Обезщетение за предсрочно прекратен наемен договор между търговци

Р Е Ш Е Н И Е № 15 от 08.09.2010 г. на Върховния касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение по търговско дело № 395/2009 година.

1. Ограничението за срока на наемния договор се прилага и в случаите, когато наемът е търговска сделка. Това произтича от правилото, че договор за наем за срок от 10 години (а когато той е търговска сделка и за неограничен срок) може да бъде сключен само от собственика на имота.

2. Дългосрочното отдаване под наем силно ограничава правото на собственост и по същността си има характера на разпоредителна сделка. При търговските сделки  единствено търговското дружество чрез  своя волеобразуващия орган може да даде съгласие за разпореждане с имота, изразяващо се не само в отчуждаването и видоизменянето на вещното право, но и в сериозното му обременяване.

3. Правилото на  чл.229, ал.2 ЗЗД  се прилага и в случаите, когато наемът е търговска сделка. Отсъствието на надлежно взето решение за отдаване на недвижимия имот над посочения ограничителен срок има за последица редуциране срока на търговската сделка на 3 години по силата на разпоредбата на чл.229, ал.3, пр.2 ЗЗД.

4. Действието на чл.229, ал.3, пр.2 ЗЗД е изключено от законодателя единствено по отношение на акционерните дружества с нормата на чл.236, ал.4 ТЗ, в която е установена фикцията, че сключените от тяхно име договори са действителни и тогава, когато за сключването им не е дадено предварително съгласие от овластените за това органи.

5. Като срочен, наемният договор не би могъл да бъде прекратен на основание чл. 238 ЗЗД с едномесечно предизвестие.

6. Обезщетителната функция на неустойката не лишава кредитора от възможност да търси и да получи обезщетение за непокритите от неустойката реално претърпени вреди. Това следва от разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

7. Съгласно чл. 83, ал. 2 ЗЗД кредиторът е длъжен да положи грижи на добър стопанин, за да избегне вредите. За да се реализира отговорността на длъжника, кредиторът следва да установи изпълнението на това законоустановено задължение.

Решението на ВКС е задължителна съдебна практика  съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълкълкувателно дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС

Редактирано от адв. Стефка Атанасова    Контакти

Р Е Ш Е Н И Е от  02.02.2010 г. на  СТАРОЗАГОРСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ по въззивно търговско дело  № 381 по описа за 2009 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1  Правото да се иска унищожение на договор , сключен при измама се погасява с тригодишна давност. Давността започва да тече от деня, в който измамата е била открита.

2. Давност не тече за поставените под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен настойник или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв.

3. При унищожаемост на договора поради това, че дееспособното лице, страна по същия, не е могло да разбира или да ръководи действията си към момента на сключването му, давностният срок е също три години и започва да тече от деня на сключване на договора

Обжалвано е решение на Старозагорския районен съд, в частта, с която  е  отхвърлен предявения от Р.Д.М., действащ със  съгласието на попечителя си М.Д.М. против Д.П.Г. и П.И.П. иск с правно основание чл.  27 във връзка с ч. 29 от ЗЗД за унищожаване на договор от 24.09.04 г.  за продажба на дружествени дялове на “И.Д.М.” ЕООД, като сключен при измама  между Д.П.Г. и Р.Д.М.,  като погасен по давност.

Съдът намира за установено следното:

Предявен е  иск за унищожаване на договор от 24.09.04 г. за продажба на дружествени дялове на   “И.-Д.-П.” ЕООД  като сключен при измама между Д.П.Г. и Р.Д.М. с правно основание   по чл.27 във връзка с чл.29 от ЗЗД. По отношение на втория предявен иск с правно основание чл.51 ал.1  във връзка с  чл. 45 от ЗЗД  за сумата от 2 000 лв.,  решението не е обжалвано и е влязло в сила.

От събраните по делото доказателства е установено, че  с  договор за прехвърляне на дружествени дялове от 24.09.04 г.  с нотариална  заверка на подписите  ответникът  Д.П.Г. е прехвърлил чрез продажба  на ищеца Р.Д.М. дружествените дялове от имуществото на  “И.-Д.-П.” ЕООД   - гр. С. З. за сумата  от 5 000 лв.

Установено е, че с влязло в сила решение  на Старозагорския районен съд, ответниците Г. и П. са признати за виновни в това, че на 24.09.2004г. в съучастие като съизвършители, чрез измама са склонили ищеца Р.М. да подпише нотариално заверен договор от 24.09.2004г., по силата на който Г. прехвърля чрез продажба на М. дружествените дялове от имуществото на “И. – Д. – П.” ЕООД град С.З.и нотариално заверено пълномощно от същата дата, с което М. упълномощава П. да го представлява пред всички държавни органи и институции като управител и едноличен собственик на дружеството, като съдържанието на тези документи не съответства на волята на подписалия ги и същите са използвани от П. *** – престъпление по чл. 315 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 309 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК, като на основание чл. 78 А от НК са освободени от наказателна отговорност и им е наложено административно наказание глоба в размер на 550 лева.

Установено е, че с решение С. о.с., влязло в сила на 09.05.2005г., ищецът Р.М. е поставен под ограничено запрещение и съгласно удостоверение №. на Органа по настойничество и попечителство при Община С.З.за негов попечител е назначена сестра му М.Д.М..

Първоинстанционният съд като е обсъдил събраните гласни доказателства и взел предвид разпоредбата на чл. 300 от ГПК правилно е приел, че договорът от 24.09.2004г. за прехвърляне на дружествени дялове е бил сключен при измама, тъй като ищецът е бил подведен от ответниците да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение.

Ответникът Д.Г. е направил възражение, че искът за унищожаемост на договора е погасен по давност.

Съгласно чл. 32 ал. 2 от ЗЗД правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността започва да тече от деня, в който измамата е била открита. Безспорно е установено от материалите в досъдебното производство, приложени по делото, че само няколко дни след сключване на договора, на 04.10.2004г. сестрата на ищеца, понастоящем негов попечител, е сезирала Р. п. С.З.за извършената измама. Следователно от 04.10.2004г. до 31.07.2008г. /датата на предявяване на иска/ предвидената тригодишна давност е изтекла. Дори да се приеме, че съгласно чл. 115 ал. 1 б. “е” от ЗЗД давност не тече за поставените под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен настойник или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв, в случая от 09.05.2005г. до 18.11.2005г., то тригодишният давностен срок също е изтекъл към момента на предявяването на иска на 31.07.2008г.

Наведеният в жалбата довод, че за ищеца давностният срок не тече от момента на сключване на сделката, тъй като той с оглед на заболяването си, въобще не е съзнавал за каква сделка става въпрос, е неоснователен. Към момента на сключване на сделката ищецът не е поставен под запрещение и е дееспособен. При унищожаемост на договора поради това, че дееспособното лице, страна по същия, не е могло да разбира или да ръководи действията си към момента на сключването му, давностният срок е също три години и започва да тече от деня на сключване на договора. Затова доводът на въззивника, че давността започва да тече 6 месеца след назначаване на попечителя, т.е. от 18.11.2005г. е неоснователен и не може да бъде споделен от въззивната инстанция.

С оглед на изложеното и при така установената фактическа обстановка въззивният съд напълно споделя правните изводи на първата инстанция, поради което намира, че въззивната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Старозагорският окръжен съд е потвърдил обжалваното решение.

Решението е влязло в сила. Пълният текст

http://www.osstz.com/reshenia/TD/2010/0074d809/38192309.htm

Редактирано от адв.Стефка Атанасова Контакти

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   N  71 от 11.03.2009 г. на СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение по въззивно гражданско  дело N 9 по описа за 2009  г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Договорът  за дарение е двустранна сделка, която по правната си същност представлява едностранен, безвъзмезден договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно собствеността на дарения, който я приема. Така, с оглед едностранния характер на договора, задължение възниква само за дарителя – да прехвърли собствеността.

2. За да се уважи  иска за отмяна на дарение дарение, следва да се докаже кумулативната наличност на трите визирани от закона условия, именно: дарителят да се нуждае от издръжка, да е поискал такава от дарения, и въпреки това последният да е отказал да я дава.

3. Нуждата от издръжка по смисъла на правната норма  е такава, каквато тя сама не може да посрещне. Независимо от това, тъй като все пак това е и субективна преценка на дарителя, то изискването на закона е, наличието на тази нужда да бъде доведено изрично до знанието на дарения и едновременно с това дарителят да поиска издръжка.

Производството е въззивно.Обжалвано е първоинстанционно решение на Сливенския окръжен съд, с което е  отхвърлен като неоснователен предявения от Г.Г.М. против Г.Г.К. иск за отмяна на договор за дарение.

Въз основа на събраните доказателствени средства пред двете инстанции, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 07.03.2005г. между ищцата /въззивница в тази инстанция/, като дарител и ответницата /въззиваема в това производство/ и нейна внучка, като дарена, бил сключен в изискуемата за това нотариална форма, договор за дарение на недвижим имот, собственост на ищцата.

Дарителката, ищца в производството, е пенсионерка, към м. 09.2007г. е получавала пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 187, 76 лв. месечно. Живее в процесния имот заедно със сина си, баща на ответницата – пенсионер. Здравословното й състояние, без да е тежко, се определя от хронична хипертонична болест на сърцето, хронична белодробна болест, последици от мозъчно-съдова болест и хронична застойна сърдечна недостатъчност. Без да й пречат да се движи, да се обслужва, да общува нормално, или да налагат тя да бъде на легло, тези заболявания са съпътствани с физически дискомфорт и налагат закупуване на лекарства. За периода от преди сключването на атакувания договор – от м. 12.04г. до около година след завеждането на иска – до м.08.08г., общата стойност на действително закупените от ищцата медикаменти, е в размер на 106, 74 лв. Консумативните разходи за ток и вода са заплащани преимуществено от нея, направила е и еднократен разход за дърва за огрев – 8 куб.м. на стойност 227, 49 лв. за зимата на 2007/08г. Разноските за храна и битови нужди ищцата си поема сама, като  понякога и синът й давал пари, но по принцип не се грижел за нея. Не се установи дали са поддържали общо или напълно отделно домакинство.

Ищцата е предявила иска на 25.09.2007г. През пролетта на 2008г. е отишла да живее при сестра си, също в с. Б..

Дарената, ответница в производството,  е  внучка на дарителката. От сключването на договора, докато се омъжила през м.05.2006г., тя живеела на квартира в гр. С., всяка събота и неделя посещавала баба си, подпомагала я с парични средства. След сключването на брака, тя заживяла със съпруга си в кв. “Р.” гр. С., и макар и все по-рядко, продължавала да посещава ищцата. От време на време през първата половина на 2007г. и нейният съпруг, при пътувания по работа в това и околните села, ходел там и носел на баба й плодове и зеленчуци. Спорадично и двамата са й давали и пари – между 50 и 100 лв. Последното посещение на ответницата в с. Б. било около два месеца преди да роди детето си – в началото на м. 10.2007г. От тогава не са я посещавали.

Ищцата не е искала издръжка от ответницата.

С решението си СлРС е приел, че не са налице предпоставките на закона за отмяна на дарението поради отказ на дарения да дава издръжка от която дарителят се нуждае, и е отхвърлил иска като неоснователен. Това решение е предмет на настоящата жалба, подадена от ищцата в първоинстанционното производство.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото от двете инстанции годни, допустими и относими гласни и писмени доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло кредитира. При формиране на фактическите си констатации съдът е ползвал само тези части от свидетелските показания, съдържащи лично и непосредствено възприети обстоятелства или осъществени от тях факти, като се е съобразил с отношенията им със страните и е преценил степента на достоверност с оглед съотношението н апоказанията помежду им.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения 14 дневен срок от надлежен субект, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Налице е сключен между страните договор за дарение, който е двустранна сделка, която по правната си същност представлява едностранен, безвъзмезден договор, по силата н акойто дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно собствеността, в случая – върху недвижим имот, на дарения, който я приема. Така, с оглед едностранния характер на договора, задължение възниква само за дарителя – да прехвърли собствеността. След като договорът между страните е сключен като такъв за дарение, съдът няма основание да се съмнява в тяхната воля, както и, че съзнателно са избрали точно този начин за преминаване на правото на собственост върху имота от патримониума на ищцата в този на ответницата. Без правно значение по отношение на настоящия спор са инвокираните от въззивницата-ищца в жалбата доводи, че очаквала в замяна въззиваемата-ответница и съпруга й да отидат да живеят при нея, да я подпомагат в разходите и да й оказват грижи и помощ.  В правния мир се е утвърдил самостоятелен вид договор, със сключването на който между страните биха могли да се установят отношения, каквито въззивницата твърди, че е имала предвид. Това е договорът за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, който е двустранен и възмезден, и несъмнено по него биха възникнали задължения за прибретателката, в чийто предмет се включват и съвместното живеене, и даването на издръжка в пари и грижи в натура. Тъй като, както се посочи, сключеният между страните договор е договор за дарение, то правата и задълженията им се определят и регулират точно и единствено от него и права са възникнали за ответницата – приобретателка, а задължения – за ищцата прехвърлителка, с оглед едностранния му характер. Поради това са неоснователни оплакванията на ищцата, че ответницата и семейството й не са заживели с нея, дезинтересирали са се почти напълно и не са я подпомагали, тъй като атакуваният договор не е източник на подобен род задължения за дареното лице. Те могат да произтичат изключително от моралните правила, но неосъществяването им не може да предизвика промяна в правното положение на страните.

Законодателят е предвидил изрично в чл. 227 от ЗЗД ограничен и изчерпателно посочен брой хипотези, при които дарението може да бъде отменено. В случая ищцата е основала своя иск на третия фактически състав по чл. 227 ал. 1 б. “в” от ЗЗД. За да се уважи той и да бъде отменено направеното дарение, следва да се докаже кумулативната наличност на трите визирани от закона условия, именно: дарителят да се нуждае от издръжка, да е поискал такава от дарения, и въпреки това последният да е отказал да я дава. Установи се несъмнено, че ищцата живее по силата на пожизнено вещно право на ползване в прехвърления имот и получава пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер около средния за страната. Въпреки влошеното й здравословно състояние, закупуването на нужните медикаменти не е представлявало значителен или непосилен разход за процесния период. Останалите й разходи са обичайните за всяко лице, а се доказа безспорно, че тя ритмично и пълноценно е била подпомагана от ответницата и съпруга й както със средства, така и с продукти, и това е продължило почти до предявяването на настоящия иск. Преустановяването на тези действия е било предизвикано от обективни обстоятелства, свъразни с грижите по новороденото дете на ответницата, и продължителността на периода е незначителен с оглед близостта между момента на последното посещение и този на предявяване на иска.  За този период изобщо липсват доказателства за сериозни и трайни материални затруднения на ищцата. Така съдът не може да приеме, че за нея е била налице нужда от издръжка, която по смисъла на правната норма следва да е такава, каквато тя сама не може да посрещне.

Независимо от това, тъй като все пак това е и субективна преценка на дарителя, то изискването на закона е, наличието на тази нужда да бъде доведено изрично до знанието на дарения и едновременно с това дарителят да поиска издръжка. Тази положителна предпоставка следваше да се докаже от страната, черпеща изгодните за себе си правни последици от нея, но ищцата, в чиято тежест бе това, не ангажира никакви убедителни доказателства в тази насока. Напротив, както от свидетелските показания, така и от собствените й обяснения пред съда по реда на чл. 114 от ГПК /отм./, се установи, че тя никога не е искала издръжка от внучката си, а последната  е давала всичко, изброено по-горе, по своя воля и преценка. В този смисъл не може да се изследва въпроса за отказ за даване на нужната издръжка, щом такава не е била изрично искана. Освен това не се доказа по някакъв начин и ответницата да е изразила ясно принципното си нежелание да стори това.

Така, в рамките на релевантния период – от сключването на договора, чиято отмяна се иска, до предявяването на исковата молба, не е осъществен нито един от  правопораждащите факти, които могат да задействат механизма на защитата по чл. 227 ал. 1 б. “в” от ЗЗД и да осигурят основателността на иска. Настъпването им след този период може да породи правото на нов иск, но в случая този състав намира, че не е осъществен фактическия състав, при който законът предвижда да бъде отменено направеното дарение. Ето защо искът, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. .

Сливенският окръжен съд е потвърдил обжалваното решение.

Решението е влязло в сила. Пълният текст

http://court.sliven.net/uploads/0063d809/00922509.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е № 18 от  30 май 2011 г. на СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение  по търговско дело № 92 по описа за 2010 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Искът с правно основание чл. 323 от Търговския закон следва да бъде уважен при наличието на следните предпоставки ::валидно сключен между страните договор за търговска продажба и неговото разваляне едностранно от изправната страна, закупуване на заместваща стока в подходящ срок след развалянето и разлика в цените по договора и на заместващата стока.

2.  Предпоставките за предявяването на иска, с правно основание чл. 13 от Закона за задълженията и договорите са :между страните не е сключен договор и те са били в преддоговорни отношения. Този иск е средство за защита на страната, която твърди че е била добросъвестна при воденето на преговорите за сключване на договор и в резултат на недобросъвестното поведение на другата страна договор не е сключен и тя е била принудена да закупи и е закупила заместваща стока на по-висока цена.

3. Отговорността по чл. 12 от ЗЗД е особена деликтна отговорност и за възникването й следва да е налице сложен фактически състав – действие, противоправност на действието, вреда, вина и наличие на причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредите и вина.

Производството е първоинстанционно.При условията на обективно, евентуално съединяване са предявени искове с правно основание чл. 323 от ТЗ и иск с правно основание чл. 12 от ЗЗД.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 16.07.2010 г. от свидетелката Х.А., технически сътрудник на ищеца „Зърнени храни – България” – АД били изпратени електронни съобщения на електронния адрес на ответното дружество „Трейд транс” ООД, касаещи сключване между страните на договор за покупко-продажба на пшеница от реколта 2010 г.

По делото са представени копия от съдържанието на тези съобщения и тяхното изпращане и получаване е потвърдено видно от представената справка от „Нет Инфо БГ” АД – гр. С. – Администратор на електронния адрес на ответника. Ищецът е представил и няколко варианта на писмен договор за продажба  на пшеница от 16.07.2010 г., които не са подписани от страните и един вариант от този договор носещ подпис за „продавач” и печат на „Трейд транс” ООД. Този договор е представен в ксерокопие, което е оспорено от ответната страна и е задължена ищцовата страна да представи оригинала на същия. Ищецът е заявил, че не разполага с оригинала на този договор, поради което същият следва да бъде изключен  като доказателство по делото на основание чл. 183  пр. последно от ГПК.

На 29.07.2010 г. ищецът е изпратил до ответникът писмо, в което заявява, че го уведомява повторно за началната дата на доставката на пшеница – 01.08.2010 г., името на кораба до който следва да бъде доставена пшеницата и заявява, че ответникът следва да потвърди писмено графика на доставките и ако не започне изпълнение до 05.08.2010 г. ще счита договора за развален и ще претендира разликата между договорената цена и закупената заместваща стока.

Ответникът е отговорил с писмо от 05.08.2010 г., в което заявява, че няма сключен договор с ищеца, тъй като не е било постигнато споразумение относно цената на стоката и не дължи изпълнение по договора.

По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, която се установява, че съгласно договор  от 16.07.2010 г., ищецът „Зърнени храни България” АД се е задължил да продаде на „Тамрон къмпани” Кипър 5 000 метрични тона пшеница (плюс минус 10%) от реколта 2010 г. на цена 125 евро на метричен тон. За да изпълни своя ангажимент ищецът е закупил на 19.07.2010 г. от „Агро семена” ЕООД гр. Велики Преслав 967,280 тона с единична цена 210 лева; на 19.07.2010 г. от „Желев – Агро” ЕООД гр.- Варна 691,620 тона с единична цена 220 лева; на 19.07.2010 г. от „Титан 2006” ЕООД 405,400 тона с единична цена 220 лева; на 30.07.2010 г. от  „Савимекс” ЕООД 1468,440 тона с единична цена 250 лева; на 29.07.2010 г. със „Зърнени храни – Българи – Фарин” АД 520,740 тона с единична цена 242, 20 лева и 1203,160 тона на цена 233 лева.

Видно от представените счетоводни документи изброените количества пшеница – общо 5 256 тона, са натоварени на кораба „Фуркан” в изпълнение на сключения договор.

По делото е разпитана като свидетел Х.А., от показанията на която се установява, че същата е изпращала електронни съобщения на адрес посочен йот друга служителка, като електронен адрес на ответника и че е следвало да бъде изпратен и не е изпратен подписан писмен договор по пощата. Същата свидетелства, че между страните е имало и други отношения по повод доставка на ечемик, при които не се стигнало до сключването на договор. Същата посочва, че не е изпратена фактура от страна на ответника и че тя не е контактувала лично с представител на ответната страна.

По реда на чл. 176 във вр. чл. 177, ал. 1, т. 2 от ГПК е разпитан представляващия ответната страна, който заявява, че е водил преговори с М. М., представител на ищцовото дружество за продажбата на 2 000 тона пшеница от реколта 2010 г. по телефона, но до подписването на такъв договор не се е стигнало,  поради липса на уговорка досежно цената. Същият заявява, че не може да отговори дали подписа под представеното ксерокопие на договора е негов, поради лошото качество на същия.

По отношение на представените електронни съобщения, изпратени до електронната поща на ответното дружество и във връзка с представената справка от администратора на електронната поща, от която е видно, че действително има разменени съобщения на тази дата между двата адреса, съдът приема, че действително между страните е била разменена кореспонденция с това съдържание. От представените доказателства обаче не може да бъде направен категоричния извод, че към електронните съобщения са били прикачени именно представените по делото договори с посоченото съдържание, както и представения по делото договор със сканиран подпис и печат на ответника. Този извод се налага и от обстоятелството, че от представените копия на електронните писма, макар да е видно че същите касаят сключването на някакъв вид договор не е посочено, че към тях е прикачен като файл електронен документ представляващ самият договор.

На базата на приетото за установено от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

І. По предявения иск за присъждане на обезщетение с правно основание чл. 323 от ТЗ – искът е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Искът с посоченото правно основание следва да бъде уважен при наличието на следните предпоставки – валидно сключен между страните договор за търговска продажба и неговото разваляне едностранно от изправната страна, закупуване на заместваща стока в подходящ срок след развалянето и разлика в цените по договора и на заместващата стока.

От събраните по делото доказателства се установи по безспорен начин, че между страните не е сключен договор за търговска продажба на 2 000 метрични тона пшеница реколта 2010 година с единична цена 220 лева за тон без ДДС. Този извод се налага от липсата на валидно подписан между страните писмен договор (което обстоятелство не е спорно между страните). Договорът за покупко-продажба е неформален договор и би могъл да бъде сключен и в устна форма, но и такива доказателства не са събрани по делото. Ищецът твърди, че е сключил договор с условия обективирани в писмен документ представен по делото с дата 16.07.2010 г., като в чл. 17 от същия е уговорено, че договорът влиза в сила с плащането на договорената цена. Не се събраха доказателства, а и това не се твърди от ищеца, че той е заплатил цената на 2 000 тона пшеница, тоест не са били налице условия за изпълнение от страна на ответника.

При липсата на сключен договор не следва да се изследва въпроса за изправното поведение на страните по него и дали ищецът е закупил заместваща стока и каква е разликата в цените.

По изложените съображения искът по чл. 323 от ТЗ следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

ІІ. По предявения иск с правно основание чл. 12 от ЗЗД:

Искът е предявен при условията на евентуалност. С отхвърлянето на главния иск се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на иска предявен при условията на евентуалност. Същият е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Доказани са предпоставките за предявяването на иска, а именно – между страните не е сключен договор и те са били в преддоговорни отношения. Искът с посоченото правно основание е средство за защита на страната, която твърди че е била добросъвестна при воденето на преговорите за сключване на договор и в резултат на недобросъвестното поведение на другата страна договор не е сключен и тя е била принудена да закупи и е закупила заместваща стока на по-висока цена.

Отговорността по чл. 12 от ЗЗД е особена деликтна отговорност и за възникването й следва да е налице сложен фактически състав – действие, противоправност на действието, вреда, вина и наличие на причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредите и вина. В конкретния случай е установено от събраните доказателства, че между страните са се водили преговори за сключването на договор за търговска продажба на пшеница. Не е установено, обаче, наличието на противоправно поведение от страна на ответника, при прекратяването на тези преговори. Страните не са постигнали договореност по отношение на съществен елемент от договора, а именно цената, поради което договорът не е бил сключен. При липсата на противоправност е без значение обстоятелството дали за ищеца е възникнала вреда.

Следва да се отбележи, за прецизност, че за ищеца е възникнала вреда, изразяваща се в намаляване на неговия патримониум, тъй като същият е заплатил по-висока цена за закупуване на стока от същото количество и качество. В този смисъл твърдението на ответника, че ищецът не е претърпял вреда, а е налице пропусната полза е неправилно. Ищецът не е доказал, обаче наличие на причинно-следствена връзка между поведението на ответника и вредата. Ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи факта, че е могъл да закупи заместващата стока единствено на цената, на която я е закупил от дружествата „Зърнени храни – Фарин” АД гр. Д. и „Савимекс” ЕООД. Такъв извод не може да бъде категорично направен с оглед обстоятелството, че в съвсем близък период от време ищецът е закупил пшеница от други дружества на цена от 210 – 220 лв. на тон без ДДС.

По изложените съображения съдът е отхвърлил и предявения евентуален иск, като неоснователен и недоказан.

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://court.sliven.net/uploads/0074d810/09242811.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ  от 23.04.2010 год. на  Ямболския окръжен съд,  втори граждански състав по въззивно гражданско дело № 102 по описа на 2010 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно правилото на чл.121 ЗЗД освен по силата на закона, пасивната солидарност възниква само когато е договорена. В случая солидарната отговорност между длъжниците е възникнала по силата на договора за кредит, по силата на договора за учредяване на ипотека и отделно от това, тя следва и от нормата на чл.25 ал.2 СК/отм./ - за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, през време на брака им, те отговарят солидарно.

2.След прекратяването на брака с развод, имуществената общност също се прекратява и се установява разделност на задълженията. Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитора, след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да се възстанови нарушеното имуществено равновесие.

3. Нормата на чл.127 ал.1 ЗЗД предвижда, че доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това което е платено на кредитора, се понася от тях по- равно. Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от частта от задължението си има право на иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

4. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация и да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно, гарантира интереса на кредитора и разкрива вида на поетата от длъжниците отговорност.

Подадена е въззивна жалба от Д.Н.П. *** срещу решение  на Ямболския районен съд, с което е прието за установено, че въззивникът дължи на А.Г.С. сумата 9801.05 лева по заповед за изпълнение на парично задължение от 23.03.2009 г. издадена по ч.гр.д. №  по описа на ЯРС.

ЯОС прие за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения по делото договор за банков кредит  от 18.10.2005 г. през време на брака си страните А.С. - кредитополучател и Д.Н.П. - солидарен длъжник са получили общо сумата 15 000 лева с цел - „ рефинансиране на кредит от ОББ, ползван за покупката на недвижим имот, описан в т.8.1 от настоящия договор". Към договора е приложен подписан от страните погасителен план. Бракът между страните е прекратен с решение  от 15.01.2007г.  на ЯРС, но фактическата раздяла между съпрузите настъпила още през м.02.2006г., видно от мотивите към съдебния акт.

Съгласно извършена от съда служебна справка във Фирмено отделение при Ямболския окръжен съд, с решение  от 17.01.2007г.  е вписано прекратяването на дейността и заличаването на ЕТ „Гея- Крие -94— А. ***, което лице е посочено в договора за банков кредит като втори солидарен длъжник.

По делото няма спор относно обстоятелството, че от м.ноември 2005г. и до 19.11.2008 г. С. е внасяла с нейни лични средства договорените месечни погасителни вноски, на обща стойност 4 187.66 лева. На 19.11.2008 г. С. изплатила наведнъж сумата от 15 414.45 лева за окончателното издължаване на кредита, тъй като срещу ипотекираното за обезпечение на договора жилище, в което тя и децата й живеели, било насочено принудително изпълнение. В същата насока е и представеното по делото удостоверение от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК" АД - клон Ямбол и удостоверение от ЧСИ И.Х.. След изплащането на кредита С. е поискала по реда на чл.410 ГПК да й се издаде заповед за изпълнение срещу солидарния длъжник Д.П. за половината от изплатената сума, а именно за 9801.05 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 18.03.2009 г. По издадената заповед за изпълнение длъжникът П. е направил в законовия срок възражение, след което в едномесечния срок по чл.415 ал.1 ГПК заявителят е предявил установителния иск за вземането си на основание чл.422 ГПК.

От изложените фактически положения, ЯОС прави следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. с чл.121 и чл.127 ЗЗД, вр. с чл.59 ЗЗД. Договорът, от който С. черпи права, за да претендира възстановяване на половината от платената от нея сума по кредита, е валидно сключен и обвързва всички участвали страни. Видно от същия /вкл. и съгласно договора за ипотека по нот.акт №147/20.10.2005г./ в качеството си на солидарен длъжник Д.П. е поел задължение да отговаря за целия размер на кредита ведно с кредитополучателя. Както се посочи и по-горе, другият солидарен длъжник - ЕТ „Гея- Крие - 94 -А.П." - гр.Ямбол е заличен от търговския регистър.

Съгласно правилото на чл.121 ЗЗД освен по силата на закона, пасивната солидарност възниква само когато е договорена. В случая солидарната отговорност между длъжниците е възникнала по силата на договора за кредит, по силата на договора за учредяване на ипотека и отделно от това, тя следва и от нормата на чл.25 ал.2 СК/отм./ - за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, през време на брака им, те отговарят солидарно. След прекратяването на брака с развод, имуществената общност също се прекратява и се установява разделност на задълженията. Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитора, след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да се възстанови нарушеното имуществено равновесие.

Нормата на чл.127 ал.1 ЗЗД предвижда, че доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това което е платено на кредитора, се понася от тях по- равно. Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от частта от задължението си има право на иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация и да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно, гарантира интереса на кредитора и разкрива вида на поетата от длъжниците отговорност. По делото не се твърди и не се установява друга уговорка между страните по разпределението на дълга, различна от тази, предвидена в закона и договора. Следователно страните отговарят по- равно за изплащането на целия дълг, така както той е договорен. При това положение след като С. е изплатила изцяло със свои средства сумата общо 19 602.11 лева, тя има вземане срещу солидарния длъжник /бившия си съпруг/ Д.П. за половината от тази сума, а именно в размер на 9801.05 лева.

Възраженията на въззивника, че липсват доказателствата за усвояването на сумата от кредитополучателя и солидарния длъжник заедно, както и че от предсрочното погасяване на кредита на П. „са нанесени вреди" са недоказани и в противоречие със събраните по делото доказателства. В т.14 от общите условия на договора е уговорена солидарната отговорност между кредитополучателя и солидарните длъжници за задълженията по кредита, включително за лихви, такси, комисионни, разноски и др., както и неделимостта на паричното им задължение към банката. Поради това с погасяването на целия дълг само от единия длъжник - А.С., във вътрешните отношения между нея и солидарния длъжник Д.П. намира приложение правилото на чл.127 ал.2 вр. с чл.59 ЗЗД.

Ямболският окръжен  съд е потвърдил обжалваното решение.

Решението е влязло в сила http://www.os-yambol.org/ser/vs/2011/0063d810/10241310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти 

Р Е Ш Е Н И Е  от 10.11.2010  на ЯМБОЛСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД ІV-ти Въззивен граждански състав по въззивно гражданско дело № 345 по описа на 2010 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск, както и има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.

2.Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице при трайно душевно заболяване, което препятства лицето само да се грижи за себе си и своите работи. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение, е приравнен по закон на този на малолетните и непълнолетните лица.  Съдебното решение, с което едно лице се поставя под запрещение има конститутивно действие, т.е. правната промяна в сферата на това лице настъпва за в бъдеще. Това означава, че всички поети до момента на влизане в сила на решението задължения са валидно възникнали и по тях задълженото лице дължи изпълнение.

3. Задължението на поставената под пълно запрещение ответница спрямо поръчителя следва да бъде погасено чрез действията на нейния законен представител и настойник  в съответствие с разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗЛС.

4. Съгласно разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. За да е налице т.нар. „освобождаваща невъзможност” по смисъла на цитираната правна норма е необходимо да се установи по несъмнен начин, че изпълнението е неосъществимо поради практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника. Необходимо е още събитието да е случайно по своя произход и неговото настъпване длъжникът, нито да е в състояние да предвиди, нито да предотврати, като именно случайността на събитието причинява и невъзможността за изпълнение. На следващо място е необходимо между случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение да съществува причинна зависимост.

5.Обстоятелството, че ответницата е поставена под пълно запрещение я е поставило в лична субективна невъзможност да изпълни задължението си, която обаче не би могла да я освободи от отговорност. И това е така, в случая задължението на ответницата е парично, а фактът на поставянето й под запрещение (лишена е от гражданска дееспособност, но не и от правоспособност)  се тълкува единствено в посока, че не би могла да изпълни сама, а това следва да стане чрез определения й по реда на закона настойник.

Производството е образувано по въззивна жалба на С.Д.С., в качеството му на настойник на И.М.С. против решение на Ямболския районен съд, с което И.М.С. е осъден да заплати на осн. чл.143 от ЗЗД на К.Т. сумата 5765,08 лв., представляваща заплатено от него, в качеството му на поръчител задължение на ответницата по договор за потребителски кредит от 19.05.2003 г., ведно със законната лихва. Със същото решение съдът е отхвърлил предявения от К.И.Т. иск с правно осн. чл. 86 от ЗЗД за сумата 250 лв., представляваща лихва за забава, дължима върху сумата 5765,08 лв.

Въззивникът обжалва решението в частта, в която е осъден да заплати сумата 5765,08 лв., ведно със законната лихва, както и разноски в размер на 671,48 лв.,

Окръжния съд приема за установено следното от фактическа страна:

По делото между страните липсва спор, относно фактите. От представените по делото писмени доказателства и от приложеното частно гражданско дело. по описа на ЯРС и изп.дело № по описа на ДСИ при ЯРС се установява, че на 19.05.2003 г. ответницата С. е сключила договор за потребителски кредит с „БПБ" АД (сега - „Юробанк И Еф Джи България" АД), като за нейния дълг към банката са поръчителствали три лица, сред които и ищецът К.Т.. Установява се също, че поради липсата на доброволно изпълнение от страна на кредитополучателя, по молба на кредитора по ч.гр.д.№. по описа на ЯРС е бил издаден изпълнителен лист от 23.02.2005 г. срещу главния и солидарните длъжници за солидарното им осъждане да заплатят дължимите суми по договора за кредит, вкл. и за съдебно-деловодни разноски. Въз основа на горния изпълнителен лист е било образувано изп.д.№ по описа на ДСИ при ЯРС, по което принудителното изпълнение било насочено срещу имущество на поръчителя К.Т. В резултат на това и след удръжки от трудовото му възнаграждение, същият напълно погасил дълга на кредитополучателя С. към банката в размер общо на сумата 5 765,08 лв., за което обстоятелство страните не спорят и което се установява и от заключението на допуснатата по делото съдебно-икономическа експертиза. Безспорно е също, че с решение от 18.11.2005 г. на Кюстендилски окръжен съд, влязло в сила на 08.12.2005 г., ответницата С. е била поставена под пълно запрещение, като видно от приложената по делото Заповед №  на кмета на Община Сепарева баня, на същата е назначен настойнически съвет в състав: С.Д.С. - настойник, Д С. В. - зам.настойник, С. М. Б. - съветник и Х. С. Б. - съветник. Не се спори и относно това, че ищецът, след като изаплатил задължението на ответницата по сключения договор за кредит, й изпратил нотариална покана, с която я поканил да изпълни задължението си към него. Нотариалната покана е връчена лично на ответницата на 14.07.2008 г. чрез обратна разписка. Ответницата не се отзовала на посочената в поканата дата, за което е съставен и констативен протокол от 21.07.2008 г. Поради това, че и към настоящия момент липсва доброволно плащане от страна на ответницата на търсената сума, ищецът претендира и изтекла лихва за забава за периода от 14.07.2008 г. (датата на получаване на нотариалната покана) до датата на исковата молба - 01.06.2009 г. в размер на 250 лв., дължима върху сумата от 5765,08 лв. Вещото лице, в заключението на съдебно-икономическата експертиза изчислило, че размерът на претендираната лихва за забава за сочения период е в размер на 755,04 лв., а не е 250 лв., каквато е претенцията на ищеца.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо, а при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. В тази връзка твърденията на въззивника за допуснати от съда съществени нарушения на процесуални правила са неоснователни, още повече, че във въззивната жалба липсва конкретика по въпроса.

При преценка по същество първоинстанционото решение, в атакуваната част, се прецени за правилно.

С депозираната пред ЯРС искова молба ищецът К.Т. е поискал съдът да осъди ответницата И.М.С., действаща чрез нейния настойник и законен представител С.Д.С. да му заплати сумата от 5765,08 лв. главница, представляваща заплатена от него сума, в качеството му на поръчител по договор за потребителски кредит от 19.05.2003 г, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Разгледан по същество така предявения иск е ОСНОВАТЕЛЕН, като в тази връзка са правилни и изцяло се споделят изложените от ЯРС мотиви.

Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл.143, ал.1 от ЗЗД, както правилно е квалифициран и от първостепенния съд. Съгласно цитираната правна норма поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск, както и има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.

Относими към процесния случай са и нормите на чл.5 и чл.3, ал.2 от ЗЛС. Съгласно разпоредбата на чл.5 от ЗЛС, непълнолетните или пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. За правните им действия се прилага разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗЛС, т.е. вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице при трайно душевно заболяване, което препятства лицето само да се грижи за себе си и своите работи. Препращащата норма на чл.5, ал.3 от ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на лицата по ал.1 се прилага чл.З, ал.2 от ЗЛС, а за правните действия на лицата по ал.2 се прилага чл.4, ал.2 от ЗЛС. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение, е приравнен по закон на този на малолетните и непълнолетните лица. Както правилно е посочил ЯРС, съдебното решение, с което едно лице се поставя под запрещение, тъй като поради слабоумие или душевна болест не е в състояние да се грижи за своите работи, има конститутивно действие, т.е. правната промяна в сферата на това лице настъпва за в бъдеще. Това означава, че всички поети до момента на влизане в сила на решението задължения са валидно възникнали и по тях задълженото лице дължи изпълнение.

Както вече се посочи страните по делото нямат спор по отношение на приетите от съда за установени факти. Правният спор между тях е досежно правните изводи, които налагат тези факти. Не се спори, че към момента на подписването на договора за потребителски кредит от 19.05.2003 г. ответницата С. не е била поставена под пълно запрещение, т.е. че е била дееспособна към тази дата. Следователно, същата валидно се е задължила както към банката-кредитор, така и спрямо поръчителите, които имат право при изпълнение да търсят от нея отговорността по реда на чл.143 от ЗЗД. Няма спор и относно това, че ищецът Т. е заплатил по образуваното изпълнително дело, като поръчител на ответницата, сумата от общо 5765,08 лв. за погасяване на задължението й по договора за кредит, както и че до настоящия момент същата не му е възстановила тази сума. Ето защо, правилен е и изцяло се споделя от настоящата инстанция изводът на първостепенния съд, че ищецът има право да получи сумата от 5765,08 лв., която е заплатил на банката-кредитор. Регресният иск на поръчителя, с който същият цели да реализира отговорността на главния длъжник, е основателен, като в случая с оглед на данните, че ответницата е поставена под пълно запрещение и не е дееспособна /което включва невъзможността й да извършва сама правно валидни действия, в това число и да погасява възникнали вече задължения/, задължението й спрямо поръчителя следва да бъде погасено чрез действията на нейния законен представител и настойник С.Д.С., в съответствие с разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗЛС. Изложеното води на извод за основателност на предявения иск, като ответницата бъде осъдена, чрез нейния настойник и законен представител, да заплати на ищеца сумата от 5765,08 лв. Върху тази сума следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба - 01.06.2009 г. до окончателното изплащане.

В жалбата си въззивника е направил възражение, че в случая и по отношение на И.С. приложение следва да намери разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД. Твърди, че С. е била в невъзможност да изпълнява поради физическа причина – влошено здравословно психическо състояние, довело до поставянето й под пълно запрещение, което от своя страна представлявало извинителна причина по смисъла на чл.81, ал.1 от ЗЗД, която не може да й се вмени във вина. Така заявеното възражение се прецени от въззивния съд за неоснователно, а изложените в тази връзка доводи не се споделят. Действително съгласно разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Т.е., за да е налице т.нар. „освобождаваща невъзможност” по см. на цитираната правна норма е необходимо да се установи по несъмнен начин, че изпълнението е неосъществимо поради практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника. Необходимо е още събитието да е случайно по своя произход и неговото настъпване длъжникът, нито да е в състояние да предвиди, нито да предотврати, като именно случайността на събитието причинява и невъзможността за изпълнение. На следващо място е необходимо между случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение да съществува причинна зависимост. Описаните предпоставки в конкретния случай и по отношение на ответницата, въззивния съд счита, че не са налице. В тази връзка по отношение на нея не би могла приложение да намери разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД, като С. да бъде освободена от отговорност по отношение на ищеца. Обстоятелството, че И.С. през 2005 г. е поставена „под пълно запрещение” според настоящия съд я е поставило в лична субективна невъзможност да изпълни задължението си, която обаче не би могла да я освободи от отговорност. И това е така, тъй като в случая задължението на С. е парично такова, а факта на поставянето й под запрещение (лишена е от гражданска дееспособност, но не и от правоспособност) следва да се тълкува единствено в посока, че не би могла да изпълни сама, а това следва да стане чрез определения й по реда на закона настойник.

Като неоснователно се прецени и възражението, че ЯРС неправилно е приложил разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗД, тъй като поръчителят не бил уведомил длъжника за изпълнението преди да изпълни, поради което бил лишен от право на регресен иск. В случая става въпрос за съдебно присъдено вземане на банка, като е била ангажирана отговорността на длъжника и поръчителите солидарно. Освен това поръчителят е изпълнил в резултат на проведено принудително изпълнение по отношение на него по изп.дело по описа на ДСИ при ЯРС. Само тези фактически обстоятелства са достатъчни да обосноват извод за неоснователност и на това възражение на въззивника.

Ямболският окръжен съд е потвърдил обжалваното решение.

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://www.os-yambol.org/ser/vs/2011/0063d810/345a2010.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  от 14.05.2010 г. на  ЯМБОЛСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД , ­ІV граждански състав по  въззивно гражданско дело № 120 по описа  за 2010 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.За да бъде уважен искът по чл. 135 ЗЗД е необходимо ищецът да докаже качеството си на кредитор, и че след възникването на това качество, длъжникът е извършил действия, които го увреждат.

2. Увреждането е налице във всички случаи, когато се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Когато действието е възмездно, лицето с което длъжникът е договарял също трябва да е знаело за увреждането.

3. Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане. Законът не съдържа условие вземането да е установено по своя размер, да е изискуемо или да е съдебно признато с влязъл в сила съдебен акт, за да може успешно да се предяви отменителният иск. От значение е само вземането да предшества увреждащото действие на длъжника, тъй като това действие може да увреди само лицата, които имат възникнало вземане, т. е. вече имат качеството на кредитор.

4. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение. Договорът за поръчителство не е съглашение между поръчител и длъжник, а съглашение между кредитор – в случая Банка “ДСК”ЕАД и поръчител.

5.Поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. Вземането му възниква в момента, когато той е изпълнил задълженията на главния длъжника към кредитора. До този момент между длъжника и поръчителя по кредита не съществува правна обвързаност, по силата на която поръчителят да има правото да търси от длъжника някаква претенция. Едва когато той заплати дълга към кредитора, в негова полза възниква правото да търси онова, което е заплатил. От този момент той става кредитор на длъжника вместо първоначалния кредитор, чието вземане е погасено, а за длъжника е възникнало задължението да му плати онова, което е заплатил за негова сметка.

Производството е Образувано е по въззивна жалба на Л.Д.С. и С. Д.С. *** против решение на Карнобатски районен съд за 2007 год., с което е уважен предявеният от В.Щ.Щ. срещу Р.С.С., С.Д.С. и Л.Д.С. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД.

Ямболският окръжен съд приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните по делото, че „Банка ДСК” ЕАД е предоставила на Р.С.С. сумата от 20 000 лв. срещу задължение на последния да я върне чрез плащане на 120 месечни вноски от по 236.88 лв. с падеж за издължаване на месечната вноска 25-то число на месеца. В чл.9 от договора за банков кредит страните са се споразумели, че кредитът се обезпечава с поръчителство. Същевременно между банката и въззиваемия В.Щ.Щ. е сключен на същата дата /12.06.2007 год./ договор за поръчителство за обезпечаване изпълнение на задълженията на Р.С. по договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 год.

Видно от Нотариален акт за дарение на недвижим имот  Р.С.С. е дарил на родителите си Л. и С. С. следния свой собствен недвижим имот: 3300/4300 ид. части от дворно място, находящо се в с. Церковски, общ. Карнобат и реално построените в този имот – масивна жилищна сграда със застроена площ 56 кв. м., масивна салма със застроена площ 48 кв. м. и паянтова стопанска постройка със застроена площ 12 кв. м., като дарителят си е запазил пожизнено и безвъзмездно ползване на имота.

Установява се от приетите като доказателства от първоинстанциония съд и представените пред настоящата инстанция операционни бележки, че В.Щ.Щ. е изплатил вноски по кредита за текущо потребление както следва – на 01.10.2007 год. – 470 лв.; на 14.08.2009 год. – 263 лв.; на 25.11.2009 год. – 263 лв; на 23.12.2009 год. – 263 лв.; на 25.01.2010 год. – 263 лв.; на 25.02.2010 год. – 263 лв.; на 25.03.2010 год. – 263 лв. и на 22.04.2010 год. – 263 лв. Видно от приложените по делото операционни бележки кредитът е редовно погасяван от главния длъжник – Р.С. *** 2009 год., като същия е изплатил първата вноска на 16.10.2007 год.

От писмо изх. №  на Банка “ДСК”ЕАД, до В.Щ. се установява, че към датата 14.01.2008 год. кредитът на Р.С. е редовен и няма неизпълнение на задължения от страна на кредитополучателя.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване. Същата е допустима, а разгледана по същество се преценява като основателна.

Предявен е иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Съгласно ал. 1 от посочената разпоредба - кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.

За да бъде уважен искът по чл. 135 ЗЗД е необходимо ищецът да докаже качеството си на кредитор, и че след възникването на това качество, длъжникът е извършил действия, които го увреждат. Действието е съзнателен, волеви акт, който длъжникът е извършил, а за да може да бъде отменено, то трябва и да уврежда кредитора. Увреждането е налице във всички случаи, когато се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Когато действието е възмездно, лицето с което длъжникът е договарял също трябва да е знаело за увреждането.

Възникването на правото по чл. 135 ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане, като законът не съдържа условие вземането да е установено по своя размер, да е изискуемо или да е съдебно признато с влязъл в сила съдебен акт, за да може успешно да се предяви отменителният иск. От значение е само вземането да предшества увреждащото действие на длъжника, тъй като това действие може да увреди само лицата, които имат възникнало вземане, т. е. вече имат качеството на кредитор.

В настоящия случай ищецът не доказва качеството си на кредитор спрямо първия ответник – Р.С., което качество да е възникнало преди сключването на договора за дарение обективиран в нотариален акт № Неправилно първоинстанционния съд приема , че към момента на сключване на договора за дарение, между В.Щ. и Р.С. е съществувало облигационно правоотношение, възникнало от сключения договор за кредит за текущо потребление, обезпечен с договор за поръчителство от въззиваемия, като по това правоотношение Щ. е в качество на кредитор, а С. в качество на длъжник, който носи задължение да обезщети поръчителя.

Съгласно разпоредбата на чл.138, ал. 1 от ЗЗД – с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение. В този смисъл договора за поръчителство не е съглашение между поръчител и длъжник, а съглашение между кредитор – в случая Банка “ДСК”ЕАД и поръчител. Съгласно чл. 146 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. Вземането му възниква в момента, когато той е изпълнил задълженията на главния длъжника към кредитора. До този момент между длъжника и поръчителя по кредита не съществува правна обвързаност, по силата на която поръчителят да има правото да търси от длъжника някаква претенция. Едва когато той заплати дълга към кредитора, в негова полза възниква правото да търси онова, което е заплатил. От този момент той става кредитор на длъжника вместо първоначалния кредитор, чието вземане е погасено, а за длъжника е възникнало задължението да му плати онова, което е заплатил за негова сметка.

От приложените по делото доказателства безспорно се установява, че към момента на сключването на договора за кредит – 12.06.2007 год., ответникът – Р.С. все още не се е разпоредил безвъздмезно в полза на своите родители с процесния недвижими имот, като самия договор за дарение е сключен на 20.06.2007 год. На следващо място безспорно е по делото, че Щ. е заплатил за първи път вноска по кредита на С. към Банка “ДСК”ЕАД на 01.10.2007 год., т.е. няколко месеца след сключване на сделката, която твърди, че го уврежда.

С оглед на изложеното, настоящата съдебна инстанция приема, че по делото не е доказана една от кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, поради което същия се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, което прави безпредметно обсъждане на наличието на осталите предпоставки.

Само за пълнота следва да се посочи, че първоинстанционния съд в мотивите към обжалвания съдебен акт неправилно е коментирал презумпцията на чл.135, ал. 2 ЗЗД. Тъй като атакуваната сделка е безвъзмездна, по аргумент за обратното от ал. 1, за основателността на иска не е необходимо у приобретателите - останалите ответници да е налице знание за увреждане на кредитора. Сделката е в полза на възходящи и знанието за увреждане по смисъла на ал. 2 се презумира, а оборимостта на презумпцията е в тежест на длъжника и неговите роднини - страни по увреждащата сделка, ответници по иска.

С оглед на гореизложеното, настоящия състав на ЯОС, намира че обжалваното решение на Карнобатския районен съд за неправилно и го отмененя, а предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Решението е влязло в сила. Пълният текст  http://www.os-yambol.org/ser/vs/2011/0063d810/12042710.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ  №  127 от 10.06.2011 година  на Апелативен съд – Варна,търговско  отделение по въззвно търговско дело  № 207 по описа за 2011г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Тъй като с договора за поръчителство поръчителят лично и безвъзмездно се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на негово задължение, отговорността му се явява функция на главния дълг по отношение  на предмета, размера и срока на задължението.

2. Поръчителството обаче не е обща гаранция. Поръчителят обезпечава точно определен дълг на длъжника, а не всички или неопределен брой негови задължения.

3.  Всички съглашения между кредитора и длъжника, сключени след поемане на поръчителството, имат действие по отношение на поръчителя, само ако той е дал съгласието си за това. Като отговарящ за чужд дълг  поръчителят не може да бъде поставен без негово съгласие  в по-неблагоприятно положение след първоначалното  съглашение между кредитора и длъжника .

4. При преструктуриране на дълга /промяна на погасителния план/  ако анекса към договора да е подписан от поръчителя, неговата отговорност отпада.

5. Удължаването на срока  за връщане на кредита  винаги предпоставя утежняване на положението на поръчителя във времево отношение, ограничавайки правната му сфера за по-продължителен период от време.

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба против решението на Шуменския окръжен съд ,  с което е признато за установено на осн.чл.422 ал.1 от ГПК вр.чл.430 ал.1и ал.2 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че дължи на „ПроКредит Банк /България/” АД  към 17.09.2009г. главница в размер на 30 833,31лв, просрочена лихва за периода от 30.03.2009г. до 17.05.2009г. в размер на 853,04 лв, наказателна лихва за периода 15.05.2009г. до 17.05.2009г. в размер на 123,33 лв, общо сумата от 31 809,68 лв, дължима на основание договор за земеделски кредит  от 12.09.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 30 833,31лв, считано от 18.09.2009г. до окончателното й изплащане.

Безспорно установено от фактическа страна е, че съгласно Договор за земеделски кредит от 12.09.2007г. Й.И.А. като кредитополучател, Р.К.А. и К.Й.И.  като солидарни длъжници и ответникът  В.Д. Р. като поръчител получили кредит в размер на 35 000лв, с краен срок на погасяване 25.09.2014г. Погасяването на главницата и лихвите следвало да стане съгласно погасителен план, описан в Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора. Погасителната вноска била в размер на 628,76лв с падеж 25-то число на месеца. На 11.03.2009г. бил подписан Анекс № 1 към договора за преструктуриране на кредита, като размера на погасителната вноска станал 648,37лв, с падеж 28-мо число на месеца, а крайният срок на издължаване – 28.02.2015г. Анексът не бил подписан от поръчителя Р.. Поради необслужване на кредита „ПроКредит Банк /България/” АД подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. Издадена била заповед  за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист от Районен съд гр.Враца  за сумата от 30 833,31лв главница,  сумата от 121,64лв наказателна лихва за периода от 15.05.2009г. до 17.05.2009г., сумата от 853,04лв. просрочена лихва за периода от 30.03.2009г. до 17.05.2009г., законната лихва върху главницата, считано от 18.05.2009г. до окончателното изплащане на задължението и направените по делото разноски в размер на 636,20лв. Образувано било изпълнително дело .  Възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение подал само поръчителят В.Р., като с определение от 20.11.2009г Врачанския РС съдът е  спрял изпълнителното дело по отношение на възразилия длъжник и указал на заявителя „ПроКредит Банк /България/” АД, че в едномесечен срок от уведомлението може да предяви иск относно вземането си.  

От заключението на ССЕ се установи, че с протокол  от заседание на Кредитен съвет на „ПроКредит Банк /България/” АД, клон Враца от 29.04.2009г. кредит  с кредитополучател Й.И.А. е обявен за предсрочно изискуем, считано от 15.05.2009г. На 18.05.2009г. Банката подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, като към тази дата размерът на дължимите суми по ДБК  възлиза на 31 809,68лв от които : главница – 30 833,31лв, просрочена лихва за период от 30.03.09г. – 17.05.2009г. – 853,04лв и наказателна лихва за период от 15.05.2009г. – 17.05.2009г. – 123,33лв. Установи се още, че по изп.д. № .. с взискател „ПроКредит Банк /България/” АД е събрана сумата от 23 811,41лв : чрез наложен запор върху трудовото възнаграждение на В.Д.Р. – 9 311,41лв и от публична продан на имот на Й.И.А. – 14 500лв, от която сума са преведени на взискателя 15 561,08лв, а остатъкът от дълга към момента на извършване на проверката – 03.11.2010г. е 24 118,61лв., от която сума 6 791,41лв чакат за превод съгласно решението на съда.   Съгласно допълнителното заключение на ССЕ остатъкът на задължението към 21.10.2010г. е в размер на 16 827,97лв.

На така предявената искова претенция ответникът противопоставя няколко възражения : Неподписването на анекса от негова страна означава липсата на съгласие за удължаване на срока на кредита, което на осн.чл.147 ал.2 ЗЗД води до отпадане на отговорността му като  поръчител за целия дълг. В условията на евентуалност оспорва становището на Банката за наличието на предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита, респ. че това становище не му е било съобщено, поради което претенцията за лихви и разноски се явява неоснователна. Твърди частична неоснователност на претенцията съобразно размера на погасената главница, лихви и разноски по изпълнителното дело. Релевира доводи за нищожност на ОУ и ДБК поради противоречие със закона, а на уговорките за лихви в претендираните размери, които счита за прекомерни – поради противоречие с добрите нрави.

Тъй като с договора за поръчителство поръчителят лично и безвъзмездно се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на негово задължение, отговорността му, имаща гаранционен характер, се явява функция на главния дълг по отношение  на предмета, размера и срока на задължението. Поръчителството обаче не е обща гаранция. Поръчителят обезпечава точно определен дълг на длъжника, а не всички или неопределен брой негови задължения. Ето защо границите на неговата отговорност са предварително определени. Няма спор в доктрината и съдебната практика, че всички съглашения между кредитора и длъжника, сключени след поемане на поръчителството, имат действие по отношение на поръчителя само ако той е дал съгласието си за това. Идеята на законодателя е, че като отговарящ за чужд дълг / тъй наречената отговорност без дълг/, поръчителят не може да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от първоначалното по съглашение между кредитора и длъжника без негово съгласие.

В процесния случай ответникът Р. се е задължил като поръчител по договор за банков кредит, чийто срок на издължаване съгласно погасителния план – приложение № 1, изтича на 25.09.2014г. С Анекса от 11.03.2009г. кредитополучателят и Банката са подписали нов погасителен план –приложение № 2 към ДБК, който е заменил първоначалния, като срока на кредита се е променил на 72 месеца с 6 гратисни вноски, променил се е размера на погасителните вноски и техния падеж, както и крайната дата на погасяване на кредита, която е станала 28.02.2015г. С това дългът е бил преструктуриран, като основни негови параметри са били променени, в т.ч. и крайният срок на погасяването му. Не се оспорва обстоятелството, че ответникът Р. не е подписал този анекс. При това положение съдът намира, че съгласно нормата на чл.147 ал.2 ЗЗД поръчителевата отговорност е отпаднала. Не може да бъде споделена тезата на въззиваемата страна, че с анекса положението на поръчителя не се е утежнило, тъй като не е поето ново или по-голямо по размер задължение. Задължението освен

предмет и размер има и срок. Удължаването на срока винаги предпоставя утежняване на положението на поръчителя във времево отношение, ограничавайки правната му сфера за по-продължителен период от време. Освен това чл.147 ал.2 ЗЗД не предвижда субективна преценка на съда за утежнено положение на поръчителя във всеки конкретен случай.

Ето защо предявеният иск по чл.422 ГПК вр.чл.430 ал.1 и 2 ТЗ  и чл.86 ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като неоснователен, с оглед на което ненужно се явява произнасянето на съда по останалите възражения на ответника по иска. Варненският апелатевин съд е отменил обжалваното решение и е отхвърлил.В необжалваната му част решението е влязло в сила. Пълният текст http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/t-207-2011.htm

Решението на апелативния съд подлежи на касационно обжалване. При публикуването на решението на сайта www.advokatatanasova.com няма данни същото да е влязло в сила.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  № 189 от  11.04.2011 година  на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Второ отделение  по търговско дело № 39 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Влизането в сила на Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия  не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите

2.При липса на предвидена в действащото законодателство възможност за едностранна промяна от доставчика на доставено количество електрическа енергия и сметките за минал период не съществува законно основание такава санкция да се уговаря в Общите условия.

3. По силата на предоставената му лицензия [фирма] има господстващо положение на пазара за продажба на електрическа енергия в съответната територия. Потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с ответното дружество - продавач от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност — положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача /доставчика/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им.

4. . При извършване на преценката дали клаузата на чл. 25 от Общите условия е неравноправна, респективно нищожна, трябва да се има предвид, че процесните Общи условия не са били предмет на индивидуално уговаряне между страните по правния спор.

5. Спецификата на дейностите по производство, разпределение, пренос и доставка на електрическа енергия и нейното обществено значение предполага особени правила, при които тези дейности се осъществяват, но не и по отношение на регламентацията на отношенията между доставчика и потребителя на електрическа енергия, тъй като същите се основават на принципа на равнопоставеност. Законодателят е дал възможност на доставчика на електрическа енергия да обвързва съконтрахентите си с изработени от него Общи условия, но техните разпоредби не следва да нарушават основни принципи и императивни разпоредби на закона

6.Веднъж получил лицензия за определените дейности в енергетиката, доставчикът на електрическа енергия – лицензиант е длъжен да осигурява освен надеждно, качествено и непрекъснато снабдяване на потребителите с изключение на определени случаи, също и измерване и отчитане на електрическата енергия чрез монтиране и поддържане в изправност на средства за търговско измерване и назначаване на квалифициран персонал за контрол и отчитане на измервателните средства. При осъществяване на тези дейности доставчикът на електрическа енергия трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира качество и надлежен отчет на подадената електрическа енергия.

7. Съгласно чл. 120, ал. 1 ЗЕ средството за техническо измерване е собственост на ответника/ на доставчика на електрическа енергия/, поради което последният има задължение да осигури неговото правилно и коректно фунциониране, да констатира своевременно грешка в измерването или неизмерването.

8. В случаите, когато отклоненията в показателите на консумираната електрическа енергия се дължат на неправомерно действие от страна на потребителя, доставчикът на електрическа енергия следва да установи периода на грешното измерване или неизмерване в резултат на неправомерното действие на потребителя. В противен случай, без да се държи сметка за този период или без да се отчете реално консумираната електрическа енергия, едностранното изчисляване и коригиране на сметките за електрическа енергия за минал период позволява на доставчика да получи цена за недоставена от него и неползвана от потребителя електрическа енергия.

9. Клаузата от договора /Общите условия/, която регламентира едностранно от доставчика на електрическа енергия коригиране на сметките за електрическа енергия за предходен период от време без определяне на периода и без отчитане на реално консумираната електрическа енергия, следва да се счита за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 6 и т. 18 ЗЗП, доколкото въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

10. По своята същност разпоредбата на чл. 25 от Общите условия предвижда санкциониране на потребителя, без да се изисква виновно поведение на последния. Обективната отговорност е изключение, тъй като ангажира отговорността на едно лице, независимо от неговото поведение, поради което нейното предвиждане е правомощие единствено на законодателя. Посочената клауза противоречи и на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, която урежда пределите на имуществената отговорност при неизпълнение на договорно задължение, която отговорност е винаги виновна и е в границите, посочени в чл. 82 ЗЗД.

11.Поради това, че клаузата на чл. 25 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], приети на основание чл. 98 ЗЕ, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 6 и т. 18 ЗЗП, противоречи на принципа на равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, на принципа за защита интересите на потребителите при търговията с електрическа енергия и на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, съдебният състав приема, че същата е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

12. Поради нищожността на посочената клауза, същата не обвързва страните и не намира приложение в техните правоотношения. Следователно платената от касатора – ищец на ответника сума общо в размер 2 945,82 лв. – начислена по корекция на сметка 0002184 за абонатен номер [ЕГН] като цена на доставена електроенергия за периода от м. март до м. юли вкл. 2006г., е платена при начална липса на основание.

Производството е по чл. 290 ГПК, Образувано е по касационна жалба на ищеца срещу решение  на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение на Софийски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма],[населено място] срещу [фирма],[населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 2 945,82 лв. – цена на доставена електроенергия за периода от м. март до м. юли вкл. 2006г. и начислена по корекция на сметка за абонатен номер

На 20.07.2006г. представители на доставчика на електрическа енергия. при извършена в присъствието на представители на Ф. за защита на потребителите проверка на средството за търговско измерване в жилищна кооперация са констатирали, че е налице присъединение на абоната към електрическата мрежа преди средството за търговско измерване, до входящия автомат, който обслужва електромера с абонатен номер ..... В момента на проверката е установено, че изключването на входящия прекъсвач на електромера не преустановява захранването на обекта на абоната, както и че кабелът, чрез който е извършено присъединението към електрическата верига, захранва адреса с електрическа енергия, която не се отчита. Демонстрациите и констатациите са направени в присъствието на представител на потребителя и представители на Ф. на потребителите, изготвен е констативен протокол № 2184/20.07.2006г., който е подписан на първа страница и от управителя на ищеца – Г. Д. В резултат на това е извършена корекция на сметката за абонатен номер съгласно чл. 25 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия  на дружеството- доставчик.

.

 ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по релевантни правни въпроси: налице ли са предпоставки за едностранно коригиране от доставчика на електроенергия на дължими суми за минал период и приложима ли е нормата на чл. 25 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], приети на основание чл. 98 ЗЕ.

Неоснователен е касационният довод за неправилност на въззивното решение поради липсата на доказателства за обнародване и влизане в сила на твърдяните от доставчика Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия /ОУ/. Съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 /отм., ДВ бр. 55/2007г./ ЗЕ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Влизането в сила на ОУ не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса [фирма] следва да докаже влизането в сила на представените в първоинстанционното производство ОУ. Не съществува пречка, ако на съда е известно в кои всекидневници са публикувани ОУ, същите да бъдат посочи в съдебното решение. Касаторът не твърди и не установява наличието на други публикувани ОУ с различно съдържание от представените. В настоящия случай въззивният съд, след като е установил, че представените по делото ОУ са приети от Д. на 01.09.2005г. и публикувани във в. „Дневник” и в. „Н.” на 15.09.2006г., е направил законосъобразен извод, че същите са влезли в сила 30 дни след публикацията, т. е. на 15.10.2006г.

Релевираният от касатора довод за неправилност на обжалвания съдебен акт поради липса на доказателства, че представените Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия /ОУ/ се отнасят до стопанските потребители, е неоснователен. Видно от самите ОУ /чл. 2, т. 1/, същите уреждат правата и задълженията на доставчика на електрическа енергия и на потребителите, а разпоредбите на чл. 4 детайлизират персоналния обхват на потребителите на електрическа енергия за битови и стопански нужди.Непредставянето на екзекутиви, установяващи електроразпределителната мрежа в района, не води до необоснованост на въззивното решение. Присъединяването към електрическата мрежа преди средството за търговско измерване, до входящия автомат, който обслужва електромера с абонатен номер [ЕГН], в резултат на което изключването на входящия прекъсвач на електромера не преустановява захранването на обекта на абоната, както и обстоятелството, че кабелът, чрез който е извършено присъединението към електрическата верига, захранва адреса с електрическа енергия, която не се отчита, са установени по делото със свидетелски показания и заключение на съдебно-техническа експертиза, както правилно е приела въззивната инстанция, поради което е неоснователен доводът за липса на доказателства, установяващи кой е бил потребителят на описания в протокола кабел, преминаващ подземно през улица, носещ обозначенията на доставчика на електрическа енергия. При установяване, че е захранван обектът на абоната – ищец, доказателствената тежест, че потребител на електрическа енергия, отчитана с електромер абонатен номер [ЕГН] по смисъла на чл. 4, ал. 2, 3 и 4 от ОУ и § 1, т. 42 и 43 ЗЕ е друго лице, се носи от ищцовата страна.

Касаторът е релевирал довод за неправилност на решението поради това, че проверяваният електромер е бил в изправно техническо и функционално състояние, не са били нарушени неговите пломби и холограмни стикери, поради което е технически невъзможно да бъде осъществено от потребителя погрешно свързване, освен при първоначално поставяне на електромера и свързването на абоната с разпределителната мрежа. Посоченият довод е неоснователен, тъй като не се касае до погрешно свързване на самия електромер, а до присъединяване към електрическата мрежа преди средството за търговско измерване, т. е. преди електромера.

По отношение на правоизключващите възражения на ищеца – касатор, касаещи действителността на клаузата на чл. 25 от Общите условия, обжалваното решение е неправилно. За процесния период /м. март 2006г. – м. юли 2006г. вкл./ отношенията между страните се регламентират от Закона за енергетиката, Наредба № 6 от 09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката, Правилата за търговия с електрическа енергия и Правилата за измерване на количеството електрическа енергия, обнародвани в ДВ, бр. 67/02.08.2004г. В Закона за енергетиката и издадената въз основа на чл. 116, ал. 7 ЗЕ Наредба № 6 от 09.06.2004г. не е предвидена възможността, съдържаща се в чл. 49 от отменената Наредба за присъединяване към преносната и разпределителните електрически мрежи на производители и потребители от 2000г., за извършване на едностранни корекции на подадената електрическа енергия и на сметките за минал период и методика за това. Такава възможност не е уредена и в Правилата за търговия с електрическа енергия и Правилата за измерване на количеството електрическа енергия. При липса на предвидена в действащото законодателство възможност за едностранна промяна от доставчика на доставено количество електрическа енергия и сметките за минал период не съществува законно основание такава санкция да се уговаря в Общите условия.

По силата на предоставената му лицензия [фирма] има господстващо положение на пазара за продажба на електрическа енергия в съответната територия. Потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с ответното дружество - продавач от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност — положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача /доставчика/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им. При извършване на преценката дали клаузата на чл. 25 от Общите условия е неравноправна, респективно нищожна, трябва да се има предвид, че процесните Общи условия не са били предмет на индивидуално уговаряне между страните по правния спор. Спецификата на дейностите по производство, разпределение, пренос и доставка на електрическа енергия и нейното обществено значение предполага особени правила, при които тези дейности се осъществяват, но не и по отношение на регламентацията на отношенията между доставчика и потребителя на електрическа енергия, тъй като същите се основават на принципа на равнопоставеност. Законодателят е дал възможност на доставчика на електрическа енергия да обвързва съконтрахентите си с изработени от него Общи условия, но техните разпоредби не следва да нарушават основни принципи и императивни разпоредби на закона. Разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗЕ урежда принципите за търговия с електрическа енергия, един от който е защита интересите на потребителите. Веднъж получил лицензия за определените дейности в енергетиката, доставчикът на електрическа енергия – лицензиант е длъжен да осигурява освен надеждно, качествено и непрекъснато снабдяване на потребителите с изключение на определени случаи, също и измерване и отчитане на електрическата енергия чрез монтиране и поддържане в изправност на средства за търговско измерване и назначаване на квалифициран персонал за контрол и отчитане на измервателните средства /чл. 69, чл. 116, чл. 120 ЗЕ, чл. 84 и чл. 87 от Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката/. При осъществяване на тези дейности доставчикът на електрическа енергия трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира качество и надлежен отчет на подадената електрическа енергия. Съгласно чл. 120, ал. 1 ЗЕ средството за техническо измерване е собственост на ответника, поради което последният има задължение да осигури правилното и коректно фунциониране на С., да констатира своевременно грешката в измерването или неизмерването. В случаите, когато отклоненията в показателите на консумираната електрическа енергия се дължат на неправомерно действие от страна на потребителя, доставчикът на електрическа енергия следва да установи периода на грешното измерване или неизмерване в резултат на неправомерното действие на потребителя. В противен случай, без да се държи сметка за този период или без да се отчете реално консумираната електрическа енергия, едностранното изчисляване и коригиране на сметките за електрическа енергия за минал период позволява на доставчика да получи цена за недоставена от него и неползвана от потребителя електрическа енергия. Клаузата от договора /Общите условия/, която регламентира едностранно от доставчика на електрическа енергия коригиране на сметките за електрическа енергия за предходен период от време без определяне на периода и без отчитане на реално консумираната електрическа енергия, следва да се счита за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 6 и т. 18 ЗЗП, доколкото въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Разпоредбата на чл. 25 от Общите условия нарушава основните принципи на равнопоставеност между страните и на защита интересите на потребителите при търговията с електрическа енергия. Липсва защита на интереса на потребителите при едностранна корекция на сметките за минал период, предприета от страна на дружеството – монополист, при неустановен период на грешно измерване или неизмерване на електрическата енергия, особено в хипотезата, когато инкасаторът на района периодично е отчитал доставената и потребена електрическа енергия за съответния период, за който впоследствие е извършена едностранна корекция на сметките.

По своята същност разпоредбата на чл. 25 от Общите условия предвижда санкциониране на потребителя, без да се изисква виновно поведение на последния. Обективната отговорност е изключение, тъй като ангажира отговорността на едно лице, независимо от неговото поведение, поради което нейното предвиждане е правомощие единствено на законодателя. Посочената клауза противоречи и на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, която урежда пределите на имуществената отговорност при неизпълнение на договорно задължение, която отговорност е винаги виновна и е в границите, посочени в чл. 82 ЗЗД.
Поради това, че клаузата на чл. 25 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], приети на основание чл. 98 ЗЕ, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 6 и т. 18 ЗЗП, противоречи на принципа на равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, на принципа за защита интересите на потребителите при търговията с електрическа енергия и на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, настоящият съдебен състав приема, че същата е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради нищожността на посочената клауза, същата не обвързва страните и не намира приложение в техните правоотношения. Следователно платената от касатора – ищец на ответника сума общо в размер 2 945,82 лв. – начислена по корекция на сметка 0002184 за абонатен номер [ЕГН] като цена на доставена електроенергия за периода от м. март до м. юли вкл. 2006г., е платена при начална липса на основание.

Въз основа на изложените съображения обжалваното въззивно решение е неправилно и е отменено и вместо него е постановено друго, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и ответникът/доставчик на електрическа енергия/ е осъден да заплати на фирма  на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2 945,82 лв., представляваща платена без основание цена на доставена електроенергия за периода от м. март до м. юли вкл. 2006г. и начислена по корекция на сметка  за абонатен номер, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 28.09.2007г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - разноските за всички съдебни производства.

Решението е окончателно.  Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е № 69  от  24.06.2011 г. на Върховен касационен съд на Република България , Трето гражданско отделение по  гражданско дело № 584/2010 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. С оглед на това, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора .

2. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем,  страната, която се позовава на сделката , трябва да докаже, че заемната сумата е предадена.

3. Признанието представлява обяснение на страна по делото, то е доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Това признание може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно.

4.Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира . На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти , не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, дадени по чл. 114 ГПК/ отм./ които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения.

5.Със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска .За да е налице сила на пресъдено нещо , която да обуслови непререшаемост на спора, трябва между същите страни, да е бил разрешен спор за същото спорно материално право. Когато макар и между същите страни е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо по см. на чл. 221,ал.1 ГПК / отм./

Производството е касационно, образувано е по  жалба срещу решение на Софийски апелативен съд , с което след като е отменено решение на Софийски градски съд и е постановено ново решение , с което предявеният от касаторите против Н. К. П.  иск с пр. осн. чл. 254 във вр. чл. 97,ал.1 ГПК / отм./ е отхвърлен като неоснователен.

С определение  е допуснато до касационно обжалване по следните процесуалноправни въпроси : относно доказателствената тежест за установяване факта на сключване на договора за заем , предвид обстоятелството, че този вид договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт; относно процесуалната сила и доказателствената стойност на направено извънсъдебно признание от ответника по делото, съдържащо неизгодни за тази страна факти и доказателствената стойност на дадения от тази страна отговор по чл. 114 ГПК, който включва изгодни за страната факти и относно предпоставките при които е налице сила на пресъдено нещо по чл. 221 ГПК / отм./.По първите два въпроса касационното обжалване е допуснато на осн. чл. 280,ал.1,т.2 ГПК, а по третия въпрос на осн. чл. 280,ал.1, т.1 ГПК.

В отговор на поставените въпроси ВКС, състав на 3-то г.о. приема следното:

По първия въпрос:

Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Това следва от разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, където сделката е регламентирана.С оглед на това, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора . Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическия състав на сделката не е осъществен.Предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава претенциите си на този договор. При спор относно дължимостта на сума за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката е при условията на пълно доказване да установи обстоятелството,че сумата е предадена. В този смисъл са представените по делото Р №1653/06.01.2004 год., постановено по т.д. № 2582/2002 год. на ВКС, ТК, Р № 271/14.07.2005 год. по т.д. №526/2004 год. на ВКС, ТК, Р № 885/30.09.2008 год. по гр.д. № 2497/2007 год. на ВКС, 3-то г.о.,Р №727/05.07.2006 год. по т.д. № 250/2006 год. на ВКС, ТК, Р № 875/11.01.2006 год. по гр.д. № 431/2005 год. на ВКС, ІІ г.о. , като даденото в тези решения , постановени по реда на чл. 218а,ал.1,б.”б” ГПК разрешение на поставения въпрос, настоящият състав намира за правилно.

По втория въпрос:

Признанието представлява обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти.Признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора.Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира . На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти , не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, дадени по чл. 114 ГПК/ отм./ които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения.  В този смисъл е даден отговор на втория от поставените въпроси в представените по делото Р № 3372/09.10.1959 г. по гр.д. № 6888/59 , І Г.о на ВКС, Р № 226/ 26.01.1977 год. по гр.д. № 1971/76 г. І г.о. , Р. №28/28.02.1999 год. по гр.д. № 3114/1997 год. ІV г.о. Р № 883/05.04.1969 г. по гр.д. № 390/69 г. ІІ г.о., който настоящия състав намира за правилен.

По третия въпрос:
Съгласно т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т.гр.д. №1/2000 год. на ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.Следователно за да е налице сила на пресъдено нещо , което да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, следва между същите страни, да е бил разрешен спор за същото спорно материално право. Когато макар и между същите страни е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо по см. на чл. 221,ал.1 ГПК / отм./

По основателността на касационната жалба:

Съдилищата са били сезирани с отрицателен установителен иск с пр. осн. чл. 254, във вр. чл. 97,ал.1 ГПК , с който се иска да се установи, че ищците не дължат сумата от 15 000 лв. като дадена в заем от ответника , както и лихви и разноски в размер по изпълнителен лист, издаден въз основа на нотариален акт за договорна ипотека

Твърденията на ищците – касатори в настоящото производство са , че сумите не се дължат, доколкото претендираната като главница сума никога не е била получавана в заем от посочените в нотариалния акт заемополучатели В. П. и Р. П..Доколкото сумата не е реално предадена фактическия състав на договора за заем е недовършен и сделката е нищожна. С оглед на това сумата не подлежи на връщане .Не са възникнали и задълженията за лихви, поради забава във връщането на сумата. Лихви не се дължат и поради нищожност на клаузата, с която са уговорени поради тяхната прекомерност, което е в противоречие с добрите нрави / чл. 26,ал.1 ЗЗД/.  Считат, също така, че договорът за заем, сключен при условията посочени в нотариалния акт за ипотека,в който е инкорпориран, е нищожен поради противоречието му със закона, доколкото същият е спекулативен, а отпускането на парични заеми с цел печалба е банкова дейност , която според чл.1,ал.1 и ал.4 ЗБ/ отм./ може да се извършва само от банките.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предаването на заемната сума - тоест сключването на договора за заем се установява от тълкуването на текста вписан в нотариалния акт за учредяване на ипотека като обезпечение на заема и доколкото по делото липсват други относими доказателства в тази насока . Същевременно съдът не е ценил дадени от ответника показания пред прокуратурата относно сключването на процесния договор , които съдържат неизгодни за него факти като е приел, че същите се опровергават от дадените от него отговори пред съда по реда на чл. 114 ГПК, които съдържат изгодни за ответника факти. Приел е също така, че наведените в исковата молба доводи за недължимост на процесната сума поради нищожност на договора за заем на посочените в исковата молба основания не следва се обсъждат, доколкото те са били предмет на друг правен спор като със сила на присъдено нещо е прието ,че договорът за ипотека е действителен.С оглед на това съдът е приел, че следва да се занимае единствено с довода на ищците относно недължимост на вземането, доколкото сумата не е реално получена, тъй като този довод не е бил предмет на производството, приключило с влязло в сила решение.

Изводите на въззивния на съд не могат да бъдат споделени .
От текста на представения нотариален акт, с който е учредена договорна ипотека като обезпечение на процесния заем, не може да се направи категоричен извод, че заемната сума от 15 000 лв. реално е била предадена. Такъв извод може да се направи само при изрично изявление на страните, че сумата се предава при подписването на нотариалния акт или е предадена от заемателя на заемополучателите Р. В. П. и В. Г. П., каквото в договора липсва или ако по делото е представена разписка удостоверяваща това предаване.

 .
Във всички случаи в тежест на ответника по иска е да установи при условията на пълно доказване, че сумата е предадена, което по делото не е сторено. В нарушение на процесуалните правила въззивният съд е ценил изявлението на тази страна по 114 ГПК / отм./ , че сумата по заема е била предадена като е приел, че същото опровергава направеното извънсъдебно признание на ответника, пред органите на Прокуратурата от което явства , че договор за заем за конкретната сума от 15 000 лв. между страните не е бил сключен.

С оглед на изложеното по делото не е установено при условията на пълно доказване, че заемната сума от 15 000 лв. действително е била предадена. С оглед на това процесния договор за заем не е сключен и суми по него не се дължат. Това се отнася както до главницата, така и до лихвите за забава поради акцесорния характер на това вземане. На това основание предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Последното изключва необходимостта от обсъждане на останалите основания за нищожност на договора за заем като сключен в противоречие със ЗБ / отм./ и конкретно за нищожност на клаузата за лихва , като сключена в нарушение на морала.Освен това липсата на договор за заем изключва възможността същият да е нищожен поради противоречието му със закона или с морала в отделни негови части.

Въззивният съд не е изложил съображения досежно тези основания за нищожност като е приел, че същите са преклудирани с влязлото в сила решение на Казанлъшкия районен съд, което се ползва със сила на пресъдено нещо досежно действителността на договора. Този извод е неправилен , доколкото решеният със сила на пресъдено нещо спор между страните по цитираното дело е относно недействителност на договора за ипотека на осн. чл.167 и чл. 170 ЗЗД, докато визираните възражения касаят недействителността на договора за заем, който макар и да е инкорпориран в нотариалния акт с който е сключен договора за ипотека, представлява самостоятелен договор.

С оглед на изложеното въззивното решение е прценено от касационния съд като неправилно и е касирано като вместо него е постановено ново решение, с което предявеният иск е уважен.

.
Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ  № 137 от 18.03. 2011 г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение  по търговско дело № 1223 по описа  за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  Основателността на  иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД  е обусловена от това дали за ищеца се е породило потестативното право да развали договора поради  неизпълние, както и дали са на лице условията за пораждането на това право, начинът на неговото упражняване и последиците от това съгласно разпоредбите на чл. 87-89 от ЗЗД.

2. Първото  условие за пораждане на право за разваляне  на договор съгласно чл. 87, ал.3 ЗЗД е  ищецът да е страна по двустранен договор. Второто изискване е , да е на лице виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна и това неизпълнение да е съществено.

3.Привидна е такава сделка, при която е на лице волеизявление за сключването й, но едновременно с това има съгласие между страните, че те не желаят сделката да породи правни последици. На лице е съзнателно несъответствие между желаното и изразеното.

4. Сключването на привидна сделка е свързано обикновено с желание за създаване на една погрешна представа у трети лица досежно притежанието на правата предмет на тази сделка.

5. Когато освен погрешната представа за предмета на сделката страните имат желание да прикрият действителните си правоотношения между страните, сме изправени пред  съчетаване на привидна и прикрита сделка т.е. относителна симулация, при която е налице външно съществуване на едни отношения, които реално не пораждат действие между страните и вътрешно съществуване на друг тип отношения, които са действителни .

6. Извод за наличието на относителна симулация може да се направи само ако  са ангажирани доказателства за направени от страните  волеизявления за привидния характер на договора за покупко-продажба и за предназначението му да  се прикрие друга сделка  със същия предмет.

7. Наличието на симулация съгласно разпоредбите на чл. 164 от ГПК се доказва с нарочен писмен документ, в който са материализирани волеизявленията и на двете страни, че изразената от тях в официалния писмен договор воля е привидна и не желаят същата да породи действие. Ако пък тази привидност е свързана и е прикриване на друга сделка е нужно в този документ да се съдържат изявления и за това предназначение на привидния договор и такива за предмета на прикрития.

8. Изключение от правилото, че привидността на една сделка подлежи на установяване с нарочен писмен документ(обратно писмо) е предвидено в разпоредбата па чл. 165, ал. 2 от ГПК. В нея е казано, че това може да стане и със свидетелски показания , но ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно.

 Производството е въззивно, образувано по жалба против решение на Старозагорския окръжен съд, с което е развален сключения на 02.09.2008г и материализиран в нотариален акт №  .... договор за покупко-продажба на следния недвижим имот.

Апелативният съд  е намерил за установено следното:

В обстоятелствената част на исковата молба а се говори за договор между ищеца и ответника  за покупко-продажба на  недвижим имот за сумата от 140 208 лв. , платима по банков път в 7 дневен срок от подписване на договора. Споменава се, че до настоящия момент така описаната цена не била платена въпреки, че на купувача с нотариална покана от 19.06.2009 г. била дадена последна възможност за изпълнение на задължението. На тази база е отправено и искане за разваляне на договора за покупко-продажба.

От страна на ответника с отговора на исковата молба не е оспорено сключването на процесния договор, но е направено възражение за симулативност (привидност) на същия. В тази връзка са изложени твърдения, че основанието за прехвърляне на собствеността не било покупко-продажба т.е. заплащане на цена, а елемент от обособяването на производствената дейност на ищеца и отделянето й в самостоятелно дружество -ответното. То обаче било осъществено не по специалния и сложен ред предвиден в ТЗ, а чрез прехвърляне на дружествени дялове между съдружниците в старото и новото дружество и респективно прехвърляне на имущество от старото в новото дружество, което да направи възможно осъществяването на самата производствена дейност. Споменава се, че тези изводи следват от съдържанието на протоколите удостоверяващи проведени общи събрания на съдружниците в двете дружества, извършеното прехвърляне на дялове между съдружници и факта, че в нито един от тези протоколи не се говорило за продажна цена.

На база изложените от страните твърдения и събрания по делото доказателствен материал първоинстанционния съд е постановил решение, с което е развалил процесния договор. Съдът е изразил становище, че не е налице фигурата на симулативна сделка и че действителната воля на страните се установява не само от техните твърдения в подписания договор, но и от всички други факти, които имат значение за установяването й, подкрепени с представени но делото писмени доказателства П. е, че успешното доказване на привидността (симулативността) на договора се извършва с писмен документ (обратно писмо), в който да е посочено, че съгласието за сключване на договора не е истинско, а привидно, каквото доказателство по делото не било представено. На тази база съдът е изградил становище, че процесната сделка не е привидна, но по нея е договорена цена на процесния имота в размер на 140 207,90 лв., която не е изплатена от купувача и е дължима т.е. налице е неизпълнение на договора и тон подлежи на разваляне.

При преценката за законосъобразността на обжалваното първоинстанционно решение съставът на ПАС е длъжен да даде отново отговор на въпроса за основателността на исковата претенция.

 Предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД.

Основателността му е обусловена от това дали в патримониума на ищеца се е породило потестативното право да развали поради неизпълнение процесния договор или не, условията за пораждането му, начина на неговото упражняване и последиците от това са определени разпоредбите на чл. 87-89 от ЗЗД.

Първото  условие за пораждане на правото за разваляне  на договор съгласно чл. 87, ал.3 ЗЗД е  ищецът да е страна по двустранен договор.Второто изискване е да е налице виновно неизпълнение на задълженията по същия от насрещната страна. Относно самото неизпълнение от анализа на споменатите по- горе разпоредби на ЗЗД следва да се направи извод, че то следва да е съществено.

В процесния случай  ищецът твърди, че подлежащият на разваляне двустранен договор е такъв за покупко-продажба, като с исковата молба е представен и нотариален акт, в който е обективирано съвпадение на волеизявленията на двете страни в този смисъл. Това на пръв поглед би следвало да доведе до извод, че този елемент от фактическия състав на правото на разваляне е налице. Според ответника обаче така обективираният в нотариалния акт договор е спмулативен (привиден).

Привидната сделка според чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е нищожна - не поражда никакво действие (права и задължения), както между страните така и по отношение на трети лица. Това налага първо да се даде отговор на въпроса е или не е налице твърдяната привидност.

Привидната сделка е такава сделка, при която е налице волеизявление за сключването й, но едновременно с това е налице и съгласие между страните по същата, че не се желае тя да породи правни последици. Налице е съзнателно несъответствие между желаното и изразеното. Сключването на привидните сделки е свързано обикновено с желание за създаване на една погрешна представа у трети лица досежно притежанието на правата предмет на една симулативна сделка.

Много често обаче волята на страните не е свързана само с желание за създаване на една погрешна представа у трето лице относно притежанието на правата респективно задълженията предмет на едно привидно правоотношение, но и с желание за прикриване на действителните правоотношения между страните. В тези случаи сме изправени пред едно съчетаване на привидна и прикрита сделка т.е. относителна симулация, при който е налице външно съществуване на едни отношения, които реално не пораждат действие между страните и вътрешно съществуване на друг тип отношения, които са действителни .

По настоящето дело видно от направените от ответника възражения в отговора на исковата молба и уточнението му пред настоящата съдебна инстанция е безспорно, че той не оспорва наличието на воля за ПРЕХВЪРЛЯНЕ т.е. за ПРЕМИЕНАВАНЕ на собственостга от патримониума на ищеца в неговия, но твърди това да е станало на друго основание т.е. твърди се, че страните по нотариалния договор за покупко-продажба не са желаели той да породи правни последици, а са го сключили е цел да прикрият друга сделка, имаща СЪЩО  за последица ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА върху недвижимия имот, но на друго основание.

Извод за наличието на относителна симулация може да се направи само ако по делото са ангажирани доказателства за направени от страните  волеизявления за привидния характер на договора за покупко-продажбаи предназначението му да прикрие друга сделка със същия предмет.

В случая според ответника прикритата сделка е такава за БЕЗВЪЗМЕДНО прехвърляне на ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ с оглед взето решение за отделяне на част от дейността на предприятието. По този повод следва да се има преввид, че безвъзмездни са договорите, при които не е налице еквивалентно имуществено разместване.  По конкретния казус се твърди, че действителната воля за прехвърляне на собствеността  е обусловена  не от наличие на задължение за плащане респ. получаване на еквивалентна имуществена престация, а от взето решение за обособяване на част от дейността на дружеството прехвърлител в новообразувано от същите съдружници ново търговско дружество. В тази връзка на първо место е нужно да се спомене, че отделянето с оглед разпоредбите на ТЗ е форма на преобразуване на едно търговско дружество. Преобразуването според ТЗ е резултат на един смесен фактически състав, който включва: договор за преобразуване, доклад на управителен орган, представяне на договора в търговския регистър за обявяване, проверка на преобразуването, предоставяне на информация на съдружниците, вземане на решение за преобразуване и вписване в търговския регистър. Последното с оглед разпоредбите на чл. 263и от ТЗ е предпоставка за настъпване на последиците от преобразуването (в случая отделянето). Тук е нужно да се спомене и, че при преобразуването съгласно чл. 2616 от ТЗ придобитите дялове или акции след преобразуването трябва да са еквивалентни на справедливата цена на притежаваните преди преобразуването дялове или акции в преобразуващото се дружество.

По настоящето дело тезата на ответната страна е свързана с това, че за да се избегне така описаната сложна процедура предвидена в ТЗ от двете дружества са предприети действия по сключване на отделни сделки за безвъзмездно прехвърляне на вещни права и респективно на дялове между съдружници, които в крайна сметка да доведат до резултат еквивалентен на отделянето т.е. преминаване на имущество от едното дружество в другото така, че да не се накърнят правата па съдружниците.

Извършването на така твърдените действия от страните съотнесено с казаното по-горе за преобразуването по ТЗ според състава на ПАС би било логично от икономическа гледна точка, ако съдружници в двете дружества са едни и същи лица и е налице еквивалентност в притежаваните от тях дялове или респективно е извършена размяна на такива, при която също да се получи такава еквивалентност.

Във връзка е преценката за основателност на ответниковите  възражения освен казаното до тук е нужно да се спомене, че наличието на симулация съгласно разпоредбите на чл. 164 от ГПК се доказва с нарочен писмен документ, в който са материализирани волеизявленията и на двете страни, че изразената от тях в ОФИЦИАЛНИЯ писмен договор воля е привидна и не желаят същата да породи действие. Ако пък тази привидност е свързана и е прикриване на друга сделка е нужно в този документ да се съдържат изявления и за това предназначение на привидния договор и такива за предмета на прикрития.

Изключение от правилото, че привидността на една сделка подлежи на установяване с нарочен писмен документ(обратно писмо) е предвидено в разпоредбата па чл. 165, ал. 2 от ГПК. В нея е казано, че това може да стане и със свидетелски показания , но ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. С оглед на казаното е нужно да се спомене, че по настоящето дело нарочен писмен документ съдържащ изявления на двете страни в изложения по- горе смисъл не е представен.

Ответната страна обоснова своите твърдения с представени от нея протоколи от общи събрания на двете дружества и е оглед на факта, че след взетите решения на тези общи събрания са извършени действия по прехвърляне на дялове между съдружници в двете дружества и такива за прехвърляне на права върху имущества. По този повод е нужно да се спомене, че видно от протокола за проведено общо събрание на съдружниците в ищцовото дружество на дата 20.09.2007 г. всички те ( О. представлявано от З. А. Б. ) са взели решение за ,,преструктуриране па производството в самостоятелна структурна и юридическа единица („А." ООД), която да е отделена от летателната дейност на ищцовото дружество". Решено и е, че това дружество ще предостави на новообразуваното всички материални запаси и активи пряко свързани с производствената дейност.

Видно от удостоверението на Сз ОС на стр. 42 от делото на 31.10.2007 г. в регистъра на съда е вписано споменатото по- горе ново дружество, в което съдружниците са същите, като в дружеството ищец „А." ООД.

От протокол за проведено общо събрание на дружеството ищец на дата 22.04.2008 г. от страна на споменатите по- горе съдружници става ясно, че е взето решение за прехвърляне от съдружниците Г на притежаваните от тях дялове в дружеството на лицето З както и за ПРЕХВЪРЛЯНЕ от дружеството ищец на дружеството ответник на имота предмет на процесната сделка.

От протокола удостоверяващ провеждането на общо събрание на ответното дружество на дата 22.04.2008 г.(стр. 33 от делото) е видно, че четиримата съдружници също са взели решение за прехвърляне на притежаваните от съдружника юридическо лице 15 дяла по равно на останалите трима съдружници .От протокол,  удостоверяващ провеждането на общо събрание приложен на стр.83 от делото на Сз ОС е видно, че на дата 22.04.2008 г. от страна на четиримата съдружници в ответното дружество е взето и решение за ЗАКУПУВАНЕ на процесния недвижим имот от ищеца на цена не по - ниска от данъчната оценка. Във връзка с това решение за състава на ПАС е без значение, че то  е материализирано в писмен документ различен от протокола приложен на стр. 33 от делото при условие, че няма данни решението на общто събрание  да е било оспорено по реда на чл. 74 от ТЗ.

За пълнота е нужно да се спомене, че въпросът предмет на решението е обсъждан, като част от дневния ред от всички съдружници и те единодушно не само са гласували за приемането му, но са и положили подписи под самия протокол за удостоверяване на това обстоятелство. По тази причина ПАС счита, че не може да се говори и за нарушение на правилата на 138 и сл. от ТЗ дори решението да е взето на същата дата , но в един по- късен момент т.е. отделно от тези удостоверени в протокола на стр. 33 от делото. По отношение на този втори протокол е нужно да сс спомене, че той не е приет като доказателство по делото в нарушение на предвидените в ГПК правила. Това е така по причина, че представянето му се е наложило с оглед направените възражения с отговора на исковата молба и съответно съобразно разпоредбата на чл. 372 от ГПК ищецът с допълнителната искова молба е пожелал той да бъде изискан от ответника, който е логично да го притежава или от нотариуса, пред който е  представен при сключване на процесния договор.

Съответно на база взетите решения от съдружниците в двете търговски дружества на дата 02.09.2008 г. са извършени действията по прехвърляне на дяловете. Тук е нужно да се отбележи, че видно от съдържанието на договорите по чл. 129, ал. 2 от ТЗ всеки от тях е възмезден т.е. прехвърлянето от всеки един от съдружниците е извършено срещу ПАРИ.

От така описаното съдържание на представените по делото писмени документи за състава на ПАС може да се достигне единствено до извод, че е била налице воля част от извършваната от ищцовото дружество дейност за напред да се предостави за изпълнение на друга структурна единица - ответника. Безспорно е и това, че съдружниците са решили до този краен резултат да се достигне не по предвидения за това ред в ТЗ, а чрез извършване на няколко ПРЕХВЪРЛИТЕЛНИ сделки на имущество и дялове. Никъде обаче в решенията на общите събрания и на двете дружества не става реч за характера на това прехвърляне т.е., че то ще бъде БЕЗВЪЗМЕЗДНО и, че дружеството преобретател не ще дължи насрещна престация (даже напротив видно от казаното до тук за протокола на ответника от 22.04.2008 г.). По този повод е нужно да се спомене, че от страна на законодателя израза „прехвърляне" се използува, като родово понятие т.е. както за възмездените така и за безвъзмездните сделки и поради това. не може да се прави извод, че вземайки решение за ПРЕХВЪРЛЯНЕ, без да е определена цена ищецът е изразил воля за БЕЗВЪЗМЕЗДНОСТ.

Това становище на ПАС е потвърждава и от факта, че в решенията на двете общи събрания се говори за прехвърляне  на дялове, което видно от съдържанието на представените договори несъмнено е било ВЪЗМЕЗДНО.

Ето защо съставът на ПАС с оглед на изложеното но никакъв начин не може да достигне до заключение, че между страните е имало договореност за привидност на процесния договор и такава е него да се прикрие друг такъв за БЕЗВЪЗМЕДНО прехвърляне на ПРАВОТО НА  СОБСТВЕНОСТ с оглед взето решение за отделяне на част от дейността на предприятието.

В тази връзка още веднъж е нужно да се спомене, че  БЕЗВЪЗМЕЗДНОСТТА на прехвърлянето би била логична при наличие на ЕКВИВАЛЕНТНОСТ на притежаваните от съдружниците в двете дружества дялове след т.н. отделяне, но данни в тази насока не се съдържат нито в протоколите, нито пък са ангажирани по делото.

От друга страна е нужно да се има предвид, че до извод за наличие на твърдяната относителна симулация не би могло да се достигне дори и да приемем, че е налице хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК и гласните доказателства са допустими. Де факто от единствения разпитан по делото свидетел не може да се направи заключение за наличие на воля у двете страни за привидност на процесната сделка и прикриване със същата на друга такава.

По повод на тези гласни доказателства следва още веднъж да се спомене, че адвокатът пълномощник на ищцовото дружество не може да бъде свидетел с оглед разпоредбите на чл. 166 от ГПК, а и с оглед чл. 45, ал. 2 от ЗА при условие, че се иска той да бъде разпитван за обстоятелства, поверени му от клиент.

От друга страна съдът отказвайки да допусне до разпит този адвокат не носи задължение да укаже на ищеца да ангажира други гласни доказателства. Според чл. 146 от ГПК съдът дължи произнасяне за подлежащите на доказване факти и обстоятелства и разпределяне на доказателствената тежест, но не и за това как следва да се извърши самото доказване.

От изложеното до тук за състава на ПАС следва извод, че не може да се говори за привидност на процесната сделка и нищожност на същата на това основание.

От друга страна от представените по делото доказателства е несъмнено, че ответникът дължи на ищеца по силата на процесния договор сумата от 140 208 лв. Несъмнено и е, че той не е изпълнил задължението си, нито в срока предвиден в сделката, нито в допълнително дадения такъв с нотариалната покана получена на 16.06.2009 г„ нито към настоящия момент. Това води до извод, че е налице неизпълнение и договорът за покупко-продажба следва да се развали.

Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на  Старозагорския окръжен съд решение, с което е развален сключения па 02.09.2008 г. и материализиран в нотариален акт № .... договор за покупко-продажба на недвижим имот.

Към датата на публикуване на решението на сайта www.advokatatanasova.com  няма данни същото да е влязло в сила. Пълният текст http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RT01223_10_180311.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №  98 , 03.11.2010 г. на  Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, по  гражданско дело №  190 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Форсмажорно обстоятелство е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора, за каквото отказът на главния архитект на Община С. да издаде разрешително за ползване на обекта не следва да се счита.

2. Налице са  основанията, предвидени в чл.87, ал.2 ЗЗД за разваляне на договора между страните – изявление до ответната страна, забава и отпадане на интереса от сключване на договора за ищците. Общият принцип е, че само изправната страна по едни договор разполага с правото да го развали 

3.  Въззиваемото дружество не е било в състояние да изпълни задължението си по договора за прехвърляне на собствеността върху процесния имот в договорения срок предвид липсата на разрешение за въвеждане в експлоатация на процесния обект, т.е към момента на получаване на исковата молба, съдържаща изявлението на ищците за разваляне на договора между страните, същото е било неизправна страна по договора

4. В изявлението за разваляне на договора ищците са се позовали на разпоредбата на чл.87, ал.2, пр.3 ЗЗД – твърдят, че с оглед продължителността на забавата на ответното дружество за тях е отпаднал интереса от сключване на договора. Те обосновават отпадането на интереса с невъзможността им да реализират инвестиционните си намерения относно имота. Дългият срок до издаване на посоченото разрешение за въвеждане на обекта в експлоатация на практика е възпрепятствало своевременното ползване на обекта от купувачите под каквато и да е форма, което обуславя и техния интерес от разваляне на сключения с ответника договор.

5. Разпоредбата на чл.87, ал.2 ЗЗД дерогира установеното с чл.87, ал.1 ЗЗД задължение за изправната страна по договора да даде подходящ срок за изпълнение. Достатъчно е наличието на посочените в нормата предпоставки и отправеното до ответната страна изявление за разваляне.

6.  Съгласно изричната разпоредба на чл.88, ал.1 ЗЗД развалянето на договора има обратно действие, т.е. всяка от страните дължи връщане на престацията, получена от нея по силата на уговореното между страните.

Производството е въззивно/второинстационно/, образувано е по жалба срещу решение на  Бургаският окръжен съд, с което ответникът е осъден  да заплати на ищеца сумата от 27 388,75 евро, представляваща заплатени вноски по развален предварителен договор за продажба от 04.04.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.02.2010 г. до окончателното й изплащане и сумата от 5 143 лв. разноски по делото.

Бургаският апелативен съд е приел за установено следното:

Производството по делото е образувано по предявен от М. А. Г. и Д. М. Г. - граждани на Великобритания иск, с който на основание чл.55, пр.3 ЗЗД във връзка с чл. 87, ал.2 ЗЗД искат да бъде осъден ответникът „В" ООД да им заплати сумата от 27 388,75 евро, представляваща получена на отпаднало основание - предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от 04.04.2006 г, сключен между страните и развален от ищците поради липса на интерес от реално изпълнение, като заявлението за разваляне на договора е инкорпорирано в исковата молба.

В депозирания писмен отговор ответното дружество е оспорило предявения иск както досежно неговата допустимост, така и по основание. Твърди, че е изправна страна по договора и дори да е налице забава от негова страна, тя се дължи на форсмажорни обстоятелства, а и дружеството не е поемало задължение да предоставя на купувачите удостоверение за експлоатация, а само да се снабди с такова. Претендира, че ищците по делото са неизправна страна по договора, тъй като не са заплатили 33% от дължимата цена, алтернативно навежда основания, че не са дали подходящ срок за изпълнение на ответника и на последно място, че не са налице предпоставките на чл. 87, ал.2 ЗЗД.

По допустимостта на предявения иск с оглед направеното в тази насока възражение от ответника в отговора му окръжният съд с определение в закрито заседание на 13.05.2010г. след като е приел, че даден договор може да бъде развален с изявление, направено в искова молба е счел искът за допустим. С въззивната си жалба ответникът отново е направил искане за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения иск, без да сочи каквито и да са основания за това, поради което въззивният съд намира същото за неоснователно.

Не се спори между страните, че на 04.04.2006 г. са сключили помежду си предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, по силата на който ответното дружество се е задължило да построи със собствени средства и да прехвърли с нотариален акт до 01.12.2007г. на ищците собствеността върху апартамент,подробно описан,в к.к „Г", в.к П. , общ. Смолян. С този договор всяка от страните е поела конкретни права и задължения. Договорената продажна цена на този апартамент в размер на 40 848 евро страните са предвидили изплащането й да стане на 3 етапа: на 14.04.2006 г. – 34 % от договорената продажна цена или 13 888 евро; втора вноска – най-късно до 01.12.2006 г. в размер на 33 % или 13 480 евро и до 01.12.2007 г. остатъкът от 33 % или 13 480 евро. От представените по делото и неоспорени от ответното дружество документи е видно, че ищецът М. е заплатил на 25.04.2006г. по сметката на дружеството сумата от 13 888 евро и на 09.01.2007г. - сумата от 13 480 евро.

Страните спорят налице ли е валидно прекратяване на облигационната връзка между тях, което да е основание за заплащане от ответника на претендираната от ищците сума.

Изявлението за прекратяване на договора е инкорпорирано в исковата молба на ищците, депозирана пред Бургаския окръжен съд. Като основание за разваляне на договора ищците сочат виновно неизпълнение от страна на ответното дружество на поетото от него задължение по чл.2.5 от договора да се снабди с разрешение за експлоатация на процесния обект до 01.12.2007 г., като се твърди, че поради големия период на забава за тях е отпаднал интереса от реално изпълнение на договора, т.е налице е позоваване и на договорно и на законово основание за прекратяването.

В тази връзка, в чл.2.5 от договора продавачът-ответник е поел задължението да се снабди с Разрешение за експлоатация /ползване/ не по-късно от 01.12.2007 г., до която дата страните са се споразумели да се прехвърли и собствеността върху процесния апартамент, видно от чл.4.1 от договора чрез съставяне на нотариален акт и цялостно изплащане на цената му. В чл.10.4 от договора продавачът изрично е поел задължението да предостави на купувача това Разрешение, поради което твърдението му, че той не е имал задължение да снабдява купувача с това разрешение е неоснователно. Във връзка с така поетото от продавача – ответник задължение и неговото изпълнение в чл.10.3 от договора е предвидено, че при закъснение от страна на продавача да представи посоченото Разрешение за експлоатация или да предаде владението върху обекта, дължи заплащането на неустойка в посочен размер. Наред с това страните са се договорили,че при неизпълнение на поетото от продавача задължение по чл.2.5 от договора, купувачите да могат да го развалят в рамките на два месеца след изтичане на срока по чл.10.2 от договора или два месеца след договорената дата 01.12.2007. В този случай страните са договорили в същия чл.10.4 от договора, че продавачът дължи връщане на всички суми, платени до момента.

От представеното по делото Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 24/29.04.2009г., издадено от гл. архитект на Община С. е видно, че същото е издадено една година и пет месеца след договорената в чл.2.5 от договора дата – 01.12.2007г. Ответното дружество твърди, че забавата за изпълнението на договореното задължение се дължи на форсмажорни обстоятелства и представя решение № 44/03.04.2009 г. на Административен съд – С. , с което е отменен отказът на главен архитект на Община С. с изх. № 26-338-8/13.10.2008 г. по искане от 04.04.2008 г. за въвеждане в експлоатация на строеж „К" „Г. М. – П. и издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. Посоченият довод настоящата инстанция не приема за основателен, тъй като входирането на искането за издаване на удостоверение за експлоатация на процесния обект е направено след изтичане на срока по чл.2.5 от договора между страните. От друга страна, форсмажорно обстоятелство е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора, за каквото отказът на главния архитект на Община С. да издаде разрешително за ползване на обекта не следва да се счита. Допълнително клауза 10.5 от договора предвижда освобождаване на продавача от отговорност поради закъснение единствено на основание настъпили форсмажорни обстоятелства или изменения в законодателството, уреждащо строителството, каквито не се сочат. Следователно към момента на предявяване на исковата молба за ищците е било налице основанието на чл.10.4 от договора да прекратят същия поради неизпълнение на поетото от ответната страна задължение.

Налице са и основанията, предвидени в чл.87, ал.2 ЗЗД за разваляне на договора между страните – изявление до ответната страна, забава и отпадане на интереса от сключване на договора за ищците. Общият принцип е, че само изправната страна по едни договор разполага с правото да развали облигационната връзка между тях. От представените по делото доказателства – трансгранични заявления за външно плащане и дубликати – известия за външно плащане се установява, че ищците са изпълнили задълженията си за заплащане на първите две вноски по договора в уговорения срок. Относно остатъка от договорената сума, който е следвало да бъде заплатена до 01.12.2007 г., настоящата инстанция споделя изводите на Бургаския окръжен съд, че изпълнението на това задължение на ищците е било поставено в зависимост от изпълнението на задължението на ответника за прехвърляне на собствеността. От представените по делото доказателства е видно, че въззиваемото дружество не е било в състояние да изпълни задължението си по договора за прехвърляне на собствеността върху процесния имот в договорения срок предвид липсата на разрешение за въвеждане в експлоатация на процесния обект, т.е към момента на получаване на исковата молба, съдържаща изявлението на ищците за разваляне на договора между страните, същото е било неизправна страна по договора. В изявлението за разваляне на договора ищците са се позовали на разпоредбата на чл.87, ал.2, пр.3 ЗЗД – твърдят, че с оглед продължителността на забавата на ответното дружество за тях е отпаднал интереса от сключване на договора. В становището по отговора на исковата молба обосновават отпадането на интереса с невъзможността им да реализират инвестиционните си намерения относно имота. Действително от клаузата, установяваща задължението на въззиваемото дружество за снабдяване с удостоверение за въвеждане в експлоатация на процесния имот в договорен между страните срок, клаузата, уреждаща възможността на купувачите да прекратят едностранно договора при неспазването на посоченото задължение, както и да получат неустойка в размер на 10% от стойността на заплатените до момента суми, се установява намерението на страните да сключат окончателен договор именно в договорения срок и наличието на интерес за купувачите от спазването му. Затова и не следва да се приемат за основателни аргументите на въззивника, че договорът не следва да се счита за развален, тъй като неизпълнената част от него е незначителна. Дългият срок до издаване на посоченото разрешение за въвеждане на обекта в експлоатация на практика е възпрепятствало своевременното ползване на обекта от купувачите под каквато и да е форма, което обуславя и техния интерес от разваляне на сключения с ответника договор.

Разпоредбата на чл.87, ал.2 ЗЗД дерогира установеното с чл.87, ал.1 ЗЗД задължение за изправната страна по договора да даде подходящ срок за изпълнение. Достатъчно е наличието на посочените в нормата предпоставки и отправеното до ответната страна изявление за разваляне, поради което изложените във въззивната жалба доводи в тази насока са ирелеватни.

С оглед изложеното, с изявлението, инкорпорирано в исковата молба, предварителният договор за покупко – продажба на недвижим имот между страните, следва да се счита за развален, налице е отпадане на основанието за получените от „В" О. престации по него. А съгласно изричната разпоредба на чл.88, ал.1 ЗЗД развалянето на договора има обратно действие, т.е. всяка от страните дължи връщане на престацията, получена от нея по силата на уговореното между страните. Ищците са изплатили на ответното дружество първите две вноски в размер на исковата сума, така както е било договорено между тях и по който факт те не спорят, поради което с разваляне на договора ответникът дължи връщане на ищците на тази сума. Затова правилно първоинстанционният съд е приел предявеният иск за основателен и като такъв го е уважил. Предвид, че въззивният съд не констатира допуснати нарушения, които да дават основания за неговата отмяна намира, че същото следва да бъде потвърдено.

Бургаският апелативен съд  е потвърдил обжалваното решение на Бургаския окръжен съд. Пълният текст на решението   http://www.bgbas.org/reshenie.php?aWQ9MDAwMTYwOTkmaGFzaD01NDM5ODc2YWZmNmM4ODBjNzk4NDE1YTU5MTk5YTllYw

Към датата на публикуване на решението на сайта  www.advokatatanasova.com  няма данни същото да е влязло в сила

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 РЕШЕНИЕ от 04.02.2011 г на  Бургаския окръжен съд , граждански състав  по  търговско   дело № 110 по

описа за  2010  г   

ТЕЗИ  НА СЪДА

1.Договорът за строителство, като разновидност на договора за изработка, е регламентиран с разпоредбите на чл.258 и сл. от ЗЗД

2. Съгласно разпоредбите на ЗЗД, за действителността на договора за строителство е

достатъчно страните да са се уговорили за възлагане извършването на определени

фактически действия и за дължимото за тях възнаграждение. Причините за сключване на

конкретен договор за изработка, не са елемент от фактическия му състав, нито целите,

поради които всяка една от страните участва в  сключването му.

3.Обстоятелството, че писменият договор за строителство е необходимо условие за 

снабдяване с определени строителни книжа е въпрос, относим към законността  на

извършваното строителство и последиците, свързани с него. Законността на извършваното

строителство обаче е ирелевантна за действителността на сключен договор за строителство,

тъй като тя не е нито елемент от фактическия му състав, нито негова цел, нито негова причина.

4.Заобикаляне на закона, е налице тогава, когато  съществува законова забрана за

постигане с определена сделка на даден правен резултат. Поради това лицата, стремящи се

към този резултат, използват една или  поредица от сделки, които формално  не са

запретени, но посредством тях по околен път се постига същата цел- недопустимия

от закона  резултат. Необходим е и  един субективен елемент, а именно  съзнание и на двете

страни  ,че действат с тази обща цел-забранен резултат.

5. Макар и подписан от лице, което не е вписано в търговския регистър като законен представител на щцовото дружество, процесният договор за строителство не е нищожен поради липса на съгласие. Лицето, подписало договора е  било договорен представител на търговеца, разполагало е с представителна власт да извършва правни и фактически действия от името  и за сметка търговското дружество. Дори обаче такова упълномощаване да не беше налице, в случая е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ, че когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването.

6. За да е налице порокът „привидност” като основание за нищожност на сделката, е необходимо да се установи, че още в момента на сключването й страните не са желаели нейните правни последици, т.е. въпреки че външно са обективирали волята си да постигнат правен резултат посредством  определена сделка, вътрешно нито една от страните не е желаела той да настъпи.

Производството е първоинстанционно, образувано е по иск за плащане на  възнаграждение за изпълнени от ищеца по възлагане на ответника и приети от  последния строително монтажни работи,за които са били изготвени протокол № 3 от 07.05.2009 г. и фактура №183 от 07.05.2009 г., ведно с обезщетение за забава, определено в размер на законната лихва върху горната сума, начиная от завеждане на делото до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски и платени адвокатски хонорари.

Предявените искове са с правни основания в чл.79, ал.1, предл.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.286 и чл.287 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД. В отговора на исковата молба ответникът е направил възражения  с правни основания в чл.26, ал.1, предл.2, чл.26, ал.2, предл.2 и чл.26, ал.2, предл.5 от ЗЗД.

Бургаският окръжен съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Видно от приложения договор за строителство от 17.06.2008 г. между ответника като възложител от една страна и ищцовото дружество като изпълнител от друга е сключена сделка, по силата на която възложителят е възложил, а изпълнителят се е задължил срещу възнаграждение да построи жилищна сграда в УПИ*кв.* по плана на с.К., област Б., община К.. В раздел „Цени и начин на плащане” ал.1 на чл.3 е уговорено стойността на договора за извършването на строителството на сградата да е на база извършени разходи и печалба за изпълнителя, представляваща 10% от разходите, с включено ДДС, като е прието сумата да е за цялостно извършване на строително-монтажните работи, включително и възлагането на непредвидени СМР. В ал.2 на чл.3 страните са се уговорили стойността на реално възложените СМР да включва цената на вложените материали, извършени работи и разходите за труд, механизация, складиране и други подобни, както и печалба, представляваща 10% за изпълнителя. В чл.4 е прието за всички видове СМР да се прилагат ценообразуващите показатели, разходните норми по УСН и стойността на материалите, доказани с фактура. В чл.5 страните са се споразумели цените и вида на материалите и оборудването задължително да бъдат съгласувани предварително с възложителя, а в чл.6 – плащанията да се извършват по банков път, в български лева, за действително извършените работи, след представяне на оригинална фактура по банкова сметка, ***. В останалите текстове на договора, страните подробно са регламентирали и други права и задължения, както и отговорността при неизпълнение и условия за прекратяване на договора. От данните при предварителната размяна на книжа, безспорно се установява, че въпреки, че в договора за строителство като подписал се представител на изпълнителя е посочен неговият управител С.П.Д., положения за изпълнител подпис не е на това лице. Констатира се, че подписът е положен от настоящия управител на дружеството – С.К., комуто С.П.Д. на 09.02.2007 г. е предоставил пълномощно за извършване на множество правни и фактически действия от името и за сметка на представляваното от него дружество „Б.с.” ООД. Не е спорно по делото и обстоятелството, че към момента на изготвяне и подписване на договора за строителство от 17.06.2008 г. ответникът П.К.е бил съдружник в него, а от представените писмени доказателства се констатира, че в периода 2008-2009 г., начиная от 15.01.2008 г. е бил и в трудово-правни отношения с ищцовото дружество, като му е било възложено да изпълнява по трудов договор  длъжност „Ръководител група в строителството”. Съобразно приложената длъжностна характеристика, работата, включена в обхвата на длъжността, обобщено се изразява в осъществяване непосредственото оперативно-стопанско, техническо и административно ръководство на строителен обект, а конкретни трудови задачи и задължения са: да упражнява контрол на строителната площадка, подробно да проучва ПСД и работните чертежи, да организира воденето и съхраняването на цялата техническа документация, да контролира допускането до експлоатация на производствени машини и съоръжения след техническо обслужване, да планира техническото обслужване, да контролира качеството на строителството и материалите, доставени на обекта, както и съхранението на строителните материали, да приема от бригадите извършената работа по  количество и качество, да отчита изпълнението на строителството и да го предава на инвеститора. От приложените писмени доказателства се установява, че между страните въз основа на посочения договор са изготвени общо 3 протокола за установяване завършването и за заплащане на натурални видове строителни и монтажни работи от следните дати: Протокол № 1/26.06.2008 г., Протокол № 2/30.09.2008 г. и Протокол № 3/07.05.2009 г., като последният формира исковата претенция за сумата 33096,29 лв. без ДДС. Безспорно е, че и трите протокола са подписани от страните по настоящото дело, вкл. и от ответника, като в тях няма данни за направени корекции и възражения по съдържанието им и не се оспорва автентичността на подписите на нито една от двете страни, които са ги положили. Видно от книжата по делото, въз основа на протоколите и на датите на тяхното изготвяне са били оформени и фактури със следните номера: № 119, № 156 и №183, като съдържанието на фактурите съответства на съдържанието на трите протокола и на общата им стойност без ДДС, а във фактурите е изчислен и допълнен към общата сума за плащане по тях и дължимият ДДС. Отново е безспорно, че и трите фактури са подписани от страните по делото, като автентичността на подписите не е оспорена. Не се спори също така и по обстоятелството, че сумите по  първите две фактури съответни на протоколи № 1 и № 2 са платени и не са предмет на производството по настоящото дело.  Видно от представените счетоводни книжа от ответното дружество, дължимият ДДС е отразен в дневника за продажбите за съответния данъчен период и деклариран пред данъчните органи. С нотариална покана, връчена на ответника на 14.12.2009 г., ищцовото дружество го е поканило в 3-дневен срок от получаването й да заплати исковата сума, като е отправено и предупреждение за последиците от това, а именно, че след изтичане на тридневния срок, сключения договор за строителство ще се счита за развален поради неизпълнение на задълженията по него.

Събрани са и са представени по настоящото дело множество писмени доказателства, касаещи строителството на жилищната сграда, собственост на ответника, посочена като обект на договора за строителство от 17.06.2008 год. – експедиционни бележки, пътни листи, фактури, квитанции за доставка на различни строителни материали, като във всички тези книжа, обстоятелство по което страните и не спорят като получател-клиент на строителните материали е посочено ищцовото дружество, а като място на доставка в документите, за които попълване на тази графа е ***. Не се спори между страните, а това е видно и от представеното извлечение от разплащателна сметка на ищцовото дружество, че многократно в периода 26.06.2008 г. до 09.09.2008 г. ответникът по делото е внасял по разплащателната сметка на ищеца различни парични суми, които след това са били разходвани от ищцовото дружество за различни плащания, включително и с доставчиците по приложените фактури и експедиционни бележки за строителни материали. От приложените две разписки от ответната страна е видно, че ответникът и неговият брат на 16.01.2009 г. и на 03.07.2009 г. са заплатили на лицата С. Д. и М.К., определени парични суми на първата дата като аванс, а на втората дата плащане по договор от 01.07.2008 г. за възлагане на СМР. Договор обаче от тази дата, между участниците в съставянето на тези разписки, не е представен по делото. Не се спори обаче между страните по делото, че  конкретните действия по съзиждане на сградата не са извършвани от работници на ищцовото дружество, нито има данни негова строителна техника да се е намирала на обекта. Ответникът обаче признава, че тези дейности е организирал самия той, като е участвал в извършването им ежедневно, когато е било необходимо. 

При установената по-горе фактическа обстановка, съдът направи следните изводи от правна страна:

От тълкуването на  съдържанието на подписания договор от 17.06.2008 год. и уговорените там насрещни права и задължения   на страните следва да се направи извод, че се касае до договор за строителство, като разновидност на договора за изработка, последният регламентиран в разпоредбите на чл.258 и сл. от ЗЗД. Съобразно текста на горния  документ-чл.3,чл.4 и чл.5, ищецът-възложител се е задължил със свои работници, машини, оборудване, включително и материали  да изпълни възложената му строителна задача, а именно да построи жилищна сграда в  поземлен имот, за който не се спори че е собственост на ответника по делото. Следователно освен ангажимент да  изпълни строителни  дейности по изграждане на жилищна сграда ,ищецът  е  поел  съгласно договора и задължения  да достави строителните материали, необходими за това - правна възможност съгласно чл.261,ал.2 от ЗЗД.

Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на сключения договор за строителство поради това, че е сключен с цел заобикаляне на разпоредби на ЗУТ. Съгласно разпоредбите на ЗЗД, за действителността на договора за изработка, разновидност на който е договора за строителство е достатъчно страните да са се уговорили за възлагане извършването на определени фактически действия и за дължимото за тях възнаграждение. Причините за сключване на конкретен договор за изработка, не са елемент от фактическия му състав, нито целите, поради които всяка една от страните участва в  сключването му. Обстоятелството, че писмен договор за строителство е необходимо условие за  снабдяване с определени строителни книжа е въпрос, относим към законността  на извършваното строителство и последиците, свързани с нея. Законността на извършваното строителство обаче е ирелевантна за действителността на сключен договор за строителство, тъй като, както бе посочено по-горе, тя не е нито елемент от фактическия му състав, нито негова цел, нито негова причина.

Твърденият от ответната страна порок – заобикаляне на закона, е налице тогава, когато е  съществува законова забрана за постигане с определена сделка на даден правен резултат. Поради това лицата, стремящи се към този резултат, използват една или  поредица от сделки, които формално  не са запретени, но посредством тях по околен път се постига същата цел- недопустимия от закона  резултат. Необходим е и  един субективен елемент, а именно  съзнание и на двете страни  ,че действат с тази обща цел-забранен резултат. Следователно, в настоящия случай ,за да    установи  нищожност на договора за строителство на това основание-заобикаляне на закона , ответникът, който носи и доказателствена тежест за това, трябва да  посочи към кой съществуващ в действащото законодателство, в случая в ЗУТ ,забранен  правен резултат заедно с ищеца са се стремили, и как    съставеният договор за строителство от дата 17.06.2008 год., който не е изрично забранен, е  довел  до забранения и целен от тях  резултат. Такава логическа обоснованост в писмения и допълнителния писмен отговор липсва. П.К. заявява, че  договорът, реално изпълнение на който се търси в настоящия процес ,на основание чл.157 от ЗУТ и по съвет на лицето, упражняващо строителен надзор, е бил необходим ,за да може да се снабди с протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. Следователно резултатът, който е преследван със сключването на този договор-придобиване на строителни книжа за започване на строителство, не е забранен  от ЗУТ - напротив разрешен е, необходим и законосъобразен  е, но за да се постигне е било нужно да се изпълнят определени условия. Не се установява, а и ответникът не твърди, че е целял да извърши незаконно строителство по смисъла на ЗУТ, напротив всички негови твърдения и действия  сочат на стремежа му строежът да е законен, т.е. да отговаря на всички изисквания, строителни правила и норми, за да може да бъде ползван според презназначението му.  Следователно  твърденият порок-заобикаляне на закона, не е логически обоснован от ответника, който се позовава на него. Не са ангажирани доказателства, освен това, от които да се констатира,  че точно този бъдещ строеж към момента на и  за снабдяване с протокол по чл.157 от ЗУТ, е бил от категорията, при която задължително е следвало да се представи договор за строителство със строител, вписан в Централния професионален регистър на строителя. Не се събраха и  никакви доказателства от които да се установи, че и ищцовото дружество при сключването на договора е действало със съзнанието, че посредством тази договореност ще се постигне заобикаляне на някаква законова забрана.

Неоснователно е и възражението на ответника за нищожност на договора поради липса на съгласие. Безспорно е, че от името на ищцовото дружество, договорът е бил подписан от друго лице, което към този момент не е бил законен представител на търговеца, тъй като не е бил вписан в търговския регистър като такъв. От приложените към допълнителната искова молба писмени доказателства е видно обаче, че това лице е било договорен представител на търговеца към горния момент – разполагал е с представителна власт, предоставена му от законния представител – вписания в ТР управител, да извършва правни и фактически действия от името  и за сметка търговското дружество. Дори обаче такова упълномощаване да не беше налице, в случая е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Подписаният договор за строителство е търговска сделка, съобразно критериите на чл.286 ал.1 във вр. с чл.287 от ТЗ – ищцовото дружество е търговец, в чиито предмет на дейност, вписан в търговския регистър е включено строителство и подписаният договор следователно, предвид предмета си, е  сключен именно  в  упражняване от ищцовото дружество на това  занятие. При това положение, съобразно разпоредбата на чл.301, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. От всички събрани по делото доказателства е видно, че търговецът – ищцовото дружество не само не се е противопоставило на сключването на този договор, но е изпълнявало и редица задължения по него, което е видно от всички представени писмени доказателства, включително и от двустранно подписаните три протокола образец 19 и фактури към тях. При това тези действия са извършвани вече   от вписания на 05.07.2008 год. в търговския регистър управител-С.К.К. При това положение, основание за нищожност на договора поради подписването му от лице без представителна власт, не се доказват.

Неоснователно е и третото възражение на ответната страна за нищожност на договора поради неговата привидност. За да е налице това основание за порок на сключена сделка, е необходимо да се установи, че още в момента на сключването страните - участници в облигационната връзка, не са желаели нейните правни последици, т.е. въпреки че външно са обективирали волята си да постигнат правен резултат посредством  определена сделка, вътрешно нито една от страните не е желаела той да настъпи. От събраните доказателства не се установява при подписване на договора за строителство страните да са били с общо съзнание, че не желаят неговите последици,а именно,че не желаят ищцовото дружество да престира изграждане  със свои материали,така както е договорено. Договорът за строителство съобразно разпоредбите на закона е вид договор за изработка, следователно най-съществения негов елемент е строителния процес. Изпълнителят по този договор е длъжен да извърши определена възложена му строителна задача със свои работници, материали, машини, сечива, техника и административен персонал. Видно от всички събрани по делото доказателства, а и съобразно уговореното в разпоредбите на чл.3 от Договора, дружеството-ищец се е задължило да построи жилищната сграда на ответника със свои материали.Установява се,че в  периода на действие на договора,то  е доставило такива, включително и със собствен транспорт на обекта на ответника. Същевременно от доказателствата става ясно, че ответникът е авансирал плащането на част от строителните материали, като е внасял необходимите парични средства по сметка на дружеството, което след това е заплащало тези материали,но фактури и експедиционни бележки за тях са били издавани на търговеца. Установява се също така, че в хода на строителството ответникът е бил в трудово-правни отношения с ищцовото дружество на длъжност „Ръководител,група в строителството” през периода, през който е била изграждана неговата сграда, като в това си качество признава,че  е участвал както в  ръководенето  и организацията на  строежа на собствената си сграда, изпълнявайки задълженията си по длъжностна характеристика,така и   в  прякото извършване на конкретни строителни работи на собствения си обект,подпомагайки „ежедневно” когато е било необходимо двамата наети от него работници. Следователно трудовите си задължения към ищцовото дружество, по упражнявания от последното предмет на дейност, той е изпълнявал именно на собствения си обект. При това положение обстоятелството, че отделните действия в строителния процес са били извършвани от други лица, различни от работниците на ищцовото дружество, не установява привидност на сключения договор за строителство.Доказателство за такава привидност  не представлява и възможността,респ. невъзможността дружеството да обезпечи строителството с необходимата техника-собствена или наета. Констатира се от всички доказателства по делото, че организацията на строителството и доставката на строителни материали са извършвани от ответника по време на работата му в  ищцовото дружество и посредством служители на това дружество. Обстоятелството, че  самия строителен процес  с всички негови елементи не е извършен цялостно  от работници на ищцовото дружество и негова техника е без правно значение за действителността на договора,тъй като не се установява изначално страните по договора при  сключването му да са нямали намерение да се обвързват с такива уговорки.Както се констатира и по-горе ,а това обстоятелство ответникът признава,негова основна цел е била строителството на собствената му сграда да е както законно,така и с минимален разход на парични средства за него,и поради качеството му на съдружник и работник в търговското дружество в периода на осъществявания строеж,за постигане на горната цел,именно нему и на неговото усмотрение е била възложена организацията и ръководството  на строителния процес по сключения договор.С оглед на горното, следва да се приеме, че въпреки, че страните са подписали договор за строителство на сградата, включващ както изпълнение на конкретни строително-монтажни работи, така и доставка на материали и други дейности със строителна техника,  в последствие са изпълнявали само  онази част от тях и по начин,който е бил най-изгоден  финансово с оглед интересите на ответника.Този начин на изпълнение обаче  не влияе върху действителността на договора на посоченото основание, тъй като не се установява още при сключването му, страните да не са имали намерение да се обвързват  с  определени негови части. Характерът на сключения договор-договор за строителство, и желанието за настъпване именно на неговите последици се доказва и от изявленията на ответника при предварителната размяна на книжа, а именно, че посредством този договор за строителство той е могъл да намали разходите си за осъществяването му, тъй като качеството му на съдружник в дружеството, му е давало възможност да ползва определени привилегии, които при положение, че не беше налице сключен именно този договор, той не би могъл да използва.

 С оглед на горното и тъй като не се установяват посочените от ответната страна основания за нищожност на сключения договор за строителство,  съдът приема, че той е валидно възникнал, породил  е насрещни права за страните по него и следва да се разгледа тяхното изпълнение.

 От двустранно подписаните от страните три протокола и фактури е видно, че ищцовата страна е отчела на ответника определени извършени работи, основната част от които преки разходи за строителни материали, като тези работи са приети без възражения в количествено или качествено отношение , включително и част от тях безспорно са били  заплатени. Неоснователно е възражението на ответната страна,  извлечено от несъответствия на съставения протокол №3 и  записаните в него работи с първичните документи, установяващи посочените в протокола работи. Ако ответникът е имал възражения по количеството,качеството,характера или   вида на тези работи, то това той е следвало да отбележи в тези протоколи или да направи своевременно възражения по тях. Няма данни подобни възражения да са правени.Протоколите не са подписани едностранно, а и от ответника, при които е без значение кой и как ги е съcтавил. Едва в настоящия процес за първи път ответникът оспорва съдържанието на подписан от него документ. Освен обаче протокол №3, ответникът е подписал и фактура, касаеща именно този протокол и посочената в него дължима парична сума. Не се представят доказателства, а и не се твърди тази сума да е заплатена. Както самият ответник признава, подписването на тези книжа е станало след напускането му като съдружник на ищцовото дружество. При това положение, ако тези книжа и данните в тях са били неверни, не са налице причини те да бъдат подписвани от него  без възражение. Подписвайки тези два документа-протокол № 3 и фактура към него, ответникът е признал  отчетеното му по тях и  неговата стойност-единична,обща и начин на формиране на цената и го е приел-чл.264,ал.3 от ЗЗД.С приемането е възникнало за него и задължение на основнаие чл.266,ал.1,изр.1 от ЗЗД да заплати дължимото възнаграждение.Тъй като  ответникът не е представил доказателства за това ,а и не твърди плащане,претенцията на ищеца се явява напълно основателна и доказана и следва изцяло за се уважи,тъй като възникналото вземане в негова полза  не е удовлетворено.

 С оглед на горното, предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи ведно с последиците по чл.86 от ЗЗД, заявени с исковата молба както и следва да се присъдят на ищцовата страна направените от нея разноски по делото.

По изложените съображения и на основание чл.79, ал.1, предл.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.286 и чл.287 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, Бургаският окръжен съд е осъдил ответника за плати на ищеца  сумата от 39 715,55 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнени от ищеца по възлагане на ответника и приети от  последния работи по сключен договор за строителство, ведно с обезщетение за забава, определено в размер на законната лихва върху горната сума, начиная от завеждане на делото – 26.02.2010 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски

Пълният текст на решението  http://95.169.196.56/Actove/gr1/TD-110-10-R.htm

Към датата на публикуване на решението на сайтa www.advokatatanasova.com   няма данни същото да е влязло в сила.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  № 28  от  16.04. 2010 г. на  СОФИЙСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, 5-ти състав по гр.д. № 320 по описа за 2009 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Клаузата, че при доказано неспазване на сроковете за уведомяване на потребителите във връзка с  ограничаването, прекъсването и възстановяването на снабдяването с електрическа енергия по вина на електроразпределителното предприятие, същото заплаща обезщетение в размер на 10 лв. за всеки 24 часа закъснение и че обезщетението може да се претендира от потребителя в рамките на 90 дни от неспазения срок   противоречи на разпоредбите на чл. 111, б. „б” и чл. 113 от ЗЗД, съгласно които вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на 3-годишна давност и недействително е всяко съглашение, с което се скъсяват или удължава този срок, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.

2. Клаузата от Общите условия, която изрично регламентира , че обезщетение  при  прекъсване на електроснабдяването на потребителя без и след предварително уведомление може да се претендира от потребителя в 90-дневен срок от получаването на уведомлението за прекъснатото електроснабдяване противоречи на разпоредбите на чл. 111, б. „б” и чл. 113 от ЗЗД по гореизложените съображения.

3. Клаузите, регламентиращи отговорността на електроразпределителното предприятие при прекъсване и ограничаване на снабдяването с електрическа енегрия са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на потребителя / ЗЗП/ , тъй като водят до значително неравновесие между правата на ответното дружество от една страна и на всички потребители от друга. Възможността потребителите  да претендират от търговеца обезщетение за неизпълнение на договорните му задължения е ограничено в значителна степен. Освен това Общите условия не съдържат клаузи, ограничаващи възможността на ответното дружество в 90-дневен срок да претендира от който и да е потребител обезщетение за неизпълнен договор и в този смисъл атакуваните разпоредби са неравноправни.

Комисията за защита на потребителите е предявила искове по 186, ал. 3, във вр. с ал. 2, т.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и по чл.385, ал. 1 във вр. 379, ал. 3 от  Гражданския процекуален кодекс /ГПК/, срещу ”Ч.Р.П.” АД” за прогласяване на нищожността на чл. 43, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ответното дружество, които противоречали на чл. 111, б. „б” от ЗЗД.

Комисията - ищец твърди в исковата молба, че горепосочените клаузи по смисъла на разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП били неравноправни, а съгласно чл. 146, ал. 1 – нищожни, тъй като първата от тях предвиждала, че потребителят може да претендира обезщетение в рамките на 90 дни от изтичане на неспазения от електроразпределителното предприятие срок, а втората от тях – че потребителят може да претендира обезщетение в рамките на 90 дни от получаване на уведомление за прекъснатото електроснабдяване.

Поради което и моли съда да прогласи тяхната нищожност, да постанови преустановяване на прилагането им, да разпореди на ответника да ги отстрани от Общите условия и да го задължи да огласи по подходящ начин и за своя сметка решението на съда или част него с присъждане на разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

В писменият отговор ответното ”Ч.Р.Б.” АД”, С. е на становище, че колективния иск е недопустим, тъй като решението, взето с протокол № 45 от. 04.11.2008 г. било индивидуален административен акт, който бил издаден в нарушение на разпоредбите на АПК, че Общите условия били надлежно одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране.

Алтернативно поддържа, че искът е неоснователен, тъй като клаузите на чл. 43, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Общите условия не възпрепяствали и не ограничавали приложенията на общите разпоредби на българското законодателство, а освен това били обект на изрично обсъждане в процеса на одобряването им от ДКЕВР.Ответното дружество твърди, освен това, че действията на КЗП по констатиране на неравноправните клаузи били извършени в нарушение на чл. 21, ал. 1 от АПК и чл. 8, ал.2, т. 9 от нейния устройствен правилник, че не се била възползвала от възможността да възрази срещу текста на тези клаузи в сроковете за общественото обсъждане, които били преклузивни, че решението от по т. 13 от протокол № 45 от 04.11. 2008 г. не му бил връчен и че не били постъпвали сигнали, жалби и молби от потребители.

Софийският окръжен съд, след като прецени събраните по делото писмени доказателства и обсъди доводите на страните, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят, а това се установи и от неоспорените и приетите удостоверение от Агенция по вписванията, „Общи условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ”Ч.Р.Б.”; писма изх. № Ц-00-3135/27.11.2008 г., вх. № Ц-00-3135/27.11.2008 г.; извлечения от протокол № 45 от 04. 11. 2008 г. и № 6 от 17. 02. 2009 г., съдържащи решения на КЗП; писма изх. № 72 от 03.04.2007 г.; № 83 от 11.04. 2007 г.; № 778 от 28. 03. 2007 г.; № 784 от 29. 03. 2007 г.; № 894 от 30.05. 2007 г.; заявление за одобряване на общи условия; мотиви към проект за общи условия; 4 бр. публикации на проекта; писмо от КЗП; 2 становища; 4 отговора и протокол от 13.03.2007 г., че след предвидената в закона процедура с решение № ОУ-056 от 17.11.2007 г. Държавната комисия за енергийно и водно регулиране одобрила „Общи условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ”ЧЕЗ Разпределение България”, които влезли в сила на 26.11.2007 г.

Не спорят, че в клаузите на чл. 12, т. 4, 6, 7, 8, 10, 11, 12, 13 и 14, чл. 41, ал. 3 от Общите условия изрично регламентират различни срокове за уведомяване на потребителите във връзка със снабдяването, ограничаването, прекъсването и възстановяването на снабдяването с електрическа енергия, промяната на нейната цена, извършване на ремонтни работи, както и за даване на писмени отговори по подадени от потребители писмени заявления и жалби.

Не спорят, че в ал. 1 на чл. 43 е предвидено, че при доказано неспазване на тези срокове по вина на електроразпределителното предприятие, то заплаща обезщетение в размер на 10 лв. за всеки 24 часа закъснение, а в ал. 2 – че обезщетението може да се претендира от потребителя в рамките на 90 дни от неспазения срок.

Не спорят, че клаузите на чл. 34, 35, 36 и 37 от Общите условия изрично регламентират условията за прекъсване на електроснабдяването на потребителя без и след предварително уведомление и че в клаузата на чл. 44, ал. 1 е предвидена отговорност на електроразпределителното предприятие, когато по негова вина има продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването 24 часа и повече след уведомление от потребителя, на него се дължи обезщетение в размер на 30 лв. и по 20 лв. на всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия. Не спорят, че в клаузата на чл.44, ал. 2 е предвидено, че това обезщетение може да се претендира от потребителя в 90-дневен срок от получаването на уведомлението за прекъснатото електроснабдяване.

Не спорят, че на 04.11.2008 г., с протокол № 45 от същата дата Комисията взела решение да се изготви писмо до ответното дружество и че с писмо изх. № Ц-00-3135/27.11.2008 г. на основание чл. 148 от ЗЗП комисията препоръчала на ответното дружество да отстрани горепосочените неравноправни клаузи, а с писмо вх. № Ц-00-3135/27.11.2008 г. последното отговорило, че тези клаузи не поставят в неравноправно положение потребителите и не накърняват техните интереси и по този начин отказало да изпълни препоръката.

Страните спорят, дали атакуваните клаузи поставят в неравноправно положение потребителите и накърняват техните интереси, дали възпрепятстват или ограничават приложението на общите разпоредби на българското законодателство и дали комисията в пределите на нейните правомощия може да дава препоръки, които са задължителни, дали нейните актове са индивидуални административен актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Спорят, освен това, дали определение 90-дневен срок за претендирането на обезщетение е уговорка, касаеща възможността за доброволно и извънсъдебно уреждане на възникналите спорове с потребителите.

Исковете за прогласяване на нищожността на чл. 43, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ответното дружество са основателни.

Клаузите на чл. 12, т. 4, 6, 7, 8, 10, 11, 12, 13 и 14, чл. 41, ал. 3 от Общите условия изрично регламентират различни срокове за уведомяване на потребителите във връзка със снабдяването, ограничаването, прекъсването и възстановяването на снабдяването с електрическа енергия, промяната на нейната цена, извършване на ремонтни работи, както и за даване на писмени отговори по подадени от потребители писмени заявления и жалби.

В ал. 1 на чл. 43 е предвидено, че при доказано неспазване на тези срокове по вина на електроразпределителното предприятие, то заплаща обезщетение в размер на 10 лв. за всеки 24 часа закъснение, а в ал. 2 – че обезщетението може да се претендира от потребителя в рамките на 90 дни от неспазения срок.

Тази клауза противоречи на разпоредбите на чл. 111, б. „б” и чл. 113 от ЗЗД, съгласно които вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на 3-годишна давност и недействително е всяко съглашение, с което се скъсяват или удължава този срок, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.

Клаузите на чл. 34, 35, 36 и 37 от Общите условия изрично регламентират условията за прекъсване на електроснабдяването на потребителя без и след предварително уведомление, а в клаузата на чл. 44, ал. 1 е предвидена отговорност на електроразпределителното предприятие, когато по негова вина има продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването 24 часа и повече след уведомление от потребителя, на него се дължи обезщетение в размер на 30 лв. и по 20 лв. на всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия.

В клаузата на чл.44, ал. 2 е предвидено, че това обезщетение може да се претендира от потребителя в 90-дневен срок от получаването на уведомлението за прекъснатото електроснабдяване.Тази клауза също противоречи на разпоредбите на чл. 111, б. „б” и чл. 113 от ЗЗД по гореизложените съображения.

И двете клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 2 от ЗЗП, тъй като водят до значително неравновесие между правата на ответното дружество от една страна и на всички потребители от друга. Едно тяхно право, произтичащо горепосочените разпоредби от ЗЗД, е ограничено в значителна степен – възможността да претендират от търговеца обезщетение за неизпълнение на договорните му задължения. Освен това Общите условия не съдържат клаузи, ограничаващи възможността на ответното дружество в 90-дневен срок да претендира от който и да е потребител обезщетение за неизпълнен договор и в този смисъл атакуваните разпоредби са неравноправни.

ЗЗД не прави разлика между доброволно изпълнение на задължение по договор и разрешаване на спора по изпълнението му по съдебен ред, а дава възможност на длъжникът, който не е го е изпълнил, да се позове на изтеклата погасителна давност и да не плати претендираното обезщетение.

Безспорно е, че и двете клаузи не са уговорени индивидуално по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, тъй като се съдържат в Общите условия.

С оглед гореизложеното неоснователни са направените от ответното дружество възражения, че действията на КЗП по констатиране на неравноправните клаузи били извършени в нарушение на чл. 21, ал. 1 от АПК и чл. 8, ал.2, т. 9 от нейния устройствен правилник, че тя не се била възползвала от възможността да възрази срещу текста на тези клаузи в сроковете за общественото обсъждане, че решението по т. 13 от протокол № 45 от 04.11. 2008 г. не бил връчен и че не били постъпвали сигнали, жалби и молби от потребители.

Ето защо следва да прогласи нищожността на клаузите на чл. 43, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Общите условия, да се постанови преустановяване на прилагането им и тяхното отстраняване и да се задължи ответното дружество да огласи за своя сметка диспозитива на решението.

 Софийският окръжен съд е  прогласил  нищожността на клаузите на чл.43, ал.2 и чл. 44, ал. 2 от ”Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ”Ч.Р.Б.” АД, гр. С., ул. „Цар Симеон” 330 .

Софийският окръжен съд е  разпоредил на ”Ч.Р.Б.” АД, гр. С. да преустанови прилагането на клаузите на чл.43, ал.2 и чл. 44, ал. 2 от ”Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ”Ч.Р.Б.” АД, гр. С.

Софийският окръжен съд е  разпоредил  на ”Ч.Р.Б.” АД, гр. С. да отстрани клаузите на чл.43, ал.2 и чл. 44, ал. 2 от ”Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на ”Ч.Р.Б.” АД, гр. С.

Софийският окръжен съд е  задължил  ”Ч.Р. Б.” АД, гр. С. в едноседмичен срок от влизане в сила на решението да огласи дизпозитива му за своя сметка чрез съобщение, публикувано в национален ежедневник и съобщение в електронната страница на дружеството.

Решението е  публикувано на сайта на Софийски окръжен съд http://sofiadc.court-bg.org/

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е   № 9 от 12 март 2010г. на Русенския окръжен съд  търговско отделение  по търговско дело № 101 по описа за 2009 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Всяка неплатена (изцяло или частично) погасителна вноска на падежа представлява случай на неизпълнение на договора за кредит.

2.  Ако забавата продължи 90 дни, считано от 91-ия ден кредитът става автоматично предсрочно изискуем без банката да е длъжна да уведомява кредитополучателя за този факт.

3.От датата на забавата, а не от датата на настъпване на предсрочната изискуемост, редовната възнаградителна лихва по договора се заменя с наказателна лихва Наказателната лихва може да се начислява от банката до момента на реалното плащане.

4. Ответниците не могат да възразяват, че банката недобросъвестно продължително време начислява тази наказателна лихва без да предприеме мерки за събиране на дълга, тъй като и длъжниците не са предприели нищо: нито са предложили частично плащане, нито са поискали спогодба за разсрочване или друг способ за уреждане последиците от неизпълнението на договора.

Производството е първоинстанционно. Предявеният иск е с правно основание чл. 422 ГПК – иск за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение.Ищецът е банка, която иска признаване за съществуващо на вземането по отношение на  първия ответник, който е кредитополучател и на другите двама ответници, които са солидарни длъжници.Спорното вземане произтича от договор за банков кредит и е в размер на просрочена главница ... евро, ведно със законната лихва от 30.03.2009г. върху главницата до окончателното изплащане,  просрочена наказателна лихва ...... евро, начислена за периода 25.10.2008г.-29.03.2009г., както и направените разноски по заповедното  производство .   

Тримата ответници признават, че установителния иск е допустим и основателен по отношение размера неизплатена главница.Оспорват начислената наказателна лихва  в размер ....... евро лв. за периода 25.10.2008г. – 29.03.2009г. Според ответниците точка 9 от договора позволява наказателна лихва от СБР за евро плюс 20 пункта надбавка годишно  да се начислява само за период от 90 дни след забавата, което в случая е 25.10.2008г.-25.01.2009г. След този период трябва да се начислява законна лихва за забава.

Русенският окръжен съд прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните и прие следното:

Русенският районен  е издал  заповед  за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК –извлечение от счетоводните книги на „Р. Б.” ЕАД за размера на дълга на „В.” ЕООД със солидарни длъжници А.Х.Г., М.И.К. и „Б. ф.” ЕООД по договор за банков кредит. Извлечението от сметка***.03.2009г. включително показва просрочена главница 13132.93 евро и просрочена наказателна лихва 1467.55 евро начислена за периода от 25.10.2008г. до 29.03.2009г., общо задължение 14600.48 евро

На 27.08.2008г. страните са сключили договор за банков кредит, съгласно който „Р. Б.” АД предоставя на кредитополучателя „В.” ЕООД кредит в размер на 15049.50 евро с цел оборотни средства. Други съществени елементи на договора са: лихва СБР (стойност на банковия ресурс) за евро плюс 6 пункта надбавка годишно ; краен срок за погасяване 25.08.2009г. чрез 11 равни последователни месечни вноски в размер на 1255 евро всяка, считано от 25.09.2008г. до 25.07.2009г. и последна изравнителна вноска на 25.08.2009г. в размер на 1244.50 евро., като всяка вноска е дължима на 25-то число на съответния месец; наказателна лихва СБР за евро плюс 20 пункта надбавка годишно. Договорът съдържа препратки към общи условия за предоставяне на микро кредити. А.Х.Г. е подписал договора в качеството му представител на кредитополучателя „В.” ЕООД и в лично качество като солидарен длъжник. Други солидарни длъжници са М.И.К. и „Б. ф.” ЕООД.

„Р. Б.” АД е изпратила писмо изх. № 300-18/14.01.2009г. до първия ответник „В.” ЕООД  с покана за доброволно изпълнение. В писмото е посочено, че на датите на падеж 27.10.2008г. и 25.11.2008г. кредитополучателят не е платил месечните вноски. Банката е поканила кредитополучателя в срок до 22.01.2009г. да погаси всички просрочени суми, които към 14.01.2009г. са в размер на 3739.64 евро, в това число 3103.43 евро главница и 636.21 евро лихва. Писмото е получено на 26.01.2009г.

Приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза показва, че от предоставения банков кредит в размер на 15049.50 евро са извършени погашения първа вноска на 25.09.2008г. 1255 евро, от втората вноска на 25.10.2008г. 661.57 евро, общо 1916.57 евро. Към 29.03.2009г. непогасената част от целия кредит е 13132.93 евро. Наказателната лихва е начислена на база 6.2% плюс 20 пункта, или 26.2%. за период 25.10.2008г.-29.03.2009г. 1467.55 евро.

Съгласно чл. 9 от договора при неплащане от страна на кредитополучателя/солидарния длъжник  изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 90 дни от падежа, считано от 91 ден кредитът става автоматично предсрочно изискуем. Банката не уведомява кредитополучателя или солидарния длъжник за настъпилата автоматична предсрочна изискуемост. Така наречената „наказателна лихва” е уредена в чл.9 от общите условия за предоставяне на микрокредити: при забава в плащането на дължимите суми по главницата и/или лихвата по кредита, кредитополучателят дължи на банката наказателна лихва, определена в индивидуалния договор върху цялата усвоена главница по кредита ( в т.ч. и върху непадежиралите вноски) за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски.

Окръжният съд тълкува цитираните клаузи по следния начин: всяка неплатена (изцяло или частично) погасителна вноска на падежа представлява случай на неизпълнение на договора за кредит. Ако забавата продължи 90 дни, считано от 91-ия ден кредитът става автоматично предсрочно изискуем без банката да е длъжна да уведомява кредитополучателя за този факт. От датата на забавата, която в случая е 25.10.2008г., а не от датата на настъпване на предсрочната изискуемост, редовната възнаградителна лихва по договора в размер СБР за евро плюс 6 пункта надбавка годишно се заменя с наказателна лихва СБР за евро плюс 20 пункта надбавка годишно върху цялата усвоена и неплатена главница. Наказателната лихва може да се начислява от банката до момента на реалното плащане. Ответниците не могат да възразяват, че банката недобросъвестно продължително време начислява тази наказателна лихва без да предприеме мерки за събиране на дълга, тъй като и длъжниците не са предприели нищо: нито са предложили частично плащане, нито са поискали спогодба за разсрочване или друг способ за уреждане последиците от неизпълнението на договора.

По изложените съображения съдът приема, че ищецът успешно доказва съществуването на своето вземане в размера, за който е издадена заповедта за изпълнение.

 Русенският окръжен съд е признал за установено  съществуването на вземането на „Р. Б.” АД от длъжника „В.” ЕООД и солидарните длъжници, произтичащо от договор за банков кредит в размер на просрочена главница 13132.93евро , ведно със законната лихва от 30.03.2009г. върху главницата до окончателното изплащане, и просрочена наказателна лихва 1467.55 евро, начислена за периода от 25.10.2008г. до 29.03.2009г., както и направените разноски по заповедното производство

Решението е влязло в сила. Пълният текст    ttp://www.justice-ruse.org/court/0074d809/10112610.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 233 от  23.12.2010г. на ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение по въззивно търговско дело № 514/2010 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Страната,  която твърди, че е кредитор на насрещната страна и разполага с изискуемо парично вземане, възникнало на извъндоговорно основание има право на иск с основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Легитимацията за ответника произтича от твърденията на ищеца, че ответникът е получател на исковата сума като кредитор по невъзникналото договорно правоотношение. Останалите участници в договорното правоотношение не са легитимирани надлежни страни в производството нито на страната на ищеца, нито на ответника.

2. Въпросът за характера на възникналата отговорност по договора, за действителното осъществяване на твърдяното правоотношение и за действителното притежание на претендираните права обуславя неговата основателност, а не допустимост. 

3. Солидарната договорна отговорност не поражда необходимо и задължително другарство по смисъла на чл.216, ал.2 ГПК, а само обикновено такова.

4. Правило е в търговските сделки, че поетите общи задължения  се изпълняват от длъжниците солидарно – чл. 304 ТЗ. В настоящия договор обаче, страните изрично са уговорили, че всеки от купувачите участва с „50% дял в покупката”.  Следователно – за визираните договорни задължения до уговореното заместване от трето новоучредено юридическо лице, купувачите носят разделна отговорност. На посоченото основание, уговореното капаро  се дължи поравно от двамата купувачи.

5. Уговореното капаро има доказателствено значение за сключване на договора и е условие за влизането му в сила, освен това капарото гарантира и изпълнението на договора съобразно изричните уговорки в договора. Следователно – уговореното капаро има характера на задатък по смисъла на чл.93, ал.1 ЗЗД.

6. Предназначението на задатъка е да снабди насрещната страна – кредитор с доказателства за сключения договор, вкл. да покрие изцяло или отчасти риска от длъжниковото неизпълнение.

7. Последователна и трайна съдебна практика е, че визираната в частния документ дата е достоверна за съставителите и за всички други лица, с изключение на третите лица по чл.181, ал.1 ГПК. Датата на издаване на документа е непротивопоставима единствено на тези лица, които черпят права от лицето, подписало документа и правата, които тe черпят могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа.

8. Интерес от оспорване на датата на частен документ имат само трети увредени от антидатирането лица, като „увреждането” има стеснен смисъл и  обхват.   Изследването на датата може да се осъществява единствено с цел да се уреди ред между документите за правата на две лица, когато тези права произхождат от един праводател и взаимно се изключват.

9. Право на кредитора е да приеме изпълнението на части, да приеме нещо различно от дължимото, да приеме различен от уговорения способ на изпълнение, вкл. и да новира и опрости дълга по договор с длъжника. С оглед конкретиката на разглежданото договорно правоотношение, кредиторът може да упражни предоставените му по закон суверенни субективни права спрямо всеки от длъжниците по делимото задължение за задатък без това да води до промяна в материалното положение на другия длъжник.

10. Дори и разписката да не обективира действително осъществено плащане, кредиторът има право да се откаже от вземането си за задатък спрямо всеки от длъжниците по делимото задължение, вкл. по съгласие с опростения длъжник да счита договора за потвърден.

Производството е образувано по въззивна жалба против решение на Варненски окръжен съд, търговско отделение, с което въззивникът „Б”/ ответник по иска/ ООД е осъден да заплати на „Н” ЕООД/ищец/ сумата от 386 192, 81 евро, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД като получена от него на неосъществено основание – предварителен договор , ведно със сумата от 1 720, 37 евро, представляваща обезщетение за вреди от забава в плащането за периода от 17.11.2008 год. до завеждането на исковата молба в съда, както и направените съдебни и деловодни разноски.

Правният спор е  следствие на предварителен договор , според който  „Н” ЕООД и „Ю” ЕООД са приели да закупят, а „Б” ООД – да продаде имоти, уточнени по вид и местонахождение в договора за сумата от 3 252 150 евро. Страните са уговорили, че купувач по сделката ще бъде ЮЛ, учредено след сключване на договора с учредители „Н” ООД и „Ю” ООД. Приели са още, че предварителният договор влиза в сила със заплащането на капаро от купувачите, равно на 20% от общата продажна цена, ведно с всички данъци и такси за нотариалното прехвърляне. В изпълнение на сключения договор, купувачът  „Н” ООД превел на купувача 50% от уговореното капаро  по банков път.

Съдът е разгледал жалбата по същество и е приел, че тя е основателна по следните съображения:

I По допустимостта на постановения съдебен акт:

В искова си молба  „Нордик девелопмент груп” ЕООД – Варна иска ответникът „Бай енд Сел” ООД да бъде осъден да върне  сумата от 755 327, 48 лева, ведно с дължимото обезщетение за забавено плащане. Поддържа се, че исковата сума съставлява даден от страната в полза на „Бай енд Сел” ООД – Варна  задатък по предварителен договор от 27.08.2008 год.

Съобразно постигнатите уговорки в предварителният договор влиза в сила при заплащане на уговореното в чл.1 капаро. Поддържа се, че купувачът по договора „Юролинк инвестмънтс” ЕООД не е  дал припадащата се част от капалото, поради което предварителният договор не е произвел правно действие. На посоченото основание, страната претендира връщане на даденото като престирано на неосъществено основание в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД.

Процесуалната легитимация в исковото производство следва единствено от правните твърдения на ищеца и заявеното от него спорно право. Страната  твърди, че е кредитор на насрещната страна и разполага с изискуемо парично вземане, възникнало на извъндоговорно основание. Горните твърдения обуславят и надлежната активна процесуална легитимация. Надлежната процесуална легитимация за ищеца произтича от твърденията, че е дал от свое име и за своя сметка суми по неосъществена договорна връзка. Надлежната пасивна процесуалноправна легитимация за ответника произтича от твърденията, че последният е получател на исковата сума като кредитор по невъзникналото договорно правоотношение. С оглед конкретно предявения спор с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, надлежната легитимация се определя само според твърденията кой е престирал, респ. кой е получил  търсената сума. Останалите участници в договорното правоотношение не са легитимирани надлежни страни в производството нито на страната на ищеца, нито на ответника.

Въпросът за характера на възникналата отговорност по договора, за действителното осъществяване на твърдяното правоотношение и за действителното притежание на претендираните права обуславя материално – правната легитимация по спора, респ. неговата основателност, а не допустимост.  Следователно, съдът е разгледал делото при наличие на процесуална легитимация като абсолютна предпоставка за възникването на правото на иск. Постановеното решение представлява допустим съдебен акт.

Твърденията на въззивника за наличието на солидарна отговорност на купувачите „Н” ЕООД и „Ю” ЕООД, регламентирана  с предварителен договор от 27.08.2008 год., не дерогира така направения от съда правен извод.  Правило е че солидарната договорна отговорност не поражда необходимо и задължително другарство по смисъла на чл.216, ал.2 ГПК, а само обикновено такова.

II. По правилността на съдебния акт:

Спорът е за плащането на остатъка от капарото. Според процесуалната позиция на ищеца, остатъкът от капарото е следвало да се заплати от купувача  „Ю” ООД и последният не е престирал на кредитора „Б” ООД.           Според процесуалната позиция на ответника – продавач, задължено лице за заплащането на остатъка от уговореното капаро е „Ю” ЕООД. Последният е платил дължимите суми в брой,  кредиторът е издал разписка за плащането. Идентично е и становището на третото лице – помагач - „Ю” ЕООД

Във връзка с така очертания спорен предмет, съдът намира следното:

Правило е в търговските сделки, че поетите общи задължения  се изпълняват от длъжниците солидарно – чл. 304 ТЗ. В настоящия договор обаче, страните изрично са уговорили, че всеки от купувачите участва с „50% дял в покупката”/вж част I, чл.1-а и чл.1-б/.  Следователно – за визираните договорни задължения до уговореното заместване от трето новоучредено ЮЛ, купувачите носят разделна отговорност. На посоченото основание, уговореното капаро  се дължи поравно от двата купувачи.

Така формираната разделност на дълга е изрично потвърдена с предприетите от страните последващи действия. Ищецът – купувач е превел 50% от уговореното капаро, респ. кредиторът – продавач е приел потвърдителната престация. Купувачът „Юролинк инвестмънтс” ЕООД не оспорва, че е отговорен за остатъка от капарото и се е снабдил с разписка от кредитора за плащането му.

Съобразно договорния регламент между страните, уговореното капаро има доказателствено значение за сключване на договора и е условие за влизането му в сила. Същевременно – капарото гарантира и изпълнението на договора съобразно изричните уговорки в раздел  IV, чл.3, б.”с”. Следователно – уговореното капаро има характера на задатък по смисъла на чл.93, ал.1 ЗЗД.

Законът предполага, че всеки задатък е даден с оглед визираните му в чл.93, ал.1 ЗЗД цели. Предназначението на задатъка е да снабди насрещната страна – кредитор с доказателства за сключения договор, вкл. да покрие изцяло или отчасти риска от длъжниковото неизпълнение.

Ищецът в настоящото производство твърди, че уговореният задатък няма доказателствено и гаранционно действие по отношение на кредитора. Поддържа, че задатъкът е уговорен, за да докаже взаимната сериозност и готовност на купувачите за съвместна инвестиция един спрямо друг. Сключеният договор е инвестиционен такъв като продавачът е свързано лице с купувача „Ю” ООД.  На посоченото основание, страните са приели, че следва да внесат капаро и то само по банков път.

Поддържаното от ищеца договорно предназначение на капарото не намира опора в сключеното предварително съглашение от 27.08.2008 год., вкл. и в двустранните съглашения между купувачите във връзка с общите им инвестиционни намерения. Уговореното капаро не обезпечава взаимни права и задължения на купувачите, а насрещни такива.

С оглед на изложеното, съдът приема, че договорно възникналото задължение за капаро е делимо, респ. всеки от купувачите дължи заплащането на половината от него. Кредитор по задължението е страната, в чиято полза е уговорен задатъка – продавача по сделката.

В настоящото производство  кредиторът и неговият помагач се позовават на двустранно съставена разписка /ПКО/, обективираща удостоверителните изявления на страните, че втората половина от дължимото капаро е платена в брой на дата 01.09.2008 год.  Коментираният частен свидетелстващ документ е оспорен от ищеца с твърдения за неавтентичност на датата. Поддържа се още, че удостоверителните изявления са неверни, тъй като действително плащане не е осъществено. Материализираното признание на кредитора е симулативно.

По датата на документа: Последователна и трайна е съдебната практика по въпроса, че визираната в частния документ дата е достоверна за съставителите и за всички други лица, с изключение на третите лица по чл.181, ал.1 ГПК. Датата на издаване на документа е непротивопоставима единствено на тези лица, които черпят права от лицето, подписало документа и правата, които тe черпят могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Законодателно вложената цел в нормата на чл.181, ал.1 ГПК е да се изключи употребата на един документ  в разрез с приетото разбиране за добросъвестност при прехвърляне на едно право с цел, като се антидатира, документът успешно да бъде противопоставен на друго лице, на което праводателят вече е прехвърлил същото право. Следователно, документът не се ползва с достоверна дата единствено по отношение на тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.  Другите  неучаствали в съставянето на документа субекти не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи /решение № 193/04.06.2010 год.  на ВКС по гр.д.№ 176/2010 год., II г.о., ТК; определение № 205/23.04.2009 год. на ВКС по ч.гр.д.№ 143/2009год., III г.о., ГК/ .

При съобразяване на разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК и  утвърденото в трайната практика тълкуване на понятието „трети лица” съдът приема, че посочената в ПКО дата се ползва с достоверност по отношение на ответника. Предприетото оспорване на датата на документа е лишено от правен интерес. Интерес от оспорването имат само трети увредени от антидатиране лица, като „увреждането” има стеснен смисъл и  обхват.  Изследването на датата може да се осъществява единствено с цел да се уреди ред между документите за правата на две лица, когато тези права произхождат от един праводател и взаимно се изключват. Съдебно предявеният спор няма такъв предмет, респ. въпросът за датата е ирелевантен за спорното право и не следва да се разглежда по същество.

По съдържанието на документа: ПКО удостоверява волеизявленията на купувача „Ю” ЕООД и на кредитора „Б” ООД, че дължимото капаро е заплатено в брой и че потвърдителното условие за влизане в сила на предварителния договор се е сбъднало. Дори и да се приеме, че удостоверените изявления на страните са симулативни, то по арг. от 17, ал.1 ЗЗД следва да се приложат правилата за прикритото съглашение. В случай, че фактическо плащане не е извършено, съставената разписка следва да се счита като доказателство за осъществено от кредитора опрощаване на дължимия задатък от купувача „Ю” ЕООД, съчетано с потвърдително действие на предварителния договор - чл.  108 ЗЗД.

Суверенно право на кредитора е да приеме изпълнението на части/, да приеме нещо различно от дължимото, да приеме различен от уговорения способ на изпълнение, вкл. и да новира и опрости дълга по договор с длъжника. С оглед конкретиката на разглежданото договорно правоотношение, кредиторът може да упражни предоставените му по закон суверенни субективни права спрямо всеки от длъжниците по делимото задължение за задатък без това да води до промяна в материалното положение на другия длъжник.

На посоченото основание съдът приема, че изследването на верността на представената разписка няма релевантно значение за спора. Дори и разписката да не обективира действително осъществено плащане, кредиторът има право да се откаже от вземането си за задатък спрямо всеки от длъжниците по делимото задължение, вкл. по съгласие с опростения длъжник да счита договора за потвърден.

При изследване на спорното правоотношение, съдът намира за неоснователна тезата на ищеца, че кредиторът е упражнил правата си с намерение да увреди другата страна – чл. 289 ТЗ. Интересът на ищеца е заявен с внасянето на припадащата се част от капарото по договора, следователно – страната е изявила недвусмислена воля за влизане в сила на предварителния договор. Идентична воля е обективирана от продавача и другия купувач чрез съставянето на спорната разписка.Интересът на ищеца е заявен изрично и с предприемане на действия по регистрирането на дружество с купувача. Съдът след извършена служебна справка в публично достъпния сайт на Търговския регистър, съобрази, че  двамата купувачи са заявили вписване на дружество с ограничена отговорност „М” ООД. Предприемането на действия от двамата купувачи за създаването на ново ЮЛ е в изпълнение на сключения предварителен  договор.  Правните действия обективират волята на двете страни  да се ползват от сключения предварителен договор. Същевременно,  последните не биха се предприели ако страните нямаха яснота относно влизането в сила на предварителния договор. Очевидно е при това положение, че причините за завеждането на настоящото дело са свързани с възникнало след влизане в сила на предварителния договор желание на ищеца да се откаже от  създадената облигационна обвързаност, поставяйки кредитора в недопустимото положение да доказва изпълнението спрямо себе си.

 Така мотивиран, съставът на АС – Варна приема предявените главен и акцесорен иск за изцяло неоснователни. Постановеното в противен смисъл решение на Окръжен съд Варна следва да бъде отменено в цялост.

Варненския апелативен съд е отменил изцяло обжалваното решение и вместо него е постаноли друго, с което е отхвърлил предявените от „Н” ЕООД против „Б” ООД  при участието на „Ю” ЕООД  като трето лице – помагач на страната на ответника обективно кумулативно присъединени претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД.

На датата на публикуване на решението на сайта  www.advokatatanasova.com няма данни за касационно обжалване . Пълният текст  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/t514-10.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ от 08.01.2010г. на  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение по търговско дело № 42 по описа на съда за 2009г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Липсата на съгласие като основание за нищожност на договора по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД намира приложение към изискванията за валидност и действителност на договорите за ипотека, независимо от специфичния характер на договора и особените изисквания на чл. 170 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 170 от ЗЗД установява допълнителни и специални изисквания, при липсата на които договорът за ипотека е недействителен, но не противоречи и не изключва установените в общите разпоредби на ЗЗД изисквания за действителност на договорите.

2. По дефиниция всеки договор представлява двустранна сделка, иманентното съдържание на която включва насрещни и функционално съвпадащи волеизявления на две страни – правоспособни и дееспособни субекти, с които се постига съгласие за възникването на конкретно определени и взаимно обусловени права и задължения за всяка от тях. От това произтича и изискването на закона установено по аргумент от противното в разпоредбата на ч. 26, ал. 2 от ЗЗД за действителност, а именно съгласие за сключване на договора при спазване на изискванията за установената от закона форма за действителност.

3. Упълномощаването като предпоставка за наличието на представителна власт в нотариалното производство представлява едностранна сделка, при преценката за действителност на която също намират приложение изискванията на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за наличие на съгласие .

4. Обстоятелството, че нотариусът е удостоверил авторството на подписа  само по себе си не може да замести и не отстранява порока досежно изискването на чл. 37 от ЗЗД за изразяване на волеизявлението от страна на законния представител на ищцовото дружество за упълномощаване в предписаната от закона писмена форма, независимо от това дали чрез друго свое поведение или устно е изразено такова съгласие.

5. Евентуалното въвеждане на нотариуса и\или контрагента в заблуждение относно авторството на подписа при удостоверяването му, респективно относно наличието на изразено в предписаната от закона форма съгласие, представлява неправомерно поведение, което при съответните предпоставки може да ангажира деликтната и евентуално наказателна отговорност на лицето, но не представлява  предпоставка за ангажиране на неговата или на представлявания договорна отговорност по опорочената сделка.

6. Договорът за ипотека,  макар и обуславящ сключването на договора за кредит, има самостоятелен характер, поради което последващото потвърждаване при сключване на договора за кредитит на действията на пълномощника без представителна власт при сключването на ипотечния договора  не отстранява  първоначалната липсата на съгласие за учредяване на ипотеката.

7. Договорът за ипотека  е нищожен и поради липсата на валидно изразено съгласие във формата на решение на общото събрание на съдружниците  на ищцовото дружество съобразно изискването на чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ.

Производството е първоинстенционно, образувано по искова молба, с която е предявен  иск за  установяване нищожност на договор за учредяване на ипотека /чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД/.

Ищецът е дружество с  ограничена отговорност, който твърди в исковата си молба , че с нотариален акт от 2007 г. е бил сключен договор за учредяване на ипотека върху имот, находящ се в землището на с. Г.А. общ. Сливен, за обезпечаване задълженията на друго дружество с ограничена отговорност по договор за кредит от 2007 г. за оборотни средства в размер на 100 000 лв. Имотът е бил закупен от ищеца с два договора  продажба  от 2001г. и 2005 г. , формени с нотариални актове. За сключения договор за ипотека върху имота управителят на ищцовото дружество научил на 13.06.2008г. при справка относно вписванията по партидите на  ищеца и третото лице. Договорът за ипотека е бил подписан и сключен от пълномощник – И.К.Ц., действаща в това си качество въз основа на нотариално заверено пълномощно , дадено от управителя на ищцовото дружество и протокол от 15.05.2007г. от заседание на общото събрание на съдружниците на същото, съдържащ решение за учредяване на ипотеката върху посочения по-горе имот, подписан от С.Г. и Я.А..Във връзка с представителната власт за третото лице, явяващо се кредитополучател, са били представени нотариално заверено пълномощно и протокол от 15.05.2007г. за проведено общо събрание на  съдружниците, подписан от Ст. Г., Я.А. и И. Б., съдържащ решения за кандидатстване за банков кредит и сключване на договор за кредит  с „Банка ДСК” ЕАД.

Твърди се, че посочените по-горе документи, представени за сключването на ипотечния нотариален акт  не са подписани от Ст. Г. в качеството му на управител и представител на двете дружества, както и от лицата Я.А. и И. Б. в качеството им на съдружници в същите дружества. Въз основа на това се поддържа, че пълномощникът – И.К.Ц. е действала без представителна власт, поради което нейните действия не обвързват двете дружества, като договорът за ипотека поради това е нищожен.

В отговора на исковата молба,  ответникът е оспорил предявения иск  като недопустим и поддържа становище, че разпоредбата на чл. 26 от ЗЗД не намира приложение спрямо договорите за ипотека. Във връзка с основателността на предявения иск се оспорва твърдението, че пълномощникът И.К.Ц. е действала без представителна власт при сключването на договора за ипотека, аргументи за което извлича от текста на посочените пълномощните и протоколите от проведените общи събрания на дружествата, както и от обстоятелството, че г-н Ст. Г. лично е положил подписа си пред представител на банката върху погасителен план по сключения договор за креди.

Въз основа на събраните по делото доказателства, относими към подлежащите на доказване от страните обстоятелства, на които е основан предявения иск и възраженията на ответницата по него се установява от фактическа страна следното:

От извършената справка в търговския регистър и писмените  доказателства по делото се установява, че съдружници в ищцовото дрежиство са Я.А. А. и С.Г.Г., които представляват дружеството заедно и поотделно. Същите лица са съдружници и в дружеството, кредитополучател по ипотечния договор,  заедно с И. Т. Б., като управител и представител на това дружество е  С.Г.Г.

От представените преписи на договори за продажба и скица  се установява и това не се оспорва по делото, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в землището на , общ. Сливен. Върху този имот, подробно описан заедно с построените сгради е била учредена ипотека за обезпечаване на предоставения от „Банка ДСК” ЕАД на третото лице,  кредит за оборотни средства в размер на 100000 лв.  като нотариалният акт е подписан както за креитополучателя така и за ипотекарния длъжник – ищец  от пълномощник И.К.Ц..  Посоченият в договора пълномощник и за двете дружества - И.К.Ц., е удостоверила в нотариалното производство наличието на представителна власт за двете дружества с нотариално заверени пълномощни.

Относно законосъобразното волеизявление от страна на дружествата за кандидатстване и сключване на договор за кредит с „Банка ДСК”, за обезпечаването на вземанията на банката по договора за кредит чрез ипотека върху имота, както и за представителството на двете дружества по повод на посочените отношения в нотариалното производство са били представени протокол от 15.05.2007г. за проведено общо събрание на съдружниците в дружеството-кредитополучател и протокол от 15.05.2007г. от заседание на общото събрание на съдружниците в ищцовото дружество, в които са обективирани съответно решение за кандидатстване за кредит пред „Банка ДСК” ЕАД, за предоставяне на обезпечение чрез ипотека върху имота – собственост на ищеца и за осъществяване на представителството при сключване на договорите от И.К.Ц..

От съдебно-графологическата експертиза се установява безспорно и категорично, че подписите в нотариално заверените пълномощни , в протокола от 15.05.2007г. за проведено общо събрание на съдружниците в дружеството9 кредитополучател и протокол от 15.05.2007г. от заседание на общото събрание на ищцовото дружество са положени от едно и също лице, като това лице не е нито едно от тези, от името на което в документите е посочено, че са положени подписите – Я.А., И. Б. и С.Г..

Предявеният иск е с правно основание по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД/ бел. ред.- липса на съгласие/, която разпоредба намира приложение към изискванията за валидност и действителност на договорите за ипотека, независимо от специфичния характер на договора и особените разпоредби на ЗЗД, регламентиращи специалните изисквания за действителност в разпоредбата на чл. 170 от ЗЗД . Разпоредбата на чл. 170 от ЗЗД установява допълнителни и специални изисквания, при липсата на които договорът за ипотека е недействителен, но не противоречи и не изключва установените в общите разпоредби на ЗЗД изисквания за действителност на договорите.

По дефиниция всеки договор представлява двустранна сделка, иманентното съдържание на която включва насрещни и функционално съвпадащи волеизявления на две страни – правоспособни и дееспособни субекти, с които се постига съгласие за възникването на конкретно определени и взаимно обусловени права и задължения за всяка от тях. От това произтича и изискването на закона установено по аргумент от противното в разпоредбата на ч. 26, ал. 2 от ЗЗД за действителност, а именно съгласие за сключване на договора при спазване на изискванията за установената от закона форма за действителност.

Договорът за ипотека е формален, като в разпоредбата на чл. 18 от ЗЗД е поставено изискване за специална писмена форма – нотариален акт.В случая изискването на чл. 18 от ЗЗД за действителност на договора за ипотека е спазено, но поради сключването му чрез пълномощник, както от страна на длъжника, чието задължение се обезпечава, така и от страна на собственика на имота, към условията за действителност и валидност на изразеното съгласие се наслагва и намира приложение нормата на чл. 37, пр. 2 от ЗЗД за упълномощаване в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя. Формално от външна страна при сключването на договора за ипотека е спазено изискването на чл. 37 от ЗДД като в нотариалното производство е било представено нотариално заверено пълномощно от името на С.Г. в качеството му на управител и представляващ ищцовото дружество. Упълномощаването като предпоставка за наличието на представителна власт от своя страна представлява едностранна сделка, при преценката за действителност на която също намират приложение изискванията на чл. 26 от ЗЗД и конкретно това по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за наличие на съгласие в писмена форма.

Обстоятелството, че нотариусът е удостоверил авторството на подписа  в представеното пълномощно само по себе си не може да замести и не отстранява порока досежно изискването на чл. 37 от ЗЗД за изразяване на волеизявлението от страна на законния представител на юридическото лице – „Туида-96” ООД за упълномощаване в предписаната от закона писмена форма, независимо от това дали чрез друго свое поведение или устно е изразено такова съгласие. Евентуалното въвеждане на нотариуса и\или контрагента в заблуждение относно авторството на подписа при удостоверяването му, респективно относно наличието на изразено в предписаната от закона форма съгласие, представлява неправомерно поведение, което при съответните предпоставки може да ангажира деликтната и евентуално наказателна отговорност на лицето, но не представлява  предпоставка за ангажиране на неговата или на представлявания договорна отговорност по опорочената сделка.

От формалния характер както на договора за ипотека, така и на упълномощаването за сключване на такъв договор, поради неспазване на предписаната от закона форма за съгласие се налага извода, че пълномощникът – И. К. Ц. е действала при сключването на ипотечния договор без наличието на представителна власт, от който порок безусловно следва и извода за липса на съгласие за сключването му. Поради това и съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД предявеният отрицателен иск по чл. 124, ал.1 от ГПК е основателен и като такъв следва да се уважи. Договорът за ипотека – предмет на предявения по настоящото дело иск е нищожен и поради липсата на валидно изразено съгласие във формата на решение на общото събрание на съдружниците  на ищцовото дружество съобразно изискването на чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ. От заключението на вещото лице установява категорично и безспорно, че подписите в представения при сключването на оспорения ипотечен договор , от протоколо от заседание на общото събрание на ищцовото дружество не са положени от съдружниците Я.А. и С.Г., което се отнася и за решението по протокола за проведено общо събрание на съдружниците в дружеството - кредитополучател.

Обстоятелство, дали С.Г. в качеството си на управител и законен представител на дружеството-кредитополучател е подписал погасителния план към договора за кредит  има отношение към въпроса за валидното възникване на задълженията на това дружество за удовлетворяване на вземанията на банката, но не и по въпросите свързани с действителността на договора за ипотека – предмет на предявения по настоящото дело иск.

Договорът за ипотека,  макар и обуславящ сключването на договора за кредит, има самостоятелен характер, поради което евентуалното и последващо потвърждаване на действията извършени от пълномощника, действащ без представителна власт за сключването на договора за кредит (евентуално в хипотезата на чл. 301 от ТЗ), не може да санира и не отстранява установения в настоящото производство порок на договора за ипотека, а именно липсата на съгласие за учредяването й.

Сливенският окръжен съд  е признал за установено по предявения иск срещу Банка ДСК ЕАД, договорът за учредяване на ипотека върху недвижим имот, находящ се в землището на с. Г.А., общ. Сливен, сключен между страните по делото  за обезпечаване на задълженията трето лице към Банка ДСК по договор за кредит  за оборотни средства в размер на ... лв. е нищожен.

Решението е влязло в сила. Пълният текст тук http://www.court.sliven.net/uploads/0074d809/042c0909.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ от 20.12.2010 г. на ДОБРИЧКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия  по въззивно гражданско дело № 539 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Пълномощникът извършва правни действия от името и по волята на упълномощителя, поради което, ако волята на представлявания е опорочена, от същия порок ще страдат и правните действия, извършени от пълномощника.

2.Вписването в пълномощното на изявление на упълномощителката, че  предварително е получила парите не противоречи на императивните правни норми или принципи, т.е. не противоречи на закона по смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Това изявление  поначало не рефлектира върху овластяването, а е относимо към ликвидиране на вътрешните правоотношения между упълномощител и пълномощник като акт на преждевременно отчитане, за извършването на което няма законова пречка.

 3.С разпоредбата на чл.40 от ЗЗД се урежда нищожност на конкретното правно действие на пълномощника, увреждащо упълномощителя. Упълномощаването е акт на овластяване за извършването на това правно действие. Ето защо визираното от ищцата основание за нищожност по чл.26, ал.1, предл.2, вр. с чл.40 от ЗЗД е неотносимо към упълномощителната сделка.

 4.Дали пълномощник и третото лице/купувачите по сделката/ са се споразумели във вреда на ищцата, като са договорили продажна цена по-ниска от пазарната, подлежи на установяване при наличие на валидно упълномощаване.

5. Тъй като с оглед заболяването си упълномощителката не е била в състояние да разбира и да ръководи действията си, договорът за покупко-продажба се явява сключен от лице, без представителна власт, т.е. при липса на съгласие на продавача,  но не и нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.2, вр. с чл.40 от ЗЗД.

6. Ако упълномощителната сделка беше действителна, и при положение, че в обема на представителната власт на пълномощника съобразно е включена възможността тоой да договаря с когото и при каквито условия намери за добре , пълномощникът е бил свободен да уговори цена каквато сам прецени, както е и сторено съобразно удостовереното с нотариалния акт съдържание на договора. Следователно не е налице и основание чл.26, ал.2, предл.2 от ЗЗД-липса на съгласие относно цената.

7. Твърдението за неплащане на цялата продажна цен  касае изпълнението на договора и не рефлектира върху неговата действителност.

8. Измамата по смисъла на чл.29 от ЗЗД  е основание за унищожение на сделката, когато волеизявлението е направено под въздействие на неверни представи, които трето лице/друга странна по сделка/ са предизвикали умишлено у страната.

9. При крайна нужда може да бъде унищожена както разпоредителна така и упълномощител сделка, но фактическия състав на крайната нужда като основание за унищожаемост по чл.33 от ЗЗД включва три елемента – състояние на крайна нужда, причинна връзка между това състояние и сключване на сделката при явно неизгодни условия. Само при кумулативното наличие на тези три елемента сделката е унищожаема.

10. С унищожаването на упълномощителната и разпоредителната сделка на основание чл.31 от ЗЗД, отпадат техните правни последици- договорът за покупко-продажба не е прехвърлил правото на собственост върху процесните имоти, правото на собственост по отношение на тях е останало в патримониума на ищцата.

Производството е въззивно. Обжалвани са решение на Районен съд Каварна и допълнително решение по същото дело.

Т.К.  и Ч.Д., ответници в първоинстанционното производство обжалват решението в частта, с която е обявен за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД във вр. с чл.40 от ЗЗД, т.е поради накърняване на добрите нрави, договор за покупко –продажба на две ниви с площ от 18.500дка, имот с идентификатор по КК ***  и с площ от 10.513дка имот с идентификатор по КК ***в землището на с.Е., общ.Ш., сключен между тях като купувачи и Е.В., чрез пълномощник Ю. Ц. като продавач; в частта, с която е унищожена на основание чл.31, ал.1 от ЗЗД упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно рег.№5554/21.06.2006г. на нотариус З.Н., рег.№* на НК, като сключена от лице което не е могло да разбира и ръководи действията си; в частта, с която са осъдени да предадат владението върху двата имота и в частта за разноските.

Е.В., ищца в първоинстанционното производство обжалва решението в отхвърлителната му част по отношение на искове за нищожност на прехвърлителната сделка на основание чл.26, ал.2, предл.2 от ЗЗД/липса на съгласие относно цената/, нищожност на упълномощителната и прехвърлителната сделки на основание чл.26, ал.1 предл.2 от ЗЗД/противоречие с добрите нрави/, нищожност на упълномощителната сделка на основание чл.40 ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД/договаряне във вреда на упълномощителя/ и за унищожаемост на прехвърлителната сделка на основание чл.29 ЗЗД/поради измама/, чл.31 от ЗЗД/ като сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си/ и чл.33 от ЗЗД/като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия/, както и в частта за разноските. Счита за неправилно и незаконосъобразно решението, с което са отхвърлени обективно съединените и исковете и за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба на двата земеделски имота, както и на упълномощителната сделка, постановено според въззивника при необсъждане на събраните доказателства, които водели до извод за наличие на всички пороци на двете сделки. При наличие на самостоятелен иск за противоречие на прехвърлителната сделка на добрите нрави не е прогласил нищожността й и на това основание, а само на основание чл.40 във вр.с чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, като се излагат подробни доводи обосноваващи нарушение правилата на морала при сключването на сделката- отсъствие на добросъвестност, поради факта, че една недееспособна жена, факт видим и известен на всички, е била принудена да подпише прехвърлянето на собствените си имоти. Неправилно не били уважени и исковете по чл.29, 31 и 33 от ЗЗД. Назначените по делото експертизи установили цена на двата имота в размер на 29013лв., Неоснователно съдът не се произнесъл по иска по чл.31 от ЗЗД за унищожаемост на прехвърлителната сделка, въпреки, че експертизите установили, че при извършване и на двете сделки не е била в състояние да разбира свойството и значението на изръшеното и да ръководи постъпките си. 

Жалбите са подадени в срока по чл.197 от ГПК /отм./ от лица с правен интерес да обжалват неизгоден за тях съдебен акт, поради което са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.

В искова молба вх.№482/23.10.2006г., по която е образувано гр.д.№261/2006г.на КРС и в искова молба вх.№41/07.02.2007г. по която е образувано гр.д.№21/2007г. на КРС, съединени по реда на чл.123 от ГПК/отм./ в едно производство, допълнителна молба/л.59 от делото на ДОС/, ищцата Е.Д.В., със съгласието на попечителя си Д.Г.И., твърди, че от години страда от психогенна психоза, шизофрения. С решение по гр.Д.№598/2006г. на ДОС е поставена под ограничено запрещение. През лятото на 2006г. в дома и в с.Ч., където живеела към него момент сама, дошли двама непознати за нея мъже, които я разпитвали какви земи има. Тя им обяснила, че има 37дка до морето, зад блатото на с.Е.. Мъжете заминали и след два три дни пак дошли и казали, че ще я водят в гр.С.. Попитала защо ще я водят там, но те не и казали. Отишла с тях, но не разбрала къде точно са я завели и какво са я накарали да подпише. Разказала за случката на сина си. Той извършил справка в служба по вписванията и така разбрала, че на 12.07.2006г.  И.Д.Ц. в качеството си на нейн пълномощник прехвърлил на  Ч.М.Д. и Т.П.К. собствените и недвижими имоти, представляващи  две ниви.

Според ищцата упълномощителната сделка била нищожна като противоречаща на закона/чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД/ тъй като в пълномощното било записано изявление, че предварително получила пари по сделката, а същевременно е дала свобода на пълномощника да продаде собствения й имот на когото и при каквито условия прецени;  поради противоречие с добрите нрави/чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД/, тъй като поради недееспособност, факт видим и известен на всички, е била принудена да подпише прехвърлянето на собствените си имоти, както и  поради споразумяване на пълномощника в нейна вреда/чл.40 от ЗЗД/, тъй като реалната продажна цена на имотите била много по-висока от договорената цена от 7 253лв. Евентуално унищожаема била упълномощителната сделка на основание чл.27 вр. с чл.29 от ЗЗД, поради измама-пълномощникът я накарал да се подпише въпреки, че не и бил обяснил за какво полага подписа си и, че не е получила пари, както  е посочено в пълномощното. На същото основание  по същите съображения се претендира и унищожаемост на разпоредителната сделка. Унищожаемост на упълномощителната сделка и на разпоредителната се твърди и на основание чл.31 от ЗЗД, тъй като не разбирала свойството и значението на извършеното от нея и не можела да ръководи постъпките си. Разпоредителната сделка също била нищожна като противоречаща на добрите нрави по съображения, по които и упълномощителната страда от същия порок. Иска се прогласяване нищожността на разпоредителната сделка на основание липса на съгласие относно цената- липсвало съгласие между продавач и купувач относно цената, тъй като посочената в договора такава е при липса на изявление за цената в пълномощното. И двете сделки/упълномощителна и разпоредителна/били сключени при явно неизгодни условия, тъй като имотите в това землище се купували на изключително високи цени, поради което претендира унищожаемост на двете на основание чл.33 от ЗЗД.

При тези фактически твърдения е предявила срещу    И.Д.Ц. ***, Ч.М.Д. *** и Т.П.К. *** искове  за признаване за нищожни, в евентуалност за унищожаването на следните сделки: упълномощителна сделка, обективирана в нотариално заверено пълномощно и договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт  , с който Е.Д.  В. чрез пълномощника си И.Д.Ц. е продала на Ч.М.Д. и Т.П.К. по ½ ид.част от нива в м-ст „Ч.” с площ от 18.500 дка  и от нива в м-ст „Ч.” с площ от 10.513дка. Иска се и осъждането на вторият и третият ответник да предадат на ищцата владението върху гореописаните имоти, предмет на атакувания договор за покупко-продажба.

С оглед обосноваващите обстоятелства, изложени в двете искови молби , настоящата инстация намира, че предявените от ищцата искове , черпят правното си основание от разпоредбите на чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл.26, ал.1, предл.2 във вр. с чл.40 от ЗЗД ; чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД; чл.27, предл.3 вр. чл.29 ЗЗД; чл.31, ал.1 от ЗЗД, чл.33 от ЗЗД и чл.108 от ЗС.

Ответниците оспорват исковете по съображения за липса на основания за нищожност, респ. за унищожаемост на двете сделки.

От събраните по делото доказателства, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

С нотариално заверено пълномощно Е.Д.В. е упълномощила И.Д.Ц. да продаде, включително и сам на себе си, действайки при условията на чл.38 от ЗЗД, собствените три земеделски имота, находящи се в землището на с.Е., общ.Ш., между които  и  нива с площ 18.499дка, поземлен имот № * и нива с площ от 10.513дка, поземлен имот №*, като за целта я представлява и подписва пред купувачи, пред нотариус,....; да договаря с когото и при каквито условия сам прецени, включително и сам със себе си. В пълномощното е вписано, че упълномощителят е получил предварително в брой продажната цена.

С договор за покупко-продажба , обективиран в нотариален акт №.., ответникът  И.Д.Ц. , като пълномощник на Е.Д.В.  продал на Ч.М.Д. и Т.П.К. по 1/2ид.част от нива в м-ст „Ч.” с площ от 18.500дка и от нива в м-ст „Ч.” с площ от 10.513дка,  за сумата от 7 253 лв.

Относно обстоятелствата по съставяне и подписване на пълномощното са събрани гласни доказателства чрез разпита на св. П. В. и В. А.. Според свидетелите първият ответник И.Ц. се занимавал с посредническа дейност във връзка с която св.В. А., живуща *** и ползвала услугите на ответника, свързала с него живущата в същото село дъщеря на ищцата Х., която искала да продаде наследствените от баща и ниви в землището на с.Ч.. Документите за земята били у ищцата, поради което двамата свидетели, ответника Ц. и дъщерята Х. отишли заедно при ищцата Е.. Двете дъщери на ищцата и самата тя  били съгласни да продадат наследствената земя. Тъй като синът на Е. не се съгласил , до договаряне за наследствените имоти не се стигнало. При това посещение във връзка с наследствените земи станало на въпрос, че Е. има свои земи, три парцела в Е., които искала да продаде. По тази причина ответникът заедно със свидетелят Василев и ищцата отишли в гр. Силистра при нотариус З. Н., който изготвил пълномощно. Още докато били в село И. казал на Е., че за тези имоти може да и даде 12000лв. Пред нотариуса и изплатил сумата от 12000 лева, а за получаването им Е. подписала някакъв документ. Ищцата лично преброила парите и ги прибрала в чантата си. В този смисъл са и показанията на нотариуса З. Н., разпитан по делегация в хода на производството. Същият твърди, че освен пълномощното, пред него ищцата подписала и 2 бр.декларации по чл.264, ал.1 от ДОПК и декларация по чл.25, ал.7 от ЗННД. Пред него ищцата броила дадената и сума и тогава разписала пълномощното. Разписала и документ за получаването на парите, на които не поискали заверка. Установеното от показанията на тримата свидетели кореспондира с обясненията на ответника И.Ц., дадени по реда на чл.114 от ГПК.

Във връзка с доказване на извършеното плащане на продажната цена по сделката ответникът Ц. е представил по делото разходен касов ордер, без номер, с дата 21.06.2006г./л.68/, с който е разпоредено да се брои на Е.Д.В. *** за продажба на земеделка земя в общ. Ш. сумата от 12 000 лева. По повод направеното оспорване от ищцовата страна, на положения подпис в графата получил сумата и откритото производство по чл.154 ГПК (отм.). по делото е изслушана графическа експертиза, при която вещото лице е дало заключение, че подписът в графата "получил сумата" в РКО от 21.06.2006г. вероятно не е положен от Е.Д.В..

С решение №124/29.12.2006г. по гр.д.№598/2006г. на ДОС, влязло в сила на 23.01.2007г./л.24/ ищцата по настоящото дело Е.Д.В.  е поставена под ограничено запрещение. Според св. А. В. В./личен лекар на ищцата/, А. Р. Р./кмет на с. Ч./ и М.М./съсед на ищцата/, ищцата е имала психически проблеми, датиращи отдавна. Оправяла се за известно време, после пак се влошава, получавала кризи, ставала неадекватна. След 2002/2003г. и смъртта на съпруга и здравословното и състояние се променило регресивно. Нормален разговор не можел да се води с нея, отговаряла неадекватно на зададения въпрос, говорела несвързано, за и с умрели хора, била  раздразнителна и хората и правели път като отиде да си взема пенсията. Живеела сама, сама се грижела са себе си,  пазаряла си често на вересия, не се забелязало да е забогатяла в изследвания период -лятото на 2006г.

Съгласно представеното медицинско удостоверение на ОДПЗС гр.Добрич, ищцата се води на диспансерен учет от 1978г. с две хиспитализации до него момент- в психиатрична болница в гр.Добрич и в такава с.Царев брод, съответно през 1976г и 1978г., с диагноза сложна психогенна психоза у примитивна личност, дд шизофрения. 

В първоинстанционното производство психичното здраве на ищцата към момента на сключване на  упълномощителната и разпоредителната сделка е било обект на комплексна съдебнопсихиатрична и психологична, и на тройна съдебно психиатрична експертизи. Вещите лица  са дали заключение , че Е.Д.В. страда от параноидна шизофрения, начална личностна промяна, в резултат на което към датата на упълномощителната сделка 21.06.2006г. и към 12.07.2006г./датата на разпоредителна сделка/ не е била в състояние пълноценно да разбира свойството и значението на извършеното, да ръководи постъпките си, пълноценно да се грижи за своите интереси и да ги защитава.  Вещите лица по тройната СПЕ  са дали заключение за наличие на заболяване у ищцата шизофренна психоза с настъпила халюцинаторно-параноиден тип на промяна на личността, състояние, което се покрива с понятието „продължително разстройство на съзнанието”, и с оглед заболяването си същата към изследваните дати 21.06.2006г. не е можела да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, да се грижи сама за себе си и да защитава интересите си. Без да са налице данни за грубо нарушение в поведението на ищцата, според вещите лица, в  периода юни-юли 2006г. няма данни състоянието и да е в пълноценна ремисия. 

Относно пазарната стойност на имотите, предмет на разпоредителната сделка към датата на сключването и са изслушани единична и тройна съдебно-технически експертизи. Според заключението на експерта М.Х. пазарната цена на декар възлиза на 1100лв./дка или общата пазарна стойност на двете ниви е в размер на 31 914лв. По повод направеното оспорване на заключението на вещото лице е допусната и изслушана тройната СТЕ, при извършването на която вещите лица М.Х., В.А. и Н. Л. са дали заключение за справедлива пазарна стойност за двете ниви общо 28 487лв. или по 1000лв./дка, при използване метода на пазарните аналози, пазарното предлагане и търсене, чрез сравняване с имоти със същите характеристики, за чиито продажби има ценова информация, при отчитане и на обстоятелството, че в няколкомесечен интервал около датата на сделката няма други сделки с имоти в землището на село Е..

С оглед на така установените фактически обстоятелства, основателни и доказани се явяват исковете за унищожаемост на упълномощителната сделка и на разпоредителната на основание чл.31 от ЗЗД. Доказателствата по делото установяват неспособност у ищцата Е. В. да разбира и ръководи действията си по причина, имаща отношение към нуждата от запрещение, т.е. наличието на предпоставките на чл.31, ал.1 от ЗЗД. Към датата на упълномощителната сделка – 21.06.2006г. макар и да е била формално дееспособна/ дееспособността и е съдебно ограничена едва от 23.01.2007г./, поради заболяването си упълномощителката не е била психично годна, в състояние да формира валидна воля, да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и не е била в състояние сама да се грижи за себе си и да защитава интересите си. Пълномощникът извършва правни действия от името и по волята на упълномощителя, поради което, ако волята на представлявания е опорочена, от същия порок ще страдат и правните действия, извършени от пълномощника. С оглед на това предявените искове, основани на разпоредбата на чл.31 от ЗЗД за унищожаемост на упълномощителната и разпоредителната сделки са основателни и следва да бъде уважени.

Естеството на визираните пороци на сделките определя последователността на разглеждане на предявените искове, а на следващо място не е и доказано осъществяването на нито един от визираните фактически състави за нищожност  и за унищожаемост на сделките.

Вписването в пълномощното на изявление на упълномощителката, че  предварително е получила парите не противоречи на императивните правни норми или принципи, т.е. не противоречи на закона по смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Изявлението поначало не рефлектира върху овластяването, а е относимо към ликвидиране на вътрешните правоотношения между упълномощител и пълномощник като акт на преждевременно отчитане, за извършването на което няма законова пречка. С разпоредбата на чл.40 от ЗЗД се урежда нищожност на конкретното правно действие на пълномощника, увреждащо упълномощителя, а упълномощаването е акт на овластяване за извършването на това правно действие. Ето защо визираното от ищцата основание за нищожност по чл.26, ал.1, предл.2, вр. с чл.40 от ЗЗД е неотносимо към упълномощителната сделка.  Дали пълномощник и третото лице/купувачите по сделката/ са се споразумели във вреда на ищцата, като са договорили продажна цена по-ниска от пазарната, подлежи на установяване при наличие на валидно упълномощаване. В случая, предвид установеното, че с оглед заболяването си упълномощителката не е била в състояние да разбира и да ръководи действията си, договорът за покупко-продажба се явява сключен от лице, без представителна власт /т.е. при липса на съгласие на продавача,  какъвто порок не се визира/, но не и нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.2, вр. с чл.40 от ЗЗД, както неправилно е приел първоинстанционния съд и чието решение в тази част следва да бъде отменено. Упълномощителят не е бил валидно овластен за продажбата на имотите. Ако упълномощителната сделка беше действителна, при условие, че обема на представителната власт на пълномощника съобразно изявената воля /да договаря с когото и при каквито условия намери за добре/ не е бил ограничен от упълномощителката, сключвайки договора за покупко-продажба, пълномощникът е бил свободен да уговори цена каквато сам прецени, както е и сторено съобразно удостовереното с нотариалния акт съдържание на договора. Следователно не е налице и основание чл.26, ал.2, предл.2 от ЗЗД-липса на съгласие относно цената. Що се касае до твърдения за неплащане на цялата продажна цена, този факт сам по себе си касае изпълнението на договора и не рефлектира върху неговата действителност. Измамата по смисъла на чл.29 от ЗЗД  е основание за унищожение на сделката, когато волеизявлението е направено под въздействие на неверни представи, които трето лице/друга странна по сделка/ са предизвикали умишлено у страната. В случая първо няма данни у ищцата  да породено такова заблуждение в резултат на съзнателни действия на първия ответник или друго лице по мотивирането и да го упълномощи за сключване на  договора, създавайки невярна представа за съдържанието и последиците на пълномощното или на договора, респ. довели до опорочаване на волеизявлението и. Второ - същата не е била психично годна да разбира свойството и значението на постъпките си, предвид което въобще не би могло да става въпрос за формиране на воля от страна на ищцата. Трето – пороците на волята на пълномощника имат значение за валидното пораждане на представителната власт чрез упълномощителната сделка, но не и при сключване на разпоредителната въз основа на нея. При крайна нужда може да бъде унищожена както разпоредителна така и упълномощител сделка, но фактическия състав на крайната нужда като основание за унищожаемост по чл.33 от ЗЗД включва три елемента – състояние на крайна нужда, причинна връзка между това състояние и сключване на сделката при явно неизгодни условия. Само при кумулативното наличие на тези три елемента сделката е унищожаема. Следователно в случая неоснователно се претендира унищожаемост по чл.33 от ЗЗД, тъй като се твърди единствено, че сделката е сключена при явно неизгодни условия. Няма изложени обстоятелства и доказателства за крайна нужда- положение на материално затруднение на лицето, което го мотивира да сключи сделката .

С унищожаването на упълномощителната и разпоредителната сделка на основание чл.31 от ЗЗД, отпадат техните правни последици- договорът за покупко-продажба не е прехвърлил правото на собственост върху процесните имоти, правото на собственост по отношение на тях е останало в патримониума на ищцата. Правото и на собственост не е оспорено, установява се и от приложените документи към приетото като доказателството нотариално дело №507/2006г. на нотариус рег.№* на НК, С.А.. Не било спорно, че вторият и третият ответник са във владение на имотите. Налице са предпоставките за уважаване на иска по чл.108 от ЗС, решението на районния съд в тази част е правилно и следва да се потвърди. Следва да се потвърди и допълнителното решение, с което е оставена без уважение молбата на  Е.Д.В.  за допълване на решение №102/08.01.2010г.по съображение, че районният съд се е произнесъл по спорния предмет съобразно вътрешнопроцесуалното условие за последователността на разглеждане на предявените искове.

Добричкият окръжен съд е отменил обжалваното решение на РС Каварна в частта, с която е обявен за нищожен на основание чл.26, ал.1. пр.2 от ЗЗД във вр. с чл.40 от ЗЗД договор за покупко-продажба , обективиран в нотариален акт №  и вместо него е постановил отхварляне на предявения от Е.Д.В., със съгласието на попечителя си Д.Г.И.,*** срещу И.Д.Ц. ***, Т.П.К. *** и Ч.М.Д. ***,  иск за обявяване за нищожен на основание чл.26, ал.1. пр.2 от ЗЗД, във връзка с чл.40 от ЗЗД на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №.

Добричкият окръжен съд е унищожил на основание чл.31, ал.1 от ЗЗД /като сключен от дееспособно лице, което не е могло да разбира и ръководи действията си/  договор за покупко-продажба , обективиран в нотариален акт №, с който Е.Д.В., чрез пълномощника си И.Д.Ц. е продала на Ч.М.Д. и Т.П.К. по 1/2ид.част от нива в м-ст „Ч.” с площ от 18.500 дка и от нива в м-ст „Ч.” с площ от 10.513дка.

Към момента на публикуване на решението на сайта www.advokatatanasova.com   няма данни за касационно обжалване. Пълният текст на решението  http://os-dobrich.linkbg.org/2010/12/3/0063d810/539b0110.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ   от 22.10.2010 г.   на  Апелативен съд Пловдив,  втори състав по  дело № 822 по описа за 2010 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.    От установената фактическа обстановка  се налага извод, че кръгът от вещи, които са предмет на сключения между жалбоподателя и ответната страна договор за наем  обхваща както движимите, така и недвижимите вещи /дърводелска работилница е прилежаща към нея площ/. Разделянето на тези вещи прави безпредметно наемното правоотношение, тъй като във функционално отношение дърводелските машини са монтирани и работят в сградата -дърводелски цех, а на прилежащата площ се съхраняват необработения и обработен дървен материал. Разделянето им е в разрез както с естеството на осъществяваната до момента от наемодателя дейност, така и с бъдещата такава на наемателя, за когото е прието, че е предложил текста на сключения договор и е продължил да използва обекта като дърводелска работилница, т.е. волята на страните обхваща всички вещи, посочени в чл. 1 от договор за наем

2.     Съгласно действащата през 2006 г. разпоредба на Търговския закон прехвърлянето на търговско предприятие има действие спрямо трети лица от момента на вписването по партидата на отчуждителя и на правоприемника и се обнародва в „Държавен вестник". В 6-мееечен срок от обнародване на прехвърлянето, което има оповестително действие, кредиторите могат да поискат от правоприемника изпълнение или обезпечение съобразно правата си. Законодателят е вменил в тежест на кредиторите да следят поведението на търговеца-длъжник, а не на последния да ги уведомява за сделки е предприятието си.

3.    Нотариалната покана  е изпратена от едноличен тьрговец  и независимо , че е бил заличен предприятието му съществува в правния мир. Този извод следва от разпоредбата на чл. 16а, ал. 1 от ТЗ, според която при прехвърляне на предприятие правоприемникът е длъжен да го управлява обособено и отделно от своето предприятие за срок 6 месеца, като това негово задължение е свързано със защита правата на кредиторите - както тези на отчуждителя, така и тези на правоприемника.

4.     Обсъжданата нотариална покана е изпратена от страна по наемния договор, която като съвкупност от права, задължения и фактически отношения продължава да съществува в правния мир.

5.     Изразеното чрез нотариалната покана волеизявление е от физическо лице, което е било едноличен търговец, а впоследствие едноличен собственик на капитала и управител на търговското дружество, т.е. от лице разполагащо с правомощия да изразява валидни и действителни волеизявления, които го обвързват.

6.     Налице е неизпълнение на договорно задължение поради невъзможност за наемодателя да продължи възмездното предоставяне на недвижимите вещи /сграда с прилежащата й площ/ на наемателя, а това от своя страна лишава последния от възможност да упражнява търговска дейност. Посоченото неизпълнение на договора за наем е и виновно, тъй като наемодателят е знаел, че няма право да преотдава наетите от ВПК „Н."-гр. Чепеларе недвижими вещи, но по-важното е, че е знаел за срочността на създаденото наемно правоотношение и това, че след неговото погасяване с изтичане на уговорения срок - 01.02.2007 год., той не може да предоставя повече сградата с прилежащата й площ за ползване.

Производството е въззивно и е срещу решение на Окръжен съд-Смолян. С обжалваното решение „С." ЕООД-гр. Чепеларе е осъдено да заплати на едноличен търговец Г. Т. Д.  сумата 39 600 лева, представляваща неплатен наем за периода 01.03.2007 год. до 01.11.2009 год. по договор за наем от 01.10.2005 год., ведно със законните лихви върху главницата, считано от 03.11.2009 год. до окончателното й изплащане, както и 5 220 лева съдебни разноски по водене на делото и ред първа инстанция.

 Апелативен съд-Пловдив е приел, че жалбата е процесуално допустима и основателна, като съображенията за това са следните :

Спорен е въпросът за предмета и обхвата на сключения между страните договор за наем от 01.10.2005 год. Първоинстанционният съд е приел, „че общата воля на страните обхваща отдаване под наем на машините - гатер за бичене на трупи, машинка за окрайчване на дъски, заточващ апарат и други инструменти". Изключена е сградата /дърводелски цех/, „в която вещите са поместени, както и прилежащия терен към нея". Мотив за това е, че извън чл. 1 от договора, определящ неговия предмет, се говорело само за наетите вещи, а кои са те било посочено в цитирания чл. 1 с главни букви, т.е. „предметът на договора за наем е индивидуализиран чрез посочване на вещите, които се предоставят за временно ползване с главни букви, като изрично е посочено, че навсякъде в договора те ще се именуват ВЕЩИТЕ". Въззивният съд намира цитираният по-горе извод за неправилен и необоснован.

От доказателствата по делото се установява, че първоначално между ВПК „Н." - гр. Ч. и едноличен търговец Г. Т. Д.  е сключен петгодишен договор за наем от 01.02.2002 год., по силата на който на едноличния собственик се предоставя за ползване сграда-обор и прилежащ терен -за ползването им като дърводелски цех. Едно от задълженията на наемателя е преустройство на сградата в дърводелска работилница, която след изтичане срока на действие на договора за наем /01.02.2007 год./ следва да се върне на наемодателя.

В първоинстанционното производство са представени документи - удостоверение за въвеждане в експлоатация от 28.03.2005 год., издадено от Община - гр. Ч. и констативен протокол на Община - гр. Ч. от 28.03.2005 год., които установяват факта на вътрешно преустройство на съществуваща стопанска сграда /обор/ в дърводелска работилница по утвърдени инвестиционни проекти и заверена екзекутивна документация. Дейностите са изпълнени от Е. „Г."-гр. Чепеларе.

Безспорно е, че до сключване на договор за наем от 01.10.2005 год. между Е. „Г."-гр. Чепеларе /наемодател/ и Е. „Ц."-гр. Чепеларе /наемател/, наемодателят е осъществявал сам търговска дейност свързана с обработка на дървен материал със собствени дърводелски машини, които след възникване на наемното правоотношение, е предоставил за възмездно ползване от наемателя.

Горната фактическа обстановка налага извод, че кръгът от вещи, които са предмет на сключения между жалбоподателя и ответната страна договор за наем от 01.10.2005 год. обхваща както движимите, така и недвижимите вещи /дърводелска работилница е прилежаща към нея площ/. Разделянето на тези вещи прави безпредметно наемното правоотношение, тъй като във функционално отношение дърводелските машини са монтирани и работят в сградата -дърводелски цех, а на прилежащата площ се съхраняват необработения и обработен дървен материал. Разделянето им е в разрез както с естеството на осъществяваната до момента от наемодателя дейност, така и с бъдещата такава на наемателя, за когото е прието, че е предложил текста на сключения договор и е продължил да използва обекта като дърводелска работилница, т.е. волята на страните обхваща всички вещи, посочени в чл. 1 от договор за наем. В подкрепа на тезата е и определената неделимо наемна цена - общо в размер на 1 200 лева за „вещите", т.е. същата не е диференцирана по вид и обхваща всички /независимо дали са движими или недвижими/.

При определяне предмет и обхват на договора за наем, респ. волята на страните, следва да се търси и граматическо тълкуване на чл. 1 от последния. В този текст страните са уточнили предоставянето от „наемодателя на наемателя за временно ползване гатер за бичене на трупи, машинка за окрайчване на дъски, заточващ апарат и други инструменти, наричани по-долу вещите, КАКТО И сградата, в която са поместени тези вещи, а също така и прилежащия терен към нея". Използван е присъединителен съюз, което означава, че обект на наемното отношение е всичко изброено в чл. 1 от договор за наем, а не само движимите вещи.

Въззивният съд е намерил, че вторият основен въпрос, релевантен към спора, е свързан с характера и правното действие на отправената от наемателя към наемодателя нотариална покана от 06.03.2007 год. Последната съдържа две волеизявления: че с нея се разваля сключеният между страните срочен договор за наем от 01.10.2005 год. и второто - искане да се изнесат в 7-дневен срок от получаване на поканата, предоставените по договора движими вещи от наемодателя на наемателя. Посочено е, че наемателят Ц. С. е сключил от 01.02.2007 год. договор за наем на сградата /дърводелски цех/ и прилежаща към нея площ със собственика - ВИК „Н."-гр. Чепеларе, както и че договор за наем от 01.10.2005 год. между него и Е. „Г."-гр. Чепеларе е нищожен.

В обжалвания съдебен акт е приета като безспорна следната фактическа обстановка, релевантна към спора: регистрацията на търговско дружество с наименование „С." ЕООД - гр. Ч. с едноличен собственик на капитала и управител Ц.; прехвърляне на 27.XI1.2006 год. търговското предприятие на едноличен гьрговец Ц. С. , упражняващ търговска дейност под наименование „Ц." - гр. Ч., по реда на чл. 15, ал. 1 от ТЗ, на създаденото преди това еднолично дружество с ограничена отговорност ; идентичност на лицето Ц. С. -като едноличен гьрговец и като създател, собственик на капитала и управител на „С." ЕООД - гр. Ч.. Н. е обоснован извод, че „С." ЕООД-гр. Чепеларе е универсален правоприемник на заличения едноличен търговец „Ц."­гр. Чепеларе, но неправилно решаващият съдия твърди, „че прехвърлителят не е изпълнил задължението си да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне на тьрговското предприятие". Съгласно действащите към този момент разпоредби прехвърлянето има действие спрямо трети лица от момента на вписването по партидата на отчуждителя и на правоприемника и се обнародва в „Държавен вестник". В 6-мееечен срок от обнародване на прехвърлянето, което има оповестително действие, кредиторите могат да поискат от правоприемника изпълнение или обезпечение съобразно правата си. Законодателят е вменил в тежест на кредиторите да следят поведението на търговеца-длъжник, а не на последния да ги уведомява за сделки е предприятието си.

Неправилни са изводите в атакуваното решение, че „тази нотариална покана не е породила никакви правни последици, тъй като е отправена от юридическо лице, което не съществува в правния мир на 06.03.2007 год., след като на 27.XII.2007 год. с решение № 1275/27.12.2006 год. по ф.д. № 287/2001 год. по описа на СмОС е заличен от търговския регистър". Решаващият съдия развива теза, че щом „С." ЕООД -гр. Чепеларе е универсален правоприемник на Е. „Ц."-гр. Чепеларе, вкл. по договор за наем от 01010.2005 год. и е заплащал наемната цена за месеци януари и февруари 2007 год., нотариалната покана трябва да изхожда от търговското дружество, а не от заличения едноличен търговец. Във връзка с нотариалната покана са развити и подробни мотиви свързани с липса на предпоставките визирани в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, даващи основание на наемателя-търговец да развали сключения договор за наем от 01.10.2005 год. Не е прието и становището на „С." ЕООД-гр. Чепеларе за прекратяване на срочното наемно правоотношение с предизвестие. Основното съображение на съда, обуславящо горните му изводи, е свързано с предмет и обхват на договора за наем, които според решаващия съдия се свеждат само и единствено до движимите вещи изброени в чл. 1. Оттук и заключението, че наемодателят не е неизправна страна по наемното правоотношение и не са налице комулативните предпоставки на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД за едностранно разваляне на договор.

Въззивният съд не е приел цитираните по-горе мотиви в обжалваното решение по следните  съображения:

Нотариалната покана не е изпратена от „юридическо лице, което не съществува в правния мир" /както се твърди в обжалваното решение/, а от едноличен гьрговец, който няма статут на дружество, рееп. на юридическо лице. Независимо от заличаването на Ц. С. като едноличен търговец на 27.12.2006 год. предприятието му съществува в правния мир, като този извод следва от разпоредбата на чл. 16а, ал. 1 от ТЗ. При прехвърляне на предприятие правоприемникът е длъжен да го управлява обособено и отделно от своето предприятие за срок 6 месеца, като това негово задължение е свързано със защита правата на кредиторите - както тези на отчуждителя, така и тези на правоприемника.

В процесния случай търговското предприятие е прехвърлено през декември 2006 год. и определеният от законодателя срок за отделното му управление е до юни 2007 год. Обсъжданата нотариална покана е изпратена на 06.03.2007 год. от страна по наемния договор, която като съвкупност от права, задължения и фактически отношения продължава да съществува в правния мир. Следва да се отбележи, че изводът за недействителност на нотариалната покана е незаконосъобразен и на още едно основание — изразеното чрез нея волеизявление е от физическо лице, което е било едноличен търговец, а впоследствие едноличен собственик на капитала и управител на търговското дружество „С." ЕООД - гр. Ч., т.е. от лице разполагащо с правомощия да изразява валидни и действителни волеизявления, които го обвързват.

Въззивпият състав приема, че са налице предпоставките за едностранно разваляне на сключения договор за наем от 01.10.2005 год., е произтичащите от това последици, вкл. недължимост на наемната цена.

Както се посочи и по-горе предмет на последния са както движими, така и недвижими вещи /дърводелска работилница е прилежаща към нея площ/. Прекратяването на наемния договор сключен между ВПК „Н." гр. Ч. и Е. „Г."-гр. Чепеларе /наемател/ от 01.02.2002 год. поради изтичане на срока, лишава от право и възможност последния да преотдава под наем процесния недвижим имот на трети лица /независимо дали разполага с това право или го упражнява въпреки забраната, както е било в процесния случай/. Това от своя страна едностранно нарушава сключения между Е. „Ц."-гр. Чепеларе /наемател/ и Е. „Г."-гр. Чепеларе /наемодател/ договор за наем от 01.10.2005 год., поради частично отпадане предмета на договаряне. За наемателя е невъзможно да продължава търговската си дейност без да разполага със сградата /дърводелски цех/, поради което на 01.03.2007 год. той е сключил пряк договор за наем със собственика й. В изпълнение на задълженията си и воден от правилата за добросъвестност, Ц. С. е уведомил с нотариална покана Е. „Г."-гр. Чепеларе за разваляне на сключения помежду им договор за наем и го е поканил в 7-дневен срок „да изнесе от обекта - „дърводелски цех" гр. Ч., собственост на ВПК „Н." вещите, които са В. собственост".

Налице е неизпълнение на договорно задължение поради невъзможност за наемодателя Е. „Г."-гр. Чепеларе да продължи възмездното предоставяне на недвижимите вещи /сграда с прилежащата й площ/ на наемателя, а това от своя страна лишава последния от възможност да упражнява търговска дейност. Характерът й - обработка на дървен материал, предполага не само наличие на машини за това, но и сграда, в която те да бъдат монтирани. Посоченото неизпълнение на договора за наем е и виновно, тъй като наемодателят е знаел, че няма право да преотдава наетите от ВПК „Н."-гр. Чепеларе недвижими вещи, но по-важното е, че е знаел за срочността на създаденото наемно правоотношение и това, че след неговото погасяване с изтичане на уговорения срок - 01.02.2007 год., той не може да предоставя повече сградата с прилежащата й площ за ползване. Поведението на Г. Д. не би било укоримо, респ. възприето като виновно, ако той в качеството си на наемодател бе договорил продължаване на наемното отношение, но само за собствените му движими вещи - гатер за бичене на трупи, машинка за окрайчване на дъски, заточващ апарат и други инструменти.

Жалбоподателят не се явява виновна страна по договор за наем от 01.10.2005 год., тъй като добросъвестно е изпълнявал задълженията си до 01.03.2007 год., след което е изпратил на наемодателя нотариална покана за разваляне на договора и изнасяне на дърводелските машини, като е посочил и основанието за това.

Следва да се отбележи, че ако Г. Д. счита, че другата страна е продължила да ползва неговите дърводелски машини, той може да търси защита на правата си, респ. да претендира обезщетение, но в друго производство и на друго правно основание.

С оглед изложеното настоящият състав на Апелативен съд-Пловдив приема, че обжалваният съдебен акт е неправилен, поради което следва да се отмени. На основание чл. 271, ал. 1 от ГПК делото следва да се реши по същество, като се постанови ново решение, с което се отхвърли изцяло предявения от Е. „Г."-гр. Чепеларе против „С." ЕООД-гр. Чепеларе иск е правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, поради недължимост на претендираната наемна цена.

Към момента на публикуването на решението на този сайт няма данни за обжалване пред ВКС . Пълният текст тук  http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RG00822_10_181110.html

Редактирано от адв. Стефка АтанасоваКонтакти

Р ЕШЕНИЕ  № 1155 от   08.07.2008г. на     Пловдивския окръжен съд,  Гражданско отделение, XIV-ти състав по въззивно гражданско дело № 79 по описа за 2008 г

Делото е образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация Пловдив” ЕАД  против Решение № по гр. дело №  по описа на Пловдивски районен съд, X-ти гр. състав, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство не му дължи сумата от 287,26 лв., представляваща неплатена топлинна енергия за периода 01.03.2002г. – 30.11. 2005г., ведно със законната лихва върху главницата от 31.07.2006г., както и сумата от 96,37 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 01.04.2002г. до 24.07.2006г. Жалбоподателят счита, че решението на районния съд е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че цената за мощност не представлява цена на топлинна енергия, тъй като тя е един от компонентите, които се включват в на цената на топлинната енергия.

Исканията и твъренията на страните са следните:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба от А.А.Р  против „Топлофикация Пловдив ЕАД”, гр. Пловдив. Ищцата твърди, че е с пожизнено запазено право на ползване на жилище, което по проект е с централно парно отопление и БГВ (гореща вода за битови нужди) и се обслужва от топлопреносното предприятие на ответника. През периода 1999г. – юли 2000г. парното отопление в жилището е било изключено, радиаторите свалени, а тръбите пломбирани. Топлата вода също е пломбирана на 07.08.2000г. Излагат се твърдения, че от лятото на 2000г. топлоподаването и горещата вода са спрени централно за целия вход „В”и никой от живущите в него, в частност ищцата, няма качеството на потребител на топлинна вода и не дължи суми за отопление, топла вода, сградна инсталация и такса мощност. Въпреки това дружеството – ответник й е начислило сумата от 287,26 лв., представляваща неплатена топлинна енергия за периода 01.03.2002г.-30.11.2005г., както и сумата от 96,37 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.04.2002г.-24.07.2006г., като на 31.07.2006г. е подало молба за издаване на изпълнителен лист. Молбата е уважена и в полза на дружеството е издаден изпълнителен лист за горепосочените суми, като срещу ищцата е образувано изпълнително дело. Ищцата твърди, че тези суми са й начислени без основание, тъй като не се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на Закона за енергетиката. Прави и възражение за изтекла тригодишна погасителна давност за част от главницата и лихвите, начислени за периода 01.04.2002г.- 30.07.2003г. По тези съображения моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не дължи горепосочените суми, за които ответното дружество се е снабдило с изпълнителен лист. Претендира разноските по делото.

Ответникът „Топлофикация Пловдив” ЕАД оспорва иска като неоснователен. Излага твърдения, че макар ищцата да не ползва гореща вода и парно отопление, то същата дължи такса мощност до датата, на която вход „В” действително е изключен от абонатната станция – 25.11.2005г.

Привлеченото като трето лице – помагач на страната на ответника дружеството, извършващо дялово разпределение на топлинна енергия в жилищния блок, където живее ищцата, оспорва иска като неоснователен. Твърди, че към входа на ищцата е имало топлоподаване до ноември 2005 г., поради което по силата на закона до този момент тя е дължала такса сградна инсталация и такса мощност, които са й начислени съгласно разпоредбите на ЗЕ.

От фактическа страна съдът е  приел за установено следното:

Ищцата е дарила на дъщеря си своя  недвижим имот  в гр. Пловди  като е запазила за себе си правото да ползва жилището безвъзмездно до края на живота си. Видно от фактури с № топлоподаването и подаването на гореща вода към жилището на ищцата са преустановени към 21.08.2000г., като същата е заплатила на ответното дружество всички дължими до този момент суми за потребена топлинна енергия.

Видно от призовка за доброволно изпълнение ищцата  е поканена да  заплати на ответника сумата от 287, 26 лв., ведно с  96,37 лв. лихви за забава, за които е била осъдена по ч.гр. дело № 6121/2006г. на ПРС, XII-ти гр. състав.

От протокол от общо събрание на етажните собственици, и договор за топлинно счетоводство от 10.12.2001г. е видно, че етажните собственици  са взели решение и са сключили договор за топлинно счетоводство с третото лице-помагач. Между страните не се спори, че живущите във входа  не са сключили такъв договор поради нежеланието им да ползват услугите на ответника. От молба с вх. № 2783/16.11.2000г. се установява, че живущите във вх. „Г” са подали молба за отделяне на абонатната станция № 40, находяща се в бл. 94 от вътрешната отоплителна инсталация на вх. „В”. Приложено е писмо с изх №. от Топлофикация Пловдив ЕАД, с което се уведомява абонат от вх. „В”, че топлоподаването за вх. „В” е прекратено, като неговите обитатели са останали потребители на битова гореща вода. Посочено е, че нейното отчитане се извършва безплатно от „Родопи 20” ЕООД поради липсата на сключен договор с вх. „В”.

От писмо с изх. № . се установява, че живущите във входа на ищцата  са подали молба до „Топлофикация Пловдив” ЕАД за прекратяване на топлоподаването за топла вода и отделяне на инсталацията за битово горещо водоснабдяване на вх. „В” от абонатната станция. На молбата им е отговорено, че отделянето следва да се извърши от фирма, занимаваща се с подобна дейност, като топлоподаването ще бъде прекратено след представянето на протокол за изпълнението на услугата.

В констативен протокол на „Топлофикация Пловдив” ЕАД от 25.11.2005г. е отразено, че вътрешната инсталация за битово горещо водоснабдяване на вх. „В” е отделена и в него не се ползва топла вода. Дадени са препоръки „Родопи 20” ООД да отчете показанията на водомерите на живущите във вх. „В” и да направи уравнителна сметка, след което да спре да се начислява цена за мощност на вх. „В”.

От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че вх. „В” и „Г”  са включени към топлопреносната мрежа на отоплителна централа „Пловдив – Юг” през 1983г. по молба на домсъвета. Вх. „В” и „Г” се топлоснабдяват от обща абонатна станция, разположена в избеното помещение на блока. През 2000г. е прекратено топлоподаването и снабдяването с битова гореща вода на жилището, обитавано от ищцата. Радиаторите са отделени от отоплителната инсталация с капачки и пломби, а водомера за гореща вода е със затворен кран и пластмасова пломба. Това е отразено и във фактурите, съставени при извършването на тези операции и приложени по делото. През 2000г. топлоподаването към вход „В” е преустановено, а през 2001г. вх. „Г” е минал на топлинно счетоводство към „Родопи 20” ООД. Въпреки че във вх. „В” не се ползва топлинна енергия за отопление и въпреки обстоятелството, че живущите в него не са сключили договор това дружество, същото е извършвало топлинното счетоводство и на двата входа. Дружеството е начислявало цена за мощност и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и за живущите във вх. „В” от началото на 2002г. до 25.11.2005г.. Съгласно експертизата цена на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, не е следвало да се начислява на живущите във вх. „В”, тъй като към този вход не е било извършвано подаване на топлинна енергия за отопление. Тъй като входът е ползвал топла вода, нормативно определената с ПМС 67/29.03.2002г. цена за мощност е била начислявана до датата на преустановяване на топлоподаването на БГВ за входа  - 25.11.2005г. Цената за мощност е 0.045 лв. с ДДС /куб.м. за пълен отопляем обем месечно за периода 01.04.2002г., като на няколко пъти е била увеличавана с по 0.005 лв. с ДДС/куб.м. Според заключението на вещото лице правилно е определен отопляемият обем на жилището на  ищцата, като цената за мощност е била правилно начислена на ищцата. Съгласно таблицата, изготвена от вещото лице сумата от 252.92 лв. като дължима цена за мощност за периода 01.04.2002г. – 25.11.2005г. е била правилно начислена на ищцата. Сумата от 34,11 лв., дължима като цена за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация не е следвало да се начислява на Р., тъй като в този период към входа не е било извършвано подаване на топлинна енергия за отопление.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за периода 01.03.2002г. – 30.11.2005г. ищцата е потребила топлинна енергия на обща стойност от 287,05 лв. с ДДС, представляваща 28.40 лв. ТЕ сградна инсталация (без ДДС) и 210,85 лв. такса мощност( без ДДС), като лихвата за забава за периода от 01.04.2002г. – 24.07.2006г., изчислена помесечно върху всяка месечна сума, е в размер на 96,96 лв. с ДДС.

Пред въззивната инстанция третото лице – помагач е представило извадка от начисленията по периоди на ищцата, от които  се установява, че за процесния период  са начислявани такса за сградна инсталация и такса мощност, като сумите са посочени помесечно.

При така установените факти от значение за спора съдът е приел от правна страна следното: 

Предявени са обективно съединени отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.), във вр. с чл. 254 от ГПК (отм.) за установяване недължимост на сумата от 287,26 лв., представляваща неплатена топлинна енергия от ищцата за периода 01.03.2002г.-30.11.2005г., както и сумата от 96,37 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.04.2002г.- 24.07.2006г. Исковете са предявени след получаване на покана за доброволно изпълнение от ищцата да заплати на ответника тези суми, за които същият се е снабдил с изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание – извлечение от сметки. Ето защо за нея възниква правен интерес от установяването, че не дължи горепосочените суми на ответното дружество, поради което така предявените искове се явяват допустими.

По делото не се спори, че  ищцата е била абонат на ответното дружество. Установено е от доказателствата по делото и е признато за безспорно между страните, че през месец август 2000г. Р. е преустановила окончателно потреблението на топлинна енергия за отопление и консумацията на БГВ в жилището, за което са начислени процесните суми. Съгласно разпоредбата на чл. 106, ал. 4 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (отм.), действала към момента на прекратяване на топлоподаването към жилището на ищцата,  потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата на чл. 108, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.) предвижда, че потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратяват топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Те са длъжни да заплащат в срок съответните суми, като при неизпълнение топлопреносното предприятие може да се снабди с изпълнителен лист за тези суми въз основа на извлечението от сметките си. Чл. 108, ал. 1 от същия закон предвижда, че за да се изгуби качеството на потребител на топлинна енергия, е необходимо всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към самостоятелно отклонение на абонатна станция да декларират писмено, че не желаят да бъдат  потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване. Същото е предвидено и в чл. 153, ал. 2 и 3 от сега действащия ЗЕ.

Безспорно е установено по делото, че за периода  01.03.2002г.-25.11.2005г. във вх. „В” на бл. 94 в ж. к. „Тракия”, където е жилището на ищцата, е било преустановено подаването на топлинна енергия за отопление, но се е ползвала битово гореща вода. Според заключението на вещото лице от съдебно-техническата експертиза в този случай не следва да се начислява цена за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, тъй като същата се отделя и се дължи само при използване на топлинна енергия за отопление. Е. Съгласно изчисленията на двете изслушани по делото експертизи за процесния период тази сума възлиза на 34,11 лв. с ДДС. Следователно А.Р. не дължи сумата от 34,11 лв., представляваща цена за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Върху тази сума е начислено обезщетение за забава за периода 01.04.2002г. - 24.07.2006г.,  възлизащо на 13,82лв. С отпадането на главното задължение отпада и акцесорното, поради което съдът приема, че тази сума също не се дължи от Р..

Според настоящата въззивна инстанция районният съд неправилно е приел, че основанието, на което се дължат процесните суми е различно от посоченото в изпълнителния лист. На 06.03.2002г. с ПМС 53/06.03.2002г. е приета Наредба за образуване и прилагане на цените и тарифите на топлинната енергия, с която е въведена двукомпонентна система за определяне на цената на топлинната енергия за битови нужди. Тази цена включва цена за мощност в левове за един киловат или за един кубичен метър отопляем обем и цена за енергия в левове за един мегаватчас. Следователно цената за мощност е един от компонентите, включени в цената на топлинната енергия. Цената за мощност е нормативно определена и се дължи от потребителя, независимо че същият няма сключен договор с предприятие за извършване на топлинно счетоводство.  Цената за мощност винаги се дължи, ако лицето е потребител на топлинна енергия, дори топлоподаването и подаването на БГВ към жилището му да е преустановено. От изслушаните по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза безспорно се установи начина на нейното определяне и каква е била стойността й за съответните периоди. За процесния период същата възлиза на стойност 252,92 лв. с ДДС, като обезщетението за забава за периода 01.04.2002г. - 24.07.2006г.,  възлиза на 83,14 лв.

Ищцата и въззиваема в настоящото производство оспорва тези суми, като твърди, че част от главницата и дължимите върху нея лихви за забава са погасени по давност. Съдът намира, че това възражение е основателно. С оглед разпоредбата на чл. 155,ал. 1 от Закона за енергетиката потребителите на топлинна енергия заплащат цената й на месечни вноски. Следователно се касае за периодично плащане, а съгласно нормата на чл. 111, буква „в” от Закона за задълженията и договорите те се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Молбата на въззивника за издаване на изпълнителен лист води до прекъсване на давността. Видно от доказателствата по делото същата е била подадена на 31.07.2006г. Към тази дата е изтекла давността за сумите, дължими като неплатена такса мощност за периода 01.03.2002г.-31.07.2003г. Погасената по давност цена за мощност възлиза на стойност 82,16 лв. С погасяването на главницата по давност се погасява и мораторното обезщетение за забава. За този период същото възлиза на стойност 35,85 лв.

При така направените изводи следва, че исковете на ищцата се явяват частично основателни. Същата не дължи на ответното дружество сумата от 34,11 лв., представляваща цена за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,  начисленото върху нея обезщетение за забава в размер на 13,82лв., както и погасените по давност суми - 82,16 лв. цена за мощност за периода 01.03.2002г.-31.07.2003г. и начисленото върху нея обезщетение за забава за периода 01.04.2002г. – 31.08.2003г.. Следователно основателен се явява искът по отношение на общата сума от 116,27 лв., както и сумата от 49,67 лв., представляваща сборът от начислените върху недължимите суми обезщетения за забава. Ето защо съдът намира, че първоинстанционното решение е правилно в тази му част, макар и по други съображения, и относно тези суми същото следва да бъде оставено в сила.

За разликата от сумата от 136,65 лв., представляваща неплатена топлинна енергия за периода 31.07.2003г. – 30.11.2005г., както  и сумата от 46,70 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 31.08.2003г. до 24.07.2006г. искът се явява неоснователен, поради което първоинстанционното решение следва да се отмени в тази му част и искът за тези суми да се отхвърли.

  Решението е окончателно.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук

http://www.os-plovdiv.com/resheni/g_2008_79.HTM

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Продажбата на имота не прекратява автоматично договора на бившия собственик с доставчика на електрическа енергия

Р Е Ш Е Н И Е № 73 от 04.03.2010 г. на Врачанския окръжен съд,гражданско отделение по гр.д.№ 987/2009г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.     Въпреки че е прехвърлил имота на трето лице ответникът все още се намира в договорна връзка с „ЧЕЗ Електро България” АД до подаване на  заявлението за издаване заповед за изпълнение,тъй като той не е изпълнил свое основно задължение – да уведоми „ЧЕЗ Електро България” АД за смяната на собственика и да закрие абонатния номер на негово име.

2.     Прекратяването на облигационната връзка не става автоматично,с прехвърляне захранвания имот на трето лице,а по определен ред.

Производството е въззивно , образувано по жалба на „Чез Електро България” АД гр.София срещу решение на Районен съд гр.Враца,с което е отхвърлен предявения от него установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр.чл.422 ГПК.

  Разгледана по същество въззивната жалба е основателна със следните мотиви на съда:

 Пред първоинстанционния съд въззивникът е подал заявление за издаване заповед за изпълнение против въззиваемия по чл.410 ГПК , издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, същата е връчена на длъжника – въззиваем в настоящето производство .В срока по чл.414 ал.1 ГПК  въззиваемият възразил против заповедта за изпълнение,излагайки съображения,че той не е ползуватал на ел.енергия за процесния обект,тъй като още през 2006 година бил продал жилището си на трето лице.Прилага към възражението копие от нотариарния акт за покупко-продажба. След постъпване на възражението, районният съд указал на въззивника,че може в месечен срок да установи вземането си, което съобщение е получено от въззивника на 08.08.2008 г. На 10.09.2008г. последният входирал в канцеларията на съда искова молба с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземането  и петитум – да бъде осъден длъжника да заплати исковите суми. Производството по делото е било прекратено поради недопустимост на така предявения иск.Определението за прекратяване е отменено от ВОС и след връщането на първоинстанционния съд с конкретни указания,процесуалните действия са продължили,като въззивникът – ищец в първоинстанционното производство е уточнил,че предявения от него иск е установителен – за установяване дължимостта на сумите, предмет на заповедното производство, като е привел петитума си в съответствие с изложените фактически обстоятелства в исковата молба.

Няма спор,че претендираната като стойност ел.енергия е изразходвана,потребена,и не е заплатена.Основното възражение на въззиваемия в тази насока е,че ел.енергията не е изразходвана от него,тъй като още през 2006 година той е продал имота си на трето лице,което е задължено за заплащане на тези консумативи.

Няма спор и относно факта,че нито въззиваемия, нито новия преобретател са уведомили въззивника за смяна на собственика на имота, захранван с ел.енергия.

 Първоинстанционният съд приел предявения иск за неоснователен и недоказан и го отхвърлил,излагайки подробни съображения.Приел е,че въззиваемият не се явява ползувател на ел.енергия по смисъла на пар.1  т.42 от ДР на ЗЕ.

Въззивната инстанция не възприема крайните фактически и правни изводи на първата и намира,че решението и е постановено при неправилно приложение на материалния закон и доказателствата по делото. Няма спор,че въззиваемият не е фактически ползувател на ел.енергия след продажбата на имота на трето лице, но същият се е намирал в облигационни връзка с въззивника до този момент, която не е прекъсната и до подаване на  заявлението за издаване заповед за изпълнение,тъй като въззиваемият не е изпълнил свое основно задължение – да уведоми въззивника за смяната на собственика и да закрие абонатния номер на негово име.Прекратяване на облигационната връзка не става автоматично,с прехвърляне захранвания имот на трето лице,а по определен ред,който въззиваемият не е спазил.При така изяснената фактическа обстановка предявеният иск се явява основателен.

Врачанският окръжен съд е отменил решението на Районен съд гр.Враца и е признал за установено по отношение на Я.Т.И. дължимостта на вземането на „Чез електро България” АД гр.София,изразяващо се в ползувана,но незаплатена ел.енергия за имота  в размер на 251,50лв.-главница за периода 01.12.2006г.-16.08.2007г.,ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното и изплащане,начиная от 09.06.2008г. и 30,88 лв.-лихва за забава върху горната сума за периода 21.01.2007г. – 08.04.2008г.,които суми са предмет на заповедно производство по ч.гр.д.№ 938/2008г.на ВРС,и за които е издадена заповед за изпълнение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.  

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук  http://osvr.netii.net/2010/GD/03/0063d809_98721210.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Електропреносното предприятие не може едностранно да коригира сметките на потребителите

 РЕШЕНИЕ от 26.04.2010г. на  Пернишкия окръжен съд, гражданска колегия по  гр. дело № 105 по описа за 2010 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.     Погасителната давност е правопрекратяващ факт, който може да прояви своето действие само и доколкото е възникнало съответното субективно право, чиято защита се търси,  т.е. съдът първо трябва да се произнесе дали е налице такова субективно право и след това да разгледа възражението за погасяване на вземането.

2.     По давност може да се погаси само едно съществуващо вземане. Ако не е налице вземане на ищеца против ответника, то искът се отхвърля на това основание, без съдът да се произнася по направеното възражение за изтекла погасителна давност.

3.     Въз основа на  констативен протокол, койте  е съставен за нарушение по чл.214 ал. 1 т. 1 ЗЕ електропреносното предприятие не може да коригира сметката на потребителя като начисли ел.енергия за предходен период.

4.     В Закона за енергетиката /ЗЕ/ са регламентирани правата на преносното предприятие и на разпределителните предприятия в случаите, когато се констатира ползване на електрическа енергия, без да се измерва или ако неправилно се измерва със средства за търговско измерване или ; както и при  установяване на несъгласувана промяна на схемата за свързване на потребителя. В тези случаи на основание чл. 122 ал. 2 т. 3 и 4 ЗЕ  се преустановява временно преносът на ел. енергия. Разпоредбата на 122 ал. 2 т. 3 и 4 ЗЕ  не предвижда възможност за едностранно коригиране сметката на потребителя.

5.     Счетоводната справка  от  електропреносното дружество не отразява начислените суми по реда на чл. 49 и 50 от НППРЕМПП / отм. /, а не удостоверява факта на реално доставена на ответника електрическа енергия.

          Производството е въззивно, по жалба на „ЧЕЗ Електро България.” АД   срещу решение на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на ЧЕЗ Електро България АД   , че С.Б.С. не дължи сумата от 1 361,38 лв. представляваща стойността на неизплатена електрическа енергия за периода от 31.01.2004г. до 31.01.2005г. , заедно със законната лихва, считано от 15.05.2008г. до окончателното изплащане на сумите, както и 27,23 лв. направени в заповедното производство разноски.

Пернишкият окръжен съд   е намерил за установено от фактическа и правна страна следното:

Пред районния съд е предявен установителен иск по чл.415, вр. чл.124 ГПК.

Ищецът „Ч. Е. Б.” АД, гр. С. твърди, че ответникът дължи сумата от 1 361,38 лв. представляваща стойността на неизплатена електрическа енергия за периода от 31.01.2004г. до 31.01.2005г. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска  твърдейки, че в жилището не живее никой от 2003г. и жилището е необитаемо, в апартамента няма електрозахранване и не е консумирана електрическа енергия. Направил е и възражение за изтекла  погасителна давност.

Установено по делото е следното :

На 20.05.2008 г. против ответника е издадена заповед по чл.410 ГПК за изпълнение на парично задължение, като е разпоредено същият да заплати сумата от 1 361,38 лв. представляваща стойността на неизплатена електрическа енергия за периода от 31.01.2004г. до 31.01.2005г.и 27,23 лв. разноски по делото.

В срок е постъпило възражение по чл.414 ГПК , предвид на което е и предявен настоящият установителен иск по чл.415 ГПК.

От приложения констативен протокол № ***, е видно, че двама служители на дружеството – ищец в присъствието на двама свидетели са извършили проверка на ел. таблото на адреса на ответника.Констатирали са, че електромерът на ищеца е с повредена пломба – нарушение по чл.214 ал. 1 т. 1 ЗЕ. Пломбата е иззета в присъствието на свидетели, а абоната – прекъснат. В протокола е отразено, че потребителят следва да се яви в 3- дневен срок за съставяне на акт по ЗАНН и възстановяване на щетите. Посочено е също, че електроснабдяването е преустановено съгласно чл.122 ЗЕ и ще бъде възстановено съгласно чл. 124 - след заплащане на дължимата сума.

Като доказателство по делото е представена счетоводна справка, видно от която по партидата на ответника по фактура № ***от *** е начислена сумата от 1 361,38 лв.  като падежът на задължението е 20.02.2005г.

Видно от заключението на съдебно- икономическата експертиза за периода 31.01.2003г.-  31.12.2003г. е изразходвана ел. енергия, която е заплатена на 04.08.2006г. От 31.01.2005г до 15.10.2007г има показания за консумирана ел. енергия, която е заплатена на 04.08.2006г. За периода  31.01.2004г. - 31.12.2004г. няма данни за консумирана и начислена ел. енергия по показания от електромер. С данъчна фактура от 31.01.2005г  са начислени 22484 киловати без да е посочено както при другите фактури старо и ново показание на електромера. Вещото лице е посочило също, че данните по електромера към  31.12.2003г и към 06.01.2005г са еднакви относно ел. енергията консумирана при дневна тарифа, а относно нощната тарифа показанията са както следва : 19374 към първата дата и 19376 към втората дата .2005г.

За да уважи иска районният съд е приел, че ответникът е потребител на електрическа енергия, че ищецът има вземане по отношение на него, което е формирано по реда на чл.15 от Общите условия / ОУ/. Приел е, че по делото е установено че  ответникът е нарушил забраната да преустройва, ремонтира  или заменя елемент на средствата за търговско измерване, както и да снема самоволно или поврежда средство за търговско измерване, пломба, знак,  което  е основание за преизчисляване на дължимите се суми по реда на Общите условия. Съдът е приел, че вземането на ищеца е погасено по давност на основание чл. 111 б.”в” ЗЗД . В решението са развити подробни съображения относно това, че в случая се касае за периодичен платеж по смисъла на закона.

Въззивният съд намира че решението следва да бъде потвърдено , но по други съображения.

Както се посочи, за да отхвърли иска съдът е приел, че вземането е погасено по давност и в тази връзка във въззивната жалба се поддържа, че вземането не е погасено по давност, тъй като дължимата от ответника сума е формирана не на база реално потребена ел. енергия, а се касае за сума  начислена по реда на чл. 49 от Наредбата за присъединяване към преносната и разпределителните електрически мрежи на производители и потребители /НППРЕМПП/. В този смисъл са били твърденията на ищцовата страна и пред районния съд в последното съдебно заседание, където е посочено, че сумата е формирана по реда на чл. 15 ал.3 от ОУ във вр. чл. 49 НППРЕМПП /отм./.

Погасителната давност е правопрекратяващ факт, който може да прояви своето действие само и доколкото е възникнало съответното субективно право, чиято защита се търси. Т.е. съдът първо трябва да се произнесе дали е налице такова субективно право и след това да разгледа възражението за погасяване на вземането. Този извод се налага и с оглед разпоредбите на чл. 110  и чл.111 ЗЗД, където е посочено, че с изтичането на съответния срок се погасяват вземания, т.е. по давност може да се погаси само едно съществуващо вземане. Ако не е налице вземане на ищеца против ответника, то искът се отхвърля на това основание, без съдът да се произнася по направеното възражение за изтекла погасителна давност.

Предвид горното, въззивният съд намира, че следва да се произнесе относно съществуването на вземане на ищеца против ответника и едва ако се установи, че  е налице такова, то следва да се произнесе по въпроса дали в случая е приложима общата 5- годишна давност по чл. 110  или се касае за периодичен платеж по смисъла на  чл. 111 ЗЗД .

При така предявения установителен иск и с оглед изричното възражение на ответника, че през исковия период не е ползвана ел. енергия тъй като апартаментът не е бил обитаем, то в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е потребител на електрическа енергия, че ищецът е доставил ел. енергия през исковия период, която не е заплатена от страна на ответника.

По делото няма спор, че ответникът е потребител на ел. енергия. Ищецът обаче не е доказал, че е доставил такава през исковия период. Това се установява и от заключението на вещото лице Найденова, където изрично е посочено, че за исковия период няма данни за консумирана и начислена ел. енергия по показания от електромер.

Както се посочи ищцовата страна поддържа, че на база констативния протокол представен по делото е извършена корекция на сметката на ищеца на основание чл. 15 ал.3 от ОУ във вр. чл. 49 НППРЕМПП /отм./.

Видно от констативния протокол, същият е съставен за нарушение по чл.214 ал. 1 т. 1 ЗЕ.  В протокола изрично е посочено че ответникът следва да се яви за съставяне на акт по ЗАНН. Т.е. същият е съставен с оглед започване на процедура по налагане на административно наказание. Наред с това в ЗЕ са регламентирани правата на преносното предприятие и на разпределителните предприятия в случаите, когато се констатира ползване на електрическа енергия, без да се измерва или ако неправилно се измерва със средства за търговско измерване или ; както и при  установяване на несъгласувана промяна на схемата за свързване на потребителя. В тези случаи на основание чл. 122 ал. 2 т. 3 и 4 ЗЕ  се преустановява временно преносът на ел. енергия. Цитираната разпоредба не предвижда възможност за едностранно коригиране сметката на потребителя.  Следователно въз основа на така представения констативен протокол ищцовата страна не е могла да извърши корекция на сметката на ищеца като се начисли ел. енергия за предходен период.

Неоснователно е позоваването на ищцовата страна на разпоредбите на чл. чл. 15 ал.3 от ОУ във вр. чл. 49 НППРЕМПП /отм./. Видно от приложените ОУ, чл. 15 от същите предвижда възможност за коригиране на сметките за минал период, като ал.3 на чл.15 предвижда, че в случаите на неизмерване, неправилно измерване и/ или неточно измерване продавачът коригира сметките за изминал период при условията и в съответствие с чл. 49 и 50 НППРЕМПП /отм./. Следва да се има предвид че последната е  била издадена на основание чл. 91, ал. 2 ЗЕЕЕ / отм. със  Закона за енергетиката, ДВ, бр. 107 от 09.12.2003г./. Съгласно § 34, ал. 2 ПЗР на ЗЕ до издаването на подзаконовите нормативни актове, предвидени по ЗЕ, се прилагат подзаконовите нормативни актове, издадени за прилагане на ЗЕЕЕ, доколкото не противоречат на ЗЕ. В ДВ, бр. 74/ 24.08.2004г.  е обнародвана Наредба № 6 от 09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи която урежда  същия кръг обществени отношения, които урежда и НППРЕМПП. От тук следва че на основание чл. 13, ал. 2 ЗНА НППРЕМПП се счита мълчаливо отменена с издаването на Наредба № 6 от 09.06.2004г.  В Наредба № 6, действала към момента на съставяне на констативния протокол не е предвидена възможност за извършване на корекции на подадена електроенергия едностранно от електроразпределителното предприятие.

Общите условия, на които се позовава ищцовата страна препращат към отменените чл.49 и 50  НППРЕМПП поради което и те в тази си част не могат да бъдат основание за едностранно коригиране на сметките по реда посочен в същите и съответно не могат да отменят правилата на Наредба № 6, които, както вече се посочи не предвиждат възможност за едностранно коригиране на сметките.

Предвид горното то следва изводът, че ищцовата страна не е установила, че ответникът има задължение за исковия период в посочения в исковата молба размер. Представената счетоводна справка не е основание за промяна на този извод тъй като същата само отразява начислените на ищеца суми по реда на чл. 49 и 50 от НППРЕМПП / отм. /, а не удостоверява факта на реално доставена на ответника електрическа енергия.

Изложеното по- горе налага извода, че предявеният иск е неоснователен. Ищцовата страна не е доказала наличието на вземане против ответника за посочените в исковата молба размер и период, което е основание и за отхвърляне на иска, предвид на което пък съдът не следва да се произнася по направеното възражение за изтекла погасителна давност.

Във връзка с изложеното и предвид съвпадащите крайни изводи на двете инстанции, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Решението е влязло в сила.Пълният му текст може да бъде прочетен тук   http://ospkresh.hit.bg/GD/2010/062010/0063d810_10532410.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 43 от 24.04.2008 г. на  ГАБРОВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД  по гр.д. № 190  по  описа за 2008 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Паркингът  има статут на  платен денонощен такъв,  ако  за ползването му се събира такса в размера, определен от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на общината

2. Паркирането на автомобил и оставянето му за съхранение на платен денонощен паркинг представлява договор за влог по смисъла на чл. 250 от ЗЗД.

3. Влогоприемателят носи пълна имуществена отговорност за полученото освен, ако докаже, че загубата се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.

Иск е предявен от "Фруктимпекс" ООД  за сумата 60 331,64 лв. което представлявало претърпяната от него щета, изразяваща се стойността на закупеното и отнето МПС и разходите по транспортирането му. Търговското дружество е собственик на автомобил, който е бил паркиран и оставен на съхранение на денонощен паркинг, собственост на ответника Община - гр. Габрово.

За част от претърпяната щета в размер на 10 хиляди лева ответникът бил осъден с влязло в сила решение № 132 от 09.01.2007 година постановено по гр.д. № 32 по описа на ГОС за 2006 година.

Ответникът Община Габрово  е оспорил изцяло предявения иск с аргументи, че не следвало да носи отговорност, защото процесният паркинг бил не охраняем , както и че  липсвало съгласие за поемане на задължение за опазване на процесния автомобил от страна на Община  Габрово, а единствено за ползване на паркомясто. Общината е твърдяла, че по време на настъпването на вредоносния резултат служител на Община - Габрово не е бил на мястото на паркинга, на който е бил спрян автомобила. Вредата е настъпила, когато на паркинга е бил служител на "РСО Метал СОД" ЕООД и с това лице Община Габрово не е имала никакви правоотношения и не му се явява възложител. Настъпилите вреди не са в резултат на бездействие на служители на Община - Габрово във връзка със стопанисването и управлението на общинския недвижим имот. Това изключвало възможността тя да носи отговорност на основание чл.49 от ЗЗД. Ответникът е поддържал  и алтернативно становище в случай, че съдът приеме иска с правно основание чл.49 от ЗЗД за доказан същия да бъде уважен до размера посочен в заключението на вещото лице.

По делото е привлечено като трето ответно лице и "РСО МЕТАЛ СОД" ЕООД - гр. Габрово, което твърди, че няма сключен договор за охрана между Община - Габрово и дружеството по силата на който да се претендира каквото и да е обезщетение на основание чл. 54 от ЗЗД.

Окръжният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

С договор за доставка на автомобил, сключен на 23.12.2004 година "Вектра Раизе унд Ханделс" ООД - гр. Берлин се е задължил да закупи за "Фруктимпекс" ООД  автомобил с параметри подробно описани в договора и при посочената цена. С договор за покупко-продажба - фактура № 4199 от същата дата е закупен автомобил марка ВМV тип X 5 номер на рамата ...... работен обем: 3000 куб.см КШ 135 с екстри, подробно описани във фактурата с цвят: син металик.С платежно нареждане от 30.12.2004 година е преведена сумата 35 хиляди евро на получател "Вектра Райзен" ООД. С пълномощно с нотариална заверка на подписа на 12.01.2005 година Р.С.К. в качеството си на управител на "Фруктимпекс" ООД - гр. Варна е упълномощил М.Х.Д. да закупи и превози от Германия до България и внесе на територията на Р България лек автомобил подробно описан в пълномощното.

По делото не се е спорило, че упълномощеното лице М.Х.Д. в изпълнение на задълженията си по пълномощното е докарал закупеното МПС от Германия в България. Видно от представената митническа декларация той е влязъл в страната на 14 януари 2005 година през граничен пункт Калотина като е посочил в същата като получател ищецът по делото. Получава транзитен номер. При пристигането си в гр. Габрово вечерта на същата дата след като се е запознал с условията, при които се предлага паркинга като платен денонощен охраняем паркинг той оставя процесния автомобил. Св. Х.П., който е приел автомобила е изпълнил задължението си да впише в създадената за целта тетрадка номера на автомобила и часа на оставянето му. Този факт не се спори. Той се потвърждава и от представената тетрадка в оригинал, както и от свидетелските показания. Такса за престоя в този момент не е платена, тъй като плащането зависи от времето на пребиваването на МПС на паркинга. Паркингът е денонощен, което също е безспорно. 

Спорен е въпросът дали паркингът има статут на денонощен охраняем паркинг. За изясняване на статута на паркинга е разпитан св. Л.Д. - директор на "Общински имоти" - звено на Община - Габрово на подчинение на кмета на Община - Габрово. От показанията на този свидетел се установява, че през 2001 година по решение на Общинския съвет на ръководеното от него звено били предоставени за стопанисване 10 паркинга в централната градска част на гр. Габрово, а през 2004 година му бил предоставен за стопанисване и паркинга в близост до Текстилния техникум. За този паркинг била възприета тарифа за плащане по тарифата на паркинга на ул."Станционна" № 14, който бил единствения закрит денонощен охраняем паркинг.

От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че както през деня така и през нощта на паркинга има човек, който осъществява контролно-пропускателен режим във връзка със заплащане на таксата за пребиване на МПС на паркинга.

Съдът приема, че след като паркингът е платен денонощен и за ползването му се събира такса в размера определен в т.6.2 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община – Габрово - за платен охраняем денонощен паркинг той има статут на такъв. Задължение на длъжностните лица на Община - гр. Габрово е да създадат условия и организация за надежден пропускателен режим и охрана на паркираните там МПС от престъпни посегателства.

От служебна бележка на РДВР - Габрово се установява, че за отнемането на процесното МПС, подробно описано в същата е образувано дознание за престъпление по чл. 346 ал.1 от НК против неизвестен извършител.

От правна страна съдът е намерил следното : 

Изложените в исковата молба факти сочат на иск с правно основание чл. 79 във връзка с чл. 250 и сл. от ЗЗД.

В исковата си молба ищецът твърди, че е предал движима вещ-лек автомобил подробно описан в същата на ответника за съхранение срещу заплащане съобразно продължителността на престоя. С договора за влог влогоприемателят поема задължение да пази безвъзмездно или срещу заплащане предадената му от влогодателя движима вещ и да я върне на уговорения срок или при първо поискване. Договорът за влог е реален, за валидността му е необходимо страните да постигнат съгласие и вещта да се предаде на влогоприемателя. Договорът е едностранен, тъй като по него задължения възникват само за влогоприемателя. Негово задължение е да приеме вещта, да я пази и да я върне. Договорът е и неформален. Не е необходима писмена форма за сключването му. Простото съгласие е достатъчно за неговата валидност.

Съгласно чл. 253 ал.2 ЗЗД влогопприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин. Влогоприемателят носи пълна имуществена отговорност за полученото освен, ако докаже, че загубата се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.

В конкретният случай съдът намира, че ищецът чрез упълномощеното от него лице е сключил договор за влог с Община -Габрово чрез нейното звено "Спортни имоти", което стопанисва и събира такси за ползване на паркинга като за платен охраняем денонощен паркинг. С него му е възложил да охранява автомобила на паркинга до Текстилния техникум в гр. Габрово. Ответникът, чрез звеното, което стопанисва паркинга респ. служителите му, на които е поверил тази дейност, е приел да извърши услугата. Този факт се установява, както от записването в тетрадката за паркираните автомобили, така и от показанията на разпитания свидетел и наредбата за таксите на Община - Габрово. Обстоятелството, че паркинга е бил охраняван се подкрепя и от показанията на свидетеля, който е бил охрана за през нощта и установявайки, че процесния автомобил напуска паркинга без да е платено и без водачът да му се обади уведомява за това полицията и работодателя си.

Ответникът - Община Габрово не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че загубата на вещта не е по негова вина.

Община Габрово след като е определила паркинга до текстилния техникум като денонощен паркинг и е приела за услугите, които се предоставят да се събират такси като за денонощния охраняем паркинг на ул. "Станционна" № 14 е определила и статута на паркинга. Обстоятелството, че не е създала условия за осигуряване на надежден пропускателен режим на паркинга - с оглед охраняване на паркираните автомобили и надлежно събиране на таксите за престой, които съответстват на денонощен охраняем паркинг сочи на бездействие, в резултат на което са създадени условия за противоправно отнемане на паркирания автомобил.

Бездействието на ответника се изразява и в друг много важен за организацията на паркинга момент: по делото безспорно е установено, че   нощната   охрана   на   паркинга   е   извършвана   от служители на " РСО МЕТАЛ СОД" - гр. Габрово. Договорът за охрана с "РСО-Метал-СОД" - гр. Габрово е бил сключен със срок до 31.12.2004 година. Независимо, че срокът на договора е бил изтекъл към 14.01.2005 година писмен договор за охрана не е бил сключен. Тъй като договорът за охрана съгласно чл.2 ал.2 от ЗГОД е формален договор писмената форма е елемент от неговата действителност. В същото време, макар и да не е сключен писмен договор за охрана за 2005 г. в обекта през нощта на престъплението ответникът е допуснал да работят работници от охранителната фирма "РСО МЕТАЛ СОД" - Габрово.

На основание гореизложеното съдът намира, че предявения иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.250 и сл. от ЗЗД е основателен и следва да се уважи на посоченото основание.

По отношение на претендирания размер съдът намира, че искът следва да се уважи за стойността на отнетата вещ, която според писмените доказателства е 35 хиляди евро - покупна цена съгласно договора за продажба ф-ра № 4199/23.12.2004 г. Пазарната стойност определена със заключението на авто-техническата експертиза в производството по гр.д. № 32 по описа за 2006 г. на ГОС по частично предявения иск за сумата 10 хиляди лева в размер на 57 200 лв. е ирелевантна в настоящия случай при наличие на писмени доказателства за действителната покупна цена. Левовата равностойност на 35 000 евро при курс 1,95583 е 68 454,04 лв. От нея следва да се приспадне присъдената с влязло в сила решение по гр.д. № 32 по описа за 2006 г. на ГОС сума в размер на 10 000 лв. по частично предявения иск. Искът като основателен и доказан следва да се уважи за сумата 58 454,04 лв. Към тази сума следва да се прибавят и направените разноски по транспортирането на автомобила от Германия до Р България на стойност 960 евро съгласно ф-ра № 5017 от 11.01.2005 г., която при курс 1,95583 лв. за евро е 1 877,60 лв. С тази сума се увеличава стойността на придобиване на процесния автомобил.

            ***

 Решението на Габровски окръжен съд е обжалвано от Община Габрово пред Апелативен съд – Велико Търново. С решение № 270 от 30.10.2008 г. Апелативният съд отменя решението на Окръжен съд – Габрово само в частта, с която за началната дата, от която е присъдена законна лихва върху главница от 60 331,64 лв. е посочена 02.10.2005 г., вместо което постановява началната дата, от която тече законна лихва върху главница в размер на 60 331,64 лв. е 02.10.2005 г.

 Община Габрово е обжалвала решението на въззивната инстанция пред Върховния касационен съд на Република – България, като с определение № 203 от 27.03.2009 г. ВКС не допуска касационно обжалване на решението, постановено от Апелативния съд.  Определението на ВКС е окончателно, с което решението по гражданско дело № 190 по описа на Окръжен съд – Габрово за 2007 г. влиза в законна сила.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук                                      

http://www.os-gabrovo.org/CMS_ADM/images_content/0_9_GrD_190-07_v_sila.doc

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ на  Апелативен съд  Варна, търговско отделени по търговско дело № 73/2008 год.

       ТЕЗИ НА СЪДА

1. Нормата на чл. 92 ЗЗД е диспозитивна и дава свобода на страните да договарят размера на неустойката в случай на неизпълнение. По този начин се стимулира длъжника към точно и своевременно изпълнение на поетите задължения и в това се изразява обезпечителната функция на неустойката.
2.  Неустойката е предназначена да обезщети вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да бъдат доказани. Създадено е едно облекчение за кредитора при търсенето на отговорност от длъжника, тъй като той има право на неустойката, дори и тя да надвишава размера на действително претърпяните вреди.
3. Неустойката цели също така да санкционира длъжника за неизпълнението.
4.  Кредиторът е могъл своевременно да потърси изпълнение, вместо да разчита на растежа на неустойката във времето. Предпоставка за тази пасивност е заложена в самия договор, предвиждащ неограничено увеличаване на неустойката във времето.
5.  Налице е недобросъвестност при договарянето, която е проявена чрез последващото поведение на кредитора - за първи път той е потърсил вземането си  една година след падежа, когато неустойката вече е достигнала  почти четирикратния размер на главницата.
6.  Поради липсата на краен предел, до който може да нараства неустойката, към деня на завеждането на иска тя вече надвишава многократно (седем пъти) дължимата главница и по този начин се превръща в източник за неоснователно обогатяване на кредитора
7. Противоречието с добрите нрави в случая е очевидно, тъй като са нарушени основни правни принципи при договарянето, приложими и към търговските сделки по силата на препращането по чл. 288 ТЗ.
8.  В случай на нищожност на клаузата за неустойка, тя не следва да бъде заместена със законната лихва. Разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не е императивна, а се прилага тогава, когато не е уговорено друго.

Производството е въззивно срещу решение на Окръжен съд гр. Д. в отхвърлителната му част.  Въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено, а с новото решение по съществото на спора предявеният иск с правно основание чл. 92 ЗЗД да бъде изцяло уважен, ведно със законната лихва от завеждането на иска до окончателното изплащане, както и разноски по делото  за двете инстанции.

Съставът на Апелативен съд гр. Варна намира, че жалбата е процесуално допустима и разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните мотиви:

Предявени са обективно съединени искове от "Д. з." АД срещу А. Д.П., както следва: с правно осн. чл. 327 ТЗ - за заплащане на покупната цена на доставени семена по договор  и иск с правно осн. чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка по същия договор за забава в плащането. В частта по иска с правно осн. чл. 327 ТЗ решението като необжалвано е влязло в сила.

Предмет на въззивното разглеждане е само искът с правно осн. чл. 92 ЗЗД.

С договора страните са приели, че при забава на задължението за плащане на покупната цена, купувачът ще дължи неустойка от 1% на ден върху неплатената част.

Нормата на чл. 92 ЗЗД е диспозитивна и дава свобода на страните да договарят размера на неустойката в случай на неизпълнение. По този начин се стимулира длъжника към точно и своевременно изпълнение на поетите задължения и в това се изразява обезпечителната функция на неустойката. Но нейното действие се проявява и в друга насока. Тя е предназначена да обезщети вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да бъдат доказани. Създадено е едно облекчение за кредитора при търсенето на отговорност от длъжника, тъй като той има право на неустойката, дори и тя да надвишава размера на действително претърпяните вреди. Наред с това, неустойката цели да санкционира длъжника за неизпълнението.

В контекста на казаното дотук следва да се изтъкне, изхождайки от основния принцип на правото, че всяка страна е длъжна да действа добросъвестно както при договарянето, така и при изпълнението на поетите задължения.

Безспорно е, че длъжникът е изпаднал в забава, но и кредиторът е могъл своевременно да потърси изпълнение, вместо да разчита на растежа на неустойката във времето. Предпоставка за тази пасивност е заложена в самия договор, предвиждащ неограничено увеличаване на неустойката във времето. Налице е недобросъвестност при договарянето, която е проявена и чрез последващото поведение на кредитора - за първи път той е потърсил вземането си с нотариална покана от 10.11.2005 год.- една година след падежа, когато неустойката вече е достигнала 8213 лв - почти четирикратния размер на главницата. Поради липсата на краен предел, до който може да нараства, към деня на завеждането на иска тя вече надвишава многократно (седем пъти) дължимата главница и по този начин се превръща в източник за неоснователно обогатяване на кредитора.

Противоречието с добрите нрави в случая е очевидно, тъй като са нарушени основни правни принципи при договарянето, приложими и към търговските сделки по силата на препращането по чл. 288 ТЗ. Налице е частична недействителност на договора и от това следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно задължение за заплащане на неустойка.

Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че в случай на нищожност на клаузата за неустойка, тя следва да бъде заместена със законната лихва. Разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не е императивна, а се прилага тогава, когато не е уговорено друго. В случая страните са уговорили неустойка, а при установяване нищожността на клаузата, тя не поражда правни последици. Затова при липса на предявен иск с правно осн. чл. 86 ЗЗД съдът не може да се произнася по него.

С оглед горното, решаващият състав е намирил, че решението в обжалваната му част е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Към датата на публикаване на решението на сайта www.advokatatanasova.com  няма данни за образувано касационно производство по делото.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук

http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/T73-08.htm 

Решение № 259  на Софийски апелативен съд, Търговско отделение,
5 състав  от 27.03.2009 г. по т.д.  № 80/209

Решение № 276 на Хасковския окръжен съд от 30.09.2009 г. по гр.д. №  366/2009, окончателно

Тези на съда:
                       За възникване на наемното правоотношение не е необходимо предаване на вещта, достатъчно е постигане на съгласие. Договорът за наем на селскостопанска земя, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите има белезите на договор за аренда. Ето защо разпоредбите на Закона за аренда в земеделието следва да се приложат по аналогия за договор за наем, в който липсва опис на арендувания обект. В такъв случай следва да се приеме, че обектът е бил приет в надлежно състояние.

                      При наличие на клауза в наемния договор наемателят да застрахова добива от наетата земеделска земя същият не може да се позовава на невъзможност за плащане на наемната цена поради нисък добив вследствие на суша.
                        Ползването на наетата земеделска земята от трети лица по силата на споразумение със наемателя не освобождава последния от задължението му да плати наемната цена на наемодателя.

                         Ищцата е предявила иск за осъждане на ответника за сума в размер на 159.04 лева, представляваща равностойността на 397.6 кг. Жито и произхождаща от неточно изпълнение на договорно задължение. Ищцата и ответникът са сключили на 01.05.2004 г. договор за наем на земеделски земи, по силата, на който ищцата в качеството си на наемодател е предоставила на ответника като наемател за временно и възмездно ползване 9.940 декара земеделска земя. Уговорено е било размерът на наемната цена да бъде определян по следния начин: за  един декар се дължат  40 кг. земеделска продукция в зависимост от вида на реколтата-пшеница, царевица или ечемик. Паричната форма на наемното плащане трябвало се извърши в края на стопанската година, а натуралната форма - в срок от 30 дни след прибиране на земеделската продукция. За стопанската 2007 год. ответникът не е изпълнил задължението си по договора да извърши плащане - натурално или парично.

                       По повод на исковата молба ответникът е направил три възражения. Описаната в договора нива не му е била предадена на наемателя и за това се е позовал на заключението на вещото лице, според което същата нива не била заявена и очертана за обработка през 2007 год. Алтернативно ответникът е възразил, че е бил в обективна невъзможност да изпълни задълженията си по договора, поради това, че през стопанската 2007 год. в резултат на суша не е реализирал добиви от предоставените му за ползване земеделски земи. Третото възражение е , че нивата на ищцата е била обработвана от трети лица, в подкрепа на което е представил споразумение от 27.02.2007 год.

                       Районният съд е уважил иска. Срещу решението е подадена въззивна жалба от осъдения наемател, която е била допусната за разглеждане.

                      Въззивният съд е достигнал до същите фактически и правни изводи както районният и за това е потвърдил неговото решение.

                     .Въззивният съд е намерил за неоснователни и трите възражения на ответника по следните съображения:

1.Изхождайки от консенсуалния характер на договора за наем следва извода, че за възникване на облигационната връзка не е необходимо предаване на вещта - предмет на договора. Достатъчно е само страните да са постигнали съгласие, наличието на което не е било оспорено. Установено е, че за предишните две години ответникът е давал рента на собствениците на земеделски земи, предоставени му под наем. Нивата на ищцата е била предадена за обработка на ответника  по силата на договора за наем, който не е бил оспорен от наемателя по съответния ред.  В подкрепа на това свое разбиране съдът е посочил  разпоредбата на чл.6, ал.5 от Закона за арендата в земеделието, според която при липса на опис на арендувания обект се предполага, че същия е бил приет в надлежно състояние. Прилагането на тази разпоредба се обуславя от факта, че подписания от страните договор за наем съдържа и белезите на договор за аренда, предвид формата, в която е сключен - писмена с нотариална заверка на подписите и с оглед предмета - земеделски земи.

2.Твърдението за наличие на обективна невъзможност за изпълнение на поетите с договора задължения от страна на наемателя, съдът е намерил за недоказано и неоснователно. Действително, съгласно разпоредбата на чл.81 от ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, но в случая тази норма не може да намери приложение, предвид изричната клауза на чл.З, раздел II от договора, сключен между страните, съгласно която ответникът е поел задължението да застрахова добива, неизпълнението на което не може да се вменява в отговорност на другата страна. В този смисъл е и разпоредбата на чл.7, ал.2 от ЗАЗ.

3. Обстоятелството, че нивата, собственост на ищцата е била предоставена от ответника за обработване от трети лица, се явява правно ирелевантно за отговорността му.  С представеното по делото споразумение между въззивника /наемател/ и ползвателите/трети лица/ не е постигната договорка последните да платят наема на ищцата. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 6, от раздел II от договора, сключен между страните, според която ответникът е нямал право да отдава имота на ищцата за ползване от трети лица. По делото не са представени и доказателства, които да  установяват, че ищцата е била съгласна с извършеното от ответника пренаемане на вещта.

 С оглед на изложеното, съдът е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника в качеството му на неизправна страна по договора за наем, на основание чл.228 от ЗЗД, яр. чл.8 от ЗАЗ, според които наемателят /арендаторът/ е длъжен да извърши плащане в уговорения вид и срок.  При сключване на договора  страните са предвидили натурална и парична форма на наемното плащане и съответно сроковете за това - в края на стопанската година и в срок от 30 дни след прибиране на реколтата. Тъй като за стопанската 2007 год. ответникът не е извършил плащане в нито една от двете форми, за ищцата в качеството й на изправна страна по договора възниква право да определи начина на плащане - в пари или в натура. За определяне размера на дължимото възнаграждение - наемно /арендно/ съдът е ценил заключението на вещото лице, според което средната, изкупна цена на хлебната и фуражната пшеница за стопанската 2007 год. е 400 лева на тон или - 0.40 лв. /кг., определена при най-ниска - 300 лева и най-висока - 500 лева. Оглед количеството на отдадената под наем земя - 9.940 дка, договореното наемно плащане - от 40 кг. На дка, равняващи се общо на 397.6 кг. и средната пазарна цена на пшеницата - фуражна и хлебна, съобразно заявения вид продукция - жито в исковата молба от 0.40 лв./ кг., с оглед заключението на вещото лице., размерът на дължимото парично наемно плащане възлиза на сума от 159.04 лева, до който  предявения иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Решение № 276 на Хасковския окръжен съд от 30.09.2009 г. по гр.д. №  366/2009 е публикувано на Интернет страницата на съда.

Преработено от адвокат Стефка Атанасова