалбата на „П” АД против ревизионния акт.

Решението е окончателно. Пълният текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/c3830c0680049f81c2257872004d6956?OpenDocument

Контакти 

тъй като съгласно т. 11.1 от действащия към ревизирания период НСС 16 (отм.) дълготраен материален актив се отписва от баланса при продажба или когато активът окончателно бъде изведен от употреба и след отписването му не се очакват никакви други икономически изгоди.

3. Предвид решенията на Министерския съвет за отказ да предостави концесия за добив на инертни материали върху този актив е следвало да се пристъпи не към отписването му, а към временно изваждане на актива от употреба по реда на чл. 11.3 НСС 16.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" при ЦУ на НАП - гр. София, против решение  на Административния съд - София-град, с което е отменен ревизионен акт., издаден от орган по приходите при ТДД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители", в частта му, с която на основание чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО (отм.) е увеличен финансовият резултат на "Х" АД за 2003 г. със стойността на отписания дълготраен материален актив "Стари силози" в размер на 592 577,40 лв., в резултат на което е определен дължим данък в размер на 67 587,00 лв. и е начислена лихва върху същия в размер на 53 541,03 лв., както и в частта за 2004 г., с която е увеличен финансовият резултат със стойността на отписания дълготраен материален актив "Кория" в размер на 385 875,60 лв., в резултат на което е определен дължим корпоративен данък в размер на 75 246,00 лв. и е начислена лихва в размер на 57 248,88 лв., и в частта, с която е признато за незаконосъобразно прихващането на внесен корпоративен данък за 2003 г. от дължим за 2006 г. и е начислена лихва за невнесената сума от 58 969,00 лв. в размер на 18 863,45 лева.

Върховният административен съд - І отделение, счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е основателна по следните съображения:

При правилно установената фактическа обстановка, която е била безспорна, първонстанционният съд е направил незаконосъобразни изводи в противоречие с действащите материалноправни норми на ЗКПО.

Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО (отм.) финансовият резултат (счетоводната печалба/загуба) за данъчни цели се увеличава с разходите, довели до намаляване на финансовия резултат (счетоводната печалба/загуба), които данъчно задължените лица не могат да докажат документално по реда, определен в съответните нормативни актове, с първични документи, включително придружени с фискален бон или с касова бележка от кочан, издадена в предвидени от нормативен акт случаи, или отчетени в нарушение на счетоводното законодателство или на принципа "документална обоснованост". В случая е била налице точно тази хипотеза, тъй като при ревизията е установено, че в нарушение на счетоводното законодателство дружеството е направило отписване на актива земя "Стари силози" и на актива земя "Кория". Във връзка с отписването на тези активи са отчетени от дружеството разходи в размер на стойност 592 577,40 лв. за 2003 г., респ. 385 875,60 лв. за 2004 г., с които суми ревизиращите органи на основание чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО (отм.) са увеличили финансовия резултат за 2003 и 2004 година. За да извършат това увеличение, ревизиращите органи са приели, че макар и да се отказва предоставяне на концесия за добив на подземни богатства и да се прекратяват правата за ползване върху находището, то земята остава собственост на дружеството и като така не са налице основания за отписване на актива. Това становище се споделя и от настоящия състав, тъй като съгласно т. 11.1 от действащия към ревизирания период НСС 16 (отм.) дълготраен материален актив се отписва от баланса при продажба или когато активът окончателно бъде изведен от употреба и след отписването му не се очакват никакви други икономически изгоди. Разпоредбата пък на чл. 11.2 предвижда счетоводните операции, които следва да бъдат предприети при отписване на един ДМА от счетоводния баланс на предприятието, като изрично е посочено, че печалбите или загубите от отписването на дълготраен материален актив се отчитат както следва: при: а) продажба - разликата между нетния приход от продажбата и балансовата стойност се отчита като печалба или загуба; б) замяна с други активи - не се отчита печалба или загуба, освен ако това е предвидено в друг счетоводен стандарт; в) трансформиране в стока с цел последваща продажба - по балансова стойност, освен ако е предвидено с друг счетоводен стандарт да се използва оценка, различна от балансовата стойност; г) трансформиране в инвестиция - разликата между справедливата стойност на инвестицията и балансовата стойност на актива се отчита като разсрочен финансов приход или разход за срока на инвестицията, но не повече от 5 години, или в съответствие с друг счетоводен стандарт, регламентиращ такъв вид трансформация.

В случая не е налице нито една от тези хипотези, за да може счетоводно да се отчете загуба при отписването на актива, както е направило дружеството. Установено е по делото и не се спори, че и към момента собствеността върху този актив е на ревизирания субект "Х" АД, тъй като не е извършено отчуждително производство. Предвид решенията на Министерския съвет за отказ да предостави концесия за добив на инертни материали върху този актив е следвало да се пристъпи не към отписването му, а към временно изваждане на актива от употреба по реда на чл. 11.3 НСС 16, но не и към окончателно такова. В този смисъл основателно е възражението в касационната жалба, че с оглед решенията на Министерския съвет за ответника по касационната жалба възниква риск земята да бъде отчуждена в полза на държавата поради включването й в площта на Летище София, при което на собственика би се дължало обезщетение за тази земя, което би представлявало негов приход, т.е. от този актив би произлязла някаква икономическа изгода. Същото би било, ако този актив се използва за нещо друго. Действително, във връзка с този спор по делото - дали дружеството жалбоподател е отписало земята на двете находища "Стари силози" и "Корията" като актив в съответствие с НСС 16 и с основните счетоводни принципи, съдът е допуснал е съдебно-счетоводна експертиза, която е отговорила положително на тези въпроси, но съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В случая предвид наличието на други доказателства, а именно данните по делото, сочещи, че не е извършено отчуждаване на земята, която продължава да е собственост на ревизираното лице, което обстоятелство създава възможност в бъдеще време да постъпят някакви приходи от този актив, т.е. да е налице някаква икономическа изгода, както и предвид цитираните по-горе разпоредби на НСС-16 е налице основание да не се възприеме заключението на вещото лице в частта, установяваща, че правилно е извършено отписването по реда на т. 11.1 НСС 16, тъй като от актива не се очаква друга икономическа изгода. Напротив, наличието на собственост върху земя винаги означава и очакване на икономическа изгода, поради което е основателно възражението в касационната жалба, че след като ревизираното лице не се е отказало от правото си на собственост върху земята, покриваща тези кариери, то предвид разпоредбите на чл. 32 и сл. от Закона за държавната собственост при евентуално отчуждаване остава открита възможността за собственика да получи равностойно парично обезщетение или обезщетение с друг равностоен имот и едва тогава, след съпоставяне на получения приход с отчетения разход, ще се формира финансовият резултат от стопанската операция - печалба или загуба.

Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е неправилно на посочените от касатора отменителни основания Касационният съд е отменил изцяло обжалваното решение и е постановил друго, с което е отхвърлил жалбата на "Х" АД - гр. София, против ревизионен акт., издаден от органа по приходите при ТДД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители", в частта му, с която на основание чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО (отм.) е увеличен финансовият резултат на "Холсим кариерни материали" АД за 2003 г. със стойността на отписания дълготраен материален актив "Стари силози" в размер на 592 577,40 лв., в резултат на което е определен дължим данък в размер на 67 587,00 лв. и е начислена лихва върху същия в размер на 53 541,03 лв., както и в частта за 2004 г., с която е увеличен финансовият резултат със стойността на отписания дълготраен материален актив "Кория" в размер на 385 875,60 лв., в резултат на което е определен дължим корпоративен данък в размер на 75 246,00 лв. и е начислена лихва в размер на 57 248,88 лв., и в частта, с която е признато за незаконосъобразно прихващането на внесен корпоративен данък за 2003 г. от дължим за 2006 г. и е начислена лихва за невнесената сума от 58 969,00 лв. в размер на 18 863,45 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/99a6ef48054239bac22578c6002dd884

 Контакти

1. Няма нормативна пречка за платените лихви по ипотечен кредит да се ползва облекчение за част от данъчната  година, през която жилището е закупено.

2. Не е налице съответствие с понятието „семейно жилище” по смисъла на Семейния кодекс и  на чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ.

3. В разпоредбата на чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ законодателят е въвел като критерий при определяне на понятието „единствено за семейството жилище” е не ползването, а собствеността.

4. За ползване на данъчното облекчение не би следвало нито някой от съпрузите и техните ненавършили пълнолетие деца да притежават друго жилище нито в режим на съпружеска имуществена общност , нито в индивидуална собственост, нито в съсобственост/ идеални части/ с други лица.

Производство по чл.208 и сл. от АПК вр. чл.160 ал.6 ДОПК.  Образувано е по касационна жалба, подадена от Е... срещу решение на Административен съд /АС/ - Бургас, с което е отхвърлена жалбата й против акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ , потвърден с решение на Директор на Дирекция”ОУИ” Бургас.

Върховният административен съд, първо А отделение, в настоящия съдебен състав преценява жалбата като допустима и неоснователна.

Между страните не е налице спор относно фактическата обстановка по казуса и тя е следната: Касаторката подава ГДД за 2009г. на 18.03.2010г., декларира размер на данъчно облекчение за млади семейства - 6294,67лв. в резултат на направени през 2009г. плащания върху първите 100 000 лева по ипотечен кредит. Не е спорно, че касаторката е в граждански брак с Г. Д. от 09.03.2009г., двамата нямат навършени 35 години, има сключен договор за жилищен ипотечен кредит от 12.03.2009г. с Банка ДСК, обезпечаващ покупка на жилище в гр.Бургас в ж.к Лазур, по който за 2009г. са платени лихви в размер на 6294,67лв. Касаторката е декларирала през м.март 2008г. собственост върху 1/6 ид.ч. от две жилища, находящи се в гр.Бургас, ж.к. Меден рудник,  а съпругът е декларирал през м.март 2008г. собственост върху Ѕ ид.ч. от жилище в гр.Бургас, ж.к. Меден рудник.

Чрез приспадане на данъчното облекчение от сумата от годишната данъчна основа на касаторката за 2009г. следва да й се възстанови надвнесен данък в размер на 629,67лв., която сума не е спорна по размер. С обжалвания АПВ облекчението не е признато и сумата не възстановена. Според органа по приходите, издател на акта, не са налице всички предпоставки за ползване на данъчното облекчение, а именно тази по чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ – ипотекираното жилище не е единствено за семейството предвид притежаваната от всеки от съпрузите собственост върху други жилища. Актът е потвърден по административен ред от Директора на Д”ОУИ” Бургас с аналогични мотиви.

Съдът е отхвърлил жалбата данъчните актове като е възприел крайният акт, но е направил корекция на основанията. Приел е, че щом ипотечният договор е сключен на 12.03.2009г., то през периода 01.01.2009г.-11.03.2009г. , т.е. за част от данъчната година, съвпадаща с календарната година, жилището не е ползвано жилище на семейството, поради което не е налице предпоставката по чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ /редакция към 2009г./

Съдът е променил основанието за издаване на акта, с което не е допуснал процесуално нарушение. Съгласно чл.129,ал.7 ДОПК - АПВ се обжалват по реда на обжалване на ревизионните актове. Съгласно чл.160, ал.1 ДОПК съдът решава спора по същество. Съдът проверява изцяло законосъобразността на акта и има правомощията да го отмени и да реши спора по същество в случай, че достигне до краен извод, различен от този по оспорения акт. По аргумент на по-малкото съдът има правомощие и да остави в сила оспорения пред него акт, при излагане на различни правни и фактически основания, в случай че крайният акт остава същия, както е в процесния случай. В случая естеството на акта е позволявало решаване на делото по съществото. Спорът е изяснен от фактическа страна, не се е налагало събиране на допълнителни доказателства. Предвид горното касационното оплакване за процесуална незаконосъобразност на съдебното решение се явява неоснователно.

По отношение на материалната законосъобразност и обоснованост на обжалваното решение касационният съд приема следното:

Намира за незаконосъобразни изводите на съда, че не е налице предпоставката по чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ предвид установеното обстоятелство, че щом жилището е придобито на 12.03.2009 г., то не се е ползвало като такова през цялата данъчна 2009г. Тези изводи са в противоречие с установеното в правната норма и са несъответни на целта на закона. Тълкуването е твърде стеснително и като такова е недопустимо. Няма въведено законодателно изискване жилището да е единствено и използвано като такова през цялата данъчна година. Максималният срок, за който може да се ползва облекчението е цялата данъчна година, но няма пречка облекчението да се ползва и за по-малък срок. Няма нормативна пречка жилището да е закупено през 2009г. и за платените лихви да се ползва облекчение, за срока за който са платени през същата година. Разпоредбата на т.3 от ал.1 на чл.22а ЗДДФЛ е въведена за установяване на условието жилището да е единствено за семейството за данъчната година, или по аргумент на по-малкото за срока от данъчната година, за която се претендира облекчението.

Именно на тази плоскост е формиран спора на касатора с данъчните органи. При пълно установена фактическа обстановка следва да се отговори на въпроса закупеното и ипотекирано жилище в режим на СИО към момента на придобиването му следва ли да се счита за единствено жилище за семейството, формирано от касатора, съпругът й Г.Д. и малолетното им дете, или не следва. Съобразява се, че страните нямат друго общо жилище – в съсобственост или в режим на СИО, но всеки от тях през 2009г. е притежавал идеални части от други жилища. Приложимата разпоредба - чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ гласи, че условието е „ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година”. Следва да се тълкува волята на законодателя по отношение въведения критерий „единствено жилище за семейството”. Явно не е налице съответствие с понятието „семейно жилище” по смисъла на СК в сила от 01.10.2009г. - пар.1 ДР СК и по смисъла на чл.23 и чл.107 СК отм., действащ към момента на придобиване на процесното жилище. Според СК понятието „семейно жилище” се използва за жилището, което е обитавано и от двамата съпрузи и децата им, без значение чия е собствеността. Тъй като семейството обитава съвместно само едно жилище или преобладаващо само едно жилище, то явно семейното жилище по смисъла на СК се явява единствено такова, в който смисъл е и константната съдебната практика по бракоразводни дела. В този смисъл настоящият съд приема, че в разпоредбата на чл.22а,ал.1,т.3 ЗДДФЛ законодателят не е вложил смисъла на „семейно жилище” по СК. Това означава, че критерий при определяне на понятието „единствено за семейството жилище” е не ползването, а собствеността.
Оттук следва да се отговори и на въпроса дали семейството следва да няма друга собственост, т.е. членовете му да не притежават друго общо жилище или идеални части от такова, или всеки от членовете на семейството не следва да притежава друго жилище или идеални части от такова. Според настоящия състав отговорът и на двата въпроса е еднозначен. За ползване на данъчното облекчение не би следвало нито кой да е от съпрузите и ненавършилите им пълнолетие деца да притежават собственост или идеални части на собственост върху друго жилище, нито те съвместно в режим на СИО или съсобственост да притежават такова. В процесния случай всеки от съпрузите притежава собственост върху други недвижими имоти, за които е установено, че са жилища, т.е. изводът на касационния съд е, че не е налице една от предпоставките за ползване на данъчно облекчение, а именно жилището, което е ипотекирано и за което се дължи заплащане на вноски по кредит, вкл. лихви, да е единствено за семейството. Всеки от съпрузите притежава собственост върху други жилища, поради което не следва да ползва данъчното облекчение. Този извод е изцяло в съответствие с духа и целта на закона, а тя е да се подпомогнат млади семейства при закупуване на жилище за нуждите на семейството. В случая съпрузите притежават други жилища, които биха могли да ползват като собственици, независимо от размера на идеалните им части, т.е. за тях не е налице нуждата, която се подпомага с въвеждане на данъчното облекчение.

Обжалваният АПВ пред АС Бургас, потвърден с решение на Директора на Д „ОУИ”, е обоснован и законосъобразен.
По изложените съображения и при корекция на мотивите на първоинстанционното съдебно решение е оставено  в сила, тъй като краен акт се явява правилно.

.
Решението е окончателно.Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/c065b00ea8566b6ec22578b00034d494?OpenDocument

Контакти

РЕШЕНИЕ № 2906 от  25.02.2011 на Върховния административен съд на Република България - Първо отделение по адм.дело № 11378 от 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно разпоредбите на чл. 294, 299, ал.2 и 3 от КТ разходите за предоставянето на почивните бази на работодателя на работниците и служителите и на техните семейства при преференциални цени, както и разходите за допълнително здравно осигуряване на същите лица, следва да се квалифицират като социални по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО /отм./

2. След като по запитване от дружеството директорът на дирекция "Данъчна политика" при МФ до дружеството е дал категоричен писмен отговор, че анализираните разходи се третират като социални по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО и върху тях не се дължи данък по реда на чл. 36, ал.1 от закона, основателно е позоваването в мотивите на обжалваното съдебно решение на решение на СЕО от 14.09.06г. по обединени дела С-181/04г. и С-183/04г. и правилно съдът е приел, че жалбоподателят на основание на цитираното писмо е можело разумно да смята че компетентният орган е разпоредил, че разходите за доброволно здравно осигуряване в полза на служителите и на членовете на техните семейства представляват социални разходи по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО.

Производството е касационно, образувано е по жалба на  директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София при ЦУ на НАП срещу решение от 19.07.2010г. на Административен съд - София-град, с което е отменен  ревизионен акт от 05.01.2009г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители", потвърден в обжалваната част от и.д.директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София при ЦУ на НАП с решение от 09.06.2009г.

Върховният административен съд, Първо отделение е  приел за установено следното от фактическа и правна страна на спора:

Касационната жалба, като подадена в срок и от надлежна страна, е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София-град е бил ревизионен акт от 05.01.2009г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители", потвърден в обжалваната част от и.д.директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София при ЦУ на НАП с решение от 09.06.2009г. Със същия акт е увеличен финансовият резултат на ревизираното дружество за 2006г. на основание чл. 23, ал.2,т.3 от ЗКПО /отм./ с размера на отчетените разходи за допълнително доброволно здравно осигуряване на членовете на семействата на работниците и служителите /съпрузи и ненавършили пълнолетие деца/, възлизащ на 1 927 420. 66 лв. и е определен допълнително корпоративен данък в размер на 289 113.10 лв. и лихви - 76 152.40 лв., а във връзка с третирането на посочените разходи като скрито разпределение на печалбата е определен допълнително данък върху дивидента по чл. 34, ал.1 от ЗКПО /отм./ в размер на 134 919.45 лв. и лихви - 53 297.05 лв.

За да отмени ревизионния акт  в посочената част, първоинстанционният съд е приел следното:
Според § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО /отм./ "Социални разходи" са: отчетените като разходи социални придобивки (в пари или в натура), определени съгласно чл. 293 и 294 от Кодекса на труда или по ред и начин, определени от ръководството на предприятието и достъпни за всички работници и служители, включително на лицата, на които е възложено управлението, и на лицата, наети по правоотношения, приравнени към трудовите по смисъла на § 1, т. 2 от Допълнителната разпоредба на Закона за облагане доходите на физическите лица, с изключение на разходите, регламентирани като задължителни с нормативен акт. В чл. 299, ал.3 от КТ е предвидено, че социалните фондове и формите за социално обслужване могат да се ползуват и от семействата на работниците и служителите по решение на общото събрание (събранието на пълномощниците) и в съответствие с колективния трудов договор. С писмо - изх. № 26 - 00 - 2006 от 14.03.05г. на директора на дирекция "Данъчна политика" при МФ по изрично запитване на дружеството - жалбоподател е дадено указание, че в обхвата на чл. 36, ал.1 и ал. 4 от ЗКПО се включват както работниците и служителите, така и членовете на семействата им по аргумент на разпоредбата на чл. 299, ал.3 от КТ. Анализираните разходи се третират като социални по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО и върху тях не се дължи данък по реда на чл. 36, ал.1 от закона. В същия смисъл е и даденото тълкуване на директора на "Главна данъчна дирекция" при МФ в писмо - изх. № 24-00-1393/05.07.04г. относно приложението на чл. 2в ЗКПО в бюджетните предприятия. В р-л ІV от същото е посочено, че заплатената от служителите и членовете на техните семейства цена на нощувките и храната в почивните бази представлява корекция на данъчната основа на социалните разходи, облагаеми по реда на чл. 36, ал.1 от същия закон. Последното е задължително за данъчната администрация, съгласно чл. 237, ал.1, т. 2 от ДПК /отм./

С решение на Съда на европейските общнодсти  по обединени дела С - 181 и С - 183 / 04 г. е разгледан казус, касаещ издадено указание от некомпетентен орган, съобразно което е действало данъчнозадълженото лице. Посочените в това решение принципи за предвидимост и защита на легитимните очаквания следва да бъдат спазвани с цел защита на правната сигурност и добросъвестност на оператора и на тях да се отдава по-голямо значение в сравнение с фискалния интерес. Указанията, цитирани по-горе, не са задължителни за съда, но същите не са незаконосъобразни и следва да бъдат съобразени. В този смисъл с ревизионен акт 20.08.07г. за 2005г. с извършените идентични разходи от дружеството-жалбоподател не е преобразуван финансовият резултат.

Предвид разпоредбите на чл. 294, 299, ал.2 и 3 от КТ следва изводът, че разходите за предоставянето на почивните бази на работодателя на работниците и служителите и на техните семейства при преференциални цени, както и процесните разходи, следва да се квалифицират като социални по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО /отм./

Така постановеното решение е правилно.

По делото няма спор относно фактите.  За 2006г. ревизираното дружество начислява разходи по програма за придобивки на персонала, като в раздела за медицинското обслужване на същата е записано, че доброволното здравно осигуряване е социална придобивка, предоставяна на служителите на компанията и на техните семейства /съпрузи и ненавършили пълнолетие деца/. Ревизиращият орган е приел, че здравните вноски, платени от "БТК"-АД в полза на членовете на семействата на служителите, представляват разходи, несвързани с дейността на дружеството и удовлетворяват потребностите на трети лица. Същите не представляват социални разходи по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО /отм./, тъй като дружеството не е работодател на членовете на семействата.

Административен съд- София-град не се е позовал на решение № 1576/20.02.02г. на ВАС, както се твърди в касационната жалба, нито на решение № 8130/22.08.2002г. по адм.д. № 7083/01г. на първо отд. на ВАС, в което действително е прието, че работодателят има задължение за осигуряване на медицинско обслужване само по отношение на лицата, с които е в трудови правоотношения, а по отношение на разходите за такова обслужване, направени за членовете на семействата на персонала, е налице фактическият състав на § 1, т. 15 от ЗКПО, т.е. тези разходи не са свързани с осъществяваната стопанска дейност. В случая обаче е налице запитване от страна на дружеството - жалбоподател - изх. № 26-00-206/17.02.05г. до МФ, дирекция "Данъчна политика" за това дали вноските за доброволно здравно осигуряване в полза на служителите и на членовете на техните семейства представляват социални разходи по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО, в който смисъл е и писмо № 24-00-1393/05.07.04г. на ГДД на МФ. В отговора, обективиран в писмо - изх. № 26-00-206/14.03.05г. на директора на дирекция "Данъчна политика" при МФ до дружеството е даден категоричен отговор, че анализираните разходи се третират като социални по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО и върху тях не се дължи данък по реда на чл. 36, ал.1 от закона. При това положение, основателно е позоваването в мотивите на обжалваното съдебно решение на решение на СЕО от 14.09.06г. по обединени дела С-181/04г. и С-183/04г. и правилно съдът е приел, че жалбоподателят на основание на цитираното писмо е можело разумно да смята че компетентният орган е разпоредил, че разходите за доброволно здравно осигуряване в полза на служителите и на членовете на техните семейства представляват социални разходи по смисъла на § 1, т. 14 от ДР на ЗКПО. Още повече, че през 2004г. има задължителни указания за данъчната администрация /писмо № 24-00-1393/05.07.04г. на ГДД на МФ/ по отношение на преференциалните цени на ползване на почивните бази от членовете на семействата на работниците и служителите, както и с ревизионен акт от 20.08.07г. за 2005г. с извършените идентични разходи от дружеството-жалбоподател не е преобразуван финансовият резултат. Съгласно т. 36 от цитираното решение на СЕО, националните данъчни власти са задължени да спазват принципа на защита на законовите очаквания. Независимо от обстоятелството, че процесният период в конкретния случай е 2006г., то следва да се посочи, че в защита на този принцип е и изложеното в т. 57 от решение от 22.02.2009г. на пети състав на ЕСПЧ по делото "БУЛВЕС"-АД срещу БЪЛГАРИЯ.

Върховният административен съд, първо отделение е оставинл в сила обжалваното решение на  Административен съд - София-град, с което е отменен ревизионния акт от 05.01.2009г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП "Големи данъкоплатци и осигурители", потвърден в обжалваната част от и.д.директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София при ЦУ на НАП с решение от /09.06.2009г.

Решението не подлежи на обжалване.  Пълният текст 
http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/a78c51a7d9a4ad98c2257841002bcfb6?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ № 3317 от  08.03.2011 на Върховния административен съд на Република България - Първо А отделение по адм. дело № 9950 от 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно чл.16,ал.1 ЗКПО /ред. ДВ бр.195/06г., в сила от 01.01.2007г. / данъчният финансов резултат по сделки, вкл. и между несвързани лица,  може да се определи без да се вземат под внимание тези сделки или някои техни условия, в случай, че сделките са сключени при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане. Това означава, че промяна във финансовия резултат и оттам промяна в дължимия корпоративен данък за съответната година е допустима и възможна само , ако е на лице такова условие по сделка, чието изпълнение или осъществяване да доведе до отклонение от данъчно облагане.

 2.Доказателствената тежест да установи наличието или липсата на условия на сделката, водещи до отклонение от данъчното облагане, е изцяло върху приходните данъчни органи. Това е така, защото липсва презумпция за вярност на фактическите констатациите по ревизионния акт, при което се прилага общият принцип, че доказателствената тежест е върху страната, която се ползва от даден факт, обстоятелство и твърдение. В тежест на данъчните органи е било да установят каква е пазарната цена на дружествените дялове по спорните сделки, при сравнение с обичайни сделки от същия вид и с цел постигане на същия икономически резултат. Едва при установяване на различие при сравнение между реална пазарна и продажна цена на дружествените дялове, което различие обаче да се е отразило на данъчното облагане, може да се променя данъчния финансов резултат.

3. Установяването на пазарна цена се извършва по ред, способи и методика, които са нормативно установени. За данъчен период 2007г. приложими са правилата на пар.1, т.14 ДР ЗКПО вр. с пар. 1,т.8 и 10 ДР ДОПК. Посочени са основно пет метода за определяне на пазарните цени като приложението им е уредено в Наредба №Н-9 /14.08.2006г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени /Наредбата

4. В процесния случай не е налице в достатъчна степен сходство между апортната оценка на недвижимия имот и стойността на дружествените дялове, което сходство да предполага, че е допустимо чисто математическо уеднаквяване на двете стойности. Стойността на апортната вноска и капитала не може да бъде приравнена на стойността на дружествените дялове, тъй като при продажбата им следва да се отчитат множество фактори, вкл. и активи на дружеството, наличие на печалби или загуби, миноритарния или мажоритарен характер на дела или дяловете и др.

5. Оценката на апортната вноска, направена от три вещи лица по реда на чл.72 ТЗ е от значение единствено и само в производството по регистрация на дружеството и вписване на размера на капитала. Тази оценка не може да се ползва за целите на друго производство, вкл. и данъчно.

Производството е касационно,образувано по жалба  срещу решение на Административен съд Пловдив.

Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С обжалваното решение АС гр.Пловдив е отхвърлил жалбата  против ревизионен акт от  06.11.2009г., издаден от ТД на НАП гр.Стара Загора, потвърден с решение от 07.01.2010г. на Директора на Дирекция „ОУИ” при ЦУ на НАП гр.Пловдив, в частта на допълнително установения корпоративен данък за 2007г. в размер на 54 936,67лв., ведно с прилежащите му лихви в размер на 1765,35лв.

С обжалвания ревизионен акт са определени за касатора данъчни задължения по ЗКПО за 2007год. поради регулиране на финансовия резултат на дружеството за 2007г., на основание чл.16,ал.1 ЗКПО. Данъчният финансов резултат за 2007г. е променен чрез увеличение със сумата 3 754 252,50лв., представляващ разлика между пазарната цена на придобиване и дялове и продажната цена на същите дружествени дялове. При съобразяване на декларирания отрицателен финансов резултат за 2007г. е определена данъчна основа от 985 714,06лв., от която по реда на чл.70,ал.1 ЗКПО се пренася данъчна загуба от 436 347,10лв., формирана през 2006г., при което се получава данъчна основа за определяне на корпоративния данък за 2007г. в размер на 549 366,67лв. При прилагане на данъчната ставка върху основата е определен дължим корпоративен данък за 2007г. в размер на 54 936,67лв.

Приетата от съда фактическа обстановка е безспорна. Установено е, че през м.май 2007г. търгоското дружество -касато придобива недвижим имот в Стара Загора, с площ 9260кв.м. С решение на Старозагорския окръжен съд през 2007г. е регистрирано дружество „Г” ЕООД с едноличен собственик на капитала в размер на 8 800 000лв. – „М” ЕООД. Капиталът на дружеството е формиран от непарична апортна вноска – същият недвижим имот, оценен по реда на чл.72,ал.2 и 3 ТЗ - от три независими вещи лица, назначени от съда по регистрация, чиято оценка е приета от съда на 13.07.2007г. Капиталът на дружеството е разпределен в 88 000 дяла, всеки по 100лв. При счетоводното отразяване стойността на инвестицията е отразена като 8 809 450 – дебитен оборот по сметка 221 „дългосрочни инвестиции в дъщерни предприятия”

На 29.08.2007г. „М” ЕООД в качеството на продавач, по силата на договори с нотариална заверка на подписите, продава 1.на И.А. 19 800 дяла представляващи 22,5 % от капитала на „Г” ЕООД, за сумата 105 000лв. и 2. на Л. А. 19 800 дяла представляващи 22,5 % от капитала на „Г” ЕООД, за сумата 105 000лв. Прехвърлянето на тези общо 45 % от капитала е вписано с решение на Старозагорски ОС от 13.09.2007г.

Отчетени са разходи по операции с инвестиции в размер на 3 754 252,50лв., представляващи разликата между цената на придобиване на 45% от дяловете - 3 964 252,50лв. и получените 210 000лв. от продажбата на 45% от дяловете.

На основание чл.16,ал.1 ЗКПО данъчните органи приемат, че са налице сделки между несвързани лица, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане, поради което данъчният финансов резултат се определя, без да се вземат под внимание тези сделки и конкретно продажната цена на двата дяла от 22,5%, а се взема под внимание данъчният финансов резултат, който би се получил при извършване на обичайна сделка от същия вид по пазарни цени и насочена към постигане на същия икономически резултат, но която не води до отклонение от данъчното облагане. Органите по приходите приемат, че сделката по продажба на дружествени дялове е сключена при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане, тъй като продажбата на 45% от дяловете е извършено за сумата 210 000лв., а придобиването им е на стойност 3 964 252,50лв. съгласно пазарна оценка, изготвена от тройна съдебна експертиза, относно цената на недвижимия имот като апортната вноска на „М” ЕООД в „Г.” ЕООД. Съдът, от своя страна, е възприел изцяло констатациите и изводите на данъчните органи. Приел е, че оценката на недвижимия имот, съдържаща се в заключението на тройната съдебна експертиза, приета от съда по регистрация, представлява по същество пазарна оценка на капитала на дружеството, т.е. е налице идентичност между двете стойности, още повече, че става въпрос за един и същ интервал от време. Не е възприел становището на ревизираното лице, че стойността на дяловете е намалена поради това, че са миноритарни по отношение на управлението и поради наличие на риск за съдебно отстраняване на купувачите от имота, тъй като обстоятелствата в тази връзка са били налице и към момента на изготвяне на експертизата. Приема, при разпределение на доказателствената тежест, че ревизираното лице е следвало да установи различна и по-ниска от приетата от данъчните органи пазарна стойност на дяловете, за което не били ангажирани доказателства. По делото не е назначавана ССЕ относно пазарната стойност на имота и дружествените дялове.

Изводите на съда са обосновани и законосъобразни и се споделят от настоящата инстанция относно редовността на проведеното ревизионно производство, наличието на времева и материална компетентност на ревизионните органи и относно установената фактическа обстановка пред ревизионните органи и по делото.

Незаконосъобразни и необосновани са изводите на съда относно наличието на предпоставките за прилагане на чл.16, ал.1 ЗКПО и относно разпределението на доказателствената тежест в производството, при положение, че е станал спорен въпроса относно действителната стойност на дружествените дялове, предмет на сделките, за които е прието, че изпълнението им води до отклонение от данъчно облагане. В този смисъл са касационните оплаквания, които се явяват основателни.

Съгласно чл.16,ал.1 ЗКПО /ред. ДВ бр.195/06г., в сила от 01.01.2007г. / данъчният финансов резултат по сделки, вкл. и между несвързани лица, както е в процесния случай, може да се определи без да се вземат под внимание тези сделки или някои техни условия, в случай, че сделките са сключени при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане. Това означава, че промяна във финансовия резултат и оттам промяна в дължимия корпоративен данък за съответната година е допустима и възможна само ако е налице такова условие по сделка, чието изпълнение или осъществяване да доведе до отклонение от данъчно облагане.

Поставя се принципно въпросът върху кого е доказателствената тежест да установи наличието или липсата на такива условия, както и на последиците от изпълнението по отношение на данъчното облагане. Касационният състав приема, че доказателствената тежест е изцяло върху приходните данъчни органи. Това е така, защото липсва презумпция за вярност на фактическите констатациите по ревизионния акт, при което се прилага общият принцип, че доказателствената тежест е върху страната, която се ползва от даден факт, обстоятелство и твърдение. Не се твърди и не е налице в случая и коя да е от изброените конкретни хипотези на отклонение от данъчно облагане по чл.16,ал.2 ЗКПО. В случая данъчните органи се тази, които твърдят, че при двете сделки между несвързани лица /”М” ЕООД и И А, и „М” ЕООД и Л А”/ по продажба на дружествени дялове от „Г” ЕООД са налице условия – размера на продажната цена на дяловете, довели до отклонение от данъчно облагане. Всъщност твърдението на приходните органи е, че продажната цена по тези две сделки се различава от пазарната цена, поради което финансовият резултат е определен спрямо приетата и установена пазарна цена. Отново, при действие на същия правен принцип, се отбелязва, че пазарната цена следва да бъде установена пълно и безспорно от данъчните органи. Аргумент в тази насока е продължението на разпоредбата на чл.16,ал.1 ЗКПО, според която следва да се вземе под внимание именно този финансов резултат, който би се получил при извършване на обичайна сделка от съответния вид по пазарни цени и насочена към постигане на същия икономически резултат. Изводът е, че в тежест на данъчните органи е било да установят каква е пазарната цена на дружествените дялове по посочените по-горе сделки, при сравнение с обичайни сделки от същия вид и с цел постигане на същия икономически резултат – продажба общо на 45% от капитала на „Г” ЕООД. Едва при установяване на различие при сравнение между реална пазарна и продажна цена, което различие обаче да се е отразило на данъчното облагане, може да се променя данъчния финансов резултат.

Установяването на пазарна цена се извършва по ред, способи и методика, които са нормативно установени. За данъчен период 2007г. приложими са правилата на пар.1, т.14 ДР ЗКПО вр. с пар. 1,т.8 и 10 ДР ДОПК. „Пазарна цена” според легалното определение е сумата, която би била платена при същите условия за идентична или сходна стока между лица, които не са свързани. Посочени са основно пет метода за определяне на пазарните цени като приложението им е уредено в Наредба №Н-9 /14.08.2006г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени /Наредбата/. Изрично в чл.2 от Наредбата е указано, че същата е приложима и за определяне на пазарни цени по сделки между несвързани лица, в предвидените в закона случаи. За такъв случай се приема и уреденият по чл.16,ал.1 ЗКПО.

В констативната част на РА и потвърждаващото го решение на горестоящия орган е посочено, че е използван методът на сравнимите неконтролирани цени. Правната регламентация на този метод е развита в разпоредбите на чл.8 и чл.18 и сл. от Наредбата. Според чл.8,ал.1 от наредбата, методът на сравнимите неконтролирани цени се прилага, когато е налице сходство в характеристиката на продукта или услугата – предмет на контролираната и съпоставимата неконтролирана сделка, осъществени между свързани лица и същия вид сделки между независими лица, като определянето на обичайните пазарни цени се извършва чрез анализиране и сравняване на цените и условията на сделките между свързаните лица и същия вид сделки между независими търговци. В процесния случай не е налице в достатъчна степен сходство между апортната оценка на недвижимия имот и стойността на дружествените дялове, което сходство да предполага, че е допустимо чисто математическо уеднаквяване на двете стойности, както са процедирали данъчните органи, и което е възприето безкритично от съда. На първо място стойността на апортната вноска и капитала не може да бъде приравнена на стойността на дружествените дялове, тъй като при продажбата им следва да се отчитат множество фактори, вкл. и активи на дружеството, наличие на печалби или загуби, миноритарния или мажоритарен характер на дела или дяловете и др. Тези фактори са от значение, но не са отчетени при оценяване на дружествените дялове.

В тежест на ревизионните органи е било да установят пазарната цена на дружествените дялове към момента на продажбата им, и то по реда и начина на наредбата, като използват един или няколко от посочените в нея методи. Пазарна цена на дружествените дялове не е установена по никакъв начин към момента на продажбата им. Сочи се като установеност пазарна цена на недвижимия имот, апортиран в дружеството, чиито дружествени дялове са предмет на ревизираните сделки, но както се посочи по-горе двете цени не са в достатъчна степен сходни, за да бъдат съпоставими. Отделно съдът приема за основателно оплакването на касатора, че оценката на апортната вноска, направена от три вещи лица по реда на чл.72 ТЗ е от значение единствено и само в производството по регистрация на дружеството и вписване на размера на капитала. Тази оценка не може да се ползва за целите на друго производство, вкл. и данъчно. Изводът е, че освен че тази сделка е несъпоставима с контролираната, без да се изследват всички други относими фактори, то дори не е установена по надлежен начин и за целите на данъчното облагане цената на апортирания недвижим имот.

При така изложените съображения касационният съд намира, че не е установено наличието на предпоставките по чл.16,ал.1 ЗКПО – не е доказано, че двете контролирани сделки по продажба на дружествени дялове са извършени по цени, различни от пазарните, тъй като не са установени пазарните цени, а оттам не е доказано, че при изпълнение на условията по тези сделки /като уговорени цени/ е налице отклонение от данъчно облагане. Липсата на материално-правни предпоставки не предполага възможност за промяна на данъчния финансов резултат на дружеството –касатор за 2007г. В този смисъл ревизионният акт, в частта, в която е потвърден, с който е променен финансов резултат и е определен допълнително корпоративен данък за внасяне за 2007г., се явява необоснован е незаконосъобразен и е следвало да бъде отменен като такъв. Като не е съобразил това и като е възпроизвел по идентичен начин изводите и съображенията на данъчните органи, първоинстанционният съд е постановил необосновано решение. Изводите на съда, че пазарната цена правилно е определена от органите по приходите, и оттам че налице условията за приложение на чл.16,ал.1 ЗКПО, са незаконосъобразни.

Върховният административен съд, състав на първо „А” отделение е отменил обжалваното решение и ревизионния акт  в частта на допълнително установения корпоративен данък за 2007г. в размер на 54 936,67лв., ведно с прилежащите му лихви.

Решението е окончателно.

Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/c6027dc8b3be203ec22578470036219b?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ № 2719 от  23.02.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо А отделение по адм. дело № 5498 от 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Задължение за регистрация по чл. 96 ЗДДС възниква за всяко лице, което извършва независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3 ЗДДС като подаде заявление за регистрация в случай, че е направил оборот 50 000 лв. или повече за последните 12 месеца преди текущия.

2. Независима икономическа дейност  по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗДДС и извършвана от жалбоподателката,  макар че  тя не е регистрирана като търговец по реда на ТЗ, тъй като  жалбоподателката и съпругът й са  осъществявали  продажби на имоти  многократно и системно. На лице са повтарящи се действия, материализирани в няколко сделки с цел приход.

3. Оборотът за регистрация е изчислен като ½ от общия облагаем оборот, който е натрупан от продажба на недвижими имоти, които са в режим на съпружеска имуществена общност.

Производството е образувано е по касационна жалба срещу решение на Варненския административен съд, с което е отхвърлена жалба  против Акт за регистрация по ЗДДС, издаден от инспектор по приходите в ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение  на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. Варна при ЦУ на НАП, с който е била разпоредена регистрация по ЗДДС, считано от датата на връчване на акта.

Върховният административен съд, І А отделение счита, че касационната жалба  е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Варненският административен съд е бил сезиран с жалба от А. Д.срещу Акт за регистрация по ЗДДС  от 30.10.2009 г. и за да я отхвърли, съдът е приел, че са налице условията на чл. 96, ал. 1 ЗДДС, тъй като жалбоподателката е достигнала оборот от 50 000 лв. (или повече) за последните 12 месеца преди текущия. След обстоен и аргументиран анализ на доказателствата,съдът е приел, че е налице независима икономическа дейност на жалбоподателката по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗДДС, макар че не е регистрирана като търговец по реда на ТЗ, тъй като са извършвани сделки- продажби на имоти от нея и съпругът й многократно и системно, което според съда се установява от представените нотариални актове и доставките са облагаеми. Налице са повтарящи се действия, материализирани в няколко сделки с цел приход. Административният съд е направил тълкуване на нормата на чл.3 ЗДДС в смисъл, че за да бъде данъчно задължено едно лице е достатъчно да осъществява независима икономическа дейност, без оглед на резултатите от нея. Въз основа на гореизложеното е формирал обобщаващия извод, че в случая данъчно- задълженото лице е осъществявало такава дейност по занятие и не е възприел обратната теза на жалбоподателката при съобразяване с броя продажби на недвижими имоти, чрез които не се задоволяват жилищни нужди, осъществявани са систематично и съответно са източник на доходи.

Обжалваното решение е правилно. Задължение за регистрация по чл. 96 ЗДДС възниква за всяко лице, което извършва независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3 ЗДДС като подаде заявление за регистрация в случай, че е направил оборот 50 000 лв. или повече за последните 12 месеца преди текущия. Относно тълкуването на понятието „независима икономическа дейност” съдът правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 3 ЗДДС, както и правилно е разграничил критериите, използвани от законодателя в това понятие – качеството на лицето, а втория – извършването на дейност редовно или по занятие, без оглед качеството на лицето. Касаторката безспорно попада във втория критерий, тъй като няма спор по делото, че тя не е регистрирана като търговец по ТЗ. По втория критерий, обаче, правилно съдът е приел, че е налице извършвана от нея независима икономическа дейност, от която редовно получава доходи – сделки с недвижими имоти. Правилно съдът е приел въз основа данните по делото, че сделките с недвижими имоти са извършвани многократно, което води до системност на дейността – нотариални актове и справки от Агенция по вписванията. Правилно първоинстанционният съд е приел, че законосъобразно органът по приходите е установил, че облагаемият оборот е достигнат до месец ноември 2008 г., поради което най-късно до 14.12.2008 г. е следвало да подаде заявление за регистрация по чл. 96, ал. 1 ЗДДС.

Неоснователно е оплакването, че дейността на касаторката е била инцидентна и целяла задоволяване нуждите на семейството, тъй като то се опровергава от събраните по делото доказателства, които сочат на извършвана системна дейност по сделки с недвижими имоти. Не може се приеме, че дейността на Д. по повод сделките с недвижими имоти е инцидентна и случайна. Представените 6 бр. епикризи за заболяване от нейна страна не водят до други изводи и не опровергават установеното и от органите по приходите и от съда, че е извършвана независима икономическа дейност, вследствие на която е направен необходимия оборот за регистрация по ЗДДС. Съдът при постановяване на решението си е извършил проверка на оборота с натрупване за периода месец декември 2007 г. – месец ноември 2008 г. и е направил законосъобразен извод, че е превишен облагаемия оборот и че най-късно до 14.12.2008 г. е следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС. Съобразено е и от органите по приходите и от съда, че Д. е семейна и с оглед съществуващата СИО оборотът е изчислен съобразно 1/2 част, съответстваща на частта й от СИО.

Върховният административен съд, състав на І А отделение е оставил в сила обжалваното решение на Варненския административен съд.

Решението е окончателно.

Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/a9784ae07267b361c225783b004c6ffe

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ № 676 от 14.01.2011 на Върховния административен съд на Република България - Първо отделение по  адм. д.  № 6535 /2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Обектът на данъчното облагане се дефинира с понятия на гражданското право - недвижим имот или движима вещ. За недвижимите вещи съществува легално определение в чл.110 от ЗС. За нуждите на това облагане недвжимите имоти се определят съобразно техните юридически граници, а това се доказва с нотариални актове, планове, скици и др.

2.С данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от ЗУТ.

3. След подаването на декларацията, но преди изтичането на законоустановения срок за подаването й, подателят има право да прави промени, свързани с декларираните данни и обстоятелства, основата и определените задължения.

4. В чл.14, ал.2 от ЗМДТ е уредена такава процедура по уведомяване относно настъпване на промяна на обстоятелствата, които имат значение за определяне на данъка върху недвижимите имоти.

5. По своята правна същност декларацията представлява писменно извънсъдебно признание относно съдържащите се в нея обстоятелства и факти, с характер на частен свидетелстващ документ.

6. Декларацията,  подадена по силата на закона от данъчнозадълженото лице по чл.11 от ЗМДТ има обвързваща сила по отношение на административния орган, който се явява компетентен съобразно чл.4 от ЗМДТ относно правнорелевантните факти за облагането с данъка върху недвижимите имоти. Поради това този орган не може да бъде сезиран с искане той да издаде административен акт или да осъществи административна услуга по смисъла на чл.21 от АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, чрез който/която да промени вече декларирани обстоятелства и факти, от значение за данъчното облагане и конкретно по ЗМДТ.

 
Производството е касационно . Жалбата е срещу решение на  Административния съд - Благоевград.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително касационно основание, и с оглед на чл.218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.211 от АПК и от надлежна страна по чл.210 от АПК.

Предмет на съдебния контрол в производството пред административния съд е било писмо изх. №  на директора на дирекция "Местни данъци и такси" - община Благоевград. Същото е издадено в резултат на отправена молба със същия входящ номер от 17.12.2009 г. от жалбоподателите, сега касационни жалбоподатели, за промяна на декларираните по чл.14 от ЗМДТ обстоятелства за облагане с данък върху недвижимите имоти - студия на първи, втори, трети и четвърти жилищни етажи в сграда  в Благоевград, декларирани като други нежилищни обекти. В мотивите си съдът е приел, че писмото представлява изричен отказ за промяна на декларирани обстоятелства по чл.14, ал.1 от ЗМДТ, което засяга техни, на молителите, права и законни интереси и подлежи на съдебен контрол поради това.

Разгледана по същество според него жалбата е неоснователна, понеже отказът да се допусне корекция в декларираните обстоятелства е законосъобразен. Мотивът е, че според удостоверението за въвеждане в експлоатация на строеж "Жилищна сграда с магазини - вход "Г" и "Д", студията са определени като нежилищни помещения при условията на чл.38, ал.1 от ЗУТ. Като такива те са описани в строителните книжа, а именно освен в посоченото удостоверение, но и в разрешението за строеж. Желаната промяна в декларираните обстоятелства е възможна само след представяне на официални документи, които удостоверяват промяната в предназначението им - чл.148, ал.1, във връзка с чл.151, ал.1, във връзка с чл.38, ал.7 от ЗУТ с оглед на фактическото им ползване.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е недопустимо. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като според изброяването в чл.1 от същия закон такъв местен данък е и този върху недвижимите имоти. Обектът на данъчното облагане се дефинира с понятия на гражданското право - недвижим имот или движима вещ. За недвижимите вещи съществува легално определение в чл.110 от ЗС. За нуждите на това облагане недвжимите имоти се определят съобразно техните юридически граници, а това се доказва с нотариални актове, планове, скици и др. Данъчният закон посочва изчерпателно кои недвижими имоти подлежат на облагане. С данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от ЗУТ. По повод облагането с този пряк имуществен данък се изисква подаване на декларация по чл.3 от ЗМДТ, като подаването на декларацията за новопостроените или придобити по друг начин имоти е уредено в чл.14 от ЗМДТ. В чл.15 от същия закон е определен началният момент относно възникване на задължението за данък върху недвижимите имоти. Това е един от случаите, при които лицата са задължени със закон да декларират обстоятелства, въз основа на които органът по приходите определя конкретния размер на задълженията за данък. В разпоредбите на чл.98 и сл. от ДОПК са уредени правилата при подаване на декларации във връзка с производствата по установяване на задължения за данъци и здравноосигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на публичните вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители, т.е. тези които представляват предметния обхват на прилагането на този нормативен акт, към който препраща чл.4, ал.1 от ЗМДТ. В чл.104 от него изрично е прието, че след подаването на декларацията, но преди изтичането на законоустановения срок за подаването й, подателят има право да прави промени, свързани с декларираните данни и обстоятелства, основата и определените задължения. В останалите алинеи е посочено конкретно по какъв ред и в какви срокове това се осъществява. В чл.14, ал.2 от ЗМДТ, от своя страна също е уредена такава процедура по уведомяване относно настъпване на промяна на обстоятелствата, които имат значение за определяне на данъка върху недвижимите имоти. Независимо преценката какво е съотношението между двете прави норми като такива между обща и специална, общо се явява изискването за подаване на декларацията. По своята правна същност декларацията представлява писменно извънсъдебно признание относно съдържащите се в нея обстоятелства и факти, с характер на частен свидетелстващ документ. Същата подадена по силата на закона от данъчнозадълженото лице по чл.11 от ЗМДТ има обвързваща сила по отношение на административния орган, който се явява компетентен съобразно чл.4 от ЗМДТ относно правнорелевантните факти за облагането с данъка върху недвижимите имоти. Поради това този орган не може да бъде сезиран с искане той да издаде административен акт или да осъществи административна услуга по смисъла на чл.21 от АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, чрез който/която да промени вече декларирани обстоятелства и факти, от значение за данъчното облагане и конкретно по ЗМДТ. Неправилно решаващият съд е приел, че е сезиран с жалба срещу административен акт по смисъла на чл.21 от АПК и се е произнесъл със съдебен акт, в който е преценявал законосъобразността на същия в изпълнение на чл.173 от АПК, още повече, че писмо изх. № 70-00-3216 от 6.01.2010 г. на директора на дирекция "Местни данъци и такси" - община Благоевград няма такъв характер, а информационен. За точност следва да се отбележи, че неговото съдържание и изложените мотиви на съда относно характеристиката на студията като недвижими имоти при условията на чл.38, ал.1 от ЗУТ и законовите предпоставките за осъществяване промяната на предназначението им са правилни. Съдът се е произнесъл по недопустима жалба, съответно постановеният от него съдебен акт се явява недопустим и като такъв следва да се обезсили, а производството по делото следва да се прекрати.

Върховният административен съд, първо отделение е обезсилил обжалваното решение и е прекратил производството по делото.     

Решението е необжалваемо. Пълният текст тук                  tp://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/3824c808ada797c6c2257816003e4e99?

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 358 от 11.01.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение  по адм. дело № 8552/ 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно чл.9 ал.3 т.2 ЗДДС, за възмездна доставка на услуга се смята и безвъзмездното предоставяне на услуга за лични нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица.

2. Преди сключването на окончателния договор за учредяване на право на строеж  ревизираното лице, на практика, подобрява чужд имот, собствен на физически лица, едното от които е собственик на ревизираното дружество.

3. Собствениците на терена, на които е издадено строителното разрешение са получатели по безвъзмездни доставки по смисъла на чл.11 ал.2 ЗДДС.

4. Намерението на страните собствеността на построения обект да остане у изпълнителя, който да прехвърля право на собственост върху отделни обекти, изразено в обикновен писмен договор, обаче, не може да заобиколи императивното изискване относно формата за действителност на учредяването на право на строеж в чужд недвижим имот. Това е така, защото по правилото на чл.92 от Закона за собствеността/ЗС/ собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Установяването на „друго”-лице, различно от собственика на земята да придобие собствеността върху постройката става само с учредяване на право на строеж, за което форма за действителност е нотариалната форма.

5. Ревизираното лице, строейки чрез подизпълнители в полза на собствениците на терена реализира безвъзмездна доставка на услуга по смисъла на чл.9 ал.3 т.2 от ЗДДС.

6. На датите на издаването на фактурите от подизпълнителя са осъществени данъчни събития по смисъла на чл.12 ал.2 от ЗДДС, защото са предадени на ревизираното лице – изпълнител завършени етапи на строителството в чужд недвижим имот.

Производството е касационно. Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” София при ЦУ на НАП е обжалвала решение Софийски градски административен съд , с което по жалба на „Ю”ЕООД е отменен ревизионен акт  на орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с решение  на директора на Д”ОУИ” София при ЦУ на НАП, с който за данъчни периоди от 01.10.2008 до 31.01.2009г. е начислен ДДС за внасяне в размер на 80 742,85лв., като при деклариран ДДС за възстановяване 81 840,49лв. е определен ДДС за възстановяване в размер на 1 097,64лв.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл.218 и чл.220 АПК, намира за установено следното.

Касационната жалба е процесуално допустима и основателна, поради следното:
Фактите по делото са били безспорни и са следните : С предварителен договор от 17.03.2008г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда, сключен между собствениците на земя от една страна и ревизираното лице /чийто едноличен собственик на капитала е първото физическо лице- учредител на правото на строеж/ от друга, собствениците на земята се задължават да учредят по нотариален ред право на строеж в собствения си недвижим имот в с.Лозен срещу задължението на дружеството да построи със свои средства и риск сграда  и да обезщети собствениците на земята с обект в построената сграда. Окончателен договор за учредяване на право на строеж в нотариална форма е сключен на 14.05.2009г. след извършването на СМР по нива и елементи на строителна конструкция-обр.14 в имота от подизпълнители, по чиито доставки РЛ е ползвало данъчен кредит. Начисленият ДДС е както следва : 44 437,73лв. за данъчен период м.10.2008г.; 2 551,50лв. за данъчен период м.11.2008г.; 21 453,6лв. за данъчен период м.12.2008г. и 12 300лв. за данъчен период м.01.2009г. Не е било спорно, че към момента на сделката по нотариален ред сградата не е била завършена в груб стоеж.

За да отмени РА, първоинстанционният съд е приел, че доколкото в предварителния договор няма уговорка за текущо предаване на етапи на строителството на учредителите на правото на строеж няма данъчни събития на датите на подписване на протоколите за предаване на съответните етапи; освен това сградата не била завършена в груб строеж към момента на учредяването на ограниченото вещно право и към момента на подписването на нотариалния акт за това е извършена само освободена доставка, съгласно чл.45, ал.1 и ал.2 ЗДДС.

Решението е постановено при необоснованост и в противоречие с материалния закон.

Първоинстанционният съд не е обсъдил всички посочени факти в тяхната съвкупност и е дал неправилен отговор на основния спорен въпрос за данъчното третиране на осъщественото чрез подизпълнител строителство в чужд недвижим имот.

Съгласно чл.9 ал.3 т.2 ЗДДС, за възмездна доставка на услуга се смята и безвъзмездното предоставяне на услуга за лични нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица. Преди сключването на окончателния договор за учредяване на право на строеж през м.05.2009г. ревизираното лице, на практика, подобрява чужд имот, собствен на физически лица, едното от които съсобственик на ревизираното дружество. Именно собствениците на терена, на които е издадено строителното разрешение са получатели по процесните безвъзмездни доставки по смисъла на чл.11 ал.2 ЗДДС. Намерението на страните собствеността на построения обект да остане у изпълнителя, който да прехвърля право на собственост върху отделни обекти, изразено в обикновен писмен договор, обаче, не може да заобиколи императивното изискване относно формата за действителност на учредяването на право на строеж в чужд недвижим имот. Това е така, защото по правилото на чл.92 от Закона за собствеността/ЗС/ собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Установяването на „друго”-лице, различно от собственика на земята да придобие собствеността върху постройката става само с учредяване на право на строеж, за което форма за действителност е нотариалната форма.

Предвид изложеното, правилно при ревизията е прието, че ревизираното лице, строейки чрез подизпълнители в полза на собствениците на терена, е реализирало безвъзмездна доставка на услуга по смисъла на чл.9 ал.3 т.2 от ЗДДС. На датите на издаването на фактурите от „М ”ЕООД са осъществени данъчни събития по смисъла на чл.12 ал.2 от същия закон, защото са предадени на ревизираното лице – изпълнител завършени етапи на строителството в чужд недвижим имот. Посочените доставки са облагаеми и по тях следва да се начисли ДДС, независимо от неиздаването на фактури от ревизираното лице на възложителите.

Върховният административен съд, състав на първо отделение е отменил обжалваното решение и е отхвърлил жалбата срещу ревизионния акт.

Решението не подлежи на обжалване.  Пълният текст http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/10d88e873f18c15fc2257814003dca8b?OpenDocument.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ № 401 от  11.01.2011 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение   по  адм. дело № 6182 / 2010 г.

ТЕЗИ  НА СЪДА

1.Данъчните актове за прихващане и връщане се обхващат от понятието данъчен акт , тъй като с тях се определят данъчни задължения и вземания. Изменение на установените с  данъчен акт за прихващане права на дружеството може да се извърши само при условията на чл.133 ДОПК.

2. Съгласно чл.134 ал.1 ДОПК в случаите на чл.133 ал.2 ДОПК нова данъчна ревизия се възлага от териториалният директор, който определя и компетентния да я извърши данъчен орган.

Производство по чл.121 и сл.ДПК/отм./ и чл.208 и сл.АПК.
Обжалвано е решение  на Варненския административен съд в частта, с която е отменен ревизионен акт на ТД на НАП-Русе в частта, с която е определено допълнително задължение за 2003 г. за корпоративен данък над 3653,51лв с лихви като неправилно.

Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и изложените в нея отменителни основания по чл.218 АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е допустима и подадена в срок, а разгледана по същество е основателна.

С обжалваното решение административният съд е отменил ревизионен акт  на ТД на НАП-Русе в частта, с която са определени задължения за корпоративен данък за 2003г. над 3653,51лв и лихви над 2299,32лв, като е отхвърлил жалбата в останалата й част. В мотивите си съдът е приел, че ревизията е започнала със заповед за възлагане на ., актосъставителят е определен със заповед за определяне на компетентен орган/ЗОКО/  на  началник сектор „Ревизии и проверки-2” в ТД-Русе, издадени на основание чл.112 и чл.119 ал.2 ДОПК. В съдебното производство е приложен данъчен акт за прихващане /ДАПВ/ , с който декларираният по справката-декларация за м.5.2004г. ДДС за възстановяване 7358,42лв е прихванат срещу дължимият корпоративен данък за 2003г. Съдът е приел, че при издаването на ДАПВ е проверявана дължимостта на декларирания ДДС за възстановяване и не е проверявано задължението за корпоративен данък за 2003г., поради което е приел, че не следва да са налице изискванията на чл.134 ДОПК за издаването на процесния ревизионен акт/РА/ за задълженията за корпоративен данък за 2003г. на дружеството. Изменение на установените с ДАПВ права може да се извърши по реда на чл.133 ДОПК, но само относно установените права по ЗДДС. Приел е, че РА не е нищожен и е разгледал спорът по същество.

Този извод на съда е неправилен. Видно от приложения ДАПВ  декларираният по справката-декларация за м.5.2004г. ДДС за възстановяване 7358,42лв е прихванат срещу дължимият корпоративен данък за 2003г. 7182,54лв, деклариран в годишната данъчна декларация на дружеството, ведно с 201,40лв лихви, изчислени до 17.06.2004г.

Данъчните актове за прихващане и връщане се обхващат от понятието данъчен акт по чл.115 ал.1 ДПК/отм./, тъй като с тях се определят данъчни задължения и вземания. Изменение на установените с ДАПВ права на дружеството може да се извърши само при условията на чл.133 ДОПК. В случая с цитирания ДАПВ данъчната администрация е признала, че дружеството за м.5.2004г. има право на ДДС за възстановяване в посочения размер, а също, че корпоративния данък за 2003г., дължим от дружеството е в размера, посочен в годишната данъчна декларация. При издаване на ДАПВ данъчната администрация е признала насрещните права и задължения и е извършила прихващането им. Изменение на така признатите права може да се извърши само при условията на чл.133 и 134 ДОПК. Съгласно чл.134 ал.1 ДОПК в случаите на чл.133 ал.2 ДОПК нова данъчна ревизия се възлага от териториалният директор, който определя и компетентния да я извърши данъчен орган. Заповедта за възлагане на ревизията и заповедта за определяне на компетентен орган са издадени от началник сектор „Ревизии и проверки-2” в ТД-Русе, която не е компетентен по чл.134 ДОПК да възлага извършването на ревизия по чл.133 ДОПК и определените от нея ревизиращи органи и актосъставител не са редовно овластени по ДОПК, а съдът следваше да обяви ревизионния акт за нищожен вместо да решава спора по същество.

Върховният административен съд, първо отделение  е отменил обжалваното решение и е обявил за нищожен ревизионния акт, в частта  с която са определени задължения за корпоративен данък за 2003г. над 3653,51лв и лихви над 2299,32лв.

Решението не подлежи на обжалване.  Пълният текст тук http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/92c0b17a39d3b373c2257814004ce42f?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  от  21.01. 2011  г.  на   ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІ състав по административно дело № 1320 по описа за 2010 год.

ТЕЗИ  НА СЪДА

1.Нуждата да се обезпечи изпълнението на конкретно или предполагаемо публично вземане възниква поради опасността публичният изпълнител да не открие в деня на изпълнението секвестируеми права на длъжника, годни да удовлетворят публичния взискател.

2. В случай на продължаващо ревизионно производствоъ преценката за наличие на предпоставките по чл. 121, ал. 1 от ДОПК се прави с оглед очаквания размер на задълженията, като техния окончателен размер ще бъде определен едва при издаване на ревизионния акт.

3.Запорирането на банковите сметки не води до сериозно възпрепятстване дейността на  жалбоподателя, защото за него съществува правната възможност по чл. 229 от ДОПК, при която публичният изпълнител с разпореждане до банката може да разреши определена част от постъпилите или постъпващи по сметките суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания във връзка с дейността му

4. Преценката върху какво точно имущество на длъжника да бъдат наложени предварителни обезпечителни мерки, е предоставена на административния орган.

5.  Публичният изпълнител законосъобразно е извършил преценката за наличието на предпоставки за налагане на запора с оглед данните за очаквания размер на публичното задължение, които са заявени от ревизиращия орган към момента на мотивираното искане за налагане на обезпечителни мерки  за очаквания размер на публичното задължение.

6. Дали при приключване на ревизионното производство и издаване на ревизионния акт ще бъдат установени задължения на лицето и какъв ще бъде техния размер, е обстоятелство, което не влияе по никакъв начин на законосъобразността на обезпечителната мярка по чл. 121, ал.1 от ДОПК

Производството е образувано е по жалба на против решение  на директора на ТД на НАП гр. Пловдив, потвърждаващо постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки издадено на основание чл. 121, ал. 1 от ДОПК, с което на жалбоподателя е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, както и върху депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касите, както и суми, предоставени за доверително управление, намиращи се в изчерпателно изброени в постановлението банки.

Пловдивският административен съд е намерил за установено следното от фактическа и правна страна следното:

Постановлението  за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 от ДОПК е наложено по повод мотивирано искане на  инспектора по приходите извършващ ревизия на жалбоподателя. Искането е за налагане на обезпечителни мерки за предварително обезпечение на задълженията, които ще бъдат установени в резултат на ревизията в предполагаем размер на 686 982,52 лв., в т.ч. главница 515 633,50 лв. и лихва 171 349,02лв. Уточнено е, че налагането на предварителните обезпечителни мерки е необходимо за предотвратяване извършването на сделки и действия с имущество на ревизираното лице, вследствие на които ще бъде затруднено събирането на задълженията, които ще бъдат установени с издаване на ревизионния акт.

За да потвърди постановлението за налагане на предварителни обезпечителни мерки административният орган е приел, за неоснователни направените от жалбоподателя възражения. Приел е, че обжалваното постановление съдържа както фактическите, така и правните основания за издаването му. Направен е извод за законосъобразност на наложените предварителни обезпечителни мерки и от гледна точка на тяхната съразмерност. От друга страна е посочено, че обезпечителна мярка е наложена върху активи, обезпечението върху които не води до сериозно възпрепятстване дейността на лицето.

Нуждата да се обезпечи изпълнението на конкретно или предполагаемо публично вземане възниква поради опасността публичният изпълнител да не открие в деня на изпълнението секвестируеми права на длъжника годни да удовлетворят публичния взискател. Ето защо в чл. 121, ал. 1 от ДОПК, респективно в чл. 195, ал. 2 от ДОПК е посочено, че обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или значително ще се затрудни събирането на публичното задължение.

Процесните обезпечителни мерки са наложени на основание разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от ДОПК и по-конкретно в хипотезата на продължаващо ревизионно производство. В този случай преценката за наличие на предпоставките по чл. 121, ал. 1 от ДОПК се прави с оглед очаквания размер на задълженията, като техния окончателен размер ще бъде определен едва при издаване на ревизионния акт, като разбира се, е напълно възможно, с оглед събраните доказателства в хода на ревизионното производство, да не се стигне до установяване на публични задължения. Тъкмо с оглед тази им характеристика, въпросните мерки имат временен характер и предназначението им е да осигури събирането на публичните вземания, като се предотврати извършването на сделки и действия с имуществото на длъжника, които биха осуетили събирането на задълженията за данъци и осигурителни вноски.

Материално правните предпоставки за налагане на предварителните обезпечителни мерки са регламентирани в разпоредбата на чл. 121, ал.1 от ДОПК. Така, съгласно посочената норма предварителните обезпечителни мерки се налагат "...с цел предотвратяване извършването на сделки или действия с имуществото на лицето, вследствие на които събирането на задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски ще бъде невъзможно или значително ще се затрудни." В настоящия случай тези предпоставки са били налице при налагане на обезпечителните мерки - публичния изпълнител е съобразил очаквания размер на публичните задължения (689 982,52 лв.) и наличните активи на дружеството. В оспореното решение изрично е обсъдено и обстоятелството, че стойността на разполагаемите активи – стоки в оборот е в много по-малък размер от предполагаемите публични вземания, с оглед на което отмяната на наложния запор на банкови сметки би довел до затруднение в събирането на публичните вземания.

При това положение, и при липса на доказателства в противната насока, съдът намира за правилен изводът на публичния изпълнител за наличие на предпоставките по чл. 121, ал. 1 от ДОПК за налагане на обезпечителните мерки.

В случая обезпечението е наложено върху активи, чието запориране не води до сериозно възпрепятстване дейността на лицето, като по този начин е спазено и изискването на чл. 121, ал. 3 от ДОПК. Това е така, защото за жалбоподателя съществува правната възможност по чл. 229 от ДОПК, при която публичният изпълнител с разпореждане до банката може да разреши определена част от постъпилите или постъпващи по сметките суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания във връзка с дейността му.

 Всъщност, преценката върху какво точно имущество на длъжника да бъдат наложени предварителни обезпечителни мерки, е предоставена на административния орган, като в разпоредбата на чл. 199 от ДОПК е предвидена възможност и за замяна на наложената обезпечителна мярка по искане на длъжника, като в настоящият казус жалбоподателя не се е възползвал от тази възможност.

Следва да се отбележи, че съгласно разпоредба на чл. 142, ал. 1 от АПК, приложим в настоящото производство по силата на препращащата норма на § 2 от ДР ДОПК, законосъобразността на административния акт се преценява към момента на неговото издаване. В настоящия случай публичния изпълнител, с оглед данните заявени от ревизиращия орган в мотивираното искане по чл. 121, ал. 1 от ДОПК, е извършил преценка за наличието на предпоставките по чл. 121, ал. 1 от ДОПК, с оглед съществуващите данни към този момент за очаквания размер на публичното задължение, като с цел предотвратяване извършването на сделки и действия с имуществото на лицето, законосъобразно е наложил обезпечителните мерки при съобразяване и на изискването по чл. 121, ал. 3 от ДОПК, като съдът намира преценката на публичния изпълнител за правилна и законосъобразна.

Дали при приключване на ревизионното производство и издаване на ревизионния акт ще бъдат установени задължения на лицето и какъв ще бъде техния размер, е обстоятелство, което не влияе по никакъв начин на законосъобразността на обезпечителната мярка по чл. 121, ал.1 от ДОПК. Още повече, че в от събраните в настоящото производство доказателства е видно, че ревизионното производство е приключило с издаване на РА, с който са установени публични задължения в размер на 710 123,99 лв., за чието обезпечаване с постановление са наложени на основание чл. 195, ал 1-3 от ДОПК съответните обезпечителни мерки.

Пловдивския административен съд, ХІ състав е отхвърлил жалбата.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест. Пълният текст тук http://www.adms-pv.bg/spravki/dela/SD/0161d810/320c2110.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ  №196 от  06.07 .2010 г. на Административен съд  Смолян   по административно дело № 165 по описа за 2010 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.       Таксата за  битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места.

2.       Размерът на таксата се определя годишно за всяка услуга поотделно: сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битови отпадъци в депа и други съоръжения ; чистотата на териториите за обществено ползване с решение на общинския съвет.

3.       Границите на районите и вида на предлаганите услуги по сметосъбиране  както и честотата на сметоизвозването да се определя със заповед на кмета на общината и да се обявяват публично до 30 октомври на предходната година.

4.       Таксата за битови отпадъци е вид финансово вземане и като такова се заплаща за реално предоставени услуги.

5.          Доказателствената тежест за обстоятелствата, включени във фактическия състав на разпоредбите на чл.62 ,63 и 64 от ЗМДТ се установяват от административният орган. В тежест на административния орган е да установи осъществяването на дейност по обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения както и поддържане на територията за обществено ползване.  

Производството е образувано по жалба против Акт за установяване на вземане на  Община Мадан за такса    за   битови отпадъци.

Съдът от фактическа страна  е установил следното:

На 01.01.2000г. жалбоподателят  е подал декларация по чл.17, ал.1 от ЗМДТ за земя и сгради с адрес землището на с.Средногорци. От приложените към делото удостоверения на Община Мадан и на Общинска  служба земеделие-гр.Мадан е видно, че производствената територия, застроена със сгради жалбоподателя представлява жилищна територия по картата на възстановената собственост на землище с.Средногорци, общ.Мадан. С Акт за установяване на вземане на Община Мадан за такса битови отпадъци на Кмета на Община Мадан е установено, че жалбоподателят дължи на Община Мадан сума в размер на 1946.42 лв. такса за битови отпадъци и сума в размер на 140.85 лв. лихва за просрочие на плащането, като таксата е за 2009 г., а лихвата е изчислена към 08.04.2010 год. 

С Решение № 225 взето на заседание на Общински съвет - Мадан проведено на 18.12.2008г., Протокол № 27 е приета план-сметка за дейностите по управление на отпадъците в Община Мадан за 2009 год. по обобщени показатели. 

Със Заповед № 537 от 29.10.2008 г. на Кмета на Община Мадан са определени границите на обслужваните райони в населените места за услугата по събиране и извозване на битовите отпадъци в която заповед изрично е посочено, че не се отнася за територията на трафопостовете на жалбоподателя / т. 1,1 от Заповедта /.

Представен е договор за експлоатация на Регионално депо за твърди битови отпадъци с възложител  Община Мадан  и  изпълнител ЕТ "К. К. за периода от 08.01.2007г. до 31.12.2016г.  От представената справка е видно, че за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009г. на ЕТ "К. К." по същия договор за експлоатация на регионално депо за твърди битови отпадъци са изплатени общо суми в размер на 13477.66 лв.

Съдът е  направил следните правни изводи :  

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и като такава е процесуално допустима.

За да приеме, че жалбата е подадена в законоустановения 14 дневен срок съдът съобрази следното: Актът за установяване на вземане на Община Мадан за такса битови отпадъци №  от 08.04.2010г. на Кмета на Община Мадан е връчен на жалбоподателя на 13.04. 2010г. видно от приложеното по делото Известие за доставяне. Независимо, че на жалбата постъпила в административния орган не е поставен входящ номер и дата на постъпването й, то с оглед на изх.№ и датата на съпроводителното писмо, с която жалбата е изпратена в настоящия съд, който е изх.№ 91-00-157 от 21.04.2010г. съдът приема, че жалбата е постъпила в административния орган в законоустановения срок.

Разгледана по същество жалбата е частично основателна в частта й, касаеща определената такса за чистотата на териториите за обществено ползване по следните съображения : 

В чл.62 от ЗМДТ е предвидено, че такса битови отпадъци се заплаща за услугите: по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Посочено е също така, че размера на таксата се определя по реда на чл.66 в годишен размер за всяка услуга поотделно: сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битови отпадъци в депа и други съоръжения ; чистотата на териториите за обществено ползване с решение на общинския съвет. 

Законът в ал.2 на чл.63 изисква границите на районите и вида на предлаганите услуги по чл.62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозването да се определя със заповед на кмета на общината и да се обявяват публично до 30 октомври на предходната година. 

Разпоредбата на чл.71 т.1, т.2 и т.З от ЗМДТ сочи в кои случаи не се събира такса, а именно: за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване- когато услугата не се предоставя от общината и за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци- когато няма такива.  

 Таксата за битови отпадъци е вид финансово вземане и като такова се заплаща за реално предоставени услуги. Това означава, че дейностите по събиране на битовите отпадъци и транспортирането им до депа или други инсталации и съоръжения за обезвреждането им, както и поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване реално са извършени. 

Съдът намира, че доказателствената тежест по отношение на обстоятелствата, включени във фактическия състав на разпоредбите на чл.62 ,63 и 64 от ЗМДТ се установяват от административният орган. Съгласно разпоредбата на чл.170, ал.1 от АПК, административния орган издал съответния индивидуален административен акт следва да установи фактическите основания и изпълнението на законовите изисквания за издаване на акта. В тежест на административния орган е да установи осъществяването на дейност по обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения както и поддържане на територията за обществено ползване. 

Съдът е приел, че жалбата е частично основател по отношение на таксата за поддържане на чистотата на територията за обществено ползване и е отменил акта  над определения размер за таксата за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци, която такса се определя на база отчетната стойност на имота на жалбоподателя, която е 310928.95 лева и таксата за поддържане на депо за ТБО, която съгласно т.6 от Решение № 225 от 18.12.2008г. по протокол № 27 на Общински съвет- Мадан е 3.35 на хиляда върху отчетната стойност или таксата която следва да заплати жалбоподателя за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци е в размер на 1041.61 лева.  

Съдът е отхвърлил   жалбата   в   останалата   й   част   до   1041.61   лева, представляваща такса за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо за битови отпадъци, ведно със съответната лихва върху тази сума до 08.04.2010г., като неоснователна.

Решението не е окончателно. Пълният текст тук : http://www.ac-smolian.org/info/acts/2010-2a/ADMD-165-10-R-ZMDT.doc

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Решение № 488  04.08.2009 г. на   Административен съд – Велико Търново, осми състав по  адм. дело № 401 по описа за 2008 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Проектантската услуга  не е свързана с бъдещо придобиване на земя, а предполага придобито право на собственост, т.е. задължително следва във времето предходна освободена доставка каквото е придобиването на земята.

2. Проектантската услуга по естеството си е насочена към промяна на предназначението на земята, като след завършването й имотите ще бъдат урегулирани като УПИ.

3. Промяната на предназначението на поземлени имоти чрез урегулирането им (в конкретния случай чрез ЧИОУП е пряко насочено към превръщането на имотите в предмет по последващи облагаеми доставки по чл. 45, ал. 5, т. 1 от ЗДДС и отказът на данъчен кредит за авансовото плащане за услугата като свързана с необлагаеми доставки и неправилен.

4. Липсата на доказателства за извършването на договорената услуга прави предварителното плащане лишено от основание. Същото няма качеството на плащане преди да е възникнало данъчното събитие за облагаема доставка и по арг. от чл. 25, ал. 6 от ЗДДС не е довело до изискуемост на данъка, а следователно – и до правото на данъчен кредит за него. 

5. Отчетената загуба е необоснована, ако сключената сделка цели отклонение от данъчното облагане.

6. Издаването на фактура за лихвите при положение, че същите не са платени, прави фактурата нередовна, като лишена от основание и противоречи на чл. 4, ал. 3 от ЗСч, поради което отчитането на разход за лихви през периода  е документално необосновано.

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК по  жалба на “Соутрейдинг” ЕООД  против Ревизионен акт, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Ловеч, потвърден с Решение на директора на Дирекция “ОУИ” гр. Велико Търново. Жалбоподателят твърди, че с обжалвания РА неправилно е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура№ 19/16.03.2007 г., издадена от “Еко проект” ЕООД за аванс за изработване на проектна документация за промяна на предназначението на поземлени имоти, като счита, че основание за нейното издаване е авансово плащане във връзка с облагаема доставка на проектантски услуги. Оспорва и увеличението на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО за 2005 г. с разликата между цената на придобиване и цената на продажба на недвижим имот, тъй като счита, че не е налице отклонение от данъчното облагане, доколкото действителната пазарна цена на имота е посочената в изготвения доклад за оценка на гори и земи от горския фонд на територията на ДДС “Балчик” на независимия оценител инж. Й. Йорданов. Оспорва и увеличението на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО за 2005 г. с отчетените разходи за лихви, доколкото същите са документално обосновани, след като за тях е издадена фактура № 239809/31.01.2006 г. Съответно счита, че в резултат на незаконосъобразното увеличение на финансовия резултат за 2005 г. неправилно е намалена загубата за пренасяне за 2005 г., определена е облагаема основа и корпоративен данък за внасяне. Оспорва и увеличението на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО за 2006 г. с отчетената от дружеството сконтова лихва по акредитив, тъй като намира за доказано в настоящето производство осъществяването на ефективния паричен поток и основанието за сконтото. Счита, че вследствие на времевото различие на събиране и изплащане на паричните потоци във връзка с продажбата на олио се формира загуба, като в случая се отчете само справедливата стойност на прихода, като останалата част от номиналната стойност на вземането, която принципно следва да се признае за лихвен приход съгласно т. 3.1 от СС 18 “Приходи” тъй като не възниква, не следва да се отчита като лихвен приход за периода.

Ответната страна – директорът на Дирекция “Обжалване и управление на изпълнението” при ЦУ на НАП гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново счита жалбата за неоснователна и недоказана, като предлага да се потвърди РА.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна поради следното:

Ревизионен акт №.. е издаден въз основа на Ревизионен доклад № ., изготвен в резултат на извършена ревизия на “Соутрейдинг” ЕООД, обхващаща данъчни периоди по ЗДДС от 06.04.2005 г. до 30.06.2007 г. и по ЗКПО /отм./ за периода от 06.04.2005 г. до 31.12.2006 г. Ревизията е възложена със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ № ., изменена със ЗВР № . На основание чл. 117 от ДОПК е съставен Ревизионен доклад /РД/ №  срещу който въпреки, че е удължен срока за това, не е подадено писмено възражение и не са представени нови доказателства. Предложените с РД задължения са установени с РА № г., който е обжалван по административен ред изцяло – в частта по ЗДДС относно отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м. 03.2007 г. в размер на 5000 лв. по издадената от “Еко-проект” ЕООД фактура и начислените лихви, в частта по ЗКПО /отм./ относно увеличението на финансовия резултат за 2005 г. общо със сумата от 1 507 965.61 лв. и за 2006 г. увеличение в размер на 587 699.71 лева, както и непризнато намаление на финансовия резултат в размер на 283 657.26 лв., в резултат на което е определен допълнително корпоративен данък за 2005 г. в размер на 74 118.91 лв. и лихви в размер на 18 425.49 лв. и за 2006 г. корпоративен данък в размер на 130 703.50 лева и лихви в размер на 15 273.00 лева. С Решение № на директора на Дирекция “ОУИ” гр. Велико Търново, РА е потвърден изцяло.

Отказаното право на приспадане на данъчен кредит размер на 5 000 лв. е по фактура с № , издадена от “Еко – проект” ЕООД с предмет “проектантски хонорар за обект ЧИОУП, общ. Шабла, с. Крапец по договор от 09.03.2007 г.” Приходният и решаващият орган отказали данъчния кредит, тъй като са приели, че фактурата касае авансово плащане за услуги, свързани с освободени доставки по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗДДС, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗДДС. Решаващият орган е посочил като допълнително основание за отказа и чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, тъй като не са представени доказателства за извършено изменение на “териториалния устройствен правилник на общината”. В хода на ревизията е извършена насрещна проверка на доставчика, документирана ПИНП №. Посочената проверка е установила, че предмет на доставката е аванса за проектантски хонорар. Представен е Договор за проектиране от 09.03.2007 г. и анекс към него от 03.05.2007 г., по силата на който “Еко – проект” ЕООД е приело да изработи частично изменение на общия устройствен план на община Шабла в обхват землището на с. Крапец. Договорен е хонорар общо в размер на 50 000 лв., от които 50% се предплаща авансово при започване на проектантските работи, като срокът за извършване на работата е до два календарни месеца от подписването на договора. С анекс от 03.05.2007 г. страните са удължили срока до 31.12.2007 г. Преди всичко трябва да се отбележи, че договорената проектантска услуга не е “изработване на ЧИО7П”, както посочва ответникът навсякъде в решението си, а “изработване на проект за ЧИОУП”, т.е. частично изменение на общ устройствен план на общината, а не на “териториален устройствен правилник”, както се твърди на стр. 3 от същото решение. Неправилни са и изводите, че фактурираният аванс за проектантска услуга е свързан с освободена доставка по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗДДС, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗДДС. Съгласно чл. 45, ал. 1 от ЗДСС освободена доставка е прехвърлянето на правото на собственост върху земя, учредяването или прехвърлянето на ограничени вещни права върху земя, както и отдаването й под наем или аренда. Проектантската услуга обаче не е свързана с придобиването на земята, доколкото същата в договорения си вид предполага придобито право на собственост, т.е. задължително следва във времето предходна освободена доставка каквото е придобиването на земята. Проектантската услуга по естеството си е насочена към промяна на предназначението на земята, като след завършването й имотите ще бъдат урегулирани като УПИ, само като каквито същите са обичаен предмет на икономическа дейност (напр. застрояване) и съответни търговски сделки (продажба, учредяване на право на строеж и пр.). Нещо повече, чл. 45, ал. 5, т. 1 от ЗДДС изрично предвижда, че прехвърлянето на право на собственост върху урегулиран поземлен имот по смисъла на Закона за устройство на територията е облагаема доставка. Следователно промяната на предназначението на поземлени имоти чрез урегулирането им (в конкретния случай чрез ЧИОУП) е пряко насочено към превръщането на имотите в предмет по последващи облагаеми доставки по чл. 45, ал. 5, т. 1 от ЗДДС и отказът на данъчен кредит за авансовото плащане за услугата като свързана с необлагаеми доставки и неправилен. Въпреки това РА в тази част е законосъобразен по мотивите изложени в потвърдителното решение за недоказаност на условието по чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗДДС. Съгласно цитираната норма данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за извършено от него плащане, преди да е възникнало данъчното събитие за облагаема доставка. В случая не са представени доказателства в уговорения срок между страните (до 31.12.2007 г.) за изпълнена облагаемата доставка на услугата, доколкото нито в хода на ревизията, нито при административното или съдебното оспорване на РА е представен проект на ОУП – ЧИ за ПИ 145, 147, 155, 156 и 170, както не са представени и доказателства, удостоверяващи представянето му пред компетентния административен орган за одобряване. Освен това, безспорно е, че и понастоящем процесните имоти са с непроменено предназначение, като до края на 2007 г. не и издадена фактура за втората половина от дължимата сума по договор с падеж именно завършването на  услугата. Следователно липсват доказателства за извършването на договорената услуга, което прави предварителното плащане лишено от основание. Същото няма качеството на плащане преди да е възникнало данъчното събитие за облагаема доставка и по арг. от чл. 25, ал. 6 от ЗДДС не е довело до изискуемост на данъка, а следователно – и до правото на данъчен кредит за него. 

С обжалвания РА в частта по ЗКПО /отм./ за 2005 г. е извършено увеличение на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 и т. 13 от ЗКПО в приложимата редакция общо в размер на 1 507 965.61 лв., като извършеното увеличение на основание т. 13 е в размер на 1 340 217.25 лв. и представлява разликата между придобивната и продажната цена на недвижим имот, а увеличението по т. 10 е с отчетените разходи за лихви в размер на 167 748.36 лв.

Безспорно е, че дружеството жалбоподател е учредено през м. март 2005 г. и на 15.04.2005 г. е сключило договор за заем със свързаното с него лице “Литекс Комерс” АД в размер на 4 000 000 лева, като през 2005 г. е отчело като преведени му по банков път суми в размер общо на 3 843 000 лева, като на 01.06.2005 г. е възстановило касово 17 674 лева, с което размерът на усвоения заем възлиза на 3 825 325.31 лева. Безспорно е, че за посочения период от време дружеството не е извършвало друга дейност и няма други източници на финансиране. С предоставения паричен заем от “Литекс Комерс” АД за периода от 19.04.2005 г. до 09.05.2005 г. жалбоподателят е купил от ФЛ и ЮЛ недвижими имоти в землищата на Ловешки села, като със Заповед №. на министъра на земеделието и горите е наредена замяната на тези земи (904.137 дка) с гори от държавния горски фонд с обща площ 681.152 дка в землищата на с. Топола, общ. Каварна и с. Крапец, общ. Шабла, като в изпълнение на същата е сключен договор за замяна № . Съгласно изготвените удостоверения за оценка, издадени от регионалната комисия по оценка при РУГ – Ловеч, стойността на имотите на жалбоподателя е 786 840.33 лв. а стойността на държавните имоти според удостоверенията на комисията по оценка при НУГ – 4 105 172.20 лв. Посочените цени са отразени в договора за замяна и съответно за изравняването им жалбоподателят е платил на НУГ сумата от 3 318 331.87 лв. Сред придобитите  по замяна имоти от НУГ е и имот № 188 в землището на с. Топола – 254.781 дка, стойността на който според представеното удостоверение от комисията по оценка при НУГ №  е 1 388 417.25 лв., като посочената оценка е валидна до 16.05.2006 г. Въпреки това с нотариален акт за покупко-продажба № жалбоподателят е продал имота на “Литекс комерс” АД за сумата от 48 200 лева, в резултат на което отчел загуба в размер на 1 548 736.77 лева, представляваща разликата между балансовата стойност на имота и продажната му цена. Съдът намира, че така отчетената загуба е необоснована, тъй като сключената сделка между жалбоподателя и “Литекс Комерс” АД  цели отклонение от данъчното облагане, доколкото е сключена при условия, чието изпълнение води до това отклонение. Съдът намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че продажната цена към “Литекс Комерс” АД представлява реалната пазарна цена на имота и в тази връзка не кредитира представената от жалбоподателя оценка на имота изготвена от инж. Й. Йорданов, установяваща посочената пазарна стойност. По делото е представена оценка на същия имот, изготвена от компетентен орган - комисията по оценка при НУГ, установяваща цена на имота в размер на 1 388 417.25 лева към 16.05.2005 г. която е валидна за период на една година. Посочената оценка е изготвена на основание чл. 40, ал. 5 от Наредбата за определяне на базисни цени, цени за изключените площи и учредяване право на ползване и сервитути върху гори и земи от горския фонд от 2003 г., според която оценката на имота представлява стойността му към определена дата, като стойността на същия е средната му пазарна цена /арг. §1, т. 2 от ДР/. Следователно определената цена на имота в размер на 1 388 417.25 лв. е средната му пазарна цена за периода на валидност на оценката, който е една година. Сключването на сделка със същия имот само два месеца след придобиването му на тази стойност, но вече на продажна цена от 48 200 лева, очевидно определя условия различни от пазарните и изпълнението й води до отклонение от данъчното облагане, доколкото необосновано отчита финансова загуба от сделката за жалбоподателя. В тази връзка следва да се има предвид, че съдоговарящите се страни са безспорно свързани лица, като условията по сделката между тях (договорната цена) са напълно различни от същата сделка между несвързани лица, каквито по определение са жалбоподателя и НУГ. Това квалифицира извършената сделка като такава по чл. 15, ал. 3, т. 1 от ЗКПО /отм./. Съдът не кредитира оценката на инж. Й. Йорданов като определяща пазарна цена на процесния имот, тъй като посочената оценка на първо място е новосъздадена за целите на оспорването доколкото не е своевременно представена в хода на ревизията или с възражението против РД, а на второ място, представлява частна експертиза, която като такава не обвързва никой друг освен възложителя й. Същата не е внесена за утвърждаване в НУГ, а съществено се отклонява и от изготвената от компетентния държавен орган такава само два месеца по-рано за същия имот. Но следва да се отчита, че дори посочената оценка определя цена 966 331.19 лв., многократно по-висока от посочената в нотариалния акт. По тези съображения съдът намира, че правилно приходния орган е увеличил финансовия резултат на жалбоподателя със сумата от 1 340 217.25 лв., представляваща разликата между придобивната и продажната цена на имота, тъй като по този начин е отстранено влиянието на резултата от сделката върху облагаемата печалба, като е предотвратено отклонението от данъчното облагане /арг. от чл. 23, ал. 2, т. 13 вр. чл. 15, ал. 2 вр. чл. 14, ал. 1 от ЗКПО/.

Законосъобразно е и увеличението на финансовия резултата за същата година по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО с отчетените разходи за лихви по представения договор за заем, сключен между “Литекс Комерс” АД и жалбоподателя, посочен по-горе в размер на 167 748.36 лева. За тези разходи жалбоподателят не разполага с надлежен първичен счетоводен документ – фактура, от процесния период. Такава е издадена на 31.01.2006 г., но същата не може да обосновава отчитането на разходи за предходен период в същия и то такива, които безспорно реално не са извършени тогава, тъй като не се спори, че лихви не са плащани през периода на 2005 г. Издаването на фактура за лихвите при тези условия прави същата нередовна, като лишена от основание и противоречи на чл. 4, ал. 3 от ЗСч, поради което отчитането на разход за лихви през периода на 2005 г. е документално необосновано. Правилно и законосъобразно решаващият орган е приел, че е налице и второ допълнително и самостоятелно основание за увеличаване на финансовия резултат с посочените суми – чл. 23, ал. 2, т. 25 от ЗКПО /отм./, тъй като отчетения финансов резултат за 2005 г. без влияние на всички разходи и приходи за лихви е отрицателна величина.

Предвид горното, правилно е увеличен финансовия резултат на жалбоподателя за 2005 г. общо със сумата от 1 507 965.61 лв., както и е определена нова данъчна основа в размер на 494 118.91 лв., като въз основа на същата е определен дължим корпоративен данък за 2005 г. в размер на 74 118.91 лв. съобразно чл. 44, ал. 1 от ЗКПО /отм./.

За 2006г. жалбоподателят е декларира печалба в размер на 283 657.26 лева, но е извършил намаление по реда на чл. 23, ал. 3, т. 10а от ЗКПО /отм./ с частта от загубите пренесени от минали години /2005 г./ по реда на гл. четвърта в същия размер, поради което е декларирал нулева облагаема печалба. С РА посочената намаление не е признато предвид констатациите за липса на загуба през 2005 г. По изложените по-горе мотиви за липса на загуба през 2005 г. за жалбоподателя, съдът намира РА за правилен в тази му част.

Същевременно с РА за 2006 г. е извършено и увеличение на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО /отм./ със сумата в размер на 587 699.71 лв., представляваща сконто – лихва. В хода на ревизията е установено, че жалбоподателят е сключил договор за доставка на олио с швейцарското дружество “Бунге” СА на стойност 6 302 544.24 евро, като е договорил доставката на същото количество олио на холандското дружество “Конинклийке Бунге” БВ. Разплащането между жалбоподателя и холандското дружество е уговорено чрез документален акредитив. Според договор между страните (договор Р-06-2116), холандският купувач ще плати на жалбоподателя (като продавач) пълната стойност на фактурата 360 дни след “датата на приемане.” Посочената дата на приемане се определя от приходния и решаващия орган като дата на приемане на стоката, но следва да се отчита, че подобно тълкуване не се съдържа в договора. Същевременно основателни са възраженията на жалбоподателя, че това тълкуване е неправилно и не отчита спецификата на уговорения начин за плащане – чрез акредитив, при който банката – издател на същия, извършва плащане след представяне на посочените в акредитива документи. Съобразно горното съдът намира, че дата на приемане по смисъла на договора е датата на приемането на документите посочени в акредитива, още повече че договорът между страните не предвижда удостоверяване на предаването на стоката на жалбоподателя. По делото е представен и се кредитира от съда документ от SWIFT, издаден от АБН Амро Банк - Канада от 08.02.2006 г., удостоверяващ приемането на уговорените документи по процесния договор, като се потвърждава пълното съответствие на документите с акредитивните срокове и условия, като е определен изрично и падежът на задължението за плащане на 05.02.2007 г. Същевременно в договора е предвидена възможност продавачът (жалбоподател) да поиска предплащане на цената по всяко време, като приложимата лихва при предплащането ще е ЕВРО ЛИБОР плюс 2.1% годишно на обикновена база дисконтиране на бъдещи парични потоци за реалния брой дни, оставащи до падежа за година от 360 дни. Възползвайки се от тази възможност, жалбоподателят е поискал предплащане на 09.02.2006 г., като на 10.02.2006 г. исканата сума е постъпила по банковата му сметка. Съдът намира, че доколкото постъпилите средства на 10.02.2006 г. по сметка на жалбоподателя са именно в размера посочен в писмото (и договора), както и датата на постъпването им е отново посочения вальор в същото, то произхода на тези средства е именно от “Конинклийке Бунге” БВ и договора му с жалбоподателя. В тази връзка следва да се отбележи, че цялата кореспонденция между обслужващите банки и водена чрез SWIFT, като чрез посочената система се обменят съобщения само между банки и финансови институции, които посредством номерата предоставени им от дружеството, осъществяващо обмена се идентифицират по безспорен начин. В този смисъл да се твърди, че представените съобщения от посочената система не следва да се кредитират от съда доколкото не съдържат означение за автор е несъстоятелно. Предвид горното и като кредитира извлечението от сметката на жалбоподателя от 10.02.2006 г. съдът приема, че на посочената дата “Конинклийке Бунге БВ” е предплатил цената на олиото и тази е датата, от която следва да се отчитат оставащия брой дни до падежа. Това от своя страна води до извода, че периодът на сконтиране по смисъла на договора е от таза дата до 05.02.2007 г. (когато по категоричен начин е определен падежа на задължението от банката на дружеството). Следователно извършените изчисления на експертизата, въпреки уговорката на вещото лице за условния им характер, се правилни, доколкото съответстват на договореното между страните. В тази връзка съдът кредитира експертизата като краен резултат /извода за “принципно издържани счетоводни записвания, касаещи сконтовата лихва/, доколкото намира т. нар. условни изчисления по същата за коректни, като съобразени с установената по делото фактическа обстановка, подкрепена от обсъдените по-горе писмени документи. Съдът не кредитира експертизата в частта й по т. 1 относно документалната обоснованост, доколкото намира въпроса за такъв по тълкуване на волята на страните и договора между тях, което по своето естество е правна дейност, а не икономическа. По изложените мотиви съдът приема за безспорно доказан реалния финансов поток и неговия размер. По тези мотиви съдът приема, че правилно жалбоподателят е намалил финансовия си резултат със сконтираната сума, поради което РА в частта, в която е извършено преобразуване на финансовия резултат със сумата от 587 699.71 лв. следва да се отмени като незаконосъобразен.

Предвид горното съдът приема, че с РА по ЗКПО за 2006 г. незаконосъобразно е извършено увеличение на финансовия резултат в размер на 587 699.71 лв., но правилно не е признато намаление на същия в размер на 283 657.26 лв. Безспорно е, че жалбоподателят е декларирал облагаема печалба за 2006 г. в размер на 283 657.26 лв. След като не се признава намалението й с пренесената загуба от предходни години, то така декларираната печалба е данъчната основа за облагане за 2006 г., тъй като  съдът намира, че тя не следва да се увеличава със сумата от 587 699.71 лв. При така определената облагаема основа, дължимият корпоративен данък за 2006 г. е в размер на 42 548.59 лв. /15% от 283 657.26 лв./. Съответно дължими са и лихвите за забава върху така определения данък.

Съдът е ОТМЕНИЛ по жалба на “Соутрейдинг” ЕООД Ревизионен акт, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Ловеч, потвърден с Решение № на директора на Дирекция “ОУИ” гр. Велико Търново в частта, в която по ЗКПО /отм./ за 2006 г. е извършено увеличение на финансовия резултат в размер на 587 699.71 лв. и съответно е определен корпоративен данък за 2006 г. в размер над 42 548.59 лева до 130 703.50 лв. и съответните лихви за това като незаконосъобразен. Съдът е   ОТХВЪРЛИЛ като неоснователна жалбата в останалата й част.

РЕШЕНИЕТО  е влязло в сила. Пълният му текст може да бъде прочетен тук. http://www.asvt.eu/Completed/02_2010/0061d808/401b2008.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова

РЕШЕНИЕ № 318 от 18.06.2009 г. на Административен съд гр.Велико Търново – шести състав по адм. дело № 801 по описа за 2008 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Практиката възражението срещу ревизионен кат да се обсъжда от специално назначена комисия от директора на ТД на НАП е  незаконосъобразна, тъй като в посочената комисия като членове е отразени  лица, които  са натоварени  да издават заповеди за възлагане на ревизионни производства. Това е процесуално нарушение, тъй като възраженията се обсъждат от компетентния да издаде ревизионния акт орган.

2. Поправката на писмен документ не го изключва априори от доказателствения материал по делото и не освобождава съда от задължението да го цени като съдържание, като единственото процесуално задължение е обсъждането му в съвкупност с всички събрани по делото доказателства и установените с тях обстоятелства

3.Невключването на фактурата в отчетните регистри по ЗДДС не може да се приравни с липсата на стопанска операция.

4. Начисляването на данъка от страна на приходната администрация следва да се прави в предвидените от закона параметри – при настъпило данъчно събитие - реализация на облагаема доставка от регистрирано лице, тъй като в противен случай извършената корекция в резултата за периода би била без правно основание.

Делото е образувано е пожалба на управителя на “Сан Марко 2007” ЕООД от гр. Криводол срещу ревизионен акт, издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Враца, потвърден в обжалваната пред съда част с решение на ответника , с който за данъчен период м.08.2007 г. е отказано правото на приспадане на данъчен кредит в размер на 14 160 лв.

Съдът, като е взел пред вид констатациите в обжалвания  ревизионен акт,  становищата на страните и представените по делото доказателства, е приел за установено следното:

Жалбата е допустима. В срока за изрично произнасяне по жалбата срещу ревизионния акт, подадена до него, ответникът е предложил сключването на споразумение за удължаване на срока за произвнасяне по реда на чл.156, ал.7 от ДОПК. Такова е сключено на 12.08.2008 г., като с него срокът за произнасяне е удължен до 01.10.2008 г. включително. Решението, с което актът частично е отменен е постановено от ответника на тази именно дата. От друга страна ревизионния акт се оспорва в предвидения за това четиринадесетдневен срок от връчването на решението и то в потвърдената с него част.

Ревизионното производство е започнало въз основа на ЗВР №809/26.11.2007 г., изменена със ЗВР №800127/29.02.2007 г., на оправомощен за това възлагане на ревизионно производство орган по приходите. В резултат на извършените процесуални действия е изготвен РД №800127/11.04.2008 г. срещу който е направено възражение с дата 30.05.2008 г. Вместо да обсъди възражението в самия ревизионен акт, ответната администрация е назначила комисия за разглеждането му (несъществуваща в строго формалния данъчен процес фигура), която след кратко обсъждане е приела неоснователността на възражението с мотива, че не са представени доказателства.

Ревизионен акт №800127/12.06.2008 г.г., е издаден от орган по приходите, определен съобразно чл. 119, ал. 2 от ДОПК, съгласно Заповед № К800127/16.04.2008 г., издадена от определения за това орган по приходите като формално отговаря на изискванията на чл. 120 от ДОПК и при спазване на процедурата по Глава ХV, чл. 113 – чл. 120 от ДОПК. Макар, че в него не са обсъдени наведените във възражението аргументи, това не опорочава акта с оглед на формата му. Както се посочи, възражението е било обсъдено от специално назначена комисия от директора на ТД на НАП. Съдът намира тази практика за незаконосъобразна, тъй като в посочената комисия като членове е отразен началника на сектор “РП”, зам.началника на отдел “контрол”, които лица са натоварени със заповед №180/02.10.2006 г. да издават заповеди за възлагане на ревизионни производства. Посоченото не е основание за отмяна на акта, но е процесуално нарушение, тъй като възраженията се обсъждат от компетентния да издаде ревизионния акт орган. Всъщност участието на тези лица може да се възприеме от този орган като препоръчително с оглед на йерархичната структура на администрацията и води до нарушаване на принципа, залегнал в чл.4 от ДОПК.

По валидността на ревизионния акт: При така установеното от фактическа страна процесният акт е валиден, тъй като ревизията е възложена от надлежно оправомощен за това приходен орган, а ревизионния акт също е издаден от компетентен орган по приходите, също надлежно оправомощен за това от органа, възложил ревизионното производство.

         По съществото на спора: С ревизионния акт е отказано правото на данъчен кредит по доставка на доставчика „ИМЦ” ООД, отразена във фактура №0…27/30.08.2007 г. с основа в размер на 70 800 лв., ДДС в размер на 14160 лв. и предмет „слънчогледово семе, реколта 2007 г.”. За да установи посочения резултат администрацията е приела, че не е настъпило данъчно събитие, респ. изискуемостта на данъка, поради което не са спазени изискванията на чл.69, ал.1 от ЗДДС. В потвърдителната част на решението на ответника е добавено, че липсвали доказателства, установяващи реално получена доставка по см. на чл.12 от ЗДДС, обуславящи възникването на правото на данъчен кредит и при липсата на елемент от състава на чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС. От фактическа страна администрацията в хода както на ревизионното производство, така и в хода на административното оспорване на акта е ценила доказателства,  събрани при насрещната проверка на доставчика “ИМЦ” ООД документирана с ПИНП , доказателства, събрани при проверката на поддоставчика ЗК “Надежда”, документирана с ПИНП. Посочила е, че са и служебно известни обстоятелства, установени в хода на друго производство по оспорване на ревизионен акт, а именно – договори за доставка с уговорена франкировка на цената в складова база “Атрико” във Враца, което не кореспондирало с представените в хода на това производство доказателства, които сочели франкировка на цената в гр.Бяла Слатина. Представените от доставчика доказателства са договор от 27.08.2007 г., приемо – предавателен протокол от 30.08.2007 г.; извлечение за извършеното разплащане по банков път на основата и данъка по фактурата; хронологията на см.4352, 304, 701, ДПр, фактурата, издадена от предходния доставчик, декларация (със статут на писмено обяснение) на управителя на доставчика. Прието е, че е налице очевидна поправка на складовата база и мястото на предаване на слънчогледа в договора и протокола. От поддоставчика ЗК “Надежда” са представени доказателства за техническата и трудовата му обезпеченост, като е установено, че издадената фактура не е включена в ДПр и СД за съответния период, а по реда на чл.126 от ЗДДС е подадено уведомление за грешка на ТД на НАП – Враца. Приходната администрация е приела, че нсе е спазена процедурата по този текст, тъй като е подадена коригираща декларация касателно периода, през който грешката е допусната, а не установена. Прието е, че не са представени документи – протоколи, договори и транспортни документи. При проверка на ЗК “Надежда”, документирана с ПИНП е прието за установено от ответната администрация, че не е доказано как е транспортиран слънчогледа до склада на  складодържателя, нямало издадени кантарни бележки от кооперацията, а представените такива касаели доставчика, а не поддоставчика. От тези обстоятелство е изведен фактическия довод за липса на предаване на процесното зърно от страна на поддоставчика на доставчика.

         В съдебно заседание ответника е оспорил седем броя частни подписани документи като неавтентични, а именно: договора за доставка между доставчика и жалбоподателя с дата 27.08.2007 г. и приемо-предавателния протокол към него от 30.08.2007 г.; договора за доставка между оспорващото дружество и третото лице “Папас Олио” АД от 30.08.2007 г. и протокола към него от същата дата; договора за доставка, сключен между поддоставчика и доставчика от 27.08.2007 г. и приемо – предавателния протокол към него от 28.08.2007 г. и договора за влог, сключен между жалбоподателя и третото лице “Папас мел” АД на 01.08.2007 г. Посоченото оспорване на автентичността на документите бе частично неуспешно, тъй като свидетеля ГЕОРГИЕВ при разпита потвърди подписа си под договора от 27.08.2007 г. и протокола от 30.08.2007 г. свидетелят ЗАЕШКИ заяви, че има подписан договор за 122 тона слънчоглед с доставчика, а свидетелката Пенчева заяви, че подписа под издаденото удостоверение  (л.85 от делото), който е идентичен с положения под договора за влог от 01.08.2007 г., е неин. Това означава, че тези документи са автентични, а тяхното съдържание следва да се цени с оглед на другите доказателства по делото. Успешно е оспорването на договора за доставка между оспорващото дружество и третото лице – получател “Папас олио” АД, тъй като не беше доказана автентичността на подписа на представляващия третото лице. По тази причина този договор следва да се цени като частен неподписан документ.

         От допуснатата и изслушана експертиза, чиито изводи съдът изцяло споделя, се установява следното:  за осчетоводяване на стопанската операция доставчикът е взел следните счетоводни статии: дебитирал е см.304, партида 2 слънчоглед и 4531 срещу кредита на см.401 – доставчици. При получателя салдото в началото на м.август по партидата на см.304 е било 40641 лв., представляващо разликата между доставените 545 торби слънчогледово семе за посев и продадените 200 торби семе на стойност от 23 560 лв. Във връзка с покупката в счетоводството на получателя са взети следните статии: дебитиране на см.411 срещу кредита на 702 и 4532 и дебитиране на см.503 (банково разплащане) срещу кредите на 411 (клиенти). По счетоводни данни дружеството е закупило през август 120 т. слънчоглед и е продало същото количество, като в края на месеца салдото е останало непроменено. За приключването на месеца са били взети следните статии дебитиране на см.702 срещу кредита (изписването) на стоките по см.304, партида 1.

         В счетоводството на доставчика по повод на стопанската операция са взети следните статии: дебитирана е партида 06 на см.304 и см.4531 срещу кредита на см.401 (доставчици) и е дебитирана см.411, партида 30 срещу кредита на 702 и 4532. При поддоставчика ЗК “Надежда” във връзка с предходната доставка са взети следните статии: дебитирани са см.411 и 498 (други дебитори) срещу кредита на 701 (приходи от продажба на продукция) и 4532 а при изписването на слънчогледа: дебитирана е см.701 ссрещу кредита на 303 (продукция). Експертът е категоричен, че по счетоводни данни в началото на отчетния период (който е спорен) при получателя не е имало налично количество слънчоглед, а през периода е осчетоводено като проданено количество от жалбоподателя в размер на 120 т. Пред съда с оглед на реализацията на доставката се представи и удостоверение от влогоприемателя, от което се установява, че доставчика е влагал в склада му на определени дати слънчоглед, като количествата слънчоглед с посочен регион ЗК “Надежда” са общо 154, 320 кг., като са доставяни в склада количества както през август, така и през септември на 2007 г. В удостоверението е отбелязано, че част от количеството в размер на 120 т. е прехвърлено по партидата на жалбоподателя на основание прехвърлително писмо. Влогоприемателят е лицензиран да съхранява зърно на влог – лицензия №62-1/2007 г. на министъра на земеделието и горите. Представена е молба от управителя на доставчика за прехвърляне на кантарно количество от 120 тона слънчоглед по партидата на получателя, във връзка с т.2 от полученото удостоверение. По преписката са събрани и 11 кантарни бележки за получените от третото лице количества слънчоглед за съхранение от доставчика “ИМЦ” ООД.

         Жалбата е основателна. Спорът се концентрира върху обстоятелството настъпило ли е данъчното събитие, коя е точната му дата и дали това обуславя настъпването на изискуемостта на данъка, респ. на правото на данъчен кредит. Ответната администрация е направила необосновани фактически констатации за характера на доставката, настъпването на данъчното събитие и реализацията на доставката, което е дало опора на незаконосъобразен ревизионен акт. Съгласно чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС регистрираното лице, използаващо стоките за целите на извършваните от него облагаеми доставки има правото да приспадне данъка за тези доставени му стоки, които негов доставчик – също регистрирано лице му е доставил или предстои да му достави, като това право се поражда с момента на настъпването на изискуемостта на данъка по аргумент от чл.68, ал.2 от ЗДДС, която в настоящия случай следва да се определя по правилото на чл.25, ал.2 вр. с ал.5 от ЗДДС. Доставчикът и получателя са сключили валиден договор (съобразно императивното изискване на чл.28, ал.1 от ЗСТЗ, действал за периода), в който са уговорили прехвърлянето на 120 тона слънчоглед реколта 2007 г., с франкировка склада на третото лице – влогоприемател в гр.Бяла Слатина.  Към същия договор е приложен протокол за приемане на стоката, с който последната е индивидуализирана в достатъчна степен с оглед на характеристиките си. Това означава и съгласие за определяне на вещите съобразно количеството и вида им. Ответникът твърди, че те не следва да се кредитират, тъй като от една страна били частни документи и при това поправяни, от друга доставчикът и получателят са свързани лица, от трета страна писмените доказателства касателно влагането на процесните доставки не си кореспондирали и взаимно се изключвали и най – сетне сочи, че поддоставчика не е предал зърно в съответното количество на доставчика с оглед на липсата на доказателства за предаване и приемане, респ. негодноста на представените такива.

         Достоверността на тези документи (договора и протокола) не беше опровергана. Поправката на писмен документ не го изключва априори от доказателствения материал по делото и не освобождава съда от задължението да го цени като съдържание, като единственото процесуално задължение е обсъждането му в съвкупност с всички събрани по делото доказателства и установените с тях обстоятелства (чл.178, ал.2 от ГПК). В случая осчетоводяванията (на аналитично ниво, съвпадащо със синтетичните обороти по съответните сметки, отразени в представената оборотна ведомост за м.08.2007 г. на получателя) и техните дати, направени при прекия доставчик и получателя, както и извършените банкови разплащания и техните осчетоводявания кореспондират напълно с данните в договора и протокола по отношение на датата на сключването на договора, датата на доставките и изписването на съответното количество от стоката, осчетоводените суми по разплащанията с доставчика, вкл. и на начисления ДДС. Обстоятелството, че договора бил в един екземпляр също не може да обоснове друго – арг. за по-силното от презумпцията на чл.293, ал.4 от ТЗ. Несъстоятелен е в това отношение довода, че тъй като във фактурата било посочено като място на сделката гр.Враца, то тези доказателства са новосъздадени за целите на процеса, тъй като към датата на издаването на фактурата страните били длъжни да знаят къде ще е мястото на доставката. Закона за счетоводството не изисква наличието на такъв реквизит в първичните счетоводни документи, и дори приема, че липсата на съществен реквизит не прави документа необоснован, щом са налице документи, които заместват липсващата в него информация. Впрочем тези аргументи са за яснота на ответника, тъй като видно от самия договор е, че той действително е сключен именно в град Враца както е отразено и във фактурата, а франкировката в склада на третото лице обвързва купувача по отношение на цената само при изпълнението му. Не се споделя от съда и довода, че не били представени доказателства за договора на доставчика с поддоставчика му, както и доказателства за предаването на съпоставимо количество от процесното зърно. Такива доказателства са представени още в хода на ревизионното производство, като бяха неуспешно оспорени от ответника касателно автентичността им. Осчетоводяванията при кооперацията по салдата на см.303 и 701, както и датите им напълно кореспондират с данните, отразени в договора и протокола за количеството и вида на стоката - предмет на предходната доставка. Ревизиращият екип е признал потенциала на кооперацията да произведе съпоставимо на предаденото на доставчика количество зърно. Всъщност в хода на ревизията единствения аргумент да не се признае получаването на количеството слъчноглед, фактурирано с фактура № 24/28.08.2007 г. е невключването и в съответния дневник и СД за периода. Извън аргументите на оспорващото дружество за законосъобразността на процедурата по поправяне на грешки в декларирането по чл.126 от ЗДДС в хипотезата на невключен в СД данъчен документ, този довод е несъстоятелен и не може изобщо да обоснове извод за липса на доставка. Друг е въпроса за правото на приспадане на данъчен кредит по нея от получателя за процесния период. Невключването на фактурата в отчетните регистри по ЗДДС не може да се приравни с липсата на стопанска оперция, както е прието в доклада, акта и решението. На съда, както и на ответника е служебно известно, че на поддоставчика е издаден РА, приобщен като доказателство по АД №802 от 2008 г. на ВТАдС, с който на посочения поддоставчик е начислен от приходната администрация ДДС именно по посочената фактура. Начисляването на данъка от страна на приходната администрация следва да се прави в предвидените от закона параметри – при настъпило данъчно събитие - реализация на облагаема доставка от регистрирано лице, тъй като в противен случай извършената корекция в резултата за периода би била без правно основание. След като администрацията е установила този резултат, то не може в последствие да не го признае, обосновавайки обратното – липса на доставка поради ненадлежно начисляване, тъй като това е нарушение на принципа, залегнал в чл.2, ал.1 от ДОПК. Аргументът на ответника, че от представения акт №4/22.08.2007 г. на кооперацията било видно, че към момента на съставянето му в нейно държане е било цялото количество произведен слънчоглед от 326, 195 кг., което се подкрепяло от представения мемориален ордер 6/6 и съобразно който представените кантарни бележки издадени от влогоприемателя били недостоверни, също е неприемлив. Ответникът е направил тези изводи в противоречие със съдържанието на посочените документи. Видно от самия акт на тази дата комисия при ЗК „Надежда” е установила, че е предадено общо количество слънчоглед – реколта 2007 г., добито от кооперацията с определена фира, без да е означено точно на кого и за каква манипулация и дали еднократно или периодично. В това отношение съдържанието на този акт се допълва от представения мемориален ордер, установяващ осчетоводяването на целия добит (а не предаден на някого или наличен в момента) слънчоглед за 2007 г. чрез дебитирането на см.303 срещу кредита на разходната 611 см. Този ордер съвпада с представената от кооперацията справка за движението по с/ка 303 за периода от м.08.2007 г до м.12.2007 г.

Съдът не приема и съображенията на ответника за липса на реална доставка, които се черпят от съдържанието на представените от кооперацията 11 кантарни бележки, съпоставени с удостоверението на третото лице „Папас мел” АД, с което въз основа на сключения договор за влог между него и доставчика е отразено внесеното от последния количество слънчоглед. Посоченият договор за влог също беше оспорен неуспешно по отношение на автентичността си. Същият предвижда доставчика да предостави за съхранение в склада на влогоприемателя общо 210 060 кг. слънчоглед, като изпълнението му е предвидено да се установява с кантарни бележки и анализни свидетелства. Предвидено е в договора да се разработи график за дневните постъпления и партидите по качество, с което се установява, че не уговорено цялото количество да постъпи еднократно и наведнъж. Представителят на дружеството в открито заседание потвърждава тези факти,като изрично посочи, че прехвърлянето на стоката, вложена в склада, между различни контрагенти се осъществява чрез прехвърлително писмо или на молба, без фактическото и преместване в пространството, като това се отразява чрез промяна в титуляра на партидите, без да се осчетоводява това обстоятелство. Освен това свидетелката посочи, че постъпилото зърно няма как да постъпи еднократно, което изявление е достоверно, тъй като ноторно известен факт е, няма товарни автомобили с такава товароносимост. За установяване на предаването на зърното са представени общо 11 кантарни бележки от поддоставчика, установяващи получаването на различни количества зърно в периода между 15.08.2007 – 05.09.2007 г. Същите кореспондират с дадените от свидетеля Заешки и свидетелката Пенчева показания и удостоверение №39/25.02.3009 г. (за което въпреки твърдението на ответника не е открито производство по оспорването му по реда на чл.193 от ГПК.). Всички те твърдят, че стоката е товарена от с.Търнава, което кореспондира и с посоченото в удостоверението, че региона, от който е получена стоката е именно този. Посочените обстоятелства са в кръга на тези, за които е допустимо установяването им по този процесуален ред – арг. от чл.57, ал.2, т.2 от ДОПК.  В този смисъл са и обясненията на председателя на кооперацията, дадени от него в хода на ревизията, за които не са изразени изрични мотиви, че не се кредитират от ответника. В случая посочените доказателства взаимно си кореспондират и допълват, като липсата на някои от кантарните бележки (с дата на издаването им на 23.08.2007г.) не може да обоснове друго с оглед на обстоятелството, че останалите количества съвпадат по останалите бележки напълно. Тези кантарни бележки установяват сборно количество слънчоглед в по-голям от фактурирания размер, тъй като справката отразява и получаване на стока през септември. Твърдението, че съобразно протокола, сключен между доставчика и поддоставчика на 28.08.2009 г. е следвало да е предадено цялото количество от слънчогледа, което се опровергавало от представеното удостоверение също не се споделя от състава на съда. Удостоверението не може да служи за пряко доказване на това обстоятелство, защото стоката е извозена в този склад за съхранение и с оглед определянето на себестойността на доставката съобразно съответната клауза в договора. Това, че договора с кооперацията е сключен след като са извозени определени количества от стоката също не опровергава факта на реализация на доставката, като следва да се добави, че подобно становище не държи сметка за характера на облигационните отношения от една страна и бързината на търговския оборот, обусловена от спецификата на доставката  от друга. Съгласно чл.8 от ЗЗД договорите се сключват не само за да се учреди занапред правна връзка между страните, но и да се уреди съществуваща такава. В този смисъл предварителното съхраняване на част от стоката с оглед на функционалните и характеристики и количеството и не може да се тълкува като липса на предаване на точната дата на конкретно определени с приемателния протокол количества зърно, а и по делото с оглед на заплащането на доставката, настъпването на ефекта и от страните не се спори. По тези причини доводът на ответника, че нито кантарните бележки, нито удостоверенията са доказателства за предаването на посочените количества зърно е необоснован, а и правно неиздържан. Посочените доказателства имат косвен и допълващ характер, тъй като установяват друг факт – периодични постъпления на определени количества зърно за съхранение (при необходимост за това с оглед на спецификата на стоката) при трето лице. В този смисъл то не е обвързано с договорите между контрагентите по търговските сделки – арг. от чл.21, ал.2 от ЗЗД, както и с тяхното изпълнение. За третото лице значение има само на чие име е партидата за съответното зърно, с оглед на функцията му на складодържател. Не следва да се обсъжда коментираната от ответника справка на “Папас мел” с оглед на липсата на подпис под нея. Най – сетне, съдът не споделя извода, че молбата на доставчика от 13.09.2007 г. за прехвърляне на кантарно количество слънчоглед противоречала на данните от протокола, подписан между него и получателя. Както съдът подчерта, ефекта на доставката има значение за страните по нея, докато с молбата се уведомява третото лице за вече настъпилия ефект с оглед съхранението на същото количество слъчоглед и отразяването на този ефект по съответните партиди при складодържателя.

По тези съображения съдът намира, че не е налице хипотезата на чл.70, ал.5 от ЗДДС, тъй като данъкът е начислен правомерно -  при настъпили данъчни събития и изискуемост, което обуславя незаконосъобразността на оспорената пред съда част на ревизионния акт.

Административният съд – Велико Търново, шести състав, е ОТМЕНИЛ потвърдената с решение на директора на дирекция „ОУИ” – Велико Търново и оспорена пред съда част на ревизионен акт на орган по приходите при ТД на НАП – Враца, с която е отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчен период м.08.2007 г. в размер на 14 160 лв. по фактура №27/30.08.2007 г.  на доставчика “ИМЦ.

Пълният текст на решението може да бъде прочтен тук http://www.asvt.eu/Completed/K_12_2009/0061d808/80152509.htm

Решението на Административният съд – Велико Търново, шести състав е потвърдено със следното решение на ВАС

РЕШЕНИЕ № 830 ОТ 21.01.2010 Г. по адм. д. № 9836/2009 Г., І отд. на ВАС

Производството е образувано по касационна жалба от директора на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Велико Търново. 

След направено тълкуване на разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, съответно чл. 25, ал. 2 във вр. с ал. 5 от същия закон и предвид фактите по делото, Административният съд- Велико Търново  е изградил изводи, че приходната администрация е направила необосновани фактически констатации за характера на доставката, настъпването на данъчното събитие и реализирането на доставката, което е дало опора за незаконосъобразност на ревизионния акт в тази му част. Доводите и аргументите му в тази насока могат да бъдат систематизирани накратко в следното:

- между доставчикът и получателя е налице един правно валиден договор съобразно разпоредбите на действалия за периода чл. 28, ал. 1 от ЗСТЗ, с който е уговорено прехвърлянето на 120 тона слънчоглед реколта 2007 г. с франкировка склад на трето лице - влогоприемател в гр. Бяла Слатина, като към договора е приложен протокол за приемане на стоката, с който последната е индивидуализирана в достатъчна степен с оглед на характеристиките си;

- възражението на приходната администрация относно извършени поправки в документите и че те са частни такива и нямат обвързваща доказателствена сила, както и че двете страни са свързани лица, е неоснователно. В тази насока са изложени много подробни мотиви защо съдът приема, че административният орган не е опровергал достоверността на документите, удостоверяващи доставката. Прието е, че поправката на писмен документ /договора и протокола относно местоизпълнението/ не го изключва от кръга на доказателствата по делото априори и не освобождава съда от задължение да го цени като съдържание като част от задълженията му за преценка на доказателствата съгласно чл. 178, ал. 2 от ГПК. Посочено е, че извършените осчетоводявания кореспондират с данни в договора и протокола по отношение на датата на договора, датата на доставките, изписаното количество, суми за разплащане, включително и начисления ДДС. Изложен е и мотив, че всъщност единствения аргумент за непризнаване на право на данъчен кредит е обстоятелството, че фактура № 24/28.08.2008 г. на кооперация "Надежда" не е включена в дневника за продажба и в справката декларация за периода, което само по себе си не може да доведе до извод за липса на доставка. Като допълнителни аргументи е изложено това, че на поддоставчика е начислен ДДС от приходната администрация, което е служебно известно на съда във връзка с висящността на друго дело - № 802/08 г. по повод на оспорване на РА № 800142/16.05.2008 г.

- отделни мотиви са изложени и относно извода на приходната администрация за липса на реална доставка въз основа на съдържанието на представените от кооперацията-производител 11 бр. кантарни бележки, съпоставени с удостоверението на влогоприемателя "Папас мел"-АД въз основа на сключения между него и доставчика договор за влог на зърно. Посочено е, че органът по приходите не е направил успешно оспорване на въпросните доказателства, като писмените документи са потвърдени и от събраните в хода на делото свидетелски показания.

На база на изложеното административният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, тъй като данъкът е начислен правомерно от доставчика и РА се явява незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен.

Решението на Великотърновския административен съд е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба се правят всичко оплаквания за допуснати нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения се изразяват в твърдения за липса на ясни и последователни мотиви, което граничи с липса на такива; неоткриване на производство по отношение на оспорени доказателства или откриване на такова по отношение на автентичността им, но не и по отношение на достоверността им; игнориране на определени доказателства и неправилна преценка на доказателствената стойност на други, в това число заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, в резултат на което са формулирани погрешни правни изводи по същество. Правят се и оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост.

Направените оплаквания са неоснователни.

От данните по делото се установява, и това е отразено в мотивите на първоинстанционното решение, че по-голямата част от констатациите на ревизионния акт са изградени в резултат на доказателства, които са събрани при извършена ревизия на доставчика "ИМЦ" - ООД и са приобщени към материалите на ревизията по предвидения в ДОПК ред. Поради това следва да бъде отбелязано, че като доказателства по делото пред настоящата инстанция са представени заверено копие от решение № 300 от 09.06.2009 г. на Великотърновския административен съд, ІV-ти състав, по адм. д. № 802/08 г., както и копие/незаверено, но служебно известно на настоящата инстанция/ от решение № 15293 от 14.12.2009 г. на Върховния административен съд, първо отделение, по адм. д. № 9681/09 г., с което първото решение е оставено в сила. От същите е видно, че влязло в сила решение на Великотърновския административен съд е отменен ревизионен акт № 800126/13.06.2008 г. на орган по приходите при ТД на НАП- гр. Враца, потвърден с решение № 396 от 02.10.2008 г. на директора на Д"ОУИ" - гр. Велико Търново, с който на "ИМЦ" - ООД- гр. Враца за данъчни периоди м.03,07 и 08 на 2007 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 96 431 лв. и са начислени лихви в размер на 11 715,98 лв., в това число и относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 14 240 лв. по фактура № 24/28.08.2007 г. издадена от ЗК"Надежда" с предмет 122 760кг.слънчогледово семе.

Съгласно чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, а според чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

В конкретния случая с влязло в законна сила съдебно решение е признато за установено, че е доставката по фактура № 24/28.08.2007 г. издадена от ЗК"Надежда" на "ИМЦ" - ООД с предмет 122 760кг.слънчогледово семе е реално извършена и за доставчикът "ИМЦ" - ООД е налице право на данъчен кредит. Влязлото в сила съдебно решение се разпростира и по отношение на факта, че от страна на "ИМЦ" - ООД е извършена последваща доставка към "Сан Марко 2007" - ЕООД, доколкото чл. 69, ал. 1 от ЗДДС поставя като елемент от фактическия състав на правото на данъчен кредит стоките и услугите да се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки.

На база на изложеното следва да бъде прието, че с влязло в сила съдебно решение е прието, че с фактура № 27/30.08.2008 г. на доставчика "ИМЦ" - ООД е документирана реална доставка. Поради това е без предметно /а и забранено от закона/ обсъждането на всички оплаквания, свързани с изводите на съда за реалност на същата.

Дори и да не е налице влязлото в сила решение относно реалността на доставката, то с оглед на фактите и обстоятелствата по делото настоящата инстанция намира решението на Великотърновския административен съд за правилно и обосновано. Решението не е лишено от мотиви, каквито доводи се развиват в жалбата, а това, че те са в противоречие с тезата на приходната администрация не го прави само по себе си немотивирано и неправилно. Административният съд е положил твърде много усилия /все пак спорът е само относно една единствена фактура между "свързани лица"/ и доколкото констатациите на ревизионния акт определят предмета на спора, то е нормално да бъде обсъдена писмената защита на представителя на Д"ОУИ", а противното би съставлявало съществено процесуално нарушение. В този смисъл не може да бъде споделено оплакването, че мотивите на решението са неясни и противоречиви, е че представляват една полемика с писмената защита с представителя на приходната администрация.

Настоящият състав споделя и аргументите на първоинстанцинония съд относно оспорените доказателства в хода на делото. Дори и да няма нарочни определения за откриване на производства по оспорването, в това число и уточняване какво точно се оспорва - автентичност/авторство/ на документа или неговата доказателствена сила, в изпълнение на своите задължения да реши спора по същество административният съд е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и по отделно, като е посочил кои документи приема за достоверни и пораждащи обвързваща съда доказателствена сила, кои за оборени и не притежаващи такава. При изграждане на изводите си съдът е спазил правилата на формалната логика и законовите разпоредби и оплакванията в обратния смисъл се явяват неоснователни.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Великотърновския административен съд не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК  следва да бъде оставено в сила. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/d8b4d2fa7d5edb0bc22576b1005afaad?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ № 7217 ОТ 01.06.2010 Г. по адм. д. № 2676/2010 Г., VІ отд. на ВАС

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Ако е настъпил нов факт /осигурителен стаж при незаконно уволнение/, който е давал основание на пенсионния орган да намали пенсията след като тя е  била правилно  отпусната и пенсионерът не е знаел за наличието на основание за намаляване на получаваната от него пенсия, той се счита за добросъвестен и отпада за него задължението да върне пенсиите.

2. След като не е налице укрит осигурителен стаж, без значение е дали неправилната преценка на пенсионера се дължи на факти или на право.

3. Когато пенсионерът почине, правото му да получава пенсия се погасява, тъй като то е право с оглед личността на осигуреното лице и като такова то не може да бъде предмет на наследствено правоприемство. Заедно с това не възниква и задължение за наследниците да възстановят надвзетата от пенсионера пенсия. Наследниците не са длъжници по задължението за връщане на надвзетата пенсия.

Пловдивският административен съд е отменил решение на директора на РУ "Социално осигуряване" - Пловдив и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на "Пенсионно осигуряване", с които е наредено Н.П.Н. да възстанови неправилно получената пенсия от 12.07.2007 г. до 31.05.2009 г. в размер на 711,19 лв. заедно с лихва за забава.

Против това решение на административния съд РУ "Социално осигуряване" е подало касационна жалба, с която е поискано отменяването му.

Върховният административен съд не е уважил касационната жалба.

Администравният съд е констатирал, че на Н.П.Н. /наследодател на ответниците в това производство/ е отпусната пенсия за изслужено време и старост, считано от 04.11.2009 г. на основание § 4, ал. 1 ПЗР на КСО., че с последващо разпореждане от 12.05.2009 г. е била намалена пенсията му поради наличието на осигурителен стаж по чл. 9, ал. 3, т. 2 КСО за времето от датата на уволнението до отпускането на пенсията /13.09.2004 г. - 03.11.2006 г./ и че с обжалваното разпореждане от 02.06.2009 г. е постановено неправилно получената пенсия да се възстанови от същия, че след образуване на делото той е починал и производството е продължило в лицето на неговите наследници. При тези констатации административния съд е приел, че неправилно получената пенсия не подлежи на връщане от пенсионера поради това, че е бил добросъвестно лице по смисъла на чл. 114, ал. 2 КСО, независимо, че не е уведомил пенсионния орган за влязлото в сила съдебно решение, с което той е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Това становище на административния съд е правилно.

В случая, след като пенсията правилно е била отпусната, е настъпил нов факт /осигурителен стаж при незаконно уволнение/, който е давал основание на пенсионния орган да намали пенсията. В този случай пенсионерът не е знаел за наличието на основание за намаляване на получаваната от него пенсия. След като е имал съзнанието, че за него съществува право да получи пенсиите, правилно е прието, че отпада за него задължението да ги върне, т. е. той се счита за добросъвестен. След като не е налице укрит осигурителен стаж, без значение е дали неправилната преценка на пенсионера се дължи на факти или на право.

Освен това, правото на пенсия е лично и то не може да бъде наследявано. С оглед на това неправилно получена пенсия от пенсионер, който е починал не се връща от наследниците.

Когато почине пенсионерът, правото му да получава пенсия се погасява, тъй като то е право с оглед личността на осигуреното лице и като такова то не може да бъде предмет на наследствено правоприемство. Заедно с това не възниква и задължение за наследниците да възстановят надвзетата от пенсионера пенсия. Наследниците не са длъжници по задължението за връщане на надвзетата пенсия

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Пълният текст на решението е тук 

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/56abb9b03a95a104c22576870030a83f?OpenDocument

РЕШЕНИЕ № 1009 от  26.01.2010 на  Върховния административен съд на Република България - Първо А отделение  по адм. дело № 9702/2009

ТЕЗИ НА СЪДА

 1.Условие за прилагане на общностното право по отношение на частноправните субекти в България, е то да бъде публикувано на български език, който е и официален език на ЕС, в специалното издание на Официален вестник на ЕС.

2.Принципът на правна сигурност налага изискването правните норми на европейските институции, включително регламента като акт на вторичното право, да бъдат доведени до знанието на частноправните субекти чрез адекватна публичност, за каквато се приема публикуването в хартиеното издание на Официален вестник на ЕС, за да бъдат прилагани тези правни норми по отношение на частноправните субекти.

3. Публикуването на актовете на националния език на присъединената държава-членка е предпоставка за прилагането на принципите на върховенството и на директния ефект на общностните правни норми.

4. Задълженията, предвидени в общностната правна уредба, която не е публикувана в Официален вестник на ЕС на езика на дадената нова държава членка, не могат да се налагат на субекти на частното право в нея, макар лицата да са можели да се запознаят с тази правна уредба по друг начин.

5. Решенията на СЕО, постановени в производство по чл. 234 ДЕО са задължителни освен за съда, който е отправил запитването, така и за европейските институции и за всички държави – членки, включително за всички правоприлагащи органи в тези държави.

Производството е  касационно, образувано е по касационна жалба на началника на митница Пловдив срещу решение  на Административен съд - Пловдив, с което е отменено решение за определяне на нов тарифен номер на началника митница Пловдив, потвърдено с решение на директора на РМД - Пловдив. 

Върховният административен съд, първо "а" отделение е приел за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че с решението за определяне на нов тарифен номер незаконосъобразно е определено антидъмпингово мито за внесени на 12.04.2007 г. от "А.." ООД стока - "механизъм за папка с 2 ринга" с произход Китай, тъй като окончателното антидъмпингово мито за мноса на механизим за подвързване с халки с произход Китай се дължи на основание Регламент /ЕО/ №2074/2004 на Съвета от 29.11.2004 г., предхождащ присъединяването ни към ЕС. Същият регламент е публикуван на български език в печатното издание на Официален вестник на ЕО на 04.12.2007 г. и е неприложим за внос, извършен от Китай в България преди тази дата. Решението като краен резултат е постановено в съответствие с приложимото материално право.

 В чл. 2 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на Р България и Румъния в ЕС е предвидено, че от датата на присъединяването разпоредбите на Учредителните договори и актовете, които са приети от институциите преди присъединяването, са задължителни за Р България и Румъния и се прилагат в тези държави при условията, предвидени в договорите и в този протокол, а в чл. 58 е предвидено, че текстовете на актовете на институциите, приети преди присъединяването и изготвени на български и на румънски език от Съвета, Комисията или ЕЦБ, са автентични при същите условия както текстовете, изготвени на настоящите официални езици от датата на присъединяването; те се публикуват в Официален вестник на ЕС, ако текстовете на настоящите езици също са били публикувани по този начин. Условие за прилагане на общностното право по отношение на частноправните субекти в присъединените държави, е то да бъде публикувано на националния език на съответната държава-членка, който е и официален език на ЕС, в специалното издание на Официален вестник на ЕС. Принципът на правна сигурност налага изискването правните норми на европейските институции, включително регламента като акт на вторичното право, да бъдат доведени до знанието на частноправните субекти чрез адекватна публичност, за каквато се приема публикуването в хартиеното издание на Официален вестник на ЕС, за да бъдат прилагани тези правни норми по отношение на частноправните субекти. Публикуването на актовете на националния език на присъединената държава-членка е предпоставка за прилагането на принципите на върховенството и на директния ефект на общностните правни норми. В този смисъл е решение на Съда на Европейските общности по дело С-161/06 Skoma-Lux sro срещу Celni reditelstvi Olomouc /Регионална митническа дирекция/. В решението изрично е прието, чл. 58 от Акта относно условията за присъединяване към ЕС на Чешката република, Република Естония, Република Кипър, Република Латвия, Република Литва, Република Унгария, Република Малта, Република Полша и Република Словакия /идентичен с текста на чл. 58 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на Република България и Румъния в ЕС/ не допуска задълженията, предвидени в общностната правна уредба, която не е публикувана в Официален вестник на ЕС на езика на дадената нова държава членка, а той е един от официалните езици на ЕС /какъвто е и българския език/, да могат да се налагат на субекти на частното право в нея, макар лицата да са можели да се запознаят с тази правна уредба по друг начин. Това решение на СЕО е постановено по запитване за преюдициално заключение по реда на чл. 234 от Договора за създаване на Европейската общност, отправено от национален съд на държава – членка до Съда на Европейските общности по правен казус, със сходна фактическа обстановка като тази по настоящото дело. Решенията на СЕО, постановено в производство по чл. 234 ДЕО са задължителни освен за съда, който е отправил запитването, така и за европейските институции и за всички държави – членки, включително за всички правоприлагащи органи в тези държави.

Решението е радектирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Пълният текст може да бъде прочетен тук

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/bb49714bf99adaefc22576b60050ce46?OpenDocument

РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ-  Общ съд (първи състав) от 3 юни 2010 година  по дело C‑2/09

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 234 ЕО от Върховен административен съд (България) с акт от 13 ноември 2008 г., постъпил в Съда на 6 януари 2009 г., в рамките на производство по дело Регионална митническа дирекция — Пловдив срещу Петър Димитров Калинчев,

Преюдициалното запитване сe отнася до тълкуването на член 25 ЕО и член 90, първа алинея ЕО, както и на член 3, параграф 3 от Директива 92/12/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1992 година относно общия режим за продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти (ОВ L 76, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 1, стр. 129).

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Калинчев и Регионалната митническа   дирекция — Пловдив, във връзка с отказа на последната да намали размера на акциза, с който е обложен г‑н Калинчев при внасянето на неговия автомобил.

Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси са следните:

 На 13 февруари 2007 г. жалбоподателят закупува във Франция кола, марка BMW, серия 530 D, с мощност 140 kW, с първоначална регистрация, направена на 6 януари 1999 г., и с изминати 160 000 km.  През февруари 2007 г. той внася това превозно средство на българска територия и на 21 февруари 2007 г. го представя за регистрация пред българската служба за контрол на автомобилния транспорт.

  На 19 юни 2007 г. в съответствие с член 76г от ЗАДС жалбоподателят представя декларация, която по силата на член 2, точка 5 от ЗАДС е длъжен да подаде при въвеждане на територията на страната на акцизни стоки от територията на друга държава членка. При подаването на тази декларация му е наложен акциз в размер на 4 900 лв., изчислен съобразно правилата на член 40, алинея 1, точка 1 от ЗАДС

 На 29 юни 2007 г. жалбоподателят възразява писмено срещу така изчисления размер на акциза, като твърди, че следва да се приспадне сумата от 2 400 лв., тъй като според него посочената сума е наложена по дискриминационен начин и представлява нарушение на член 90 ЕО.

С решение на директора на митница Пловдив, потвърдено от директора на Регионална митническа дирекция — Пловдив, на жалбоподателя е отказано намаление на размера на акциза върху неговото превозно средство. Потвърдено е, че дължимият акциз възлиза на 4 900 лв., тъй като този размер е изчислен според разпоредбите на член 40, алинея 1, точка 1 от ЗАДС.

 Издаденият от митническата администрация административен акт е обжалван пред Административен съд — Пловдив, който решава да го отмени за разликата над 2 500 лв. до пълния начислен размер от 4 900 лв., като в своето решение уважава възражението на жалбоподателя, че стойността от 2 400 лв. е дискриминираща.

Според Административен съд — Пловдив, определеният по реда на член 40, алинея 1, точка 1 от ЗАДС акциз за въвеждане на българска територия на употребяван пътнически автомобил е дискриминационен и нарушава разпоредбата на член 90, първа алинея ЕО. Според тази юрисдикция дискриминационният размер на акциза съответства на разликата над размера на акциза, който би бил изчислен при въвеждане на българска територия на нов автомобил с 140 kW, когато този размер би възлязъл само на 2 500  лв.

Регионална митническа дирекция — Пловдив, подава касационна жалба срещу това решение пред Върховния административен съд, който действа като последна инстанция.

 При тези условия Върховният административен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

1)      Член 3, параграф 3 от Директива [92/12] разрешава ли установяването от държавите членки на режим за облагане с акциз на употребявани автомобили при въвеждането им на територията на държавата членка, какъвто не се дължи пряко при повторно придобиване на такива автомобили, които вече са установени на същата територия и за които е заплатен такъв акциз при първоначалното им въвеждане на територията на държавата членка?

2)      При съобразяване с разпоредбата на член 90, първа алинея ЕО в какъв смисъл следва да се разбира понятието „подобни местни стоки“:

а)      такива, които са с произход държавата членка, която установява определени вътрешни такси, или

б)      такива, които са установени вече на територията на тази държава членка, независимо от техния произход?

3)      С оглед отговорите на предходните два въпроса следва ли член 25 ЕО и член 90, първа алинея ЕО да се възприема като забраняващ различния режим на акцизното облагане на автомобили, установен от Република България в членове 30 и 40 от ЗАДС, в зависимост от тяхната година на производство и изминати километри?“

Съдът на ЕС (първи състав) реши:

1)      Член 3, параграф 3, първа алинея от Директива 92/12/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1992 година относно общия режим за продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти не намира приложение в дело като това по главното производство и следователно не би могъл да не допуска въвеждането от държава членка на режим за облагане с акциз на употребяваните автомобили при въвеждането им на територията на държава членка — акциз, който не се дължи пряко при препродажбата на автомобили, които вече се намират на територията на тази държава членка и за които такъв акциз е вече платен при първоначалното им въвеждане на територията на държавата членка, доколкото подобен режим не води до формалности при търговията между държавите членки, свързани с преминаване на границите.

2)      Член 110, първа алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че внесените в България употребявани превозни средства следва да се считат за стоки, подобни на вече регистрираните на територията на тази държава употребявани превозни средства, които са внесени на територията на посочената държава като нови превозни средства независимо от техния произход.

3)      Член 110, първа алинея ДФЕС не допуска диференциран режим на акциза, прилаган от държава членка към автомобилите при обстоятелства като тези в настоящия случай, тъй като този режим обременява по различен начин употребяваните превозни средства, внесени от други държави членки, и употребяваните превозни средства, вече регистрирани на територията на тази държава, които са били внесени на нейна територия като нови превозни средства.

 Пълният текст на решението е публикуван на страницата на съда

http://curia.europa.eu/

РЕШЕНИЕ № 4899 от 14.04.2010 по адм. дело № 15120/2009 на  Върховния административен съд  - Първо А отделение

ТEЗИ НА СЪДА

Обстоятелството, че касаторката е реализирала доходи като физическо лице и като едноличен търговец не променят нейната персонализация като данъчнозадължено лице по ЗОДФЛ (отм.) и възникването на задължение за данък върху доходите на физическите лице, независимо от начина на неговото формиране и изчисляване.

Съгласно трайната съдебна практика неспазването на някои от сроковете при издаването на ревизионен акт не представлява съществено нарушение и не би могло да доведе до нищожност на издадения акт.

Продължаването на ревизията  след определения в заповедта за възлагането й срок  няма за последица нищожност на ревизионния акт. Това обстоятелство влияе само на доказателствена стойност действията, извършени след  изтичане на срока на ревизията и тяхната доказателствена стойност.

Производството е образувано е по касационна жалба на срещу решение  на Административен съд – Велико Търново, с което е отхвърлена жалба против Ревизионен акт  №.., издаден от старши инспектор по приходите при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - Ловеч, потвърден с Решение №  на Директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението” – Велико Търново при Централно управление на Национална агенция за приходите.

На касаторката  са й били  определени за финансовите години 2004г., 2005г. и 2006г.  допълнително данък по чл. 35 от ЗОДФЛ(отм.) в общ размер на 9417лв. и лихви в размер на 3111,10лв., осигурителни вноски по КСО и ЗО в размер на 10876,12лв. и лихви в размер на 6 675,41лв.

Касаторката е направила възражение, което е обсъдено и от първоинстанционният съд, че ревизионният акт е издаден от некомпетентен орган, респективно от лице, действало извън предоставената му материална компетентност, определена със заповедта за възлагане на данъчната ревизия.  Заповедта е била е за възлагане извършването на данъчна ревизия на касаторката за задължения за данък върху доходите на физическите лица, вноски за държавно обществено осигуряване и за здравно осигуряване. Определените с ревизионния акт задължения са именно от тези видове и за посочените в заповедта периоди. Обстоятелството, че касаторката е реализирала доходи като физическо лице и като едноличен търговец не променят нейната персонализация като данъчно задължено лице по ЗОДФЛ (отм.) и възникването на задължение за данък върху доходите на физическите лице, независимо от начина на неговото формиране и изчисляване. 

Съгласно трайната съдебна практика неспазването на някои от сроковете при издаването на ревизионния акт не представлява съществено нарушение и не би могло да доведе до нищожност на издадения ревизионен акт и тъй като в процедурата по обжалване на ревизионния акт съдът е съд по същество (чл. 160 ДОПК), то той е длъжен, даже и да отмени незаконосъобразния ревизионен акт, сам да определи размера на данъчните задължения за проверявания период. От тълкуването на разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 3 и чл. 114 от ДОПК следва изводът, че ревизията следва да бъде извършена в определен срок, което предполага, че в този срок следва да бъдат извършени и съответните действия по събиране на доказателства от данъчния орган. Ако срокът за извършване на ревизията е не достатъчен, той може да бъде продължен при определени условия и ред.

 Продължаването на ревизията и след определения в заповедта за възлагането й  срок няма за последица нищожност на ревизионния акт. Това обстоятелство влияе само на действията, извършени след  изтичане на срока на ревизията и тяхната доказателствена стойност.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук

 http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/18e9476d4ea45d79c225770000441994?OpenDocument

РЕШЕНИЕ  № 4371 от  06.04.2010   по адм. дело № 14403/2009 на Върховния административен съд на Република България - Първо А отделение

ТЕЗИ НА СЪДА

Неплащането на договорената сума по облагаема доставка не представлява основание по чл. 95, ал. 3 от ЗДДС (отм.) за обезсливане на настъпило данъчно събитие, за да бъде издадено данъчно кредитно известие

Данъчните органи в съответствие с материалния закон са доначислили ДДС на касатора при установено неоснователно намаляване на данъчната основа за облагане с ДДС чрез издаване на данъчно кредитно известие без основание.

Производството е  касационно, образувано  по жалба против решение на Софийски градски съд, с която е отхвърлена жалбата на касатора против Данъчен ревизионен акт (ДРА), издаден от данъчен инспектор в ДП”Център” при Териториална данъчна дирекция – гр. София, потвърден с решение на директора на Регионална данъчна дирекция.

С оспорения ДРА е доначислен данък в размер на 2372,41лв. за период 01.07.01г. – 31.07.01 г. и лихви за просрочие в размер на 1157лв.  СГС е приел, че данъчните органи законосъобразно са доначислили данък, защото не е налице основание за издаване на данъчно кредитно известие №  към данъчна фактура № . Касационният съд е преценил, че обжалваното решение  е правилно и законосъобразно. Софийски градски съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, по която страните по делото не са спорили. Данъчна фактура №  е издадена от  касатора на „Р”ООД по повод договор за гаранционно обслужване, а спорното кредитно известие №  по обясненията на представителят на дружеството поради липса на заплащане от страна на „Р”ООД на фактурираните резервни части.

Касационната инстанция намира, че СГС правилно е приложил закона и като е установил, че не е налице основание за издаване на данъчно кредитно известие. Неплащането на договорената сума по облагаема доставка не представлява основание по чл. 95, ал. 3 от ЗДДС (отм.) за обезсливане на настъпило данъчно събитие, за да бъде издадено данъчно кредитно известие. По делото няма данни и доказателства, че е настъпило друго обстоятелство, което да предпоставя законосъобразно издаване на данъчно кредитно известие. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за правилен и законосъобразен изводът на СГС, че данъчните органи в съответствие с материалния закон са доначислили ДДС на касатора при установено неоснователно намаляване на данъчната основа за облагане с ДДС чрез издаване на данъчно кредитно известие без основание.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Пълният текст на решението може да бъде намерен тук

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/a0110c1a221d0249c22576fd002ae3ae?OpenDocument

РЕШЕНИЕ  № 1459 от  04.02.2010 на  Върховния административен съд на Република България - Първо отделение по адм. дело № 12227/2009

Тези на съда

Щом като на датата на издаване на акта, с който е отказана дерегистрацията, за жалбоподателката не е съществувало задължение за регистрация по ЗДДС, следователно за нея е съществувало право за дерегистрация по избор.

По аргумент от чл.77 от ППЗДДС, актът за дерегистрация следва да бъде издаден от орган по приходите и след съблюдаване на определена процедура по представяне на документи към заявлението за дерегистрация.

Процесният обжалваем административен акт замества първоначално издадения незаконосъобразен отказ, поради което последиците му следва да възникнат именно от момента на връчване на заместения незаконосъобразен акт.

Делото е по касационна жалба против решение №1375/27.07.09г. постановено от Варненски административен съд по адм.д.№802/09г. с което е отхвърлена жалбата и против акт за дерегистрация по ЗДДС№................от 13.01.09г. на ТД на НАП- Добрич.

Обжалваният акт е издаден след влязло в сила решение на ВАС №13436/08.12.2008г. постановено по адм.д.№8816/08г., с което е отменен отказ за дерегистрация по ЗДДС №.........../15.08.07г. издаден по молба на .........., като преписката по заявлението е изпратена на ТД на НАП- Добрич за ново произнасяне съобразно мотивите на съдебното решение. В мотивите на съдебното решение е прието, че с влизане в сила на решение №7 от 23 април 2007г. по к.д.№1/07г. на Конституционния съд на РБългария от 12.05.07г. до изменението на чл.3, ал.2 от ЗДДС със ЗИДЗДДС в сила от 19.12.07г. няма законово основание за задължителна регистрация по ЗДДС на нотариусите и частните съдебни изпълнители, поради което отказът за дерегистрация е незаконосъобразен. Също така от мотивите на решението на ВАС е видно, че жалбоподателката е нотариус и в това си качество е поискала дерегистрация по ЗДДС.

При новото произнасяне, органите по приходите издават процесния акт за дерегистрация, с който се разпорежда да се прекрати регистрацията по ЗДДС на  касаторката. С акта обаче е прието, че при обжалване по съдебен ред, за периода от връчването на акта до влизането в сила на решението за отмяната му, лицето се счита за регистрирано.

При обжалването на този акт по административен ред, директорът на дирекция „ОУИ”- Варна е потвърдил дерегистрацията, считано от датата на влизане в сила на решението на ВАС- 08.12.08г. Изложени са съображения, че съгласно чл.109, ал.6 от ЗДДС /ред.2007г./ и ал.7/ ред.2008г./ за дата на дерегистрацията се счита датата на връчване на акта за дерегистрация. Също така се сочи, че както регистрацията, така и дерегистрацията са обстоятелства, които подлежат на вписване в специален регистър по силата на чл.83 от ДОПК, а правните последици от вписването се пораждат със самото вписване и занапред. Вписването било удостоверителен и оповестителен акт, създаващ изгодни последици за лицата, заинтересовани от него. В конкретния случай, съдът е отменил отказа за дерегистрация без да посочи обаче за датата на дерегистрацията 15.08.07г.- датата на която е постановен отказът за дерегистрация.

При обжалването на акта по съдебен ред, съдът е приел, че съгласно приложимата норма, а именно чл.109, ал.7 от ЗДДС за дата на дерегистрацията следва да се счита датата, на която е връчен акта за дерегистрация, която в случая била 14.01.09г.

Касационният съд е преценил решението на административния съд като неправилно, тъй като е резултат от неточно прилагане на закона, което от своя страна е резултат на необосновани изводи.

Решението на ВАС ,с което е отменен акта, с който е отказана дерегистрация на жалбоподателката съдържа конкретни указания по тълкуването и прилагането на закона, които са задължителни за административния орган по силата на чл.173, ал.2 от АПК. От мотивите на решение №13436 от 08.12.08г. постановено от ВАС следва категоричната и недвусмислена воля на съда, че към 15.08.07г./ датата на издаване на акта, с който е отказана дерегистрацията/ за жалбоподателката не е съществувало задължение за регистрация по ЗДДС, респективно за нея е съществувало право за дерегистрация по избор. При тези мотиви не е необходимо съдът изрично да сочи на административния орган датата от която следва да се счита извършена дерегистрацията, тъй като тя се подразбира от съдържанието на мотивите, а именно, датата на която е връчен незаконосъобразния отказ за дерегистрация №......../15.08.07г. Преписката е върната на административния орган не защото законът предоставя единствено на неговата преценка издаването на акта, а защото по аргумент от чл.77 от ППЗДДС, актът за дерегистрация следва да бъде издаден от орган по приходите и след съблюдаване на определена процедура по представяне на документи към заявлението за дерегистрация. Процесният обжалваем административен акт замества първоначално издадения незаконосъобразен отказ, поради което последиците му следва да възникнат именно от момента на връчване на заместения незаконосъобразен акт. Ако се приеме обратното, както е приел първоинстанционния съд, а именно, че правните последици за субекта възникват от момента на връчване на заместващия акт, то оспорващият реално няма да получи търсената защита срещу правните последици на незаконосъобразния отказ / заместения акт/.

Пълният текст на решението може да бъде намерен на адрес: 

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/cc4371b660b8e379c22576be0057c279

 Редакция на текста адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 1085 от  27.01.201 на   Върховния административен съд на Република България - Първо отделение  по адм. дело № 6234/2009 г.

Тези на съда:

Доказателствената тежест за установяване изпълнението на всички положителни предпоставки по чл. 64, ал. 1 ЗДДС, както и липсата на отрицателни предпоставки по чл. 65, ал. 4 ЗДДС се носи от ревизираното лице, което претендира право на приспадане на данъчен кредит.

Наличието на реално осъществена доставка е предпоставка за възникване право на данъчен кредит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъде направена преценка дали ревизираният субект има право на приспадане на данъчния кредит, който е декларирал в подадената справка-декларация.

Ако не е установена реалността на доставката от прекия доставчик на ревизираното лице, без значение е изследването на реалността на предходната доставка

Ревизираното лице носи доказателствената тежест да установи истинността на представените от него документи, ако те са били оспорени  пред съда.

Счетоводните записвания следва да съответстват на първичните счетоводни документи, които отразяват за първи път осъществените стопански операции. В този смисъл записванията по счетоводни сметки могат да представляват само косвено доказателство за осъществяването на стопанските операции.

Непредставянето на поисканите от данъчния орган по реда на ДОПК документи и обяснения, които имат значение за установяване на реалността на доставките, за счетоводната отчетност, за начисляването на данъка и за предходните доставчици представлява отделно основание да бъде отказано право на данъчен кредит.

Разпоредбата на чл.. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС за отказване на право на приспадане на данъчен кредит не може да бъде механично приложена при определяне на корпоративния данък, защото липсва препращаща законова норма.

 В  ЗКПО няма изискване за да бъде признат един  разход да се извърши доказване  дали и какви счетоводни записвания са осъществени при издателя на фактурата, както и дали същият е отчел приходи от тези доставки.

Недопустимо е нееднакво третиране на една и съща доставка за целите на облагането по ЗДДС и по ЗКПО във връзка с извода за реалност на доставката.

Ненамирането на издателите на фактурите на адреса, както и непредставянето на поисканите от тях документи не представлява основание за увеличение на финансовия резултат при облагането на получателя по тези фактури.

Липсата на регистрация по ЗДДС на доставчика е правно ирелевантен факт относно данъчното облагане по ЗКПО на получателя по доставките от същия

Само за лицето, което обжалва ревизионния акт е предвидена възможност да се присъди възнаграждение за адвокат за всяка инстанция, а на администрацията се следва възнаграждение за цялото производство, чийто размер се определя съобразно минималното възнаграждение за един адвокат.

Подадена е касационна жалба от  против решение на Великотърновския окръжен съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Враца.

Обжалваното решение е постановено при повторно разглеждане на делото от окръжния съд, след като с решение  на Върховния административен съд, първо - А отделение, е отменено решение  на Великотърновския окръжен съд, в частта, с която съдът е отменил ревизионен акт относно отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер.......лв.  и в частта по ЗКПО, с която за 2004г. е извършено увеличение на финансовия резултат общо с .......лв., на което съответства корпоративен данък в размер на ....... лв.

Касационният състав на съда е оставил в обжалваното решение  в частта, с която окръжният  съд е отхвърлил жалбата против РА относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, изадени от шест доктавчика. Предмет на спорните доставки са били машини.

Касационният състав на съда е отменил в обжалваното решение  в частта, в която е отхвърлена жалбата срещу ревизионен акт ......2006г., потвърден с решение № 2006г. на директора на дирекция „ОУИ” гр. , относно начислен допълнително корпоративен данък за 2004г. в размер на ....

 Според констатациите и направените изводи в ревизионен доклад , представляващ неразделна част от обжалвания РА, правото на данъчен кредит по фактурите е отказано на основание чл. 63 и чл. 64, ал. 1, т. 3, вр. чл. 24 ЗДДС и чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС, поради това че не е установено реалното извършване на доставката и не са представени поисканите документи и писмени обяснения от предходния доставчик.

Касационният съд е изложил подробни мотиви кога е на лице реално осъществена доставка по ЗДДС, какво е предходна доставка, за доказателствената тежест в съдебната фаза на данъчния процес,  за неначислено ДДС от предходен доставчик, за неоткриването на доставчика на адреса му, за счетоводните записвания като косвено доказателство за стопанските операции  и други  съществени изводи относно прилагането на ЗДДС и ЗКПО.

Наличието на реално осъществена доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС е предвидено като изискване за възникване право на данъчен кредит в разпоредбата на чл. 63 ЗДДС, съдържаща легалното определение, според което данъчен кредит е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка, която лицето има право да приспадне. Според чл. 32 ЗДДС облагаеми доставки са всички доставки на стоки и услуги, когато са извършени от данъчно задължено лице и с място на изпълнение на територията на страната, а данъчно събитие по чл. 24 ЗДДС представлява доставката на стоки или услуги. Следователно, наличието на реално осъществена доставка е предпоставка за възникване право на данъчен кредит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъде направена преценка дали ревизираният субект има право на приспадане на данъчния кредит, който е декларирал в подадената справка-декларация.

В случая не е установено осъществяването на реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС на стоките, които са посочени в описа към едната от фактурите фактура. Този опис не е подписан от страните по доставката, поради което не може да се приеме като част от съдържанието на фактурата, удостоверяващо предмета на доставката. Наред с това по делото не е представен приемо-предавателен протокол или друг документ, съставен между страните по доставката и подписан от тях, който да удостоверява предаването на стоката. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 3, т.3.2 от договора от 18.03.04г. между ревизираното лице и .....”ЕООД, за дата на доставката се счита датата на приемане на стоката в склада на продавача, а според чл. 5, т. 5.1 стоката ще се достави със сертификат за качество и сертификат за произход. Такива доказателства не са представени по делото, въпреки че ревизираното лице следва да ги притежава, при положение, че стоката наистина е доставена и това е осъществено съгласно уговорките по договора, на който се позовава същото лице. Наред с изложеното, по делото липсват и косвени доказателства относно прехвърляне на собствеността върху стоката, като например документи за транспортирането й, приемане в склад и т.н.

Ако не е установена реалността на доставката от прекия доставчик на ревизираното лице, без значение е изследването на реалността на предходната доставка.  В определението по чл. 20, т. 19 ЗДДС е предвидено, че „предходна доставка” е доставката, чийто предмет изцяло или частично, в същия или в променен вид е използван или се използва за осъществяване на друга доставка; предходни по отношение на отделна доставка са и всички доставки, които образуват поредица, всяка една от които е предходна по отношение на следващата.

 Ревизираното лице носи доказателствената тежест да установи истинността на представените от него документи, ако те са били оспорени . Според разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. второ ГПК /идентична на чл. 154, ал. 3, изр. второ от отменения ГПК/, когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта на доказване истинността пада върху страната, която го е представила. В случая са оспорени частни писмени документи, които не носят подписа на данъчен орган, т. е на страната, която ги оспорва, поради което доказателствената тежест за установяване на истинността им пада върху жалбоподателя, който ги е представил и е заявил, че ще се ползва от тях. Единствено при оспорване истинността на официален документ тежестта за доказване неистинността пода върху страната, която го оспорва, което е предвидено в чл. 193, ал. 3, изр. първо ГПК, но тази разпоредба е неприложима в случая, тъй като нито един от оспорените документи не е официален.

Основание по чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС за непризнаване на данъчен кредит е на лице и когато  не са представени поисканите документи и писмени обяснения в указания срок.

На предходен доставчик е извършена насрещна проверка, при която е установено, че дружеството не е включило фактура № ...г. в дневника за продажби и справката - декларация за периода, и не са спазени изискванията на чл. 55, ал. 6 ЗДДС. При ревизията са представени договор от 27.09.04г. между ревизираното лице и прекия доставчик „.....”ЕООД за доставка на машини по опис и при цена, посочена в описа; представен е самия опис, в който са посочени машините; представен е приемо-предавателен протокол от 27.09.04г. между същите лица за двете машини; представени са и документи за частично плащане на данъка.  Въпреки че е представен приемо-предавателен протокол за двете , то доказателствената сила на този протокол е оспорена и ревизираното лице, което носи доказателствената тежест да установи съответствието на удостоверените с този протокол обстоятелства с обективната действителност, не е провело надлежно доказване. В тази връзка, жалбоподателят е следвало да представи доказателства, от които да се направи обоснован извод, че собствеността върху стоката действително е прехвърлена. Обясненията, които са дадени от управителя на дружеството-доставчик във връзка с транспортирането на стоката са неубедителни, тъй като според тях транспорта е за сметка на получателя, т.е. на ревизираното лице, но последното не е представило доказателства за осъществения транспорт /пътни листи, товарителници/, за направени разходи във връзка с това /напр. за горива, за възнаграждение на шофьор/ и т.н. Не е изяснен въпроса къде е осъществено предаването на машините. Представените договор за наем и анекс между ревизираното лице и ...................ООД не установяват релевантни факти и обстоятелства по спора. Според договора, наетото от доставчика помещение е в гр. София, а седалището на жалбоподателя е в гр. Козлодуй и не е ясно какво е значението на този склад, като уточнение в тази връзка изобщо не е правено – дали машините са съхранявани в този склад преди продажбата на ревизираното лице или след това. Не е уточнено дали наемането на склада има някакво друго значение за процесната доставка. Не е ясно също какво е значението на анекса относно използването на работници на ..............ООД за товаро-разтоварните работи на дружеството, а отделно от това не са представени никакви доказателства относно действителното пренаемане на работници от доставчика, както и относно извършването от тях на някакви дейности, които имат значение за процесната доставка.

Отделно от изложеното, по делото е установено, че не е осъществено плащане на цената на стоката по процесната фактура №............г. В цитирания по-горе ПНП на доставчика е посочено, че няма плащане на данъчната основа, която е в размер на 1399850 лв. Вещото лице по съдебната експертиза е направило извод, че има плащане на част от данъчната основа в размер на 62400 лв., като плащания са постъпили по разплащателната сметка на доставчика, както следва: на 11.04.04г. – 16000 лв., на 12.04.04г. – 15700 лв., на 14.04.04г. – 14000 лв. и на 18.04.04г. – 16700 лв. Освен че плащането на тези суми представлява незначителна част от данъчната основа по фактурата, настоящият състав приема, че посочените от вещото лице плащания изобщо не се отнасят до процесната фактура. Както се вижда от датите на плащанията същите са от м. 04/2004г., процесната фактура е от 30.09.04г., а договорът между ревизираното лице и доставчика е от 27.09.04г., т.е. плащанията са около 4,5 месеца преди да е сключен договора и да е издадена фактурата. Предвид това и липсата на посочване на договора и/или фактурата като основание за плащанията /което е и обективно невъзможно предвид посочените в тях дати на съставянето им/, то извода на вещото лице, че плащанията се отнасят до процесната фактура е произволен и настоящият състав го приема за неправилен. Наред с това, дори и да се игнорира датата на договора, на който самият жалбоподател се позовава, ако е имало авансово плащане по доставката преди предаване на стоката, то е следвало да бъдат издадени данъчни фактури за това, тъй като частичното авансово плащане представлява данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1, т. 2 ЗДДС. По делото няма твърдения за издаване на такива фактури. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че по фактурата няма никакво плащане на цената на стоката, поради което не е изпълнено и второто условие по определението по чл. 6 ЗДДС за доставка. Само за пълнота следва да се добави, че няма плащане и на дължимия данък, като е платена само част от същия в размер на 154329 лв., от целия данък, който е 279970 лв.

В подкрепа на извода за липса на реална доставка по фактурата са фактите и обстоятелствата, установени относно предходния доставчик. Същият не е включил фактурата в дневника за продажби и справката-декларация за периода, през който е издадена фактурата, като изобщо не е подавал в ДП такива документи за данъчни периоди м. 09 и м. 10/2004г., което е посочено в писмо изх...

Безспорно е от фактическа и правна страна, че предходният доставчик не е начислил данъка по издадената от него фактура на .......” ЕООД по смисъла на чл. 55, ал. 6 ЗДДС, поради което е налице обстоятелство по чл. 65, ал. 4, т. 2 ЗДДС. Последното представлява самостоятелно основание да бъде отказано право на приспадане на данъчен кредит на ревизираното лице, доколкото разпоредбата на чл. 65, ал. 4 ЗДДС предвижда възможност да бъде отказано право на данъчен кредит по всяка доставка, когато орган по приходите установи, че за нея или предходна доставка е налице едно от обстоятелствата, посочени в т. т. 1 - 4 вкл. В т. 2 на чл. 65, ал. 4 като такова обстоятелство е предвидено доставчикът да не е начислил данъка в предвидените в този закон срокове.

 Разпоредбата на чл. 65, ал. 8 ЗДДС не може да намери приложение, защото доставката по процесната фактура № ... не е реално осъществена, а данъчен кредит може да бъде приспадан само за реална доставка. На второ място, разпоредбата е неприложима, поради това че данъкът по фактурата не е платен по „ДДС-сметка” на доставчика изцяло до края на данъчния период, през който е упражнено правото на данъчен кредит.

При ревизията е установено, че прекият доставчик „.......”ЕООД е издал процесните фактури, същите са включени в дневника за продажби и справката-декларация, но не е установено дали е начислил ДДС по реда на чл. 55, ал. 6 ЗДДС, тъй като не е представил поисканите му документи и писмени обяснения. В протокол за насрещна проверка е посочено, че доставчикът не е открит на декларирания данъчен адрес, поради което не може да бъде даден отговор на въпросите по искането, в което се съдържа и въпрос относно начисляването на данъка по реда на ЗДДС и ППЗДДС. Доставчикът не е представил документите и обясненията, които са му поискани по ИПДПОЗЛ изх. №г., връчено по реда на чл. 32 ДОПК.

Счетоводните записвания следва да съответстват на първичните счетоводни документи, които отразяват за първи път осъществените стопански операции. В този смисъл записванията по счетоводни сметки могат да представляват само косвено доказателство за осъществяването на стопанските операции. След като в случая не са представени първични счетоводни документи за прехвърлянето на собствеността върху стоката, то чрез представените извлечения от счетоводни сметки се установява единствено, че такива записвания са направени, но не и че същите отразяват обективно осъществени стопански операции.

Неизпълнението на задължението по чл. 65, ал.6 от ЗДДС  от страна на съответния орган по приходите би могло да доведе до съответна дисциплинарна отговорност, но не може да обуслови признаване на право на данъчен кредит на данъчния субект, за който е установено наличие на обстоятелство по чл. 65, ал. 4 ЗДДС по пряка или предходна доставка.

Представеният договор за покупко-продажба на машини  доказва единствено, че е постигнато съгласие между страните относно предмета на договора, но не доказва, че задълженията на двете страни по него са изпълнени. Въпреки че са представени приемо-предавателни протокол за три от четирите машини, то доказателствената сила на тези протоколи е оспорена и ревизираното лице, което носи доказателствената тежест да установи съответствието на удостоверените с тези протоколи обстоятелства с обективната действителност, не е провело надлежно доказване. В тази връзка, жалбоподателят е следвало да представи доказателства, от които да се направи обоснован извод, че собствеността върху стоката действително е прехвърлена. Обясненията, които са дадени от управителя на дружеството-доставчик във връзка с транспортирането на стоката са неубедителни, тъй като според тях транспорта е за сметка на получателя, т.е. на ревизираното лице, но последното не е представило доказателства за осъществения транспорт, за направени разходи във връзка с това и т. н. Не е изяснен въпросът къде и как е осъществено предаването на машините.

Реалността на доставките на машините не се установява от представените фактури за предходни доставки от .............ООД, тъй като макар наименованията на машините да съвпадат, очевидно е, че не се касае за същите машини, тъй като е налице значително несъответствие в стойностите им /при последващите фактури са по-скъпи от 130 до 230 пъти/ при положение, че фактурите са издадени през няколко дни и не е посочено никакво основание за промяната в стойността на машините.

Доказателствената тежест за установяване изпълнението на всички положителни предпоставки по чл. 64, ал. 1 ЗДДС, както и липсата на отрицателни предпоставки по чл. 65, ал. 4 ЗДДС се носи от ревизираното лице, което претендира право на приспадане на данъчен кредит. Затова жалбоподателят е следвало да поиска допускане на задача на вещото лице да извърши проверка в счетоводството на предходния доставчик и да даде заключение дали ДДС е начислен в счетоводството му като задължение към бюджета и дали счетоводството му е водено редовно.  

Непредставянето на поисканите от данъчния орган по реда на ДОПК документи и обяснения, които имат значение за установяване на реалността на доставките, за счетоводната отчетност, за начисляването на данъка и за предходните доставчици представлява отделно основание да бъде отказано право на данъчен кредит.

От събраните доказателства не може да се направи извод, че доставките по установената верига от доставки са реално осъществени. По пряката доставка не е осъществено цялостно плащане на данъчната основа и на данъка, по предходната изобщо няма плащане, както и доказателства за начисляване на данъка и за плащането му, по нейната предходна доставка няма доказателства за начисляване на данъка, както и за предходните доставки. Поради това че става въпрос за специфични машини, същите би следвало да са съответно произведени или внесени в страната и за това да съществуват надлежни документи, които обаче не са представени по делото. Липсват също документи относно техническите характеристики на машините, относно гаранционното им обслужване и т.н., както и относно счетоводното им завеждане като дълготрайни материали активи при жалбоподателя, както и при доставчиците.

Касационният съд е приел, че относно облагането по ЗКПО обжалваното решение е неправилно.

Предмет на съдебното производство при новото разглеждане на делото от първата инстанция са само увеличенията на финансовия резултат за 2004г. в размер общо.......... лв. с разходите по фактури, издадени от ...............

Предвид събраните по делото доказателства настоящият състав на съда приема, че не е налице основание за увеличение на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 13 , вр. чл. 14, ал. 1, и чл. 15, ал. 2 ЗКПО. Първата от посочените разпоредби предвижда, че финансовият резултат /счетоводна печалба или загуба/ за данъчни цели се увеличава с разходите, съответно приходите, произтичащи от сделки или трансфери, съгласно глава първа, раздел ІV. Другите две разпоредби се намират в глава първа, раздел ІV, озаглавен „Предотвратяване на отклонение от данъчно облагане”, като в чл. 14, ал. 1 ЗКПО е предвидено, че когато една или повече сделки са сключени при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане, дължимият данък на лицата се определя без да се взема под внимание частично или изцяло резултатът от тези сделки, а в чл. 15, ал. 2 ЗКПО е предвидено, че в случаите по чл. 13 и чл. 14, когато резултатът за отчетния период на данъчно задълженото лице е намален или е отчетена загуба, при определяне на дължимия резултат се увеличава финансовият резултат преди данъчно преобразуване със сумите, произтичащи от тези търговски и финансови взаимоотношения или от тези сделки. В случая наличието на основание за приложение на тези разпоредби е аргументирано с факта, че доставчикът „.............. ”ЕООД не е намерен на данъчния адрес и не е представил поисканите му документи и писмени обяснения, описани в ИПДПОДС, връчено по реда на чл. 50 ДПК /отм./, което от своя страна е послужило като основание да се приеме, че не е осъществена реална доставка.

Настоящият състав е намерил, че не е изпълнена хипотезата на посоченото от органите по приходите правно основание за увеличение на финансовия резултат. В цитираните разпоредби или в друга разпоредба на чл. 23 ЗКПО не е предвидено, че ненамирането на доставчика на данъчния адрес е основание да не бъде признат разхода на ревизираното лице като получател по издадените фактури. Не е предвидено също като изискване за признаване на разхода да бъде доказано дали и какви счетоводни записвания са осъществени при издателя на фактурата, както и дали същият е отчел приходи от тези доставки. Тези обстоятелства биха имали значение за определянето на неговите данъчни задължения, като при евентуална констатация за липса на осчетоводяване и липса на отчетени приходи, би било налице основание за увеличение на неговия финансов резултат по реда на чл. 23, ал. 2, т. 11 ЗКПО. Безспорно е, че точното спазване на счетоводните изисквания за отразяване на стопанските операции предполага при издателя на фактурите да бъдат отразени приходи по сметки от група 70, но след като такова изискване не е предвидено за признаване на разхода при получателя по доставките, то няма основание данъчните органи да увеличават финансовия резултат на последния само на това основание. В тази връзка следва да се отбележи, че непредставянето на документи и обяснения от доставчика, които са му поискани по надлежния ред, предвиден в ДПК /отм./, съответно в ДОПК, представлява основание да бъде отказано право на приспадане на данъчен кредит по чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС. Тази разпоредба обаче не може механично да бъде приложена и при облагането по ЗКПО, след като липсва препращане.

Доколкото в случая е наведен довод за липса на реална доставка, то това би представлявало основание за увеличение на финансовия резултат по чл. 23, ал. 2, т. 13, вр. чл. 15, ал. 3, т. 2 ЗКПО, втората от които предвижда, че ал. 2 се отнася и при прилагането на трансферни цени, търговски и икономически взаимоотношения, когато е налице заплащане на възнаграждения или обезщетения за услуги, без те да са реално осъществени. Въпреки че тази разпоредба не е посочена като правно основание за увеличението на финансовия резултат както в ревизионния акт и в ревизионния доклад към него, така и в решението на директора на дирекция „ОУИ” следва да се отбележи, че относно реалното изпълнение на доставката е налице влязло в сила съдебно решение, с което доставката по фактурата е приета за реално осъществена и по нея е признато право на приспадане на данъчен кредит на „.................” ЕАД като получател.

 Относно реалността на доставката по фактура № ..............г, издадена от „................”ЕООД е налице влязло в сила съдебно решение, потвърдено при обжалването пред ВАС. Това решение, макар и постановено при обжалването на ДРА относно облагането по ЗДДС за същата доставка, следва да бъде взето предвид и при облагането на лицето с корпоративен данък, доколкото касае реалността на същата доставка. Недопустимо е нееднакво третиране на една и съща доставка за целите на облагането по ЗДДС и по ЗКПО във връзка с извода за реалност на доставката. Направените изводи от съда в мотивите на влязлото в сила решение следва да бъдат зачетени и да бъдат взети предвид и при постановяване на настоящото решение.

Ненамирането на издателите на фактурите на адреса, както и непредставянето на поисканите от тях документи не представлява основание за увеличение на финансовия резултат при облагането на получателя по тези фактури.

 Липсата на регистрация по ЗДДС на „...........”ЕООД е правно ирелевантен факт относно данъчното облагане по ЗКПО на получателя по доставките от същия.

За производството пред касационната инстанция на приходната администрация не се дължи второ юрисконсултско възнаграждение. В разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изречение първо ДОПК е предвидено, че на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно на уважената част на жалбата, а в изречение трето е предвидено, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера до минималното възнаграждение за един адвокат. Следователно, само за лицето, което обжалва ревизионния акт е предвидена възможност да се присъди възнаграждение за адвокат за всяка инстанция, а на администрацията се следва възнаграждение за цялото производство, чийто размер се определя съобразно минималното възнаграждение за един адвокат. В първия случай става въпрос за реално направени разноски от страна на жалбоподателя, които следва да му бъдат възстановени при евентуално уважаване на жалбата, затова в разпоредбата изрично е предвидено, че при възлагане на разноските жалбоподателят има право на възнаграждение за един адвокат за всяка инстанция. За администрацията юрисконсултското възнаграждение не представлява реално направен разход по делото, затова и за него не е предвидено изрично, че се дължи за всяка инстанция, от което следва, че на данъчната администрация се присъжда юрисконсултско възнаграждение в посочения размер за цялото производството по делото. Няма основание за приложение по аналогия на разпоредбите относно възлагането на разноски за действително изплатени адвокатски възнаграждения за всяка инстанция. Затова, не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция за процесуалното участие на представител на дирекция ”ОУИ”, както при повторното разглеждане на делото пред първата инстанция, така и за касационните производства.

Пълният текст на съдебното решение може да бъде намерен на адрес :   http://www.sac.government.bg/court22.nsf/3ee50e2c21f30614c225662c003d58f0/1f1da16e119411e9c2257688002b9156?OpenDocument

СПОГОДБА  ЗА  ИЗБЯГВАНЕ  НА ДВОЙНО ДАНЪЧНО

РЕШЕНИЕ № 10385 от 12.08.2009 на Върховния административен съд - Първо отделение по адм. дело

№ 15316/2008 г.

Тези на съда:

За да се приеме, че конкретно място /определено пространство/, представлява място на стопанска дейност, то е необходимо това място да бъде фиксирано, т.е. да бъде установено на определено място и да има постоянен характер.

Проектният  мениджмънт и строителнотехническите консултации са част от строителния процес, поради което за тях е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2, б.”е” от СИДДО между Австрия и България.

Касационната жалба е от данъчния орган против решение  на Административен съд София - град, с което е отменено становище за наличие или липса на основание за прилагане на СИДДО, издадено от зам. директора на ТД на НАП гр. София. Според касатора съдът неправилно е приел, че са налице условията за прилагане на СИДДО между Австрия и България. Поддържа, че услугите са извършвани от място, фиксирано към опредена географска точка, тъй като са предоставяни или в офисите на българското дружество или на самия строителен обект. Неправилно също така съдът е приел, че не е изпълнен критерия за регулярност или продължителност на дейността, тъй като разпоредбата на чл.5,ал.2,б”е” от СИДДО не намира приложение в случая. Осъществяваните от дружеството услуги са най-общо контролно-консултантски и не могат да се приравнят на строителна дейност

Пред първоинстанционния съд касаторът е обжалвал становище за наличие или липса на основание за прилагане на СИДДО №... 12.2007г., издадено от зам. директора на ТД на НАП гр. София, в оспорената му част относно липсата на основания за прилагане на СИДДО за сумата в размер на 85600 евро, представляваща реализирани доходи за 2007г., потвърдено с решение № ..............03.2008г. на директора на дирекция „ОУИ” гр. София. Съдът е върнал преписката на ТД на НАП гр. София за издаване на нов административен акт съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

 Върховният административен съд е оставил в сила решението на АС-София град със следните мотиви:

  Спорът по делото е правен и е свързан с преценката дали доходите от австрийското дружество са осъществени от място на стопанска дейност в България, което представлява условие по чл. 136, т. 3 ДОПК, изключващо приложението на спогодба за избягване на двойното данъчно облагане /СИДДО/. При отговора на този въпрос първоинстанционния съд правилно се е позовал на определението по пар. 1, т. 5 ДР ДОПК за място на стопанска дейност, към което препраща и разпоредбата на пар.1,т.2 ДР ЗКПО. В б."а" на посочената разпоредба, „място на стопанска дейност” е дефинирано като определено място /собствено, наето или ползвано на друго основание/, посредством което чуждестранното лице извършва цялостно или частично стопанска дейност в страната, като примерно са изброени – място на управление, клон, търговско представителство, регистрирано в страната, офис, кантора, работилница, склад и т.н. Според чл.5,ал.1 от Спогодбата между НР България и Република Австрия за избягване на двойното облагане с данъци на доходите и имуществата, ратифицирана с Указ № 2095 на Държавния съвет от 12.07.1983 г., в сила от 1.01.1985 г., "място на стопанска дейност" означава постоянно място, в което местно лице на едната договаряща държава упражнява своята стопанска дейност в другата договаряща държава било самостоятелно или съвместно с други лица, цялостно или частично. Безспорно е, че осъществяваната дейност от австрийското дружество е стопанска дейност и същата няма подготвителен или помощен характер. Дейността не е осъществявана от място на стопанска дейност, тъй като не е налице конкретно определено място, посредством което да се осъществява стопанската дейност. Самото присъствие на предприятието на определено място не означава, че това предприятие разполага с това място. За да се приеме, че конкретно място /определено пространство/, представлява място на стопанска дейност, то е необходимо това място да бъде фиксирано, т.е. да бъде установено на определено място и да има постоянен характер. В конкретния случай е установено, че част от дейностите, които са осъществени в изпълнение на задълженията по договора от 20.01.2007г. от страна на австрийското дружество са осъществени в офиса му в Австрия, а за други дейности служителите на австрийското дружество, които са обвързани с изпълнението на договора , са посещавали офиса на дъщерното дружество в България или строителната площадка, предвид естеството на съответната дейност. Тези посещения обаче, както е установено от приложената справка, която не е оспорена, а данните по нея са подкрепена и от писмените доказателства за пътуванията на посочените лица, са били спорадични, като е установено, че за целия период на изпълнение на договора престоят на тези лица в България е бил 71 дни. Предвид тези съображения, не може да се приеме, че е налице място на стопанска дейност.

 Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че не е налице място на стопанска дейност и съобразно критерия за продължителност на осъществяваната дейност. Предметът на договора между  дъщерното дружество в България  и дружеството- майка в Австрия включва дейности свързани с проектен мениджмънт и строително - технически консултации. Тези дейности безспорно са свързани със строителство и продължителността ми е обвързана от продължителността на самия строителен процес на съответния обект. Затова следва да се приеме, че тези дейности представляват част от строителния процес, поради което за тях е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2, б.”е” от СИДДО между Австрия и България, според която изразът „място на стопанска дейност” включва по-специално строителство или монтаж с продължителност повече от 12 месеца. Следва да се отбележи, че в т. 17 от коментара към чл. 5 на Модела на данъчна спогодба за доходите и имуществото на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие /ОИСР/, който се използва при тълкуване на разпоредбите на СИДДО и от България, е посочено, че планирането на място и надзорните дейности при издигането на сграда са предмет на ал. 3, която предвижда че строителен или монтажен обект ще представляват място на стопанска дейност, само ако тяхната продължителност надвишава 12 месеца. В СИДДО между България и Австрия не е включено изключение от това разбиране, наред с това Австрия като член на ОИСР не е направила бележки по коментара към чл.5, ал. 3 от Модела. Затова, както и в съответствие с характера и предназначението на дейностите, свързани с проектирането и строително-технически надзор, настоящият състав приема, че същите представляват дейност, свързана със строителството и за тях намира приложение разпоредбата на чл. 5, ал. 2, б. ”е” от СИДДО между Австрия и България. В конкретния случай дейностите са продължили по-малко от 12 месеца, поради което не е изпълнено посоченото в спогодбата условие и не е налице място на стопанска дейност.

По изложените съображения доходите не са реализирани от място на стопанска дейност в България и не е налице отрицателното условие по чл. 136, т. 3 ДОПК за прилагане на СИДДО.

Пълният текст на решението е публикуван на сайта на ВАС.

                                                                  Обработено от адв. Стефка Атанасова Контакти

Решение № 1215 от 28.01.2009 г. на Върховния административен съд - І отд. по адм. д.№ 9450//2008 г.
 
Тези  на съда

В приложимите разпоредби на ДОПК няма ограничение, според което органа, който издава ревизионния акт да е различен от органите по приходите, които са участвали при извършване на ревизията, поради което не е налице процесуално нарушение във връзка с определянето на органа, компетентен да издаде ревизионния акт.

В чл.117,ал.1,т.8 ДОПК е предвидено, че ревизионният доклад съдържа предложение за установяване на задълженията. В понятието „установяване на задължения” се включват както случаите, при които се изменят декларираните от ревизираното лице задължения, т.е. прави се предложение за увеличаване на задълженията, така и случаите, при които декларираните задължения се приемат за законосъобразни, т.е. тези задължения не се изменят

Органът по приходите, определен да издаде ревизионния акт не е обвързан с предложението, направено в ревизионния доклад, както в случаите, при които се прави предложение за увеличение на декларираните задължения, така и в случаите, при които предложението е да не се изменят декларираните задължения

 Компетентният орган, определен да издаде ревизионен акт преценява самостоятелно доколко са обосновани констатациите в РД и въз основа на това издава РА, който съответства или не на направеното в РД предложение.

Ограничението да не се влошава положението на обжалващия важи в производството по обжалване на ревизионния акт по административен и съдебен ред, но не и преди издаване на самия акт

 Не е налице съществено нарушение на процесуалните правила, ако органът, който е  участвал в извършване на ревизията  и е издал  ревизионния акт ,  не е подписал ревизионния доклад с особено мнение, тъй като в процесуалния закон не съществува задължение за подписване на ревизионния доклад  с особено мнение. Излагането на особено мнение е въпрос на преценка.

Наличието на реално осъществена доставка е предпоставка за възникване право на данъчен кредит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъде направена преценка дали ревизираният субект има право на приспадане на данъчния кредит, който е декларирал в подадената справка-декларация


Сключването на договора не доказва неговото изпълнение

Плащането на паричното задължение, представляващо насрещна престация по доставка, чрез прихващане на насрещни задължения, е допустимо, но за да се приеме, че такова прихващане е действително осъществено, то следва да бъде доказано за целите на данъчното облагане.

Плащането на цената на доставката не е абсолютно необходима предпоставка за установяване на нейната реалност.

Съгласно установената съдебна практика на ВАС, при наличието на влезли в сила актове за прихващане или възстановяване, се приема, че е налице основание за приложение на специалната процедура по чл. 134, вр. чл.133 ДОПК,

При извършване на ревизия следва да се съобразява влезлият в сила акт за прихващане или възстановяване, отнасящ се за същия данъчен период, от който са възникнали права за адресата му, за да се спази принципа на стабилност на влезлите в сила административни актове, от които са възникнали и упражнени права


                          ВАС е разгледал две касационни жалби срещу решение на Бургаския окръжен съд, постъпили от данъчнозадължения субект- и от данъчния орган. Търговското дружество оспорва частта от решението,  с което са определени данъчни задължения и съответни лихви за определен данъчен период. Данъчният орган  оспорва същото решение в частта, с която съдът е прогласил нищожността на ревизионен акт №......./2006г. на ТД на НАП гр. Бургас относно определените данъчни задължения за м. 06/2002г. в определен размер  и съответни лихви.  Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна, по която има процесуалното качество на ответник.


                           С обжалваното решение на Бургаския окръжен съд е прогласена нищожността на ревизионен акт... / 2006г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр.Бургас, потвърден с решение №............2006г. на директора на дирекция „ОУИ” за гр. Бургас, в частта, с която на акционерното дружество са определени данъчни задължения по ЗДДС за данъчен период м. 06/2002г. в размер на 81020 лв. и са начислени лихви в размер на 39253,76 лв. Съдът е отхвърлил жалбата на акционерното дружество против същия ревизионен акт в частта, с която са определени данъчни задължения по ЗДДС за данъчен период м.12/2003г. в размер на 160137 лв. и са начислени лихви в размер на 46013,85 лв. по фактура №...... с доставчик ....... За да прогласи нищожността на ревизионния акт относно определените задължения за м. 06/2002г. съдът е приел, че за същия период е издаден ДАПВ №......./19.07.2002г., с който е признато право на приспадане на данъчен кредит по двете процесни фактури включени в справката-декларация за периода – №706 и 707 от 30.06.2002г., издадени от .........ООД с данъчен кредит общо 83960,50 лв. и е възстановен ДДС по справката-декларация за същия период в размер на 26459,19 лв., прихванат с насрещни изискуеми данъчни задължения. Предвид това съдът е приел, че РА е нищожен като издаден от некомпетентен орган, тъй като ревизията е възложена от началник отдел „КД” при дирекция „ДОК” по силата на делегиране на правомощията от директора на дирекция „ОУИ”. След като за същия период има влязъл в сила ДАПВ ревизията е следвало да бъде извършена по специалния ред по чл.133 ДОПК и да бъде възложена от директора на териториалната дирекция.
В частта относно определените данъчни задължения за м. 12/2003г. съдът е приел, че с ревизионния акт законосъобразно не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 160137 лв. по фактура № 429/18.12.2003г, издадена от .......ООД с предмет на доставката изработка и доставка на читове. В ревизионния акт е прието, че не е осъществена реална доставка по смисъла на чл.6 ЗДДС и не е възникнало данъчно събитие по чл. 24 ЗДДС, след като доставчикът не е представил доказателства за техническа и кадрова обезпеченост за извършване на доставката.

                             Съдът е обсъдиЛ заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което плащането по процесната фактура е уредено с тристранно споразумение чрез прихващане, сключено между жалбоподателя... и ЕООД и... АД – частично, тъй като жалбоподателят е продал на .............. ЕООД захар и меласа с фактура №37381/17.12.2003г на стойност 490136,39 лв., която е прихваната срещу част от задължението по процесната фактура , а разликата от 398239 лв. е платена касово, което е установено от вещото лице по счетоводни записвания при жалбоподателя. Според допълнителното заключение на същото вещо лице, не може да се установи дали .................ЕООД е водил счетоводна документация във връзка с процесната фактурата, както и по тази за доставка на захар и меласа, по която е получател, тъй като счетоводната документация на дружеството се съхранява в ОД”Полиция” гр. Бургас, а в представените на вещото лице 3 броя компютри не е установен счетоводен софтуер.

                        Съдът е възприел изводите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, изслушана по делото, относно съдържанието на понятието „чит”, броя на намиращите се на място кристализатори и монтираните читове. Съдът е възприел заключението и в частта относно изводите за необходимото време за пренасянето и за монтажа на фактурираните читове.

                      Съобразно заключението на вещото лице на съдебно - счетоводната експертиза съдът е установил, че през периода м. 12/2003г. – м. 06/2004г. средно списъчния състав в дружеството – жалбоподател. Съдът не е възприел изводите на вещото лице за това, че съобразно установения кадрови потенциал дружеството е в състояние да реализира дейността по монтажа на фактурираните читове през твърдения от него период от време. За да се аргументира съдът се е позовал на заключението на техническата експертиза относно технологично необходимото време за извършване на дейността, като е взел предвид и броя на наетите на постоянен трудов договор лица  за поддръжка на съоръженията , в резултат на което е извел извода, че жалбоподателят не е разполагал с кадрови ресурс да извърши монтажа на читовете през периода от м.12/2003г до м. 05/2004г. Съдът е приел изводите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в частта относно счетоводното отразяване и заприходяване на читовете, тъй като съответства на констатациите в ревизионния акт, но не го е възприел в частта относно изводите за наличие на отразени разходи за материали за жп транспорт – гориво и смазочни масла  за периода м.12/2003г. – м.05/2004г., като е посочил, че по делото няма доказателства, че тези разходи са направени във връзка с монтажа и доставката на читовете.

                            В резултата на анализа на доказателствата по делото и доводите на страните съдът е направил извода, че по делото не е доказано наличието на кадрова и техническа обезпеченост на доставчика... ЕООД за осъществяване на доставката – изработка и доставка на читове, не е доказано плащането на цената, както и твърдението на жалбоподателя за времето и начина на извършване на монтажа на читовете. Според съда, обстоятелството, че вещото лице е установило на място наличието на читовете, не доказва, че това са читовете получени от жалбоподателя като доставка по процесната фактура, тъй като са родово определени вещи и не биха могли да бъдат монтирани преди или след процесния период по други доставки.

                             Върховният административен съд е оставил в сила обжалваното решение със следните мотиви:

1. По жалбата на данъчнозадължения субект.


                           Обжалваният пред съда ревизионен акт е издаден при нова ревизия, извършена след като с решение на директора на дирекция „ОУИ” №РД... 01.2006г. на основание чл. 155, ал. 4 ДОПК е отменен ревизионен акт №.....10.2005г. и преписката е върната за нова ревизия със задължителни указания. В частта относно данъчните задължения за данъчен период м.12/2003г. указанията са свързани със събиране на доказателства и обсъждането им във връзка с извода дали по фактура №429/18.12.2003г., издадена от..........ЕООД е осъществена реална доставка, тъй като е било установено, че данъкът е платен по "ДДС-сметка" на доставчика. При новата ревизия е издаден ревизионен доклад №.........04.2006г., в който за данъчен период м.12/2003г. е посочено, че не са констатирани различия с декларираните от данъчния субект данни. С издадения ревизионен акт №...........05.2006г. е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура №249/18.12.2003г. по съображения, че не е доказано реално осъществяване на доставката, удостоверената с тази фактура. Ревизионният акт е издаден от органа по приходите Д.Й, определена със заповед за определяне на компетентен орган №.....04.2006г. Същата е участвала при извършване на ревизията и е подписала ревизионния доклад. В приложимите разпоредби на ДОПК няма ограничение, според което органа, който издава ревизионния акт да е различен от органите по приходите, които са участвали при извършване на ревизията, поради което в случая не е налице процесуално нарушение във връзка с определянето на органа, компетентен да издаде ревизионния акт. Според чл.120,ал.2 ДОПК ревизионният доклад се прилага към ревизионния акт и представлява неразделна част от него, като органът по приходите е длъжен да обсъди направените срещу ревизионния доклад възражения и представените доказателства. В чл.117,ал.1,т.8 ДОПК е предвидено, че ревизионният доклад съдържа предложение за установяване на задълженията. В понятието „установяване на задължения” се включват както случаите, при които се изменят декларираните от ревизираното лице задължения, т.е. прави се предложение за увеличаване на задълженията, така и случаите, при които декларираните задължения се приемат за законосъобразни, т.е. тези задължения не се изменят. Този извод се налага предвид задължението на органите по приходите да установят обективно релевантните факти и обстоятелства и произтичащите от тях данъчни задължения. В конкретния случай, с ревизионния доклад не е направено предложение да се изменят декларираните резултатите по справката-декларация за данъчен период м. 12/2003г., което означава, че предложението на ревизиращите органи е задълженията да не бъдат увеличавани, но предложение съществува, поради което докладът съдържа реквизита по чл.117,ал.1,т.8 ДОПК. Органът по приходите, определен да издаде ревизионния акт не е обвързан с предложението, направено в ревизионния доклад, както в случаите, при които се прави предложение за увеличение на декларираните задължения, така и в случаите, при които предложението е да не се изменят декларираните задължения. На първо място в процесуалния закон липсва изрична разпоредба, която да ограничава органа, определен със заповедта по чл.119,ал.2 ДОПК да издаде ревизионен акт в пълно съответствие с предложението в ревизионния доклад. Ако се приеме, че съдържанието на РА следва напълно да съответства на предложението в РД, то издаването на РА би било безпредметно. Актът, с който приключва данъчната ревизия е ревизионният акт и съгласно чл.118,ал.1 ДОПК това е актът, с който се установяват, изменят или прихващат данъчни задължения. Наред с това, актът, който подлежи на контрол по административен и съдебен ред е ревизионният акт и именно неговата законосъобразност се преценява при обжалването от ревизирания субект. При това, компетентният орган, определен да издаде ревизионен акт преценява самостоятелно доколко са обосновани констатациите в РД и въз основа на това издава РА, който съответства или не на направеното в РД предложение. Ограничението да не се влошава положението на обжалващия важи в производството по обжалване на ревизионния акт по административен и съдебен ред, но не и преди издаване на самия акт.

                              Въпреки че органът, който е издал ревизионния акт Д. И, е участвала при извършване на ревизИята като един от ревизиращите органи и не е подписала ревизионния доклад с особено мнение, не е налице съществено нарушение на процесуални правила, тъй като в процесуалния закон не съществува задължение за подписване на РД с особено мнение от орган по приходите, който не е съгласен със становището на мнозинството, тъй като излагането на особено мнение е въпрос на преценка.

                                Според фактическите констатации и направените изводи в ревизионния акт и решението на директора на дирекция „ОУИ” правото на данъчен кредит по фактура №429/18.12.2003г., издадена от... ЕООД не е признато поради това, че не е осъществена реална доставка по смисъла на чл.6 ЗДДС и не са изпълнени условията по чл.63 и чл.64,ал.1 ЗДДС. Както е посочил и първоинстанционния съд, наличието на реално осъществена доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС е предвидено като изискване за възникване право на данъчен кредит в разпоредбата на чл.63 ЗДДС, съдържаща легалното определение, според което данъчен кредит е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка, която лицето има право да приспадне. Според чл.32 ЗДДС облагаеми доставки са всички доставки на стоки и услуги, когато са извършени от данъчно задължено лице и с място на изпълнение на територията на страната, а данъчно събитие по чл. 24 ЗДДС представлява доставката на стоки или услуги. Следователно, наличието на реално осъществена доставка е предпоставка за възникване право на данъчен кредит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъде направена преценка дали ревизираният субект има право на приспадане на данъчния кредит, който е декларирал в подадената справка-декларация. За да възникне право на приспадане на данъчен кредит следва предвидените в закона изисквания да са изпълнени по отношение на конкретната доставка и посочените страни по доставката, т.е. не е достатъчно услугите по принцип да са извършени, а е необходимо да се извършени именно от лицето, посочено като доставчик в издадената данъчна фактура В случая е установено, че дървените съоръжения - читове, за които е издадена процесната фактура обективно съществуват и са монтирани на място, като спорът е относно това, дали те са извършени от издателя на фактурата.

                           Доставчикът ........................ЕООД не е намерен на декларирания данъчен адрес както по време на двете ревизии, така и в производството по обжалване на ревизионния акт, нито е представил някакви доказателства съгласно искане за представяне на документи и писмени обяснения от задължено лице, връчено при спазване на изискванията по чл.32 ДОПК. В подкрепа на твърдението си за реално осъществяване на доставката ревизираният субект е представил договор от 21.03.2003г. и приемо-предавателен протокол от 23.12.2003г., с два протокола за оглед от 17 и 18.12.2003г., както и доказателства за това, че самият той разполага с кадрова обезпеченост за монтиране на доставените читове. Както правилно съдът е отбелязал, сключването на договора не доказва неговото изпълнение. По делото не се спори за това, че договорът е сключен, а се оспорва изпълнението на задълженията по него, които за изпълнителя по договора .................ЕООД се изразяват в изработка и доставка на 26000 дървени съоръжения – читове, със съответни размери, описани в договора. Поради това че доставчикът не е намерен на декларирания адрес, нито е представил поисканите му документи и обяснения по делото не са събрани никакви доказателства, които да изхождат от неговото счетоводство. В приложение към договора е посочено количеството необходим дървен материал за изработката на един чит със съответните размери, но по делото няма доказателства от кого и по какъв начин е придобит дървения материал, който е необходим и съответно би следвало да е използван при изработката на читовете. От друга страна в самия договор или друг документ, подписан между страните не е уточнено с чии материали ще бъдат изработени читовете, не са представени никакви доказателства, включително от ревизираното лице относно придобиването на дървения материал, липсват данни за това и в счетоводството му, като жалбоподателят дори не е изразил становище във връзка с това обстоятелство. Същевременно по делото няма доказателства дали доставчикът ....................ЕООД е имал кадрова обезпеченост за изпълнение на доставката. В тази връзка съдът се е позовал на допълнително заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, на което е осигурен достъп до компютрите иззети от ...................ЕООД от органите на ОД „Полиция”, съответно предадени на следствения орган по образуваното досъдебно производство, при която проверка не е установено наличие на софтуерен продукт в компютрите. Съставеният приемо-предавателен протокол между ревизираното лице и .......................ЕООД е оспорен относно датата на съставянето и относно съдържанието му, във връзка с което е открито производство по реда на чл.154 ГПК /отм./.

                             Плащането на паРичното задължение, представляващо насрещна престация по доставка, чрез прихващане на насрещни задължения, е допустимо, но за да се приеме, че такова прихващане е действително осъществено, то следва да бъде доказано за целите на данъчното облагане. В случая такова доказване не е проведено, тъй като на първо място в тристранното споразумение от 16.12.2003г., сключено между данъчния субект,...............ЕООД и „........АД, изобщо не е посочено какъв е размера на задълженията, които се прихващат. На следващо място, няма доказателства, че насрещното задължение е изискуемо, доколкото няма никакви данни от счетоводството на ..................ЕООД, които да бъдат проверени и съпоставени, а доказателствата за съставяне на фактура за продажба на захар и меласа от „.................”АД на „.................” ЕООД не доказва наличие на действително задължение. Прихващане не може да бъде осъществено по принцип, а само на конкретни задължения, които са изискуеми и ликвидни, като прихващането настъпва до размера на по-малкото. Предвид това, тристранното споразумение съдържа само твърдение за наличие на насрещно задължение и намерение за прихващане, но не представлява доказателство за прихващане. Следва да се подчертае, че плащането на цената на доставката не е абсолютно необходима предпоставка за установяване реалността на доставката. Извод за липса на реална доставка не може да бъде направен само поради липсата на плащане на данъчната основа на доставката, но в конкретния случай този факт има значение на косвено доказателство, обосноваващо извода за липса на доставка. Плащането на насрещната престация, в случая – парична, е един от елементите по определението за доставка, дадено в чл. 6 ЗДДС, а според чл.25,ал.1,т.2 ЗДДС плащането, когато е осъществено и предхожда датата на изпълнение на услугата, представлява данъчно събитие и е основание за начисляване на данък и съответно – за приспадане на данъчен кредит. В конкретния случай обаче липсва както изпълнение на услугите от страна на „..................” ЕООД, така и плащане на цената от „.....................”АД, а плащането само на данъка, без плащане на данъчната основа, не представлява данъчно събитие по смисъла на чл.24 ЗДДС.

                           Относно довода на касатора, че не може да се прави извод за липса на реална доставка, след като резултатът от тази доставка обективно съществува /читовете са били налични, монтирани на място при огледа на вещото лице по техническата експертиза/, следва да се подчертае, че спорът по делото е свързан с това дали тези читове са изработени и доставени от дружеството, посочено като доставчик по процесната фактура – „..................”ЕООД. Анализът на събраните по делото доказателства налага извода, че услугата по изработка и доставка на процесните читове, макар и обективно да е осъществена, не е изпълнена от „..............”ЕООД.

2..По жалбата на данъчния орган

                           Решението в частта, с която съдът е прогласил за нищожен ревизионния акт относно определените данъчни задължения за данъчен период м. 06/2002г. е правилно. По делото безспорно е установено, че за данъчен период м.06/2002г. е издаден данъчен акт за прихващане и връщане /ДАПВ/ №.......2002г., с който е извършено прихващане на декларирания за периода ДДС за възстановяване в размер на 26459,19 лв. с непогасени данъчни задължения в същия размер. Този ДАПВ е представен по делото и от съдържанието му се установява, че е издаден на основание чл.112,ал.3,т.2 ДПК във връзка с подадена справка-декларация по ЗДДС за данъчен период м.06/2002г., не се спори, че ДАПВ е влязъл в сила, от което следва, че данъчните задължения на субекта за данъчен период м.06/2002г. са определени с влязъл в сила данъчен акт.
Съгласно чл.133 ДОПК установени данъчни задължения могат да се изменят само при наличие на изчерпателно изброените основания и по реда, предвиден в чл.134 ДОПК. Съгласно установената съдебна практика на ВАС, при наличието на влезли в сила актове за прихващане или възстановяване, се приема, че е налице основание за приложение на специалната процедура по чл. 134, вр. чл.133 ДОПК, поради това че ДАПВ представлява административен акт, който се ползва със стабилитет и не може да бъде изменян или отменян освен при наличието на определени основания и при специална процедура. Това разрешение се налага, въпреки че в разпоредбата на чл.133 ДОПК, изрично е вписано, че под установени данъчни задължения, следва да се считат само тези, установени с влязъл в сила ревизионен акт, за разлика от уредбата на сходните отношения при действието на чл.115 и чл.116 ДПК /отм./, в които са визирани данъчни задължения, установени с влязъл в сила данъчен акт, т.е. всеки данъчен акт по смисъла на чл.26 ДПК /отм./, какъвто представлява и акта за прихващане или възстановяване. Като се вземе предвид естеството и правните последици на ДАПВ, се налага извода, че и при действието на ДОПК при извършване на ревизия следва да се съобразява влезлият в сила акт за прихващане или възстановяване отнасящ се за същия данъчен период, от който са възникнали права за адресата му, за да се спази принципа на стабилност на влезлите в сила административни актове, от които са възникнали и упражнени права. При наличие на такива актове, установените правоотношения - признати права на прихващане или възстановяване, вследствие на установени преди това задължения, могат да бъдат изменяни по специално предвидения за това ред, който в ДОПК е по Раздел II "Изменение на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски", т. е. при наличие на основанията по чл.133 и при спазване на процедурата по чл.134,ал.1 от ДОПК. В този случай, предвид разпоредбата на чл.134,ал.1 от ДОПК единствено компетентен да възложи ревизия е териториалният директор. При положение, че заповедите за възлагане на ревизията и за определяне на компетентния да издаде РА са издадени от орган по приходите, който не притежава материалната компетентност за това, издаденият РА следва да се прогласи за нищожен в съответната част.

Решението е публикувано на Интернет страницата на ВАС.

Обработка адв. Стефка Атанасова