Когато един възбранен имот е продаден от двама съдебни изпълнители по две изпълнителни дела на двама купувачи, предимство има този, който пръв е вписал акта , с който е придобил собствеността.

Р Е Ш Е Н И Е  № 124 от  05.04.2012 г. на  ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, по тражданско дело № 905 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Възбраната  е разпореждане на съдебен изпълнител, с което на длъжника се забранява да се разпорежда с определена недвижима вещ, за да може взискателя по образуваното изпълнително дело да се удовлетвори за свое парично вземане от вещта. Вписването цели да оповести на трети лица за наложената забрана за разпореждане, като им я противопостави.

2. Ако въпреки възбраната длъжникът продаде възбранения имот, продажбата  е недействителна спрямо взискателя .

3. Наложената възбрана не създава вещно право върху недвижимия имот или предпочитително удовлетворение върху същия, които да следват имота независимо у кого се намира.

4.Възбраната дава правомощие на съдебния изпълнител да продаде възбранения имот на публична продан.

5. Възлагането на имота от съдебния изпълнител има вещноправно действие. От деня на постановлението за възлагането то прехвърля на купувача правата, които длъжникът е имал върху продадената вещ и е деривативно основание за придобиване на собственост.

6.Ако възлагането не бъде обжалвано, то може да бъде оспорено по исков ред само когато в проданта участва лице което не имало право да участва в наддаването и при невнасяне на цената.

7. Съгласно константната практика на ВКС, с вписването на актовете по чл. 112 ЗС се цели да се даде възможност на третите лица да узнаят за извършеното разпореждане с недвижимия имот и да се информират за собствеността. Само когато е предвидено изрично в закона, вписването има и защитно действие. Това защитно действие влиза в сила при конкуренция на приобретатели,  които черпят права от един праводател за същия недвижим имот. Чл. 113 ЗС разрешава тази конкуренция в полза на лицето което първо е вписало акта си.

8. Когато един възбранен имот е продаден от двама съдебни изпълнители по две изпълнителни дела на двама купувачи, то законодателят дава предимство на този, който пръв е вписал акта с който е придобил собствеността.

Производство по чл. 290 и сл. ГПК.  ВКС е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса кое от двете постановления за възлагане, издадени за един имот от двама съдебни изпълнители, е направило собственик купувача - дали вписаното, или това по което е наложена възбрана.

По формулирания въпрос настоящият състав приема следното:
Възбраната  е разпореждане на съдебен изпълнител, с което на длъжника се забранява да се разпорежда с определена недвижима вещ, за да може взискателя по образуваното изпълнително дело да се удовлетвори за свое парично вземане от вещта. Вписването цели да оповести на трети лица за наложената забрана за разпореждане, като им я противопостави. Ако въпреки възбраната длъжникът продаде възбранения имот, спрямо взискателя по изпълнителното дело продажбата ще е недействителна. Спрямо трети лица възбраната се изразява в недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на третото лице. Според приетото в решение № 73 от 24.06.1963 г. по гр. д. № 58/63 г. на ВС ОСГК, наложената възбрана не създава вещно право върху недвижимия имот или предпочитително удовлетворение върху същия, които да следват имота независимо у кого се намира. От друга страна, възбраната дава правомощие на съдебния изпълнител да продаде възбранения имот на публична продан. Условие за извършване на продажбата е към момента на публичната продан имотът да е бил собственост на длъжника. Съгласно чл. 496 ал. 2 ГПК, възлагането на имота от съдебния изпълнител има вещноправно действие. От деня на постановлението за възлагането то прехвърля на купувача правата които длъжникът е имал върху продадената вещ и е деривативно основание за придобиване на собственост. Ако възлагането не бъде обжалвано, то може да бъде оспорено по исков ред само когато в проданта участва лице което не имало право да участва в наддаването и при невнасяне на цената.

Съгласно константната практика на ВКС, с вписването на актовете по чл. 112 ЗС се цели да се даде възможност на третите лица да узнаят за извършеното разпореждане с недвижимия имот и да се информират за собствеността. Само когато е предвидено изрично в закона, вписването има и защитно действие. Това защитно действие влиза в сила при конкуренция на приобретатели които черпят права от един праводател за същия недвижим имот. Чл. 113 ЗС разрешава тази конкуренция в полза на лицето което първо е вписало акта си. Затова в случай когато един възбранен имот е продаден от двама съдебни изпълнители по две изпълнителни дела на двама купувачи, то законодателят дава предимство на този, който пръв е вписал акта с който е придобил собствеността.

По основателността на касационната жалба:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел че процесната сграда е съсобствена между страните. Била построена в общински терен при отстъпено право на строеж на П. С.. Тъй като била придобита по време на брака и с М. С., той бил собственик на ½ ид. ч. Останалата ½ ид. ч. от имота била придобита от [фирма] чрез публична продан. За задължения на П. С. срещу нея били образувани изпълнителни дела и била извършена публична продан на нейната ½ ид. ч. от сградата. С постановление за възлагане от 25.02.2009 г. по изп. д. № 494/08 г. частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ възложил на [фирма] ½ ид. ч. от имота, като постановлението било вписано на 09.03.2009 г. С постановление за възлагане от 05.03.2009 г. по изп. д. №  на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/, чрез публична продан на касатора също била възложена 1/2 ид. ч.от имота. Налице била конкуренция по смисъла на чл. 113 ЗС, тъй като купувачите имали общ праводател, но [фирма] първо вписало правата си. Съдът приел, че вписването на възбрана по изп. д. № 107/07 г. било неотносимо към спора, тъй като до продажбата имотът бил собственост на длъжника.
В касационната жалба се излагат твърдения че решението е незаконосъобразно, тъй като касаторът бил собственик на целия имот - ½ ид. ч. била неговата част от съпружеската имуществена общност, а останалата ½ ид. ч. му била възложена чрез публична продан от ДСИ. Ответната фирма не придобила собственост, тъй като върху имота имало наложена възбрана от ДСИ. Твърди, че действията на ЧСИ, който възложил имота на [фирма] били обжалвани от П. С. и делото било висящо. Същата възразила и срещу изпълнителното основание въз основа на което бил издаден изпълнителния лист срещу нея.

Не се спори по делото, че М. С. и П. С. са съпрузи. Не се спори и факта, че по време на брака П. С. придобила собствеността на процесната сграда, построена в общински имот след сключен договор за отстъпено право на строеж. На основание чл. 237 б. „е” ГПК /отм./, по гр. д. № 892/07 г. на Районен съд [населено място] срещу П. С. бил издаден изпълнителен лист в полза на К. С., образуван в изп. д. №  на ДСИ към Районен съд [населено място]. След извършена публична продан, с постановление на ДСИ от 05.03.2009 г. ½ ид. ч. от процесния имот бил възложен на М. С., който внесъл предложената от него сума. За друго задължение на П. С., чрез публична продан по изп. д. № 494/08 г., с постановление за възлагане от 25.02.2009 г. ЧСИ възложил ½ ид. ч. от процесния имот на [фирма]. Постановлението влязло в сила на 06.03.2009 г. и е вписано на същата дата.

При тези факти и с оглед отговора на съществения за спора въпрос настоящият състав счита, че жалбата е неоснователна. Наложената възбраната е непротивопоставима на купувача придобил имота чрез публичната продан от ЧСИ. Възлагането на имота на [фирма] е вписано и съгласно чл. 113 ЗС този, който пръв е направил вписването, е придобил собствеността. К. твърди, че след издаване на изп. лист по гр. д. № на Районен съд [населено място] са постъпили възражения от П. С.. В срока по чл. 414 ал. 2 ГПК Ц. П. предявила срещу нея иск по чл. 240 ЗЗД, който е уважен от първоинстанционния и въззивния съд и делото е висящо. Висящият облигационен спор между Ц. П. и П. С. не е преюдициален по отношение иска за делба между [фирма] [населено място] и С.. Неоснователен е и доводът, че продажбата е недействителна, тъй като действията на ЧСИ са били обжалвани от П. С.. В доклада си по делото първоинстанционният съд е указал на ответника че твърденията му за това обстоятелство следва да бъдат подкрепени с доказателства по реда на ГПК. Ако касаторът твърди, че постановлението за възлагане не е влязло в сила, в негова тежест е било да докаже този факт.
По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което и на основание чл. 293 ал. 1 ГПК следва да се остави в сила.

Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС е оставил в сила обжалваното решение. Пълният текст http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/2B69D33879BD6393C22579D70042F974

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Ако възбранен имот бъде продаден, кредиторът/взискател/ може да иска изнасянето му на публична продан въпреки промяната в собствеността. Извън изпълнителния процес обаче, кредиторът трябва да зачита правото на собственост на третото лице. Кредиторът /взискател/ няма  основание да владее и ползва възбранения имот, той се оставя във владение на длъжника, респ. на новия приобретател.

Р Е Ш Е Н И Е  № 131 от  26.03.2012 г. НА  ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,  по гражданско дело .№720 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Налагането на възбрана върху недвижим имот има за цел да осигури възможността върху него да бъде насочено принудително изпълнение за дълг на длъжника. Една от последиците на възбраната е непротивороставимостта спрямо взискателя и присъединилите се кредитори на последващото прехвърляне или учредяване на вещни права върху възбранения имот.

2. В рамките на изпълнителния процес взискателят може да възрази, че последващо прехвърляне или учредяване на права  върху възбранения имот му е непротивопоставимо и да иска изнасяне на имота на публична продан, независимо от настъпилата междувременно промяна на собствеността. Спрямо него извършените разпореждания с възбранения имот са недействителни.

3. Кредиторът /взискател/ може да противопоставя възражение за относителна недействителност по чл.452, ал.2 от ГПК само в изпълнителния процес във връзка с възможността да иска изнасяне на възбранения имот на публична продан въпреки настъпилата междувременно промяна на собствеността. Разпоредбата на чл.452, ал.2 от ГПК брани единствено правото на кредитора, вписал възбрана върху един имот, да иска изнасяне му на публична продан с цел удовлетворяване на паричното си вземане. Извън изпълнителния процес обаче, кредиторът трябва да зачита правото на собственост на третото лице и произтичащите от него правомощия на владение и ползване на вещта.

4. Кредиторът /взискател/ няма  основание да владее и ползва възбранения имот,

 доколкото той се оставя във владение на длъжника, респ. на новия приобретател. Ако кредиторът е получил владението на отпаднало основание, той няма правото да го задържи, нито пък да брани това свое неоснователно владение с възражение по чл.452, ал.2 от ГПК.

5.Кредиторът може да се позовава на чл.452, ал.2 от ГПК в рамките на изпълнителния процес, но не може в исковото производство по предявен срещу него от приобретателя на възбранения имот ревандикационен иск да се брани с възражението по чл.452, ал.2 от ГПК и да постигне по този начин запазване на владението на имота

По поставения въпрос настоящият състав намира следното:

По-специално – кредиторът няма никакво основание да владее и ползва възбранената

вещ – арг. от чл.486, ал.1 от ГПК, доколкото тя се оставя във владение на длъжника, респ. на новия приобретател. Ако кредиторът е получил владението на отпаднало основание, той няма правото да го задържи, нито пък да брани това свое неоснователно владение с възражение по чл.452, ал.2 от ГПК. Ако се приеме обратното, може да се стигне до един неприемлив резултат – кредиторът да не може да бъде отстранен по съдебен ред от имота и да го придобие по давност, вместо да го изнесе на публична продан за удовлетворяване на вземането си. Затова настоящият състав счита, че кредиторът може да се позовава на чл.452, ал.2 от ГПК в рамките на изпълнителния процес, но не може в исковото производство по предявен срещу него от приобретателя на възбранения имот ревандикационен иск да се брани с възражението по чл.452, ал.2 от ГПК и да постигне по този начин запазване на владението на имота. Следва да се отбележи и това, че съдебното решение, с което е уважен иск по чл.108 от ЗС на приобретателя на възбранения имот срещу кредитора-взискател, брани правомощията на ищеца да ползва и владее имота, които обаче са временни и са подчинени на развитието на изпълнителния процес. Ето защо това съдебно решение няма да може да се противопостави на кредитора-взискател в изпълнителния процес, тъй като именно там той може да се позове на чл.452, ал.2 от ГПК и да иска изнасяне на възбранения имот на публична продан.

По съществото на касационната жалба:

При тези данни от правна страна е прието, че ищцата не е собственик на спорните имоти. Придобивните и основания са настъпили след вписване на възбрана върху имотите и съгласно чл.346, ал.2 от ГПК /отм./, те са непротивопоставими на взискателя. В случая ответникът Й. С. е имал двойното качеството на взискател след извършената цесия на вземането на първоначалния кредитор, както и на купувач при публичната продан, затова спрямо него двете сделки, с които ищцата е закупила имотите след възбраната, са непротивопоставими.

Решението е неправилно.
С отмяната на възлагателното постановление от 29.04.05г. е отпаднало придобивното основание на Й. С. и Д. С. по отношение на процесните имоти. Затова двете продажби от 10.09.2005г. между [фирма] и К. А. Р. имат вещен прехвърлителен ефект и легитимират приобретателкката К. Р. като собственик на двата имота. Въззивният съд не е имал основание да отрече придобивните и основания по съображение, че те са относително недействителни спрямо ответника Й. С.. По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че Й. С. не може в производството по чл.108 от ЗС да се брани с възражение по чл.346, ал.2 ГПК /отм./, чл.452, ал.2 ГПК и по този начин да цели запазване на владението върху възбранените имоти. След отпадане на собственото му придобивно основание, той има само правото в изпълнителния процес да изнесе имотите на публична продан за удовлетворяване на вземането си, но не и правомощието да ги владее. В изпълнителния процес ищцата ще търпи принудително изпълнение върху имотите на две основания – поради относителната недействителност на придобивните и основания, както и поради това, че имотите са ипотекирани за дълг на Н. Г. спрямо С. М., а след цесията – спрямо Й. С.. До изнасянето на имотите на публична продан обаче, тя има правото да ги владее, освен ако ответниците нямат признато от съда право на задържане. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и делото да се върне на същия съд за ново произнасяне от друг състав, който следва да разгледа и направеното от ответниците възражение за подобрения и право на задържане.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно другото оплакване в касационната жалба – за постановяване на решението в нарушение на чл.171 от ЗЗД. Съгласно този текст, в редакцията след изменението с ДВ бр.34/2000г., прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, за да има действие, следва да е извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписано в имотния регистър. Историческото тълкуване на текста /виж старата редакция/ налага да се приеме, че той се отнася за действието на прехвърлянето по отношение на ипотеката – т.е., за да се счита по отношение на третите лица, че с прехвърлянето на вземането върху цесионера е преминала и ипотеката, която го обезпечава, необходимо е цесията да бъде извършена в посочената специална писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписана.

В настоящия случай процесното вземане на първоначалния кредитор С. Д. М. е било обезпечено с ипотека върху имот на [фирма]. Вземането е прехвърлено от С. М. на ответника Й. С. с писмен договор с нотариална заверка на подписите от 18.10.2004г., но няма данни цесията да е вписана. Липсата на вписване обаче би имала значение единствено по отношение на тези трети лица, които имат интерес да повдигнат възражение във връзка с ипотеката - например, че вземането на Й. С. не е обезпечено с ипотека и следователно – не е привилегировано по отношение на техните вземания. Липсата на вписване обаче не може да бъде основание за третите лица да оспорват качеството на Й. С. на кредитор /взискател/ въз основа на извършената цесия, тъй като поначало цесията е неформален договор.

Следователно, дори в настоящия случай цесията да не е била вписана, това не дава основание на ищцата К. Р. да оспорва качеството на кредитор /взискател/ на ответника Й. С. и възможността му да се позовава на разпоредбата на чл.452, ал.2 от ГПК, стига това позоваване да е в рамките на изпълнителния процес.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение е отменил обжалваното решение и е върнал  делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/2EAD488282B80FC1C22579CD00470CE3

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва /обезщетение за забава/  е следната :най-напред се погасява най-обременителното за длъжника задължение, т.е главницата. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.

РЕШЕНИЕ   № 111 от 27.10.2009 г. на  ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение,  по т.д.№ 296 по описа за 2009 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Установената в разпоредбата на чл.76, ал.2 от Законаза задълженията и договорите /ЗЗД /поредност на погасяване на задълженията /погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата/ не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата.

2. Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение – уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като възнаградителни.

3. Законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение – при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.

4. При наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона – първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД.

5. При забава на длъжника за да има  погасителен ефект  плащането на част от главницата , същото трябва да е прието от кредитора. След това кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху платената част от главницата.

6.При забавено изпълнение на целия дълг, кредиторът следва да реализира по съдебен ред вземането си за законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД.

7. Признатото вземане за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.

8. Присъденото вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД, а именно този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.

9. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата представлява последица от уважаването на съдебно предявеното вземане.

10. Поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, приложение намира нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД

Производството е Образувано е по касационна жалба на С. “П”, гр. С. срещу решение на Сливенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение  на Сливенския районен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че “Б”Е. /л./ не дължи сумата от 9674.14 лв., представляваща главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изпълнително дело №.

 Върховният касационен съд  е допуснал касационно обжалване на въззивния акт на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК за произнасяне по въпроса за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, респ. в този случай коя норма намира приложение - на чл.76, ал.2 ЗЗД или на чл.76, ал.1 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по иск на “Б”Е. /л./ срещу С. “П” за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изпълнителното дело като твърди, че главницата е погасена чрез плащане на 22.07.97г., а задължение за лихвите след тази дата не съществува.

Между страните е било безспорно, че по издаден изпълнителен лист ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 4253735 неденоминирани лева заедно със законната лихва от 08.11.94г. По образувано изпълнително дело на 22.07.97г. ищецът е направил банков превод в размер на посочената сума на главницата и изпълнителното производството е прекратено. Взискателят – ответник по иска е инициирал образуването на ново изпълнително дело през 2006г. за продължаване на изпълнението по същия изпълнителен лист и в призовката за доброволно изпълнение ищецът е поканен да заплати олихвяема сума от 4253.53 лв. ведно със законната лихва върху нея от 08.11.94г., която към момента на изчисляването е в размер на 17114.09 лв. Въз основа на изслушано експертно заключение съдилищата са констатирали, че липсва документ, от който да се установи по какъв начин в счетоводството на ответника е отразена сумата от 4253.74 лв. – като погасена част от лихвата или като погасена главница. При проверката на вещото лице срокът за съхранение на счетоводната информация е изтекъл, а според направените изчисления преди датата на превода - 22.07.97г. задължението на ищеца е било в размер на 15947.01 ден.лв., от които главница 4253.53 лв. / по изп.лист 4253.73 лв./ и лихва от 11693.48 лв.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло крайните изводи на първоинстанционния съд и е приел, че с плащането на 22.07.1997г. на сумата от 4253.73 ден.лв. длъжникът е погасил главницата. Решаващият състав е изложил съображения, че претендираната по изпълнителното дело законна лихва представлява обезщетение за неизпълнение на парично задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД и по своята същност не е лихва по смисъла на чл.76, ал.2 ЗЗД. С тази норма била регламентирана поредността при изплащане на възнаградителни лихви и главница, като съдът не е приложил правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. Вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД – за обезщетителна лихва, се погасявало след изпълнение на задължението за главницата, поради което и сумата от 5420.41 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва след датата на плащане – 22.07.97г., не се дължала на кредитора.

Според касатора с плащането на 22.07.97г. са погасени само лихви, а главницата е останала изцяло дължима и е продължило олихвяването й и след тази дата. Правните му доводи са: Съотношението на разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД към правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД е на специална към обща норма и втората формулира общ принцип с по-широк обхват. Разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД има действие при хипотези, при които е налице само един главен дълг, по който е направено частично плащане. Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД не предвижда забрана страните да уговорят друга поредност за погасяване на задълженията, но когато такава липсва длъжникът няма право едностранно да избира дали да погаси първо главницата или някое от акцесорните й задължения. В закона не е проведено разграничение между възнаградителни и обезщетителни лихви, каквото разбиране е застъпено в част от практиката на ВКС по приложението на чл.76, ал.2 ЗЗД. Касаторът изразява становище, че правилното тълкуване на закона е дадено от ВКС в Решение № 431/26.01.2005г. по гр.д. № 1272/2003г. на ТК, ІІ отд. По същество касационното основание е само по чл.281,т.3, пр.1 ГПК – нарушение на материалния закон.

Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС в производството по чл.288 ГПК е констатирал противоречие в практиката на ВКС по приложението на нормата на чл.76, ал.2 ЗЗД.

В Решение № 431/26.01.2005г. по гр.д. № 1272/2003г. на ВКС, ТК, ІІ отд., на което се позовава касаторът, е прието, че нормата на чл.76, ал.2 ЗЗД не предвижда забрана страните да уговорят друга поредност за погасяване на задълженията извън посочената в закона, но тази уговорка следва да е двустранно постигната, като поредността не може да бъде наложена едностранно на кредитора от неизправния длъжник. Проведено е разграничение с разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД, според която в полза на длъжника по няколко еднородни задължения е предоставено правото на избор кое от тях да погаси първо, докато в хипотезата на чл.76, ал.2 ЗЗД /приложима при наличието на един главен дълг/ длъжникът няма право едностранно да избира дали да погаси първо главницата или някое от акцесорните й задължения. Крайният извод на състава е, че при липсата на изрично съгласие на кредитора, установената в закона поредност за изпълнение на задълженията не може да бъде дерогирана.

В други решения на ВКС – Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д. № 1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ отд. разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД е тълкувана в смисъл, че се прилага само за възнаградителните лихви, а не касае законните лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД, т.е. обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, което по своята същност не е лихва. Изведен е извод, че вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД се погасява след изпълнение на задължението за главницата, като съдът не прилага правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД.

Съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че установената в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата.

Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките. Законодателно е употребен термина “лихви”, от което произтича и противоречието в практиката.

По Закона за задълженията и договорите задължение за лихви би могло да възникне по договор за заем за потребление по чл.240, ал.2 ЗЗД, при водене на чужда работа без пълномощие - чл.61 ЗЗД, по договор за поръчителство - чл.143, ал.1 ЗЗД, по договор за поръчка - чл.285 ЗЗД и по договор за дружество - чл.364 ЗЗД. Законът третира и лихвите, които могат да се уговарят от страните – чл.10, ал.2 ЗЗД и законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД. Задължението за лихва, когато е уговорено по заема за потребление или се дължи на извършилия чуждата работа, на поръчителя, на довереника и на съдружника представлява възнаграждение за ползването на паричната сума или за възстановяване на направени плащания по изпълнението на съответния договор.

Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение – уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като възнаградителни. Разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД установява забрана за уговаряне на лихви над определен размер, какъвто няма приет от МС и е относима към договорните възнаградителни лихви.

Законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение – при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване – ч. самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.

По тези съображения съставът на ВКС намира, че са налице основания лихвата, като понятие употребено в чл.76, ал.2 ЗЗД, да се тълкува в зависимост от характера на задължението, а не само граматически.

При наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона – първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД.

Задължението за плащане на определена парична сума, когато не съществува уговорка за договорна лихва, е платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора. При неточно изпълнение за длъжника съществува риск кредиторът да претендира заплащане и на вреди, но липсва определеност на размера на това обезщетение, тъй като то е поставено в зависимост от периода на забавата. За да има погасителен ефект плащането на част от главницата следва да е прието от кредитора – чл.66 ЗЗД, след който момент кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху платената част от главницата. Също и при забавено изпълнение на целия дълг, кредиторът следва да реализира по съдебен ред вземането си за законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, като при липса на уговорка между страните не може да прихваща изпълнението срещу непризнато обезщетение.  В този смисъл законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения.

Признатото вземане за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.

Следователно погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата представлява последица от уважаването на съдебно предявеното вземане. Определяемостта на обезщетението за забава е поставено в зависимост от плащането на главницата, като законната лихва и в този случай представлява единственото базата, от която се извежда неговия размер.

Съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС приема, че за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, приложение намира нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД. На основание чл.291, т.1 ГПК обявява за правилна практиката, обективирана в Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д. № 1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ отд.

По конкретния спор. С извършеното плащане на 22.07.1997г. на сумата от 4253.73 деноминирани лева длъжникът е погасил главницата. Задължението за главницата се явява по-обременително в сравнение с присъдената законна лихва от 08.11.1994г. до 22.07.1997г., поради което и сумата от 5420.41 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва след датата на плащане – 22.07.97г., не се дължи на кредитора. Въззивното решение, с което е признато за установено по отношение на касатора, че “Б”Е. /л./ не дължи сумата от 9674.14 лв., представляваща главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изп.д.  е правилно и следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал.1, пр.1 ГПК.

Върховният касационен съд е оставил в сила обжалваното решение.

Решението е окончателно и представлява задължителна съдебна практика. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p15.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

При смърт на длъжника изпълнителното дело се спира по силата на закона

Р Е Ш Е Н И Е от  12.03.2012 г.  на ЯМБОЛСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД ,  ІІІ-ти въззивен  граждански  състав по гр.дело №97  по описа на 2012 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Смъртта на длъжника в хода на изпълнителното производство е основание за спиране на изпълнителното дело в хипотезата на чл.432 т.3 ГПК. Спирането настъпва по силата на самия закон от деня на събитието без да е нужно искане на страна или изрично разпореждане на съдебния изпълнител, без даже фактът, предизвикващ спирането да е станал известен на съдебния изпълнител или страните.

2.Спирането на изпълнителното производство означава временно преустановяване на изпълнителните действия, като извършените до спирането действия остават. Спирането  означава временна забрана  да се упражняват процесуалните права и да се изпълняват процесуални задължения, образуващи съдържанието на изп. процес. През време на спиране на делото, дори спират да текат и всички процесуални срокове в т.ч. законни и съдебни, които са започнали да текат преди това.

3. При смърт на длъжника съдия - изпълнителят спира производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК и  дава възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължава на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемниците на починалия длъжник  и техните адреси или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнителя срок взискателят не е изпълнил задължението си, делото се прекратява.

Производството е по реда на чл. 436 и сл. от ГПК. Образувано е по жалба на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”АД гр.София против Постановление от 01.11.2011г. на ДСИ при ЕРС, с които е прекратил  изпълнителното производство по изп. дело №  /2008г. по описа на ДСИ при ЕРС, на осн. чл.433 ал.1 т.8 ГПК.

Съдът намира за установено следното:

Изпълнително дело №   /2008г. по описа на ДСИ при ЕРС е било образувано по молба на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”АД гр.София въз основа на изпълнителен лист от 20.03.2008г., издаден по ч.гр.д.№    2008г. на ЕРС, с който Д.Х.П. е бил осъден да заплати на банката сумата 3818,36лв., дължима по договор за потребителски кредит от 18.01.2006г. /в т.ч. главница, договорни и наказателни лихви/ и 233,91 лв.- разноски по делото. Взискателят е направил искане в молбата си, принудителното изпълнение по делото да бъде насочено върху трудовото възнаграждение на длъжника.

Не е спорно, а и от представените по делото платежни нареждания се установява, че в полза на взискателя са били превеждани суми за сметка на длъжника, като последното плащане е от 24.07.2009г. Видно от вносните бележки, касаещи периода 02.-07.2009г. сумите са били внасяни от Х.Д. П..

От Удостоверение за наследници от 17.02.2012г. е видно, че длъжникът Д.П. е починал на 23.12.2008г., като е оставил за свои законни наследници М.Я.П., Т.Д.П. и Х. Д. П..

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи.

Жалбата е допустима- подадена е в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, от лице имащо правен интерес да обжалва. Разгледана по същество, съдът преценя жалбата за основателна. ЯОС счита за неправилен извода на ДСИ за наличие на предпоставките на чл.433 ал.1 т.8 ГПК, по следните съображения:

Безспорно е установено, че в хода на изпълнителното производство, на 23.12.2008г., длъжникът по делото Д.П. е починал. Настъпилото събитие е основание за спиране на изпълнителното дело в хипотезата на чл.432 т.3 ГПК, като в случая спирането настъпва по силата на самия закон от деня на събитието /без да е нужно искане на страна или изрично разпореждане на СИ, без даже фактът, предизвикващ спирането да е станал известен на СИ или страните/. Спирането на изпълнителното производство означава временно преустановяване на изпълнителните действия, като извършените до спирането действия остават, а освен това означава временна забрана  да се упражняват процесуалните права и да се изпълняват процесуални задължения, образуващи съдържанието на изп. процес. През време на спиране на делото, дори спират да текат и всички процесуални срокове в т.ч. законни и съдебни, които са започнали да текат преди това. Съдия изпълнителя е следвало да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК, даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнителя срок взискателят не е изпълнил задължението си, делото се прекратява. Това е било сторено от СИ едва на 26.01.2012г., а наследниците на длъжника са били конституирани като страна на 23.02.2012г., след която дата е настъпило възобновяване на делото и е отпаднала забраната да се извършват процесуални действия по него, респ. са започнали да текат отново предвидените в закона срокове. Ето защо и с оглед гореизложеното, ЯОС счита, че към датата на издаване на атакуваното постановление, не са били налице предпоставките на чл.433 ал.1 т.8 ГПК за прекратяване на производството по изп. дело.

ЯОС е отменил обжалваното постановление. Решението е окончателно. Пълният текст  

http://www.os-yambol.org/ser/vs/2012/0063d812/09731212.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Съдебният изпълнител може да откаже да върне такси, събрани за отменени от съда изпълнителни действия

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 416 от 24.09.2012 г на ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, по гр. д. № 753 по описа за 2012 г.,

ТЕЗИ НА СЪДА

1.      Връщането на суми на страните в изпълнителното производство, под претекст, че са събрание от съдебния изпълнител за извършване на действия, отменени в последствие като незаконосъобразни, не е уредено в процесуалния закон.

2.      Отговорността на ЧСИ за евентуални вреди, причинени „неправавомерно при извършване на дейността му“ според чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ, а сега вече и според чл.441 ГПК, би могла да се реализира на деликтно основание по друг ред, а не по избрания от длъжника – жалба срещу отказа да бъдат върнати.

3.      Съдът може да отмени отказ на ЧСИ да извърши действие, което съдебния изпълнител е задължен от процесуалния закон  да предприеме, но липсват процесуални норми, които да регламентират връщането на суми, събрани като разноски в изпълнителния процес.

4.      Съдебният изпълнител е компетентен да се произнася по искане относно прекомерност на направените разноски по изпълнително дело.

5.      При прекомерност се присъжда по – нисък размер на разноските, който не следва да бъде по-малък от минимално определения съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата, според който  размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа

  Производството е по чл. 435 и сл. от ГПК.Обжалват се действия на частен съдебен изпълнител Т. Л по изпълнително производство, представляващо продължение на осн. чл.31-35 ЗЧСИ на изп. д. № /207 г. по описа на ЧСИ Н. Т. Въпреки че делото е започнало пред първия частен съдебен изпълнител през 2007 г., жалбата е подадена при действието на новия ГПК, което го определя като приложим процесуален закон за нейното разглеждане.

Жалбата е подадена от длъжника по изпълнението  ЕТ, който изразява недоволство от отказа на съдебния изпълнител да уважи двете негови искания, изложени в молба от 19.05.2012 г. Отказът е обективиран в разпореждания от 21.05.2012 г,. изписани ръкописно от съдебния изпълнител върху самата молба на длъжника. Макар и труден за разчитане, от текста на разпорежданията става ясно какви са мотивите да се откаже предприемането на поисканите от длъжника действия – 1. връщане на суми, „удържани“ от него за действия, извършени преди изтичане на срока за доброволно изпълнение, поради което с решение на ПОС били отменени като незаконосъобразни тези действия на съдебния изпълнител и 2. редуциране на адвокатския хонорар, платен от взискателя, за чиято прекомерност е направено съответното възражение.    

 Окръжният съд, след като се запозна с оплакванията в жалбата и данните по изпълнителното дело и като обсъди доводите длъжника и писмените обяснения на

Жалбата е подадена в срок от процесуално легитимирано лице /длъжника/, което я прави допустима. Чл. 435, ал.3 ГПК дава право на длъжника да обжалва „постановлението за разноски“. Доколкото и двете искания, по които е постановен обжалвания отказа имат за предмет разрешаване на въпроси относно размера на  дължимите от длъжника разноски /едното е за намаляване размера на платеното от взискателя адвокатско възнаграждение, а другото – за връщане на суми, събрани като разноски за различни процесуални действия, които били отменени като незаконосъобразни/, съдът приема, че обжалваните действия попадат в приложното поле на чл. 435, ал.3 ГПК,т. е. – дължи се произнасяне по съществото на подадената жалба.

Макар да не споделя напълно мотивите на съдебния изпълнител Т. Л, съдът счита отказът му да извърши поисканото от длъжника връщане на суми, събрани като такси за извършени от ЧСИ Т действия, следва да бъде потвърден.

Връщането на суми на страните в изпълнителното производство, под претекст, че са събрание от съдебния изпълнител за извършване на действия, отменени в последствие като незаконосъобразни, не е уредено в процесуалния закон. Иначе от фактическа страна е вярно, че първоначално извършените през 2007 г. принудителни действия от ЧСИ Т са били отменени с решение на Пазарджишкия окръжен съд, поради това, че ги и предприел преди изтичане на срока за доброволно изпълнение. Дори да са възложени в тежест на длъжника разноски за тези действия, съдебния изпълнител няма уредено в ГПК процесуално задължения да ги връща. Тук без значение е обстоятелство, че сумите реално са били внесени по сметката на друг съдебен изпълнител, чиито действия настоящия продължава. За това и съображението за липса на „облигационно основание“ за връщане на сумите, на което се позовава ЧСИ Т. Л., не следва да бъде обсъждано. Принципно погледнато, дори делото да продължаваше да се води от същия ЧСИ, отговорността му за евентуални вреди, причинени „неправавомерно при извършване на дейността му“ според чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ, а сега вече и според чл.441 ГПК, би могла да се реализира на деликтно основание по друг ред, а не по избрания от длъжника – жалба срещу отказа да бъдат върнати. Съдът може да отмени отказ да се извърши действие, което съдебния изпълнител е задължен от процесуалния закон  да предприеме, а както вече бе споменато -  липсват процесуални норми, които да регламентират връщането на суми, събрани като разноски в изпълнителния процес във връзка, в хипотезата, визирана от жалбоподателя.

Отказът за намаляване на адвокатското възнаграждение, платено от противната страна /взискателя/, обаче е незаконосъобразен. На първо място съдът не споделя мотива на ЧСИ, с които е отказал да редуцира по реда на чл. 78, ал.5 ГПК платения от взискателя адвокатски хонорар - защото това било от компетентността на съда, а не в неговите правомощия. Логическото и систематическото тълкуване на нормата налагат единствения извод, че съдебния изпълнител е компетентен да я прилага по искане на страните в изпълнителния процес, при спазване специалните изисквания на Закона за адвокатурата и подзаконовите актове по приложението му. Чл.78, ал.5 се намира в Част Първа “Общи правила”, следователно има приложение във всички производства, уредени в процесуалния закон, вкл. и в изпълнителното, а по аргумент от чл.434 ГПК съдебният изпълнител е този, който се произнася относно направените разноски по делото. Искането на противната страна, като процесуално условие за обсъждане на въпроса за прекомерност на платеното от взискателя адвокатско възнаграждение, е налице – направено е пред съдебния изпълнител. Окръжният съд намира, че така заплатеното адвокатско възнаграждение от             550 лв. действително е прекомерно, съобразно действителната сложност и развоя на изпълнителното дело, както и размера на сумата, за събирането на която е било образувано -  2 380 лв. Съгласно чл.78 ал.5 от ГПК  при прекомерност, се присъжда по – нисък размер на разноските, който не следва да бъде по-малък от минимално определения съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата, според който  размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Или с цитираната законова разпоредба се въвежда принципът на справедливостта и обосноваността, които следва да се извличат от разпоредбите на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно разпоредбата на чл.10 от Наредбата, за образуване на изпълнително дело минималното възнаграждение е 100 лв., а за воденето му – ½ от възнагражденията за гражданско дело за вземане със същия размер. При това положение и съобразявайки визирания в чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1 материален интерес, минималното адвокатско възнаграждение за водено на изпълнителното дело следва да се определи в размер на 141, 40 лв. Вярно е, че съществува и разпоредбата на пар.2 от Наредбата, според който в случаите на чл.78 ал.5 от ГПК присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в тази наредба. Тази норма обаче е създадена извън делегацията на чл.36 от ЗА, регламентираща правото на органите на адвокатурата да определят минималния размер на адвокатските възнаграждения, като законова делегация на тези органи да поставят предел, до който може да се намалява адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.78 ал.5 от ГПК, не е предвидена. Освен това, прекомерност, се присъжда по – нисък размер на разноските, който не следва да бъде по-малък от минимално определения съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата, според който  размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. /Опр. №283/07.05.2009г. по ч. т. дело №304/2009г. на ВКС, II т. отд.; Опр. №91/21.10.2009г. по т. д. №305/2009г. на ВКС, II т. отд.; Опр. №269/04.05.2011г. на ВКС по ч.гр.д. №155/2011г. IV г.отд.; Опр. №74/07.02.2011г. на ВКС по ч.гр.д. №46/2011г. IV г.отд./.

В случая следва да се съобрази, че изпълнителни действия, изключая няколкото, отменени като порочни от съда, не са извършвани.  В следствие на тях е била събрана част от дължимата сума, а остатъка е платен доброволно.  Не е имало процесуални проблеми, свързани с адреса на длъжника, уточняване на имуществото му или от друго естество, налагащи активното участие от страна на пълномощника на взискателя. За защита по това дело справедливото възнаграждение би следвало да е близко до минимума, така че платеното от 550 лв. следва да бъде намалено поради прекомерност до размера от 250 лв., включващ 100 лв. за образуване на делото и 150 лв. – за воденото му /при минимума, посочен по-горе/.

Налага се извода, че съдебният изпълнител  е имал всички основания за уважаване на второто от исканията, базирано на разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК и като не го е сторил,  е нарушил закона. За това отказът да отговори положително на това искане следва да бъде отменен и да се постанови поисканото от длъжника намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. 

По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил отказа на частен съдебен изпълнител Т. Л  за връщане на суми, „удържани“ от него за действия, отменени като незаконосъобразни с решение на Пазарджишкия окръжен съд и е отменил отказа, постановен на същата дата по второто от исканията в молбата от 19.05.2012 г. - за „редуциране“ на адвокатския хонорар, платен от взискателя,  като на осн. чл. 78, ал.5 от ГПК постановява при окончателното определяне на разноските съдебния изпълнител да намали поради прекомерност възнаграждението, платеното от взискателя на пълномощника му от 550 лв. на 250 лв. / в това число – за образуване и за водене на делото/.           

 Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://www.court-pz.info/2012_2/0063d812_75392412.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Принудителното изпълнение не може да бъде спряно по искане на отделен присъединен кредитор

РЕШЕНИЕ  от 09.01.2012 г. на ВРАЧАНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в закрито    заседание на 09.01.2012 год., по ч.гр.дело N 913 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Спиране на изпълнението  на основание чл.432, т.2 ГПК може да бъде постановено само по искане на първоначалния взискател или по общо искане на всички взискатели в изпълнителното производство. Това е така, тъй като при уважаване на направеното от  първоначалния взискател искане за спиране, за присъединения взискател остава възможност да поиска по заведеното от него изпълнително производство да бъдат извършени всички действия, които не могат да бъдат извършени в изпълнително дело, по което е присъединен.

2. Ако изпълнителното производство може да се спира по искане само на присъединения взискател, това би довело до недопустимо лишаване на първоначалния взискател от всякаква възможност за реализация на правото му на принудително изпълнение.

3. Изводът, че принудителното изпълнение не може да бъде осуетявано от присъединения взискател, се налага и от тълкуване разпоредбата на чл.459 ГПК. Тази разпоредба не предвижда спиране на изпълнителното производство до приключване на съдебния спор по обезпечения иск, а закриля правата на присъединения взискател чрез задължаване на съдебния изпълнител да запази по сметката си припадащата се сума и да предаде същата на обезпечения кредитор след представяне на изпълнителния лист.

4. Обезпечителната възбрана цели запазването на имуществото в патримониума на длъжника с оглед удовлетворяване на взискателя. Тя не определя обезпечения кредитор като привилегирован, а е основание /когато възбраната е наложена от съда като обезпечителна мярка/ той да бъде определен като присъединен взискател по право съгласно чл. 459, ал. 1 ГПК, който трябва да участва в разпределението и припадащата му се сума се запазва по сметка на съдебния изпълнител до представянето на изпълнителен лист.

5. Изпълнителният процес има диспозитивен характер и неговото развитие е подчинено изцяло на волята на взискателя - арг. чл.426, ал.2 ГПК, поради което нито присъединеният взискател, нито ДСИ могат да променят посочения от първоначалния взискател начин на принудително изпълнение.

Производството е Образувано е по жалба на “Алианц Банк България” АД против постановление от 08.11.2011 год. на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ при Врачанския районен съд по изп.д.№ .../2011 год., с което на основание чл.432, т.2 ГПК е спряно изпълнението, изразяващо се в насрочване на опис и оценка на недвижими имоти, собственост на длъжника В. И. Т. и съпругата му В. И. Т.

След като се запозна с приложеното копие от изп.д.№ ../2011 год. по описа на СИС при ВРС и обсъди изложените в жалбата доводи,  съдебеният състав приема следното:

Жалбата е насочена против постановено от ДСИ спиране на принудителното изпълнение, което действие попада сред изчерпателно изброените в разпоредбата на чл.435, ал.1 ГПК случаи, в които взискателят може да обжалва действията на съдебния изпълнител. Постановлението е от 08.11.2011 год., а жалбата е подадена на 15.11.2011 год., т.е. в срока по чл.436, ал.1 ГПК. При това положение и като отчита наличието на правен интерес у жалбоподателя, съдът приема, че жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, поради следните съображения:

Производството по изп.д.№ ../2011 год. по описа на СИС при ВрРС е образувано по молба на “Алианц Банк България” АД,  въз основа на изпълнителен лист, с който В. И. Т. от гр.В. е осъден да заплати на банката сумата 64 400,00 лева - главница по договор за кредит , ведно със законната лихва от 04.08.2011 год. до окончателното изплащане на главницата, текущо начислена лихва в размер на 1086,34 лева за периода от 24.06.2011 год. до 03.08.2011 год., просрочена лихва от 177,99 лева за периода от 24.06.2011 год. до 03.08.2011 год., както и сумата 1313,29 лева, платена държавна такса и 1327,97 лева - адвокатско възнаграждение.

На 08.09.2011 год. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника Т., който в двуседмичния срок по чл.428, ал.1 ГПК не е възразил срещу заповедта по чл.417 ГПК, нито е предприел действия по доброволно изпълнение на задължението си.

В молбата за образуване на изпълнително производство взискателят е поискал принудителното изпълнение да бъде насочено против три броя недвижими имоти, находящи се в гр.Враца. Към молбата е приложено заверено копие от нотариален акт № , от който е видно, че трите имота са ипотекирани от длъжника В. И. Т. и В. И. Т.в полза на банката за обезпечаване вземането й по договор за банков кредит в размер на 300 000 лева.

С протоколи от 13.10.2011 год. ДСИ е наложил възбрани на имотите и на основание чл.429, ал.3 ГПК е конституирал като съдлъжник третото лице, дало своя вещ в ипотека за обезпечаване на дълга – В. И. Т.. С разпореждане от 25.10.2011 год. е насрочен опис на възбранените недвижими имоти на 09.11.2011 год.

На основание чл.484, ал.2 ГПК ДСИ е изискал сведения за тежестите от ТД на НАП и от службата по вписванията. От постъпилата справка от Службата по вписванията ДСИ е констатирал, че по отношение на недвижимите имоти, предмет на принудително изпълнение, е вписана възбрана с кредитор КУИППД, поради което с постановление от 28.10.2011 год. на основание чл.459, ал.1 ГПК е присъединил Комисията като взискател в изпълнителното производство и е уведомил същата за предприетото принудително изпълнение и насрочения опис.

На 08.11.2011 год. е постъпила молба от КУИППД, с която се прави искане за спиране на изпълнителното производство. В молбата се твърди, че върху трите имота, предмет на принудителното изпълнение, са вписани възбрани от КУИППД, както и че имотите са отнети в полза на Държавата като придобити от престъпна дейност. Към молбата е приложено решение на Врачанския окръжен съд, с което са отнети в полза на държавата недвижими имоти, сред които и трите имота, предмет на принудителното изпълнение. В тази част решението е потвърдено от Софийския апелативен съд . ВКС на РБ е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на САС по поставения от КУИППД въпрос във връзка с приложението на нормите на чл.23, ал.7 ЗОПДИППД и чл.444, т.7 ГПК. По делото няма данни да е постановен касационен съдебен акт по допуснатото обжалване.

С протокол от 08.11.2011 год. ДСИ на основание чл.432, т.2 ГПК е постановил спиране на изпълнението, изразяващо се в насрочване на опис и оценка на трите недвижими имота, собственост на длъжника В. И. Т. и съпругата му В. И. Т., и е отменил насрочения за 09.11.2011 год. опис и оценка на същите имоти.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните изводи:

Предмет на обжалване е частичното спиране на изпълнителното производство, постановено от ДСИ по молба на КУИППД, имаща качеството на присъединен взискател с обезпечен иск. Правното основание на предприетото от ДСИ действие е чл.432, т.2 ГПК.  В тази разпоредба е предвидено спиране на изпълнителното производство по искане на взискателя, но без да е посочено изрично дали се има предвид първоначалния взискател, по чиято молба е образувано изпълнителното производство, или спирането може да стане и по инициатива на присъединен взискател.

В разпоредбите на чл.456-459 ГПК, уреждащи правата на присъединените взискатели, също липсва изрична регламентация дали изпълнителното производство може да се спре по искане на взискател с обезпечено вземане. Настоящият съдебен състав намира, че спиране на основание чл.432, т.2 ГПК може да бъде постановено само по искане на първоначалния взискател или по общо искане на всички взискатели в изпълнителното производство. Това е така, тъй като при уважаване на направеното от  първоначалния взискател искане за спиране, за присъединения взискател остава възможност да поиска по заведеното от него изпълнително производство да бъдат извършени всички действия, които не могат да бъдат извършени в изпълнително дело, по което е присъединен. От друга страна, ако изпълнителното производство може да се спира по искане само на присъединения взискател, това би довело до недопустимо лишаване на първоначалния взискател от всякаква възможност за реализация на правото му на принудително изпълнение.

В конкретния случай изпълнителното производство е спряно по искане на присъединен взискател, който е кредитор, в чиято полза е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти, предмет на принудителното изпълнение. Изводът, че принудителното изпълнение не може да бъде осуетявано от присъединения взискател, се налага и при тълкуване разпоредбата на чл.459 ГПК, чрез която се гарантират правата на лица, които не са се снабдили с изпълнителен титул, но чиито вземания са обезпечени било по реда на чл. 390 и сл. от ГПК, било чрез залог или ипотека върху имущество, собственост на длъжника по изпълнителното дело. Тази разпоредба не предвижда спиране на изпълнителното производство до приключване на съдебния спор по обезпечения иск, а закриля правата на присъединения взискател чрез задължаване на съдебния изпълнител да запази по сметката си припадащата се сума и да предаде същата на обезпечения кредитор след представяне на изпълнителния лист.

Наложената върху имотите възбрана има обезпечителен характер - цели запазването на имуществото в патримониума на длъжника с оглед удовлетворяване на взискателя. Тя не определя обезпечения кредитор като привилегирован, а е основание /когато възбраната е наложена от съда като обезпечителна мярка/ той да бъде определен като присъединен взискател по право съгласно чл. 459, ал. 1 ГПК, който трябва да участва в разпределението и припадащата му се сума се запазва по сметка на съдебния изпълнител до представянето на изпълнителен лист. За това вземане той е хирографарен кредитор и следва да получи удовлетворение по съразмерност.

Тези принципни изводи не се променят от обстоятелството, че в конкретния случай обезпеченият иск е с правно основание чл.28 ЗОПДИППД и вземането на присъединения взискател не е парично, а е за право на собственост върху имотите, предмет на принудително изпълнение. Първоначалният взискател “Алианц Банк България” АД има качеството на ипотекарен кредитор и като такъв правата му за удовлетворяване от цената на ипотекираните имоти са гарантирани от закона, независимо в чия собственост се намират имотите - чл.173, ал.1 ГПК.

Договорът за ипотека е сключен преди вписване на възбраните в полза на КУИППД, поради което присъединеният взискател е обвързан от наложената с този договор тежест върху имота. При уважаване на обезпечения иск с правно основание чл.28 ЗОПДИППД и придобиване правото на собственост върху ипотекираните имоти, новият собственик - Държавата следва да понесе и  евентуалните рискове от  принудително изпълнение върху същите имоти за удовлетворяване на ипотекарния кредитор.

Присъединеният взискател КУИППД не оспорва съществуването на вземането на първоначалния взискател и произтичащите от ипотеката права, поради което спиране на изпълнението не може да настъпи и при условията на чл.464 ГПК. Оспорва се избрания от първоначалния взискател способ на принудително изпълнение, като се навеждат доводи, че банката би могла да се удовлетвори и от учредения залог върху банкови сметки на длъжника В. Т. или залог на бъдещи вземания по договори за наем, предвидени като обезпечения в договора за банков кредит. Изпълнителният процес има диспозитивен характер и неговото развитие е подчинено изцяло на волята на взискателя - арг. чл.426, ал.2 ГПК, поради което нито присъединеният взискател, нито ДСИ могат да променят посочения от първоначалния взискател начин на принудително изпълнение.

Основателни са доводите на Комисията, че предметът на принудително изпълнение трябва да е адекватен като стойност на размера на вземането на взискателя. Възприемане на противното би довело до нарушение на основния принцип за добросъвестно упражняване на процесуалните права, визиран в разпоредбата на чл.3 ГПК. Това възражение на присъединения взискател не може да служи като основание за спиране на изпълнителното производство, но следва да бъде взето предвид от съдебния изпълнител при извършване на действията по принудително изпълнение.

При изложените съображения, съдебеният  състав намира, че обжалваното действие на ДСИ следва да бъде отменено, а делото - върнато за продължаване на действията по принудително изпълнение.

Решението е окончателно. Пълният текст http://osvr.netii.net/2012/GD/01/0063d811_91310912.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Прекратяването на изпълнителното дело не лишава взискателя от възможност отново да поиска започване на ново изпълнително производство

РЕШЕНИЕ  от 07.05.2012 г. на ВРАЧАНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение,по ч.гр.  дело N`337 по описа за  2012г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Прекратяването на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК с постановление е правомощие на съдебният изпълнител, с което той разполага при наличие на следните процесуални предпоставки , а именно, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. При осъществяване на тези предпоставки изпълнителното производство се прекратява по силата на закона.

2. Постановлението на съдебния изпълнител не прекратява изпълнение,  а установява, че по силата на закона то вече е прекратено. Постановлението не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение.

3. Представянето на адресна справка за длъжника е задължение на взискателя,тъй като в негов правен интерес е уведомяване на длъжника за предприетите спрямо него изпълнителни действия по удовлетворяване на вземането.

4. До събиране на вземането не може да се пристъпи без взискателят да посочи конкретен изпълнителен способ.

5.  Прекратяването на изпълнителното дело не лишава взискателя от възможност, ако  изпълнителният лист не е изпълнен изцяло, отново да поиска започване на ново изпълнително производство, тъй като изпълняемото право съществува.

Постъпила е жалба от взискател по изп.дело №.../2004г. против действието на съдебният изпълнител, изразяващи се в прекратяване  изпълнителното дело обективирано в постановление от 24.01.2012г.

Поставяйки на разглеждане делото, съдът намира подадената  жалба за процесуално допустима-подадена е в срока по чл.436 от ГПК, от страна в изпълнителното производство и против предвидено в чл. 435, ал.1 от ГПК действие, подлежащо на обжалване от взискателя. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:

Прекратяването на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК с постановление е правомощие на съдебният изпълнител, с което той разполага при наличие на процесуалните предпоставки визирани в цитираната разпоредба, а именно, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Освен това при наличие на законовите реквизити изпълнителното производство се прекратява по силата на закона. Наистина чл.433 ал.1 т.8 от ГПК изисква съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване на изпълнението, но това постановление не прекратява същото, а установява, че по силата на закона то вече е прекратено. Постановлението не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение.

Видно от данните по изпълнителното дело последното предприето изпълнително действие от взискателя е на 16.08.2007г., когато същият е поискал налагане на запор  върху трудовото възнаграждение  на длъжника. Запорното съобщение обаче е върнато в цялост с удостоверение от работодателя,че длъжникът е освободен от работа на 17.07.2007г. Впоследствие на 12.06.2009г. взискателят  е депозирал молба да му бъде предоставена справка по хода на делото с лаконично изявление,в случай че не са извършени изпълнителни действия да се пристъпи към изпълнителни действия  без  посочване на конкретен способ. На 19.06.2009г. взискателят е уведомен да изпрати свой представител,който да се запознае с доказателствата по изпълнителното дело,тъй като длъжникът не е получил призовката за доброволно изпълнение, запорното съобщение е върнато,поради освобождаване на длъжникът от работа. Въпреки уведомлението, по делото няма данни да са предприети действия от взискателят за удовлетворяване на вземането,респ. да е посочен изпълнителен способ за това.

Неоснователно  жалбоподателят е отъждествил липсата на актуална адресна справка и призоваването като предпоставка за предприемане на изпълнителен способ.

По делото липсва актуална адресна справка, въпреки че със съобщение от 12.06.2007г. взискателят е известен да представи такава за длъжника. Следва да се посочи, че представяне на адресна справка е задължение на взискателя по изпълнителното дело,тъй като в негов правен интерес е уведомяване на длъжника за предприетите спрямо него изпълнителни действия по удовлетворяване на вземането.

 До събиране на вземането не може да се пристъпи без взискателят да посочи конкретен изпълнителен способ,което в случая не е сторено.

Следва да се отбележи, че прекратяването на изпълнителното дело не лишава взискателя от възможност, ако  изпълнителният лист не е изпълнен изцяло, отново да поиска започване на ново изпълнително производство, тъй като изпълняемото право съществува. Това право взискателят може да упражни в петгодишният давностен срок/чл.110 ЗЗД/, чийто начален момент тече от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство.

Предвид гореизложеното  настоящият съдебен състав приема,че са налице предпоставките в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство,поради което жалбата на следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното действие на съдебният изпълнител-потвърдено.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст   

 http://osvr.netii.net/2012/GD/05/0063d812_33750712.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Срещу длъжник в несъстоятелност може да се образува изпълнително дело, ако вземането е обезпечено с ипотека на имоти на трети лице

РЕШЕНИЕ № 177  от 06.04.2012г. на  ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, втори въззивен граждански състав,  по въззивно гр.д№299 по описа за 2012г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. По своето естество отказът да се образува изпълнително дело срещу длъжник, срещу когото взискателят разполага с изпълнителен лист, представлява отказ да се извърши определено изпълнително действие. Образуването на изпълнителното производство слага началото на изпълнителния процес. В този смисъл акта на съдебния изпълнител, с той който образува или отказва да  образува изпълнително производство сам по себе си представлява едно самостоятелно изпълнително действие

2. Отказът на съдебния изпълнител да образува изпълнително дело има характеристиките на конкретно изпълнително действие по смисъла на чл.435 ал.1 от ГПК, което може да се обжалва по реда на чл.436 от ГПК от взискателя по изпълнението

3. Самостоятелно изпълнително производство може да се образува срещу длъжник в несъстоятелност, респективно да се развива само ако изпълнението е насочено срещу имущество, което не е включено в масата на несъстоятелността, респективно ако вземането не е предявено и прието при условията на чл.693 от ТЗ, както и в случаите когато паричното вземане е обезпечено с имущество, собственост на трети лица .  

4. Тежест на взискателя е да установи, че вземането му срещу длъжника, спрямо който е открито производство по несъстоятелност не е предявено и прието и че имуществото спрямо което е насочено принудителното изпълнение, не е включено в масата на несъстоятелността.

5. Тъй като към датата на откриване на производството по несъстоятелност и налагането на обща възбрана и запор , недвижимите имоти, служещи за обезпечение на взискателя  не са включени в масата на несъстоятелността, няма пречка изпълнението да бъде насочено срещу  тях.

6. Доколкото в случая, се развиват едновременно две производства, едното в рамките на несъстоятелността, свързано с осребряването на имуществото, включено в масата на несъстоятелността за удовлетворяване вземанията на кредиторите, и самостоятелното изпълнително производство, насочено срещу имуществото на третите лица, което продължава да служи като обезпечение на паричното вземане на кредитора, то не съществува пречка да се предприемат процесуални действия едновременно и по двете производства.

7. Доколкото в производството по несъстоятелност  удовлетворяването на  кредитора ще зависи от удовлетворяването на вземанията и на останалите кредитори, съобразно поредността на вземанията, предвидена в чл.722 ал.1 от ТЗ, то самостоятелният изпълнителен процес създава в значителна степен по-голяма сигурност и възможност за пълното му  удовлетворяване

  Обжалвано е постановление  на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ при Районен съд гр.Пазарджик постановено по  изп.д.№ , с което е отказано да се образува изпълнително дело против длъжника „М. Т.” ООД .

 Пазарджишкият окръжен съд като съобрази доводите изложени в жалбата и в мотивите на ДСИ, и след проверка на обжалвания акт на съдебния изпълнител, прие следното:

Касае се за отказ на съдебния изпълнител да образува изпълнително дело срещу длъжник, посочен за такъв в представения от взискателя изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение. По своето естество отказът да се образува изпълнително дело срещу длъжник, срещу който взискателят разполага с изпълнителен титул, представлява отказ да се извърши определено изпълнително действие. Образуването на изпълнителното производство слага началото на изпълнителния процес. В този смисъл акта на съдебния изпълнител, с който се отказва да се образува изпълнително производство сам по себе си представлява едно самостоятелно изпълнително действие. С постановеният отказ на практика, на взискателя се прегражда възможността да реализира правото си на принудително изпълнение по отношение на един правен субект, който изпълнителния титул го сочи като длъжник по изпълнението. В този смисъл отказът на ДСИ да образува изпълнително производство представлява по същество отказ да се извърши определено изпълнително действие, с което се поставя началото на изпълнителния процес. Затова отказът на ДСИ има характеристиките на конкретно изпълнително действие по смисъла на чл.435 ал.1 от ГПК, който може да се обжалва по реда на чл.436 от ГПК от взискателя по изпълнението.  В този смисъл жалбата е допустима.

Разгледана по същество жалбата е и основателна.Действително разпоредбата на чл.637 ал.6 т.3 от Търговския закон разрешава образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника спрямо който е открито производство по несъстоятелност, в случай, че се касае за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица. От друга страна разпоредбата на ал.5 на същия член предвижда, че не се спират делата срещу длъжника  за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица. От трета страна, разпоредбата на чл.638 ал.1 от ТЗ предвижда спиране само на онези изпълнителни производства, по които изпълнението е насочено срещу имуществото, включено в  масата на несъстоятелността с изключение на имуществото по чл.193 от ДОПК, с откриване на производството по несъстоятелност, като спряното производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл.693 от ТЗ / ал.4 на чл.638  ТЗ/.

От извършената служебна проверка по производството по несъстоятелността / извлечение от деловодната програма на Окръжен съд -Пазарджик/ се установява, че банката-взискател е предявила по реда на чл.685 от ТЗ парично вземане срещу дружеството в производството по несъстоятелност в размер на 153323.22лв, което вземане е прието от синдика и е включено в списъка на вземанията, одобрен от съда по несъстоятелността, с определение №38 от 27.01.2011г., като изпълнителният лист е издаден за вземане в по-голям размер-125000лв главница, лихва по т.10 от договора-17432.24лв, лихва по т.20-52976.17лв, комисионна 1250лв ведно със законната лихва върху главницата плюс разноски от 6433.17лв, тоест, не може да се направи еднозначен извод за идентичност на вземането за което е издадена заповед за незабавно  изпълнение №2418 от 26.09.2011г.  и изпълнителен лист от същата дата, и приетото  и включено в списъка от съда по несъстоятелността парично вземане.

 Следователно, съпоставяйки цитираните разпоредби на ТЗ, се налага извода, че самостоятелно изпълнително производство може да се образува срещу длъжник в несъстоятелност, респективно да се развива само ако изпълнението е насочено срещу имущество, което не е включено в масата на несъстоятелността, респективно ако вземането не е предявено и прието при условията на чл.693 от ТЗ, както и в случаите когато паричното вземане е обезпечено с имущество, собственост на трети лица. Тоест, в тежест на взискателя е да установи, че вземането му срещу длъжника, спрямо който е открито производство по несъстоятелност не е предявено и прието и че имуществото спрямо което е насочено принудителното изпълнение, не е включено в масата на несъстоятелността.

Но дори да се приеме хипотетично, че вземането срещу длъжника е предявено и прието при условията на чл.693 от Търговския закон, не съществува пречка предвид разпоредбата на чл.637 ал.6 т.3  и ал.5 от ТЗ да се образува съдебно производство, включая и изпълнително производство срещу длъжник, обявен в несъстоятелност, ако се касае за парични вземания, обезпечени  с имущество на трети лица. В случая, взискателят насочва принудителното си изпълнение срещу имущества, които са служили като обезпечение на вземането на кредитора /виж нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека ,договорите за покупко-продажби , които са приложени по изпълнителното дело/,  при което новите собственици,-третите лица, са ги придобили със съществуващите  върху тях тежести /ипотеки/, тоест, тези имоти продължават да служат като обезпечение на паричното вземане на кредитора  „ПИБ” АД срещу длъжниците по изпълнението /Д.Г.М. и Н.З.М./ и  включително и срещу дружеството-длъжник -”М. Т.” ООД, спрямо което е открито производство по несъстоятелност. Към датата на откриване на производството по несъстоятелност и налагането на обща възбрана и запор /21.06.2010г./, тези недвижими имоти са извън патримониума на дружеството спрямо което е отпочнато производство по несъстоятелност, поради което няма и как да бъдат върнати, респективно включени в масата на несъстоятелността. Следователно, не съществува пречка изпълнението да бъде насочено срещу тези имоти предвид задължението, което имат длъжниците посочени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.

Доколкото в случая, се развиват едновременно две производства, едното в рамките на несъстоятелността, свързано с осребряването на имуществото, включено в масата на несъстоятелността за удовлетворяване вземанията на кредиторите, и самостоятелното изпълнително производство, насочено срещу имуществото на третите лица, което продължава да служи като обезпечение на паричното вземане на кредитора, то не съществува пречка да се предприемат процесуални действия едновременно и по двете производства. Няма колизия между двете производства, след като принудителното изпълнение е насочено срещу  имущество на длъжника, различно от това, съдържащо се в масата на несъстоятелността. Не съществува пречка за който и да било кредитор да се удовлетворява от имущество на трето лице, с което е обезпечено неговото вземане, което не е включено в масата на несъстоятелността на длъжника по изпълнението, чрез провеждане на отделно изпълнително производство, още повече, че предвид обезпечението в негова полза, той ще се удовлетвори предпочтително именно от това имущество. А доколкото в производството по несъстоятелност неговото удовлетворяване ще зависи от удовлетворяването на вземанията и на останалите кредитори, съобразно поредността на вземанията, предвидена в чл.722 ал.1 от ТЗ, то самостоятелният изпълнителен процес създава в значителна степен по-голяма сигурност и възможност за пълното му  удовлетворяване.

 Пазарджишкият окръжен съд е отменил обжалваното постановление на ДСИ  ,    

с което е отказано да се образува изпълнително дело против длъжника „М. Т.” ООД в несъстоятелност. Съдът е върнал  на ДСИ при РС-гр.Пазарджик за изпълнение на указанията дадени в мотивите на настоящото решение.

Решението е окончателно.Пълният текст http://www.court-pz.info/2012_1/0063d812_29940612.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Несеквестируемоста на имуществото на длъжника-физическо лице се прилага и по отношение на едноличните търговци

 РЕШЕНИЕ от  14.06.2012г. на ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ,гражданско отделение-ІV гр.с. по ч.гр.д. №285 по описа за 2012

ТЕЗИ НА СЪДА

1.С регистрирането си като едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице. Правилата за несеквестируемост на имуществото на длъжника-физическо лице се прилагат и по отношение на едноличните търговци.

2.Длъжникът отговаря  за задълженията си с цялото си имущество. Взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника освен тези, които са изчерпателно изброени в чл.444 от ГПК.           

3. Чл.444, т.7 от ГПК не дава дефиниция на понятието „друго жилище”. Съгласно чл.40 от ЗУТ всяко жилище трябва да има най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него.  Въз основа на гореизложеното, тълкувайки разпоредбата на чл.444, т.7 от ГПК относно понятието „друго жилище” съдът приема, че в процесния случай имотът, находящ се в с. ***, ***област, не покрива изискването на чл.40 от ЗУТ, тъй като съгласно данните по делото в къщата няма обособени помещения за кухня, баня-тоалетна, складови помещения.

Постъпила е жалба от Б.К.С.против действия на ЧСИ  по изп.д.№..,  изразяващи се в насрочване на опис и оценка на недвижим имот.

Съдът намира за установено следното.

Жалбата е депозирана в преклузивния едноседмичен срок срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител с оглед на чл.435, ал.2 от ГПК, съгласно която длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, поради което е процесуално допустима.

Депозирана е молба от взискателя „М”ООД от 21.03.2012г., в която е направено искане за удовлетворяване вземането на взискателя да се извърши опис и оценка и да се изнесе на публична продан недвижим имот-апартамент. Направено е искане да се насочи изпълнението върху този имот, тъй като другият жилищен имот, собственост на длъжника, е ипотекиран, поради което неговата продажба няма да доведе до удовлетворяване на взискателя.

 ЧСИ е насрочил опис на недвижимия имот, като е изпратил призовка за принудително изпълнение до ЕТ”Б.-Б.С.”.

 Изпълнително дело №. е образувано по молба на взискателя „М„ООД гр.Плевен въз основа на приложен изпълнителен лист , от който е видно, че длъжникът ЕТ”Б.-Б.С.”, представляван от Б.С., е осъден да заплати в полза на кредитора „М”ООД гр.Плевен  сумата от 3100 лева главница, законна лихва от 02.09.2011г. до изплащане на вземането, както и направените разноски за държавна такса в размер на 62 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, като вземането произтича от задължение по запис на заповед.

 От приложения нотариален акт за покупко-продажба №   е видно, че Б. П. и В. П. са продали на внука си Б.С. следния свой недвижим имот съпружеска имуществена общност, а именно: апартамент №  като са си запазили правото на ползване, като купувачът няма право на отчуждава или ипотекира имота до деня на тяхната смърт заедно и поотделно.

Няма спор между страните, че Б. П. е починал и към настоящия момент процесният апартамент се обитава от В. П. и длъжника Б.С..

 От приложения нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №..е видно, че Б.С. е закупил следния недвижим имот:поземлен имот, находящ се в с. ...заедно с построените в имота: жилищна сграда , лятна кухня , гараж  и стопанска сграда, който недвижим имот е продаден за сумата от 2000 лева, които 2000 лева ще бъдат изплатени на продавача чрез отпуснат и разрешен от „***”АД на Б.К.С. кредит за покупка на недвижим имот след  представяне на препис от  нотариалния акт и удостоверение за вещни тежести с вписана първа по ред договорна ипотека в полза на „***”АД.

От заключението на вещото лице, неоспорено от страните,  е видно, че имотът, находящ се в с. ***, ***област, има характер на жилищен, но не може да бъде използван като жилищен без извършването на някои възстановителни и ремонтни дейности в него.От него е видно, че в задната част на двора има дворна тоалетна, имотът не се обитава, лятната кухня е с частично вкопани под нивото на терена две помещения, жилищната сграда съдържа две помещения на първия приземен и две помещения на втория надземен етаж.В нея няма обособени помещения за кухня, баня-тоалетна, складови помещения, не е установено наличие на водопровод и канализация.Сградите са в лошо състояние-овехтен интериор, износена дограма, разместени керемидени покрития-неподдържани.

Въз основа на гореизложеното съдът приема за установено следното.

С регистрирането си като едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице.След отмяната на ГПК от 1952г., включително и на §9 от ПЗР на този кодекс, съгласно която не могат да се ползват от разпоредбата на чл.339, б.”ж” от ГПК/отм./ търговците за задължения, направени от тях в това им качество,  сега действащият ГПК не изключва действието на чл.444 от ГПК по отношение на длъжниците-еднолични търговци.С оглед на тези обстоятелства следва да се приеме, че няма основание правилата за несеквестируемост на имуществото на длъжника-физическо лице да не бъдат прилагани и по отношение на едноличните търговци, тъй като длъжник по изпълнителното производство в процесния случай е едноличният търговец „Б.-Б.С.”. Следователно следва да се прецени приложението на чл.444, т.7 от ГПК, съгласно който изпълнението не може да бъде насочено върху жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него.

От доказателствата по делото се установява, че Б.С. притежава  два недвижими имота-единият, находящ се в гр. ***, както и друг недвижим имот, находящ се в с. ***, ***област.

 Длъжникът отговаря  за задълженията си с цялото си имущество.Съгласно чл.133 от ЗЗД и чл.442 от ГПК взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника, като следва да се приеме освен срещу  изчерпателно изброените в чл.444 от ГПК.           

Чл.444, т.7 от ГПК не дава дефиниция на понятието „друго жилище”.Недвижимият апартамент, находящ се в гр. ***, представлява жилище по смисъла на тази разпоредба. Що се касае до втория недвижим имот, находящ се в с. ***, ***област, въз основа на събраните по делото доказателства следва да се приеме, че представлява недвижим имот, но няма характер „друго жилище” по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК.Съгласно чл.40 от ЗУТ всяко жилище трябва да има най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него.  Въз основа на гореизложеното, тълкувайки разпоредбата на чл.444, т.7 от ГПК относно понятието „друго жилище” съдът приема, че в процесния случай имотът, находящ се в с. ***, ***област, не покрива изискването на чл.40 от ЗУТ, тъй като съгласно данните по делото в къщата няма обособени помещения за кухня, баня-тоалетна, складови помещения и др. с оглед на заключението на  вещото лице / в този смисъл и решение №424/ 09.09.2010г. ОС-Бургас по ч.гр.д.№1494/ 2010г./. Ето защо следва да се приеме, че  тъй като този имот  в с. ***не отговаря на изискванията за жилище, то той не представлява „друго жилище” по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК.

 Вторият имот, находящ се в с. ***, ***област, е ипотекиран в полза на друг кредитор, по отношение на което биха били приложими разпоредбите на чл.445, ал.1 от ГПК, процесното вземане е необезпечено  и по отношение на него следва да се приложат тези на чл.444, т.7 от ГПК.

 Ето защо следва да се приеме, че са налице основания за отмяна на обжалваните действия на ЧСИ, изразяващи се в насочване на принудителното изпълнение-опис и оценка, върху несеквестируем имот,  представляващ единствено жилище на длъжника  по изпълнително дело №  по описа на ЧСИ  по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК, а именно: апартамент.

 Плевенски окръжен съд е отменил действията на ЧСИ  по изпълнително дело № ., изразяващи се в насочване на принудително изпълнение-опис и оценка, върху несеквестируем имот, представляващ единствено жилище на длъжника  по изпълнително дело № по описа на ЧСИ , а именно: апартамент .

Решението не подлежи на обжалване.Пълният текст                                              

http://www.pleven.court- bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0612/2/0063d812_28551512.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Изпълнителното производство се спира по силата на съдебна обезпечителна заповед

Р Е Ш Е Н И Е № 109 от  11.05.2012 год. на  ХАСКОВСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД по  в.ч.гр.д.№ 270 по описа за 2012  год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Действието на съдебното определение и издадената въз основа на него заповед обвързват задължително съдебния изпълнител, поради което последният не може да извършва преценка и единственото му законосъобразно действие е да разпореди спиране на изпълнителното производство.

2. Съдебният изпълнител не може да преценя законосъобразността на съдебните актове, а само да ги изпълнява.

 Производството е образувано по жалба на взискателя по изпълнително дело № .. / 2010 год. по описа на ЧСИ против постановление  от 21.ІХ.2011 г., с което на основание чл.432 т.7, вр. с чл.397 ал.І т.3 от ГПК  производството по  делото е спряно спрямо длъжника ТК ”М” АД, с искане същото да бъде отменено като незаконосъобразно.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и изложените от страните становища, констатира следното:  

Жалбата  е на взискател в изпълнителното производство и е насочена против изрично предвидено за съдебен контрол действие по съдебното изпълнение - спиране на производството.

 Изпълнителното производство е образувано въз основа на изпълнителен лист  на ОС – Хасково, издаден по гр.д. .. / 2005 год. в полза на „С” АД - София срещу  ТК„М” АД  -Хасково.

В рамките на образуваното изпълнително производство е постъпила обезпечителна заповед от 14.ІХ.2011 г., издадена от ОС-Хасково въз основа на определение от същата дата по търговско дело №... / 2011 г., с което се разпорежда спиране на изпълнението по изп.дело №...на ЧСИ № ........, по което е насрочена публична продан на недвижим имот, собственост на длъжника - срещу ТК „М” АД-Хасково.

Действието на съдебното определение и издадената въз основа на него заповед обвързват задължително съдебния изпълнител, поради което последният не може да извършва преценка и единственото му законосъобразно действие е да разпореди спиране на изпълнителното производство. В тази насока са и разпоредбите на чл.432 ал.І, вр. с чл.397 ал.І т.3 от ГПК. В случая съдът е допуснал друга подходяща обезпечителна мярка по чл.397 ал.І т.3 от ГПК, която е императив за ЧСИ и същият е длъжен да я изпълни. Атакуваното постановление за спиране на изпълнителното производство обективира  разпореденото с обезпечителната заповед и касае само длъжника ТК„М” АД - Хасково, без да разпорежда нещо различно от изисканото от съда.

Изложените в жалбата други доводи касаят неправилността на определението за допускане на обезпечението, чрез спиране на изпълнителното производство, които са неотносими към настоящото производство, тъй като съдебния изпълнител не може да преценя законосъобразността на съдебните актове, а само да ги изпълнява. Самото определение за допускане на обезпечение подлежи на самостоятелен контрол по въззивен ред.

 Водим от горното и на основание чл.435 от ГПК, Окръжен съд – Хасково е потвърдил постановление  от 21.ІХ.2011 г. на ЧСИ с район на действие - Окръжен съд - Хасково, с което на основание чл.432 т.7, вр. с чл.397 ал.І т.3 от ГПК е спряно производството по изпълнително дело № ..спрямо длъжника ТК ”М” АД.

РЕШЕНИЕТО  е окончателно. Пълният текст http://okrsud.haskovo.net/sprweb/0063d812/27051112.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Събиране на вземания - Съдебна практика

 Който дължи обезщетение за непозволено увреждане, не може да се възползва от забраната за несеквестируемост на единственото жилище

 

Р Е Ш Е Н И Е   на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО,  по гр.д.№ 16100 по описа за 2011 г

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Описването на недвижим имот след налагането на възбрана цели обезпечаване на вземанията на кредитора и по съществото си представляванасочване на принудителното изпълнение към имота, върху който се налага.

 

2. Жалбата срещу опис на недвижим имот , който длъжникът счита за несеквестируем е допустима.

 

3. Съгласно чл.444, т.7, пр.1 ГПК изпълнението не може да бъде насочено върху следните вещи на длъжника - физическо лице: жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. От друга страна съгласно чл.445, ал.2, т.1 пр.2 от ГПК от тази забрана не може да се ползва длъжник по задължение за вреди от непозволено увреждане.

 

 

 Длъжникът Т.В.Д.  е обжалвал опис на негов собствен недвижим имот , извършен  по изп.дело  по описа на ЧСИ М.К. Жалбоподателят  твърди, че описания апартамент е единствения му жилищен имот. Потвърждава, че притежава друг недвижим имот, но същият нямал характеристиките на жилищен.

 

Изпълнителното дело  е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по присъда на ОС гр.Б., сс който Т.В.Д. е осъден да заплати в полза на Г.Г.Н. и Ц.П.Н. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер 2000 лв. и неимуществени вреди в размер на по 70 000 лв. за всеки от тях – всички вреди, произхождащи от непозволено увреждане в пряка и непосредствена причинна връзка с деянието, ведно със законни лихви върху сумите считано от датата на извършване на деянието 29.06.2009 г.

 

Видно от удостоверение за сключен граждански брак Т.В.Д. и Ц.М.Б. са сключили такъв на 22.02.2010 г.   Представено е удостоверение  на Община С., с което се установява, че притежавания от Т.В.Д. имот  не отговаря на нормите за жилище, а на сграда за сезонно обитаване.

 

Съгласно чл. 435, ал. 2 от ГПК длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо.

 

Описването на недвижим имот след налагането на възбрана цели обезпечаване на вземанията на кредитора и по съществото си представляванасочване на принудителното изпълнение към имота, върху който се налага. Следователно жалбата е допустима.

 

По съществото си жалбата е основателна. Съгласно чл.444, т.7, пр.1 ГПК изпълнението не може да бъде насочено върху следните вещи на длъжника - физическо лице: жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. От друга страна съгласно чл.445, ал.2, т.1 пр.2 от ГПК от тази забрана не може да се ползва длъжник по задължение за вреди от непозволено увреждане.

 

В процесния случай е установено, че жалбоподателят е длъжник по задължение за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане и изпълнителното дело е образуване за принудително събиране на сумите по обезщетенията. По тази причина спрямо него не следва да се приложи нормата на чл.444, т.7, пр.1 и същият неоснователно се позовава на нея в подадената жалба.

 

Воден от горното съдът е оставил без уважение жалбата.

 

  Решението е окончателно. Пълният  текст    http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=1740801

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

Остатъкът от получената сума при продажба на имот на ипотекарен длъжник  се връща на него, а не се разпределя между необезпечените кредитори на длъжника

 Р Е Ш Е Н И Е от 16.01.2012 г. на Софийски   градски   съд,    г.о.,   ІI-б  въззивен състав, по ч.гр. дело № 463 по описа  за 2012 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно разпоредбата на чл.460 от ГПК, след като се удовлетворят вземанията, ползващи се с право на предпочтително удовлетворение, остатъкът от сумата се разпределя между другите кредитори по съразмерност. По смисъла на тази разпоредба, във вр. с чл.136 от ЗЗД, на разпределение между присъединените необезпечени кредитори (какъвто е жалбоподателят) подлежат само сумите, получени при продан на имущество, явяващо се собственост на длъжника по изпълнителното дело.

2. Ако продаденият имот е собственост на ипотекарния длъжник, а не длъжника по кредита,  наличният остатък се изплаща на ипотекарния длъжник, а не се разпределя между необезпечените кредитори на длъжника.

 З.В.С. е обжалвал действията на ЧСИ С.Я. по изп. дело, обективирани в изготвеното разпределение на постъпилите суми по делото и невключването му в разпределението в нарушение . Жалбоподателят излага, че е присъединен взискател по делото и незаконосъобразно съдебният изпълнител  не е го е включил  в разпределението по съображения, че на публичната продан е продаден частен имот на трето лице и не са налице основания за включване.

Съдът, като разгледа жалбата и материалите по делото, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Изпълнителното дело е образувано по молба на „П.И.Б.” АД срещу Фондация „С.З.” въз основа на изпълнителен лист по гр. дело № .../2010 г. на СРС, с който Фондация „С.З.” е осъдена да заплати на „П.И.Б.” АД, във връзка с договор за кредит, суми в размер на общо 18 722.45 евро и 1 914.71 лв. Вземането на банката към Фондация „С.З.” е обезпечено с учредяване на договорна  ипотека върху недвижим имот на трето лице – Р.В.Р. Ипотеката е учредена върху апартамент в гр. София.

З.С. се явява присъединен взискател по изпълнителното дело на основание издаден в негова полза изпълнителен лист  срещу Фондация „С.З.”.

Имотът, предмет на договорната ипотека, е изнесен на публична продан, от която е постъпила сума в размер на 45 000 лв.

На 21.07.2011 г. съдебният изпълнител е изготвил протокол за разпределение, като съгласно него на З.С. не са разпределени суми, тъй като събраната по делото сума е от трето задължено лице. Постъпилата сума е разпределена, както следва:  на „П.И.Б.” АД - 40 851.52 лв., на ПАМДТ/ за местен данък/ – 113.98 лв., а за ЧСИ следва да бъде удържана сума от 4 034.50 лв. 

Въз основа на горното настоящият съд счита жалбата за неоснователна.

Продаденият на публична продан имот е собственост на ипотекарния длъжник Р.., а не на длъжника на З.С. – Фондация „С.З.”. Р. се явява ипотекарен длъжник, тъй като е учредил договорна ипотека върху имота си за обезпечаване вземането на „П.И.Б.” АД срещу Фондация „С.З.”. Действително, съгласно разпоредбата на чл.460 от ГПК, след като се удовлетворят вземанията, ползващи се с право на предпочтително удовлетворение, остатъкът от сумата се разпределя между другите кредитори по съразмерност. По смисъла на тази разпоредба, във вр. с чл.136 от ЗЗД, на разпределение между присъединените необезпечени кредитори (какъвто е З.С.) подлежат само сумите, получени при продан на имущество, явяващо се собственост на длъжника по изпълнителното дело. В конкретния случай, продаденият имот, както бе отбелязано по-горе, не е собственост на длъжника Фондация „С.З.”. Ето защо, ако е налице остатък, същият следва да се изплати на ипотекарния длъжник Р. Р., а не да се разпределя между необезпечените кредитори на фондацията.

 По изложените съображения съдът е оставил без уважение подадената жалба.

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=1938298

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Банковите сметки на едноличния търговец могат да бъдат запорирани заради не върнат  негов личен дълг.

РЕШЕНИЕ от 01.02.2012г. на Ямболския окръжен съд,  ІІІ-ти въззивен граждански състав  по гр.дело № 41  по описа за 2012г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Признаването на търговското качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност. В качеството си на субект на гражданското право, физическото лице може да придобива само граждански права и задължения, но с признаването му за търговец, за него се открива възможността да бъде страна и по правоотношения в търговското право без обаче да възниква нов правен субект. Всички права и задължения във връзка с търговската дейност се обединяват от личността на лицето, признато за търговец и на него се признава правото да бъде страна по търговско-правни отношения в рамките на собствения му персоналитет.

2. Едноличният търговец  е носител едновременно на търговски и на граждански права и задължения, поради което с едно и също имущество той ще отговаря по задълженията, придобити в резултат на упражняване на търговската си дейност и по всякакви други имуществени отношения, в които влиза в частния си живот.

Производството е образувано  по жалба от „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ”АД, гр.София срещу разпореждане по изп.д.№.../2011г.на ДСИ към РС-Ямбол, с което последният му е отказал да наложи запор върху декларираните в НАП  банкови сметки на И.К.С., осъществяващ търговска дейност под формата на  ЕТ”М-И.С.”

Съдът приема за установени следните  факти:

Изп. дело № ../2012 год. е образувано по молба на „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ”АД, гр.София въз основа на изп. лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение, с който И.К.С. е осъден да му заплати сумата в размер на 14 170.35лв. по Договор за потребителски кредит от 17.06.2010г., от които 12 934.59лв. главница, договорена лихва в размер на 1156.75лв., считано от 17.07.2010г.до 22.08.2011г., наказателна лихва в размер на 79.01лв. за периода от 17.01.2011г.до 22.08.2011г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -17.09.2011г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 283.41 лв.платена ДТ и 640.09лв.-адвокатско възнаграждение.Посочен е и способа за принудително изпълнение – налагане на запори и възбрани върху недвижими имоти в гр. Ямбол, искани с допълнителни молба, като спред едната от тях е поискан запор на декларираните в НАП банкови сметки на длъжника И.К.С., осъществяващ търговска дейност под формата на ЕТ”М-И.С.  С образуването на делото съдебният изпълнител  се разпоредил  да се изпрати покана за доброволно изпълнение и отказал да наложи искания запор върху декларираните банкови сметки в НАП на ЕТ.

При горната фактическа обстановка, съдът стига до следните  правни изводи:

Жалбата е допустима  като подадена в законоустановения срок, от страна с интерес от обжалването, а обжалваното действие е сред лимитативно изброените изпълнителни действия на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съдът не споделя доводите, които е изложил във връзка с постановения от ДСИ отказ, предмет на жалбата, а именно че кредитът, отпуснат на длъжника е потребителски и няма доказателства, че същият е използван за осъществяване на търговската дейност на търговеца или че сумите са включени в търговското предприятие. Според търговския закон едноличният търговец е физическо лице, което има местожителство в страната(чл.56). Признаването на търговското качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност. В качеството си на субект на гражданското право, физическото лице може да придобива само граждански права и задължения, но с признаването му за търговец, за него се открива възможността да бъде страна и по правоотношения в търговското право без обаче да възниква нов правен субект. Всички права и задължения във връзка с търговската дейност се обединяват от личността на лицето, признато за търговец и на него се признава правото да бъде страна по търговско-правни отношения в рамките на собствения му персоналитет. Или с други думи казано той  е носител едновременно на търговски и на граждански права и задължения, поради което с едно и също имущество той ще отговаря по задълженията, придобити в резултат на упражняване на търговската си дейност и по всякакви други имуществени отношения, в които влиза в частния си живот. По тази причина няма пречка да се наложи запор върху декларираните банкови сметки от дейността му като едноличен търговец за вземания на физическото лице.

В конкретиката на настоящия случай задължението на физическото лице И.С. е възникнало  въз основа на сключен потребителски кредит между него лично и взискателя. Но физическото лице-длъжник е регистрирано и като ЕТ”Н-И.С.”. Както се посочи едноличният търговец е физическо лице, като регистрацията му по Търговския закон няма за правна последица възникването на нов правен субект. Неговото имущество не е самостоятелно и обособено извън това на физическото лице. В тази връзка и с оглед изложеното, предвид обстоятелството, че няма раздвояване между физическото лице и търговеца, че последният не е юридическо лице с обособено имущество(т.е. не е ЕООД), което да го персонифицира отделно от физическото лице следва, че имуществото на едноличния търговец в т.ч. и откритите на негово име банкови сметки следва да служат за удовлетворяване  вземанията на взискателя, след като способ за удовлетворяване на вземанията му са посочени именно банковите сметки на ЕТ, декларирани в НАП.

По изложените съображения,Ямболският окръжен съд е отменил  отказа на ДСИ при СИС на ЯРС да наложи запор върху декларираните в НАП банкови сметки на И.К.С., осъществяващ търговска дейност под формата на  ЕТ”М-И.С.”*** .

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://www.os-yambol.org/ser/vs/2012/0063d812/04120112.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Жалба срещу възлагане на недвижим имот

Р Е Ш Е Н И Е от  24.11.2011 г. на ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ по ч.гр.д. № 916    по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Длъжникът може да обжалва отстраняването му от имота поради това, че не е  надлежно уведомен за изпълнението.

2.Постановлението за възлагане може да се обжалва от длъжника само на две основания- че наддаването при публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

3. Наддаването е надлежно, когато са спазени изискванията на чл.489 и чл.490 от ГПК.Приема се, че е нарушена  предвидената процедура, като наддавателните предложения не съдържат съответните реквизити, участник в наддаването не е внесъл задатък или не е приложил съответната квитанция, предложението му не е било отразено във входящия регистър на съда, проданта не е приключила в законоустановеното време, в наддаването са взели участие лица, които не са имали право да наддават и др.

4.Няма забрана публичната продан да се проведе и при участието на един наддавач.

Постъпила е жалба от  длъжник по изпълнително дело и от съпругата му , които обжалват действията на съдебния изпълнител по изп.д.№* по провеждането на публичната продан и уведомлението за обявяването на купувач на следния имот: недвижим имот- магазин, преустроен в малък цех за производство на ръчен хляб и магазин за промишлени стоки, със застроена площ от 136 кв.м., находящ се на І етаж  в  масивна жилищна сграда, находяща се в гр.Плевен, на ул.”***, построена през 1965г., ведно с отстъпеното право на строеж.

ЧСИ  е изразила становище, че изпълнителното дело  са наложени възбрани върху недвижими имоти, находящи се в гр.Плевен, гр.София и в с.***, Плевенска област, както следва: 1.Собственост на  ЕТ”.....”, представлявано от П.Н., а именно:недвижим имот, магазин , преустрооен в малък цех за производство на ръчен хляб и магазин за хранителни стоки, със застроена площ от 136 кв.м., находящ се на І етаж в масивна жилищна сграда, находяща се в гр.Плевен; 2.Собственост на П.Н. и Р.Н. по плана на селото със застроена площ от 1150 кв.м., заедно с построена в имота  сгради; 3.Собственост на Р.Н.  Извършен е опис на първите два имота и същите са изнесени на публична продан.Публичната продан за имот – магазин в гр. Плевен  е станала, като за купувач на имота е обявен единственият наддавач, подал валидно наддавателно предложение, като след внасянето на цената е издадено постановление за възлагане.Уведомен е собственика на имота едноличен търговец, който е закупил същия с договор за продажба чрез търг от 18.08.2005г.Уведомена е и съпругата на длъжника за публичната продан-покана за доброволно изпълнение, протоколи за опис, съобщения за разгласяване на публичната продан, съобщение за обявен купувач.Счита, че жалбата е неоснователна.

Съдът намира за установено следното.

 Изпълнителното дело е образувано по искане на взискателя „МКБ Юнионбанк”АД гр.София въз основа на два изпълнителни листа-от 12.04.2011г. , съгласно който длъжникът-ЕТ”.......”, представляван от П.Н., и длъжникът П.Н., следва да заплатят солидарно на „МКБ Юнионбанк” АД гр.София посочените в изпълнителния лист суми, както и  изпълнителен лист от 12.04.2011г.  с който  длъжникът ЕТ”....., следва да заплатят солидарно на кредитора „Юнионбанк”АД гр.София посочените в изпълнителния лист суми.

С постановление за възлагане на недвижим имот от 11.10.2011г. на ЧСИ  по изп.д.№***/2010г. изнесеният на публична продан от 03.09.2011г. до 03.10.2011г. недвижим имот, представляващ магазин , преустрооен в малък цех за производство на ръчен хляб и магазин за хранителни стоки, със застроена площ от 136 кв.м., находящ се на І етаж в  масивна жилищна сграда, находяща се в гр.Плевен, ведно с отстъпеното право на строеж в УПИ І в стр.кв.269 по плана на гр.Плевен, принадлежащ на ЕТ”....., представляван от П.Н., за купувач на имота е обявен Д.П.Б., който в законния едноседмичен срок е внесъл цената на имота в размер на 171 995 лева, като е приспаднат внесения задатък от 19110 лева, поради което му е възложен същия.

С договор за продажба чрез публичен търг с явно наддаване на обект-общински нежилищен имот, невключен в имуществото на общинско търговско дружество от 18.08.2005г., процесният недвижим имот, представляващ магазин „***”, преустроен в цех за производство на ръчен хляб и магазин за хранителни стоки, със застроена площ от 136 кв.м., е бил продаден на ЕТ”.”, представляван от П.Н..

 От нотариален акт за учредяване на договорна ипотека е видно, че за обезпечаване вземането на кредитора ТБ „МКБ Юнионбанк” АД София по предоставения кредит спрямо длъжника ЕТ”..”, представляван от П.Н., и съпругата му Р.Н., са учредили договорна ипотека върху гореописания недвижим имот, представляващ магазин , преустроен в малък цех за производство на ръчен хляб и магазин за хранителни стоки.

Съгласно чл.435, ал.2 от ГПК длъжникът може да обжалва отстраняването му от имот поради това, че не е  надлежно уведомен за изпълнението, а според чл.435, ал.3 от ГПК постановлението за възлагане може да се обжалва от длъжника само на две основания- че наддаването при публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

Наддаването е надлежно, когато са спазени изискванията на чл.489 и чл.490 от ГПК.Приема се, че е нарушена  предвидената процедура, като наддавателните предложения не съдържат съответните реквизити, участник в наддаването не е внесъл задатък или не е приложил съответната квитанция, предложението му не е било отразено във входящия регистър на съда, проданта не е приключила в законоустановеното време, в наддаването са взели участие лица, които не са имали право да наддават и др.

 В жалбата са изложени доводи, че Р.Н. не е получавала уведомление по чл.435, ал.2 от ГПК, от което да е видно, че тя е надлежно уведомена за изпълнението.  По изпълнителното дело е приложена покана за доброволно изпълнение от 11.05.2011г. до Р.Н., от която е видно, че тя е уведомена за изпълнителното дело, включително  за наложената възбрана върху процесния недвижим имот, както и за насрочения на 08.06.2011г. опис и оценка на посочените възбранени и ипотекирани недвижими имоти, единият от които е и процесният.Поканата за доброволно изпълнение е връчена при условията на чл.50 от ГПК по отношение на ЕТ”....”. Приложен и е и протокол за опис на процесния недвижим имот от 08.06.2011г., подписан от двамата, 3 бр. съобщения , получени на 14.07.2011г. че е насрочено изпълнение върху процесния недвижим имот, от Р.Н.. Ето защо следва да се приеме, че е налице надлежно уведомление за изпълнението с оглед на чл.435, ал.2 от ГПК във връзка с подлежащото на обжалване изпълнително действие.  Приложено е  обявление №162/2011г. за провеждането на първата публична продажба по отношение на процесния имот за периода от 03.09.2011г. до 03.10.2011г.; протокол за разгласяване на публичната продан на процесния имот от 12.07.2011г.; 2 бр.протоколи от 12.07.2011г.; писмо до Община гр.Плевен от 12.07.2011г.; писмо изх.№11491/ 12.07.2011г. за регистриране на протокол за разгласяване на публична продан по изп.д.№***/ 2011г., с оглед на чл.487 от ГПК.

ЧСИ е определил първоначалната цена на имота-191 100 лева с оглед на депозираното заключение на ВЛ за пазарната стойност на процесния магазин с оглед на чл.485 от ГПК във вр. с чл.468 от ГПК.  Приложено е наддавателното предложение на Д.Б. от 03.10.2011г. с представени доказателства за внесения задатък с оглед на чл.489, ал.1 от ГПК.  Съставен е протокол за обявяване на постъпили наддавателни предложения по насрочената публична продан от 04.10.2011г., като за купувач на процесния имот е  обявен Д.Б. за сумата от 191 105 лева.Посочено е, че на основание чл.492, ал.3 от ГПК купувачът се счита уведомен, че следва в едноседмичен срок от приключване на проданта  да внесе предложената цена, като се приспадне внесения задатък, по сметката на ЧСИ, като са указани и последиците от невнасяне в срок на цената по чл.492, ал.3 от ГПК.Приложено е авизо местен превод от 10.10.2011г., от което е видно, че е внесена в рамките на срока по чл.492, ал.3 от ГПК от купувача Д.Б. сумата от 171 995 лева, която заедно с внесения от него на 03.10.2011г. задатък в размер на 19 110 лева съставлява сбора на предложената от него цена в горепосочения размер.

 Съдът приема, че няма забрана публичната продан да се проведе и при участието на един наддавач, както това е налице в процесния случай, в който освен това най-високата предложена цена, която е единствена такава, е първоначално определената.

Наддаването при публичната продан е извършено по надлежния ред, като с горепосочения протокол от ЧСИ е определена първоначалната цена на имота съгласно чл.488 от ГПК.Наддавателните предложения са направени в съответствие с изискванията на чл.489 от ГПК.Участникът в публичната продан е внесъл задатък 10% върху началната цена, за което е представена вносна бележка.Предложил е цена на имота, която е посочил с цифри и с думи.Неоснователно е и възражението, че предложената от обявения за купувач покупна цена не е била внесена в законоустановения срок с оглед на чл.492, ал.3 от ГПК.

Съдът е оставил без уважение жалбата на ЕТ”...”, представляван от П.Н., и на Р.Н..      

срещу постановлението за възлагане на недвижим имот представляващ магазин , преустроен в малък цех за производство на ръчен хляб и магазин за хранителни стоки, със застроена площ от 136 кв.м., находящ се на І етаж в масивна жилищна сграда, находяща се в гр.Плевен  ведно с отстъпеното право на строеж в УПИ І в стр.кв.269 по плана на гр.Плевен.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.  Пълният текст  http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/1111/4/0063d811_916b2411.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 Възбрана на несеквестируемо жилище 

РЕШЕНИЕ от  30.01.2012 г. на Плевенски окръжен съд, граждански състав по частно гражданско дело  №1105 по описа за 2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Възбраната като способ от обезпечителната фаза на принудителното изпълнение представлява разпореждане на съдебния изпълнител , с което определена недвижима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на него или на трето лице, докато бъде продадена .

2. Възбраната  върху несеквестируем недвижим имот е недопустима.

Производството е  образувано е  жалба  на длъжник по изпълнително дело  против действията на  ЧСИ ***, касаещи насочването на принудителното изпълнение по делото върху собствения му недвижим имот- единствено жилище, в което той и членовете на семейството му живеят заедно и никой от тях няма друго жилище. Жалбоподателят излага  оплаквания за незаконосъобразност на наложената възбрана върху имот , представляващ : дворно място заедно с построените в него жилищна сграда, стопански сгради и гараж,   и насрочения опис на същия.

Иска от съда да отмени обжалваните действия, тъй като са насочени върху несеквестируемо имущество, а именно- единствено жилище, в което той и членовете на семейството му живеят заедно и никой от тях няма друго жилище, на осн. чл. 444, ал.7 от ГПК.

Частният съдебен изпълнител, чиито действия са обжалвани, е изложил мотиви, на осн. чл. 436, ал.3 от ГПК , че така подадената жалба е неоснователна, тъй като към момента на налагане  на възбраната не са били представени възражения от длъжника, както и доказателства, че описаният недвижим имот се явява несеквестируем като единствено семейно жилище на длъжника. Твърди се още, че към датата на налагане на самата възбрана е практически невъзможно установяването от страна на ЧСИ на обстоятелството дали възбранения недвижим имот е единствена собственост на длъжника, поради това, че за установяването му  следва да се изискат справки от всички общини на територията на страната.Не били приложени към жалбата доказателства, от които да е видно, че възбраненият имот е единствено жилище на длъжника, но ако ОС приеме това твърдение, видно от данните по делото било , че възбраната е наложена върху УПИ заедно с построени жилище, гараж и стопански сгради, като счита, че института на несеквестируемостта не би следвало да се приложи към последните две и прилежащия им УПИ.

 Въззивната инстанция , за да се произнесе, съобрази следното : жалбата е  подадена от длъжника по изпълнителното дело  и в законния срок,  срещу подлежащо на обжалване действие на ЧСИ почл. 435, ал.2 от ГПК , поради което е процесуално допустима.

Разгледана  по същество, жалбата е и основателна по следните съображения:

Жалбоподателят е  солидарен  длъжник по изпълнително дело, което има за предмет парични вземания  на банка „ДСК „ЕАД.  По искане на взискателя ЧСИ е насочил принудителното изпълнение върху процесния недвижими имот, който според данните по приложеното изпълнително дело се явява единственият жилищен имот на жалбоподателя- длъжник. Горното се подкрепя и от представена пред въззивната инстанция декларация  от П.И.Г., с която същият декларира, че нито той, нито членовете на семейството му, с които живее в едно домакинство, не разполагат с друго жилище на територията на страната, освен това , върху което е насочено принудителното изпълнение. С оглед на това  и съгласно разпоредбата  на чл. 444, ал.1, т.7 от ГПК ,  съдът намира, че процесният имот се явява несеквестируем и изпълнението не може да бъде насочено върху него. Данните по изпълнителното дело сочат, че длъжникът и жалбоподател в настоящото производство е собственик на ½ от възбраненото имущество, което отделно от това се явява и единствено жилище за него и семейството му.

Относно обстоятелството дали същото надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му , определени с наредба на МС и възможността надвишаващата част да бъде продадена при условията на чл. 39, ал.2 от ЗС , ЧСИ не е събрал предварително данни за обстоятелствата по горецитираната законова разпоредба- чл. 444, ал.1, т.7, предл. 2-ро , само при наличието на които би могъл законосъобразно да насочи изпълнението върху притежаваното от длъжника жилище.

Възбраната като способ от обезпечителната фаза на принудителното изпълнение представлява разпореждане на съдебния изпълнител , с което определена недвижима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на него или на трето лице, докато бъде продадена .Недопустима се явява обаче възбраната  върху несеквестируем недвижим имот.

При това положение и с оглед установеното, че процесното  жилище е  единствено на длъжника и попада в хипотезата на несеквестируемостта по чл. 444, ал.1, т.7 от ГПК , като няма данни да е налице хипотезата на чл. 444, ал.1, т.7, предл.2, при която несеквестируемостта за горницата над определените жилищни нужди отпада, настоящият съдебен състав намира  насочването на принудителното изпълнение върху него за недопустимо и възбраняването му  за незаконосъобразно, поради което следва да се отмени.

 По изложените от взискателя съображения , че освен жилищната сграда ,  собственост на длъжника, са възбранени и стопански постройки и гараж като част от  УПИ, които не са жилищни по своя характер, настоящият състав намира, че понеже същите са собственост на един длъжник и влизат в едно УПИ , реалното насочване на изпълнението върху тях отделно от жилищната сграда на практика би станало твърде неудобно и практически може да бъде невъзможно осъществяването му. Неоснователни по изложените съображения намира и възраженията на ответника по жалбата.

Относно оплакването във въззивната жалба, че за вписаната възбрана длъжникът е получил уведомлението от служба по вписвания- гр. Кнежа, не е налице нарушение, тъй като е видно от изпълнителното дело, че на длъжника е била редовно връчена покана за доброволно изпълнение , в която се съдържа предупреждение, че ако в дадения му срок не изпълни задължението си ще се пристъпи към принудително изпълнение, на осн. чл. 428, ал.1 и 2 от ГПК. С наложената възбрана съдебният изпълнител е пристъпил именно към самото принудително изпълнение, като отделно бе обсъден и въпросът доколко самото изпълнение е било насочено към вещ, подлежаща на принудително изпълнение.

 Плевенски Окръжен съд е отменил  наложената възбрана от ЧСИ върху имота на жалбоподателя.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0112/4/0163d811_10513012.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Наложеният от съда запор като обезпечителна мярка  прави обезпечения кредитор  присъединен взискател по право, който трябва да участва в разпределението и припадащата му се сума се запазва по сметката на съдебния изпълнител до представянето на изпълнителен лист

РЕШЕНИЕ  от 29.07.2011 г. на ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-ІV гр.с. по ч.гр.д. № 578    по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпределението е акт на съдия-изпълнителя, с който той определя кои притежания подлежат на удовлетворяване, какъв е редът за удовлетворяването им и каква сума се полага за пълно  или частично изплащане на всяко едно от тях.То предпоставя няколко взискатели по същото изпълнение и недостатъчност на сумата, постъпила по изпълнението, за цялостното удовлетворяване на всички взискатели.

2. В процесния случай е налице конкуренция на запора, наложен по изпълнителния лист и на този по обезпечителната заповед . Освен  първоначалният взискател по изпълнителното дело, но има и присъединени взискатели.Присъединяването става с писмена молба с приложен изпълнителен лист, но е възможно и присъединяване по право.На чл.458 от ГПК  държавата  се смята винаги за присъединен взискател по право за дължимите й от длъжника  публични и други вземания. На основание издадената обезпечителна заповед е налице съгласно чл.459 от ГПК присъединяване на кредитор с обезпечен иск -ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.”, тъй като изпълнението е насочено върху предмета на изпълнението.

3.Наложеният обезпечителен запор  не определя обезпечения кредитор –едноличен търговец като привилегирован, а е основание /когато запорът е наложен от съда като обезпечителна мярка /той да бъде определен като присъединен взискател по право, който трябва да участва в разпределението и припадащата му се сума се запазва по сметката на съдебния изпълнител до представянето на изпълнителен лист-чл.459, ал.1, изр.2-ро от ГПК.

4.  При извършване на разпределение най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение, а остатъкът се разпределя между другите взискатели по съразмерност.

Постъпила е  жалба от  длъжникът ЕТ”М.М. Ц.-Д.Ц.”, с която се обжалват действията на ЧСИ Вангелова , свързани с разпределението на сумите, постъпили по нейни сметки, събрани във връзка с образуваното изп. дело от техни сметки.Излагат се доводи, че от приложената обезпечителна заповед е видно, че върху вземането по това дело е наложен запор.От датата на налагане на запора /31.01.2011г./ на основание чл.451, ал.1 от ГПК ЧСИ Н.Вангелова по изп.д.№ / 2011г. се явява трето задължено лице по смисъла на чл.451, ал.1 от ГПК и като такова се лишава от правото да се разпорежда със сумите, постъпили по нейните сметки, като разпределението на постъпилите суми представлява разпоредително действие и като такова се явява в нарушение на чл.451, ал.1 от ГПК.

От приложеното разпределение по изпълнителното дело от 25.05.2011г. е видно, че по сметката на ЧСИ е налична неразпределена събрана сума /постъпилите плащания са от наложени запори на банкови сметки/ в размер на 20 975.33 лева, която е недостатъчна за удовлетворяване на вземането на взискателите, поради което постъпилата неразпределена събрана сума в размер на 20 975.33 лева е разпределена както следва:съгласно чл.136, т.1 от ЗЗД-т.1.Такси /т.11 от ТТР към ЗЧСИ-за присъединяване на взискател-60 лева с ДДС, т.13 ТТР-изготвяне и предявяване на разпределение-36 лева с ДДС, т.5-връчв.призовки за разпределение на ТД на НАП и на длъжника-2х24 лева=48 лева, изпращане призовка на взискателя-12 лева, общо такси 156 лева с ДДС, които не са платени и следва да се заплатят на ЧСИ след влизане в сила на разпределението; 2.Такса т.26 от ТТР-задължението по предявения изпълнителен лист и направените от взискателя разноски към 25.05.2011г. е 385 493.35 лева, в която сума е включена главницата по изп.лист, законна лихва, изчислена към 25.05.2011г., присъдените с изпълнителния лист разноски и направените по изпълнителното дело разноски без ДДС за платените такси.Посочено е, че при събиране на цялата дължима сума таксата по т.26 е в размер на 13 118.60 лева с ДДС, а за събраната сума в размер на 20 975.33 лева съответната на събраната сума такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ е в размер на 714.05 с ДДС или общо такси и разноски, които да се платят на ЧСИ /1+2/-870.05 лева; 3. Направени разноски по изпълнителното дело от първоначалния взискател /такси, платени на ЧСИ-810 лева с ДДС, доп.разноски съгл.т.31, б.а от ТТР към ЗЧСИ-общо 857.20 лева, адвокатски хонорар по изпълнителното дело-10 000 лева, и присъдени разноски с изп.лист-6 838.70 лева за държавна такса и 11 600 лева адвокатски хонорар-общо 30 105.90 лева, които разноски по изпълнението не могат да бъдат изплатени изцяло, тъй като наличната сума е недостатъчна, а ще бъде изплатена на П.Н.  сумата от 20 105.28 лева след влизане в сила на разпределението; ІІ.Съгласно чл.136, т.6 от ЗЗД по отношение на присъединения взискател ТД на НАП Плевен е представено удостоверение за публични задължения съгласно чл.191 от ДОПК, съгласно което публичните задължения на длъжника ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.” са в размер на 234 809.70 лева, но поради недостатъчност на наличната сума публичните задължения, които съгласно чл.136, т.6 от ЗЗД се ползват с право на предпочтително удовлетворяване след разноските по принудителното изпълнение, не могат да бъдат изплатени.

По изп.д.№ /2011г. по описа на ЧСИ Н.В. по сметката на същия е налична неразпределена събрана сума /постъпилите плащания са от наложени запори на банкови сметки/ в размер на 20 975.33 лева, която е недостатъчна за удовлетворяване на вземането по същото.

Изпълнителното дело е било образувано по молба на „В. мийт” ООД гр.София въз основа на изпълнителен лист от 11.01.2011г. по ч.гр.д.№..../2011г. по описа на ПлРС, въз основа на който длъжникът ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.” следва да заплати на кредитора „В. мийт”ООД гр.София сумата от 341 934.69 лева главница и законната лихва върху главницата, считано от 07.01.2011г. до изплащането на вземането, както и разноски по делото-6 838.70 лева-внесена държавна такса и 11 600 лева-адвокатски хонорар.

 С молба от 19.01.2011г. от „В. мийт”ООД гр.София и П.Н. до ЧСИ е направено искане да бъде конституиран като нов взискател по образуваното изпълнително дело П.Н. с оглед на сключения договор за цесия от 13.01.2011г., като са представени и уведомление от „В. мийт”ООД гр.София до П.Н., нотариална покана от дружеството до едноличния търговец, както и договора за цесия.

 От приложената обезпечителна заповед от 28.01.2011г. по ч.т.д.№..../2011г. по описа на ПлОС е видно, че е допуснато обезпечение на бъдещ иск от ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.”, представляван от Д.Ц.,***, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК с цена на иска 341 934.69 лева чрез налагане на обезпечителна мярка „запор” върху вземане на „В. мийт” ООД гр.София по изп.д.№  /2011г. на ЧСИ Н.Вангелова до размера на сумата от 341 934.69 лева.

С молба от 01.02.2011г. от едноличния търговец по настоящето изпълнително дело е уведомен ЧСИ, че във връзка с образувано изп.д.№20118150400341/ 2011г. при ЧСИ Т.К. е наложен запор върху вземането на „В. мийт” ООД по образуваното при първия ЧСИ изп.д.№201181440400025/ 2011г. със запорно съобщение от 31.01.2011г. в рамките на срока за доброволно изпълнение, като е направено искане на основание чл.451, ал.1 от ГПК да не предприема изпълнителни действия поради възникнали техни насрещни претенции срещу „В. мийт”ООД.

Съгласно чл.451, ал.1 от ГПК от момента на налагане на запора длъжникът се лишава от правото да се разпорежда с вземането или с вещта.

 Разпределението е акт на съдия-изпълнителя, с който той определя кои притежания подлежат на удовлетворяване, какъв е редът за удовлетворяването им и каква сума се полага за пълно  или частично изплащане на всяко едно от тях.То предпоставя няколко взискатели по същото изпълнение и недостатъчност на сумата, постъпила по изпълнението, за цялостното удовлетворяване на всички взискатели.

Неоснователно е становището на жалбоподателя, че ЧСИ Н.В. по   изп.д.№2011814040025/2011г. се явява трето задължено лице по смисъла на чл.451, ал.1 от ГПК и като такава се лишава от правото да се разпорежда със сумата, постъпила  по нейната сметка в резултат на постъпили плащания от наложените запори на банкови сметки, а разпределението представлява разпоредително действие и като такова се явява нарушение на същия текст с оглед на наложения запор / 31.01.2011г./ във връзка с издадената обезпечителна заповед от друг ЧСИ.

В процесния случай е налице конкуренция на запора, наложен по изпълнителния лист от 11.01.2011г. и на този по обезпечението на иска с оглед на обезпечителната заповед от 28.01.2011г.  В този смисъл „В. мийт”ООД гр.София е първоначалният взискател по изпълнителното дело, но има и присъединени взискатели.Присъединяването става с писмена молба с приложен изпълнителен лист, но е възможно и присъединяване по право.

 В процесния случай с оглед на чл.458 от ГПК и приложеното удостоверение от 16.05.2011г. на НАП-ТД-В.Търново държавата  се смята винаги за присъединен взискател по право за дължимите й от длъжника ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.” публични и други вземания.

На второ място с оглед на издадената обезпечителна заповед от 28.01.2011г. е налице съгласно чл.459 от ГПК присъединяване на кредитор с обезпечен иск-ЕТ”М.-М. Ц.-Д.Ц.”, тъй като изпълнението е насочено върху предмета на изпълнението.Наложеният запор на 31.01.2011г. не определя обезпечения кредитор –едноличен търговец като привилегирован, а е основание /когато запорът е наложен от съда като обезпечителна мярка /той да бъде определен като присъединен взискател по право, който трябва да участва в разпределението и припадащата му се сума се запазва по сметката на съдебния изпълнител до представянето на изпълнителен лист-чл.459, ал.1, изр.2-ро от ГПК.  В този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателя, че постъпилата сума от  20 975.33 лева по сметката на ЧСИ Н.В. не подлежи на разпределение с оглед на чл.451 от ГПК.

С оглед на чл.460 от ГПК правилно съдебният изпълнител е извършил разпределение на същата сума, като най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение, а остатъкът подлежи на разпределение между другите взискатели по съразмерност.

 Чл.136 от ЗЗД определя кои взискатели се ползват с право на предпочтително удовлетворяване в реда, по който са изброени в този текст. В т.1 са посочени вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл.134 и 135-от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски.  В този смисъл правилно са разпределени сумите по т.1-такси-по т.11, т.13 и т.5 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, поради което следва да се  потвърди разпределението  в тази му част, като сумата възлиза на 156 лева с ДДС.  По т.2 от разпределението във връзка с таксата по т.26 от ТТР към ЗЧСИ за изпълнение на парично вземане се събира такса върху събраната сума: от 10 000 лева до 50 000 лева- 825 лева + 6% за горницата над 10 000 лева. Следователно върху сумата от 20 975.33 лева таксата е в размер на 1 780.22 лева с ДДС.Следва да бъде потвърдено в тази част за сумата от 714.05 лева с ДДС, а останалата сума като разлика от 1 066.17 лева следва да бъде присъдена на ЧСИ за изплащане след влизане в сила на разпределението.  По т.3 от разпределението правилно е прието, че направените разноски по изпълнителното дело /такси, платени на ЧСИ/ са в размер на 810 лева с ДДС.

 По отношение на допълнителните разноски т.31, б.”а” от ТТР към ЗЧСИ съдът приема, че с оглед на представените доказателства сумата възлиза на 377.50 лева, а не на 47.20 лева, както е определено.Следва да бъде присъдена и разликата от 330.30 лева. Правилно е прието от ЧСИ, че към тези разноски спада и сумата от 10 000 лева изплатен адвокатски хонорар по изпълнителното дело.   

 Присъдените разноски по изпълнителния лист от 11.01.2011г.-6 838.70 лева за държавна такса и 11 600 лева-адвокатски хонорар са съдебни разноски, а не разноски по обезпечението и принудителното изпълнение с оглед на чл.136, т.1 от ЗЗД и не се включват в този ред.  Следователно следва да бъде потвърдено извършеното разпределение по т.3 в частта, в която е прието, че на П.Н. следва да бъде изплатена сумата от 11 187.50 лева / 810+377.50+10 000 /, а следва да бъде отменено в частта за сумата от 8 917.78 лева / 20 105.28-11 187.50/.  От тази сума, както се посочи по-горе, на ЧСИ се дължи сумата от 1 066.17 лева. Остатъчната неразпределена сума е в размер на 7 851.61 лева.

С оглед на чл.136, т.6 от ЗЗД с право на предпочтително удовлетворение се ползват вземанията на държавата, освен тия за глоби.Ето защо от вземането на държавата, което към 16.05.2011г. възлиза на 234 809.70 лева, следва да бъде изплатена тази сума от 7 851.61 лева на държавата чрез НАП.

Вземането на П.Н. в останалата му част, както и това на едноличния търговец, не се ползват с никое от посочените в чл.136 от ЗЗД право на предпочтително удовлетворяване, тъй като най-напред се отделят суми за изплащане на вземания, които се ползват с право на предпочтително удовлетворяване, посочени по-горе, и от постъпилата сума от 20 975.33 лева след разпределението не остава остатък.

Съдът е потвърдил обжалваното разпределение в частта, в която постъпилата неразпределена събрана сума в размер е разпределена за такси съгласно т.11, т.13 и т.5 от ТТР към ЗЧСИ-156 лева с ДДС, които не са заплатени и следва да се заплатят на ЧСИ след влизане в сила на разпределението и за такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ в размер , която следва да се плати на ЧСИ след влизане в сила на разпределението; както и в частта, в която е определено да бъде изплатена на П.Д.Н. сумата от 11 187.50 лева след влизане в сила на разпределението.

Съдът е отменил разпределение  в частта, в която от постъпилата неразпределена събрана сума в размер на 20 975.33 лева е разпределена сумата от 8 917.78 лева, която следва да бъде изплатена на П.Д.Н. след влизане в сила на разпределението кята вместо него е извършил разпределение в тази част на сумата на 8 917.78 лева, както следва: такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ в размер на 1 066.17 лева с ДДС, която следва да се плати на ЧСИ Н.В. след влизане в сила на разпределението; на основание чл.136, т.6 от ЗЗД сумата от 7 851.61 лева да се изплати на държавата чрез НАП след влизане в сила на разпределението.

Решението е влязло в сила: Пълният текст http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0112/4/0063c811_57872911.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

   Принудителното изпълнение не може да се насочи срещу съдружниците в събирателно дружество, ако те не фигурират като длъжници в изпълнителния лист.

Р Е Ш Е Н И Е  от  02.11.2011 г. на  ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ  по ч.гр.д. № 845 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Взискателят може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие, както и спирането и прекратяването на принудителното изпълнение.

2. Тъй като първоначално взискателят  е направил искане да бъде наложен запор и върху пенсиите на съдружниците в събирателното дружество, а впоследствие  същият е вдигнат следва да се приеме, че е налице отказ на съдебния изпълнител да извърши исканото изпълнително действие.

3. Кои лица са страни в изпълнителното производство се определя от изпълнителния лист. Взискател може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор, а длъжник по изпълнението може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник по вземането или лице, отговарящо за него.

4.Длъжници в изпълнителното производство могат да бъдат само на лицата, които са наследници на починал длъжник или  са обезпечили дълга  чрез учредяване на залог или ипотека върху свои вещи.

5. Съдружниците  в събирателно дружество отговарят солидарно и неограничено за задълженията на дружеството, т.е. всеки съдружник отговаря поотделно за целия дълг на дружеството в пълен размер / солидарната отговорност  произтича от закона с оглед на чл.121 от ЗЗД/, а е неограничена, защото съдружниците отговарят с цялото си имущество.

6.Нормата на чл.88 от ТЗ има процесуален характер.По иск срещу събирателно дружество ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече съдружници, т.е. предоставено е право на избор на кредитора  без да е предвидена съвместна процесуална легитимация на съдружниците и на дружеството.

7. Разпоредбата на чл.88, изр.2 от ТЗ определя  поредността на принудителното изпълнение, тъй като то се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение - срещу съдружниците с оглед на визираната субсидиарна отговорност, но следва да се приеме, че това е в зависимост от упражненото право на избор по чл.88, изр.1 от ТЗ в съдебното производство.

8.  Ако се приеме, че  при издаден изпълнителен лист срещу събирателно дружество и невъзможност да бъде удовлетворен взискателят от имуществото на дружеството,  принудителното изпълнение може да се насочи срещу имуществото на съдружниците  без същите да са били участници и в съдебното производство, то съдружниците ще са лишени от  процесуалната възможност да направят своите лични възражения  като факти, които осуетяват или опорочават възникването на правото на кредитора.

Постъпила е жалба от  „*****”ЕАД гр.София против действие на ЧСИ  по изп.д..../2010г., тъй като на 09.08.2011г. са били уведомени, че ЧСИ е вдигнал наложените по изпълнителното дело запори върху пенсиите на М.И.М. и П.П.М., които са собственици, управляващи и представляващи длъжника събирателна дружество***”, а изпълнителното дело е образувано въз основа на издадения от ОС-Плевен изпълнителен лист срещу събирателното дружество.Действието е било извършено въз основа на молба на М. и П. М., като ЧСИ е приел, че запорите са наложени без правно основание, тъй като в ИЛ М. не фигурират като солидарни длъжници, т.е. същите не са осъдени с влязъл в сила съдебен акт за дължимите от събирателното дружество суми.Безспорно е, че  М.М. и П.М. са съдружници  в събирателно дружество”***”, както и че дружеството е осъдено от ОС-Плевен по т.д.№96/ 2009г. да плати на кредитора „***” ЕАД сумата от 60 000 лева, явяваща се част от главницата по договор за кредит, разрешен на СД”***” със съдлъжник СД”***”, като в изпълнителния лист съдружниците не са вписани като солидарни длъжници.

Жалбоподателят счита, че са налице две становища, касаещи принудителното изпълнение срещу съдружниците в събирателно дружество.Според едното и тълкуването на чл.88 от ТЗ, при иск срещу СД ищецът може да насочи иска си и срещу съдружниците.По този начин се изключва възможността кредиторът-банка да се снабди с изпълнителен титул срещу съдружниците в събирателното дружество по реда на чл.417, т.2 от ГПК.Т.е. срещу дружеството банката може да се снабди с изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК, а за ангажиране на отговорността на съдружниците следва да се заведе ново дело по общия исков ред срещу съдружниците и дружеството в него.Според второто становище, което се споделя от частния жалбоподател, който се позовава на решение №993/ 01.06.1998г. по гр.д.№667/ 98г., V гр.о., ВКС, насочването на изпълнението срещу съдружниците в събирателното дружество не представлява разширяване на кръга на длъжниците, упоменати в изпълнителния лист.Неограничената отговорност на съдружниците пряко произтича от закона-чл.76 от ТЗ, а не по силата на договор, сключен между тях в качеството им на ФЛ и кредитора.За да се насочи изпълнението към личното имущество на съдружниците е достатъчно да не може да се удовлетвори от наличното имущество на СД, което е установено от ЧСИ.Поради това счита, че няма пречка, макар изпълнителното дело да е образувано въз основа на осъдително решение спрямо СД, ЧСИ да насочи изпълнението и срещу неограничено отговорните съдружници в него.Счита, че жалбата е недопустима, тъй като е извън преклузивните срокове.Моли съда да отмени действието на ЧСИ Цветозар Найденов за вдигане на вече наложените запори върху вземанията на длъжниците М.М. и П.М. като незаконосъобразни.

Ответниците по  жалбата-М.И.М. и П.м., чрез пълномощник, са депозирали писмено отговор, в който изразяват становище, че частната жалба е недопустима, а по същество неоснователна.Взискателят не е обжалвал отказ на ЧСИ да изпълни едно принудително действие, както предвижда чл.435, ал.1 от ГПК, а действие по вдигане на запор върху пенсиите, каквато правна възможност ГПК не предвижда.Действието на съдия-изпълнителя, изразяващо се във вдигане на запорите върху пенсиите им, е законосъобразно.Няма спор относно обстоятелството, че М.М. и П.М. не са длъжници по издадения изпълнителен лист, тъй като по т.д.№96/2009г. на ПлОС ответник е било СД”****”, а съгласно чл.88 от ТЗ по иск срещу дружеството ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече съдружници.Ако съдружниците не са били страна в този процес, нямат качеството на длъжници, поради което не може спрямо тях да бъде предприети принудителни действия.

По реда на чл.436, ал.3 от ГПК ЧСИ Ц. Н. е изразил становище, че жалбата е основателна.

Съгласно чл.435, ал.1 от ГПК взискателят може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие, както и спирането и прекратяването на принудителното изпълнение.

Изпълнителното производство  е образувано въз основа на изпълнителен лист от 04.03.2010г. по т.д.№96/2009г. по описа на ПлОС, от който е видно, че  е осъдено на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.121 и сл. от ЗЗД СД”****” гр.София да заплати в полза на „****”ЕАД гр.София сумата от 60 000 лева, явяваща се част от главницата в общ размер на 147 983.61 лева, дължима към 27.05.2009г. по договор за кредит №100/14.06.2002г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.05.2009г.до окончателното й изплащане.Осъден е на основание чл.78, ал.1 от ГПК СД”****” гр.София да заплати в полза на банката и сумата от 2700 лева, явяваща се направени по делото разноски.  Взискателят е направил искане да бъде наложен запор върху и пенсиите на М.М. и П.М., съдружници в СД”****” гр.София, в НОИ-РУСО гр.Плевен. От приложените две запорни съобщения е видно, че  е изпратено съобщение до НОИ-Русо гр.Плевен за наложен запор върху пенсиите на П.М. и М.М..Приложени са съобщения от ТП на НОИ гр.Плевен от 22.07.2010г. за наложен запор върху пенсиите на П.М. и М.М. в посочените размери по това изпълнително дело.

Депозирана е молба от М.М. и П.М. от 17.06.2011г. за вдигане на запорите, наложени чрез НОИ-РУ”СО” гр.Плевен, върху пенсиите на М.М. и П.М..

С разпореждане от 25.07.2011г. на ЧСИ е вдигнат наложения запор върху пенсиите на неограничено отговорните съдружници в СД”****”-М.М. и П.М., като с писма  от 27.07.2011г. са уведомени РУСО гр.Плевен и взискателя.

Ето защо, тъй като първоначално взискателят по изпълнителното дело е направил искане да бъде наложен запор и върху пенсиите на съдружниците в СД”****” гр.София-М.М. и П.М., а впоследствие е вдигнат същия, то следва да се приеме, че е налице отказ на съдебния изпълнител да извърши исканото изпълнително действие, поради което жалбата е процесуално допустима с оглед на чл.435, ал.1 от ГПК.

Съдът приема, че активната и пасивната легитимация в изпълнителното производство се определя от изпълнителния лист, според който взискател може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор, а длъжник по изпълнението може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник по вземането или лице, отговарящо за него.Изключенията са посочени в чл.429, ал.2 и 3 от ГПК, относими към конституирането като длъжници в изпълнителното производство само на лицата, които са наследници на починал длъжник или обезпечили дълга му чрез учредяване на залог или ипотека върху свои вещи, каквито данни не са налице в процесния случай.

При определяне на  субективните предели на изпълнителния лист с оглед на чл.429 от ГПК и разпростирането на изпълнителната сила  на решението е отчетена зависимостта на изпълнителната сила от силата на пресъдено нещо и съответно субективните предели на силата на пресъдено нещо с оглед на чл.298 от ГПК на решението, с което е потвърдено съществуването на съответното притезание.

Съгласно чл.76 от ТЗ съдружниците отговарят солидарно и неограничено, т.е. всеки съдружник отговаря поотделно за целия дълг на дружеството в пълен размер / солидарната отговорност  произтича от закона с оглед на чл.121 от ЗЗД/, а е неограничена, защото съдружниците отговарят с цялото си имущество.

Съдът приема, че нормата на чл.88 от ТЗ има процесуален характер  и съгласно същата по иск срещу дружеството ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече съдружници, т.е. предоставено е право на избор на кредитора, без да е предвидена съвместна процесуална легитимация на съдружниците и на дружеството по искове срещу събирателното дружество, за да се приеме,  че е налице задължително другарство в исковия процес. Разпоредбата на чл.88, изр.2 от ТЗ определя и поредността на принудителното изпълнение, тъй като то се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение-срещу съдружниците с оглед на визираната субсидиарна отговорност, но следва да се приеме, че това е в зависимост от упражненото право на избор по чл.88, изр.1 от ТЗ в съдебното производство.

 Ако се приеме, че  при издаден изпълнителен лист срещу събирателно дружество и невъзможност да бъде удовлетворен взискателят от имуществото на дружеството може да се насочи принудително изпълнение в рамките на изпълнителния процес срещу имуществото на съдружниците в него, без същите да са били участници и в съдебното производство, то същите няма да имат и процесуална възможност да направят освен възраженията на дружеството и своите лични възражения / чл.91 от ТЗ/ като факти, които осуетяват или опорочават възникването на правото, които могат да бъдат както процесуални, така и по същество

.

Поради гореизложеното не са налице основания за отмяна на обжалваните действия на ЧСИ Ц.Н.от 25.07.2011г., изразяващи се във вдигане на наложените запори върху пенсиите на неограничено отговорните съдружници в СД”***” гр.София М.М. и П.М., и жалбата е оставена без уважение.          

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.   Пълният текст 

http://www.pleven.court-  bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/1111/1/0063c811_845b0211.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Прекратяване на изпълнително дело поради неизвършени изпълнителни действия

Р Е Ш Е Н И Е от  28.02.2012 г. на ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,  ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ  по ч.гр.д. №81    по описа за 2012 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Когато изпълнението е насочено към парични вземания на длъжника от трето задължено лице с постоянен адрес или седалище в друг съдебен район, изпълнителното дело не се препраща.

2. При неизвършване на изпълнителни действия по искане на взискателя в продължение на две години, се презюмира отпадане на интереса му от търсеното изпълнение, при което прекратяването на изпълнителното производство настъпва по силата на закона, а актът на съдебния изпълнител има само констативно действие.    

3. Запорът върху вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението, а запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение.

Постъпила е жалба от   „Топлофикация-Плевен”ЕАД  по изп.д.№.../ 2008г. по описа на ЧСИ П.Д., срещу постановление , с което на основание чл.433 от ГПК производството по делото е прекратено.

С постановление от 12.12.2011г. е прекратено изп.д. № /2008г. по описа на ЧСИ Пламен Дамянов  и е разпоредено вдигане на наложения запор, което е предмет на обжалване в настоящето производство. Обжалваното постановление е издадено въз основа на депозирана молба от длъжника К.Д. от 12.12.2011г. за прекратяване на производството на основание чл.330, б.”д” от ГПК/отм./.Изложени са доводи, че постоянното й местоживеене е в гр.София, както и местоработата й, поради което с оглед на чл.324 от ГПК компетентен е ЧСИ с район на действие гр.София.От друга страна изпълнителното производство е образувано през 2008г., поради което е следвало служебно да бъде прекратено през 2010г., тъй като ПДИ е връчена на 05.12.2011г., което обхваща период повече от две години, в който взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия.

Изпълнителното дело  е образувано на 04.07.2008г. по молба на взискателя „Топлофикация-Плевен”ЕАД гр.Плевен по приложен изпълнителен лист от 24.03.2008г. по ч.гр.д.№ ../ 2008г. по описа на ПлРС, по силата на който К.  Д. е била осъдена да заплати в полза на дружеството сумата 1530.73 лева, представляваща главници за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2003г.-31.01.2008г. и сумата 423.31 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.07.2003г.-22.02.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.02.2008г.-датата на подаване на молбата до окончателното изплащане на сумите, както и деловодни разноски в общ размер на 292.08 лева.

Съгласно чл.426, ал.2 от ГПК в молбата си взискателят посочва начина  на  изпълнението, като може да посочи едновременно няколко начина, а в течение на производството може да посочва и други начини на изпълнение.Според чл.426, ал.4 от ГПК взискателят може да поиска от съдебния изпълнител да проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки и да изисква преписи от документи.

В молбата от 04.07.2008г. взискателят е посочил като способ на принудително изпълнение: опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника-посочен е адрес в гр.Плевен.Възложени са правомощия по чл.18 от ЗЧСИ с молбата- да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното имущество.

 Местната компетентност е посочена в чл.427 от ГПК и тя е била налице с оглед на чл.427, ал.1, т.1 от ГПК и посоченият от взискателя начин на изпълнение към момента на образуване на изпълнителното дело.

 С оглед на горепосоченото възлагане от взискателя на правомощия на ЧСИ, включително и да определя начина на изпълнение, ЧСИ е разпоредил налагането на запор върху трудовото възнаграждение на 03.09.2008г., видно от данните на стр.17, както и стр.25 от изпълнителното дело.

Депозирана е молба от взискателя от 28.11.2011г.  за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по месторабота в гр.София.Съгласно чл.427, ал.3 от ГПК , когато изпълнението е насочено към парични вземания на длъжника от трето задължено лице с постоянен адрес или седалище в друг съдебен район, изпълнителното дело не се препраща.

Основанието за прекратяване на изпълнителното производство не е конкретизирано с оглед на посочените в чл.433, ал.1, т.1-8 от ГПК основания. С оглед на данните по делото, депозираната молба от длъжника К.Д. и чл.433, ал.1, т.8 от ГПК следва да се прецени най-напред дали е налице основанието за прекратяване на изпълнителното производство, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Приема се, че при неизвършване на изпълнителни действия по искане на взискателя в продължение на две години, се презюмира отпадане на интереса му от търсеното изпълнение, при което прекратяването на изпълнителното производство настъпва по силата на закона, а актът на съдебния изпълнител има само констативно действие.      

Както се посочи,  съдебният изпълнител е разпоредил налагането на запор на трудовото възнаграждение на длъжника на 03.09.2008г.  и върху писмото от ТД-София от 09.09.2008г. / стр.25 от изп.д./, също през 2008г.  Покана за доброволно изпълнение  е изпращана също през 2008г. до длъжника К.Д., но не е връчена надлежно.Приложено е  и известие за доставяне № 8580000170761 до ПГ”Н.Й.Вапцаров” гр.Червен бряг, с вписан запор по чл.507 ГПК,  която пратка не е връчена с оглед на посочените две основания и е върната на 08.10.2008г. Приложени са  писмени доказателства за процесуални действия, извършени през 2011г.-справка изх.№1541/ 14.03.2011г. до ТД на НАП Плевен, молба от взискателя да бъдат изготвени нови справки относно посочените обстоятелства /молбата не представлява искане за извършване на изпълнителни действия /, писмо изх.№5011/ 13.05.2011г. на НАП,  писмо  от 28.05.2011г. на НАП,  удостоверение за наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки от 28.05.2011г. на НАП,  молба от взискателя от 28.11.2011г. за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника с разпореждане от същата дата за запор на трудовото възнаграждение, запорно съобщение от 28.11.2011г. до СУ”Ген.Вл.Стойчев” гр.София, покана за доброволно изпълнение от 30.11.2011г. до К. Д., получени на 05.12.2011г., видно от известието за доставяне.

 Неоснователен е изложеният довод в частната жалба, че запорът, наложен на трудовото възнаграждение на длъжника, е извършен на 14.03.2010г., което е станало въз основа на събраните /върнатите/ в резултат на запитвания на ЧСИ справки.

Съгласно чл.450, ал.2 и ал.3 от ГПК запорът върху вземане на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението, а запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл.507 от ГПК- в процесния случай на 05.12.2011г., видно от приложеното известие за доставяне.

 Ето защо следва да се приеме, че в рамките на  визирания преклузивен двегодишен срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК не е поискано извършването на  изпълнителни действия, считано от 08.10.2008г., с оглед данните за последното извършено изпълнително действие, до 08.10.2010г., когато е настъпило прекратяването по право на изпълнителното производство на това основание.

 Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че са налице основанията за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, поради което жалбата е оставена без уважение.

 Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0212/4/0063d812_08122812.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги на банка

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  от 01.02.2012 г на  Бургаския окръжен  съд, гражданска колегия по частно гражданско дело  № 1662   по описа за за   2011   година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. На основание чл. 417, т. 2 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на документ или извлечение от счетоводните книги, с които се установяват вземания на банките.

2.На основание 418, ал. 2 от ГПК изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

3. За да бъде уважено искането на банката-заявител по делото следва да бъдат установени две предпоставки – документът, въз основа на който се претендира изпълнително основание следва да е редовен от външна страна и с него да се удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

4. Външната редовност и удостоверителната сила на извлечението от счетоводните книги предполагат то да съдържа ясни и недвусмислени данни за претендираното в заповедното производство вземане – длъжник, кредитор, договор за кредит, размер на предоставения и усвоения кредит, размер на просрочените задължения (главница и договорни лихви), както и данни за изискуемостта на вземането – момент и основание за настъпването й с оглед уговорените в договора условия.

5. В случай на предсрочна изискуемост начинът на удостоверяването й се определя в зависимост от това, дали в договора за кредит страните са уговорили тя да настъпва автоматично при неплащане на определени вноски или с отправяне на волеизявление от банката – кредитор.

6. Удостоверителните действия на счетоводните извлечения не са достатъчни – те трябва да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане.

7. Извлечението от счетоводните книги трябва да съдържа данни дали са се сбъднали условията от Договора за банков кредит, които го правят предсрочно изискуем  и данни кое от условията, предвидени в договора се е сбъднало, за да се приеме, че кредитът е станал предсрочно изискуем – тоест извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяване изцяло или отчасти на определена или на няколко вноски, за да може да се направи извод дали е настъпила автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо кредитополучателят да е уведомяван относно това кои и колко месечни вноски не е заплатил в посочените в договора срокове.

 Производството по делото е образувано по повод постъпилата частна жалба на „Юробанк И Еф Джи България” АД със седалище гр. С., адрес на управление гр. С., против разпореждане , постановено по частно гражданско дело № 5736/2011г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Юробанк И Еф Джи България” АД  за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Ц. Х. В. въз основа на документ – извлечение от счетоводните книги на банката за кредитна сметка, съставено въз основа на Договор за потребителски кредит за следните суми – 9 511, 02 лева, представляваща главница по сключен договор, ведно със законната лихва от 27.06.2011г. до изплащане на вземането, сума в размер от 1 049, 80 лева, представляваща договорна лихва за периода от 29.04.2010г. до 27.05.2011г., сума в размер на 88, 81 лева, представляваща наказателна лихва по просрочена главница за периода от 29.07.2010г. до 27.05.2011г. включително, както и сума в размер на 768, 58 лева, представляваща разноски по делото.

Обжалваното разпореждане на  Районен съд Бургас е  мотивирано, че по делото няма данни за настъпила предсрочна изискуемост на вземането.

 На основание чл. 417, т. 2 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на документ или извлечение от счетоводните книги, с които се установяват вземания на банките.

На основание 418, ал. 2 от ГПК изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

По делото е представено Извлечение от счетоводните книги на „Юробанк И Еф Джи България” АД, от което е видно, че по сметката на Ц. Х. В. към дата – 27.05.2011г. е посочена като просрочена главница в размер на 9511, 02 лева, договорна лихва в размер на 1 049, 80 лева за периода от 29.04.2010г. до 27.05.2011г. и наказателна лихва по просрочената главница в размер на 88, 81 лева за периода от 29.07.2010г. до 27.05.2011г.

Безспорно е, че в конкретния случай е сключен Договор за потребителски кредит от 29.03.2010г., по силата на който банката е предоставила кредит в размер на 9 670 лева на Ц. Х. В. с краен срок за неговото погасяване – 29.12.2018г. По силата чл. 15 от сключения договор е прието между страните, че при не погасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълнение на което и да е друго задължение по договора, вземането на банката става предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на договора, като изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.

 За да бъде уважено искането на банката-заявител по делото следва да бъдат установени две предпоставки – документът, въз основа на който се претендира изпълнително основание следва да е редовен от външна страна и с него да се удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

С оглед трайната и непротиворечива практика на ВКС на РБ, изразена в Определение № 264 от 07.05.2009г., постановено по ч.т.д. № 210/2009г. и Определение № 230 от 23.03.2011г., постановено ч.т.д. № 193/2011г. понятието „счетоводни книги” не е легално дефинирано, включително и от действащия Закон за потребителския кредит, но принципите и изискванията за начина на водене на счетоводството следват от ЗСч. (като например: изискване на чл. 1, ал. 1, т. 1 от ЗСч. за всеобхватност и достоверност на счетоводните системи; изискване на чл. 2 от ЗСч. към счетоводните записвания за регистриране на счетоводните операции в хронологичен ред и др.). При това положение, БОС намира, че външната редовност и удостоверителната сила на извлечението предполагат то да съдържа ясни и недвусмислени данни за претендираното в заповедното производство вземане – длъжник, кредитор, договор за кредит, размер на предоставения и усвоения кредит, размер на просрочените задължения (главница и договорни лихви), както и данни за изискуемостта на вземането – момент и основание за настъпването й с оглед уговорените в договора условия. В случай на предсрочна изискуемост начинът на удостоверяването й се определя в зависимост от това, дали в договора за кредит страните са уговорили тя да настъпва автоматично при неплащане на определени вноски или с отправяне на волеизявление от банката – кредитор.

 От представените извлечения на счетоводните книги в конкретния случай може да се направи безспорен извод единствено относно индивидуализацията на договора за банков кредит – неговата дата на сключване и размера на отпуснатия кредит, както и извод за дължимата главница и начислени лихви. От представените извлечения от счетоводните книги обаче не може да се направи извод относно размера на просроченото задължение по главницата – коя погасителна вноска не е заплатена от страна на кредитополучателя, колко са неплатените вноски, тоест липсват данни за движението на кредита и за неговото погасяване. При това положение, БОС намира, че не може да се приеме, че представените извлечения от сметки са редовни от външна страна.

От друга страна – удостоверителните действия на счетоводните извлечения не са достатъчни – те трябва да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане. В случая трябва да съдържат данни дали са се сбъднали условията на чл. 15 от Договора за банков кредит, които го правят предсрочно изискуем - извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни кое от условията, предвидени в договора се е сбъднало, за да се приеме, че кредитът е станал предсрочно изискуем – тоест извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяване изцяло или отчасти на определена или на няколко вноски, за да може да се направи извод дали е настъпила автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо кредитополучателят да е уведомяван относно това кои и колко месечни вноски не е заплатил в посочените в договора срокове.

 Мотивиран от изложеното, БОС намира, че от представеното извлечение от счетоводните книги не може да се направи категоричен и безпротиворечив извод относно подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. При това положение, БОС намира, че отправеното заявление за издаване на заповед за изпълнение е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, като районният съд е постановил правилно и законосъобразно определение..

Бургаският окръжен съд е оставил без уважение частната жалба.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Пълният текст                                                          

http://95.169.196.56/Actove/gr2/CGD-1662-11-O.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

При приключването на изпълнителното дело с плащане от длъжника макар и извънсъдебно, последният дължи пропорционалната държавна такса върху цялата събрана сума

Решение № 243 от 04.08.2011 г.  на Кърджалийския окръжен съд по гр.д. № 20115100100266

ТЕЗИ НА СЪДА

1. За изпълнение на парично вземане таксата се събира върху събраната сума. Такса не се събира върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение.

2. При приключването на изпълнителното дело с плащане от длъжника макар и извънсъдебно, последният дължи пропорционалната държавна такса върху цялата събрана сума.

3. Таксата за вдигане на възбраната се  събира от длъжника, ако не е внесена авансово от взискателя.

Производството е образувано по жалба на Е. М. М.  против постановление за определяне размера на държавна такса от 27.06.2011 година на държавен съдебен изпълнител /ДСИ /по изп. дело *0224.Жалбодателят счита, че не дължи начислената държавна такса върху сумата, която изплатил на взискателя по образуваното изпълнително дело извънсъдебно, като съгласно чл. 53, ал.1 от Тарифата такава се дължала само върху събраната от съдебния изпълнител сума, а не върху цялата. Не била дължима и таксата по чл. 37 от Тарифата, която следвало да бъде платена от взискателя. Моли обжалваното постановление да бъде отменено изцяло.

Изпълнителното дело година по описа на ДСИ  е с взискател И. А. И.  и длъжник- настоящият жалбоподател и е образувано въз основа на изпълнителен лист от 27.03.2006 година за сумата в размер на левовата равностойност на 4 60.00 евро, представляваща невърнат заем по договор от 14.12.2004 година, ведно със законната лихва, считано от 20.03.2006 година до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 184.60лв. – разноски по делото. За дължимата сума, на длъжника е връчена призовка за доброволно изпълнение от 03.04.2006 година.

По делото са извършени редица изпълнителни действия чрез налагане на запори на банкови сметки и движими вещи на длъжника.

Видно от протокол от 23.06.2011 година взискателят е направил изявление, че длъжникът му е изплатил изцяло дължимата сума и моли производството по делото да бъде прекратено поради извършеното плащане.

Видно от сметка за размера на дълга, изготвена по изп.дело, към 23.06.2011 година длъжникът дължи следните суми: олихвяема сума от 8 970.00 лв. от 20.03.2006 година; неолихвяема сума от 705.60 лв. от 03.04.2006 година и лихва в размер на 6 061.72 лева. Внесена сума по неолихмяемата сума е 1.61 лв. на 27.04.2006 година. Остава да дължи 15 735.71 лева.

С постановление за определяне размера на държавна такса от 27.06.2011 година е определена за събиране от длъжника пропорционална държавна такса в размер на 1 167.53 лева по чл. 53, ал.1, т.4 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс и 15.00 лева – авансова държавна такса за вдигане на възбрана по чл. 37 от същата тарифа, или общо сумата от 1182.53 лева, ведно със законната лихва, считано от 27.06.2011 година.

Предвид тези данни по делото, се налагат следните правни изводи:съгласно разпоредбата на чл. 53, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, за изпълнение на парично вземане таксата се събира върху събраната сума, както следва: по т.4. на посочената разпоредба, в която попада дължимата сума от 15 735.71 лв. към 27.06.2011 година - от 10 000 до 50 000 лв. - 825 лв. + 6 на сто за горницата над 10 000 лв. Съгласно ал.2 на посочената разпоредба, такса не се събира върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. Безспорно, дължимата по изп.лист сума е изплатена от длъжника извън срока за дороволното й плащане. След изтичането му по делото е предприето принудително изпълнение с извършването от ДСИ на редица изпълнителни действия, при което при приключването на изпълнителното дело с плащане от длъжника макар и извънсъдебно, последният дължи пропорционалната държавна такса по чл. 53 от Тарифата върху цялата събрана сума. В този смисъл доводът на въззивника, че такава се дължи само върху събраната от съдебния изпълнил сума е неоснователен. Правилно от същия държавната такса е била начислена върху цялата дължима към датата на издаване на постановлението от 15 735.71 лева. Или, дължимата пропорционална държавна такса по чл. 53 ал.1, т.4 от Тарифата е в размер на 1 169.14 лв., от която е приспадната платената сума от 1.61 лв. или дължимата такава е правилно изчислена в размер на 1 167.53 лева.

Неоснователен е доводът, че таксата по чл. 37 от Тарифата от 15 лв. за вдигане на възбраната се дължи от взискателя, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 79 ал.2 ГПК, когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника.

Поради изложените съображения жалбата на длъжника против постановление за определяне размера на държавна такса на ДСИ по изп. дело *0224  е неоснователна и  обжалваното постановление като законосъобразно следва е потвърдено.

Решението е окончателно. Пълният текст http://kardjali.judiciary-bg.org/courts/dc/kardjali/webbcap.nsf/58acb6f05bccbed4c225766c002452d5/adda7d2f556363abc22578e20037b260

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Разноските по принудителното изпълнение не се присъждат с изпълнителен лист

Решение № 244 от 05.08.2011 г. на Кърджалийския окръжен съд по гр.д. №  20115100100258

ТЕЗИ НА СЪДА

1Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 от ГПК разноските за изпълнението са за сметка на длъжника, поради което не е необходимо да има изпълнителен лист или друго изпълнително основание за събирането им.

2. Държавна такса върху частично внесената сума  се начислява и събира при всяко извършено частично плащане съгласно чл.53, ал.3, във вр. с ал.1 от ТДТКССГПК. Тази държавна такса не се внася авансово и респ. не се възстановява на взискателя.

3. Ако взискателят не е платил цялата дължима сума за държавни такси, поради което  на основание чл.79, ал.2 от ГПК същата се събира от длъжника.

4. Взискателите  със вземания за трудови възнаграждения и обезщетения не внасят авансово държавни такси по изпълнението.

С постановление за поправка на разпределение на постъпили суми от 31.05.2011 г. по изп. д. №  ../2007 г. по описа на СИС при РС - К., Държавният съдебен изпълнител е извършил разпределение на постъпила сума. Недоволен от постановлението е останал жалбодателят , който го обжалва в частта му относно държавните такси и разноски.

Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 от ГПК разноските за изпълнението са за сметка на длъжника, поради което не е необходимо да има изпълнителен лист или друго изпълнително основание за събирането им, каквито неоснователни доводи се излагат в жалбата. Принципът за дължимост на разноските е основен в българското законодателство и той не се нуждае от разяснения.

С протокол за разпределение на постъпилата сума в Раздел І, т.2, в полза на взискателя  са присъдени разноски по изп. дело № 195/2007 г. и присъединеното към него изп. дело № 79/2010 г. в размер на 2795 лв. За част от тази сума в размер на 2690 лв. по делото са представени платежни нареждания за заплатени от този взискател разноски по делото, а за разликата до 2975 лв. в размер на 105 лв. не са представени доказателства. С оглед на това постановлението следва да бъде отменено в тази му част, като незаконосъобразно. В останалата му част постановлението на държавния съдебен изпълнител е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Сумата от 2 963.48 лв. представлява държавна такса върху частично внесената сума от 162 864.59 лв. и същата се начислява и събира при всяко извършено частично плащане съгласно чл.53, ал.3, във вр. с ал.1 от ТДТКССГПК. Ето защо, тази държавна такса не се внася авансово и респ. не се възстановява на взискателя. В тази връзка неоснователни са доводите на жалбодателя за дублиране на една и съща такса по т.1 и т.2 от Раздел І на Постановлението на ДСИ.

В обясненията си държавният съдебен изпълнител е посочил, че сумата в размер на 4824.50 лв. представлявал остатък от частично платена такса за опис на недвижими имоти по чл.47, ал.1 от ТДТКССГПК, като цялата такса е в размер на 6634.50 лв. от които взискателят платил 2000 лв. и останала сума в размер на 4634.50 лв. Разликата до 4824.50 в размер на 190 лв. представлява сбор от такси за справки, за наложени запори и възбрана и такса за предявяване на разпределение в размер на 30 лв. Т.е., в случая взискателят не е платил цялата дължима сума, поради което и на основание чл.79, ал.2 от ГПК същата следва да бъде събрана от длъжника.

Неоснователни са доводите, изложени в жалбата, че взискателите със вземания на основание чл.200 от КТ следва да внасят авансово Д. такси по изпълнението. Съгласно разпоредбата на чл.83, ал.1, т.1 от ГПК ищците – работници и служители са освободени от заплащането на Д. такси по искове, произтичащи от трудови възнаграждения. Посочената разпоредба е обща и се отнася за всички производства, включително и за изпълнителното производство. А, що се отнася до разноските по делото, то те са платени от взискателя, който не е освободен от заплащането им.

Съдът е постановил определение, с което е отменил постановление за поправка на разпределение на постъпили суми от 31.05.2011 г. по изп. д. № 195/2007 г. по описа на ДСИ при РС – К., в частта му относно Раздел І, т.2 от протокол за разпределение на постъпила сума, касаеща разпределената в полза на взискателя  сума в размер на 2 795 лв., за разликата от 2 690 лв. до 2 795 лв. В останалата му част постановлението е потвърдено. Пълният текст http://kardjali.judiciary-bg.org/courts/dc/kardjali/webbcap.nsf/58acb6f05bccbed4c225766c002452d5/de5b54f848ed988cc22578e30049c332?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Спиране на изпълнителното производство по искане на длъжника

Решение № 288   от 04.11.2011 г. на Кърджалийския окръжен съд по  гр.д. № 20115100100331

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При приспадане на внесените суми от дълга по изпълнителния лист се  държи сметка за реда на погасяване на задълженията в тяхната последователност – разноски, лихва, главница.

2. Разпоредбата на чл. 454 ал.1 ГПК е приложима само ако длъжникът внесе 30 % от вземанията по всички предявени му изпълнителни листове.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК и е образувано по жалба на К. А. М.  срещу постановление за спиране на изпълнително производство на основание чл. 454 ал.1 ГПК.

Изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист от 26.10.2000г., с който С. Н. А. от гр. К. и „Я. Д.” ООД, гр. К. са осъдени да заплатят солидарно на К. А. М. от гр. С. сумата в размер на 11 875 щатски долара, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2000г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по делото в размер на 556 лв.

С молба от 11.05.2011г., взискателят е поискал от ДСИ да продължи изпълнителните действия срещу длъжниците чрез насочване на изпълнение срещу недвижим имот, собственост на длъжника-физическо лице, представляващ 1/2 ид. част от апартамент.

С призовка за принудително изпълнение от 09.06.2011г., длъжникът А. е уведомен от държавния съдебен изпълнител /ДСИ/, че на 06.07.2011г. ще пристъпи към принудително изпълнение, като извърши опис на посочения апартамент.

На 04.07.2011г. длъжникът А. внесъл по сметка на ДСИ сумата от 7000 лв. и поискал спиране на принудителното изпълнение върху апартамента на основание чл. 454 ал.1 ГПК, като се задължил всеки месец от първо до 10-то число да внася по 10% от дължимата сума – 2 285.48 лева. Внесената сума по вносна бележка от 04.07.2011г. била изплатена от ДСИ на взискателя, като бил съставен и протокол от 04.07.2011г. за горните обстоятелства.

По изпълнителното дело е приложена сметка за размера на дълга по изпълнитело дело, съставена чрез счетоводната програма на СИС при КРС, в която е посочено, че към 04.07.2011г. главницата е в размер на 28 146.63 лв. /левова равностойност на 11 875 щатски долара по изпълнителния лист към 01.11.2000г./. Описани са внесени суми и след приспадането им е посочено, че се дължи сумата от 21 347.61 лв. Добавено към тази цифра ръкописно е числото 1 496.86 лв., като очевидно от сборуването им се е получила цифрата 22 844.47 лв. Следва ръкописно записване, че 6 853.34 лв. са 30%,

 а 2 284.48 лв.- 10%.

С постановление от 05.07.2011г., ДСИ като приел, че внесената от длъжника сума от 7000 лв. преди датата на публичната продан представлява 30% от размера на дълга и длъжникът се задължил да внася ежемесечно по 10% от останалата дължима, преценил, че са налице предпоставките на чл. 454 ал.1 ГПК и спрял изпълнителното производство.

На 09.08.2011г. длъжникът внесъл по сметка на ДСИ сумата от 2 300 лв., видно от приложено по изп. дело платежно нареждане.

С молба от 08.08.2011г. взискателят поискал назначаване на вещо лице, което да изчисли размера на законната лихва и на дълга към тази дата. В заключението си, вещото лице посочило, че към 29.08.2011г. дължимата главница е в размер на 11 875.00 щатски долара и лихва в общ размер на 5 793.02 щатски долара.

Въз основа на горните обстоятелства се налагат следните изводи: размерът на вземането по изп.лист от 26.10.2000г., въз основа на който е образувано изпълнителното производство, не е коректно изчислен в приложената към делото сметка от 04.07.2011г. за размер на дълга, тъй като видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза внасяните суми за периода м.юли 2004г. – м.септември 2009 година, в общ размер на 11 228.44 щатски долара, са погасили част от лихвите в общ размер на 17 021.46 щ.долара, като непогасената лихва е в размер на 5 793.02 щ.долара, а главницата от 11 875.00 щ.долара останала да се дължи изцяло. Макар и експертизата да е изчислила размера на дълга към 29.08.2011г., то от подробните изчисления за дължимата лихва за отделните олихвяеми периоди, е видно, че включително към датата на насрочения опис 06.07.2011г. дължимите суми са превишавали значително остатъка за плащане от дълга, посочен в сметката на ДСИ от 21 347.61 лв. /респ.22 844.47 лв./. В посочената сметка, ДСИ неправилно и в противоречие с разпоредбата на чл. 76 ал.2 ЗЗД, е извършил механично приспадане на внесените от длъжника суми от главницата, без да държи сметка за реда на погасяване на задълженията в тяхната последователност – разноски, лихва, главница. Следвало е ДСИ именно към тази дата – 06.07.2011г., с отлагане на насрочения опис, да назначи вещо лице, което да направи съответните изчисления с оглед правилното определяне на дължимите суми по изп.лист. И само при реално определена дължима сума длъжникът е могъл /и може при насрочване на нов опис/ да се възползва от разпоредбата на чл. 454 ал.1 ГПК. На практика ДСИ е предприел принудително изпълнение чрез опис и оценка на недвижимо имущество, без да е ясно какво е задължението по изпълнителното дело.

С оглед на обсъденото заключение на вещото лице, внесената в случая сума от 7000 лв. /6 853.34 лв. по сметката на ДСИ/ не представлява 30 на сто от дължимата сума по изпълнителния лист, нито определената за ежемесечно внасяне такава от 2 284.48 лв. представляват 10 на сто от вземанията съобразно изискването на чл. 454 ал.1 ГПК. Предвид горното, ДСИ неправилно е спрял изпълнението.

По довода в частната жалба относно внасяне на 30 на сто от задълженията и на присъединените кредитори, въззивният съд не може да вземе отношение, тъй като в представеното копие от изпълнителното дело с жалбата, няма данни за такива присъединени кредитори. Следва обаче да се посочи, че разпоредбата на чл. 454 ал.1 ГПК е приложима само ако длъжникът внесе посочената част от вземанията по всички предявени му изпълнителни листове. Т.е., ако към настоящото изпълнителното дело има присъединени и други изпълнителни листове, при определяне размера на дълга, ДСИ следва да има предвид и вземанията по тях.

Окръжният съд е отменил  обжалваното постановление на ДСИ  за спиране на изпълнително производство по изп. дело като незаконосъобразно и  е върнал   на ДСИ за продължаване на изпълнителните действия.

Решението е окончателно. Пълният текст http://kardjali.judiciary-bg.org/courts/dc/kardjali/webbcap.nsf/58acb6f05bccbed4c225766c002452d5/3b813182080fce65c225793e004029a0?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Обратен изпълнителен лист за събрани суми въз основа на обезсилена заповед за плащане

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 320 от 19.04.2011 г на Кърджалийския окръжен съд по частно гражданско дело № 129 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Ако искът за съществуване на вземането бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява и съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите , събрани в изпълнителното производство.

2. Компетентен да се произнесе по основателността на молбата за издаване на обратен изпълнителен лист е първоинстанционният съд, пред който е било образувано производството по чл. 422 ГПК.

Производството е по реда на чл. 422, ал.3 ГПК и е образувано по молба от Т. А. А. от за издаване на обратен изпълнителен лист срещу С. К. „Д. О. с. ЕИК...... за сумата от 3 491.49 лева, изплатена по изп. дело № 97/2010 година по описа на ЧСИ.

С определение № 371/2010 година по  гражданско дело 120/2010 година на Кърджалийския окръжен съд е отменено разпореждане № 21/11.02.2010 година, постановено по ч.г.дело № 55/2010 година по описа на Момчилградския районен съд, с което е постановено издаване на изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т.9, предл. първо ГПК в полза на „С. К. Д. О. против Х. М. Х.  С ЕГН * и Т. А. А с  ЕГН * за сумата от 11 000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2010г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 220 лева и издадената заповед № 21/11.02.2010 година за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, с която Х. М. Х. от с.О., У. „Д.Б.” № , общ. К., ЕГН * и Т. А. А. Г. М., У. „С. № А, ЕГН * са осъдени да заплатят на „С. К. Д. О. с БУЛСТАТ сумата в размер на 11 000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2010г. до изплащане на вземането, както и разноските по делото в размер на 220 лева, произтичащи от запис на заповед без дата, в частта й, с която е допуснато незабавно изпълнение. Обезсилен е издаденият на 11.02.2010 година въз основа на заповед № 21/ 11.02.2010 година за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.г .дело № 55/2010 година по описа на Момчилградския районен съд изпълнителен лист в полза на „С. К. Д. О. с  БУЛСТАТ против Х. М. Х. от с.О., У. с ЕГН * и Т. А. А.  С ЕГН *, за сумата от 11 000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2010г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 220 лева и е спряно изпълнението по изп.дело № 97/2010 година по описа на ЧСИ Росен Сираков, рег. № 812, с Р. на действие Окръжен съд- Кърджали, със страни: „С. К. Д. О. с БУЛСТАТ , Х. М. Х. от с ЕГН * и Т. А. с ЕГН *, считано от датата на подаване на възражението по чл. 414 ГПК- 05.03.2010 година.

С определение № 371/17.12.2010г. по г.д. № 120/2010 година, Момчилградският районен съд е прекратил производството по делото и върнал исковата молба, ведно с приложенията на „С. К. Д. О., Г. С. с която бил предявен иск по чл. 422, ал.1 ГПК във връзка със заповедното производство. Определението влязло в сила на 13.01.2011 година.

Видно от протокол от 14.02.2011 година на ЧСИ Р.Сираков по изп.дело № 97/2010година е постъпила сумата от 3 491.49лв., остатъкът от която, след удържане на дължими такси по изпълнението, е приведена на взискателя „С. К. Д.  С постановление от 16.02.2011 година на основание чл. 433, ал.1, т.3 ГПК – поради обезсилване на изп.лист и отпадане на изп. основание, изп. дело е прекратено.

Съобразно разпоредбата на чл. 422, ал.3 ГПК, ако искът за съществуване на вземането бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява и се прилага чл. 245, ал.3, изр. второ. В настоящия случай заявителят в заповедното производство, след постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК, е предявил иск за съществуване на вземането по чл. 422, ал.1 ГПК, като образуваното гражданско дело № 120/2010 година по описа на Момчилградския районен съд, е прекратено с влязло в сила определение.

При това положение, компетентен да се произнесе по основателността на молбата за издаване на обратен изпълнителен лист е първоинстанционният съд, пред който е било образувано производството по чл. 422 ГПК, в случая Момчилградския районен съд.

Ето защо, производството по делото е било  прекратено и същото е изпратено на Момчилградския районен съд за произнасяне по молбата за издаване на обратен изпълнителен лист.

Пълният текст http://legalacts.justice.bg/ActDetail.aspx?actId=809236

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение

РЕШЕНИЕ № 221 от 01.07.2011 г на Кърджалийския окръжен съд по въззивно гражданско дело № 195 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ  НА СЪДА

1. Частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл.45 от ЗЗД за вредите причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение.

2. В резултат на незаконосъобразното принудително изпълнение ищецът е бил принуден да обжалва действията на частния съдебен изпълнител.По образуваното гражданско дело ищецът е е направил разноски общо в размер на 1827.50 лв.. Тези разноски представляват имуществени вреди, които дружеството е претърпяло в следствие на незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител.

3.Вредите са пряка и непосредствена последица именно от действията на съдебния изпълнител, а не от сключването на договор за правна помощ, внасянето на държавна такса и заплащане на възнаграждение на вещо лице.

4. Действията на частния съдебен изпълнител са преди всичко правни действия и защитата срещу тях се осъществява с подаването на жалба и внасянето на държавна такса, ангажиране на адвокат и заплащане възнаграждение на вещо лице.

5. Отговорността на съдебния изпълнител за вреди не е ограничена само с длъжника.Частният съдебен изпълнител отговаря за всякакви неправомерно причинени вреди без ограничение на правните субекти.

6.Частният съдебен изпълнител изпълнява делегирани му от държавата властнически правомощия, като осъществява дейността си за своя сметка и на свой риск. Докато за вредите, причинени от държавния съдебен изпълнител отговаря държавата, то частният съдебен изпълнител отговаря лично за причинените от него вреди, каквато е и отговорността на нотариусите съгласно разпоредбата на чл.73, ал.1 от ЗННД.

 Кърджалийският районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на вносна бележка за внесен депозит за вещо лице по сметка на ОС – К. и банкова комисионна с № */10.03.2010 г., вносна бележка за внесен депозит за вещо лице по сметка на ОС – К. и платена банкова комисионна № */26.03.2010 г., договор за правна помощ от * г. и вносна бележка за внесен депозит за вещо лице по сметка на ОС – К. и платена банкова комисионна № */29.04.2010 г., всички находящи се във въззивно гражданско дело № */2010 г. по описа на ОС – К.. Със същото решение е отхвърлен предявеният от “Т. – К” О. – Г.К. У.”И. В.” № *, ЕИК * срещу Р. Р. С. в качеството му на * с рег. № *, с район на действие ОС – К., Г.К., бУ.”Б.” № *. комплекс “О”, О. № *, иск с правна квалификация чл.441 от ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД за сумата от 1 943 лв., представляваща разноски по в г .д. № 109/2010 по описа на ОС – К., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2010 г., от която 30 лв. за съдебна такса за обжалване и 3 лв. комисионна за банка, 1500 лв. за адвокатски хонорар, 400 лв. хонорар за вещо лице и 10 лв. комисионна за банка. “Т. – К” О. – Г.К. е осъдена да заплати на Р. Р. С. сумата 600 лв., представляваща разноски по делото.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът “Т. К” О. – Г.К., който го обжалва  в частта, с която са отхвърлени предявените искове и дружеството е осъдено да заплати разноски, като незаконосъобразно, необосновано и постановено при процесуални нарушения. В жалбата се сочи, че се претендирали разноски, направени не в изпълнителния процес, а такива по повод незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител.

 Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:    Жалбата е допустима, а по същество разгледана е частично основателна .

Предявен е иск по чл.441 от ГПК във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение. Ищецът сочи в исковата молба, че претърпял вреди от незаконосъобразни действия на ответника, изразяващи се в заплатени държавна такса, възнаграждение за вещо лице, адвокатски хонорар и банкови комисионни. Ответникът оспорва иска като сочи, че искът е недопустим поради липса на активна легитимация и неоснователен, тъй като ищецът не бил задължен да подава жалба и да иска разглеждането на делото в открито съдебно заседание, както и, че не било доказано извършването на разноските от него.С решение № 121/25.05.2010 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по в.г.д. № 109 по описа за 2010 г. са отменени действията на ЧСИ Р. С. с рег. № *, с район на действие ОС – К. по изп. д. № */2009 г. по описа на същия, а именно: извършената на 02.03.2010 г. публична продан на недвижим имот, представляващ първи етаж на *, находящ се в Г.К., кв.”В.”, състоящ се от *, п*, * с., * х*, 3 с., вътрешен коридор със стълбище към сутерена, два товарни асансьора, свързващи сутерена с първия етаж с обща застроена площ * кв.м., материализирани в протокол за обявяване постъпилите наддавателни предложения на купувач от 02.03.2010 г., с който “С– Г.К. е обявено за купувач на описания недвижим имот за сумата от * лв. Производството по делото е било образувано по жалба на “Т. К” О. – Г.К., като е заплатена държавна такса в размер на * лв. и банкова комисионна от 2 лв., възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв. и банкова комисионна в размер на 10.50 лв., както и адвокатски хонорар в размер на 1500 лв.  При тези данни съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.441 от ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД е основателен и доказан до размера на 1827.50 лв., като в тази част решението на Кърджалийския районен съд е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

Съгласно разпоредбата на чл.441 от ГПК, в редакцията й от ДВ бр.50, в сила от 01.03.2008 г., частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл.45 от ЗЗД за вредите причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Разпоредбата на чл.74 от ЗЧСИ предвижда аналогично разрешение относно отговорността на частния съдебен изпълнител. В случая безспорно е, че с решение № 121/25.05.2010 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по в.Г.д. № 109 по описа за 2010 г. са отменени действията на ЧСИ Р. С. с рег. № *, с район на действие ОС – К. по изп. д. № */2009 г. по описа на същия, изразяващи се в извършена публична продан на имот, собственост на въззивното дружество. Това решение е влязло в сила и съгласно чл.297 от ГПК е задължително за всички съдилища, поради което е налице незаконосъобразно принудително изпълнение от страна на частния съдебен изпълнител по смисъла на чл.441 от ГПК, а също така е налице и неправомерно действие по смисъла на чл.74 от ЗЧСИ. В резултат на незаконосъобразното принудително изпълнение ищовото дружество е било принудено да обжалва действията на частния съдебен изпълнител като е било образувано в.Г.д. № 109/2010 г. по описа ОС – К.. По това дело “Т. К” О.- Г.К. е направило разноски общо в размер на 1827.50 лв., от които 15 лв. държавна такса за обжалване и 2 лв. банкова комисионна, 300 лв. възнаграждение за вещо лице и 10.50 лв. банкова комисионна, както и 1500 лв. адвокатски хонорар. Тези разноски представляват имуществени вреди, които дружеството е претърпяло в следствие на незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител. Вредите са пряка и непосредствена последица именно от действията на съдебния изпълнител, а не от сключването на договор за правна помощ, внасянето на държавна такса и заплащане на възнаграждение на вещо лице, както неоснователно се сочи от процесуалния представител на въззиваемия. Действията на частния съдебен изпълнител са преди всичко правни действия и защитата срещу тях се осъществява с подаването на жалба и внасянето на държавна такса, ангажиране на адвокат и заплащане възнаграждение на вещо лице. Ищецът не би внесъл държавна такса и не би ангажирал адвокат и вещи лица, ако не бяха незаконосъобразните действия на ответника, от които са настъпили и вредите за него. Неоснователен е и доводът на процесуалния представител на въззиваемия, че искът е заведен от лице, което няма активна легитимация предвид редакцията на чл.441 от ГПК към 01.03.2008 г. Посочената редакция на този текст визира вреди,причинени на длъжник, какъвто се явява и “Т. К” О. – Г.К. в случая, когато принудителното изпълнение е насочено към имот, собственост на това дружество. Съгласно разпоредбата на чл.429, ал.3 от ГПК изпълнителният лист има сила и по отношение на трето лице, ипотекирало свой имот за обезпечаване на дълга. При насочване на принудителното изпълнение към ипотекираната вещ изпълнителният лист има сила и по отношение на това трето лице, което вече придобива качеството на длъжник и на което следва да бъдат изпращани всякакви документи и книжа и същото да бъде призовавано като страна при извършване на процесуалните действия, касаещи ипотекирания имот. Отговорността на съдебния изпълнител за вреди не е ограничена само с длъжника. Напротив, съгласно разпоредбата на чл.74 от ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител отговаря за всякакви неправомерно причинени вреди без ограничение на правните субекти. Ако приемем противното, това би означавало нарушение на основния принцип в правото за възмездяване на причинените вреди. Частният съдебен изпълнител изпълнява делегирани му от държавата властнически правомощия, като осъществява дейността си за своя сметка и на свой риск. Докато за вредите, причинени от държавния съдебен изпълнител отговаря държавата, то частният съдебен изпълнител отговаря лично за причинените от него вреди, каквато е и отговорността на нотариусите съгласно разпоредбата на чл.73, ал.1 от ЗННД.

По отношение на изложения довод, че в производството по чл.435 – 438 от ГПК разноските се понасяли от страната, която ги е направила, то следва да бъде посочено, че това производство е съдебно по своя характер и също се дължат разноски по силата на общите разпоредби на чл.78 от ГПК, но само когато насрещната страна е станала причина да бъдат отменени действията на частния съдебен изпълнител. В настоящия случай нито взискателя, нито главния длъжник са станали причина да бъдат отменени действията на частния съдебен изпълнител, поради което на тези страни не би могло да бъдат възложени разноските. Още по-малко разноските следва да бъдат понесени от ипотекарния длъжник, по чиято жалба са били отменени незаконосъобразните изпълнителни действия.

В останалата му необжалвана част и по отношение оспорването истинността на документи, решението на Кърджалийския районен съд е влязло в сила, поради което съдът на излага съображения в тази насока.

Въззивният съд е отменил обжалваното решение Кърджалийския районен съд в частта с която е отхвърлен предявеният от “Т. – К” О. – Г.К. У.”И. В.” № *, ЕИК * срещу Р. Р. С. в качеството му на Ч. с рег. № *, с район на действие ОС – К., Г.К., бУ.”Б.” № *. комплекс “О.”, О. № *, иск с правна квалификация чл.441 от ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД, за РАЗЛИКАТА до 1827.50 лв., вместо което постановил осъждане на  ЧСИ с район на действие ОС – К., Г.К., бУ.”Б.” № *. комплекс “О.”, О. № * да заплати на “Т. – К” О. – Г.К. У.”И. В.” № *, ЕИК * сумата в размер на 1827.50 лв., представляваща вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение,  ведно със законната лихва върху главницата от 1827.50 лв., считано от датата на предявяване на иска – 06.07.2010 г. до окончателното изплащане на сумата.

В останалата му част обжалваното решение е потвърдено.

Решението не подлежи на касационно обжалване.  Пълният текст http://legalacts.justice.bg/ActDetail.aspx?actId=968617

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Заповед за изпълнение не се издава срещу  длъжник без постоянен адрес в Република  България или при липса на обичайно местопребиваване на територията на страната.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 442 от 03.06.2011 г. на Кърджалийския окръжен съд по въззивно гражданско дело № 177 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. Законът не обвързва обитаването на съответното място със срок.

2. Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението и той е винаги на територията на Република България. Законът не свързва постоянния адрес с обитаването на дадено място, а още по-малко- с обичайно пребиваване там.

3. В уредбата на заповедното производство е проведено ясно разграничение между двете понятия- „постоянен адрес” и „обичайно местопребиваване” . Налице са различни хипотези, при които не се издава заповед за изпълнение - при липсата на постоянен адрес в страната и при липсата на обичайно местопребиваване на територията на Република  България.

4.Щом по делото е установено, че обичайното местопребиваване на длъжника е извън територията на Република България, то и редът за връчване по чл. 47 от ГПК не намира приложение

Кърджалийският районен съд е обезсилил заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена в полза на З. „. В.И. Г. срещу длъжника Г. М. М. с посочен в заявлението за издаване на заповедта адрес гр. К, ж. к. „В.- П.”, бл. За да постанови определението, първоинстанционният съд взел предвид обстоятелството, че връчването на книжата по делото на длъжника е нередовно, а  настоящият адрес на същия се намира извън Република България, от което направил извод, че е налице хипотезата на чл. 411 ал. 2 т. 4 пр. 1 от ГПК- че длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната.

Недоволен от така постановеното определение е останал жалбодателят  З. „. В. И. Г. гр. С., който чрез своя пълномощник го обжалва като незаконосъобразно. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, доколкото длъжникът имал постоянен адрес в Република България, установено от направената служебно от първоинстанционния съд справка. Твърди се, че постоянният адрес е обичайното местопребиваване на лицето, а настоящият адрес е мястото, където лицето пребивава временно. Сочи се в тази връзка обвързването на местната подсъдност в заповедното производство с постоянния адрес на длъжника. Излага се и съображение, че по смисъла на чл. 411 ал. 2 т. 4 от ГПК лицето няма обичайно местопребиваване на територията на Република България, само ако то няма нито настоящ, нито постоянен адрес в страната. Твърди се и това, че длъжникът  обитава и Република България предвид сключването от него на граждански брак на българска територия и поради това, че съпругата му също е български гражданин с постоянен адрес в страната, последно обновен през 2005 г. Жалбоподателят счита още, че атакуваното определение не е съобразено с разпоредбите на чл. 40 и чл. 47 ал. 1, 3 и 5 от ГПК. Моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен, като му бъде присъдена съответната законова лихва.

Подадената частна жалба е допустима- подадена е в срок от лице, което има правен интерес от обжалването, а разгледана по същество е неоснователна, поради следното:

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. На 28.03.2011 г. била издадена заповед № 1062 за изпълнение на парично задължение с кредитор З. „. В. И. Г. гр. С. и с длъжник Г. М. М. с адрес гр. К., кв. „В.- П.” бл. В разписката за връчване към съобщението, адресирано до длъжника М., към което бил приложен препис от заповедта за изпълнение, е отбелязано, че в барака  в кв. „П.” няма такова лице, „а блок е с входа”. Съдията- докладчик по делото разпоредил да се извърши справка в НБД „Население”. Видно от извършената справка, длъжникът има постоянен адрес в Република България- гр. К., кв. „В.- П.” №”, а настоящ адрес- в Република Турция, от 12.01.1998 г., което дало основание на първоинстанционния съд да постанови атакуваното определение. 

Становището на частния жалбоподател, че под „обичайно местопребиваване” законодателят има предвид постоянния адрес на длъжника, а настоящият адрес е мястото, където лицето пребивава временно, не намира опора в действащото законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 94 ал. 1 от ЗГР- настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, като законът не обвързва обитаването на съответното място със срок. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 93 ал. 1 от ЗГР, постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението и той е винаги на територията на Република България. Законът не свързва постоянния адрес с обитаването на дадено място, а още по-малко- с обичайно пребиваване там. Поради изложеното не може да бъде споделено и виждането на частния жалбоподател, че за да е налице хипотезата по чл. 411, ал. 2, т. 4 от ГПК, е необходимо длъжникът да няма нито постоянен, нито настоящ адрес в страната, доколкото постоянният адрес няма отношение към мястото на пребиваване на лицето.

В уредбата на заповедното производство е проведено ясно разграничение между двете понятия- „постоянен адрес” и „обичайно местопребиваване” като са налице различни хипотези, при които не се издава заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК- при липсата на постоянен адрес в страната, съгласно чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК, и при липсата на обичайно местопребиваване на територията на Република  България- съгласно чл. 411 ал. 2 т. 4 от ГПК. Или, постоянният адрес на длъжника не е свързан с понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на чл. 411. ал. 2 т. 4 от ГПК. Поради това, обвързването на местната подсъдност с постоянния адрес на длъжника, не представлява аргумент в полза на застъпените от жалбоподателя становища.

Сключването на граждански брак от длъжника в България, не води до извод за негово обичайно местопребиваване на територията на страната. Отделни посещения в страната, включително и при сключване на граждански брак, съвсем не означават, че съответното физическо лице обитава трайно територията на Република България. На следващо място следва да се посочи, че гражданството и постоянният адрес на съпругата на длъжника нямат отношение към обичайното местопребиваване на последния. 

Не може да бъде споделено и възражението на частния жалбоподател във връзка с разпоредбата на чл. 40 от ГПК. Действително, съгласно чл. 40 ал. 1 от ГПК страната, която живее или замине за повече от един месец в чужбина, е длъжна да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията- съдебен адресат, ако няма пълномощник по делото в Република България. В чл. 40 ал. 2, изр. 1 от ГПК пък е установено правилото, че когато същото лице не посочи съдебен адресат, всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени, за което обаче страната трябва де е била предупредена от съда, какъвто не е настоящият случай.

Що се отнася до изложеното в жалбата възражение, основано на разпоредбите на 47 ал. 1, 3 и 5 от ГПК, е необходимо да се има пред вид, че въпреки положените усилия от страна на длъжностното лице по връчването, както и от страна на самия първоинстанционен съд, по делото не е установен адрес на територията на Република България, обитаван от длъжника. С други думи- доказателства за такъв адрес, обитаван от М., различен от настоящия, липсват. Поради това следва да се приеме, че мястото на пребиваване на длъжника, е извън страната и то от 1998 г., т. е.- там е обичайното му местопребиваване по смисъла на чл. 411 ал. 2 т. 4 от ГПК. И щом по делото е установено, че обичайното местопребиваване на длъжника е извън територията на Република България, то и редът за връчване по чл. 47 от ГПК, не следва да намери приложение. 

Въззивният съд е потвърдил обжалваното определение.

Определението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://legalacts.justice.bg/ActDetail.aspx?actId=889492

Редактирано от адв Стефка Атанасова Контакти

 Принудително прекратяване на търговско дружество заради задължения на съдружник

РЕШЕНИЕ  №  16.03.2011 год. на  СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение по търговско дело № 802 по описа за 2008 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Тъй като  изявлението на ищеца за прекратяване на участието на длъжника в ответното дружество е било връчено на дружеството след като длъжникът вече е бил  изключен като съдружник , не са  на лице материалните предпоставки взискателят да насочи принудителното изпълнение към дружествения дял на длъжника.

2.Изключването му като съдружник в търговското дружество длъжникът не притежава дружествен дял от капитала на дружеството, а има само правото да получи равностойността на този дял, определен по реда на чл. 125 ал.3 от ТЗ.

3. Съдът отхвърля иска на взискателя за прекратяване на търговско ддружество,  ако се установи от доказателствата, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника- длъжник част от имуществото в определена съгласно чл. 125 ал.3 от ТЗ.

4. Стойността на дружествения дял се изчислява въз основа на записаното в счетоводния баланс на дружеството относно стойността на активите и стойността на задълженията, тъй като разпоредбата на чл. 517 ал.3 пр. 3 от ГПК, изрично препраща към разпоредбата на чл. 125 ал.3 от ТЗ. Това е така, тъй като имуществените последици от принудителното прекратяване на участието на длъжника като съдружник не могат да се различават от имуществените последици при прекратяването на участието в дружеството на някое от другите основания, изброени в чл. 125 ал.1 и 2 от ТЗ

Производството е първоинстанционно.  Предявеният иск е с правно основание  чл. 517 ал.3 от ГПК за прекратяване на търговско дружество .

 Между ищеца Е.Д.С. и Д. И.Д. бил сключен договор за паричен заем за сумата от 40 000 лв.    Между страните било сключено и споразумение с нотариална заверка на подписа, касаещо задълженията на Д. Д. по договора за заем. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника Д. Д., по което било образувано ч.гр.д. № .../2008г. по описа на РС – Костинброд. Била издадена заповед за изпълнение № 66-Б и изпълнителен лист от 17.07.2008 г. по ч.гр.д. № ...../2008г. по описа на Районен съд, гр. Костинброд против длъжника Д. Д. за сумата от общо 42 800 лв. Въз основа на изпълнителния лист, ищецът образувал изп.дело №..... от 2008 г. на ЧСИ. Кредиторът поискал и съдебният изпълнител  е наложил запор върху притежаваните от длъжника Д., в качеството му на съдружник в  „В” ООД, дружествени дялове, представляващи 25 % от капитала на дружеството. Съобщението за налагане на запора било изпратено до търговския регистър на 23.07.2008 г.  На 26.07.2008 г. на ответното дружество, чрез неговия управител, било връчено на основание чл. 517 ал.3 от ГПК изявление за прекратяване на ответното дружество.

Ответникът заплатил сумата 2 500 лв., представляваща равностойността на дружествения дял, на длъжника Д. Д.

С постановление от 05.11.2008 г. по изп.д. № /2008 г. на ЧСИ И.Б. съдебният изпълнител е овластил на основание чл.517 ал.3 от ГПК ищеца Е.С. да предяви иск пред Сливенски окръжен съд за прекратяване на търговско дружество „В” ООД.

Ответникът е търговско дружество, регистрирано от Сливенския окръжен съд и впоследствие пререгистрирано в търговския регистър.На 24.06.2008 г. е проведено Общо събрание на съдружниците на ответното дружество като в т.1 от дневния ред е взето решение за изключване на съдружника Д. И.Д., притежаващ 250 дяла от капитала на дружеството на стойност 2500 лв. По 2-ра точка от дневния ред е взето решение за изплащане на стойността на дяловете от капитала на изключения съдружник от съдружника И.С.

Съдружникът Д. е подал искова молба за отмяна на взетите решения на Общо събрание на дружеството от 24.06.2008 г. като незаконосъобразно. Образувано е производство по т.д. № ../2008 г. по описа на Сливенския окръжен съд по което е постановено решение, с което е отхвърлен предявения от Д. Д. иск за отмяна на взети решения на Общо събрание, проведено на 24.06.2008 г., като неоснователен и недоказан. Бургаският апелативен съд е потвърдил решението  на Сливенски окръжен съд.ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение.

Към 30.06.2008 г. балансовата стойност на дълготрайните материални активи /ДМА/ на ответното дружество е била в размер на 1 730 944, 64 лв.; балансовата стойност на краткотрайните активи е била в размер на 563 000 лв. и задълженията по баланс на дружеството са били общо в размер на 3 499 012 лв.

Към 31.07.2008 г. стойността на ДМА по баланс е била 1 725 207,63 лв.; стойността на краткотрайните активи – 580 000 лв. и стойността на задълженията по баланса – 3 334 713 лв.

 Пазарната стойност на притежавания от дружеството имот, находящ се в курортен комплекс „Слънчев бряг” и прилежащ терен към 31.07.2008 г. е възлизала на общо 8 570 393 лв. Пазарната цена на притежаваните от дружеството терени в с. Баня, общ. Нова Загора – 4 бр. е била към същия момент общо в размер на 61 719 лв. Към 30.06.2008 г. пазарната стойност на активите, притежавани от ответното дружество, без недвижимите имоти, е била общо 952 596 лв., а към 31.07.2008 г. – 970 898 лв.

 Предявеният иск намира правното си основание в чл. 517 ал.3 пр.2 от ГПК. Същият е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Налице са процесуалните предпоставки за предявяване на иска с правно основание чл. 517 ал.3 от ГПК. Ищецът е кредитор със съдебно признато вземане за сумата 42 800 лв. срещу длъжника Д. Д.. Длъжникът Д. е бил съдружник в ответното търговско дружество „В” ООД, като е притежавал 250 дяла на стойност 2500 лв. от капитала на дружеството. Кредиторът Е.С. е поискал изпълнението да бъде насочено срещу притежавания според него от длъжника Д. дружествен дял, като за целта е връчил изявление на управителя на дружеството за прекратяване на участието на длъжника в дружеството. Към момента, в който това изявление е било връчено на дружеството, а именно 26.07.2008 г., Д. Д. е бил вече изключен като съдружник от ответното дружество с решение, взето на Общо събрание на дружеството на 24.06.2008 г. В случая не са били налице материалните предпоставки взискателя да насочи изпълнение към притежаван от длъжника дружествен дял в търговско дружество. След изключването  като съдружник на 24.06.2008 г., Д. не е притежавал дружествен дял от капитала на дружеството, а е притежавал единствено правото да получи равностойността на този дял, определен по реда на чл. 125 ал.3 от ТЗ, т.е. Д. не е бил съдружник в дружеството, притежаващ дружествен дял към момента на отправяне на изявлението за прекратяване, а единствено е имал вземане към ответното търговско дружество в размер на паричната стойност на притежавания от него дял от капитала на дружеството към момента на неговото изключване. По изложените съображения не може да бъде проведена процедурата по чл. 517 ал.3 от ГПК, касаеща прекратяване на търговското дружество от съда и извършването на ликвидация.

 Дори да не бъдат споделени изложените по-горе съображения, предявеният иск следва да бъде отхвърлен на основание чл. 517 ал.3 пр.3 от ГПК. Налице е хипотезата, при която съдът следва да отхвърли иска, ако се установи от доказателствата, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника- длъжник част от имуществото в определена съгласно чл. 125 ал.3 от ТЗ. Установи се от събраните доказателства, че по балансите на дружеството към края на м. юни (месецът през който Д. е освободен като съдружник по решение на ОС)  и м. юли 2008 г.(месецът през който е отправено изявление прекратяване на дружеството), задълженията на дружеството са надхвърляли няколкократно по стойност дълготрайните и краткотрайни материални активи на дружеството. В този случай на съдружника следва да бъде изплатена единствено частта от капитала на дружеството, равняваща се на дела му от този капитал. Ищецът е оспорил този начин на определяне на стойността на дела на съдружника Д. като твърди, че активите на дружеството следва да бъдат оценени по тяхната пазарна стойност към м.юли 2008 г. и по този начин да бъде определен неговия дял. Съдът намира възражението за неоснователно, макар и да е допуснал и събрал като доказателство съдебно-оценителни експертизи за пазарната стойност на дълготрайните и краткотрайни материални активи на дружеството. Съдът намира, че стойността на дружествения дял следва да бъде изчислена въз основа на записаното в счетоводния баланс на дружеството относно стойността на активите и стойността на задълженията, тъй като разпоредбата на чл. 517 ал.3 пр. 3 от ГПК, изрично препраща към разпоредбата на чл. 125 ал.3 от ТЗ. Това е така, тъй като имуществените последици от принудителното прекратяване на участието на длъжника като съдружник не могат да се различават от имуществените последици при прекратяването на участието в дружеството на някое от другите основания, изброени в чл. 125 ал.1 и 2 от ТЗ.

Съдът е отхвърлил предявения от Е.Д.С против  „В” ЕООД иск за прекратяване на „В” ЕООД на основание чл. 517 ал.3 от ГПК, като неоснователен и недоказан.

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://court.sliven.net/uploads/web_validt2011.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Договорите за покупко –продажба, сключени след налагане на запор върху МПС са недействителни спрямо взискателя

РЕШЕНИЕ от 07.04.2011г. на  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, по гр.д. № 122 по описа на съда за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Запор върху движими вещи се налага в два алтернативно предвидени в чл.450 ал.2 от ГПК случая : с описване на вещта от съдебния изпълнител или със връчване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта, върху които се насочва изпълнението.

2. Връчването на запорното съобщение на трето не задължено лице/ до КАТ/  не  поражда целения правен резултат длъжникът да се лиши от правото да се разпорежда с  вещта.

3. Запорът върху движима вещ се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението.

4.Със съобщението до длъжника за насрочения опис  запорът е породил своето правно действие като е наложил на длъжника по изпълнението забрана да се разпорежда с тези вещи след датата на налагане на запора.

5. При необходимост съдебният изпълнител може да поиска от органите на МВР спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца. По същество това е искане  за налагане на принудителна административна мярка от категорията на визираната в чл. 171 от ЗДвП - временно спиране от движение на МПС. Редът и основанията, при които се прилага тази ограничителна мярка са уредени в Глава шеста от Закона за движение по пътищата. В чл. 171, т. 2, б. "а" - "ж" от ЗДвП са разписани случаите, когато административният орган може да наложи ограничителната мярка. Изброяването е изчерпателно и не позволява разширително тълкуване. В разпоредбата не е предвидена възможност за налагане на мярката по искане на съдия изпълнител по чл. 431, ал. 5 от ГПК за обезпечаване успешното провеждане на изпълнителните действия върху моторното превозно средство.

Обжалвано е разпореждане на ЧСИ по изпълнително дело № , с което е отказано  да бъде насрочена нова дата за извършване на опис и оценка на два броя колесни трактори, собственост на длъжника по изпълнение , както и отказ същите да бъдат спрени от движение и е постановено да се вдигнат запорите върху тях.

Жалбоподателят е взискател по изпълнителното дело.

По повод на изпълнителен лист ЧСИ  е предприел действия, изразяващи се в налагане на запор, опис и оценка върху движими вещи на длъжника, а именно  колесен трактор , модел  К...и колесен трактор , модел  F Запорното съобщение е изпратено до Регионалната служба „Контролно-техническа инспекция” – Сливен и е връчено на 29.09.2010 год. На дружеството длъжник е съобщено за наложения запор и пристъпване към принудително изпълнение с призовка за принудително изпълнение, съобщението е връчено на 04.10.2010 год.

На 05.11.2010 год. от 11.00 часа е насрочен опис на описаните по-горе колесни трактори. Към датата на описа  при  ЧСИ  е постъпила молба от законния представител на дружеството длъжник по изпълнението, с което твърди, че с фактура  №   от 08.09.2010 год е продало на Н. А. И. колесен трактор , модел „K” за сумата от 6 250 лева с ДДС и с фактура № ..../07.09.2010 год.  е продало на Н. Й. М. колесен трактор , модел „F”  за сумата 11 685,84 лева с ДДС. Представени са договори за покупко- продажба на описаните колесни трактори. Договорите са с нотариална заверка на подписите от 10.11.2010 год.

С обжалвано разпореждане от 03.02.2011 год. ЧСИ Н.Г. е отхвърлила като неоснователна молбата подадена от взискателя по изпълнителното дело за насрочване на опис и оценка на на движими вещи колесен трактор , модел „K” си колесен трактор , модел „F”.В мотивите си към Разпореждането ЧСИ Н.Г. е приела , че протокола от 05.11.2010 год. подписан от пълномощника на  взискателя  и от длъжника в който са отразени обстоятелства, че посочените в тях МПС-та, са прехвърлени на трето лице преди налагане на запора т.е. 29.09.2010 год.и към настоящия момент не са собственост на длъжника. Представени са регистрационни талони на името на третите за изпълнителното производство лица

Позовавайки се на разпоредбата на чл.465 ал.1 от ГПК, след като е узнала факта, че тези вещи не са собственост на длъжника и спрямо тях не следва да се насочва принудително изпълнение, а наложения запор следва да се вдигне.

Жалбата е подадена от страна в изпълнителното производство против отказ на съдия изпълнител да извърши определено изпълнително действие, т.е. подадена от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалваното действие и е в срока по чл.436 ал.1 от ГПК и поради тази причина тя е допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Като един от способите за изпълнение взискателят е посочил и поискал от съдия изпълнителя да насочи изпълнението към движими вещи собственост на длъжника представляващи:  колесен трактор , модел „F” и колесен трактор , модел „K”.

Съдебният изпълнител е наложил запор на тези движими вещи и  запорното съобщение до Регионалната служба „Контролно-техническа инспекция” – Сливен връчено на 29.09.2010 год, датата на налагане на запора. Съдът намира, че съобразно нормата на чл.450 от ГПК този запор не е породил своето правно действие. Запор се налага в два алтернативно предвидени в чл.450 ал.2 от ГПК случая, а именно : с описване на вещта от съдебния изпълнител или със връчване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта, върху които се насочва изпълнението. Връчването на запорното съобщение на трето не задължено в случая лице не е породило целения правен резултат длъжникът да се лиши от правото да се разпорежда с  вещта.

Независимо от горното до длъжника е връчено запорно съобщение за процесните движими вещи- два колесни трактора. Със съобщението за насрочения опис  запорът е породил своето правно действие като е наложил на длъжника по изпълнението забрана да се разпорежда с тези вещи след тази дата , а именно 04.10.2010 год./ л.63 от изпълнителното дело/. Към този момент 04.10.2010 год. е наложен запор върху вещите предмет на изпълнението и от този момент запора поражда своето действие като налага забрана за длъжника да се разпорежда с веща.

Към 05.11.2010 год. управителят на дружеството длъжник е представил фактури, с които се домогва да докаже, че вещите предмет на принудителното изпълнение представляващи колесен трактор , модел K и колесен трактор , модел  F са отчуждени преди налагане на запора.Тези писмени доказателства не могат да се противопоставят на взискателя по принудителното изпълнение, тъй като тези действия за недействителни спрямо взискателя по силата на чл.452 от ГПК. Този правен извод се налага от следните обстоятелства: Договорите с които се прехвърля правото на собственост на регистрирана в страната самоходна техника, каквато представляват вещите предмет на изпълнението се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписите съгласно чл.12 от  Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника. Предвидената  в закона форма е форма за действителност и неспазването й винаги води до нищожност на договора.В настоящия случая договорът е сключен в предвидената от закона форма и поради тази причина е валиден. Тези договори обаче са непротипоставими спрямо взискателя по изпълнението, тъй като спрямо него те са недействителни по силата на чл.452 от ГПК.

Запор на движимите вещи, предмет на изпълнението е наложена на 04.10.2010 год., а нотариалната заверка на подписите на договори, с които се прехвърля правото на собственост на вещите предмет на изпълнението са от 10.11.2010 год. Собствеността върху тракторите е прехвърлена след запора.

В този смисъл жалбата е основателна, тъй като вещите предмет на запора е била собственост  на длъжника към момента на налагане на запора т.е. към 04.10.2010 год.

Направеното в жалбата оплакване, че ЧСИ Н.Г. е отказала да бъдат спрени от движение вещите предмет на изпълнението и е постановила да се вдигнат запорите върху тях, настоящия съдебен състав намира това възражение за неоснователно. Съгласно нормата на чл.431 от ГПК при необходимост съдебният изпълнител може да поиска от органите на Министерството на вътрешните работи спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца.

По същество и правните последиците, които би породило  уважаване на искането по чл. 431, ал. 5 от ГПК е за налагане на принудителна административна мярка от категорията на визираната в чл. 171 от ЗДвП - временно спиране от движение на МПС. Редът и основанията, при които се прилага тази ограничителна мярка са уредени в Глава шеста от Закона за движение по пътищата. В чл. 171, т. 2, б. "а" - "ж" от ЗДвП са разписани случаите, когато административният орган може да наложи ограничителната мярка. Изброяването е изчерпателно и не позволява разширително тълкуване. В разпоредбата не е предвидена възможност за налагане на мярката по искане на съдия изпълнител по чл. 431, ал. 5 от ГПК за обезпечаване успешното провеждане на изпълнителните действия върху моторното превозно средство. За да бъде реализирана тази мярка, в специалния закон следва да съществуват правни норми, които съдържат фактическите основания за налагането й, органът, който е компетентен да постанови съответния индивидуален административен акт, процедурата за издаването и оспорването му. Такива норми към настоящия момент ЗДвП не съдържа. От направения анализ на действащите разпоредби в ЗДвП и издадените въз основа него подзаконови нормативни актове се налага извода, че се касае за празнота в закона, която празнота представляваща правна рестрикция, не може да бъде попълнена с прилагане на нормативни правила и процедури по аналогия или чрез друг правен способ. В този смисъл отказът на съдия изпълнител – за временно спиране от движение на описаните автомобили, обект на изпълнителните действия, е законосъобразен поради липсата на материалноправни основания за издаване на такава заповед.

По отношение на вдигнатия запор, настоящия съдебен състав намира, че това действие не е породило никакво правно действие. Запор на движима вещ се налага с изпращане на съобщение до длъжника. В случая Регионалната служба „Контролно-техническа инспекция” – Сливен не е трето лице по смисъла на чл.450 от ГПК, тъй като към него длъжникът няма вземане. Както се изтъкна и по-горе до Регионалната служба „Контролно-техническа инспекция” – Сливен запор на движима вещ не е налаган /виж. Мотивите по-горе/ Съгласно чл.450 от ГПК запорът върху движима вещ се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението. В този смисъл изпратеното съобщение до Регионалната служба „Контролно-техническа инспекция” – Сливен не е породило действие по вдигане на запора.

Предвид изложеното, съдът намира, че действията на съдебния изпълнител са незаконосъобразни и затова са отменени. Съдът е указал на съдебния изпълнител  да насрочи и извърши опис на движимите вещи предмет на изпълнението независимо къде се намират те и кой ги владее, след което предприеме действия по принудително изпълнение спрямо тях.

 Решението е окончателно. Пълният текст http://court.sliven.net/uploads/0063d811/12240711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 Подаденото  възражение срещу вземане, произтичащо от запис на заповед, спира изпълнението

РЕШЕНИЕ от  27.07.2011г. на  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гр.отд. по ч.гр.д. № 331  по описа на съда за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Подаденото  възражение срещу вземане, произтичащо от запис на заповед, спира изпълнението, но не  по силата на закона.

2. Наличието на предпоставките за  спиране на изпълнението  при подадено възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед подлежат на проверка от съдът – постановил незабавното изпълнение. Само при издаването на определение по реда на чл. 420, ал. 2 от ГПК за констатиране наличието на предпоставките за спиране на изпълнение и представянето му на съдебния изпълнител, последният е обвързан да го спре съгласно чл. 432, т. 7 от ГПК.

Производството е образувано частна жалба против постановлението на държавен съдебен изпълнител за спиране на изпълнението по изп. д. № .../2011г.

Жалбата портив действията на съдебния изпълнтел е допустима в хипотезите на чл. 435, ал. 1 от ГПК и са спазени особените изисквания във връзка с нейната редовност.

Д.В. П. е взискател по изпълнителното дело спрямо „Б“ ООД за парично вземане, произтичащо от запис на заповед

На 05.05.2011г. длъжникът е подал молба, в която посочва, че е подадено възражение срещу вземанията, поради което взискателят е предявил иск за установяване на вземанията, по който е образувано гражданско дело  № /2011г.

Основанието за спиране  на изпълнението съдебният изпълнител е подвел под нормата на чл. 432, т. 7 от ГПК – други предвидени от закона случаи. Такъв случай по отношение на изпълнението въз основа на издаден изпълнителен лист в рамките на заповедно производство е уреден в разпоредбата на чл. 420, ал. 1 от ГПК, според която възражението на длъжника относно съществуването на вземането не спира изпълнеието, но само в случаикте на чл. 417, т. 1 – 8 от ГПК. По аргумент от противното подаденото по чл. 414 от ГПК възражение срещу вземане, произтичащо от запис на заповед, попадащо в обхвата на нормата на чл. 417, т. 9 от ГПК спира изпълнението, но не и по силата на закона, така както е възприел докладчикът в съдебното производството по издадения изпълнителен лист и съдебният изпълнител в своето постановление на базата на представената резолюция в посочения смисъл.

Наличието на предпоставки относно императивно уредения случай на спиране на изпълнението в случаите на чл. 417, т. 9 от ГПК съгласно чл. 420, ал. 2 от ГПК подлежат на проверка от съдът – постановил незабавното изпълнение, по който въпрос, с които не се разрешава спор по същество дължи произнасяне със съдебен акт по смисъла на чл. 252 от ГПК – с определение. Само при издаването на този съдебен акт по реда на чл. 420, ал. 2 от ГПК за констатиране наличието на предпоставките за спиране на изпълнение и представянето му на съдебния изпълнител, последният е обвързан да го спре съгласно чл. 432, т. 7 от ГПК.

В случая длъжникът е подал възражение по смисъла на чл. 414 от ГПК пред съда, но актът, с който съдът се е произнесъл при подаването му – разпореждане, в което липсват каквито и да е данни, че се отнася за вземането, за което е издаден изпълнтелния лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № ..10г. на РС – Котел. Неправилно освен това и предвид гореизложеното във връзка с правомощията и задълженията на съда по чл. 420, ал. 2 от е прието, че самото възражение спира изпълнението по силата на закона. Така издаденото разпореждане е невалидно и въз основа на него съдебният изпълнител не е имал основание да спре изпълнението в хипотезата на чл. 432, т. 7 от ГПК.

При тези данни се налага извода, че съдебният изпълнител по своя преценка и извън своята компетентност е приел, че са налице предпоставките на чл. 420, ал. 1 от ГПК, поради което постановлението за спиране на изпълнението по и.д. № /2010г. на ДСИ  е незаконосъобразно и е отмено.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://court.sliven.net/uploads/0063d811/33172711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Отказът на наследниците от наследството на длъжника не е основание за прекратяване на изпълнителното дело

РЕШЕНИЕ  от 04.02.2011 г. на  СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав по гр.д. № 14 по описа на съда за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. В случая при констатиран отказ от наследство от страна на конституираните наследници съдебният изпълнител следва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това. Съдебният изпълнител трябва да  даде възможност на взискателя да посочи наследници от друг ред, които са съгласни да приемат наследството.

2.Отказът от наследство на наследниците на длъжника в изпълнителното производство отнема възможността да се насочи изпълнението върху имуществото на тези лица. Независимо от това изпълнението ще продължи срещу имущество на починалия длъжник, останало в наследствената маса. Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН.

3. При отказ от наследство на наследниците на длъжника съдебният изпълнител  спира производството по делото и дава възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължава на основание в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

Производството е образувано по жалба на НАП срещу  Постановление на ДСИ по изпълнително дело № , с което е прекратено изпълнителното производство против Ж. И. К.

Изпълнително дело № по описа на ДСИ при Районен съд гр.Сливен е образувано по молба на Агенция за държавни вземания и е изпратено по компетентност на основание чл.427 от ГПК от Съдия изпълнител при Районен съд Елхово против Ж. И. К.  за сумата от 23 634,45 лева, представляващи главница от 21 163,75 лева, обезщетение за забава 2470,70 , и законната лихва върху главницата от 21 163,75 считано от 02.02.2005 год. до окончателното й изплащане и разноски по делото. Дължимата сума е образувана от два изпълнителни листа издадени в полза на Държавен фонд „Земеделие”.

Със законодателна § 36 ал.1 и 35 ал.2 от ПЗР на ЗИДДОПК в сила от 01.01.2010 год.ДВ, бр. 32 от 2009 г.) Национална агенция по приходите е правоприемник на активите, пасивите, правата, задълженията и архива на Агенцията за държавни вземания, и е страна  по незавършените към този момент съдебни производства включително и изпълнителни дела.  Съгласно чл.3 ал.7 т.5 от ЗНАП Агенцията събира следните частни държавни вземания на Държавен фонд "Земеделие", за които има издаден изпълнителен лист по реда на чл. 27, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители.

С Разпореждане от 20.07.2010 год. ДСИ е конституирал като взискател Националната агенция по приходите и като длъжници И.Ж.К. и Г.Ж.К. по нарочна молба на Националната агенция по приходите на основание чл.429 ал.2 от ГПК като наследници на починалия длъжник Ж. И. К. поч. на 23.04.2009 год., по удостоверение за наследници № 40 от 08.04.2010 год. на Кметство с.Ковачите.

На новоконституираните длъжници не е връчено съобщение за това обстоятелство и не им е връчена призовка за доброволно изпълнение.

По делото е представено Удостоверение изх.№  от 28.09.2010 год. и Удостоверение  №  от 28.09.2010 год. от което е видно, че по ч.гр.д № /2010 год. по описа на СлРС Г.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. *** , който е вписан в регистъра на съда под № 44 с определение по ч.гр.дело № /2010 год- по описа на СлРС.  И.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. , който отказ е вписан под № 45 с определение № .

С постановление от 28.09.2010 год. ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по изпълнителното дело, като е мотивирал постановлението си с отказа от наследство на двамата наследници на длъжника и е посочил нормата на чл.26 от ГПК, като в диспозитива на постановлението изрично е посочил, че изпълнителното производство се прекратява поради липса на лице против което да се води изпълнителното дело, поради отказа от наследство на наследниците на длъжника. Съобщението за прекратяването на изпълнителното дело е връчено на взискателя на 15.10.2010 год.

Жалбата на взискателя против постановлението за прекратяване на изпълнителното производство е постъпила на 18.10.2010 год.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима, като подадена от взискателя като страна в изпълнителното производство против действие на ДСИ-при РС-Сливен, с което се прекратява производството по принудителното изпълнение по смисъла на чл.435 ал.1 от ГПК.

Подадена е от надлежна страна срещу акт на съдия изпълнител изрично посочен в нормата на чл.435 ал.1 от ГПК и подлежащ на обжалване по този ред и е спазен преклузивният срок по чл. 436 от  ГПК.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по принудителното изпълнение на основание чл.26 от ГПК, тъй като няма надлежна страна срещу която да се води производството. Този извод на ДСИ при РС-Сливен е незаконосъобразен. Основанията за прекратяване на изпълнителното производство са изрично изброени в хипотезите на чл.433 от ГПК. В случая при констатиран отказ от наследство от страна на конституираните наследници ДСИ следва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това. ДСИ е прекратил изпълнителното производство без да даде възможност на взискателя да посочи наследници от друг ред, които са съгласни да приемат наследството. Освен това на основание чл.11 от ЗН при предвидените в закона хипотези наследството се приема от държавата с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата, гаражи  както и парцели и имотите предназначени за жилищно строителство които стават собственост на Общината в чиито район се намират те.

Наследниците на длъжникът в изпълнителното производство са доказали, че са се отказали от наследството на починалия си наследодател по реда на чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН. Този отказ отнема възможността да се насочи изпълнението върху имуществото на тези наследници. Независимо от това изпълнението ще продължи срещу имущество на починалия длъжник, останало в наследствената маса. Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН. Следователно отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 433 от ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

Съдия изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

Сливенският  окръжен съд е отменил обжалваното постановление, с което е прекратено производството срещу Ж. И. К.  поч. на 23.04.2009  като незаконосъобразно.

Решението е окончателно.Пълният текст

http://court.sliven.net/uploads/0063d811/01420411.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  

  Овластяване на взикателя да извърши определено действие за сметка на длъжника

 РЕШЕНИЕ от  03.02.2011 г. на  СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение,  по въззивно частно гражданско дело № 40 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. При задължение за изпълнение на определено действие, което длъжника е осъден да извърши и което  действие може да бъде извършено  от друго лице, то за взискателя съществува правната възможност да поиска оправомощаване от съдебния изпълнител да извърши действието и сам за сметка на длъжника.

2. За да се стигне до овластяване на взискателя да извърши определено действие  за сметка на длъжника, трябва има виновно неизпълнение на задълженията, които длъжникът е осъден да изпълни, да съществува възможност действието да бъде извършено от друго лице и  взискателят да се е възползвал от възможността, която законът му предоставя, а именно изрично да поиска от съдебния изпълнител да го оправомощи да извърши действието вместо и за сметка на длъжника .

3. Съдебният  изпълнител трябва да е  определил  на длъжника срок за доброволно изпълнение на  задължението за което е осъден, за да може бездействието му  да се  третира  като  виновно неизпълнение.

Производството е образувано по жалба срещу действие на съдебен изпълнител. Взискател по изпълнително дело е обжалвал постановление на държавен съдебен изпълнител за оправомощаване на взискателя да извърши определените в акта действия за сметка на длъжника по изпълнителното дело.

 Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и доказателствата, намиращи се в приложеното копие от изпълнителното дело, намира за установено следното:

Изпълнителното дело е образувано по молба на С.С.Ш., въз основа на изпълнителен лист, съгласно който Х.А.Х. е осъден да преустанови неправомерните си действия, с който пречи на С.С.Ш. - взискател по изпълнителното дело, да упражнява пълноценно правото си на собственост върху описания в изпълнителния лист имот, като извърши конкретно посочени действия, измежду които й да премахне навлизащата в имота му стреха на стара жилищна сграда с около 0.40 кв.м.

След образуване на изпълнителното дело на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, заедно с копие от изпълнителния лист, получени от него на 10.08.2010 година. На 25.08.2010 година - ден следващ изтичането на двуседмичния срок за доброволно изпълнение, от длъжника, пред ДСИ е депозирана молба с приложени доказателства за изпълнение на действия, за които е осъден, както и изпратено му уведомление, изготвено от инж. Г., излагащ в същото свое заключение, че премахването  на  стрехата  на старата  жилищна  сграда е недопустимо по техническите  правила  и норми , поради  което  и  отказва  да изпълни  поръчката.

От взискателя по изпълнителното дело е подадена молба, в която е  изразил становище, че не възприема за основателно възражението на длъжника, основано  на посоченото  по- горе уведомление  за техническа невъзможност за премахване на навлизащата в имота на взискателя част от  стреха  на  стара  жилищна  сграда с 0.40 метра, като  се  е  позовал на  обстоятелството, че  този  въпрос е бил предмет на преценка  по същество на влязлото в сила решение, въз основа  на  което е издаден изпълнителния лист,  респ. не  е  възможно  пререшаването  му  в  хода на изпълнителния процес. Наред с това,  като е подчертал, че в изпълнителното производство следва да се установи единствено начина по който премахването като  действие следва  да се  извърши, с оглед причиняване на  минимални щети по сградата на  длъжника, е обосновал мнението си, че при всички случаи длъжникът следва да  изпълни задължението,  вменено му от съда  и ако  същият не изпълнява това свое задължение, след съответните указания на съдебния изпълнител, следва  да  се  приложат разпоредбите  на чл. 526 от ГПК  или евентуално  на чл. 527 от ГПК.

След запознаване с тази молба ДСИ  е назначил вещо лице, на което е възложил изготвяне на експертно заключение относно реда  и  начина за премахване на навлизащата в имота на взискателя стреха на стара жилищна сграда с около 0.40 кв.м.

На 12.10.2010 година, към изпълнителното дело е депозирано изготвеното експертно заключение.

На 13.12.2010 година, по изпълнителното дело,  взискателят е подал молба, с която ДСИ е уведомен, че от получаване на съобщението от длъжника за изготвеното експертно заключение, станало на 22.10.2010 година до подаване на коментираната молба, от длъжника не са предприети никакви действия за премахване на стрехата, въпреки техническата възможност за това, установена от експерта. Имайки предвид специфичния характер на действието, което трябва да се извърши лично от длъжника и позовавайки се на бездействието на длъжника, взискателят  е поискал от ДСИ, на основание чл. 527, ал. 1 от ГПК да  наложи  на  длъжника глоба в предвидения в закона размер, както и да го предупреди, че ако продължава да не изпълнява задължението  си ще бъде глобен повторно.

Искане от взискателя по реда на чл. 526 ал. 1 от ГПК, отправено  до ДСИ  да бъде  оправомощен да извърши  действието за сметка  на длъжника, не е направено.

С Постановление 15.12.2010 година, като взел предвид, че по изпълнителното дело от пълномощника на взискателя е подадена молба от 13.12.2010 година, в която се посочва, че длъжникът по делото не е премахнал процесната стреха и с оглед предходна молба на взискателя от 10.09.2010 г. и на основание чл. 526, ал. 1 от ГПК  ДСИ е оправомощил взискателя Ш. за сметка на длъжника Х. да сключи  договор с избрана от него /взискателя / строителна фирма, която при стриктно спазване на точка 4 и точка 5 от депозираното по делото заключение на вещото лице О. Д. Р. да извърши премахването на навлизаща в имота на взискателя стреха на стара жилищна сграда, показано на чертеж 2 от заключението.

Препис от постановлението е получено от взискателя на 16.12.2010 г. Частната жалба е депозирана пред ЧСИ в срока за обжалване, а именно на 23.12.2010 година.

 Настоящият състав на СлОС намира жалбата за допустима, тъй като е подадена в срок и от лице имащо право да обжалва валиден, допустим и подлежащ на обжалване съгласно предвижданията на чл. 527, ал. 4  от ГПК   акт на ЧСИ.

Разгледана по същество частната въззивна жалба е основателна, а обжалваното с нея Постановление за оправомощаване е незаконосъобразно и като такова следва да се отмени. Съображенията за това са следните :

Съгласно чл. 526, ал. 1 от ГПК, при задължение за изпълнение на определено действие, което длъжника е осъден да извърши и което  действие може да бъде извършено  от друго лице, то за взискателя съществува правната възможност да поиска оправомощаване от съдебния изпълнител да извърши действието и сам за сметка на длъжника. Следователно, за да се стигне до овластяване на взискателя по реда на чл. 526, ал. 1 ГПК, следва да е налице от страна на длъжника виновно неизпълнение на задълженията, които е осъден да изпълни, да съществува възможност действието да бъде извършено от друго лице и не на последно място взискателят да се е възползвал от възможността, която закона в цитираната разпоредба му предоставя, а именно изрично да поиска от съдебния изпълнител да го оправомощи да извърши действието вместо и за сметка на длъжника  В случая, предпоставките за оправомощаването на взискателя не са били налице. От доказателствата по делото по несъмнен  начин  се  прие  за установено, че  след като с помощта на вещо лице е определен начина и техническата възможност за премахване на стрехата, от съдебния  изпълнител не е предоставен срок на длъжника доброволно да  изпълни задължението за което е осъден, за да може бездействието му  да се  третира  като  виновно неизпълнение. Наред с това е несъмнено, че взискателя нито е направил конкретно искане, нито индиректно е заявил съгласие за оправомащаването му да извърши действието за сметка на длъжника. Следователно ДСИ не е имал основание да овласти взискателя по изпълнителното дело по реда на чл. 526, ал.1 ГПК да извърши вместо длъжника, действието, което последният е осъден да извърши. В този смисъл, това негово действие е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено.                                                                  

Съдът е отменил  действията на ДСИ по изпълнително дело № , изразяващи се в оправомощаване на взискателя С.С.Ш., на основание, чл. 526, ал. 1 ГПК, с постановление от 15.12.2010 година, да извърши за сметка на длъжника Х. А.Х. следните действия ”да сключи  договор с избрана от него /взискателя / строителна фирма , която  при стриктно  спазване  на точка 4 и точка 5 от депозираното по делото заключение на вещото лице Р да извърши премахването на навлизаща в имота на взискателя стреха на стара жилищна сграда, показано  на чертеж 2 от заключението” като  незаконосъобразни.

Решението е окончателно. Пълният текст  

http://court.sliven.net/uploads/0063d811/04020311.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова

  Продажбата на движимите вещи  от съдебен изпълнител не може да бъде обжалвана или оспорвана по исков ред .Купувачът на вещта става неин собственик ,независимо на кого е принадлежала вещта  

 РЕШЕНИЕ   № 129  от  25.05.2011г.  на Шуменския  окръжен  съд по в.ч.гр.д.№52  по  описа за 2011г.          

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Тъй като жалбоподателят не е доказал  с удостоверение за постоянен или настоящ адрес ,че живее в апартамента, където са иззети вещите  и че там е неговото и на децата му жилище както и няма представен документ доказващ ,че това жилище е собственост на жалбоподателя , съдът счита ,не е доказано твърдението   ,че адресът по седалището на  длъжника по делото е жилище на жалбоподателя, в което той живее с децата си

2. Нормата  на чл. 444 ГПК за несеквестируемост на вещи не се прилага за длъжници-юридически лица.

3. Извършената продажба на движимите вещи не може да бъде обжалвана или оспорвана по исков ред , като  на осн.чл.482 ал.2 от ГПК купувачът на вещта става неин собственик ,независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника

 Постъпила е жалба от С.М.Х.  срещу действията на съдебният изпълнител по  изп.д.на ЧСИ по изземване на движими вещи.

.

 Изпълнителното  дело  е било образувано по издаден изпълнителен лист в полза на “К И” ООД гр.Шумен срещу “К” ООД гр.Шумен  за заплащане на взискателя на сума в размер на 7 041.97лв. сумата от 463.19лв. обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД и сумата от 1 947лв. разноски по делото.  Съгласно протокол за предаване на движимо имущество от 23.07.2010г. ЧСИ  е предал на купувача Ц.Д.Й. описаните в протокола движими вещи  . По време на това действие на адрес в гр.Шумен ул.... №16 е присъствал жалбоподателя ,който заявил ,че движимите вещи били негова собственост. Процесните движими вещи са били описани от ЧСИ Я.Б. с протокол за опис на движимо имущество на 16.09.2009г. На тази дата и по това време ЧСИ не е установил в този апартамент на който е седалището и адреса на управление на  длъжника да живее трето лице с децата си , както твърди жалбоподателят в жалбата си. Описът на движимите вещи не е бил обжалван от страните по делото или от трети лица.

Жалбоподателят не е доказал по делото с удостоверение за постоянен или настоящ адрес ,че живее в този апартамент и там е неговото и на децата му жилище. Няма представен и документ доказващ ,че това жилище е собственост на жалбоподателя.  Следователно съдът счита ,че жалбоподателят не е доказал твърдението си в жалбата  ,че адреса по седалището на  длъжника по делото е негово жилище в което той живее с децата си. Позоваването на чл.444 от ГПК е несъстоятелно ,тъй като този текст в случая не може да намери приложение, тъй като се отнася само до длъжници физически лица , а в настоящият случай длъжникът по изпълнителното дело е  юридическо лице – дружество с ограничена отговорност.  Също така с жалбата си жалбоподателят не може да заявява и да защитава чужди права . Видно от приложените към изпълнителното дело акт от 26.10.2009г. и протокол от 26.10.2009г.  ЧСИ  е поставил обявление на адреса в гр.Шумен ул.... №16 ет.4 ап.20 за продажба на движими вещи ,собственост на “К” ООД  гр.Шумен ,като вещите са описани в 12 точки.  Ако жалбоподателят е живял на този адрес , той е имал възможност да се увери и осведоми лично от това обявление за извършването на продажбата на процесните движими вещи . Обявленията се поставят  за да се разгласи публичната продан.. С протокол от 30.11.2009г. за обявяване на постъпили наддавателни предложения и на купувач ЧСИ . е постановил на осн.чл.492 от ГПК и е обявил за купувач на движимите вещи  Ц.Д.Й.. Жалбоподателят твърди ,че съдебният изпълнител бил иззел на 23.07.2010г. от адреса на управление на дружеството длъжник вещи ,които били негова собственост и за целта представя по делото към жалбата си две фактури №96 от 16.06.2007г.  и №146 от 20.12.2004г.  Следва да се отбележи ,че липсва достатъчна индивидуализация на вещите описани в представените от жалбоподателя фактури и не се доказва , че описаните в тези фактури движими вещи са идентични и съответстват на иззетите от съдебният изпълнител на 23.07.2010г. движими вещи от адреса по седалището на длъжника.  Също така на осн.чл.482 ал.1   от ГПК извършената продажба на движимите вещи не може да бъде обжалвана или оспорвана по исков ред , като  на осн.чл.482 ал.2 от ГПК купувачът на вещта става неин собственик ,независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника. Следователно с извършената продажба на вещите и на основание постановлението на ЧСИ от 30.11.2009г.  за обявяване на постъпили наддавателни предложения и на купувач за купувач е била обявена Ц.Й. ,поради което и тя е станала собственик на описаните в протокола движими вещи ,независимо от това дали те са принадлежали на длъжника по изпълнителното дело или не.   Поради това и ЧСИ е предприел обжалваното действие –изземването на движимите вещи за да ги предаде на купувача –Ц.Й. , която вече е техният собственик.

Предвид гореизложеното обжалваното действие на съдебният изпълнител  - изземването на движими вещи  на 23.07.2010г.  по  изп.д на ЧСИ   е правилно и законосъобразно .  Жалбоподателят не доказа  ,че иззетите на тази дата движими вещи са били негова собственост и са били иззети от адрес на който се намира неговото жилище

 Съдът е оставил без уважение  жалбата на С.М.Х. срещу изземването на движими вещи.

Решението е окончателно. Пълният текст  http://www.court-sh.org/os/index.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 928  от 27.05.2011 г. на СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, по  ч. гр. д. №1410 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, поради което, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ третото лице става страна - длъжник по изпълнението.

2. Определянето на нова пазарна цена на изнесения на публична продан недвижим имот, както и обявяването и провеждането на трета публична продан остават извън обхвата от действия на съдебния изпълнител, предмет на съдебен контрол чрез жалба.

Р. С. В. от гр. Б е обжалвала с искане за отмяната му определение на Благоевградски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, жалбата й срещу действията на ЧСИ  извършени по изпълнително дело № ., изразяващи се в: определяне на нова пазарна цена на изнесения на публична продан недвижим имот; обявяване и провеждане на трета публична продан, оставено е без разглеждане искането за спиране на изпълнението, на основание чл. 438 от ГПК и е прекратено производството по делото.

За да остави без разглеждане жалбата, с която е сезиран и прекрати делото по нея окръжният съд е приел, че тя е недопустима, доколкото атакуваните от жалбоподателката Р. В. действия на съдебния изпълнител не попадат в обхвата на изрично и лимитивно посочените в разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК такива. Като предпоставено от недопустимостта на жалбата искането за спиране на изпълнението също е оставено без разглеждане, поради недопустимостта му. Определението е правилно.

Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, поради което, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ третото лице става страна - длъжник по изпълнението. А действията на съдебния изпълнител, които длъжникът може да обжалва, са  изчерпателно изброени в чл. 435, ал. 2 от ГПК. В контекста на изложеното, определянето на нова пазарна цена на изнесения на публична продан недвижим имот, както и обявяването и провеждането на трета публична продан остават извън обхвата от действия на съдебния изпълнител, предмет на съдебен контрол чрез жалба.

В обобщение, законът очертава императивно хипотезите, при наличието на които длъжникът може да атакува действия на съдебния изпълнител, които в настоящия случай не са налице.

Като предпоставено от изхода на спора по обжалваните действия, правилно се явява определението на окръжния съд и в частта, в която е оставено без разглеждане искането за спиране на изпълнението, по чл. 438 от ГПК.

.

Апелативният съд е потвърдил обжалваното определение.

Определението е окончателно. Пълният текст

http://acs.court-bg.org/img/File/Civil/2011/10-06-2011/O-1410-11.doc

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Само съдебният изпълнител може да прекрати принудителното изпълнение, съдът няма такава функция

ОПРЕДЕЛЕНИЕ  № 1704 от  01.11.2 010 г на  Софийският апелативен съд, гражданска колегия, 7-ми състав,  по гражданско дело № 1 505 по описа за 2 010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Право на обжалване на определено действие на съдебния изпълнител може да възникне само в онези случаи, когато законът изрично е предвидил възможност за обжалване като последствие от тези действия. Ако подобна възможност не е предвидена,  действието е от категорията на необжалваемите и не подлежи на контрол по пътя на инстанционното производство.

2. Изброяването в чл. 435 от ГПК на подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител е изчерпателно и поради това действията на изпълнителя, които не са посочени в него не подлежат на съдебен контрол по пътя на обжалването. Това произтича и от факта, че се касае до процесуална разпоредба, която има императивен характер и не може да се тълкува разширително, а само в смисъла, който е вложен в нея.

3.Съществуването на правото на жалба е абсолютна предпоставка и то от рода на положителните такива за упражняването на същото и надлежното подаване на жалбата. Липсата на това право води до недопустимост на жалбата, а оттам и до образуваното въз основа на нея производство.

4. Прекратяването на производството по принудително изпълнение е уредено в разпоредбата на чл. 433 от ГПК и компетентен да прекрати производството е именно органът осъществяващ същото, т. е. самия съдебен изпълнител.

 5. Само в чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК е регламентирано прекратяването на изпълнителното производство по молба на длъжника, но не съществува изрична законова забрана, ако длъжникът твърди че е настъпила някоя от хипотезите на чл. 433, ал. 1 , т. 3-т. 8 от ГПК да поиска прекратяване на това основание.

6. Съдът не разполага с преки функции по осъществяване на действия в производството по принудително изпълнение, а в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител действа само като контролна инстанция, а не като такава по съществото на спора.

7. Съдът не може включително и в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител да се произнесе по същество и да извърши съответното действие, а може само да отмени или потвърди същото.

8. При някоя от хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 3-т. 8 от ГПК съдебният изпълнител е длъжен да прекрати производството служебно, но ако не извърши това бездействието му не подлежи на обжалване от страна на длъжника, тъй като не попада в хипотезите на чл. 435, ал. и ал. 3 от ГПК.

Производството по делото е по реда на чл. 278, ал. 1 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. С определение Софийски градски съд е приел, че подадената от длъжника по изпълнително дело № 2. жалба срещу действията на съдебния изпълнител, изразяващи в непрекратяване на изпълнителното производство на основание на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е недопустима и поради това е прекратил производството по делото. В мотивите си Софийски градски съд е приел, че липсват изпълнителни действия, които да подлежат на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, а прекратяването на производството по принудително изпълнение видно от чл. 433, ал. 1 и ал. 2 от ГПК е извън компетенциите на съда, а дори и да е налице произнасяне на съдебния-изпълнител, действието не попада в кръга на подлежащите на обжалване по чл. 435, ал. 2 от ГПК такива.

Жалбата срещу действията на съдебния изпълнител, въз основа на която е образувано прекратеното производство пред Софийски градски съд е с вх. №  от 19.04.2 010 година, поради което по аргумент на противното от § 2, ал. 10 от ПЗРГПК се разглежда по реда на действащия ГПК, който е влязъл в сила от 01.03.2 008 година, независимо от това, че изпълнителното производство е образувано при действието на отменения ГПК, а именно през 2 002 година.

Правото на жалба срещу действия на съда, съдебните изпълнители, нотариусите, съдиите по вписванията е процесуално право и именно поради това както предпоставките за възникването на това право, така и способите и начините за реализацията му се определят от ГПК. С оглед на това право на обжалване на определено действие на съда, съдебния изпълнител, нотариуса или съдията по вписванията, може да възникне само в онези случаи, когато законът изрично е предвидил възможността за обжалване като последствие от тези действия. Ако подобна възможност не е предвидено действието е от категорията на необжалваемите и не подлежи на контрол по пътя на инстанционното производство. В случая в разпоредбата на чл. 435, ал. 1-ал. 5 от ГПК законът изрично е посочил подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител, както и кои лица и при какви условия могат да обжалват тези действия. Изброяването в чл. 435 от ГПК на подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител е изчерпателно и поради това действията на изпълнителя, които не са посочени в него не подлежат на съдебен контрол по пътя на обжалването. Това произтича и от факта, че се касае до процесуална разпоредба, която има императивен характер и не може да се тълкува разширително, а само в смисъла, който е вложен в нея. Ако разпоредбата дава възможност за обжалване и на други действия на съдебния изпълнител извън кръга на изброените в нея, то извършеното изброяване би било безсмислено и щеше да бъде предвидено общо право на обжалване, а не такова за определени действия, както е направено с разпоредбата. От това следва, че за всички други действия на съдебния изпълнител извън изброените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК не съществува право на обжалване и същите не могат да бъдат предмет на инстационен контрол по пътя на обжалването на действието.

Съществуването на правото на жалба е абсолютна предпоставка и то от рода на положителните такива за упражняването на същото и надлежното подаване на жалбата. Липсата на това право води до недопустимост на жалбата, а оттам и до образуваното въз основа на нея производство. Извод че само изброените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК действия на съдебния изпълнител подлежат на обжалване може да бъде направен и по аргумент на противното от самата разпоредба. В същата е посочено, че съответната страна или трето лице „може” да обжалва посочените действия, поради което по аргумент на противното следва че „не може” да обжалва останалите.

В случая В. Г. Я. е длъжник по образуваното изпълнително производство и като такъв има правото да обжалва посочените в разпоредбата на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 от ГПК действия на съдебния изпълнител. В подадената от В. Г. Я. частна жалба е с вх. № 7 702/19.04.2 010 година обаче не се съдържат данни за изпълнителни действия по смисъла на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, а данни за такива не се съдържат и в приложения препис от изпълнителното производство. Вместо обжалване на изпълнителни действия с частната жалба е направено само искане за прекратяване на производството по принудително изпълнение на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Именно затова същата е счетена за недопустима от Софийски градски съд и производството по делото също е прекратено. Прекратяването на производството по принудително изпълнение е уредено в разпоредбата на чл. 433 от ГПК като видно от същата компетентен да прекрати производството е именно органът осъществяващ същото, т. е. самия съдебен изпълнител. Наистина само в чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК е регламентирано прекратяването на изпълнителното производство по молба на длъжника, но не съществува изрична законова забрана, ако длъжникът твърди че е настъпила някоя от хипотезите на чл. 433, ал. 1 , т. 3-т. 8 от ГПК да поиска прекратяване на това основание. В настоящия случай няма каквито и да са данни частният жалбоподател да е направил искане до съдебния изпълнител за прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и това да му е било отказано.

Съдът не разполага с преки функции по осъществяване на действия в производството по принудително изпълнение, а в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител действа само като контролна инстанция, а не като такава по съществото на спора. Това е видно и от разпоредбите на чл. 437, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, които за разлика от разпоредбата на чл. 278, ал. 2 от ГПК не предвиждат възможност за съда да решава спора по същество, т. е. да извърши самото действие. С оглед на това съдът не може включително и в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител да се произнесе по същество и да извърши съответното действие, а може само да отмени или потвърди същото. Наистина при наличието на някоя от хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 3-т. 8 от ГПК съдебният изпълнител е длъжен да прекрати производството служебно, но ако не извърши това бездействието му не подлежи на обжалване от страна на длъжника, тъй като не попада в хипотезите на чл. 435, ал. и ал. 3 от ГПК. Поради това правилно е прието от Софийски градски съд, че частната жалба е недопустима след като е поискано прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

С оглед на горното обжалваното определение на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно и като такова е оставено в сила.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните. Пълният текст  http://acs.court-bg.org/img/File/H_T_M_Acts/2011/G-2010-19-07-11.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

  Обжалване на  наложен от съдебния изпълнител  запор , допуснат от съда  като обезпечителна мярка

ОПРЕДЕЛЕНИЕ  № 298 от  24.02.2 011 г на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 7-ми състав, по  гражданско дело № 6 по описа за 2011 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. При налагане на обезпечителната мярка съдебният изпълнител е ограничен само до посоченото в нея действие, като не може да извършва други действия, които са насочени към събиране на обезпеченото вземане.

2. В ГПК не са предвидени специални правила за образуването и движението на производството по налагането на обезпечителните мерки.Поради това в тези случаи както и при налагане на обезпечението съдебния изпълнител действа по предвидения в ГПК ред за изпълнителното производство, с отчитане на разпоредбата на чл. 400 от ГПК. Именно затова законността и възможността за обжалване на действията му трябва да се преценява с оглед на това производство. Поради това действията на съдебния изпълнител по налагане на допуснатото от съда обезпечение ще подлежат на обжалване само ако са налице предвидените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК предпоставки, които в случая не са налице.

3. Възможността за обжалване на действия на съдебния изпълнител съществува само и доколкото е призната изрично от закона. Подлежащите на обжалване  действия, както и процедурата за осъществяване на това право са уредени с императивни законови разпоредби. Недопустимо е възможността и правото на обжалване да бъдат извличани по пътя на тълкуването на законови разпоредби или с оглед на характера на определени действия и последиците от тях

Производството по делото е по реда на чл. 278, ал. 1 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.С определение Софийски  градски съд, ІV-Г състав е приел, че подадената от „. Т. Е. гр. Б. частна жалба  срещу действията на съдебния изпълнител по изпълнително дело №   е недопустима и е оставил същата без разглеждане. Прието е, че подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител са изрично посочени в разпоредбата на чл. 435 от ГПК, като обжалваните не попадат сред тях. Посочено е, че се не се касае до изпълнително действие в тесен смисъл, а до действие по налагане на допуснато от съда в рамките на обезпечително производство обезпечение, но за този вид действия липсва разпоредба, която да предвижда възможност за обжалване пред съд. Освен това е посочено, че липсва уредба за това кой съд ще е компетентен да разглежда такива жалби.Така постановеното определение е обжалвано от „. Т. Е. гр. Б. с искане същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което направените в жалбата искания да бъдат уважени.

 Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител  е образувано въз основа на обезпечителна заповед от 13.08.2 010 година, издадена по силата на определение от 16.07.2 010 година, постановено по гр. д. № ..../2 010 година по описа на С районен съд, І-во гражданско отделение, 35-ти състав. Със същото е допуснато обезпечение на предявени от „А.” Е. гр. С срещу „. Т. Е. гр. Б. искове за сумата от 2 528.26 лева чрез налагане на запор върху вземанията на жалбоподателя към „П. Б.”  гр. С до размера на посочената сума. На 19.08.2 010 година съдебния изпълнител е изпратил запорно съобщение до „П. Б.”  гр. С за допуснатия от съда запор, с което на основание чл. 508, ал. 3 във връзка с чл. 401 от ГПК е наредил на третото лице, в случай че не оспорва задължението си да внесе запорираната сума по сметката на съдебния изпълнител. Посочено е, че в случай на отказ да бъде преведа сумата „П. Б.”  гр. С задължително следва да посочи точния размер на сумите по запорираните сметки на „. Т. Е. гр. Б. с оглед на извършване преценка от съда в какъв размер са обезпечени исковете. Съобщението е получено от „П. Б.”  гр. С на 19.08.2010 година като на 20.08.2 010 година по сметката на съдебния изпълнител са били преведени 960.64 лева.

Налагането на допуснатите от съда обезпечителни мерки е регламентирано в разпоредбата на чл. 400 от ГПК. Съгласно ал. 1 на посочения текст от закона налагането на запор се извършва незабавно от съдебния изпълнител по искане на молителя въз основа на обезпечителната заповед на съда съгласно чл. 449, ал. 1, чл. 450, ал. 1 и 2, чл. 507, 515, 516 и 517 от ГПК като на ответника се връчва съобщение вместо призовка за доброволно изпълнение. Предвидено е, че при запор върху движима вещ съдебният изпълнител извършва опис, оценка и предаване на вещта за пазене съгласно чл. 465-472 от ГПК. Последиците от наложеното обезпечение са предвидени в разпоредбата на чл. 401 от ГПК съгласно която запорът и възбраната, наложени за обезпечение на иска, произвеждат действието, предвидено в чл. 451-453, чл. 456, ал. 1, чл. 508, 509 и чл. 512-514 от ГПК, като обезпеченият кредитор може да предяви срещу третото задължено лице иск за сумите или вещите, които то отказва да предаде доброволно. От разпоредбата на чл. 400 от ГПК следва, че при налагане на обезпечителната мярка съдебния изпълнител е ограничен само до посоченото в нея действие, като не може да извършва други действия, които са насочени към събиране на обезпеченото вземане. В нея обаче не се предвижда възможност за обжалване на действията на съдебния изпълнител. Такава възможност не се предвижда и в разпоредбата на чл. 401 от ГПК. В последната е посочено, че при налагане на обезпечителните мерки се прилагат чл. 435, ал. 4 и чл. 440 от ГПК. Първата от тези норми предвижда възможността на трети лица да обжалват действията на съдебния изпълнител при наличието на предвидените в нея предпоставки, а втората предвижда възможността за искова защита на третите лица. По аргумент на противното от тези разпоредби може да бъде направен извода, че страните по обезпечението не могат да обжалват действията на съдебния изпълнител по налагане на обезпечителната мярка. Това произтича и от разпоредбата на чл. 396, ал. 1 от ГПК, съгласно която съобщението на съдебния изпълнител за наложения запор дава възможност на длъжника да обжалва определението за допускане на обезпечението. Подобно ограничение обаче е твърде стеснително. В ГПК не са предвидени специални правила за образуването и движението на производството по налагането на обезпечителните мерки.Поради това в тези случаи както и при налагане на обезпечението съдебния изпълнител действа по предвидения в ГПК ред за изпълнителното производство, с отчитане на разпоредбата на чл. 400 от ГПК. Именно затова законността и възможността за обжалване на действията му трябва да се преценява с оглед на това производство. Поради това действията на съдебния изпълнител по налагане на допуснатото от съда обезпечение ще подлежат на обжалване само ако са налице предвидените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК предпоставки, които в случая не са налице.

От разпоредбата на чл. 400, ал. 1 от ГПК, както и от последиците на наложеното обезпечение, така както са предвидени в чл. 401 от ГПК не може да бъде извлечен извод, че разпоредбата на чл. 435 от ГПК не намира приложение в производството по налагане на обезпечителните мерки. Възможността за обжалване на определени съдебни актове, както и на действия на съдебния изпълнител съществува само и доколкото е призната изрично от закона. Подлежащите на обжалване актове и действия, както и процедурата за осъществяване на това право са уредени с императивни законови разпоредби. Недопустимо е възможността и правото на обжалване да бъдат извличани по пътя на тълкуването на законови разпоредби или с оглед на характера на определени действия и последиците от тях. Както се посочи по-горе разпоредбата на чл. 400 от ГПК не предвижда изрично възможност за обжалване на изброените в нея действия. Затова не може да бъде прието, че всички те подлежат на обжалване пред съда. Обжалваемостта на действията на съдебния изпълнител по налагане на обезпечението не може да бъде обоснована и с последиците от тях, така както са изброени в разпоредбата на чл. 401 от ГПК. Тези последици са идентични с тези, които настъпват при налагането на запор и възбрана в производството по принудителното изпълнение. В последното обаче налагането на запор и възбрана не подлежи на обжалване, тъй като действията не попадат в кръга на лимитирано изброените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК. Не може едни и същи действия да подлежат на обжалване в едно производство, а в друго не, като при това последиците от тях и в двете производства са едни и същи. Още повече че в производството по обезпечение правата на длъжника се засягат в по-малка степен, отколкото в производството по принудителното изпълнение.

Предвид на изложеното страните по обезпечителното производство могат да обжалват действията на съдебния изпълнител по налагане на обезпечителните мерки само в лимитирано изброените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК случаи, какъвто сегашният не е. Поради това подадената от „. Т. Е. гр. Б. частна жалба срещу действията на съдебния изпълнител е такава срещу неподлежащо на обжалване действие и поради това е недопустима. Съществуването на подлежащо на обжалване действие, а оттам и на право на обжалване е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото, а оттам и за допустимостта на жалбата. При това тази предпоставка е от рода на абсолютните, за които съдът следи служебното. Липсата й води до недопустимост на подадената жалба, поради което същата не подлежи на разглеждане.С оглед на горното обжалваното определение на С градски съд е правилно и законосъобразно и  е потвърдено  от апелативния съд .

Определението  подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните. Пълният текст

http://acs.court-bg.org/img/File/Civil/2011/18-03-2011/O-6-11.doc

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Ако ипотекарният длъжник преди да почине собственоръчно е подписал протокола за опис на недвижимия имот, съдебният изпълнител не изпраща на наследниците му нова покана за доброволно изпълнение.

Р Е Ш Е Н И Е от 11.10.2011 г. на  СТАРОЗАГОРСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД  , Граждански състав по въззивно гражданско дело № 419 по описа за 2011 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на недвижим имот може да се обжалва само от лице, внесло задатък до последния ден на проданта,и от взискател,участвал като наддавач,без да дължи задатък,както и от длъжника,поради това,че наддаването при  публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

2. Изпълнителното производство се спира при смърт на някоя от страните,с изключение на проданта на недвижим имот,за която е било вече направено обявление.

3. Щом ипотекарният длъжник преди да почине  собственоръчно е подписал протокола за опис на недвижимия имот, съдебният изпълнител не изпраща на наследниците нова покана за доброволно изпълнение.

4. От забраната за секвестируемост на недвижим имот по чл.444 ГПК не  се ползват длъжниците относно вещи, върху които е учреден залог или ипотека,когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор.

 Производството е по чл. 435 и сл. ГПК и е образувано по жалба на С.И.П.,М.С.П. и Е.Т.П., против постановление на ЧСИ за възлагане на недвижим имот.

Жалбоподателите изразяват становище, че обжалваното действие на съдия-изпълнителя е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. Излагат съображения,че на последните двама като наследници на ипотекарния длъжник Тодор И.П. не им е  изпращана покана за доброволно изпълнение,не са уведомени за продажбата на процесния имот и не са конституирани като страни в производството.Изразява се становище,че не е извършена проверка относно несеквестируемостта на имота и е нарушена процедурата по наддаването при публична продан.ЧСИ не се е съобразил със споразумението от . г.,подписано между “Р.” ЕАД от една страна и С.И.П.,М.С.П. и Т..П. от друга страна по силата, на което банката е поела задължения да не предприема съдебни действия за периода на действие на споразумението.

Изпълнително дело № .. по описа на ЧСИ  е образувано въз основа на молба на “Р./” ЕАД-гр. С. С приложен изпълнителен лист,издаден по Старозагорския районен съд в полза на взискателя, с който С. Т. П. е осъден да заплати сумата .... лв. за просрочена главница ведно със законната лихва до изплащане на вземането, просрочена редовна лихва от .. вкл., просрочена наказателна лихва за периода от .г. вкл. просрочена лихва съгл. чл.2 б.”в” и “г”,вр. с чл.8 от Анекс №1/19.11.2009 г. съобразно извлечение от счетоводните книги на заявителя към 14.09.2010 г. по договор за банков кредит от . г. и Анекс №. г. както и разноските по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 3 ГПК постановлението за възлагане може да се обжалва само от лице, внесло задатък до последния ден на проданта,и от взискател,участвал като наддавач,без да дължи задатък,както и от длъжника,поради това,че наддаването при  публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

Настоящата инстанция намира ,че подадената жалба против действията на ЧСИ е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Част от оплакванията попадат в хипотезата на цитираната по-горе разпоредба, а именно,че е нарушена процедурата по наддаването при публична продан.

Съдът споделя позоваването от ЧСИ на чл.432 т.3 ГПК,съгласно която разпоредба изпълнителното производство се спира при смърт на някоя от страните,с изключение на проданта на недвижим имот,за която е било вече направено обявление.

Тодор И.П. е имал качеството на ипотекарен длъжник.Съобщението до същия за насрочване на опис на ипотекирания имот е връчено съгласно чл.47 ГПК-чрез залепване на уведомление. Ипотекарния длъжник Тодор П. подписва собственоръчно протокола за опис на процесния недвижим имот,извършен на..... г.Следва да се направи извода ,че не намира приложение разпоредбата на чл.428 ал.3 ГПК,според която при смърт на длъжника,след като е получил поканата за доброволно изпълнение,но преди да са извършени други изпълнителни действия,съдебният изпълнител ,преди да продължи действията си,изпраща на наследниците нова покана за доброволно изпълнение.Предвид обстоятелството,че обявлението за публичната продан е изготвено и връчено на страните още на . г. за съдебния изпълнител липсва законово основание за спиране на изпълнителното производство.

Неоснователно е възражението на жалбоподателите ,че ЧСИ не е извършил проверка относно несеквестируемостта на имота.Предвид разпоредбата на чл.445 ГПК от забраните по чл.444 ГПК не могат да се ползват длъжниците относно вещи,върху които е учреден залог или ипотека,когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор.

Не е налице и незаконосъобразност на обжалваното изпълнително действие ,поради това,че наддаването при публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.Не е налице нарушение на закона от ЧСИ ,а така също следва да се отбележи обстоятелството,че се е явил само един наддавач.

Споразумението, на което се позовават страните касае вътрешни отношения между тях и не поражда задължение за ЧСИ да се съобразява с договореното.

Предвид изложеното жалбата против постановление за възлагане на недвижим имот от .г. на ЧСИ  по изп.д. №.  е оставена без уважение.

 Решението е окончателно. Пълният текст http://www.osstz.com/

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Ако  вписването на възбраната предхожда вписването на разпоредителната сделка,  прехвърлянето на имота не може да се противопостави на взискателя и присъединилите се кредитори

РЕШЕНИЕ от  18.11. 2011 г. на СТАРОЗАГОРСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД  , ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ по в.т.д. № 405 по описа за 2011 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Гражданско-правните последици на възбраната се изразяват в недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на третото лице. Тъй като вписването на възбраната предхожда вписването на разпоредителната сделка, съгласно разп. на чл.453, т.1 от ГПК, на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната.

2. Жалбата на третото лице  срещу действията на съдбния изпълнител не се уважава, ако се установи, че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната.    

 Постъпила е жалба от Р.Д.И. ***, в качеството й на трето задължено лице, против действията на ЧСИ   по изп. дело №  по извършване на опис и оценка на недвижим имот, насрочен от ЧСИ за  20.04.2011г., а именно: поземлен имот с площ 570 кв.м., съставляващ УПИ VІІ 1254 по плана на с.Я., общ.М., ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда, стопански постройки и подобрения. 

 Съдът намира за установено следното:

Изпълнително дело № 41/2009г. по описа на ЧСИ  е образувано по молба на “И” ЕООД против Т.Д.С  на основание представен изпълнителен лист от 13.02.2009г.,издаден от Районен съд гр. Казанлък, по силата на който длъжникът е осъден да заплати на взискателя сумата от 14 744 евро главница, законна лихва върху главницата, считано от 15.12.2007 год. до окончателното й изплащане, както и сумата от 577 лв., представляваща съдебни разноски.

В молбата за образуване на изпълнителното дело пълномощникът на взискателя е поискал налагане на възбрана на поземлен имот с площ 570 кв.м., съставляващ УПИ VІІ - 1254 по плана на с.Я., общ. М., ведно с построените в него двуетажна жилищна страда, стопански постройки и подобрения, собственост на длъжника Т.Д.С..

Възбраната е наложена с искане на ЧСИ за вписване на възбрана до Агенция по вписванията Служба – гр.К.  от 17.02.2009 год.За налагането на възбраната длъжникът Т.Д. С. лично е уведомен чрез връчване на покана за доброволно изпълнение на 17.02.2009 г.

 С молба  от 04.03.2009 год. до ЧСИ, адв.Б., пълномощник на длъжника по изпълнителното дело, е поискал спиране на изпълнението, като към молбата е приложено определение № 384/27.02.3009 год. по ч. гр.д. № 231/2009 год. по описа на Казанлъшки районен съд. С постановление от 01.04.2009 год. ЧСИ е спрял изпълнителното производство по делото.

С молба от 31.05.2010 год. от пълномощника на взискателя “И.” ЕООД  гр.С. – адв. А. С., към която е приложено заверено копие от влязло в законна сила на 22.04.2010 год. решение № 42/16.11.2009 год., по търг. дело №217/2009 год. по описа на Старозагорски окръжен съд, е поискано продължаване на изпълнителните действия по делото, като за събиране на вземанията взискателят е поискал извършване на публична продан  на възбранения имот.

От направена разпечатка на 07.07.2010 год. по партидата на длъжника Т.Д.С. *** е установено, че на 17.02.2009 год. след наложената възбрана по изп.дело № 41/2009 год. на поземления имот  заедно с построените в него двуетажна жилищна страда, стопански постройки и подобрения и в деня, в който длъжникът е уведомен за образуваното изпълнително дело и  наложена възбрана , длъжникът Т.Д.С. се е разпоредил с имота, като го е прехвърлил на Р.Д.И. С оглед на това, на Р.Д.И., в качеството й  на трето задължено лице, закупило възбранен имот, е била връчена покана за доброволно изпълнение с копие от заповедта за незабавно изпълнение. Така третото лице е уведомено за размера на задължението на длъжника Т.С. по делото и за насрочения опис на възбранения имот. На основание чл.436, ал.1 от ГПК от 25.10.2010 год. за Р.Д.И., в качеството й на трето задължено лице, започва да тече едноседмичен срок, в който същата има право да подаде жалба против действията на ЧСИ, но такава не е депозирана по делото.

На 27.12.2010 год. от третото задължено лице Р.Д. в касата на ЧСИ е постъпила сумата от 3 000 лв.,  която сума представлявала частично плащане на задължението по делото.

Предвид изложено, съдът счита, че  жалбата е недопустима, поради обстоятелството, че не е депозирана в законоустановения срок.

На 13.04.2011г. взискателят е направил искане за продължаване на изпълнителните действия чрез опис и продажба на възбранения имот. ЧСИ е насрочил нов опис на имота, като на третото лице жалбоподател Р.Д. е връчено съобщение за описа на 21.04.2011 г. Във връзка с това изпълнително действие – насрочен опис на имота, жалбоподателката е депозирала възражение  на 09.05.2011 год., което е подадено след едноседмичния срок от узнаването. По същото ЧСИ се е произнесъл още същия ден, като е оставил без уважение възражението на жалбоподателката, за което тя е била уведомена с връчено лично на нея съобщение от 09.05.2011г. В едноседмичен срок от това съобщение е депозирана жалбата против действията на ЧСИ, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно чл. 435, ал. 4 от ГПК трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице. Жалбата не се уважава, ако се установи, че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната.

От извършената справка в Службата по вписванията на 17.02.2009 год. по партидата на длъжника Т.Д.С.,*** са отбелязани две действия – налагане на възбрана и покупко-продажба, като първо по ред действие е наложената възбрана от ЧСИ по изп. дело № 41/2009 год., с вх. № 771/17.02.2009 год. на Агенцията по висванията, а с вх. № 776/17.02.2009 год. е вписана прехвърлителната сделка между длъжника и жалбоподателката Р.Д..

Гражданско-правните последици на възбраната се изразяват в недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на третото лице и тъй като вписването на възбраната предхожда вписването на разпоредителната сделка, съгласно разп. на чл.453, т.1 от ГПК, на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната.

Съгласно разп.на чл.435, ал.4, изр. последно ГПК,  жалбата на третото лице не се уважава, ако се установи, че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната. В този смисъл изложените от жалбоподателката доводи и съображения са неоснователни и следва да се оставят без уважение от съда.       

Поради  всичко изложено жалбата е оставена без  уважение.

Решението не подлежи на обжалване.

Решението е влязло в сила . Пълният текст http://www.osstz.com/

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Съдебният изпълнител не вдига запор върху МПС, което е било възложено на трето лице в друго изпълнително дело

ОПРЕДЕЛЕНИЕ   от  14 юни 2011 г. на СТАРОЗАГОРСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД  по в. търг.дело № 240 по описа за 2011 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  Трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител, само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ /каквато е в случая/ се намират във владение на третото лице.

2. Жалбата  срещу действията на съдебния изпълнител не се уважава, ако се установи, че вещта е била собственост на длъжника при налагане на запора или възбраната.

3. В настоящия случай е безспорно установено, че процесният товарен автомобил, срещу който е насочено принудителното изпълнение, в деня на запора не  e бил във владение на третото лице – жалбоподател в настоящото производство, тъй като последният се легитимира като собственик на МПС въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане на процесното МПС по друго изпълнително дело.

Производството е  образувано по жалба на “К.” ЕООД  против отказа на ДСИ при Районен съд – гр. Стара Загора по изп. д. № 3020/2010 г. за вдигане на наложен запор върху МПС “***”, модел **, с ДК № ***.

Изпълнително дело № 3020/2010 г. е образувано по молба на “Г. О.” ООД въз основа на два изпълнителни листа. Поканата за доброволно изпълнение е получена от длъжника “А.” ЕООД – гр. Стара Загора на 09.04.2010 г.

На 15.06.2010 г. ДСИ е наложил запор на товарен автомобил МПС “***”, модел **, с ДК № ***., собственост на длъжника “А.” ЕООД – гр. Стара Загора.

На 05.01.2011 г. е постъпила молба от “К.” ЕООД – гр. Д., в която се прави искане от съдебния изпълнител да вдигне наложения запор върху посочения товарен автомобил МПС“***”, модел **, с ДК № ***, тъй като същата вещ е възложена с Постановление от 02.12.2010 г. на ЧСИ К. А., рег. № *** по изп. д. № 20107660400478 на “К.” ЕООД – гр. Д.

 На 11.01.2011 г. ДСИ е постановил обжалвания отказ за вдигане на наложен запор върху гореописаното МПС.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

 Разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК регламентира хипотезите, при които третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител.  Законодателят изрично е приел, че третото лице може да обжалва действията, само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ /каквато е в случая/ се намират във владение на третото лице. Съгласно посочената разпоредба, жалбата не се уважава, ако се установи, че вещта е била собственост на длъжника при налагане на запора или възбраната. В настоящия случай е безспорно установено, че процесният товарен автомобил, срещу който е насочено принудителното изпълнение, в деня на запора не e бил във владение на третото лице – жалбоподател в настоящото производство, тъй като последният се легитимира като собственик на МПС въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане на процесното МПС по друго изпълнително дело -№20107660400478 на ЧСИ К. А. с район на действие ОС Ст.Загора. Следователно за жалбоподателя не е налице законово основание да обжалва отказа на ДСИ при Районен съд – гр. Стара Загора по изп. д. №3020/2010 г. за вдигане на наложения запор върху МПС “***”, модел **, с ДК № ***. Предвид на изложеното по-горе, съдът намира, че жалбата на “К.” ЕООД – гр. Д. е недопустима и е оставена без разглеждане.

Определението е влязло в сила. Пълният текст http://www.osstz.com/

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Заповед за незабавно изпълнение срещу гражданско дружество

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е от 10. 01. 2012г. на  ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,  ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,  по в.ч. т. д. № 3143 по описа на ВОС за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Заповедното производство е особено производство, което се подчинява на специални правила. Съобразно разпоредбите на ГПК то се провежда без устни състезания, изцяло въз основа на задължителни, типови образци, като съдът е обвързан да се произнесе по искането, така както е посочено в бланката.

2. Справка - извлечение от счетоводни книги на общината, в което са посочени сумите, предмет на искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение , е доказателство съобразно  чл. 417, т. 2 от ГПК.

3. Посочването в заявлението като длъжници на участниците в договора за гражданско дружество налага доказване на съществуването на такъв договор, както и на неговото съдържание. Последното е необходимо, предвид необходимостта от установяване на дела на всеки участник в загубите, доколкото отговорността на физическите лица в гражданското дружество е разделна, а не солидарна, съобразно уговореното в договора, по аргумент от чл. 361, ал. 1 от ЗЗД.

Обжалвано е  разпореждане на ВРС, ХVІ състав, с което е отхвърлено искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение за заплащане на парични суми срещу В.Н.А. и С.Б.Ф., действащи като дружество по Закона за задълженията и договорите.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Заповедното производство е особено производство, което се подчинява на специални правила. Съобразно разпоредбите на ГПК то се провежда без устни състезания, изцяло въз основа на задължителни, типови образци, като съдът е обвързан да се произнесе по искането, така както е посочено в бланката. В случая молителят е претендирал издаването на заповед за незабавно изпълнение за парично вземане и съобразно чл. 417, т. 2 от ГПК, съдът е длъжен да провери единствени дали заявлението е редовно от външна страна, доколко индивидуализира коректно страните, предмета на претенцията. Идентични са правомощията и на настоящата инстанция.

Спорните моменти, повдигнати от първоинстанционния съд са два – способността гражданско дружество по ЗЗД да бъде ответник по заповедното производство, както и наличието на доказателства за твърдяните качества на съдружници в гражданско дружество на сочените за длъжници в заповедното производство лица.

Преценявайки съдържанието на представеното заявление, настоящият състав счита, че същото е достатъчно подробно и индивидуализира страните и вземането, с оглед разпоредбата на чл. 417, т. 2 от ГПК. Следователно не се потвърждава извода на първоинстанционния съд, че заповедното производство е инициирано против дружество по ЗЗД  поради което ответници в производството са именно физическите лица - участници в дружеството. 

В първоинстанционното дело, наред със заявлението е представена и справка - извлечение от счетоводни книги на молителя- община Варна , в което са посочени сумите, предмет на искането, към дата 27.10.2011г., поради което следва да се приеме, че искането е подкрепено от доказателства по чл. 417, т. 2 от ГПК.

От друга страна посочването в заявлението като длъжници на участниците в договора за гражданско дружество налага доказване на съществуването на такъв договор, както и на неговото съдържание. Последното е необходимо, предвид необходимостта от установяване на дела на всеки участник в загубите, доколкото отговорността на физическите лица в гражданското дружество е разделна, а не солидарна, съобразно уговореното в договора, по аргумент от чл. 361, ал. 1 от ЗЗД.

Към заявлението не е представен договор за гражданско дружество или друг документ, който несъмнено да доказва съществуването му, поради което е недоказано участието на посочените в заявлението длъжници в твърдяното дружество, който факт следва да бъде установен от заявителя.

Поради съвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции разпореждането на ВРС е потвърдено.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://213.91.247.58/upload/SAD_AKT/2012/01/10012012/0374eb11/14311012.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

   Заповед за незабавно изпълнение може да се издаде за вземане за неустойка, чийто размер не е точно определен в договор с нотариална заверка на подписите

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  от 01.2012 г. на   ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,  по ч.т.дело №3110/2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Основанието на заявеното вземане  за неустойка се установява от приложеното изпълнително основание, в което размера на неустойката  е определяем съгласно посочените в споразумението критерии. Самият размер на неустойката  в абсолютна величина е посочен в заявлението.

2. Евентуалните различия при изчисляване на размера на неустойката е предмет на евентуално исково производство по чл.422 ГПК, след възражение от длъжника.

3. В заповедното производство съдът  не дължи изчисляване размера на неустойката съобразно заложените в договора  критерии и  не проверява съвпада ли той с посочения в заявлението.

4. Изискуемостта на вземанията, предмет на заявлението по чл. 417 ГПК  е свързана само с изтичане на срок, поради което доколкото вземанията се претендират за изтекъл период, следва да се приеме възникването на правото на кредитора да иска изпълнение на претендираните суми.

5. Отговорността на длъжника- поръчител е солидарна с тази на лизингополучателя по договора за финансов лизинг, поради което за кредитора съществува възможност да иска изпълнение в пълен размер от който и да е от двамата- главен или солидарен длъжник.

Производството е образувано въз основа частна жалба на „Уникредит лизинг”АД, против разпореждане на РС- Варна,XIXсъстав, с което съдът е отхвърлил заявление  на дружеството за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника „Петрол Холдинг” АД гр.Варна, за сумата от 22 660.55 щатски долара, представляващи договорна неустойка за забава за периода от 01.07.2011г. до 26.10.2011г.уговорена в чл.XXII, чл. 2 от договор за финансов лизинг с нотариална заверка на подписите.

Частната жалба е процесуално допустима и редовна - подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275 ГПК и срещу акт, подлежащ на обжалване.

Разгледана по същество  частната жалба е основателна. За да достигне до този извод настоящият състав съобрази следното:

Пред ВРС е постъпило заявление от „Уникредит лизинг”АД,г. София за издаване на заповед за незабавно изпълнение и лист въз основа на документ по чл.417, т.3 от ГПК а именно: финансов лизинг с нотариална заверка на подписите сключен между заявителя лизингодател и лизингополучателя „Еър Лазур Дженерал Авиейшън” ЕООД, и анекси към него, като за задълженията по договора солидарно е приел да отговаря  „Петрол Холдинг”  ЕООД, по силата на договор за поръчителство също с нотариална заверка на подписите.

С разпореждането си ВРС е изложил съображения, че претендираното обезщетение за забава, макар и определяемо не е фиксирано в абсолютна стойност.

Съставът на въззивния съд намира, че в настоящия случай основанието на заявеното вземане се установява от приложеното изпълнително основание. Размерът на вземането за неустойка не е определен, но е определяем съгласно посочените в споразумението критерии, а самият размер в абсолютна величина е посочен в заявлението.

Евентуалните разминавания при изчисляване на стойността е предмет на евентуално исково производство по чл.422 ГПК, след възражение от длъжника. Съдът в това производство не дължи изчисляване размера на неустойката съобразно заложените критерии и проверка съвпада ли той с посочения в заявлението.

Изискуемостта на вземанията, предмет на заявлението е свързана само с изтичане на срок, поради което доколкото вземанията се претендират за изтекъл период, следва да се приеме възникването на правото на кредитора да иска изпълнение на претендираните суми.

Отговорността на длъжника е солидарна с тази на лизингополучателя по договора за финансов лизинг, поради което за кредитора съществува възможност да иска изпълнение в пълен размер от който и да е от двамата- главен или солидарен длъжник.

Въз основа на горното съдът приема, че представения документ установява ликвидно и изискуемо вземане на кредитора срещу длъжника съобразно изискванията за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 от ГПК. Поради това постановеното от ВРС разпореждане, с което е отказано издаването на заповед и изпълнителен лист е неправилно и незаконосъобразно и подлежи на отмяна.

Съдът е отменил обжалваното разпореждане и е допуснал издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от длъжника с частна жалба в двуседмичен срок от връчването на заповедта за изпълнение пред ВКС на осн. чл. 419 ал.1 вр. чл. 274 ал.2 вр. ал. 1 т.2 от ГПК. Пълният текст

http://213.91.247.58/upload/SAD_AKT/2012/01/18012012/0374eb11/11011712.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

  Запор върху трудово възнаграждение

Р Е Ш Е Н И Е  от  12.01.2012г. на   Варненския  окръжен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 2552/2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.С нормата на чл. 446 ГПК законодателят е определил размерите, които могат да бъдат удържани за принудително удоволетворяване на вземания на трети лица от трудовите възнаграждения на длъжниците или получаваните от тях пенсии, като е въвел два критерия – размерът на получавания доход, който при всички случаи следва да е над минималната за страната работна заплата и наличието, респ. липсата на деца, които длъжникът издържа.

2. Доброволни удръжки/погасителни вноски по кредити/  от  нетния размер на трудовия доход /без удръжките за данъци и осигуровки/, правени по искане на лицето, което го получава  са без значение за определяне на несеквестируемия доход.

 3. Съдебно присъдената издръжка се ползва с  предпочтително удоволетворение спрямо вземането на взискателя по настоящото изпълнително дело /арг. от чл.136 ЗЗД/ и то само при условие, че изплащането й става чрез удръжка от трудовото възнаграждение. Когато издръжката не се плаща чрез работодателя , секвестируемият доход следва да бъде определен съобразно нормата на чл.446 т.3 предл. второ ГПК

4. Доколкото в запорното съобщение до работодателя е посочено, че при превеждането на сумите по сметка на съдебния изпълнител следва да бъде съобразено с нормата на чл.446 ГПК към настоящия момент не е налице изпълнение срещу несеквестируемо имущество на длъжника

 Производството е образувано против действия на държавен съдебен изпълнител, изразяващи се в налагане на запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя.

Жалбоподателят твърди,  че получаваното от него нетно трудово възнаграждение е в размер на 633.04 лв., от което му се удържат дължими от него вноски по договори за кредит с „Уникредит булбанк” и „Алфа банк” в размер съответно на 176.25 лв. и 288.91 лв., както и че от същото заплаща издръжка в полза на детето си в размер на 50 лв. След приспадане на тези плащания сочи, че размерът на получавения от него трудов доход е 117.78 лв., който съставлява несеквестируемо имущество по см. на чл.446 ГПК. С оглед на това е отправил и искането си до съда да отмени наложения от съдебния изпълнител запор.

  Производството по изпълнителното дело е образувано по молба на „Сосиете Женерал Експресбанк” АД против Б.Д.Н., Б.Х.Ч. и К.Е.Г. за принудително събиране на вземане по изпълнителен лист,  с който длъжниците са осъдени солидарно да заплатят на взискателя сумата от 21 361.72 лв., представляваща главница по договор за кредит от 20.03.2009г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.10.2011г., сумата от 6 907.52 лв. лихва за забава за периода 20.10.2009г. – 13.10.2011г., 31.75 лв. такси и 566.02 лв. съдебни разноски.   Следователно, жалбоподателят като длъжник е легитимиран да обжалва действията на съдебния изпълнител, изчерпателно посочени в нормата на чл.435 ГПК. И тъй като основното твърдение за порочност на атакуваното действие е, че същото е насочено срещу несеквестируемо имущество, то жалбата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, обаче, същата е неоснователна.

Видно от материалите по изпълнителното дело с разпореждане на съдебния изпълнител от 25.11.2011г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя. До работодателя е изпратено запорно съобщение с указания за удръжки съобразно нормата на чл.446 ГПК. С тази норма законодателят е определил размерите, които могат да бъдат удържани за принудително удоволетворяване на вземания на трети лица от трудовите възнаграждения на длъжниците или получаваните от тях пенсии, като е въвел два критерия – размерът на получавания доход, който при всички случаи следва да е над минималната за страната работна заплата и наличието, респ. липсата на деца, които длъжникът издържа.

В настоящия случай, видно от удостоверение за родствени връзки на Община Варна жалбоподателят има дъщеря, която е непълнолетна. С решение на ВРС  жалбоподателят  е осъден да й заплаща ежемесечна издръжка в размер на 50 лева.

Съобразно служебна бележка на работодателя получаваното от  жалбоподателя  брутно трудово възнаграждение е 650 лв., а след приспадане на дължимите данъци и осигуровки нетният размер на същото е 633.04 лева. Това е и размера на дохода, съгласно чл.114а от Кодекса за социално осигуряване, който следва да бъде съобразен при определяне на удръжките, които могат да бъдат правени по реда на ГПК. В този смисъл е и изричната норма на чл.446 ал.2 ГПК. Доброволни удръжки от този доход, правени по искане на лицето, което го получава /жалбоподателя/ и каквито представляват погасителните вноски по други банкови кредити са ирелевантни. Единстеното обстоятелство, което следва да бъде съобразено е съдебно присъдената издръжка, ползваща се с предпочтително удоволетворение спрямо вземането на взискателя по настоящото изпълнително дело /арг. от чл.136 ЗЗД/ и то само при условие, че изплащането й става чрез удръжка от трудовото възнаграждение.

В тази хипотеза и на основание чл.446 т.2,предл. второ ГПК секвестируемият доход от трудовото възнаграждение на жалбоподателя е 145.76 лева. В случаите, когато издръжката не се плаща чрез работодателя секвустируемият доход следва да бъде определен съобразно нормата на чл.446 т.3 предл. второ ГПК.Следователно и доколкото в запорното съобщение до работодателя е посочено, че при превеждането на сумите по сметка на съдебния изпълнител следва да бъде съобразена нормата на чл.446 ГПК към настоящия момент не е налице изпълнение срещу несеквестируемо

Съдът е оставил без уважение жалбата  против действия на държавен съдебен изпълнител при ВРС, извършени по изп.дело №  и изразяващи се в налагане на запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя при твърдения за нарушение на чл.446 ГПК.

 Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст

http://213.91.247.58/upload/SAD_AKT/2012/01/12012012/0263d811/55211212.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

При прекратяване на  изпълнителното дело поради не поискани изпълнителни действия от взискателя такса се дължи само върху събраната сума

Р Е Ш Е Н И Е от 03.02.2012 г. на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение по  въззивно частно гражданско дело №81/2012 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. В случай на прекратяване на изпълнителното производство поради не поискани изпълнителни действия от взискателя / перемция / не се дължи пропорционална такса върху вземането на взискателя. Тази такса се събира върху събраната сума, но не и върху цялото вземане по изпълнителния лист, без то да е било събрано от съдебния изпълнител.

2. В случай на частично събиране на паричното вземане таксата за съдебния изпълнител  се определя за целия дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума.

Производството е образувано  по жалба от “Д.” АД гр. С.против постановление от 14.11.2011 год. на ЧСИ В. Й. по изп. дело №131/2007 год. по описа на същия съдебен изпълнител, в частта, с която е постановено взискателя -“Д.” АД гр. С. да заплати такса “изпълнение на парично вземане” в размер на 524,97 лв. при материален интерес от 5155,92 лв. и сумата в размер на 41 лв. – такси и разноски по уведомяване на страните.

Разгледана по същество жалбата за основателна при следните съображения:

Производството по изп. дело ....../2007 год. по описа на ЧСИ В. Й. е било образувано по молба на “Д.” АД гр. С., взискател по изп. дело № ...../2004 год. по описа на СИС при РС гр. Оряхово на основание чл. 324 от ГПК /отм./,вр. с параграф 3 от ЗЧСИ, за продължаване на изпълнителното производство срещу длъжника М. Ц. С. от гр. Мизия от ЧСИ.

С постановление от 14.11.2011 год. ЧСИ В. Й. прекратява изпълнителното дело по перемция, тъй като взискателя “Д.” АД за периода от 09.07.2007 год. до 05.03.2010 год. не е поискал извършване на изпълнителни действия. Приел е още, че в случая на “Д.” АД следва да бъдат възложени таксите и разноските по изпълнение на паричното вземане, като вид санкция, а именно пропорционална такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители в размер на 524,97 лв. при материален интерес от 5155,92 лв. и сумата в размер на 41 лв. – такси и разноски по уведомяване на страните по т. 4 от посочената тарифа.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Според настоящата инстанция, обжалваните действия на съдебния изпълнител обективирани в постановление от 14.11.2011 год., в частта, с която е определено взискателя да заплати пропорционална такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители в размер на 524,97 лв. и сумата в размер на 41 лв. – такси и разноски по уведомяване на страните по т. 4 от посочената тарифа са неправилни и законосъобразни. Съдебният състав намира, че в случая не се дължи пропорционална такса по т. 26 от тарифата върху вземането на взискателя. Тази такса се събира върху събраната сума, но не и върху цялото вземане по изпълнителния лист, без то да е било събрано от съдебния изпълнител. Дори изрично, към тарифата законодателят е отбелязал и забележката, че в случай на частично събиране на паричното вземане таксата се определя за целия дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума.

Основателно се явява и възражението на взискателя- жалбоподател, че неправомерно е била определена и таксата по т.4 от Тарифата, начислена му за изпращане по пощата на призовка, препис от жалба, уведомление и книжа в размер на 41 лв. Съгласно посочената разпоредбата таксата за изпращане по пощата на призовка, препис от жалба, уведомление и книжа е 10 лв. От приложеното към жалбата фотокопие на изп. дело № по описа на ЧСИ В. Й., се вижда, че страните са уведомени по пощата с писмо с обратна разписка, за което уведомяване таксата следва да е в размер общо на 24 лв., от които по 12 лв., с начислен ДДС, тъй като ЧСИ – В. Й. е регистриран по ЗДДС, за уведомяване на всяка една от страните по изп. дело.

С оглед на установеното, съдът намира действията на ЧСИ обективирани в постановление от 14.11.2011 год., в обжалваната му част, за неправилни и незаконосъобразни, поради което същото е отменено.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст   http://osvr.netii.net/2012/GD/02/0063d812_08120312.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

   Прекратяването на изпълнителното производство  настъпва по силата на закона  две години след последното изпълнително действие, поискано от  взискателя

РЕШЕНИЕ от  05.12.2011 г. на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение по ч.гр.  дело N`885 по описа за  2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Прекратяването на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК с постановление е правомощие на съдебният изпълнител, с което той разполага при наличие на процесуалната предпоставка  взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Освен това при наличие на законовите реквизити изпълнителното производство се прекратява по силата на закона.

2. Наистина чл.433 ал.1 т.8 от ГПК изисква съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване на изпълнението, но това постановление не прекратява същото, а установява, че по силата на закона то вече е прекратено. Постановлението не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение

3. Справките от КАТ и ТД на НАП  не са същински изпълнителни действия,чрез извършването на които би могло да се стигне до удовлетворяване на задължението. Снабдяването с нужната информация за имущественото състояние на длъжника посредством изискване на справки само по себе си не може реално да допринесе за събиране на вземането без взискателят да посочи конкретен изпълнителен способ,което в случая не е сторено.

4. Прекратяването на изпълнителното производство е настъпило по силата на закона две години след последното действие на взискателя, а съдебният изпълнител само е констатирал този факт.

5. Прекратяването на изпълнителното дело не лишава взискателя от възможност, ако  изпълнителният лист не е изпълнен изцяло, отново да поиска започване на ново изпълнително производство, тъй като изпълняемото право съществува. Това право взискателят може да упражни в петгодишният давностен срок/чл.110 ЗЗД/, чийто начален момент тече от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство

Постъпила е жалба от  взискател по изп.дело против действията на съдебният изпълнител, изразяващи се в прекратяване на изпълнителното дело обективирано в постановление от 17.09.2011г Съдът намира подадената  жалба за процесуално допустима, но разгледана по същество  е неоснователна поради следните съображения:

Прекратяването на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК с постановление е правомощие на съдебният изпълнител, с което той разполага при наличие на процесуалните предпоставки визирани в цитираната разпоредба, а именно, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Освен това при наличие на законовите реквизити изпълнителното производство се прекратява по силата на закона. Наистина чл.433 ал.1 т.8 от ГПК изисква съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване на изпълнението, но това постановление не прекратява същото, а установява, че по силата на закона то вече е прекратено. Постановлението не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение.

Видно от данните по изпълнителното дело последното предприето изпълнително действие от взискателя е на 14.05.2007г., когато същият е поискал налагане на запор на банкови сметки на длъжника. С молба от  27.03.2009г.взискателят е поискал справки от КАТ и ТД на НАП. Посочените действия обаче не са същински изпълнителни,чрез извършването на които би могло да се стигне до удовлетворяване на задължението. Снабдяването с нужната информация за имущественото състояние на длъжника посредством изискване на справки само по себе си не може реално да допринесе за събиране на вземането без взискателят да посочи конкретен изпълнителен способ,което в случая не е сторено.

До настоящият момент  липсват данни за други предприети от взискателя действия, поради което прекратяването на изпълнителното производство е настъпило по силата на закона на 14.05.2009г.,две години след последното действие на взискателя, а съдебният изпълнител само е констатирал този факт.Прекратяването на изпълнителното дело не лишава взискателя от възможност, ако  изпълнителният лист не е изпълнен изцяло, отново да поиска започване на ново изпълнително производство, тъй като изпълняемото право съществува. Това право взискателят може да упражни в петгодишният давностен срок/чл.110 ЗЗД/, чийто начален момент тече от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство.

Предвид гореизложеното  настоящият съдебен състав приема,че са налице предпоставките в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство,поради което жалбата на“Т.-Х. К.” ЕООД-гр.Т. представлявано от изп.директор-Х. Б. Б. следва е оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното действие на съдебният изпълнител е потвърдено.     

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст   http://osvr.netii.net/2011/GD/12/0063d811_885c0511.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

  Принудителното изпълниние на заповедта за незабавно плащане може да бъде спряно, ако длъжникът представи обезпечение, определено от съда

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение, по частно гражданско дело № 944 по описа за 2011 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. В заповедното производство законът не дава правомощия на съда да разглежда въпросите относно това дали претенцията е основателна или не, тъй като за длъжника е предвидена възможността по чл.414 ГПК да възрази срещу вече издадената заповед.

2. Събирането на доказателства относно основателността на паричната претенция се развива в производството по общия исков ред и то може да бъде инициирано след оспорване на претенцията чрез подаването на възражение по чл.414 от ГПК и изпълнение на действията по чл.415 от ГПК.

3.Длъжникът, заедно с възражението срещу заповедта за незабавно изпълнение, има възможност да поиска спиране на незабавното изпълнение , когато искането е подкрепено с убедителни писмени доказателства, разколебаващи удостоверителната доказателствена сила на изпълнителното основание или представи надлежно обезпечение за кредитора.

4. При констатирана липса на убедителни писмени доказателства първоинстанционният съд дава възможност на длъжника да представи надлежно обезпечение за кредитора, а именно  да му определи внасяне парична гаранция.

 Постъпили са две частни жалби от Н.Ц.Ц. *** срещу разпореждане от 08.07.2011 год. постановено по ч.гр. дело 3226/2011 год. по описа на РС-Враца, по силата на което е издадена заповед за изпълнение в полза на “УниКредит Булбанк” АД гр. София по чл. 417 от ГПК и срещу определение №....от 10.11.2011 год. постановено по същото дело и от същия съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката Ц. за спиране на принудителното изпълнение по изп. дело №....../2011 год. по описа на ЧСИ М. Н.

По първата частна жалба се релевират  оплаквания, че обжалваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно, тъй като представените от заявителя - “УниКредит Булбанк” АД гр. София  пред РСъд документи не били редовни от външна страна и не удостоверявали годно за  принудително изпълнение притезание. Жалбоподателката твърди, че липсвал нейния подпис, положен върху приложените два анекса, неразделна част към договора за банков кредит. За визуализация на подписа си, същата е представила копие от личната си карта.

По втората частна жалба се поддържа се становището, че пред РС – Враца са представени убедителни писмени доказателства за да се приложи разпоредбата на чл. 420, ал.2 от ГПК и да спре принудителното изпълнение по изп. дело №...../2011 год. по описа на ЧСИ с рег. №723, но първоинстанционния съд не ги е обсъдил в пълнота и е оставил без уважение искането й за спиране на изп. дело.

Първата частна жалба срещу разпореждането, по силата на което е издадена заповед за изпълнение в полза на “УниКредит Булбанк” АД гр. София по чл. 417 от ГПК, се явява неоснователна по следните съображения:

Производството пред РС-Враца е започнало със заявление за издаване на заповед на изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК т.2. Със самото заявление молителят - “УниКредит Булбанк” АД гр. София е поискал след представяне на писмени доказателства издаване заповед за незабавно изпълнение на търсеното вземане и издаване на изп. лист срещу длъжниците ЕТ “Т. – Ц.Ц.” представлявано от Ц. Ц., “Т.” ООД гр. В. представлявано от Ц. Ц., “К. И.” ЕООД гр. В. представлявано от Ц. Ц., Ц.Н. Ц. и Н.Ц.Ц. *** за сумата в размер на 120 000 лв. главница, представляваща неизпълнено задължение на длъжниците по договор за банков кредит  с краен срок за погасяване 20.01.2011 год., лихва в размер на 20 731,21 лв. за периода от 20.06.2010 год. до 06.07.2011 год.; такси в размер на 2880 лв.По делото е приложен договор за кредит и извлечение от счетоводни книги, от които е видно, че документите въз основа на които се претендира вземането са от категорията на тези по чл.417 ГПК и по конкретно те са сред изрично посочените в т.2 на разпоредбата. Въз основа на представените доказателства РС Враца е издал Заповед за изпълнение на парично задължение и с  разпореждане  е допуснал незабавно изпълнение на вземането. В заповедното производство законът не дава правомощия на съда да разглежда въпросите относно това дали претенцията е основателна или не, тъй като за длъжника е предвидена възможността по чл.414 ГПК да възрази срещу вече издадената заповед.

 Поради това следва да се приеме, че разпореждането  на РС-Враца е  законосъобразно, както и издадения въз основа на него изп. лист, а частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Събирането на доказателства относно основателността на паричната претенция се развива в производството по общия исков ред и то може да бъде инициирано след оспорване на претенцията чрез подаването на възражение по чл.414 от ГПК и изпълнение на действията по чл.415 от ГПК.

Втората частна жалба срещу определението на ВРСъд, с което е оставено без уважение искането за спиране принудителните действия по образуваното изп. дело на ЧСИ М. Н., съдебният  състав  намира  за  основателна.

В случая, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 от ГПК и е постановено разпореждане от 08.07.2011 год. за незабавно изпълнение на тази заповед. Съобразно разпоредбата на  чл. 419, във връзка с чл.415 и чл. 420 ГПК, длъжникът срещу когото е издадена заповедта за незабавно изпълнение, може да подаде възражение срещу заповедта, което не спира нейното принудително изпълнение. В тази хипотеза длъжникът, заедно с възражението, има възможност да поиска спиране на незабавното изпълнение по чл. 420, ал.2  от ГПК, когато искането е подкрепено с убедителни писмени доказателства, разколебаващи удостоверителната доказателствена сила на изпълнителното основание или представи надлежно обезпечение за кредитора, по реда на чл. 180 и чл.181 ЗЗД.  В случая длъжникът Ц. се е възползвала от предоставената й от закона възможност и е поискала от първоинстанционния съд спиране принудителните действия по образуваното изп. дело на ЧСИ М. Н., като е изложила аргументи, че не е подписала анексите към договора за банков кредит и въз основа на което за нея не се поражда задължение за плащане на дължимите суми. Правилно решаващият съд е приел, че в това производство законът не дава правомощия на съда да разглежда въпросите относно това дали претенцията на длъжника е основателна или не. Представените от Ц. доказателства  пред РСъд не са убедителни по смисъла вложен в разпоредбата на чл. 420, ал.2 от ГПК, поради което съда е оставил без уважение искането за спиране незабавното изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение и образуваното изп. дело. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е следвало  при констатирана липса на убедителни писмени доказателства да предостави възможност на длъжника да представи надлежно обезпечение за кредитора, а именно  да му определи внасяне парична гаранция.

Въззивният съд приема, че за да  приложи разпоредбата на чл. 420 ал.1 от ГПК и спре изпълнението по  изп.дело на ЧСИ М. Н., на частната жалбоподателка Н.Ц. следва да й се предостави възможност да представи надлежно обезпечение за кредитора под формата на парична гаранция в размер на 5000 лв., вносима в 7-мо дневен срок от уведомяването й по набирателната банкова сметка ***.

След изрично указване на  Н.Ц.  с разпореждане от 5.01.2012 г на ВОС в 7 дневен срок да внесе парична гаранция в размер на 5000 лв за  евентуално спиране на принудителното изпълнение срещу нея, Ц.  е внесла такава в указания срок по сметка ВОС и е представила копие от вносната бележка.

По изложените съображения, обжалваното определение  е отменено  в частта, в която е оставено без уважение искането за спиране на изпълнителните действия по изп. дело № по описа на ЧСИ

Съдебният състав е спрял  принудителното изпълнение по изп.дело № по описа на ЧСИ по отношение на длъжника Н.Ц.Ц. *** .  и е върнал  делото за  продължаване процесуалните действия във връзка с писменото възражение на длъжника.

Определението не подлежи на обжалване. Пълният текст  

http://osvr.netii.net/2012/GD/01/0063eb11_94411212.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Частният съдебен изпълнител няма право да обжалва отказа на съдията по вписванията да заличи възбрана  върху недвижим имот

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 186 от 13.05.2011 г. на  Върховен касационен съд, второ гражданско отделение по частно гражданско дело  № 441 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба. Процесуално легитимирани да обжалват постановения отказ имат страните в нотариалното производство и това са лицата, от чието име се иска извършването на нотариалното действие.

2. В настоящият случай производството по заличаване на вписана възбрана е нотариално по смисъла на чл. 569,т.5 ГПК със страни - лицата, от чието име се иска извършване на действието по заличаване на възбрана. Частният съдебен изпълнител няма качеството на страна в това нотариално производство.

3. Обжалването на отказа на съдията по вписванията да извърши заличаване на възбрана не е сред действията, за които ЧСИ е оправомощен от закона да извършва. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл.31,ал.1 от Правилника за вписванията, според която вписването на възбраните се заличава по писмено нареждане на учреждението или длъжностното лице, което е наложило възбраната или пред което е представена гаранцията или обезпечението.

4. Когато гаранцията или обезпечението не са послужили, заличаването на възбраната става по искане на заинтересования със заявление, към което се прилага удостоверение от надлежното учреждение, че вписването може да се заличи – чл.31,ал.2 ПВ.

 Компетентността му е определена от ЗЧСИ, като лице на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притежания – чл.2,ал.1 ЗЧСИ. А според чл.2,ал.2 ЗЧСИ държавата може да възлага на ЧСИ и събирането на публични вземания.

Производството е образувано  по  частна жалба от частен съдебен изпълнител Ц. Н. Н. срещу определение  на П. окръжен съд, с което е потвърдено на осн.чл.577, ал.1 ГПК определение на съдията по вписванията при ПРС , с което е отказано да се извърши заличаване на възбрана, вписана с акт №  съгласно писмо №  на ЧСИ Ц. Н. с район на действие Окръжен съд П..

Върховният касационен съд, състав на II г.о. като обсъди доводите в частната жалба намира, че подадената частна жалба е процесуално недопустима по следните съображения:

Съгласно разпоредбите на чл.577,ал.1 ГПК отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба. Процесуално легитимирани да обжалват постановения отказ имат страните в нотариалното производство и това са лицата, от чието име се иска извършването на нотариалното действие. В настоящият случай производството по заличаване на вписана възбрана е нотариално по смисъла на чл. 569,т.5 ГПК със страни - лицата, от чието име се иска извършване на действието по заличаване на възбрана. Частният съдебен изпълнител няма качеството на страна в това нотариално производство. Компетентността му е определена от ЗЧСИ, като лице на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания – чл.2,ал.1 ЗЧСИ. А според чл.2,ал.2 ЗЧСИ държавата може да възлага на ЧСИ и събирането на публични вземания. Правомощията на ЧСИ в рамките на тази компетентност са изчерпателно и ясно посочени в разпоредбите на Раздел II от ЗЧСИ и Глава 38, част V ГПК. Сред действията, за които е оправомощен от закона други частният съдебен изпълнител не е легитимиран да извършва. Обжалването на отказа на съдията по вписванията да извърши заличаване на възбрана не е сред действията, за които ЧСИ е оправомощен от закона да извършва. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл.31,ал.1 от Правилника за вписванията, според която вписването на възбраните се заличава по писмено нареждане на учреждението или длъжностното лице, което е наложило възбраната или пред което е представена гаранцията или обезпечението. Когато гаранцията или обезпечението не са послужили, заличаването на възбраната става по искане на заинтересования със заявление, към което се прилага удостоверение от надлежното учреждение, че вписването може да се заличи – чл.31,ал.2 ПВ.
Правомощието на ЧСИ, произтичащо в настоящата хипотеза от разпоредбите на чл. 433,ал.2 ГПК да поиска от съдията по вписванията заличаване на възбрана върху недвижимия имот, вписана с акт № 124/2004 г. на СВ [населено място] не включва и правото да обжалва постановения отказ по това искане.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че частната жалба против определението на въззивния съд е процесуално недопустима, като подадена от лице, което не притежава процесуална легитимация за това действие. Обжалваното въззивно определение на Плевенския окръжен съд е обезсено, а производството по делото е прекратено.

Пълният текст на определението
http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 

Апорт, който не е вписан в службата по вписванията,  не може да се противопостави на взискателя

Р Е Ш Е Н И Е  от .06.2011 г. на  Софийски градски съд, ГО, ІV-ти „Г” въззивен състав по частно гр. д. № 1880 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Задължението за вписване на апорта произтича от обстоятелството, че непаричната вноска представлява по своята същност акт на разпореждане, с който се променя носителят на правото на собственост върху предмета на апорта, като същото преминава в патримониума на дружеството.

2. Вписването на апорта в Службата по вписванията няма вещно-транслативен ефект. То има само оповестително действие и целта му е разрешаване на конкуренцията на права между лица, които са придобили последователно собствеността на имота, т. е. това вписване има правното значение, което има вписването на всеки друг акт за недвижим имот - да даде гласност за извършено по отношение на имота действие.

3.Съгласно чл. 453, т.1 ГПК невписаните преди възбраната прехвърляния и учредявания на вещни права са непротивопоставими на взискателя. Тъй като вписването на апорта на имотите, находящи се в гр. П., е извършено на дата, последваща датата на вписването на възбраната върху тях, а вписване на апорта на имота в гр. С. изобщо не е извършено, невписаните действия на разпореждане с посочените имоти са  непротивопоставими на взискателя по изпълнителното дело.
 
Производството  е образувано е по жалба с правно основание чл.435, ал.4 ГПК, подадена от „Т.****” ЕООД, ЕИК ******, срещу действията по изп. дело № ....на ЧСИ № ....– налагане на възбрана на следните недвижими имоти:  апартамент , магазин-кафене и  апартамент в гр. П. Жалбоподателят твърди, че посочените имоти са апортирани в „Т.****” ЕООД      на 21.10. 2010 г. което предшества налагането на възбраната, която е вписана на 22.12.2010 г. за имота, намиращ се в град С., и на 27.10.2010 г. - за имотите в гр.П.. Тъй като към датата на налагане на възбраната, посочените имоти не са се намирали в патримониума на длъжника по изпълнителното дело, моли за вдигане на възбраната на посочените имоти.

Взискателят „Т.Б.А.Л.” ЕАД възразява, че апортът на имотите не може да му бъде противопоставен, тъй като вписването е извършено на 30.12.2010 г. т.е. след вписване на възбраната върху тях.

Частният съдебен изпълнител Н.М. мотивира акта си с непротивопоставимост на извършения с учредителния акт апорт, тъй като вписването му е направено след налагане на възбраната на имотите.

Видно от представената справка от Служба по вписванията – гр.С. за вписванията по персонална партида № 611962 на И.П.М., възбраната върху имота в гр. С. е наложена на 22.12.2010 г., а вписване на апорт на същия имот не е извършено. В справката от Службата по вписванията – гр. П. е отразено, че възбраната върху двата имота в гр. П. е вписана на 27.12.2010 г., докато апортът е вписан на 30.12.2010 г.

 Въведеното в чл. 73, ал.5 ТЗ задължение за вписване на апорта произтича от обстоятелството, че непаричната вноска представлява по своята същност акт на разпореждане, с който се променя носителят на правото на собственост върху предмета на апорта, като същото преминава в патримониума на дружеството. Вписването на апорта в Службата по вписванията няма вещно-транслативен ефект. То има само оповестително действие и целта му е разрешаване на конкуренцията на права между лица, които са придобили последователно собствеността на имота, т. е. това вписване има правното значение, което има вписването на всеки друг акт за недвижим имот - да даде гласност за извършено по отношение на имота действие. Съгласно чл. 453, т.1 ГПК невписаните преди възбраната прехвърляния и учредявания на вещни права са непротивопоставими на взискателя. Тъй като вписването на апорта на имотите, находящи се в гр. П., е извършено на дата, последваща датата на вписването на възбраната върху тях, а вписване на апорта на имота в гр. С. изобщо не е извършено, невписаните действия на разпореждане с посочените имоти са  непротивопоставими на взискателя по изпълнителното дело. Ето защо, жалбата се явява неоснователна и е оставена от съда без уважение.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст                        
 http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=929135

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти


 


 

Въпросът за изтеклата погасителна давност не се решава в изпълнителното производство

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   № 1445  от 18.11.2010  г.  на  ПЛОВДИВСКИЯ                 
АПЕЛАТИВЕН СЪД , гражданско отделение,  първи   състав, по гражданско дело
 № 10034 по описа за 2010 година.
 
ТЕЗИ  НА СЪДА

1. Образуването на изпълнително дело и провеждащото се по него изпълнение са неподлежащи на обжалване действия на съдебния изпълнител.

2 . Съдът не е копметентен  да прекрати самото изпълнително производство.

3. Въпросът за погасителната давност не може и не следва да бъде решаван в изпълнителното производство, респективно от съда в производството по обжалването на действията на съдебния изпълнител;

4. Въпросът за погасителната давност може да се разглежда по исков ред и единствено влязлото в сила съдебно решение, ако е в полза на настоящите жалбоподатели, би било основание за прекратяване на изпълнението по чл.433 т.7 от ГПК.


Обжалвано е определение на Пловдивския окръжен съд, е оставена без разглеждане, като недопустима жалбата, предявена от Г. В. О. и П. Г. О., и двамата от град А., длъжници по изп.д.  на ЧСИ А. А. против образуването и провеждането на изпълнение по същото изпълнително  дело и искането за неговото прекратяване.
.
Пловдивският апелативен съд, след като обсъди оплакванията, изложени в частната жалба, и доводите, наведени от страните, и като извърши проверка на обжалваното определение съобразно изискванията на чл.278 във вр. с чл. 270-272 от ГПК, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 275 ал.І ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Жалбоподателите искат прекратяване на изпълнителното дело поради „изтекъл давностен срок и по ЗЗД – изтекла 5-годишна погасителна давност”, както и поради това, че по изпълнителния лист, по който е образувано изпълнителното производство, е било  образувано преди това  друго изпълнително дело на ДСИ при РС – А. , производството по което е било прекратено, на основание чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК (отм.).

Към делото са приложени обясненията на ЧСИ А. А. по чл.436 ал.3 изр. последно от ГПК, според което „жалбата е недопустима, тъй като посоченото от жалбоподателите действие „образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист с изтекла давност” не е сред изрично предвидените в чл.435 от ГПК действия, които страните могат да обжалват”. По отношение на твърдяното изтичане на погасителна давност, ЧСИ А. А. пояснява, че: с образуването на изпълнително дело по описа на ДСИ при РС А. се е прекъснала общата 5-годишна давност, съгласно чл.116 б.”в” от ЗЗД; че от 12.05.2005г. – датата на връчване на призовката за доброволно изпълние, и от 25.05.2005г. – датата на последното изпълнително  действие – започва да тече нова 5-годишна давност, съгласно чл.117 ал.1 от ЗЗД; че изп.д. № 194/2010г. по описа на ЧСИ А. А. е образувано на 09.03.2010г., т.е. преди да изтече общата 5-годишна давност.”

По делото се установява, че предмет на изпълнението е вземането по изпълнителен лист от 08.03.2005г., издаден съгласно влязло в сила решение по гр.д.. на РС – А. , с което длъжниците Г. О. и П. О. са осъдени да заплатят на взискателя П. Г. К. сумата 300 (триста) лева. По този изпълнителен лист, последователно са образувани следните две изълнителни. дела , изпълнението по второто се обжалва с процесната жалба.

За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, Пловдивският окръжен съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба против действията на ЧСИ, предвид разпоредбата на чл.435 от ГПК – жалбата е подадена срещу неподлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител, а именно: образуването на изпълнително дело и провеждащото се по него изпълнение. Освен това, не е от компетенциите на съда прекратяването на самото изпълнително производство. Пловдивският окръжен съд е приел, също така, че въпросът за погасителната давност не може и не следва да бъде решаван в изпълнителното производство, респективно от съда в производството по обжалването на действията на съдебния изпълнител; че този въпрос би следвало да бъде предмет на разглеждане по исков ред и единствено влязлото в сила съдебно решение, ако е в полза на настоящите жалбоподатели, би било основание за прекратяване на изпълнението по чл.433 т.7 от ГПК.

Изводите на решаващия окръжен съд напълно кореспондират на доказателствата по делото и на разпоредбите на ГПК – чл.435 и сл. от ГПК – и като такива се споделят напълно от въззивната инстанция. При тези данни правилно Пловдивският окръжен съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, поради което определението му за оставянето й без разглеждане, като законосъобразно и правилно, е  потвърдено.
 
Определението е окончателно. Пълният текст
http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/OG01034_10_181110.html


Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Правният интерес на ипотекарните длъжници да обжалват  постановление постановлението за възлагане на имот произтича от това, че ако имотът бъде продаден на по-висока цена от размера на дълга, те биха получили разликата между двете стойности

ОПРЕДЕЛЕНИЕ от 16.11.2010 г. на ПЛОВДИВСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД  по частно гражданско дело № 1103/2010 г.
 
ТЕЗИ НА СЪДА

 Опис на пари в обменно бюро

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1391  от 05.11.2010 г. на  ПЛОВДИВСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по частно гражданско дело № 1049/2010 г. по описа на ПАС
 
ТЕЗИ НА СЪДА

1. Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице.

2.  Парите са движими вещи, емитирани от БНБ и санкционирани от държавата /левове и стотинки/, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения /чл. 25, ал. 2 ЗБНБ/.

3. На  датата на описа на движимите движимите вещи  парите са се намирали във владение на длъжника С. З., затова се приема, че той е осъществявал фактическата власт върху тях за себе си. При доказателствена тежест, лежаща върху жалбоподателя А.Б., той не е установил по несъмнен и категоричен начин, че  той е осъществявал владението върху парите посредством длъжника З. , поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.

4.Разписката, с която жалбоподателят е прадал парите на длъжника представлява частен документ по смисъла на чл. 181 от ГПК без достоверна дата и като такъв не може да бъде противопоставен на третите лица, в т.ч. на кредитора Й. М.

Съдът е сезиран с частна жалба от А. Б. против определение на Пазарджишкия окръжен съд.Частната жалба е подадена в срок, налице са всички други законови изисквания за нейната допустимост и редовност, поради което тя е допусната за разглеждане  по същество.

Жалбоподателят е трото лице за изпълнително дело по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд - Пазарджик е било образувано по подадена от Й. М. против  И. З. , Д. З. , С. З. и Б. З. молба и въз основа на изпълнителен лист , издаден  от Пазарджишкия районен съд, по силата на който И. З. , Д. З. , С. З. и Б. З. са осъдени да заплатят солидарно на Й. М. сумата 100 000 евро главница по договор за заем с нотариална заверка на подписа, законната лихва върху главницата от 08.03.2010 г. до изплащане на вземането и 3 911,66 лв. разноски по делото.

Поканите за доброволно изпълнение са получени от длъжниците Б. З. лично на 25.03.2010 г., от И. З. чрез съпруга й Д. З. на 19.05.2010 г. , от Д. З. лично на 19.05.2010  и от С. З. чрез баща му Д. З. на 19.05.2010 г.

По искане на взискателя на 17.06.2010 г. е бил извършен опис на движимо имущество, намиращо се в гр. П., ул. .., в обменното бюро с наемател С. З. в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ „И.", като са съставени три протокола за опис, два от които за движими вещи и един, в който са описани монети и банкноти в местна и чуждестранна валута, внесени по сметка на държавния съдебен изпълнител по делото.

Против извършения опис на движими вещи и иззетата сума от 19 300 лв. е подадена жалба от А. Б. с твърдения, че сумата е негова, получена от майка му, която е предал на длъжника С. З. на съхранение, а е недопустимо насочване на принудително изпълнение спрямо активи, които не са собствени на длъжника, като се иска да бъде отменено обжалваното действие и иззетата сума да му бъде върната.

С обжалваното определение съдът е отменил определението си от съдебно заседание на 10.08.2010 г., с което е даден ход на устните състезания по делото, оставил е без разглеждане жалбата на Б. и е прекратил производството по делото, като е приел, че жалбата е недопустима.

Настоящият състав счита, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което то следва да бъде потвърдено, а постъпилата против него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице.

Безспорно е, че парите са движими вещи, емитирани от БНБ и санкционирани от държавата /левове и стотинки/, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения /чл. 25, ал. 2 ЗБНБ/.

От цитирания опис от 17.06.2010 г. е видно, че към тази дата движимите вещи - пари са се намирали във владение на длъжника С. З. , като следва да се приеме, че той е осъществявал фактическата власт върху тях за себе си.

При доказателствена тежест, лежаща върху жалбоподателя, той не е установил по несъмнен и категоричен начин, т.е. при условията на пълно доказване, че е осъществявал владението върху вещите посредством длъжника З. , поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.

По делото е представена разписка от 19.05.2010 г., с която С. З. , действащ като едноличен търговец с фирма ЕТ „И.", е декларирал, че е получил от А. Б. сумата 19 300,00 лв. чиято еврова равностойност в размер на 9 850 евро следва да му бъде предадена при поискване. Цитираната разписка представлява частен документ по смисъла на чл. 181 от ГПК без достоверна дата и като такъв не може да бъде противопоставен на третите лица, в т.ч. на кредитора Й. М.

Предвид изложените мотиви съдът счита, че жалбоподателят няма процесуална възможност да обжалва посоченото действие на съдебния изпълнител, а при претенции за самостоятелни права върху имуществото, върху което е насочено изпълнението, може да ги упражни по исков път по реда на чл. 439 от ГПК.
 
Ето защо съдът е оставил без уважение  частната жалба.
 
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст
http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/OG01049_10_051110.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти



 

Привилегировани разноски в изпълнителното производство

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №123  от 15.09.2011 г. на АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в закрито заседание на 15.09.2011  по  частно гражданско дело № 458/2011.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпределение се извършва, когато събраната сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, като най-напред се отделят суми за вземанията, подлежащи на предпочтително удовлетворяване.

2. Разпоредбата на чл. 136 ЗЗД определя реда на привилегиите. Най-напред се удовлетворяват вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски.

3. За да се признае правото на предпочтително удовлетворение на вземанията за разноски, те трябва да отговарят на следните кумулативно предвидени предпоставки: да са свързани с обезпечаването или с принудителното изпълнение на притезанието,  да са направени за имота, върху който е насочено изпълнението, и то така, че от тях да се ползват всички взискатели. Само тогава те ще попаднат в първи ред при изготвяне на разпределението.

4.  Разноски,свързани с обезпечението са разноските по налагането на запори и възбрани, учредяване на ипотеки, особени залози – все действия, насочени към запазване на длъжниковото имущество, за да може то да послужи за удовлетворяване на кредиторите му.

4. В разноските, свързани с изпълнението се включват разноските по издирване на имуществото на длъжника, извършване на опис, оценка, назначаване на пазач и други действия, подчинени на същата цел.

 5. Не се удовлетворят с препдочитание разходите на присъединените взискатели по издаване на изпълнителни листи, защото изпълнителното производство не е образувано въз основа на тях и те по никакъв начин не ползват останалите кредитори. Няма да се ползват от привилегията по чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД и разноските на присъединените взискатели за адвокатски хонорари.

6. Разноските по вдигане на обезпеченията не са разходи по изпълнението, защото  хронологически  те не попадат във времевите рамки на изпълнителното произовдство. Същите разноски не са и разходи по обезпечаването по смисъла на чл. 136 ал.1 т.1 от ЗЗД.

7.Заличаването на ипотека върху недвижим имот, продаден на публична продан се извършва по искане на заинтересованото лице. В случая това е купувачът от публичната продан. От ипотекарния кредитор се изисква само нотариално заверено писмено съгласие.

В този смисъл разноските по заличаване на обезпеченията не са в тежест на жалбоподателя, но дори и да бяха, те не отговарят на другото условие на чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД, а именно – от тях няма да се възползват взискателите, а само купувачът на публичната продан. Ето защо правилно съдебният изпълнител не ги е включил в разпределението

Подадена е частна жалба от „ЦКБ” АД гр.София срещу решение на Окръжен съд гр.Добрич, с което е оставена без уважение жалбата срещу разпределението, извършено на 17.01.2011 по изп.д. № ..по описа на ЧСИ

 Жалбоподателят е присъединен взискател по изпълнителното дело в качеството си на обезпечен кредитор с ипотека върху недвижимия имот, изнесен на публична продан, както и с особен залог върху търговското предприятие на длъжника, в чийто патримониум е включен същият имот. В резултат от предприетите изпълнителни действия имотът е възложен на „ЕОН Асет Мениджмънт” ООД с влязло в сила постановление за възлагане от 29.11.2010 год. С постановление от 17.01.2011 год. е предявено разпределението на събраните суми по изпълнителното дело.

Съгласно чл.460 ГПК разпределение се извършва, когато събраната сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, като най-напред се отделят суми за вземанията, подлежащи на предпочтително удовлетворяване.

Разпоредбата на чл. 136 ЗЗД определя реда на привилегиите, като на първо място се удовлетворяват вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. За да се признае правото на предпочтително удовлетворение на вземанията за разноски, те трябва да отговарят на следните кумулативно предвидени предпоставки: да са свързани с обезпечаването или с принудителното изпълнение на притезанието,  да са направени за имота, върху който е насочено изпълнението, и то така, че от тях да се ползват всички взискатели. Само тогава те ще попаднат в първи ред при изготвяне на разпределението.

Най-напред следва да се отговори на въпроса: кои разноски са свързани с обезпечението и кои – с принудителното изпълнение. В първия случай това са разноските по налагането на запори и възбрани, учредяване на ипотеки, особени залози – все действия, насочени към запазване на длъжниковото имущество, за да може то да послужи за удовлетворяване на кредиторите му. Втората хипотеза включва разноските по издирване на имуществото на длъжника, извършване на опис, оценка, назначаване на пазач и други действия, подчинени на същата цел. И в двата случая важи изискването направените разноски да са от полза за всички кредитори. Така например, няма се удовлетворят с препдочитание разходите на присъединените взискатели по издаване на изпълнителни листи, защото изпълнителното производство не е образувано въз основа на тях и те по никакъв начин не ползват останалите кредитори. Няма да се ползват от привилегията по чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД и разноските на присъединените взискатели за адвокатски хонорари.

Същото се отнася и за разноските по вдигане на обезпеченията, за чието включване в разпределението претендира жалбоподателят. На първо място – това не са разходи по изпълнението, защото чисто хронологически не попадат във времевите рамки на изпълнителното произовдство. Не са и разходи по обезпечаването по смисъла на чл. 136 ал.1 т.1 от ЗЗД. Както беше посочено по-горе, цитираната разпоредба визира обезпечителните разходи като подготвителни действия по отношение предстоящото принудително изпълнение. Разходите по вдигане на обезпеченията очевидно не са такива. Най-важното и определящо в случая е обаче, че съгласно чл.19 ал.3 от Правилника за вписванията заличаването на ипотека върху недвижим имот, продаден на публична продан се извършва по искане на заинтересованото лице. В случая това е купувачът от публичната продан, какъвто жалбоподателят не е. От него, като ипотекарен кредитор, се изисква само нотариално заверено писмено съгласие ва осн. чл. 19 ал.1 от Правилника за вписванията. В този смисъл разноските по заличаване на обезпеченията не са в тежест на жалбоподателя, но дори и да бяха, те не отговарят на другото условие на чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД, а именно – от тях няма да се възползват взискателите, а само купувачът на публичната продан. Ето защо правилно съдебният изпълнител не ги е включил в разпределението.  

Поради изложените мотиви, настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е оставил без уважение жалбата. Апелативният съд е оставил в сила обжалваното решение.

Решението е окончателно. Пълният текст  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-458-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 ОПРЕДЕЛЕНИЕ №544 от 20.09.2011 г. на  АПЕЛАТИВЕН СЪД - ВАРНА ,  Гражданско отделение по  въззивно частно гражданско дело №  478 по описа за 2011 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

Съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или  ипотека за обезпечение на дълга. В този случай жалбоподателката в качеството на трето лице – ипотекарен гарант има право да обжалва онези действия на съдия изпълнителя, които в изпълнителния процес може да обжалва и самият длъжник.

Обжалвано е  решение на Варненския окръжен съд № 920/08.07.2011 г. в часста му , с която е оставена без разглеждане като недопустима жалба срещу действията на частен съдебен изпълнител, изразяващи се в опис на  недвижим имот и насрочване на публична продан на същия при твърдения, че жалбоподателката не фигурира като длъжник в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело; не са й връчени книжа, обосноваващи конституирането като „ипотекарен гарант”; депозирала е възражение срещу издадената срещу длъжника заповед за изпълнение; налице е и определение на ВОС, по силата на което производството по изпълнителното дело е било  спряно.

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнителното дело е образувано въз основа на издаден в полза на „Търговска банка Инвестбанк” АД-София срещу „С” ООД - в несъстоятелност за заплащане на сумите: 240 000 лева, представляваща част от задължение за начислена за времето от 26.05.2009 г. до 15.02.2011 г. лихва по договор за кредит от 02.03.2007 и 7 536 лева – разноски по делото. Съгласно приложения договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот по нот. акт  за обезпечаване на вземането на „ТБ Инвестбанк” АД от „С” ООД по гореупоменатия договор за кредит в полза на кредитора са учредени три ипотеки, първата от които от жалбоподателката  върху ап. №    в сградата на ул.  в гр. Варна.  С молбата си за образуване на изпълнително дело срещу длъжника „С” ООД – в несъстоятелност взискателят „ТБ Инвестбанк” АД е посочил начи на изпълнение – налагане възбрани, извършване на описи, определяне на начални цени и изнасяне на публична продан на имотите, върху които е учредена договорна ипотека. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице /в случая жалбоподателката А. К./, дало своя вещ в залог или  ипотека за обезпечение на дълга. В тази случай жалбоподателката в качеството на трето лице – ипотекарен гарант има право да обжалва онези действия на съдия изпълнителя, които в изпълнителния процес може да обжалва и самият длъжник. Разпоредбата на чл. 435, ал. 2 и 3 от ГПК лимитативно изброява подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител от длъжника, респ. ипотекарният гарант. По отношение на жалбата на К. за насочване на иизпълнението върху несеквестируемо имущество ВОС се е произнесъл по същество. Що се касае до останалите посочени в жалбата на К. основания, същите не попадат в нито една от предвидените в чл. 435, ал. 2 и 3 от ГПК хипотези, даващи й право на жалба, поради което подадената такава от нея се явява недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Поради съвпадане на направените от окръжния съд и настоящата инстанция изводи определението в обжалваната му част е потвърдено.

Определението е окончателно . Пълният текст

  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-478-2011.htm 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  от   ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ по въззивно търговско дело № 1486 по описа за 2010г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Въводът във владение е способът, предвиден от ГПК, за принудително изпълнение на вземане както за предаване на владението, така и за предаване на държането на недвижими имоти.

2. Възможността въводът да бъде осъществен спрямо трети лица се преценява в зависимост от това дали се изпълнява съдебно решение за предаване на владение или за предаване на държане и дали изпълнителната сила на решението се разпростира и по отношение на намерените в имота трети лица.

3. Когато се изпълнява съдебно решение за предаване на държание, взискателят не може  да бъде конституиран от съдебния изпълнител като владелец на недвижим имот по отношение на лица, които осъществяват владение. В противен случай  принудителното изпълнение би излязло извън предмета на признатото субективно право или защитеното фактическо положение със съдебното решение и би се прекъснало, без основание, владението на всички трети лица, включително и на действителния собственик на имота, ако той е различен от длъжника.

В случаите на принудително изпълнение на съдебно решение за възстановяване на владение въвод не може да бъде извършен срещу заварени в имота трети лица - владелци, които владеят имота преди завеждането на иска, решението по който се изпълнява, и едновременно с това заявяват самостоятелни права, които изключват правата на длъжника. В тези случаи не е необходимо третите лица да доказват по исков ред заявените правата, а взискателят трябва да предяви иск срещу тях.

5.Съществуващото понастоящем фактическо положение е създадено чрез обжалваното действие на съдебния изпълнител, чиято незаконосъобразност е установена по силата на настоящото решение. Това поражда служебно задължение за съдебния изпълнител да осъществи обратен въвод, без заплащане на такса, което произтича пряко от конститутивното действие на решението.

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК. Трети лица по отношение на изпълнението  са обжалвали действията на частен съдебен изпълнител, съставляващи въвод във владение на недвижим имот. Жалбата е подадена от легитимирани лица по смисъла на чл. 435, ал. 5 от ГПК, в срока по чл. 436 от ГПК, считано от датата на осъществения въвод във владение, срещу подлежащи на обжалване действия на съдебен изпълнител, и се преценява като процесуално допустима.Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства,  намира следното:

Изпълнителното дело по описа на ЧСИ с район на действие ОС Варна, е образувано по писмена молба на БАН, приложен изпълнителен лист, издаден от ВРС – ХХІV състав въз основа на влязло в сила съдебно решение, по силата на което длъжникът С.Д.Д. в качеството му на ЕТ “ ГОТ-С- С.Д.”***, е осъден да опразни и предаде на взискателя следните сгради: три броя бунгала без санитарен възел; три броя бунгала със санитарен възел; лятна чешма /умивалня/; лятна баня; барака -тоалет с баня; барака - кухня с размери 27м х 6м; голяма барака с размери 38м х 10м, изградени в имот пл.№ 2231 по КП на м-ст “Карантината” от 1968г., 29-ти микрорайон на гр. Варна, кв. Аспарухово. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 27.04.2010г. с посочена дата за принудително изпълнение – 03.05.2010г. На 03.05.2010г. е подадено становище от В.Д.Т., Г.С.Г. и М.А.Н., в което се сочи, че те се легитимират като собственици на имота, в който се намират процесните бунгала и бараки, въз основа на договор за продажба на недвижим имот по нот. акт № 178, том II, рег. № 4202, дело 344 от 2003г., както и въз основа на всички представени пред нотариуса документи, посочени в договора, включително решение за отмяна на присъда и конфискация. Твърди се също, че въз основа на посочените документи и на основание чл. 92 от ЗС лицата, от чието име е подадено становището, са собственици и на всички сгради в имота, с изключение на изрично посочените в Заповед  на Министъра на финансите и запазени от държавата в суперфициарна собственост, измежду които не са процесните бунгала. Към становището са приложените заверени преписи на описаните документи, в това число нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който на 21.01.2003г. М.А.Н., като собственик на ¾ ид.ч., и В.Д.Т., като собственик на ¼ ид.ч., продават на Г.С.Г., съразмерно на дяловете си, общо 1/10 ид.ч от следния техен съсобствен недвижим имот.

След постъпване на становището е определена нова дата за принудително изпълнение – въвод във владение, на 09.06.2010г. от 11.00 часа, за които дата и час длъжникът не е редовно уведомен.

С протокол от 09.06.2010г. на ЧСИ е удостоверено извършването на принудително отнемане от длъжника и предаване на фактическото владение на взискателя на недвижим имот, описан съобразно индивидуализацията в изпълнителното основание. В протокола са отразени обстоятелствата, че ЧСИ е допуснат до имота от пълномощник на В.Д.Т., Г.С.Г. и М.А.Н. – собственици на земята, в която се намират процесните постройки, както и направените изявление от адв. Б.Ж., в качеството му на пълномощник на третите лица, заявяващи право на собственост и упражняване на владение по отношение на имота, включително и по отношение на постройките, преди завеждането на делото, решението по което се изпълнява. Процесните бунгала и бараки са запечатани от ЧСИ, като е определен седемдневен срок на длъжника за опразването им. В протокола не е посочено на какво основание и въз основа на кои документи ЧСИ е приел, че третите лица са придобили владението по отношение на отнетите вещи след завеждането на иска, решението по който се изпълнява.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въводът във владение е способът, предвиден от ГПК, за принудително изпълнение на вземане както за предаване на владението, така и за предаване на държането на недвижими имоти. Изпълнителният способ е един, независимо от това дали се осъществява за защита на фактическо положение или на субективно право, от което произтича вземането– от облигационно или от вещно правоотношение и как е удостоверено – в съдебно или несъдебно изпълнително основание. При всички случаи обаче възможността въводът да бъде осъществен спрямо трети лица се преценява в зависимост от това дали се изпълнява съдебно решение за предаване на владение или за предаване на държане и дали изпълнителната сила на решението се разпростира и по отношение на намерените в имота трети лица.

В случаите, при които се изпълнява съдебно решение за предаване на държане, взискателят не може, въз основа на въвода, да бъде конституиран от съдебния изпълнител като владелец на недвижим имот по отношение на лица, които осъществяват владение, тъй като принудителното изпълнение би излязло извън предмета на признатото субективно право или защитеното фактическо положение със съдебното решение и би се прекъснало, без основание, владението на всички трети лица, включително и на действителния собственик на имота, ако той е различен от длъжника. По аргумент от разпоредбите на чл. 523 от ГПК и в случаите на принудително изпълнение на съдебно решение за възстановяване на владение въвод не може да бъде извършен срещу заварени в имота трети лица - владелци, за които е установено, че осъществяват владение по отношение на имота преди завеждането на иска, решението по който се изпълнява, и едновременно с това заявяват самостоятелни права, които изключват правата на длъжника. В тези случаи не е необходимо третите лица да доказват по исков ред заявените правата, а взискателят трябва да предяви иск срещу тях.

В случая изпълнителният лист, по който е образувано изпълнителното производство, е издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 233 от ЗЗД, за връщане на наети постройки от наемателя на наемодателя, след прекратяване на договор за наем. Искът не е петиторен и в този процес предмет на спора не са правото на собственост и владение, а правото на наемодателя да получи постройките от лицето, което е облигационно задължено спрямо него, по силата на прекратения наемен договор. Жалбоподателите се легитимират като собственици на имота, в който се намират процесните бунгала и бараки, по силата на документи, част от които се ползват с материална доказателствена сила. Същевременно постройките, чието опразване и предаване е предмет на изпълнителното производство, не съставляват годен самостоятелен предмет на вещни права, а са приращения, следователно до момента, в който същите са прикрепени към земята, по отношение на тях не може да бъде упражнявано самостоятелно владение, отделно от владението на недвижимия имот, върху който са построени.

По изложените съображения съставът на съда намира, че влязлото в сила съдебно решение, въз основа на което е издаден изпълнителен лист в полза на взискателя БАН срещу длъжника С.Д.Д. в качеството му на ЕТ “ ГОТ-С- С.Д.”***, няма сила на присъдено нещо спрямо жалбоподателите – владелци, чието правно положение не предполага придобиване на спорното право от длъжника -държател на постройки в чужд имот, респ. изпълнителното основание не установява право на принудително изпълнение по отношение на жалбоподателите. Посоченото обосновава извода за незаконосъобразност на обжалвания въвод, обективиран в протокол от 09.06.2010г., поради извършването му в противоречие с чл. 523, ал. 1 от ГПК, поради което същият следва да бъде отменен.

Съществуващото понастоящем фактическо положение е създадено чрез обжалваното действие на съдебния изпълнител, чиято незаконосъобразност е установена по силата на настоящото решение. Това поражда служебно задължение за съдебния изпълнител да осъществи обратен въвод, без заплащане на такса, което произтича пряко от конститутивното действие на решението.

Съдът е  отменил  действията на частен съдебен изпълнител по изпълнително дело № , съставляващи въвод във владение на недвижим имот.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст   http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=519853

Редактирано от адв. Стефка Атанасова                 

РЕШЕНИЕ  от 04.02.2011 г. на  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, по гр.д. № 14 по описа на съда за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  При отказ от наследство от страна на наследниците на починал длъжник в изпълнителното производство съдебният изпълнител трябва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това

2.Отказът от наследство отнема възможността принудителното изпълнение да се насочи върху имуществото на отказалите се наследници.

3.Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН. 4.

4. Отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 433 от ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

5. В случай на отказ от наследство съдебният изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

Производството е образувано по жалба на НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ  с правно основание чл.435 ал.1 от ГПК.  Обжалвано е Постановление на Държавния съдебен изпълнител при РС-Сливен  по изпълнително дело № .. с което е прекратено изпълнителното производство образувано против Жоро И. К. ***.

От представените към жалбата писмени доказателства и представеното копие на изпълнителното дело съдът намира за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Изпълнително дело №  по описа на ДСИ при Районен съд гр.Сливен е образувано по молба на Агенция за държавни вземания и е изпратено по компетентност на основание чл.427 от ГПК от Съдия изпълнител при Районен съд Елхово против Ж. И. К. *** за сумата от 23 634,45 лева, представляващи главница от 21 163,75 лева, обезщетение за забава 2470,70 , и законната лихва върху главницата от 21 163,75 считано от 02.02.2005 год. до окончателното й изплащане и разноски по делото.  Дължимата сума е образувана от два изпълнителни листа издадени в полза на Държавен фонд „Земеделие” със седалище и адрес на управление гр.София.

Със законодателна § 36 ал.1 и 35 ал.2 от ПЗР на ЗИДДОПК в сила от 01.01.2010 год.ДВ, бр. 32 от 2009 г.) Национална агенция по приходите е правоприемник на активите, пасивите, правата, задълженията и архива на Агенцията за държавни вземания, и е страна  по незавършените към този момент съдебни производства включително и изпълнителни..  Съгласно чл.3 ал.7 т.5 от ЗНАП Агенцията събира следните частни държавни вземания на Държавен фонд "Земеделие", за които има издаден изпълнителен лист по реда на чл. 27, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители.

С Разпореждане от 20.07.2010 год. ДСИ е конституирал като взискател Националната агенция по приходите и като длъжници И.Ж.К. и Г.Ж.К. по нарочна молба на Националната агенция по приходите на основание чл.429 ал.2 от ГПК като наследници на починалия длъжник Ж. И. К. *** поч. на 23.04.2009 год., по удостоверение за наследници № 40 от 08.04.2010 год. на Кметство с.Ковачите.

На новоконституираните длъжници не е връчено съобщение за това обстоятелство и не им е връчена призовка за доброволно изпълнение.

По делото е представено удостоверение изх.№  год. и удостоверение, от които е видно, че по ч.гр.д № . по описа на СлРС    Г.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. *** , който е вписан в регистъра на съда под № 44  с определение  и по частно гражданско дело №  по описа на СлРС.   И.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. , който отказ е вписан под № 45 с определение №

С постановление от 28.09.2010 год. ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по изпълнителното дело, като е мотивирал постановлението си с отказа от наследство на двамата наследници на длъжника и е посочил нормата на чл.26 от ГПК, като в диспозитива на постановлението изрично е посочил, че изпълнителното производство се прекратява поради липса на лице против което да се води изпълнителното дело, поради отказа от наследство на наследниците на длъжника.

Съобщението за прекратяването на изпълнителното дело е връчено на взискателя на 15.10.2010 год.

Жалбата на взискателя против постановлението за прекратяване на изпълнителното производство е постъпила на 18.10.2010 год.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Жалбата е допустима, като подадена от взискателя като страна в изпълнителното производство против действие на ДСИ-при РС-Сливен, с което се прекратява производството по принудителното изпълнение по смисъла на чл.435 ал.1 от ГПК. Подадена е от надлежна страна срещу акт на съдия изпълнител изрично посочен в нормата на чл.435 ал.1 от ГПК и подлежащ на обжалване по този ред и е спазен преклузивният срок по чл. 436 от  ГПК.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по принудителното изпълнение на основание чл.26 от ГПК, тъй като няма надлежна страна срещу която да се води производството.

Този извод на ДСИ при РС-Сливен е незаконосъобразен. Основанията за прекратяване на изпълнителното производство са изрично изброени в хипотезите на чл.433 от ГПК. В случая при констатиран отказ от наследство от страна на конституираните наследници ДСИ следва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това. ДСИ е прекратил изпълнителното производство без да даде възможност на взискателя да посочи наследници от друг ред, които са съгласни да приемат наследството. Освен това на основание чл.11 от ЗН при предвидените в закона хипотези наследството се приема от държавата с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата, гаражи  както и парцели и имотите предназначени за жилищно строителство които стават собственост на Общината в чиито район се намират те.

Наследниците на длъжникът в изпълнителното производство са доказали, че са се отказали от наследството на починалия си наследодател по реда на чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН. Този отказ отнема възможността да се насочи изпълнението върху имуществото на тези наследници. Независимо от това изпълнението ще продължи срещу имущество на починалия длъжник, останало в наследствената маса. Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН.

Следователно отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 433 от ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

Съдия изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

С оглед на изложеното, съдът счита, че жалбата на Националната агенция по приходите е основателна и следва да се отменят атакуваните действия на ДСИ при Районен съд гр.Сливен като незаконосъобразни.

Решението е окончателно. Пълният текст

http://court.sliven.net/uploads/0063d811/01420411.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

  Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 225 от  03.12.2010 г. на  СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение по въззивно частно гражданско дело № 480 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При констатиране, че присъдените вещи са развалени, съгласно чл. 521, ал. 2  от ГПК от длъжника се събира равностойността им, тъй като за взискателя възниква възможността да получи трансформация на натуралното си вземане в парично.

2.Условията за трансформиране на натуралното задължение на длъжника в негова парична равностойност са настъпили, след като от частния съдебен изпълнител е констатирано / и посредством заключение на вещо лице/, че присъдените на взискателя вещи не са годни за ползване по предназначение и при отчитане на факта, че в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело не е посочена равностойността на движимите вещи.

3. Моментът, към който се определя паричната равностойност на натуралното задължение е датата, за която е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи . Това е така, защото изпълнението е насочено към заместими вещи и след като те макар и намиращи се в патримониума на длъжника, не отговорят на  присъдените на взискателя, защото са развалени /не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините/, то  се  счита, че длъжникът е имал възможност до този момент, при воля да изпълни задължението си в натура да ги закупи и предостави на взискателя на когото са присъдени с влязъл в сила съдебен акт въз  основа на който е издаден изпълнителния лист. След като не е направил това, същият дължи заплащане на паричната равностойност на натуралното си задължение към датата на принудителното им предаване.

4. Размерът на паричната равностойност на присъдените в полза на взискателя вещи, за които е установено, че не са годни за употреба по предназначение следва да се определи по пазарната им цена към датата на принудителното им предаване. Това е цената по която взискателят би закупил същите с оглед възстановяване на държането им в натура /приравнявана съгласно практиката на цената  на  чисто  нови вещи/.

5. Присъдените с влязлото в сила решение движими вещи са родово заместими, поради което длъжникът е следвало да ги върне, а при тяхната развала или липса - да ги закупи и предаде на взискателя или да плати тяхната средна пазарна цена, с която длъжникът да може да закупи такива движими вещи. Поради това при определяне равностойността на липсващите вещи следва да се отчита цената на нови вещи с идентични техническите характеристики на тези, които са били присъдените.

 Подадена  е жалба  от длъжника по изпълнително дело №  ...срещу постановление на ЧСИ за определяне на равностойност на движими вещи.

Сливенският окръжен съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, и доказателствата, намиращи се в приложеното копие от изпълнително дело № ....по описа на частен съдебен изпълнител  с район на  действие ОС - Сливен, намира за установено следното:

Частната жалба е допустима, тъй като срокът по чл. 436, ал. 1 от ГПК е спазен, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Изпълнителното дело е образувано, по молба на С.Д.С., въз основа  на  изпълнителен лист, издаден по гражданско  дело №  година от Новозагорски районен съд, съгласно  който „А” ЕООД, ЕИК 123016872  е осъдено да предаде на С.Д.С. - взискател по изпълнителното дело, конкретно описани в изпълнителния лист вещи.

След образуване на изпълнителното дело на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, заедно с копие от изпълнителния лист, получени на 07.04.2010 година, но в двуседмичния срок за доброволно изпълнение движимите вещи не са предадени на взискателя.

След изтичане на срока за доброволно изпълнение, по искане на взискателя по делото, с резолюция от 23.04.2010 г. на ЧСИ П.Р. е насрочено за 18.05.2010 година принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи. За предприетите действия, длъжникът по изпълнението е надлежно уведомен с връчена чрез писмо с обратна разписка на 03.05.2010 година, призовка за принудително изпълнение. В деня на насроченото предварително изпълнение пред ЧСИ от длъжника са представени движими вещи, които съгласно заключението на вещо лице, назначено от ЧСИ не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините. Със заключението на вещото лице е определяна равностойността на движимите вещи предмет на принудителното изпълнение.

С Постановление от 24.07.2010 година от ЧСИ  на основание чл. 521 от ГПК за присъдените в полза на С.Д.С движими вещи е определена тяхната  равностойност следва: хидравлична преса, – сумата 7700 лева   и машина за точкова заварка- сумата 3500 лева. На  длъжника  по изпълнителното  дело  е  връчен препис  от  постановлението  на  ЧСИ, чрез писмо с обратна разписка, получено на 29.07.2010 година.

Частната жалба е депозирана пред ЧСИ в срока за обжалване, а именно на 04.08.2010 година. Настоящият състав на СлОС намира жалбата за допустима, тъй като е подадена в срок и от лице имащо право да обжалва валиден, допустим и подлежащ на обжалване съгласно предвижданията на чл. 521, ал. 3  от ГПК  акт на ЧСИ.

Разгледана по същество частната въззивна жалба е неоснователна, а обжалваното с нея постановление за определяне на равностойност на движими вещи е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:

При констатиране, че присъдените вещи са развалени, съгласно чл. 521, ал. 2  от ГПК от длъжника се събира равностойността им, тъй като за взискателя възниква възможността да получи трансформация на натуралното си вземане в парично.  Условията за трансформиране на натуралното задължение на длъжника в негова парична равностойност са настъпили, след като от частния съдебен изпълнител е констатирано / и посредством заключение на вещо лице/, че присъдените на взискателя вещи не са годни за ползване по предназначение, при отчитане на факта, че в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело не е посочена равностойността на движимите вещи. Установявайки наличието им, законосъобразно от съдебния изпълнител са предприети действия за определянето на равностойността на вещите, като са отчетени както представените по изпълнителното дело писмени материали, така и заключението на вещо лице. Във връзка с направено в жалбата оплакване, касаещо релевантният момент за определяне на паричната равностойност на натуралното задължение, настоящия състав категорично приема, че този момент е съответен на датата, за която е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи в случая към 18.05.2010 година. Това е така, защото изпълнението е насочено към заместими вещи и след като те макар и намиращи се в патримониума на длъжника, не отговорят на  присъдените на взискателя, защото са развалени /не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините/, то  се  счита, че длъжника е имал възможност до този момент, при воля да изпълни задължението си в натура да ги закупи и предостави на взискателя на когото са присъдени с влязъл в сила съдебен акт въз  основа на който е издаден изпълнителния лист. След като не е направил това, същият дължи заплащане на паричната равностойност на натуралното си задължение към релевантния момент т.е. към 18.05.2010 година, за която дата е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи. По основното оплакване в жалбата настоящия състав категорично приема, че размерът на паричната равностойност на присъдените в полза на взискателя вещи, за които е установено, че не са годни за употреба по предназначение следва да се определи по пазарната им цена към правно релевантния момент, обсъден в изложението по-горе, т. е по цената по която взискателят би закупил същите с оглед възстановяване на държането им в натура /приравнявана съгласно практиката на цената  на  чисто  нови вещи/. Именно поради това се приема, че оплакването на жалбоподателя – длъжник, че не дължи определената с атакуваното постановление цена, защото е неправилно определена е несъстоятелно. Присъдените с влязлото в сила решение движими вещи са родово заместими, поради което длъжникът е следвало да ги върне, а при тяхната развала или липса - да ги закупи и предаде на взискателя или да плати тяхната средна пазарна цена, с която длъжникът да може да закупи такива движими вещи. Поради това при определяне равностойността на липсващите вещи следва да се отчита цената на нови вещи с идентични техническите характеристики на тези, които са били присъдените. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че определението с атакуваното постановление на ЧСИ равностойност е съответна на дължимата от длъжника на взискателя за присъдените му вещи.

Доводът на жалбоподателя ,че ЧСИ не  се  е  съобразил с цената  отразена във  фактура и друго заключение на  вещо лице представено  по друго  дело не се споделя от съда. Жалбоподателят е разполагал с възможност да оспори определената със заключението на ползваното от ЧСИ вещо лице в това число и с възможностите по настоящото  производство,  да  поиска да  бъде  допусната  и  назначена в производството  по настоящото дело друга съдебно техническа експертиза която да изчисли  равностойността на дължимите от него вещи към правно  релевантния момент - възможност от  която  не  се  е възползвал.

Съдът е  потвърдил обжалваното  постановление за определяне на равностойност на движими вещи .

 Решението е влязло в сила. Пълният текст тук  http://court.sliven.net/uploads/0063d810/480b2310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 491 на Видинския окръжен съд ,гражданско отделение  по частно  гражданско дело  № 450 по описа за 2010 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Особен представител се назначава само на ответник в исковото производство.

2. Съдебния изпълнител може да връчва по образуваните пред него изпълнителни дела  призовки, съобщения и други книжа по реда на чл.47 от ГПК, но без ал.6 от същия.

3. В ГПК се съдържа изрична разпоредба, която  предвижда , че назначаването на особен представител в изпълнителното производство се извършва само когато длъжника няма регистриран постоянен и настоящ адрес.

Производството по настоящето дело е образувано по  частна жалба против разпореждане по частно гражданско дело № по описа на Районен съд Видин, с което са оставя без уважение молбата на частния жалбоподател  за назначаване на особен представител на длъжника по изпълнително дело № .

Частният жалбоподател  е взискател по изпълнително дело .  Длъжникът П. П. Й. макар да има настоящ и постоянен адрес на територията на РБ не може да бъде открит, за да му се връчат съобщения за предприемане на принудителни действия по събиране на вземането, тъй като не живее на адреса съвпадащ с регистрирания постоянен и настоящ адрес, съвпадащ и с адреса на ипотекирания имот.  Частният жалбопадател посочва, че в хода на публичната продан е необходимо да бъде назначен и пазач на имота, който да осигурява достъп на кандидатите за купувачи и на практика не назначаването на особен представител пречи да се осъществи законосъобразно и правилно принудително изпълнение. Частият жалбоподател  моли съда да постанови определение, с което отмени разпореждането на ВРС като неправилно и постанови да бъде назначен особен представител на П. П. Й..

Видинският окръжен съд  намира частната жалба за процесуално допустима, но разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: Правилно е констатираното от ВРС  , че особен представител се назначава само на ответник в исковото производство. В този смисъл е разпоредбата на  ал.7, на чл.47 от ГПК, която изрично препраща при връчване на заповеди за изпълнение само към правилата на ал.1 до ал.5. Съдебния изпълнител може да връчва по реда на чл.47 от ГПК по образуваните пред него изпълнителни дела   призовки, съобщения и други книжа. Съдебният изпълнител при връчването си спазва реда визиран в чл.47 от ГПК, но без ал.6 от същия. В ГПК се съдържа изрична разпоредба, която  предвижда , че назначаването на особен представител в изпълнителното производство се извършва само когато длъжника няма регистриран постоянен и настоящ адрес. От данните по делото се установява ,че длъжника има регистриран такъв адрес и на същия не следва да се назначава особен представител.

Видинският окръжен съд  е потвърдил обжалваното определение на Раонен съд Видин.  Определението е обжалваемо пред ВКС, на датата на публикуванета му на сайта  www.advokatatanasova.com  няма данни същото да е влязло в сила.

Пълният текст  http://www.os-vidin.com/dela_10_4/gra/450b2910.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти 

Р Е Ш Е Н И Е от  13.07.2011 г. на Габровския окръжен съд  по гражданско дело  №98 по описа за 2011г.

ТЕЗИ  НА СЪДА

1. В разноските  се включва и платеното възнаграждение на представляващия взискателя адвокат. Тези разноски са за сметка на длъжника.

2.  Тъй като след получаване на поканата за доброволно изпълнение, длъжниците са внесли по сметка на ДСИ сума, съответна на посочената в изпълнителния лист,  има основание за присъждане разноски за адвокаско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело и не сладва  да се присъди уговореното възнаграждение в пълния му размер ,тъй като не е извършен пълния обем договорената правна помощ.

3.Подлежащото на присъждане възнаграждение  следва да бъде определено на основание §1 от ДР на Наредба №1 за адвокатските възнаграждения,като съгласно чл.10,т.1 от Наредбата.

Длъжници по изпълнително дело са обжалвали размера т на възложените в тяхна тежест разноски в изпълнителното производство за заплащане на сумата от 200лв.,като дължимо адвокатско възнаграждение.

От приложените доказателства се установява,че жалбоподателите са длъжници по изп.дело №..../2011г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Дряновския районен съд. Същото е образувано по молба на адв.М.П., като процесуален представител на взискателите Д.Д. и Т.Д., и въз основа на представен изпълнителен лист от 30.05.2011г.,издаден по гр.д.№......../2010г. на ДРС, за вземане в размер на 70лв.

На 20.06.2011г. на длъжниците е връчена покана за доброволно изпълнение ,като в нея освен дължимото по изпълнителния лист вземане от 70лв.,е обективирано и постановление за дължимите за изпълнителното производство разноски - държавна такса и адвокатски хонорар от 200лв.

Направените от взискателите разноски от 200лв. - заплатено адвокатско възнаграждение,са удостоверени с приложения по изпълнителното дело договор за правна защита и съдействие,който е с предмет: молба за образуване на изпълнително дело и процесуално представителство по изпълнителното производство.

От приложения платежен документ от 24.06.2011г. е видно,че длъжниците са внесли по изпълнителното дело сумата от 70лв.

Спори се относно дължимостта на вземането на визскателите в размер на 200лв.,заплатено за изпълнителното производство адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК разноските по изпълнението, освен в изрично предвидените хипотези, които в настоящия случай не са налице, са за сметка на длъжника. В разноските се включват и тези, направени от взискателя за възнаграждение на представляващия го в изпълнителния процес адвокат. В случая взискателите са представили доказателства, че са направил разноски по изп. дело за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева и са поискали от ДСИ събирането им от длъжника.

Настоящият състав на съда намира за основателни доводите на жалбоподателите за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В случая единствените извършени от пълномощника на взискателите действия са подаване на молба за образуване на изпълнителното дело Процесуалният представител на взискателите не е извършвал никаква друга защита по изпълнителното дело №..../2011г.,по което,след получаване на поканата за доброволно изпълнение, длъжниците са внесли по сметка на ДСИ сума,съответна на посочената в изпълнителния лист.При това развитие на производството е налице основание за присъждане разноски за адвокаско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело.Не следва да се присъди уговореното възнаграждение в пълния му размер от 200лв.,тъй като не е извършен пълния обем договорената правна помощ.Подлежащото на присъждане възнаграждение следва да бъде определено на основание §1 от ДР на Наредба №1 за адвокатските възнаграждения,като съгласно чл.10,т.1 от Наредбата в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде в размер на 100лв. Неговото заплащане се дължи от жалбоподателите на основание чл.79,ал.1 ГПК

Съдът е отменил постановлението за разноски на ДСИ по изп.дело №../2011г. по описа на СИС при Дряновски РС,обективирано в покана за доброволно изпълнение от 15.06.2011г.,,в ЧАСТТА за сумата над 100лв./сто лева/ до размер на 200лв./двеста лева/ адвокатско възнаграждение и е потвърдил постановлението на ДСИ в останалата обжалвана част,с която длъжниците Е.Г.К. и Н.Л.К. са задължени да внесат сумата от 100лв./сто лева/ адвокатски хонорар.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.os-gabrovo.org/CMS_ADM/images_content/1063d811/09871311.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ на ЛОВЕШКИ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав  по гражданско дело № 143 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпоредбите на чл.444 и сл. от ГПК касаещи несеквестируемостта на вещи са приложими  само при изпълнение на парични вземания., но не и при въвод във владение на недвижим имот, собственост на взискателя.

 2. Тъй като не се касае за изпълнение на парично вземане, а за въвод във владение на недвижим имот, то насочването на принудителното изпълнението към този имот е законосъобразно, въпреки че той се явява едиствен жилищен имот за длъжника.

Обжалвано е действие на държавния съдебен изпълнител / ДСИ/ при СИС-Ловеч по изпълнително дело . Жалбоподателката твърди, че имотът върху който е насочено принудителното изпълнение е несеквестируем и прави искане за спиране на изпълнителното производство.

В срока по чл.436 ал.3 от ГПК съдия-изпълнителя е изложил мотиви, че жалбата е недопустима, тъй като се жали връчване на призовка за принудително изпълнение за насрочен въвод във владение на недвижим имот, което действие не попада в изчерпателно изброените действия, подлежащи на обжалване в чл.435 ал.2 от ГПК. Счита, че обжалване на отсрочен въвод във владение е недопустим.

По молба на „Б” АД-Ловеч е образувано изпълнително дело №. /10 г. от ДСИ при СИС-Ловеч, с която моли да бъде изпратена покана за доброволно изпълнение на длъжницата Р.С. и в случай, че владението върху процесния имот не бъде предадено доброволно да бъдат въведени принудително във владение на имота по изпълнителния лист.Към молбата е приложен и изпълнителен лист от 15.03.2010 г. с който е признато за установено по отношение на Р.С. ***, че „Б” АД-Ловеч е на основание преобразуване и приватизация на държавно предприятие на следния недвижим имот:ап.№20 находящ се в гр.Ловеч  като   Р.С. е осъдена  да предаде владението върху горния имот на „Б” АД-Ловеч. На 21.06.2010 г. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжницата лично. По молба на взискателя ДСИ при СИС-Ловеч е насрочил въвод във владение на 5.01.2011 г. На 13.12.2010 г. е връчена на Р.С. призовка за принудително изпълнение за въвод във владение на 5.01.2011 г. от 9 часа. Тъй като длъжниците са били нередовно призовани е постъпила нова молба от взискателя №10/4.01.2011 г. за насрочване на нов въвод, като се доведат принудително длъжниците в СИС-Ловеч след събиране на данни за постоянен, настоящ адрес и месторабота на същите.

При тези доказателства  съдът  намира, че жалбоподателката обжалва по реда на чл.435 ал.2 от ГПК действията на държавния съдебен изпълнител по изп.дело №170/10 г. на СИС-Ловеч касаещи изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че се касае за изпълнение върху недвижим имот, собственост на взискателя, установена с влязло в сила решение и по издаден в негова полза изпълнителен лист от 15.03.2010 г. от ЛРС. Следователно разпоредбите на чл.444 и сл. от ГПК касаещи несеквестируемостта на вещи са неприложими в настоящия изпълнителен процес, тъй като те систематически попадат в дял втори ”Изпълнение на парични вземания”, а освен това недвижимият имот, предмет на принудително изпълнение посредством въвод във владение е собственост не на длъжника, а на взискателя. След като не се касае за изпълнение на парично вземане, а за въвод във владение на недвижим имот, то насочването на изпълнението по отношение на апартамент №20 находящ се в гр.Ловеч, бл. се явява законосъобразно. Щом това е така, то жалбата на Р.С. ***. против действията на ДСИ при СИС-Ловеч по изпълнително дело № ..../10 г. касаещи насочване на изпълнението върху имущество, което тя смята за несквестируемо се явява неоснователна и недоказана и е оставена без уважение. 

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.lovech.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0611/5/0063d811_14370111.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ  от  27.06.2011 г. на  Ловешки окръжен съд, граждански състав по гражданско дело № 271 по описа  за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. С обезсилването на изпълнителният лист липсва основание за принудително изпълнение. Затова  законосъобразно съдебният изпълнител е постановил прекратяване на изпълнителното производство по изпълнителното  дело.

2. Евентуални процесуални нарушения в дейността на съда по частното гражданско дело не могат да бъдат проверявани в производството по обжалване на  действията на съдебния изпълнител.

Обжалвано е  постановление от 22.02.2011г. на държавен съдебен изпълнител при Ловешки районен съд на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК , с което е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № поради обезсилване на изпълнителния лист.

Съдебният изпълнител по реда на чл.436, ал.3 ГПК е изложил мотиви относно прекратяването на изпълнителното дело. Сочи, че на 22.02.2011г. е сезиран с молба от длъжника В. Б., който представил Определение №70/18.01.2011г. на Ловешки районен съд. Определението на ЛРС е влязло в сила на 15.02.2011г. С него е обезсилена заповед за незабавно изпълнение №657/2010г. и издадения изпълнителен лист от 25.05.2010г. Поради това и на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК съдебният изпълнител прекратил изпълнителното дело.

С постановление на държавния съдебен изпълнител при СИС - Ловеч от 09.06.2010г. е образувано изпълнително дело №.. Изпълнението е започнато по молба на взискателя Т.С.Н. срещу длъжника В. И. Б.. Като основание е представен изпълнителен лист , издаден на взискателя по реда на чл.418 ГПК въз основа на заповед за изпълнение, с която е разпоредено В. И. Б. да заплати на жалбоподателя сумата 90 000 лева, представляваща задължение по запис на заповед, 1 800 лева, представляваща съдебно деловодни разноски и 500 лева – адвокатски хонорар.

В срока по чл.419 ГПК е постъпило възражение от длъжника, който излага твърдения, че не дължи изпълнение.

С определение от 21.09.2010г. на Ловешкия районен съд  е указано на Т.Н., че може да предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника Б. в едномесечен срок.

С определение на Ловешкия районен съд е обезсилена заповедта и изпълнителният лист от 26.05.2010г. Със същото е прекратено и производството по частното гражданско дело. Определението е влязло в сила на 15.02.2011г.

С постановление от 22.02.2011г. на държавния съдебен изпълнител при Ловешки районен съд на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело, поради обезсилване на изпълнителния лист.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предмет на жалбата на Т.Н. е постановлението на съдебния изпълнител, с което производството по изпълнително дело № е прекратено. В постановлението е посочено правното основание за прекратяване – чл.433, ал.1, т.3 ГПК. Това е хипотезата, когато изпълнителният лист, послужил като основание за започване на изпълнението, бъде обезсилен.

От доказателствата по делото е видно, че Ловешкият районен съд с определение, влязло в сила на 15.02.2011г. е обезсилил изпълнителният лист, издаден в полза на жалбоподателя Н.. Поради това и на основание ГПК съдебният изпълнител е длъжен да прекрати производството по изпълнителното дело. Нормата е императивна. С обезсилването на изпълнителният лист вече липсва основание за принудително изпълнение. Затова напълно законосъобразно държавния съдебен изпълнител при Ловешки районен съд е постановил прекратяване на изпълнителното производство по изпълнителното  дело.

Жалбоподателят излага аргументи за процесуални нарушения във връчването на съобщения. Твърди, че не е подал искова молба по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането си, защото съобщението с указанието било връчено на не надлежна страна – адвокат Б. Предмет на разглеждане в настоящото производство е единствено постановлението на държавния съдебен изпълнител. Евентуални процесуални нарушения в дейността на съда по частното гражданско дело не могат да бъдат проверявани в настоящото производство по чл.435 и сл. ГПК.

В жалбата е направено искане от Н. за провеждане на открито съдебно заседание. Искането е неоснователно. Открито съдебно заседание на основание чл.437, ал.1 ГПК се провежда по изключение и преценка на съда, ако се налага изслушване на свидетели или вещи лица. В настоящото производство такива доказателства не се налага да се събират.

Ловешкият окръжен съд  е оставил без уважение  жалбата против постановление на държавен съдебен изпълнител при Ловешки районен съд, с което на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № г, поради обезсилване на изпълнителния лист.

Решението  не подлежи на обжалване . Пълният текст http://www.lovech.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0611/5/0063d811_27162711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ от 11.04. 2011 г. на ГАБРОВСКИЯ ОКРЪЖЕН  СЪД  по гражданско дело № 39 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Изпълнителното производство се прекратява,  когато длъжникът представи разписка от взискателя, че сумата е платена. Когато тази разписка е с незаверен подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска.

2. При оспорването на разписката взискателят трябва да декларира писмено пред съдебен изпълнител, че подписът на разписката не е негов, в който случай ще се приеме, че не е налице редовно плащане

3. От становището на взискателя , дали оспорва подписа си или не,  зависи преценката на съдебния изпълнител за  редовност на  плащането и  дали ще прекрати изълнителното. дело или ще постанови отказ.

Обжалвано е постановление на частен съдебен изпълнител/ ЧСИ/. за прекратяване производството по делото.           В жалбата се твърди, че подписът, положен на разписките, които са основание да бъде прекратено делото, не бил положен от жалбоподателя. Същият твърди, че не бил получил сумите, посочени в разписките представени пред ЧСИ.

В мотивите си ЧСИ З.В. твърди, че представените разписки не са оспорени в хода на изпълнителното производство от взискателя, нито е подадена от него писмена декларация, че разписките не са издадени от него, поради което счита жалбата за неоснователна.

В писменото си становище длъжника твърди, че е изплатил цялото си задължение и не дължи на жалбоподателя никакви суми.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и данните по делото приема, че жалбата е допустима и основателна.

По молба на Ц.Ц. е образувано изп.д. №  по описа на ЧСИ ., длъжник по което е Г.Т.. Наложен е запор на трудовото му възнаграждение, от което са удържани суми за изплащане на задължението. На 11.01.2011 г. длъжникът Т. е подал заявление до ЧСИ  за прекратяване на изпълнителното производство, към което е приложил 10 бр. разписки за платени суми на Ц.Ц.. С постановление от 17.01.2011 г. на ЧСИ е обявено, че изпълнителното дело е свършено, с което фактически то се прекратява, като са вдигнати наложените обезпечителни мерки чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На същият ден 17.01.2011 г. до взискателя е изпратено съобщение, че изпълнителното дело е прекратено, поради издължаване на сумата.

При тази фактическа обстановка, съдът намира обжалваното постановление за неправилно.

Съгласно разпоредбата на чл.433 ал.1 т.1 ГПК изпълнителното производство се прекратява когато длъжника представи разписка от взискателя, че сумата е платена. Когато тази разписка е с незаверен подпис на взискателя, последния при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска. От изложеното се налага извода, че когато длъжникът представи разписки с незаверен подпис на взискателя пред съд. изпълнител, на взискателя следва да бъде предоставена възможност да вземе становище по тях. При оспорването им взискателя трябва да декларира писмено пред съдебен изпълнител, че подписът на разписката не е негов, в който случай ще се приеме, че не е налице редовно плащане. В разглежданият случай длъжникът е представил разписките за плащане на 11.01.2011 г. Постановлението за прекратяване на изп.дело е издадено на 17.01.2011 г. По делото няма данни през този период взискателя да е уведомяван, че са представени разписки за заплащане на дължимата сума, с оглед правата му по чл.433 ал.1 т.1 от ГПК. Не му е дадена възможност да вземе становище по тях, а направо е уведомен, че производството по делото е прекратено. От становището на взискателя / дали ще оспори писмено подписа си или не/ зависи преценката на съд.изпълнител дали е налице редовно плащане и от там дали ще прекрати изп. дело или ще постанови отказ.

Съдът е отменил действията на ЧСИ по изпълнително дело № , обективирани в постановление от 17.01.2011 г., с което е прекратено производството по делото.

Решението не подлежи на обжалване. 

Пълният текст    http://www.os-gabrovo.org/CMS_ADM/images_content/1063d811/03941111.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 360 от 06.06.2011 г. на  ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ по частно гражданско дело № 242 по описа за 2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Длъжникът има право на жалба срещу постановлението за възлагане на изнесения на публична продан  при две конкретни хипотези: ако твърди, че наддаването не е извършено надлежно или ако твърди, че имотът не е възложен по най-високата предложена цена, съобразно чл. 435, ал.3 ГПК.

2. В първата хипотеза на чл. 435, ал.3 ГПК, могат да се релевират нарушения в надлежността на процедурата по наддаването по чл. 489 – 492 ГПК, а във втората хипотеза -  нарушения по чл. 492-493 ГПК при определяне на най-високата предложена цена.

3. Описът и оценката на имота, изнесен на публична продан, не са част от процедурата по  наддаването, описана в чл. 489 и сл. От ГПК. В случай, че е претърпял вреди от тези действия /опис и оценка/, длъжникът може да защити правата си по исков ред.

4.По определяне на най-високата предложена цена твърденията  се преценява дали съдебният изпълнител е определил правилно надлежните наддавачи и дали правилно е  избрал този с най-висока предложена цена. Законът не дава  възможност да се изследва дали стартирането на проданта при друга първоначална тръжна цена би довело до други, по-изгодни предложения за цената на имота.

Производството е образувано по реда на чл. 274, ал.1, ГПК, по частна жалба срещу определение на Окръжен съд  Силистра, с което е прекратено производството по подадената жалба от  длъжник в изпълнителния процес, срещу постановление за възлагане на недвижим имот от 21.01.2011 год. по изп.д. год. по описа на ЧСИ с район на действие ОС Силистра.

Като длъжник дружеството има право на жалба срещу постановлението за възлагане на изнесения на публична продан, но при две конкретни хипотези: ако твърди, че наддаването не е извършено надлежно или ако твърди, че имотът не е възложен по най-високата предложена цена, съобразно чл. 435, ал.3 ГПК.

В жалбата на длъжника пред ОС се твърди, че при описа на имота не са включени комуникации, а вещото лице е разделило  терена на ид.ч. между сградите, изградени в него, въпреки че статутът на имота е на цял и неделим, а продаването на отделни сгради намалява цената. Твърди се, че в постановлението за възлагане вече ид.ч. от комуникациите са включени в продадения имот, без да са били описвани и оценявани, а това било невъзможно,  тъй като имотът бил цял и неделим.  Твърди се, че първоначалната тръжна цена била 75% от пазарната стойност, а наддаване над тази цена не се е състояло, тъй като не е подадено нито едно предложение над тази цена. Не бил  ясен критерият за определяне на размера на ид.ч. от терена, принадлежаща към продадената сграда. Твърди се също, че взискателят не е подал иск по чл. 422 ГПК, въпреки, че от длъжника е подадено възражение по чл. 414 ГПК. Тези твърдения за незаконосъобразност на извършената публична продан не касаят наддаването като фактически състав, нито пък определянето на предложението с най-висока цена при възлагането на имота.

В първата хипотеза на чл. 435, ал.3 ГПК, могат да се релевират нарушения в надлежността на процедурата по наддаването по чл. 489 – 492 ГПК, а във втората хипотеза - `       нарушения по чл. 492-493 ГПК при определяне на най-високатапредложена цена. В настоящото производство не се твърди никоя от посочените хипотези на чл. 435, ал.3 ГПК. Не е достатъчно простото изявление на жалбоподателя, че наддаването не е надлежно, за да се приеме жалбата му за допустима, при положение, че фактическите му твърдения не могат да бъдат подведени под твърдяната от него хипотеза на правната норма. В случая се твърди, от една страна, че проданта е стартирала при ниска цена, и от друга страна, че никой от наддавачите не е предложил по-висока от първоначалната тръжна цена.

Описът и оценката на имота, изнесен на публична продан, не са част от процедурата по  наддаването, описана в чл. 489 и сл. От ГПК. В случай, че е претърпял вреди от тези действия /опис и оценка/, длъжникът може да защити правата си по исков ред.

По отношение пък на определяне на най-високата предложена цена твърденията в жалбата нямат никакво отношение. В тази хипотеза се преценява дали съдебният изпълнител е определил правилно надлежните наддавачи и дали правилно е  избрал този с най-висока предложена цена. Не е дадена възможност да се изследва дали стартирането на проданта при друга първоначална тръжна цена би довело до други, по-изгодни предложения за цената на имота.

При липса на валидно учредено производство по чл. 435, ал.3 ГПК, съдът не дължи произнасяне по същество и производството по жалбата следва да бъде прекратено.

Обжалваното определение е потвърдено.

Определението на апелативния съд не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-242-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 109  от 29.04.2011 г. на  Бургаския апелативен съд, гражданско отделение  по частно гражданско дело № 116 по описа за 2011 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.В чл. 136, ал.1, т.1 от ЗЗД  са въведени критерии при предпочтителното удовлетворяване на взискателите за разноски като се дава предимство на тези от тях, които са направили разноски за действия, от които се ползват и останалите взискатели.

2. Действително съгласно чл.457 от ГПК присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател, но това не прави автоматично разноските му привилегировани, а касае процесуалните възможности и положението на присъединения взискател в изпълнителното производство.

3.За да се приеме едно вземане за разноски за привилегировано по смисъла на чл.136, т.1 ЗЗД е необходимо действията, които са предприети от съответния кредитор да са такива, че да ползват останалите кредитори и именно поради това разноските за тях да се дължат предпочтително.

Производството е по реда на чл.463 ГПК вр. чл.274 ГПК, образувано е по частна жалба на взискател  против решение на Бургаския окръжен съд в частта му, с която е оставена без уважение жалбата му против протокол за разпределение на получена парична сума от извършена публична продан на имот.

Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване изпълнително действие, в съответствие с разпоредбата на чл.463 ГПК, подадена е в срока по чл.462, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание чл.418 ГПК по заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от договор за банков кредит. Делото е образувано от взискателя „П" АД-С. срещу длъжниците Х. Й. Л. и М. . . Б. Л. – кредитополучатели по посочения кредит. Взискателят „П" АД-София е поискал принудителното изпълнение да се насочи спрямо ипотекирания в негова полза недвижим имот в м."Б" в землището на гр. С., върху който за обезпечаване на вземането по посочения изпълнителен лист е наложена и възбрана. На 13.05.2010г. публичната продан на този имот е приключила като за купувач е обявен „П" АД-С. за цена от 34 000 лева. На 19.05.2010г. по това изпълнително дело по молба е присъединен като взискател жалбоподателят Л. Д. М. . за сумите, посочени в удостоверение с изх. №  на ЧСИ Б. Б. , рег. № 8* с район на действие СГС.  Присъединени са били като взискатели още Г. Р. С. и „М. . " ООД-гр. П.. На основание чл.460 и чл.495 ГПК е било извършено от ЧСИ Д. Н. разпределение, в което освен взискателят „П" АД са включени и присъединените взискатели.

Спорният въпрос, който е останал за разрешаване и пред настоящата инстанция е дали при извършване на разпределението, включващо вземания по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД съдебният изпълнител е следвало да предвиди изплащане на всички разноски на взискателите или само определена категория.

Формулировката на чл. 136, ал.1, т.1 от ЗЗД въвежда критерии при предпочтителното утовлетворяване на взискателите за разноски, което изключва тезата, че в този ред се вписват всички разноски на всички взискатели. Идеята е да се даде предимство на тези от тях, които са направили разноски за действия, от които се ползват и останалите взискатели.

Действително съгласно чл.457 от ГПК присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател, но това не прави автоматично разноските му привилегировани, а касае процесуалните възможности и положението на присъединения взискател в изпълнителното производство. За да се приеме едно вземане за разноски за привилегировано по смисъла на чл.136, т.1 ЗЗД е необходимо действията, които са предприети от съответния кредитор да са такива, че да ползват останалите кредитори и именно поради това разноските за тях да се дължат предпочтително.

В този смисъл е и тълкуването на разпоредбата от първоинстанционния съд, който правилно е отчел, че вземането за разноски, направени само в полза на взискателя-жалбоподател Л. М. . не са от категорията на предвидените в чл.136, т.1 ЗЗД. Тази законова разпоредба е твърде ясна и категорична, за да се разширява нейното тълкуване чрез смисъла, който влага жалбоподателят.

 Продажбата на процесния имот на длъжниците е извършена по настоящото изпълнително дело, а претендираните от жалбоподателя като направени от него разноски – начислени такси и адвокатски хонорар, са по друго изпълнително дело, поради което не ползват останалите взискатели по настоящото дело и затова не са привилегировано вземане.

Бургаският апелативен съд споделя изцяло изложените към постановеното решение мотиви в частта му по подадената от Л. М. . жалба, които са подробни и обосновават в достатъчна степен крайния извод. Бургаският апелативен съд е потвърдил обжалваното решение на Бургаския окръжен съд в частта му, в която е оставена без уважение жалбата  против протокол за разпределение на парична сума от публична продан на недвижим имот.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.bgbas.org/reshenie.php?aWQ9MDAwMTgzOTEmaGFzaD04Y2I5YjJjYjc4MzEzM2EyMmQ2MzM0OTEzMWUxYmJkOQ

Редактирано от адв Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 956 от 22.12.2010 г. на  ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение по частно гражданско дело № 886 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

2. Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.

3. Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

4. Прилагането на исковия ред по чл.439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл.424 ГПК. Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни. В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили, докато във втория – фактите или доказателствата следва да новооткрити. Следователно искът по чл.439 ГПК е предоставен на длъжника и преди изтичане на сроковете по чл.424, ал.2 ГПК.

5.Оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414 ГПК.

6.Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК.

7.На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба  срещу определение  на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба против определение на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК.

Производството по делото е образувано по искове за признаване за установено, че ищцата – настоящ частен жалбоподател не дължи сумата по издадена заповед за изпълнение от Софийски районен съд и евентуално за установяване на недействителност на договор за кредит и на договор за поръчителство, послужили като основания за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК. Твърденията на ищцата по иска за недължимост на сумата са, че договорът за поръчителство е подписан от лица, които не представляват банката, не е спазено изискването на чл.60, ал.2 ЗКИ, липсва извлечение от счетоводните книги и заявлението е подадено след изтичане на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, предвид разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК. Направеното оспорване на вземането по заповедта за изпълнение се основава на факти, които са били известни на ищцата и същата е могла да ги посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК. Изложените факти не са от категорията на предвидените в чл.124 ГПК, чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, тъй като нямат качеството на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.

Частният жалбоподател излага становище, че без съдебен акт, ползващ се със сила на присъдено нещо, всички известни на длъжника факти не се преклудират и могат да се ползват в исковата защита по чл.439 ГПК. Сочи определения и решения на ВКС и на други съдилища. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се въвежда за произнасяне по въпросите: 1. Искът по чл.439, ал.1 ГПК може ли да се ползва от длъжник, който не ползва исковете по чл.424 или чл.439, ал.2 ГПК, както и искът по чл.439, ал.2 ГПК допустим ли при неизтекли срокове по чл.424 ГПК?, 2. Пропусната специална защита в заповедното производство заздравява ли актовете по него – заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, така че да се отрича възможността за оспорването им в исковото производство и прилага ли се принципът за непререшаемост на спора.

По изразеното становище, че длъжникът разполага с възможността да оспори изпълнението, когато фактите не са преклудирани със сила на пресъдено нещо, в представеното определение на ВКС / № 233/17.04.2009г. по ч.т.д.№ 239/09г. ІІ т.о./ ясно е направено разграничение, че при исковата защита по чл.439 ГПК наведените факти следва да са настъпили след издаване на съдебното решение. С това определение не е допуснато касационно обжалване, няма разрешен правен въпрос по чл.290 ГПК, поради което същото не се включва в задължителната за съдилищата практика на ВКС - т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК. От друга страна, определението е постановено по направено оспорване на вземане по изпълнителен лист, издаден въз основа на съдебно решение. За останалите приложени актове на съдилищата липсват данни за влизането им в сила.

Касационното обжалване следва да се допусне по останалите въпроси, с оглед на обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден в заповедно производство, което е нов институт и по прилагането на нормата на чл.439 ГПК, при липса на оспорване на вземането от длъжника в това производство, не е налице съдебна практика.

Становището на ВКС, ТК, І отд. произтича от следното:

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Длъжникът оспорва вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, а не съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, поради което и производството е специално.

В общия случай, след отмяната по чл.307 ГПК се постановяване ново решение по съществото на спора, докато с иска по чл.424 ГПК се отрича съществуването на вземането по заповедта за изпълнение.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нормата на чл.439, ал.1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл.439, ал.2 ГПК, а не според поддържаната теза от частният жалбоподател, че исковата защита може да се основе или на чл.439, ал.1 ГПК, или на чл.439, ал.2 ГПК. От значение в случая е и пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на ГПК в сила от 01.03.2008г. заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда.

Прилагането на исковия ред по чл.439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл.424 ГПК. Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни. В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили, докато във втория – фактите или доказателствата следва да новооткрити. Следователно искът по чл.439 ГПК е предоставен на длъжника и преди изтичане на сроковете по чл.424, ал.2 ГПК.

Настоящият състав на ВКС в обобщение намира следното:
Оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК. На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.

На поставените по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси ВКС отговоря така: Длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по този ред не са изтекли. Новите факти следва да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по правилото на чл.416 ГПК. Неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или чл.451, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК.

По същество на частната жалба.

С оглед на даденото разрешение по поставените въпроси, правилна е констатацията на въззивния съд, че оспорването на вземането по заповедта за изпълнение се основава на факти, които са били известни на ищцата и същата е могла да ги посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК, както и че тези факти не са от категорията на предвидените в чл.124 ГПК, чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, тъй като нямат качеството на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства. Обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила.

Върховният касационен съд е оставил в сила обжалваното определение на Софийски градски съд.

Определението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 92 от 03.02.2011г. на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Търговска колегия, Първо отделение  по частно търговско дело № 8 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Допустимо е заповедта за изпълнение да се обезсили по реда на чл.415, ал.2 ГПК в случай, че при изпълнение на процедурата по връчването й съдът констатира, че длъжникът няма постоянен адрес на територията на Република България по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

 2.Разпоредбата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда правомощие на съда, издал заповедта за изпълнение, да обезсили същата, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска по чл.415, ал.1 ГПК в предвидения от закона срок. От друга страна, практиката на ВКС допусна възможност заповедта за изпълнение да бъде обезсилена и извън посочената хипотеза.

3. Влизането в сила назаповедта за изпълнение  е предопределено от връчването й на длъжника – чл.414 и чл.415, ал.1 ГПК. В зависимост от процесуалното поведение на длъжника заповедта за изпълнение ще влезе в сила или ще бъде обезсилена при наличието на предпоставките по чл.415, ал.2 ГПК/ ако не е предявил установителен иск в посочения от съда срок/.

4. Ако заповедта за изпълнение не бъде връчена на длъжника, последният е лишен от правото на възражение, което би имало за последица влизането в сила на заповедта на изпълнение

5. Законодателят е предвидил задължение за първоинстанционния съд преди издаването на заповедта за изпълнение да извърши проверка за спазването на изискванията по чл.411, ал.2 ГПК. По отношение на това дали  искането  отговаря на изискванията на чл. 410 от ГПК и дали  искането е в противоречие със закона или с добрите нрави съдът би могъл да извърши преценка на база на данните от заявлението. За наличието на постоянен адрес или седалище на територията на Република България  и за обичайно местопребиваване или за място на дейност съдът не събира доказателства, а се основава на посочените в заявлението факт.

6.Разпоредбата на чл.410 ГПК не предвижда заявлението да е придружено с удостоверения за адрес, седалище или други документи за установяване, че  длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България или че  няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. В този смисъл, констатацията за наличието на отрицателните предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение /постоянен адрес или седалище в Република България/ се осъществява при предприемане на действията по връчване на заповедта за изпълнение.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, образувано е по частна касационна жалба  срещу определение на Софийския градски съд, с което оставена без уважение частната му жалба против определение  на Софийския районен съд за обезсилване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и за прекратяване на производството по частното гражданско дело.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, и е спазен преклузивният срок по чл.275 ГПК.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че по заявление на [фирма] е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Ю. Е. С. за парично вземане в размер на 1181.32 лв. за ползване на електрическа енергия. При връчване на заповедта за изпълнение длъжникът не е намерен на посочения в заявлението адрес. Първоинстанционният съд е дал указания на заявителя да представи справка за постоянен и настоящ адрес на длъжника с предупреждение, че в противен случай ще счете, че същият няма постоянен адрес на територията на Република България и ще обезсили заповедта за изпълнение. Заявителят се е снабдил със съдебно удостоверение и е подал две молби за продължаване на срока за депозиране на удостоверение за адресната регистрация на длъжника, които са уважени. Разпореждането за обезсилване на заповедта за изпълнение е постановено след изтичане на срока за представяне на доказателства за постоянен адрес на длъжника. Съставът на градския съд е изложил съображения, че заявителят не е изпълнил указанията на първоинстанционния съд, заявлението не отговаря на изискванията по чл.410, ал.2 вр. чл.127, ал.1, т.2 ГПК, като удостоверението за постоянен и настоящ адрес е необходимо с оглед на изпълнение на процедурата по чл.47 ГПК, поради което е счел, че заповедта за изпълнение правилно е обезсилена. Отхвърлени са като неоснователни възраженията на частния жалбоподател, че съдът е следвало да изиска справка за адреса на ответника по Наредба № 14/18.11.2009г.

Според изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото може да се изведе по следния начин: Нормата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда ли възможност заповедта за изпълнение да се обезсили поради невъзможност длъжникът да бъде намерен на посочения в заявлението адрес?  Развити са и доводи за прилагане на Наредба № 14/18.11.2009г., но без да е формулиран конкретен  въпрос.

Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Разпоредбата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда правомощие на съда, издал заповедта за изпълнение, да обезсили същата, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска по чл.415, ал.1 ГПК в предвидения от закона срок. От друга страна, практиката на ВКС допусна възможност заповедта за изпълнение да бъде обезсилена и извън посочената хипотеза. В Определение № 356/30.12.2008г. по ч.т.д.№ 330/2008г. на ВКС, ТК, І отд., Определение № 456/19.12.08г. по ч.г.д.№ 487/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Определение № 485/30.12.08г. по ч.т.д.№ 506/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Определение № 464/22.12.08г. по ч.т.д.№ 510/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и др. е прието, че в случай на констатирана смърт на длъжника преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, съдът, издал заповедта за изпълнение, следва да постанови обезсилването й на основание чл.415, ал.2 от ГПК и да прекрати заповедното производство. Аргументацията е изведена от законодателно уреденото правомощие на съда сам да обезсили постановения от него акт, както и от спецификата на заповедното производство.

Съставът на ВКС приема, че съображенията относно законовата възможност съдът да се обезсили заповедта на изпълнение съгласно чл.415, ал.2 ГПК и характеристиките на заповедното производство, са от значение и при разрешаването на поставения с настоящата частна жалба въпрос. Заповедта за изпълнение влиза в сила при условията на чл.416 ГПК, настъпването на които е предопределено от връчването й на длъжника – чл.414 и чл.415, ал.1 ГПК. В зависимост от процесуалното поведение на длъжника заповедта за изпълнение ще влезе в сила или ще бъде обезсилена при наличието на предпоставките по чл.415, ал.2 ГПК.

Ако заповедта за изпълнение не бъде връчена на длъжника, последният е лишен от правото на възражение, което би имало за последица влизането в сила на заповедта на изпълнение. От друга страна, законодателят е предвидил задължение за първоинстанционния съд преди издаването на заповедта за изпълнение да извърши проверка за спазването на изискванията по чл.411, ал.2 ГПК. По отношение на първите две – чл.411, ал.2, т.1 и т.2 ГПК съдът би могъл да извърши преценка на база на данните от заявлението. За наличието на постоянен адрес или седалище на територията на Република България – чл.411, ал.2, т.3 ГПК и за обичайно местопребиваване или за място на дейност - чл.411, ал.2, т.4 ГПК съдът не събира доказателства, а се основава на посочените в заявлението факти. Разпоредбата на чл.410 ГПК не предвижда заявлението да е придружено с удостоверения за адрес, седалище или други документи за установяване на отсъствието на обстоятелствата по чл.411, ал.2, т.3 ГПК. В този смисъл, констатацията за наличието на отрицателните предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение /постоянен адрес или седалище в Република България/ се осъществява при предприемане на действията по връчване на заповедта за изпълнение. Преди извършване на преценката по чл.411, ал.2, т.3 ГПК съдът следва да изчерпи процесуалните възможности за редовното връчване на заповедта за изпълнение при спазване на правилата на Глава Ш. на Общите правила на ГПК.

По изложените съображения съставът на ВКС, ТК, І отд. отговаря на поставения по реда по чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос така: Допустимо е заповедта за изпълнение да се обезсили по реда на чл.415, ал.2 ГПК в случай, че при изпълнение на процедурата по връчването й съдът констатира, че длъжникът няма постоянен адрес на територията на Република България по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

По същество на частната жалба.

Заповедта за изпълнение е изпратена за връчване на длъжника на адреса, посочен в заявлението. Длъжностното лице не е намерило лицето и е пуснало екземпляр от уведомлението в пощенската кутия съгласно чл.47, ал.1 ГПК. В изпълнението на процедурата по чл.47, ал.3 ГПК съдът е указал на заявителя да представи справка за адресната регистрация. Такава не е депозирана и след двукратното продължаване на срока за заявителя, поради което правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приложил нормата на чл.415, ал.2 вр. чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за служебно събиране на данни за адреса на длъжника съгласно Наредба № 14/18.11.2009г. за реда и начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до националната база данни “Население” и отпадане на изискването да се издават съдебни удостоверения, както и страните да се задължават да представят доказателства за постоянен адрес. В посочената наредба не е предвидена норма, вменяваща такова задължение за съда, а Гражданският процесуален кодекс, който е по–висш ранг, изрично разписва правилата за връчване на съдебните книжа, включително и чрез изискване на данни от ищеца /заявителя/ за постоянен и настоящ адрес на противната страна – чл.47, ал.3 ГПК.Обжалваното въззивно определение е правилно и следва да се остави в сила.

 Върховният касационен съд е оставил в сила обжалваното определение на Софийския градски съд.

Определението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 226 от 14.04.2011 г. на  Апелативен съд град Варна, гражданско отделение по частно гражданско дело  № 176 по описа на съда за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Щом като жалбоподателката е ипотекирала свой имот-съпружеска имуществена общност за задължение на съпруга си към банката, издаденият в полза на кредитора и срещу длъжника изпълнителен лист има действие и срещу нея, независимо от обстоятелството, че тя не фигурира в него /чл. 429, ал.3 ГПК/, защото  жалбоподателката има качеството на ипотекарен длъжник.

2. С новия ГПК е въведен т нар. „ексклузивен” подход на обжалване, т.е. вместо общата възможност за обжалване на всички видове незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител  и откази да се извърши искано изпълнително действие се въвежда изричен списък на действията и отказите, които могат да бъдат обжалвани. Този принцип е установен в разпоредбите на чл. 435, чл. 463 и чл. 503 от ГПК, където са визирани конкретните действия и откази на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване, както и лицата, разполагащи с право на жалба за всяко от тях /взискател, длъжник, съпруг на длъжника, трето лице и лице, внесло задатък/. Обжалването на всички останали действия и от лица, които не разполагат с такова право, е недопустимо. Затова тези жалби не подлежат на разглеждане по същество от съда. За защита интересите на лицата, лишени от право на жалба по реда на чл. 435 от ГПК, остава открит исковия ред.

3. Разпределение, съгласно чл. 460 от ГПК, се извършва, ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. Когато  взискателят е само един не е нужно да се изготвя разпределение.

Производството  е образувано по частна жалба на В.К.Х. против на Окръжен съд – Силистра, с което е оставена без разглеждане жалбата срещу действие на частния съдебен изпълнител и е прекратено производството по делото.

Жалбподателката е сочила, че макар да е ипотекирала имота си, щом не фигурирала в изпълнителния лист, въз основа на който е било образувано изпълнителното дело срещу съпруга й в качеството му на едноличен търговец, за негово лично задължение към банката по договор за кредит, тя не била длъжник по изпълнителното дело. Затова, банката – взискател нямала правото да получи нейната част от сумата, получена от продажбата на общия ипотекиран имот. Освен това, не била съгласна и с размера на посочените в изпълнителния лист суми и смятала с възстановяването на половината от цената на продадения имот да се постигне справедлив резултат. На следващо място, имала право на жалба, защото  искането й за плащане на сумата било такова по разпределението, което можело да се обжалва по чл. 463 от ГПК, а доколкото „разпределението” не й било предявено, срокът за обжалването му не бил изтекъл. Молила е за отмяна на прекратителното определение на окръжния съд и за уважаване на жалбата й срещу действието на съдебния изпълнител.

Частната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на прекратителното определение на окръжния съд, като неизгодно за него и е редовна. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:

Не е било спорно по делото, че жалбоподателката е съпруга на длъжника по изпълнителното дело и е ипотекирала, заедно с последния, общ недвижим имот за обезпечаване на задължение на съпруга си към банката – взискател по договор за банков кредит. Изпълнителното производство е било образувано по молба на „ОББ” АД, въз основа на издаден срещу ЕТ  изпълнителен лист за остатъка от задължението по договора за банков инвестиционен кредит. Изпълнението по изпълнителното дело е било насочено срещу целия ипотекиран имот.  Имотът е бил възложен на купувача по публичната продан за сумата от 21 000 лв.  В.Х. е поискала от съдебния изпълнител да й бъде заплатена половината от събраната от публичната продан сума /10 500 лв./ по съображения, че продаденият имот бил съпружеска имуществена общност, а тя не била длъжник по изпълнението доколкото срещу нея не бил издаден изпълнителен лист. Съдебният изпълнител е отхвърлил искането. Този акт на съдебния изпълнител е бил обжалван пред  Окръжен съд –Силистра, който е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, мотивирайки се с липсата на право на жалба срещу посоченото действие на съдебния изпълнител.

Тези изводи на окръжния съд са правилни.

Щом като жалбоподателката е ипотекирала свой имот /имот СИО/ за задължение на съпруга си към банката, издаденият в полза на кредитора и срещу длъжника изпълнителен лист има действие и срещу нея, независимо от обстоятелството, че тя не фигурира в него /чл. 429, ал.3 ГПК/. Т.е. същата има качеството на ипотекарен длъжник.

С новия ГПК е въведен т.н. „ексклузивен” подход на обжалване, т.е. вместо общата възможност за обжалване на всички видове незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител  и откази да се извърши искано изпълнително действие се въвежда изричен списък на действията и отказите, които могат да бъдат обжалвани. Този принцип е установен в разпоредбите на чл. 435, чл. 463 и чл. 503 от ГПК, където са визирани конкретните действия и откази на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване, както и лицата, разполагащи с право на жалба за всяко от тях /взискател, длъжник, съпруг на длъжника, трето лице и лице, внесло задатък/. Обжалването на всички останали действия и от лица, които не разполагат с такова право, е недопустимо. Затова тези жалби не подлежат на разглеждане по същество от съда. За защита интересите на лицата, лишени от право на жалба по реда на чл. 435 от ГПК, остава открит исковия ред.

 В настоящия казус, обжалваното от В.К.Х. действие на съдебния изпълнител – отказът да й бъде платена половината от събраната при публичната продан на ипотекирания имот сума, изобщо не попада измежду посочените в чл. 435 ГПК действия на съдебния изпълнител. Т.е. с възможността да обжалва това действие ипотекарният длъжник не разполага, тъй като в закона то не е уредено като негово потестативно право.

Не може да бъде споделен и довода на жалбоподателката, че обжалваното действие е било такова по разпределение на суми и съответно обжалваемо по реда на чл. 463 от ГПК. Разпределение, съгласно чл. 460 от ГПК, се извършва, ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. В случая взискателят е бил един /няма данни по делото взискателите да са повече/ и не е било нужно да се изготвя разпределение. Такова не е било и правено, а и съобщението за отказа от плащането на исканата от жалбоподателката сума няма характер на разпределение по смисъла на чл. 460 ГПК.

Дори да би се приело, че жалбоподателката е подала жалбата в качеството й на съпруга на длъжника при насочено изпълнение върху обща вещ, то тя и в този случай не би имала право на жалба / в хипотезите на чл. 503 от ГПК/, защото самото обжалвано действие не е измежду тези, изрично визирани от закона, срещу които жалбата да е допустима. 

Като е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството пред себе си, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Апелативен съд – Варна е потвърдил обжалваното определение на Окръжен съд Силистра.

Определението е окончателно. Пълният текст  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-176-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

ОПРЕДЕЛЕНИЕ  №126 от 07.02.2011г.  на  Пернишкия окръжен съд,гражданска колегия , I състав по частно гражданско дело  № 104 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При  издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ ,съдът проверява дали същият е редовен от външна страна и  установява ли подлежащо на изпълнение вземане. 

2. Задължителните клаузи на договора за потребителски кредит включват  годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи , за да издължи кредита, а когато неговото  изчисляване не е възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които тези разходи могат да бъдат променяни; елементите  на  общата стройност на кредита ,които не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Когато точният размер на тези  елементи е известен ,те трябва да бъдат посочени в договора, а когато не е известен се посочва начинът на тяхното изчисляване.

3. Общи  условия  на договора за заем следва да съдържат данни за  общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/  и за  обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се  изменят, както и за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода на изчисляване на лихвата и условията ,при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита

4. Тъй като договорът, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение се явява недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит , той не представлява редовен от външна страна документ, установяващ подлежащо на изпълнение вземане.

 Производството е по реда на чл. 278 вр. с  чл. 274, ал.1, т.2 вр. с чл.413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на “Б. к.” ООД . против определение на Пернишкия окръжен съд , с което е отхвърлено  искането на  жалбоподателя за издаване на  заповед за незабавно изпълнение срещу  М.Д.Н. ***  за сумата  1160лв. ,произтичаща от договор за заем /потребителски кредит №***2010г. / и 125 лв. направени разноски по делото.

Пернишкият окръжен съд намира, че частната жалба се явява процесуално допустима – същата е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването и подлежи на разглеждане по същество.

Въззивният съд намира, че  въпреки, че  акта на  районния съд е наречен  определение, същия  има характер на разпореждане  по реда на чл. 413,ал.2 от ГПК ,като  това как е озаглавен акта не е от съществено значения за неговата валидност. 

По отношение на  оплакванията за незаконосъобразност на същия Пернишкият  окръжен съд   излага следните съображения :

При  издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ ,съдът проверява дали същият е редовен от външна страна и  установява ли подлежащо на изпълнение вземане.

За да е редовен от външна страна документът следва да  отговаря на законовите  изисквания относно неговото съдържание. В случая то е регламентирано в чл.11 от Закона за потребителския кредит  и чл.14 от Наредба №26 /2009г. за финансовите  институции.

В първия текст са изброени задължителните клаузи на договора за потребителски кредит. Това включва  годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи , за да издължи кредита, а когато неговото  изчисляване не е възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които тези разходи могат да бъдат променяни; елементите  на  общата стройност на кредита ,които не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Когато точният размер на тези  елементи е известен ,те трябва да бъдат посочени в договора, а когато не е известен се посочва начинът на тяхното изчисляване.В случая са направени само  уговорки  относно размера на кредита, размера на месечната погасителна вноска и погасителния план. Налице са посочените в т.1,-7 и 11на чл.11 ЗПК  реквизити . За останалите  уговорки по съгласие на сраните /стр.2 от договора/ се прилагат  Общите  условия към договор за заем към подписания формуляр, като е налице  изрично изявление, че заемателят приема същите.

Задължителното съдържание  на Общите  условия е регламентирано в чл. 14,ал.2  от Наредба №26/2009г. за  финансовите  институции. Съгласно т.1 и 2 тези Общи  условия следва да съдържат данни за  общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/  и за  обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се  изменят, както и за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода на изчисляване на лихвата и условията ,при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В случая, в приложените към договора и подписани от страните Общи  условия е посочен само максималния размер  на годишния процент на разходите, но липсва регламентация  относно включените в него такси ,комисионни и други разходи, както и при кои случаи ще бъде достигнат максималния ГПР и кога същия ще бъде по-нисък  /извън случаите на предсрочно погасяване/, както  и данни за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за  изчисляване на лихвата, а също и условията, при които същата може да бъде променяна. Посочена е само месечна лихва върху целия размер на кредита, което не е достатъчно за да бъдат изпълнение горните изисквания.

При това положение на основание чл.22 ЗПК, договорът, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение се явява недействителен и в този смисъл не представлява редовен от външна страна документ, установяващ подлежащо на изпълнение вземане.

 Освен това следва  да се отбележи, че се иска  издаване на заповед за изпълнение за сумата 1160лв. главница, а  получената  сума по кредита е 500лв. Следователно поисканата сума не представлява само главница и посоченото в заявлението за  издаване на заповед за изпълнение не съответства на данните, отразени в приложените към него документи.

С оглед на изложеното  въззвният съд намира, че направеният в атакуваното определение  извод, че  искането за  издаване на заповед за изпълнение следва да бъде  отхвърлено, тъй като не са налице законовите  изисквания за неговото  уважаване, се  явява правилен и законосъобразен и обжалваният акт следва да бъде  потвърден.

Пернишкият окържен съд е потвърдил определението на Пернишкия районен съд, с коeто е отказано издаването на заповед за изпълнение.

 Определението не полежи на  обжалване. Пълният текст  http://ospkresh.hit.bg/GD/2011/022011/0063eb11_10420711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ №  437 на Пловдивския апелативен съд , II гр. състав  по частно гражданско дело № 157 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  В чл. 136 т.1 ЗЗД е уредена хипотеза ,когато един взискател извърши разноски за обезпечаване и принудително изпълнение и към изпълнението се присъедини друг взискател, който има същите права, каквито има първоначалния взискател, тогава първоначалният има право да получи преди всички останали взискатели разноските, които е направил в интерес и на присъединилите се взискатели, а не да бъде удовлетворен за тях по съразмерност.

 2.Разноските на присъединилия се взискател , направени по образувано от него изпълнително дело при друг ЧСИ,  не ползват взискателя по делото , към което се е присъединил.

Производството е образувано по частна жалба против решение  на Пловдивския окръжен съд с което е отменено разпределението предявено на 12.02.2010г. по изп.д. №  по описа на ЧСИ , с район на действие ОС Пловдив в частта, с която е приета привилегия за сумата 19 975 лв. в полза на присъединения взискател „Л." ЕООД-разноски по изп.д. № 771/08г. по описа на ЧСИ М и е постановено внасянето и от обявения за купувач взискател „Б." АД. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго с което разпределението да се потвърди.

Частната жалба е подадена в срок от лице имощо право на жалба и е процесуално допустима, а по същество неоснователна по следните  съображения:

Жалбоподателят е бил взискател по изп.д. на ЧСИ О. с длъжник И. М. и е направил разноски по него в размер на 19 975 лв. Изпълнението е било насочено към недвижим имот, но публичната продан е била обявена за нестанала.

Недвижимият имот е бил ипотекиран в полза на „Б." АД. Банката като ипотекарен кредитор се е снабдила с изпълнителен лист против същия длъжник и е образувала друго изпълнително дело срещу него при друг ЧСИ. По това изп.дело е осъществена публична продан и банката е обявена за купувач на цена по ниска от размера на вземането и. Към изпълнителното дело с първоначален взискател банката се е присъединил взискателят по изп.д. № -дружеството жалбоподател. С обжалваното разпределение, ЧСИ е приел, че вземането на присъединения взискател за разноски по друго изпълнително дело, по което той е първоначален взискател е привилегировано по чл. 136 т.1 ЗЗД и следва да се внесе от обявения за купувач първоначален взискател.

Правилно окръжният съд е приел, че в чл. 136 т.1 ЗЗД е уредена хипотеза ,когато един взискател извърши разноски за обезпечаване и принудително изпълнение и към изпълнението се присъедини друг взискател, който има същите права, каквито има първоначалния взискател, първоначалният да получи преди всички останали взискатели разноските, които е направил в интерес и на присъединилите се взискатели, а не да бъде удовлетворен за тях по съразмерност. В конкретният случай разноските на присъединилият се взискател направени по образувано от него изпълнително дело при друг ЧСИ не ползват взискателя по делото към което се е присъединил. Последният сам е инициирал и провел изпълнителното производство и усилията на присъединения взискател направени по друго изпълнително дело, не го по ползват.

Пловдивският апелативен съд е потвърдил  обжалваното решение. Пълният текст http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RG00157_11_170311.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е от   01.11.2010 година  на  ТЪРГОВИЩКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия по частно въззивно дело № 323 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  В  производството по чл. 417 ГПК  съдът следва да установи дали е налице документ, редовен от външна страна, който да удостоверява изискуемо и ликвидно вземане

2. . Поради липсата на легално определение за "извлечение от сметка" по смисъла на чл. 417, ал. 2 от ГПК съдът приема тълкуването на Върховния касационен съд, изложено в редица съдебни актове, че  извлечението от сметка  е частен документ, подписан от представителите на Банката и съдържащ  реквизитите - имена на титуляра на задължението, негова индивидуализация,  размер на задължението, лихва и главница, правното основание- сключения договор и респ. общите условия.

3.Доколкото извлечението от счетоводните книги на заявителя съдържа информация за кой клиент на банката се отнася,  по кой договор за банков кредит, за дължимия от клиента размер на сумата,  съдът счита, че това извлечение от счетоводните книги, ведно с приложените към него  договор и общи условия към него, обуславят извод за наличие на изготвен документ посочен в чл. 417 ГПК, на основание на който може да се заяви искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение

4. Предметът на заповедния иск е изискуемо вземане, което ще рече, че падежът трябва да е настъпил преди подаване на заявлението в съда  Правилото за изискуемостта на вземането се извежда от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, а в процесния случай не е установено наличие на предсрочна изискуемост на задължението, тъй като не е ясно кои две последователни вноски не са заплатени от клиента на банката. Следователно, удостоверително действия на счетоводните извлечения,  не е достатъчно. Счетоводните извлечения трабвя да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане.

4.  Извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяването на две и повече погасителни вноски вноски, т. е сбъднало ли се е условието за автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо картодържателят /кредитополучателят/ да бъде уведомяван, кои и колко месечни вноски не е платил в посочените от договора срокове.

 Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК във връзка с чл. 418, ал.4  ГПК, образувано е по частна жалба против  разпореждане  на Търговишкия районен съд с което е отхвърлено заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист против  М.А.А.общо за сумата от 4057.37лв.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази доводите на частния жалбоподател, счита, че подадената частна  жалба е  допустима, а разгледана по същество приема същата за неоснователна.

 Производството е по реда на чл. 417 ГПК. В заявлението си  до първоинстанционния съд жалбоподателят е поискал издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу МАА от гр.Търговище за сумата от общо 4057.37лв..

 Във връзка с искането си за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение жалбоподателят е представил пред съда извлечение от счетоводните книги на Банката с посочени в него имена на длъжника, ЕГН, договор за кредит, дължима главница и лихви, както и договор за издаване на кредитна карта от 15.10.2004г., подписан от него и длъжникът, Общи условия на ОББ АД за издаване на дебитни и кредитни карти, два броя пълномощни за установяване на представителната власт на заявителя и неговия процесуален пълномощник. С атакуваното разпореждане ТРС е отказал издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. В срок е постъпила жалба против това разпореждане.

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка прави следните изводи: по делото няма спор, че подаденото заявление по чл. 417 отговаря на изискванията на закона, както не е спорен и факта, че заявлението е подадено от лица с представителна власт /извличаща се от двете пълномощни/. Не е спорен фактът, че жалбата е подадена в срок от активно легитимирани лица, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството пред ТРС е образувано въз основа на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, основан на документ по чл. 417, т. 2 ГПК,  т.е.  извлечение от счетоводни книги на банка. В това производство съдът следва да установи дали е налице документ, редовен от външна страна, който да удостоверява изискуемо и ликвидно вземане. Поради липсата на легално определение за "извлечение от сметка" по смисъла на чл. 417, ал. 2 от ГПК съдът приема тълкуването на Върховния касационен съд, изложено в редица съдебни актове. Няма спор, че  представеното извлечение, като частен документ, подписано от представителите на Банката, съдържа основните реквизити, които съдебната практика налага: имена на титуляра на задължението, негова индивидуализация,  размер на задължението, лихва и главница, правното основание- сключения договор и респ. общите условия. Доколкото извлечението от счетоводните книги на заявителя съдържа информация за кой клиент на банката се отнася,  по кой договор за банков кредит, за дължимия от клиента размер на сумата, ТОС счита, че това извлечение от счетоводните книги, ведно с приложените към него  договор и общи условия към него, обуславят извод за наличие на изготвен документ посочен в чл. 417 ГПК, на основание на който може да се заяви искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Независимо от това, следва да се има предвид, че, предметът на заповедния иск трябва да бъде изискуемо вземане, което ще рече, че падежът трябва да е настъпил преди подаване на заявлението в съда  Правилото за изискуемостта на вземането се извежда от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, а в процесния случай не е установено наличие на предсрочна изискуемост на задължението, тъй като не е ясно кои две последователни вноски не са заплатени от клиента на банката. Следователно, удостоверително действия на счетоводните извлечения,  не е достатъчно. Счетоводните извлечения трабвя да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане. В случая извлечението би трябвало да съдържа данни дали са се сбъднали условията на  Договора за издаване на кредитна карта, които  правят дълга предсрочно изискуем-т. е извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяването на две и повече погасителни вноски вноски, т. е сбъднало ли се е условието за автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо картодържателят /кредитополучателят/ да бъде уведомяван, кои и колко месечни вноски не е платил в посочените от договора срокове.

  В случая представеното от заявителя извлечение от счетоводните книги на Банката не установява наличието на изискуемост на заявеното вземане, тъй като съдът не може да направи извод кои вноски длъжникът не е погасил и дали това негово поведение може да се подведе под хипотезата за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане.

Търговишкият окръжен съд е оставил без уважение частната жалба против разпореждане на Търговишкия окръжен съд, с което е отхвърлено заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист против МААот гр.Търговище. като неоснователна.

Към  датата на публикуване на определението на сайта www.advoakatatanasova.com няма данни същото да е влязло в сила.

Пълният текст тук   http://www.justicetg.org/verdict/2010/11/GD/0063eb10/323b0110.htm

 Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е  Ш  Е  Н  И  Е  от  29.12.2010 г. на  ТЪРГОВИЩКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД,   X  състав по търговско дело № 48 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Искът е предявен срещу физическо лице, което е съдлъжник като поръчител по договор за банков кредит. Съобразно разпоредбата на чл.122 от ЗЗД длъжникът и поръчителят са солидарно задължени да платят на кредитора, поради което последният има право да иска изпълнение от когото и да е от тях.

2. Длъжникът и кредиторът са обикновени  другари по смисъла на чл. 213 т. 2 ГПК и  процесуалните действия на всеки един от тях нито ползват, нито вредят на останалите, затова възражението по 414 ГПК, подадено от някой от тях, не ползва останалите.

3. Искът по чл. 422 от ГПК е допустим, дори когато е предявен само срещу поръчителя. Ако главния длъжник не е възразил срещу заповедта за незабавно плащане, ищецът има правен интерес да установи вземането си спрямо възразилият срещу заповедта поръчител-съдлъжник.

4. Поръчителството е договор, по силата на който едно лице, наречено поръчител, се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за неизпълнение на неговото задължение. Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и поръчителя.

5. Основанието на договора за поръчителство се заключава в намерението да се обезпечи едно чуждо задължение. Този договор е каузален, а не абстрактен. Поръчителството е акцесорен договор, отговорността на поръчителя възниква, прехвърля се и се прекратява с възникването, прехвърлянето и прекратяването на главното вземане.

6. Тъй като с договора за поръчителство поръчителят обещава същия резултат, какъвто главният длъжник трябва да осъществи,  той дължи това, което дължи  главният длъжник

7. Предмет на иска по чл.422 от ГПК е установяване на вземане на заявителя срещу длъжника, касаещо техните взаимоотношения, но не и разноските в заповедното производство, които са присъдени със заповедта за незабавно изпълнение и с влизане в сила на тази заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, те са дължими от посочените в заповедта длъжници.

Предявен и иск  с правно основание чл.422 от ГПК за установяване вземане на банка срещу  поръчител на длъжник по банков кредит  за сумата от 129 111,86лв., от която главница в размер на 117 160.48лв., 11951.48лв. договорна лихва за забава за периода от 14.03.2009г. до 03.12.2009г. и 2582.24лв. съдебни разноски.  Постъпил е писмен отговор от ответника Б. в срока по чл.367, ал.1 от ГПК . В срока по чл.372 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба от ищцовото дружество, в която се акцентира, че правният интерес от предявяване на иска съществува единствено по отношение на  солидарния длъжник С.Б., тъй като само от него е постъпило възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.  

Окръжният съд на базата на събраните и обсъдени от него доказателства и изхождайки от същността на предявените искови претенции, приема  следното от фактическа страна:

 Видно от приложените писмени доказателства, между банката  и кредитополучателя „С” ЕООД град Омуртаг, представлявано от управител С.Й.Б., на 14.03.2008г. е сключен договор за банков кредит „Партньор” за финансиране на инвестиции – ремонт на новозакупени 3 броя магазини и оборудване. Размерът на договорения кредит е 130 000 лева. Договорен е гратисен период по отношение на главницата до 13.07.2008г. и първата вноска, с погашения по главницата е следвало да бъде извършена на 14.07.2008г. Последната, 81-ва вноска, с плащането на която кредита е следвало да приключи, е с падеж 14.03.2015г. Цялата стойност по предоставения кредит е ефективно усвоена от кредитополучателя еднократно на 24.03.2008г в размер на 130 000 лева по разплащателна сметка на кредитополучателя в банката  С посочената сума (130хил.лв.) на същата дата е извършено плащане към ЕТ Е по договор за ремонт.

За изясняване на фактите по спора бе назначена съдебно-счетоводна експертиза. Основните моменти в заключението са следните: Размерът на отпуснатия кредит, ефективно усвоен от кредитополучателя на 24.03.2008г, по договор за финансиране на инвестиции „Партньор” е възлизал на 130 000 лева,  погасените суми за процесния кредит възлизат на 26 453,31лв., в т.ч.:50.00 лв. – застраховки, 13 417.16лв. – договорни лихви по вноските с падеж до 14.02.2009г включително, 12 839.52лв – главници по вноските с падеж до 14.02.2009г включително, 146,63 лв. неустойки (наказателна лихва) начислени за забава по вноските с падеж до 14.02.2009г включително. Съобразно банковите регистри към 04.12.2009г от главницата по кредита са останали неиздължени суми в размер 117160.48 лв. в т.ч. 12 839.52 главници по падежирали вноски от 14.03.2009 до 14.10.2009  и 104 320.96 лв главница обявена за предсрочно изискуема, размерът на договорната лихва върху не издължения остатък от дълга за периода 14.03.2009 – 03.12.2009 г е 12801.79 лв.

Анализът на горните факти води до следния правен извод:

Искът е предявен срещу С.Й.Б. в качеството му на физическо лице и съдлъжник-поръчител по договор за банков кредит. Съобразно разпоредбата на чл.122 от ЗЗД длъжникът и поръчителят са солидарно задължени да заплатят на кредитора, поради което последният има право да иска изпълнение от когото и да е от тях и като другари по чл. чл. 213 т. 2 ГПК, за които процесуалните действия нито ползват, нито вредят на останалите, възражението по 414 ГПК, подадено от някой от тях, не ползва останалите. Ето защо съдът приема, че искът е допустим, дори когато е предявен само срещу поръчителя. При това, в настоящия случай, възражение от страна на главния длъжник - „С” ЕООД град Омуртаг, няма, поради което правният интерес на ищеца е да установи вземането си спрямо възразилият срещу него поръчител-съдлъжник.

 Поръчителството е договор, по силата на който едно лице, наречено поръчител, се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за неизпълнение на неговото задължение. Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя, не между длъжника и поръчителя. Основанието на договора за поръчителство се заключава в намерението да се обезпечи едно чуждо задължение. Този договор е каузален, а не абстрактен. Законът нарича чуждия обезпечаван дълг „главно задължение”, докато поръчителството е акцесорен договор и може да породи само едно акцесорно задължение. Отговорността на поръчителя възниква, прехвърля се и се прекратява с възникването, прехвърлянето и прекратяването на главното вземане.

По делото е установено, че главният длъжник по договора за кредит за финансиране на инвестиции Партньор с дата от 14.03.2008г. -  „С” ЕООД  е неизправна страна по него. С оглед клаузите в договора при неплащане на две поредни вноски, цялата сума по кредита е станала предсрочно изискуема. С покана от 27.08.2009 г, банката-кредитор е уведомила дружеството-длъжник за наличието на просрочени задължения по кредита и за намерението си да се снабди със заповед за незабавно изпълнение.  Към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК главният длъжник дължи на банката установените чрез експертизата сума. И тъй като с договора за поръчителство поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи; следователно той дължи това, което дължи и главният длъжник. Предявеният главен иск е основателен и доказан и следва да бъде установено по отношение на страните по делото, че ищецът има вземане спрямо ответника в размер на 117 160.48лв. Относно вземането на Банката за договорна лихва, същото според експертизата е в размер на 12801.79лв. Ищецът претендира сумата 11951.38лв. и искът относно това вземане следва да се уважи в търсения размер, посочен в оспорената заповед за изпълнение на парично задължение.

 Предмет на иска по чл.422 от ГПК е установяване на вземане на заявителя срещу длъжника, касаещо техните взаимоотношения, но не и разноските в заповедното производство. Същите, в размер на 2582.24лв., са присъдени от СРС със заповедта за незабавно изпълнение и с влизане в сила на тази заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, те са дължими от посочените в заповедта длъжници. Съдът следва да присъди с настоящото решение единствено направените от ищеца разноски в настоящото исково производство.

Търговищкият окръжен съд е уважил установителния иск. Към момента на публикуване на съдебното решение на сайта www.advokatatanasova.com няма данни същото да е влязло в сила. Пълният текст тук http://www.justicetg.org/verdict/2010/12/GD/0074d810/048c2810.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  №  03.08. 2010 г.  на  Трговищкия окръжен съд,  гражданско отделение по въззивно гражданско дело № 230,  по описа за 2010 година,

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Щом като взискателят не е възразил против начина на провеждане на проданта – търг с явно наддаване и не е поискал продажба чрез магазин или борса, още след първата продан, съдебният изпълнител е следвало да приложи разпоредбата на чл.481, ал.10 от ГПК като освободи вещите и ги предаде на длъжника.

2. Продажба на движими вещи  по реда, определен за продажба на недвижими имоти, може да се извърши само за точно определени движими вещи, изброени в чл.474, ал.5 от ГПК

 3. Чрез публична продан се продават вещи,  чиято единична стойност надвишава 5000 лв., а наддаването се провежда за всяка една от тях.

4.Щом за нито една от описаните вещи не са се явили купувачи, то за съдебният изпълнител няма задължения да продължава да прави опити или да предприема други начини за продажба.

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК, образувано по жалба на взискател срещу срещу отказ на частен съдебен изпълнител  да изнесе на публична продан описани по изпълнителното дело движими вещи, на обща стойност 25 000 лв.

Съдът като провери събраните по делото доказателства, установи следното:

Изпълнителното дело е било образувано за парично вземане на банка. Проведена е публична продан на недвижим имот, а в последствие са описани и 14 на брой движими вещи и  е насрочена публичната им  продан чрез търг с явно наддаване.  Проданта е следвало да се проведе  от  09.12. 2009 до 09.01. 2010 г. при цена 75 % от оценката. Не са се явили купувачи на посочената дата и проданта е обявена за нестанала. След това съдебният изпълнител още три пъти е насрочвал търг с явно наддаване, но отново нито една продан не е станала, защото не е имало купувачи. Видно от протокола за опис на вещите, две от тях имат оценка по 5000 лв., а останалите са на по-ниска цена.

При така описаната фактическа обстановка, съдът намира, че жалбата е неоснователна. Взискателят не е възразил против начина на провеждане на проданта – търг с явно наддаване, и не е поискал продажба чрез магазин или борса. При това положение, още след първата продан, съдебният изпълнител е следвало да приложи разпоредбата на чл.481, ал.10 от ГПК като освободи вещите и ги предаде на длъжника. Извършените в последствие опити да бъдат продадени вещите са били излишни, но това не опорочава обжалвания отказ. Не може да бъде споделено мнението на жалбоподателя, че продажбата следвало да стане по реда, определен за продажба на недвижими имоти. Това може да стане за точно определени движими вещи, а такива няма по делото или за вещи със стойност над 5000 лв. В случая нормата на чл.474, ал.2 от ГПК, недвусмислено посоча, че стойността на всяка вещ следва да бъде над 5000 лв., а не стойността на всички вещи, които могат да бъдат продадени и са описани, защото наддаването се провежда за всяка отделна вещ. Щом за нито една от процесните вещи не са се явили купувачи, то за съдебният изпълнител няма задължения да продължава да прави опити или да предприема други начини за продажба.

Търговищкият окръжен съд е оставил без уважение жалбата против отказа на ЧСИ С.А.от гр.Търговище  да изнесе на публична продан движимите вещи, описани в протокол от 04.12. 2009 г., като неоснователна.

Решението е окончателно . Пълният текст http://www.justicetg.org/verdict/2010/08/GD/0063d810/23080310.htm

Редактирано от адв. Стефка АтанасоваКонтакти

Р Е Ш Е Н И Е № 2  от 28.01.2009 на Кърджалийски окръжен съд по въззивно гражданско дело № 15 по описа за 2008 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.В разпоредбата на чл.433 от Гражданскопроцесуалния кодекс /ГПК/ са изброени изчерпателно основанията за прекратяване на изпълнителното производство може да се прекрати. Сред тях не е предвидена  възможност за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 110 от ЗЗД- изтичане на давностен срок.

2. В чл. 433 от ГПК е предвидена възможност изпълнителното производство да бъде прекратено при представяне на влязло в сила решение, с което е уважен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Това е искът , с който длъжникът по едно изпълнително дело може да оспорва изпълнението, и при това само на факти , настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

3. Не е в прерогативите на съдебния изпълнител да се произнася по довод за изтекла погасителна давност.

4. Давността като материално правен институт може да бъде въведен чрез процесуален довод в нарочното съдебно , състезателно производство по реда на чл.439 от ГПК, в което производство могат да бъдат направени доводи за прекъсване и спиране на давността,  които в изпълнителното производство не могат да бъдат обсъждани.

Обжалвано е постановление на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ от 12.12.2008 г., с което е прекратено на основание чл.110 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД / изпълнителното производство по делото. Жалбодателят счита ,че не е от компетентността на ДСИ да прецени дали задължението по изпълнителното дело е погасено по давност.

Окръжният съд приема за установено следното:

В Кърджалийския районен съд,на основание чл.323 от ГПК /отм./, на 17.08.2006 г. е образувано изп.д. № ... / 2006 г. ,с длъжник С.А.У. и взискател на основание чл. 87, ал.1, т.5 от Закона за събиране на държавните вземания , Агенция за държавни вземания .Същото е образувано въз основа на изпълнителен лист от 22.12.2000 г., с който длъжникът е осъден да заплати на Държавен фонд „Земеделие”, сумата в размер на 5 550 лв. , главница, 983 лв., лихви за забава, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 08.12.2000 г до окончателното й изплащане. В резултат на предприето изпълнение върху трудовото задължение на длъжника , считано от 28.02.2007 г. и до 24.11.2008 г. по изпълнителното дело е извършвано реално изпълнение чрез превеждане на суми от трудовото възнаграждения на същия.

На 19.11.2008 г., длъжникът е депозирал пред държавния съдебен изпълнител/ДСИ/ молба, с която моли да бъде прекратено изпълнителното дело на две самостоятелни основания :първо- тъй като изпълнителното производство било образувано за реализиране на вземане , чието право на принудително изпълнение било погасено по давност; и второ- тъй като било на лице предпоставката на чл.330, ал.1, б.”д” от ГПК /отм./.

С постановление от 11.12.2008 г., ДСИ е прекратил изпълнително дело № 568/06 г., на първото посочено от длъжника основание, а именно поради изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като изпълнителното дело било образувано 5 години и 8 месеца след датата на издаване на изпълнителния лист, и към момента на постановяване претендираното от взискателя субективно право на вземане не се ползвало със законова защита, и не можело да се осъществи принудително чрез способите на съдебното изпълнение.

Взискателят Агенция за държавни вземания е придобил това  процесуално качество по силата на законовата делегация на чл. 87, ал.1, т.5 от Закона за събиране на държавните вземания.

Жалбата на взискателя с правно основание чл.435,ал.1 от ГПК, е процесуално допустима, а по същество е основателна.В разпоредбата на чл.433 от ГПК са изброени изчерпателно хипотезите, при сбъдването на които, едно образувано изпълнително производство може да се прекрати. В цитираната разпоредба правната възможност за прилагане на посочения като правно основание в постановлението на ДСИ, чл.110 от ЗЗД,не е предвидена. Предвидена е обаче възможност това да стане при представяне на влязло в сила решение, с което е уважен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Това е искът , с който длъжникът по едно изпълнително дело може да оспорва изпълнението, и при това само на факти , настъпили след приключването на съдебното дирене в   производството, по което е издадено изпълнителното основание. Т.е. иде реч за едно състезателно, исково производство , в което длъжникът може да прави доводи срещу изпълнението , когато то е основано на съдебно изпълнително основание,какъвто е настоящия казус,и които доводи се основават на факти настъпили след приключване на самото съдебното производство . Безспорно е, че такъв довод може да бъде и доводът за изтекла погасителна давност. В аспекта на изложеното произнасянето по такъв довод обаче  не е в прерогативите на ДСИ.

Давността като материално правен институт може и следва да бъде въведен чрез процесуален довод в нарочното съдебно , състезателно производство по реда на чл.439 от ГПК, в което производство могат и следва да бъдат обсъдени и евентуални доводи за прекъсване и спиране на давността, доводи които в настоящото производство не могат да бъдат обсъждани. Или спорът дали длъжникът може да прави доводи за изтекла давност, в настоящото производство има два отговора, първо- безспорно е, че длъжникът има тази възможност,но вторият отговор предполага,че той може да прави това не в изпълнителното производство пред ДСИ,а в едно нарочно състезателно производство.

Съдът е отменил  постановление от 11.12.2008 г. на държавния съдебен изпълнител при Районен съд , гр. Кърджали , с което е прекратено изпълнително дело №  по описа на СИС при РС , гр. Кърджали, поради изтекла давност на основание чл.110 от ЗЗД.

Решението е окончателно. Пълният текст http://kardjali.court-bg.org/img/File/2009.01.28_Reshenie-2_VGD_15-2009.pdf

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ № 61 от  28.06.2010г. на  СОФИЙСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, 1-ви състав  по гр. д. №418 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно чл.133 Закона за задълженията и договорите/ ЗЗД/ цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори.

2.Съгласно чл.4 ал.2 Закона за особените залози /ЗОЗ/ бъдещата реколта може да се залага или от текущата или от следващата стопанска година.  Особеният залог е учреден на 15.08.2003г., поради което върху реколтата 2010г. той не се разпростира особения залог на взискателя.

3. Изпълнението не е насочено върху масива от трайни вишневи насаждения, върху които особения залог продължава да действа, а върху вишневата реколта. Ето защо съдът намира, че върху вишневата реколта от 2010 г. не се разпростира действието на особения залог от 2003 г. При наличие на самостоятелни права на преарендатора по вписания договор от 03.05.2007г. за преаренда, последният е собственник на вишневата реколта, която е добил. Взискателят би могъл да насочи изпълнението си върху арендната вноска, като вземане, но не върху бъдещата реколта.

Производството е по реда на чл.436 и сл. от ГПК. Третото лице  е обжалвало опис на движими вещи с протокол от 08.04.2010г. по изпълнително дело. Жалбоподателят твърди, че на 08.04.2010г. е описана бъдеща реколта вишни на площ 392,5дка в землището на с. С., община Б., Софийска област. Жалбоподателят твърди, че е преарендатор на масивите , а договорът от 03.05.2007г. е вписан в Службата по вписванията. Жалбоподателят се  явява трето лице по отношение на страните по изпълнителното дело и като такъв  заявява самостоятелни права върху описаната бъдеща реколта.

Взискателят „. взима становище по жалбата, че същата е неостователна, тъй като между банката и ЕТ «С» на 30.07.2003г. е сключен договор за кредит  , а длъжникът е учредил особен залог върху трайните насаждения 392,5дка. Търговското предприятие на ЕТ «С» и прехвърлено на «А» ЕООД след което е заличено от търговския регистър. Като правоприемник «А» ЕООД е преарендовал на И. Г. П. масивите, но особения залог продължава да тежи и взискателя има право да се удовлетвори от бъдещата продукция на заложения имот.

Съдебният изпълнител е изложил мотиви, че жалбата е допустима, в срок, от лице с право на жалба, но неоснователна. Масивите са обект на особен залог и взискателят може да иска да се удовлетвори от бъдещата реколта вишни реколта 2010г. обект на описа.

Софийският окръжен съд, след като обсъди оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства, прие следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.436 ГПК от третото лице И. Г. П. срещу опис от 08.04.2010г. на бъдеща реколта вишни на площ 392,5дка в землището на с.  по изп.д.№ .  Съдебният изпълнител е сезиран с изпълнителен лист от взискателя  срещу длъжника ЕТ «С», заменен от неговия универсален правоприемник «А» ЕООД. Съгласно чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори. Не се спори и видно от представените доказателства вишневите масиви са обект на особен залог. Съгласно чл.4 ал.2 ЗОЗ бъдещата реколта може да се залага или от текущата или от следващата стопанска година. Особеният залог е учреден на 15.08.2003г., поради което върху реколтата 2010г. не се разпростира особения залог на взискателя, като обезпечение по реда на Закона за особените залози. Изпълнението не е насочено върху масива от трайни вишневи насаждения от 392,5 дка, върху които особения залог продължава да действа, а върху вишневата реколта. Ето защо съдът намира, че върху вишневата реколта не се разпростира действието на особения залог и при наличие на самостоятелни права на преарендатора по вписания договор от 03.05.2007г. за преаренда. Последният е собственник на вишневата реколта, която е добил. Взискателят би могъл да насочи изпълнението си върху арендната вноска, като вземане, но не върху бъдещата реколта.

Ето защо съдът намира, че жалбата е основателна и следва да се отмени постановения опис на движими вещи. Определението на съда по чл.438 ГПК за спиране на изпълнителното производство следва да се отмени, с оглед продължаване на производството по събиране на задълженията.

Решението е окончателно и е публикувано на интернет страницата на Софийски окръжен  съд http://sofiadc.court-bg.org/

Редактирано от адв. Стефка АтанасоваКонтакти

Р Е Ш Е Н И Е от  19.08.2010г. на Плевенския окръжен съд, дежурен състав по цастно гражданско дело № 766 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  Съпругът-недлъжник може да обжалва изпълнителните действия на същите основания като съпруга-длъжник

2.   За да бъде несеквестируем процесният апартамент, съгласно чл.444, т.7 от ГПК е необходимо длъжникът и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, да нямат друго жилище.

3.    Обстоятелството ,дали  притежаваните от длъжника и съпругата му други жилищни сгради са обитаеми изобщо и в частност от длъжника, няма правно значение.

4.    Няма изрично законово условие другите жилища по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК да са собственост единствено на длъжника или на членовете на семейството му, с които живее заедно.

5.  За да отклони изпълнението срещу процесния апартамент, жалбоподателката е могла, след като докаже характера му на СИО, да се възползва от възможността, предвидена в чл.502, изр.2 от ГПК, т.е. да посочи имущество на съпруга си, върху което да се насочи изпълнението.

Жалбоподателката е атакувала насочването на изпълнението по изпълнително дело срещу апаратамент в  гр.Плевен. Тя твърди, че този имот е съпружеска имуществена общност между нея и съпруга й,  който е длъжник в посоченото изп.производство и че имотът е несеквестируем съгласно чл.444, т.7 от ГПК. Сочи, че длъжникът сам е направил подобно възражение, но то не било зачетено от ЧСИ с аргумента, че лицата по чл.444, т.7 от ГПК имат и друго жилище, находящо се в с.Загражден. Жалбоподателката твърди, че в с.Загражден имат само „необитаемо” дворно място и то в съсобственост с други лица.

Съдът като обсъди доводите на страните и на ЧСИ, намира за установено следното:

Видно от справка от национална база данни „Население”, М.П.Н. е съпруга на П.Ф.Н.. Няма доказателства кога е сключен бракът помежду им и в този смисъл дали процесният апартамент действително е съпружеска имуществена общност /СИО/. Извод в тази насока не може да се направи с категоричност и от документите-титул за собственост, тъй като те удостоверяват придобиването на имота от П.Ф.Н. като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ /отм./. Вероятно по тази причина ЧСИ не е счел имота за СИО и не е предприел действия по чл.503, ал.1 от ГПК.  Тъй като няма данни съпругът-недлъжник да е уведомяван за изпълнението, жалбата му следва да се счита за допустима с оглед чл.436, ал.1 от ГПК. Същата е допустима и защото съгласно чл.503, ал.3 от ГПК съпругът-недлъжник може да обжалва изпълнителните действия на същите основания като съпруга-длъжник-в случая това по чл.435, ал.2, предл.2 от ГПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, защото:

За да бъде несеквестируем процесният апартамент, съгласно чл.444, т.7 от ГПК е необходимо длъжникът и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, да нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. В случая са налице доказателства, че както П.Ф.Н., така и съпругата му М.П.Н. притежават всеки по ¼ ид.ч. от УПИ и от построените в него сгради, в т.ч. жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ от 81 кв.м.  и жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ от 35 кв.м.. Дали тези други жилищни сгради са обитаеми изобщо и в частност от длъжника няма правно значение. Няма изрично законово условие другите жилища по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК да са собственост единствено на длъжника или на членовете на семейството му, с които живее заедно.

 За да отклони изпълнението срещу процесния апартамент, жалбоподателката е могла, след като докаже характера му на СИО, да се възползва от възможността, предвидена в чл.502, изр.2 от ГПК, т.е. да посочи имущество на съпруга си, върху което да се насочи изпълнението.

Съдът е оставил без уважение  жалбата от 26.07.2010г. срещу насочването на изпълнението  срещу апартамент, находящ се в гр.Плевен като неоснователна.

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0810/3/0063c810_76681910.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е   507 от   03.11.2010г. на ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, трети въззивен граждански състав по гр.д.№ 762 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани в изпълнителния лист и това са параметрите,  в рамките на които той следва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането.

2. Петимата длъжници  не дължат вземането на банката при условията на солидарна отговорност, която предполага отговорност на всеки един от тях за целия дълг, в случая за цялата сума от 8821.71лв.

3. Само при солидарната отговорност платилият целия дълг длъжник  може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите  съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение. В този случай  първоначалното задължение се разделя по равно и  приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/.По същия начин се разрешава въпроса, когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

4. Длъжниците, които са платили само своята част от дълга не придобиват качество на взискателли по отношение на неплатилите длъжници.Последните  не са изплатили в полза на банката тяхна част от размера на задължението, при което банката продължава да бъде взискател за онази част от вземането, която не не платена.

5. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК има  пред вид плащане на целия дълг от поръчителя или от солидарен длъжник, като основание платилият дълга да бъде конституиран като взискател и да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на взискателя  изпълнителен лист.

6. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя  се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

7.  В случая е налице  и разпоредбата на чл.456 ал.1 и ал.2 от ГПК за евентуално присъединяване на тримата жалбоподатели като кредитори на длъжниците, тъй като в тяхна полза няма издаден изпълнителен лист.

Производството е  по реда на чл.437 ал.1 във връзка с чл.436 и чл.435 ал.1  и следващите от Гражданския процесуален кодекс.          Обжалван е отказ на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ за насочване на принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, съставляващ 600/3955 идеални части от поземлен имот в земеделски територии, с начин на трайно ползване-„Вилна зона”.

Жалбата е подадена от конституираните от държавния съдебен изпълнител в хода на изпълнителното производство като взискатели  Е.Г.С., Г.В.К. и Б.А.М., които първоначално са имали качеството на длъжници по изпълнението наред с още двама такива, а именно- Б И Б и Н З Б, образувано по вземане  на „Банка ДСК” ЕАД -гр.С за което е издаден изпълнителен лист  от  Велинградския районен съд.

Жалбоподателите изразяват доводи за незаконност на отказа на ДСИ като твърдят, че те имат качеството на поръчители на другите двама длъжници по договор за банков кредит и в този смисъл, те са солидарно отговорни с тях и че са поискали изпълнение на основание чл.429 ал.1 от ГПК срещу длъжниците-кредитополучатели Б и Н Б, на основание издадения в полза на „Банка ДСК” ЕАД изпълнителен лист поради извършено плащане от тяхна страна на дълга. Твърди се, че им е била уважена искова претенция предявена на основание  чл.135 от ЗЗД срещу другите двама длъжници по изпълнението, като е обявена спрямо тях извършена от Б отчуждителна сделка с процесния недвижим имот и че макар съдебното решение да не е осъдително, на основание чл.429 от ГПК последните  имали основание да се ползват от издадения в полза на банката-взискател изпълнителен лист за събиране на платените от тях суми по делото.

 В мотивите си към обжалвания отказ, ДСИ сочи, че настоящите жалбоподатели неправилно са били конституирани от предишния ДСИ като взискатели по изпълнението на основание чл.429 ал.1 от ГПК, тъй като не са били налице предпоставките за това, а именно, че същите са нямали качеството на солидарни длъжници и в този смисъл да са солидарно отговорни за дълга и че такава солидарност няма посочена в издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. И че в същност според клаузите на изпълнителния лист, както и според исканията на тримата длъжници, всяко от осъдените лица дължи равни части от общия дълг.

Пазарджишкият окръжен съд е прецевил жалбата като  неоснователна.

Изпълнителното производство е образувано въз основа на издаден в полза на „Банка ДСК”ЕАД гр.С, изпълнителен лист за парично вземане срещу петимата длъжници,  като същите са осъдени да заплатят сумата от 8821.71лв.          Няма посочване в изпълнителния лист, че задължението на физическите лица към банката е солидарно, нито че, трима от тях, и настоящи жалбоподатели имат качеството на поръчители на другите двама длъжници, и че вземането произтича от банков кредит, отпуснат на Б и Н Б.

Трайната съдебна теория и практика е, че съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани в изпълнителния лист и това са параметрите  в рамките на които той следва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането в полза на Банката-взискател.

Следователно задължението на петимата длъжници към банката не може да се приеме, че е дължимо при условията на солидарна отговорност, която предполага отговорност на всеки един от тях за целия дълг, в случая за цялата сума от 8821.71лв плюс лихви и разноските. Законодателят е предвидил, че само ако отговорността е солидарна и ако един от съдлъжниците изплати целия дълг, той може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите неизправни съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение, като първоначалното задължение се разделя по равно и в този случай приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/.По същия начин се разрешава въпроса когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

В конкретният случай, за присъдената в полза на „Банка ДСК” ЕАД сума не е изрично постановено в изпълнителния лист, че се дължи солидарно от петимата длъжници и следователно всеки един от тях отговоря пред банката само за своята си 1/5/една пета/ част. От данните по изпълнителното дело е видно, че тримата настоящи жалбоподатели са изплатили на банката размера на своята си част от задължението, тоест, те са погасили само и единствено вземането които има банката към тях тримата. Задължението на другите двама длъжници Б Б и Н Б не е погасено към момента и банката продължава да бъде взискател спрямо тези двама длъжници. Следователно Е.С., Г.К. и Б.М. няма как да придобият качеството си на взискателли по отношение на Б и Н Б тъй като те не са изплатили в полза на банката тяхна част от размера на задължението, при което банката продължава да бъде взискател за онази част от вземането дължимо от Б. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК има  пред вид плащане на целия дълг от поръчителя или от солидарния длъжник, като основание платилият дълга да бъде конституиран като взискател и да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на взискателя /банката/ изпълнителен лист.

В случая, такава процесуална възможност за тримата настоящи жалбоподатели не съществува. В най-добрия случай би могло срещу тях да се прекрати изпълнението поради направено плащане на частта си от дълга към банката-взискател.

Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя следва да се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

В случая такова осъждане няма постановено от съда. Дори от представените писмени доказателства с жалбата да може да се направи друг извод, а именно за наличие на основание за ангажиране  солидарната отговорност на кредитополучател заедно с поръчителя, такава няма постановена от съда, издал изпълнителния лист. Следователно съдебният изпълнител който е обвързан от параметрите на изпълнителния лист, правилно е отказал да насочи изпълнение срещу посочения недвижим имот, тъй като молителите и настоящи жалбоподатели нямат качеството на взискатели по изпълнението, единствено на които по закон е предоставена възможността и задължението да посочат на съдебния изпълнител способа и начина за принудително събиране на вземането си и срещу какъв имот на длъжника да се насочи изпълнението/чл.426 ал.2 от ГПК/.

Не може да се приеме, че в случая е налице  и разпоредбата на чл.456 ал.1 и ал.2 от ГПК за евентуално присъединяване на тримата жалбоподатели като кредитори на длъжниците Б тъй като в тяхна полза няма издаден по съответния ред изпълнителен лист.

Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил отказа на държавен съдебен изпълнител да насочи принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, поискано платили своята част от дълга длъжници.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст тук http://www.court-pz.info/2010_2/0063d810_762b0310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  от  15.12.2010 г. на  Кюстендилския окръжен съд, гражданска колегия по  частно гражданско дело №748 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.За да се издаде заповед  за изпълнение на основание чл. 417, т.2 от ГПК следва да се установи, че извлечението от счетоводните книги е редовно от външна страна, че удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а когато изискуемостта на вземането е в зависимост от настъпването на друго обстоятелство, дали е удостоверено с официален или изходящ от длъжника документ.

2. Предсрочната изискуемост съгласно чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции настъпва,  когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, тогава банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги.    

4.  Щом  в общите условия на договора за банков кредит се съдържа клауза, по силата на която страните са се съгласили, че при определени условия настъпва автоматична предсрочна изискуемост на кредита, то банката не следва да представя доказателства, че счита кредита за предсрочно изискуем.

5. Обсегът на съдебната проверка е определен в задължителна практика на ВКС. Доколкото Законът за счетоводството/ЗСч/ не дефинира задължителните реквизити на извлечението от сметка, то в случай, че съдилищата се позовават на нередовност/непълнота на извлечението, би следвало да свържат констатациите за неспазване изискванията на ЗСч. с конкретни законови разпоредби

Обжалвано е разпореждане на Кюстендилския  районен съд , с което  е отхвърлено заявлението на банка за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу А.Р.Д. *** за заплащане на парични вземания, произтичащи от договор за банков кредит.

Кюстендилският окръжен съд е  изложил следните съображения за основателност на жалбата:

Районен съд е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против длъжника А.Р.Д. ***  за заплащане на сумите: 1055.67 лв., представляваща главница по договор за банков кредит; 173.25 лв., договорна лихва за периода 19.05.2009 г.- 15.07.2010 г., 6.25 лв.- наказателна лихва  за периода от 19.05.2009 г. до 15.07.2010 г. Към заявлението са приложени: извлечение от  счетоводни книги за сметка към 15.07.2010 г. за задълженията на кредитополучателя А.Д., договор за издаване на кредитна линия от 19.05.2008 г., договор за комбинирани банкови услуги "3 плюс", общи условия на ОББ за дебитни и кредитни карти.

Районен съд  е отхвърлил заявлението на Банката, приемайки, че  заявлението не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 от ГПК, както и че представеното извлечение от счетоводните книги не удостоверява вземане, което подлежи на изпълнение.

Окръжен съд счита, че разпореждането на районен съд е незаконосъобразно. Съгласно чл. 417, т. 2 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките. За да се издаде заповед за изпълнение на това основание следва да се установи, че извлечението от счетоводните книги е редовно от външна страна, че удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а когато изискуемостта на вземането е в зависимост от настъпването на друго обстоятелство, дали е удостоверено с официален или изходящ от длъжника документ. Банката  е посочила, че вземането произтича от извлечение от сметката, което е издадено въз основа на това, че потребителският кредит е обявен за предсрочно изискуем съгласно чл. 60, ал.2 от ЗКИ. Тази разпоредба предвижда, че когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги.       В конкретния случай видно от  чл. 42 от общите условия на ОББ АД за дебитни и кредитни карти , към които препраща договора за комбинирани банкови услуги "3 плюс"- чл.8, целият дълг става автоматично предсрочно изискуем при неплащане на две поредни погасителни вноски, т.е. банката има право да обяви кредита изцяло за пресрочно изискуем и да пристъпи към принудително събиране на вземанията си по предвидения от закона ред. Имайки предвид тази разпоредба съдът счита, че страните са постигнали съгласие, че при непогасяване на две последователни месечни погасителни вноски вземането на банката става предсрочно изискуем без да е необходими каквото и да е изявление на страните. Следователно в  общите условия на ОББ АД  се съдържа клауза, по силата на която страните са се съгласили, че при определени условия настъпва автоматична предсрочна изискуемост на кредита, и банката не следва да представя доказателства за волята си, че кредитът се счита за предсрочно изискуем.

На въпроса какъв е обсегът на съдебната проверка относно предпоставките по чл.417 т.2 ГПК е даден отговор в определение № 264/2009г. по ч.т.д. № 210/2009г. на І т.о. и определение № 776/2009г. по ч.т.д. № 787/2009г. на І т.о. на ВКС. С цитираните определения, които имат характер на задължителна практика, ВКС е приел, че доколкото ЗСч не дефинира задължителните реквизити на извлечението от сметка, то в случай, че съдилищата се позовават на нередовност/непълнота на извлечението, би следвало да свържат констатациите за неспазване изискванията на ЗСч. с конкретни законови разпоредби. В случай, че съдът не е посочил кои разпоредби от ЗСч счита за нарушени, то изводите му не могат да бъдат проверени по реда на инстанционния контрол. Представеното извлечение от счетоводни книги на банката съдържа данни за договора за кредит – дата на сключване, размер, кредитополучател, както и данни за усвояването му, размерът на просроченото задължение по главницата, договорните и наказателните лихви за съответния период. То носи подписите на длъжностни лица на банката и е подпечатано с нейния печат, т.е. документът е редовен от външна страна, като нито в ЗСч нито в МСС се съдържат специфични изисквания към съдържанието и реквизитите на извлечението от сметка.

Кюстендилският окръжен съд е отменил разпореждането на  Кюстендилския районен съд и вместо него е постаноли да се издане  заповед за  изпълнение по чл. 417 ГПК за заплащане..

Определението е влязло в сила. Пълният текст http://kos-bg.eu/valid/0063eb10/748c1510.htm

Радактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 323  от  17.12.2010 г.   на    Окръжен  съд  Хасково  по частно гражданско дело   №  620 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

 1.Освен присъединяване по молба на кредитор, нашето право познава и т.нареченото присъединяване по право. При него съдия изпълнителят е длъжен служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор, като отдели сума за неговото удовлетворяване

2. На първо място присъединен по право кредитор е държавата за дължимите й данъци, публични и други вземания/ чл.458 ГПК/. Присъединени по право са и кредиторът, в чиято полза е било допуснато обезпечение на иск чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор. Присъединени по право  са също ипотекарният кредитор, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният имот или заложената вещ. 

3. Кредитор, в чиято полза имяа вписан особен залог върху търговското предприятие на длъжника има качеството на присъединен кредитор, тъй като  изпълнението е насочено върху движими вещи и вземания на длъжника, които се включват в предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения.

4. Съдебният изпълнител е длъжен  служебно да вземе пред вид вземането на присъединения кредитор като отдели сума за неговото удовлетворяване. Като не е сторил това ДСИ е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.

 Производството е по реда на чл.463 от ГПК. Обжалвано е  извършеното на 17.08.2010 г. разпределение на  суми по изпълнително дело, което е било  предявено с протокол от 28.09.2010 г.

Хасковският окръжен съд след преценка доводите на страните,обсъждане на събраните по изпълнителното дело доказателства и обясненията на държавния съдебен изпълнител, констатира следното:

Обжалван е  изготвен от държавния съдебен изпълнител при РС Хасково протокол за разпределение на суми по  изпълнително дело , изготвен на 17.08.2010 г. и  предявен с протокол от 28.09.2010 г.

Изпълнителното производство по изпълнителното дело е образувано по молба на взискателя „ Б.” ЕАД гр. Хасково срещу „ А.С.”  ЕООД гр. Хасково, въз основа на издаден на 14.07.2010 г. изпълнителен лист от РС Хасково.

Видно от представената с жалбата справка от търговския регистър  в полза на жалбоподателя., по силата на договор от *** г.,на 17.11.2009 г. е вписан  залог на търговско предприятие на длъжника  „ А.С.” ЕООД гр. Хасково, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. На 17.08.2010 г. държавния съдебен изпълнител е изготвил протокол за разпределение на постъпилите суми  по изпълнителното дело.Видно от този протокол, е че при извършеното разпределение не е определена сума за жалбоподателя В.И.М. За предявяване на разпределението на 28.09.2010 г. са били призовани взискателят „ Б. „ АД гр. Хасково, присъединеният взискател ТД на НАП гр. Пловдив – офис гр. Хасково и длъжника „ А.С.” ЕООД гр. Хасково. Видно от приложените по изпълнителното дело съобщения и от самият протокол е че  за предявяване на разпределението не е бил призован жалбоподателя В.И.М.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира подадената жалба за основателна и като такава следва да бъде уважена. Изготвеният на  17.08.2010 г. протокол за  разпределение на  суми по изпълнително дело № 125/2010 г. по описа на ДСИ  при РС-Хасково, предявен с протокол от 28.09.2010 г., е незаконосъобразен и следва да бъде отменен, а делото върнато на ДСИ при РС Хасково за изготвяне на ново разпределение, в което да бъдат съобразени правата на жалбоподателя В.И.М.

Процесуалните правила за присъединяване на взискатели са уредени в разпоредбите на чл.456 – 459 от ГПК, съгласно които присъединяването става с писмена молба на присъединяващия се, към която той прилага изпълнителен лист или удостоверение от съдия изпълнителя, че изпълнителният лист е приложен по друго изпълнително дело. Освен присъединяване по молба на кредитор, нашето право познава и т.нареченото присъединяване по право. При него съдия изпълнителя е длъжен служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор, като отдели сума за неговото удовлетворяване.

На първо място присъединен по правото кредитор е Държавата за дължимите й данъци, публични и други вземания/ чл.458 ГПК/. Присъединени по право са и кредиторът, в чиято полза е било допуснато обезпечение на иск чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор. Присъединени по право  са също ипотекарният кредитор, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният имот или заложената вещ.

Безспорно по делото е ,че жалбоподателят има качеството на заложен кредитор, по силата на  договор от *** г. , с който на 17.11.2009 г. е вписан  залог на търговско предприятие на длъжника  „ А.С.” ЕООД гр. Хасково, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения.  Изпълнението е насочено върху движими вещи и вземания на длъжника, които се включват в предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. С оглед на това жалбоподателят има качеството на  присъединен по право взискател и за ДСИ е съществувало задължението служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор като отдели сума за неговото удовлетворяване. Като не е сторил това ДСИ е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, поради което обжалваното разпределение следва да бъде отменено и делото се върне на ДСИ за изготвяне на ново разпределение, при което се вземат предвид правата на присъединения кредитор В.И.М.. В настоящото производство съдът не би могъл да се произнесе по същество, т.като в изпълнителното производство изобщо не са били взети правата на присъединения по право кредитор и не е извършено разпределение при съобразяване с неговите права.

Хасковският окръжен съд е отменил извършеното от ДСИ разпределение и е върнал делото на ДСИ  за извършване на ново разпределение, съобразно дадените указания.

Решението е влязло в сила. Пълният текст  http://okrsud.haskovo.net/sprweb/0063d810/620c1710.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ  № 16 от 18.01.2011 г. на Смолянския окръжен съд  по  дело № 20115400500033

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК предвижда хипотези на прекратяване на изпълнителното производство, при чието наличие то настъпва по силата на закона.Съдебният изпълнител в тези случаи действа при обвързана компетентност, Неговите правомощия  са да провери дали е налице някоя от визираните в закона хипотези, след което формално да я обяви  посредством постановление за прекратяване на изпълнителното производство. 

2.В конкретния случай действително е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а именно изтичане на повече от двугодишен срок от последното поискано от взискателя изпълнително действие, поради което обжалваното действие на ДСИ е законосъобразно.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 1, предл.ІІІ във вр. с чл.433,ал.1,т.8 от ГПК  и е образувано е по жалба на взискател срещу действията на държавен съдебен изпълнител, изразяващи се в прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 20.09.2010 г.

Като взе предвид оплакванията в жалбата, мотивите на държавния съдебен изпълнител и доказателствата по делото, съдът намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 435, ал. 1,предл.ІІІ от ГПК предвижда възможност за взискателя да обжалва прекратяването на изпълнителното производство.Предвид на това, жалбата е допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнителното производство е било образувано на 20.12.2004 г. по искане  въз основа на изп.лист от 12.02.2004г., издаден въз основа на влязло в сила решение № 571/14.10.2003г. по г.д.№ 752/2003г. на СРС за сумата от 583,45 лв. по договор за наем, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2003г. до  окончателното изплащане на сумата. В молбата за образуване на изпълнително производство взискателят е посочил способ на изпълнение чрез налагане на запор върху левови и валутни сметки или движимо имущество на длъжника.

Длъжникът е получил прозовката за доброволно изпълнение на 25.02.2005 г. и в указания срок не е извършил доброволно плащане. На 16.03.2005 г. е получил призовка за принудително изпълнение, която е оформена при отказ, с която е призован за насрочения на 11.04.2005г. опис на движими вещи в дома му в Г.С.. С протокол от 11.04.2005г. ДСИ не е извършил опис поради нередовно призоваване на взискателя и е отложил описа за друга дата. С молба от 20.09.2006г. взискателят е поискал издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред НАП за конкретизиране на недвижимите и движими имоти на длъжника , банковите му сметки и вземания. и такова съдебно удостоверение е издадено на 25.09.2006г.  С молба от 25.10.2006г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както и да бъде изискана справка от КАТ има ли регистрирани автомобили. От ОДП-С. е издадена справка на 27.10.2006г. за притежаван от длъжника лек автомобил Ф.Д.. С писмо от 02.11.2006г. ДСИ е изискал справка от ОДП-С. за настоящ адрес на длъжника и дали е напускал пределите на страната. С писмо изх.№ ***/07.11.2006г., получено на 08.11.2006г. ДСИ е уведомен за настоящият адрес на длъжника и че в периода от 01.01.2004г. до 07.11.2006г. не е напускал пределите на страната.

След датата 08.11.2006 г./ когато ДСИ е бил уведомен от МВР за настоящия адрес на длъжника/ до издаване на постановление от 20.09.2010г. взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия, което е констатирано от ДСИ, поради което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство.СмОС намира обжалваното действие по прекратяване на изпълнителното производство за законосъобразно.Разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК предвижда хипотези на прекратяване на изпълнителното производство, при чието наличие то настъпва ex lege. Съдебният изпълнител в тези случаи действа при обвързана компетентност, която касае единствено правомощията му да провери дали е налице някоя от визираните в закона хипотези, след което формално да я обяви /да й даде гласност/ посредством постановление за прекратяване на изпълнителното производство. В конкретния случай действително е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а именно изтичане на повече от двугодишен срок от последното поискано от взискателя изпълнително действие, поради което обжалваното действие на ДСИ е законосъобразно.

Смолянският окръжен съд е отхвърлил като неоснователна жалбата срещу действията на държавния съдебен изпълнител за прекратяване на изпълнително производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК. Решението е окончателно. Пълният текст     http://smolyandc.judiciary-bg.org/ courts/dc/smolian/webbcap.nsf/c68251221868f592c22577cf002ebfe1/1527b19d26ea0b43c225781d002986db? OpenDocument 

 Редактирано от адв. Стефка Атанасова

РЕШЕНИЕ  от  27 12. 2010 г на    ДОБРИЧКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговска колегия  по в.гр.д. № 899 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Размерът на вземането/главница и лихви/ се съдържа в изпълнителния титул /изпълнителния лист/ е  определянето му отново чрез икономическа експертиза  е извън обсега на производството по обжалване действията на съдебния изпълнител.

2. По повод жалбата с правно основание чл.435 ал.3 от ГПК съдът контролира само и единствено редовността на извършеното наддаване по публичната продан и дали имуществото е възложено на най-високата предложена цена.

3.Цената на недвижимия имот се определя от съдебния изпълнител при спазване на изискванията на чл.468 от ГПК като съдебният изпълнител може да назначи вещо лице.Самото определяне на цената е самостоятелно действие, което не подлежи на обжалване.

4. Началната цена, от която започва наддаването не може да бъде контролирана и изменяна от съда пред вид необжалваемостта на действията по определянето й.

5. Обхватът на проверката в производството по чл. 435, ал.3 от ГПК  е изключително ограничен до редовността на наддаването и обстоятелството. Оплаквания, свързани с ненадлежно оформени съобщения, неуведомяването на съпруга недлъжник, пороци при извършване в разпределението, доводи за нарушаване на правата на  държавата като присъединен взискател  не са предмет на разглеждане в това производство.

Производството е по реда на чл.435 ал.3 от ГПК по повод обжалване действия на съдебен изпълнител.

 Жалбата срещу постановление за възлагане на недвижим имот-самостоятелен обект в сграда –административен офис,с идентификатор №*** по изп.д.№***по описа на ЧСИ Г.С.,рег.№ *** на КЧСИ. Жалбоподателят навежда доводи за  незаконосъобразност на извършеното възлагане на недвижим имот: самостоятелен обект в сграда –административен офис,с идентификатор №*** ,поради ненадлежно наддаване. Твърди         ,че имотът е продаден на цена многократно по-ниска от реалната му пазарна стойност,без уведомяване на съпругата-недлъжник,при допускане на процесуални нарушения,сочени в жалбата .Жалбоподателят счита ,че цената е основен първоначален елемент от наддаването,поради което надлежното надаване предполага и надлежно определяне на цената от която то започва.Правят се искания за насрочване на делото за разглеждане в открито заседание ,за назначаване на експертиза за определяне справедливата пазарна стойност на възложения имот,както и размера на претендираните от взискателя суми –главница и неустойки.

 Ответникът по жалбата оспорва основателността й.Счита ,че извършените преди проданта действия по насрочване,определяне на начална цена и др.са извън предмета на обжалването по чл.435 ал.3 от ГПК.Наддаването е законосъобразно проведено и имота е възложен на купувача ,предложил най-високата цена.

Съдът намира за установено следното:Делото е образувано от взискателя ЕООД”А.”,гр.Р. срещу длъжника ЕТ”Б. - И.С.”,гр.Р. по изпълнителен лист от 29.03.2010 г. на Апелативен съд гр.В..Изпълнителният титул съдържа размера на задължението,включително главница и лихва,поради което неоснователно е искането на жалбоподателя за допускане на съдебно –икономическа експертиза за определяне на размера на задължението.Определянето на този размер е извън обсега на настоящото производство .По повод подадената жалба с правно основание чл.435 ал.3 от ГПК съдът контролира само и единствено редовността на извършеното наддаване по публичната продан и дали имуществото е възложено на най-високата предложена цена.Съгласно чл.485 от ГПК цената на недвижимия имот се определя от съдебния изпълнител,при спазване на изискванията на чл.468 от ГПК.При определяне на цената съдия изпълнителят може да назначи вещо лице.Самото определяне на цената ,чрез изготвянето на оценка е самостоятелно действие,което не подлежи на обжалване. В тази насока е константната съдебна практика. Началната цена на имота е тази,от която започва наддаването, но пред вид необжалваемостта на действията по определянето й, тя не може да бъде контролирана и изменяна от съда.

Публичната продан на имота е редовно разгласена с обявление от 30.04.2010 г.Получени са три наддавателни предложения ,които са отворени в деня на наддаването -04.06.2010 г.,съобразно разпоредбата на чл.492  ал.1 от ГПК,след изтичане на срока за подаването на писмени възражения-03.06.2010 г.,съгласно обявлението.Съставен е протокол,подписан от явилите се наддавачи ,в който наддавателните предложения са обявени по реда на тяхното постъпване. Най –висока цена след устно наддаване е предложил ЕАД”Е.Г.”,който е наддал с една стъпка над предложението на  ООД”С.Г.”-размера на един задатък, над най-високото наддавателно предложение, изпълнена е процедурата на чл.492 ал.2 от ГПК. ООД”С.Г.” се е отказал от по-нататъшно наддаване. Наддаването е извършено законосъобразно и имотът е възложен на най-високата предложена цена.

Всички останали оплаквания, свързани с ненадлежно оформени съобщения, неуведомяването на съпруга недлъжник, пороци при извършване в разпределението, доводи за нарушаване на правата на  държавата като присъединен взискател и други визирани в жалбата основания за отмяна на издаденото постановление за възлагане ,не са предмет на разглеждане в настоящото производство и не се обсъждат по жалбата на длъжника по чл.435 ал.3 от ГПК. Обхвата на проверката в производството е изключително ограничен до редовността на наддаването и обстоятелството,дали имотът е възложен на най-високата предложена цена.

Съдът е оставил без уважение жалбата срещу постановлението за възлагане на недвижим имот.

Решението не подлежи на обжалване. Пълтият текст тук   http://os-dobrich.linkbg.org/2010/12/4/0063d810/899c2710.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти