Въпросът за изтеклата погасителна давност не се решава в изпълнителното производство

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   № 1445  от 18.11.2010  г.  на  ПЛОВДИВСКИЯ                 
АПЕЛАТИВЕН СЪД , гражданско отделение,  първи   състав, по гражданско дело
 № 10034 по описа за 2010 година.
 
ТЕЗИ  НА СЪДА

1. Образуването на изпълнително дело и провеждащото се по него изпълнение са неподлежащи на обжалване действия на съдебния изпълнител.

2 . Съдът не е копметентен  да прекрати самото изпълнително производство.

3. Въпросът за погасителната давност не може и не следва да бъде решаван в изпълнителното производство, респективно от съда в производството по обжалването на действията на съдебния изпълнител;

4. Въпросът за погасителната давност може да се разглежда по исков ред и единствено влязлото в сила съдебно решение, ако е в полза на настоящите жалбоподатели, би било основание за прекратяване на изпълнението по чл.433 т.7 от ГПК.


Обжалвано е определение на Пловдивския окръжен съд, е оставена без разглеждане, като недопустима жалбата, предявена от Г. В. О. и П. Г. О., и двамата от град А., длъжници по изп.д.  на ЧСИ А. А. против образуването и провеждането на изпълнение по същото изпълнително  дело и искането за неговото прекратяване.
.
Пловдивският апелативен съд, след като обсъди оплакванията, изложени в частната жалба, и доводите, наведени от страните, и като извърши проверка на обжалваното определение съобразно изискванията на чл.278 във вр. с чл. 270-272 от ГПК, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 275 ал.І ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Жалбоподателите искат прекратяване на изпълнителното дело поради „изтекъл давностен срок и по ЗЗД – изтекла 5-годишна погасителна давност”, както и поради това, че по изпълнителния лист, по който е образувано изпълнителното производство, е било  образувано преди това  друго изпълнително дело на ДСИ при РС – А. , производството по което е било прекратено, на основание чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК (отм.).

Към делото са приложени обясненията на ЧСИ А. А. по чл.436 ал.3 изр. последно от ГПК, според което „жалбата е недопустима, тъй като посоченото от жалбоподателите действие „образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист с изтекла давност” не е сред изрично предвидените в чл.435 от ГПК действия, които страните могат да обжалват”. По отношение на твърдяното изтичане на погасителна давност, ЧСИ А. А. пояснява, че: с образуването на изпълнително дело по описа на ДСИ при РС А. се е прекъснала общата 5-годишна давност, съгласно чл.116 б.”в” от ЗЗД; че от 12.05.2005г. – датата на връчване на призовката за доброволно изпълние, и от 25.05.2005г. – датата на последното изпълнително  действие – започва да тече нова 5-годишна давност, съгласно чл.117 ал.1 от ЗЗД; че изп.д. № 194/2010г. по описа на ЧСИ А. А. е образувано на 09.03.2010г., т.е. преди да изтече общата 5-годишна давност.”

По делото се установява, че предмет на изпълнението е вземането по изпълнителен лист от 08.03.2005г., издаден съгласно влязло в сила решение по гр.д.. на РС – А. , с което длъжниците Г. О. и П. О. са осъдени да заплатят на взискателя П. Г. К. сумата 300 (триста) лева. По този изпълнителен лист, последователно са образувани следните две изълнителни. дела , изпълнението по второто се обжалва с процесната жалба.

За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, Пловдивският окръжен съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба против действията на ЧСИ, предвид разпоредбата на чл.435 от ГПК – жалбата е подадена срещу неподлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител, а именно: образуването на изпълнително дело и провеждащото се по него изпълнение. Освен това, не е от компетенциите на съда прекратяването на самото изпълнително производство. Пловдивският окръжен съд е приел, също така, че въпросът за погасителната давност не може и не следва да бъде решаван в изпълнителното производство, респективно от съда в производството по обжалването на действията на съдебния изпълнител; че този въпрос би следвало да бъде предмет на разглеждане по исков ред и единствено влязлото в сила съдебно решение, ако е в полза на настоящите жалбоподатели, би било основание за прекратяване на изпълнението по чл.433 т.7 от ГПК.

Изводите на решаващия окръжен съд напълно кореспондират на доказателствата по делото и на разпоредбите на ГПК – чл.435 и сл. от ГПК – и като такива се споделят напълно от въззивната инстанция. При тези данни правилно Пловдивският окръжен съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, поради което определението му за оставянето й без разглеждане, като законосъобразно и правилно, е  потвърдено.
 
Определението е окончателно. Пълният текст
http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/OG01034_10_181110.html


Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Правният интерес на ипотекарните длъжници да обжалват  постановление постановлението за възлагане на имот произтича от това, че ако имотът бъде продаден на по-висока цена от размера на дълга, те биха получили разликата между двете стойности

ОПРЕДЕЛЕНИЕ от 16.11.2010 г. на ПЛОВДИВСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД  по частно гражданско дело № 1103/2010 г.
 
ТЕЗИ НА СЪДА

 Опис на пари в обменно бюро

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1391  от 05.11.2010 г. на  ПЛОВДИВСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по частно гражданско дело № 1049/2010 г. по описа на ПАС
 
ТЕЗИ НА СЪДА

1. Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице.

2.  Парите са движими вещи, емитирани от БНБ и санкционирани от държавата /левове и стотинки/, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения /чл. 25, ал. 2 ЗБНБ/.

3. На  датата на описа на движимите движимите вещи  парите са се намирали във владение на длъжника С. З., затова се приема, че той е осъществявал фактическата власт върху тях за себе си. При доказателствена тежест, лежаща върху жалбоподателя А.Б., той не е установил по несъмнен и категоричен начин, че  той е осъществявал владението върху парите посредством длъжника З. , поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.

4.Разписката, с която жалбоподателят е прадал парите на длъжника представлява частен документ по смисъла на чл. 181 от ГПК без достоверна дата и като такъв не може да бъде противопоставен на третите лица, в т.ч. на кредитора Й. М.

Съдът е сезиран с частна жалба от А. Б. против определение на Пазарджишкия окръжен съд.Частната жалба е подадена в срок, налице са всички други законови изисквания за нейната допустимост и редовност, поради което тя е допусната за разглеждане  по същество.

Жалбоподателят е трото лице за изпълнително дело по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд - Пазарджик е било образувано по подадена от Й. М. против  И. З. , Д. З. , С. З. и Б. З. молба и въз основа на изпълнителен лист , издаден  от Пазарджишкия районен съд, по силата на който И. З. , Д. З. , С. З. и Б. З. са осъдени да заплатят солидарно на Й. М. сумата 100 000 евро главница по договор за заем с нотариална заверка на подписа, законната лихва върху главницата от 08.03.2010 г. до изплащане на вземането и 3 911,66 лв. разноски по делото.

Поканите за доброволно изпълнение са получени от длъжниците Б. З. лично на 25.03.2010 г., от И. З. чрез съпруга й Д. З. на 19.05.2010 г. , от Д. З. лично на 19.05.2010  и от С. З. чрез баща му Д. З. на 19.05.2010 г.

По искане на взискателя на 17.06.2010 г. е бил извършен опис на движимо имущество, намиращо се в гр. П., ул. .., в обменното бюро с наемател С. З. в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ „И.", като са съставени три протокола за опис, два от които за движими вещи и един, в който са описани монети и банкноти в местна и чуждестранна валута, внесени по сметка на държавния съдебен изпълнител по делото.

Против извършения опис на движими вещи и иззетата сума от 19 300 лв. е подадена жалба от А. Б. с твърдения, че сумата е негова, получена от майка му, която е предал на длъжника С. З. на съхранение, а е недопустимо насочване на принудително изпълнение спрямо активи, които не са собствени на длъжника, като се иска да бъде отменено обжалваното действие и иззетата сума да му бъде върната.

С обжалваното определение съдът е отменил определението си от съдебно заседание на 10.08.2010 г., с което е даден ход на устните състезания по делото, оставил е без разглеждане жалбата на Б. и е прекратил производството по делото, като е приел, че жалбата е недопустима.

Настоящият състав счита, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което то следва да бъде потвърдено, а постъпилата против него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице.

Безспорно е, че парите са движими вещи, емитирани от БНБ и санкционирани от държавата /левове и стотинки/, които са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения /чл. 25, ал. 2 ЗБНБ/.

От цитирания опис от 17.06.2010 г. е видно, че към тази дата движимите вещи - пари са се намирали във владение на длъжника С. З. , като следва да се приеме, че той е осъществявал фактическата власт върху тях за себе си.

При доказателствена тежест, лежаща върху жалбоподателя, той не е установил по несъмнен и категоричен начин, т.е. при условията на пълно доказване, че е осъществявал владението върху вещите посредством длъжника З. , поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.

По делото е представена разписка от 19.05.2010 г., с която С. З. , действащ като едноличен търговец с фирма ЕТ „И.", е декларирал, че е получил от А. Б. сумата 19 300,00 лв. чиято еврова равностойност в размер на 9 850 евро следва да му бъде предадена при поискване. Цитираната разписка представлява частен документ по смисъла на чл. 181 от ГПК без достоверна дата и като такъв не може да бъде противопоставен на третите лица, в т.ч. на кредитора Й. М.

Предвид изложените мотиви съдът счита, че жалбоподателят няма процесуална възможност да обжалва посоченото действие на съдебния изпълнител, а при претенции за самостоятелни права върху имуществото, върху което е насочено изпълнението, може да ги упражни по исков път по реда на чл. 439 от ГПК.
 
Ето защо съдът е оставил без уважение  частната жалба.
 
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст
http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/OG01049_10_051110.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти



 

Привилегировани разноски в изпълнителното производство

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №123  от 15.09.2011 г. на АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в закрито заседание на 15.09.2011  по  частно гражданско дело № 458/2011.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпределение се извършва, когато събраната сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, като най-напред се отделят суми за вземанията, подлежащи на предпочтително удовлетворяване.

2. Разпоредбата на чл. 136 ЗЗД определя реда на привилегиите. Най-напред се удовлетворяват вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски.

3. За да се признае правото на предпочтително удовлетворение на вземанията за разноски, те трябва да отговарят на следните кумулативно предвидени предпоставки: да са свързани с обезпечаването или с принудителното изпълнение на притезанието,  да са направени за имота, върху който е насочено изпълнението, и то така, че от тях да се ползват всички взискатели. Само тогава те ще попаднат в първи ред при изготвяне на разпределението.

4.  Разноски,свързани с обезпечението са разноските по налагането на запори и възбрани, учредяване на ипотеки, особени залози – все действия, насочени към запазване на длъжниковото имущество, за да може то да послужи за удовлетворяване на кредиторите му.

4. В разноските, свързани с изпълнението се включват разноските по издирване на имуществото на длъжника, извършване на опис, оценка, назначаване на пазач и други действия, подчинени на същата цел.

 5. Не се удовлетворят с препдочитание разходите на присъединените взискатели по издаване на изпълнителни листи, защото изпълнителното производство не е образувано въз основа на тях и те по никакъв начин не ползват останалите кредитори. Няма да се ползват от привилегията по чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД и разноските на присъединените взискатели за адвокатски хонорари.

6. Разноските по вдигане на обезпеченията не са разходи по изпълнението, защото  хронологически  те не попадат във времевите рамки на изпълнителното произовдство. Същите разноски не са и разходи по обезпечаването по смисъла на чл. 136 ал.1 т.1 от ЗЗД.

7.Заличаването на ипотека върху недвижим имот, продаден на публична продан се извършва по искане на заинтересованото лице. В случая това е купувачът от публичната продан. От ипотекарния кредитор се изисква само нотариално заверено писмено съгласие.

В този смисъл разноските по заличаване на обезпеченията не са в тежест на жалбоподателя, но дори и да бяха, те не отговарят на другото условие на чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД, а именно – от тях няма да се възползват взискателите, а само купувачът на публичната продан. Ето защо правилно съдебният изпълнител не ги е включил в разпределението

Подадена е частна жалба от „ЦКБ” АД гр.София срещу решение на Окръжен съд гр.Добрич, с което е оставена без уважение жалбата срещу разпределението, извършено на 17.01.2011 по изп.д. № ..по описа на ЧСИ

 Жалбоподателят е присъединен взискател по изпълнителното дело в качеството си на обезпечен кредитор с ипотека върху недвижимия имот, изнесен на публична продан, както и с особен залог върху търговското предприятие на длъжника, в чийто патримониум е включен същият имот. В резултат от предприетите изпълнителни действия имотът е възложен на „ЕОН Асет Мениджмънт” ООД с влязло в сила постановление за възлагане от 29.11.2010 год. С постановление от 17.01.2011 год. е предявено разпределението на събраните суми по изпълнителното дело.

Съгласно чл.460 ГПК разпределение се извършва, когато събраната сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, като най-напред се отделят суми за вземанията, подлежащи на предпочтително удовлетворяване.

Разпоредбата на чл. 136 ЗЗД определя реда на привилегиите, като на първо място се удовлетворяват вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. За да се признае правото на предпочтително удовлетворение на вземанията за разноски, те трябва да отговарят на следните кумулативно предвидени предпоставки: да са свързани с обезпечаването или с принудителното изпълнение на притезанието,  да са направени за имота, върху който е насочено изпълнението, и то така, че от тях да се ползват всички взискатели. Само тогава те ще попаднат в първи ред при изготвяне на разпределението.

Най-напред следва да се отговори на въпроса: кои разноски са свързани с обезпечението и кои – с принудителното изпълнение. В първия случай това са разноските по налагането на запори и възбрани, учредяване на ипотеки, особени залози – все действия, насочени към запазване на длъжниковото имущество, за да може то да послужи за удовлетворяване на кредиторите му. Втората хипотеза включва разноските по издирване на имуществото на длъжника, извършване на опис, оценка, назначаване на пазач и други действия, подчинени на същата цел. И в двата случая важи изискването направените разноски да са от полза за всички кредитори. Така например, няма се удовлетворят с препдочитание разходите на присъединените взискатели по издаване на изпълнителни листи, защото изпълнителното производство не е образувано въз основа на тях и те по никакъв начин не ползват останалите кредитори. Няма да се ползват от привилегията по чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД и разноските на присъединените взискатели за адвокатски хонорари.

Същото се отнася и за разноските по вдигане на обезпеченията, за чието включване в разпределението претендира жалбоподателят. На първо място – това не са разходи по изпълнението, защото чисто хронологически не попадат във времевите рамки на изпълнителното произовдство. Не са и разходи по обезпечаването по смисъла на чл. 136 ал.1 т.1 от ЗЗД. Както беше посочено по-горе, цитираната разпоредба визира обезпечителните разходи като подготвителни действия по отношение предстоящото принудително изпълнение. Разходите по вдигане на обезпеченията очевидно не са такива. Най-важното и определящо в случая е обаче, че съгласно чл.19 ал.3 от Правилника за вписванията заличаването на ипотека върху недвижим имот, продаден на публична продан се извършва по искане на заинтересованото лице. В случая това е купувачът от публичната продан, какъвто жалбоподателят не е. От него, като ипотекарен кредитор, се изисква само нотариално заверено писмено съгласие ва осн. чл. 19 ал.1 от Правилника за вписванията. В този смисъл разноските по заличаване на обезпеченията не са в тежест на жалбоподателя, но дори и да бяха, те не отговарят на другото условие на чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД, а именно – от тях няма да се възползват взискателите, а само купувачът на публичната продан. Ето защо правилно съдебният изпълнител не ги е включил в разпределението.  

Поради изложените мотиви, настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е оставил без уважение жалбата. Апелативният съд е оставил в сила обжалваното решение.

Решението е окончателно. Пълният текст  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-458-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 ОПРЕДЕЛЕНИЕ №544 от 20.09.2011 г. на  АПЕЛАТИВЕН СЪД - ВАРНА ,  Гражданско отделение по  въззивно частно гражданско дело №  478 по описа за 2011 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

Съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или  ипотека за обезпечение на дълга. В този случай жалбоподателката в качеството на трето лице – ипотекарен гарант има право да обжалва онези действия на съдия изпълнителя, които в изпълнителния процес може да обжалва и самият длъжник.

Обжалвано е  решение на Варненския окръжен съд № 920/08.07.2011 г. в часста му , с която е оставена без разглеждане като недопустима жалба срещу действията на частен съдебен изпълнител, изразяващи се в опис на  недвижим имот и насрочване на публична продан на същия при твърдения, че жалбоподателката не фигурира като длъжник в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело; не са й връчени книжа, обосноваващи конституирането като „ипотекарен гарант”; депозирала е възражение срещу издадената срещу длъжника заповед за изпълнение; налице е и определение на ВОС, по силата на което производството по изпълнителното дело е било  спряно.

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнителното дело е образувано въз основа на издаден в полза на „Търговска банка Инвестбанк” АД-София срещу „С” ООД - в несъстоятелност за заплащане на сумите: 240 000 лева, представляваща част от задължение за начислена за времето от 26.05.2009 г. до 15.02.2011 г. лихва по договор за кредит от 02.03.2007 и 7 536 лева – разноски по делото. Съгласно приложения договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот по нот. акт  за обезпечаване на вземането на „ТБ Инвестбанк” АД от „С” ООД по гореупоменатия договор за кредит в полза на кредитора са учредени три ипотеки, първата от които от жалбоподателката  върху ап. №    в сградата на ул.  в гр. Варна.  С молбата си за образуване на изпълнително дело срещу длъжника „С” ООД – в несъстоятелност взискателят „ТБ Инвестбанк” АД е посочил начи на изпълнение – налагане възбрани, извършване на описи, определяне на начални цени и изнасяне на публична продан на имотите, върху които е учредена договорна ипотека. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице /в случая жалбоподателката А. К./, дало своя вещ в залог или  ипотека за обезпечение на дълга. В тази случай жалбоподателката в качеството на трето лице – ипотекарен гарант има право да обжалва онези действия на съдия изпълнителя, които в изпълнителния процес може да обжалва и самият длъжник. Разпоредбата на чл. 435, ал. 2 и 3 от ГПК лимитативно изброява подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител от длъжника, респ. ипотекарният гарант. По отношение на жалбата на К. за насочване на иизпълнението върху несеквестируемо имущество ВОС се е произнесъл по същество. Що се касае до останалите посочени в жалбата на К. основания, същите не попадат в нито една от предвидените в чл. 435, ал. 2 и 3 от ГПК хипотези, даващи й право на жалба, поради което подадената такава от нея се явява недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Поради съвпадане на направените от окръжния съд и настоящата инстанция изводи определението в обжалваната му част е потвърдено.

Определението е окончателно . Пълният текст

  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-478-2011.htm 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  от   ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ по въззивно търговско дело № 1486 по описа за 2010г

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Въводът във владение е способът, предвиден от ГПК, за принудително изпълнение на вземане както за предаване на владението, така и за предаване на държането на недвижими имоти.

2. Възможността въводът да бъде осъществен спрямо трети лица се преценява в зависимост от това дали се изпълнява съдебно решение за предаване на владение или за предаване на държане и дали изпълнителната сила на решението се разпростира и по отношение на намерените в имота трети лица.

3. Когато се изпълнява съдебно решение за предаване на държание, взискателят не може  да бъде конституиран от съдебния изпълнител като владелец на недвижим имот по отношение на лица, които осъществяват владение. В противен случай  принудителното изпълнение би излязло извън предмета на признатото субективно право или защитеното фактическо положение със съдебното решение и би се прекъснало, без основание, владението на всички трети лица, включително и на действителния собственик на имота, ако той е различен от длъжника.

В случаите на принудително изпълнение на съдебно решение за възстановяване на владение въвод не може да бъде извършен срещу заварени в имота трети лица - владелци, които владеят имота преди завеждането на иска, решението по който се изпълнява, и едновременно с това заявяват самостоятелни права, които изключват правата на длъжника. В тези случаи не е необходимо третите лица да доказват по исков ред заявените правата, а взискателят трябва да предяви иск срещу тях.

5.Съществуващото понастоящем фактическо положение е създадено чрез обжалваното действие на съдебния изпълнител, чиято незаконосъобразност е установена по силата на настоящото решение. Това поражда служебно задължение за съдебния изпълнител да осъществи обратен въвод, без заплащане на такса, което произтича пряко от конститутивното действие на решението.

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК. Трети лица по отношение на изпълнението  са обжалвали действията на частен съдебен изпълнител, съставляващи въвод във владение на недвижим имот. Жалбата е подадена от легитимирани лица по смисъла на чл. 435, ал. 5 от ГПК, в срока по чл. 436 от ГПК, считано от датата на осъществения въвод във владение, срещу подлежащи на обжалване действия на съдебен изпълнител, и се преценява като процесуално допустима.Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства,  намира следното:

Изпълнителното дело по описа на ЧСИ с район на действие ОС Варна, е образувано по писмена молба на БАН, приложен изпълнителен лист, издаден от ВРС – ХХІV състав въз основа на влязло в сила съдебно решение, по силата на което длъжникът С.Д.Д. в качеството му на ЕТ “ ГОТ-С- С.Д.”***, е осъден да опразни и предаде на взискателя следните сгради: три броя бунгала без санитарен възел; три броя бунгала със санитарен възел; лятна чешма /умивалня/; лятна баня; барака -тоалет с баня; барака - кухня с размери 27м х 6м; голяма барака с размери 38м х 10м, изградени в имот пл.№ 2231 по КП на м-ст “Карантината” от 1968г., 29-ти микрорайон на гр. Варна, кв. Аспарухово. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 27.04.2010г. с посочена дата за принудително изпълнение – 03.05.2010г. На 03.05.2010г. е подадено становище от В.Д.Т., Г.С.Г. и М.А.Н., в което се сочи, че те се легитимират като собственици на имота, в който се намират процесните бунгала и бараки, въз основа на договор за продажба на недвижим имот по нот. акт № 178, том II, рег. № 4202, дело 344 от 2003г., както и въз основа на всички представени пред нотариуса документи, посочени в договора, включително решение за отмяна на присъда и конфискация. Твърди се също, че въз основа на посочените документи и на основание чл. 92 от ЗС лицата, от чието име е подадено становището, са собственици и на всички сгради в имота, с изключение на изрично посочените в Заповед  на Министъра на финансите и запазени от държавата в суперфициарна собственост, измежду които не са процесните бунгала. Към становището са приложените заверени преписи на описаните документи, в това число нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който на 21.01.2003г. М.А.Н., като собственик на ¾ ид.ч., и В.Д.Т., като собственик на ¼ ид.ч., продават на Г.С.Г., съразмерно на дяловете си, общо 1/10 ид.ч от следния техен съсобствен недвижим имот.

След постъпване на становището е определена нова дата за принудително изпълнение – въвод във владение, на 09.06.2010г. от 11.00 часа, за които дата и час длъжникът не е редовно уведомен.

С протокол от 09.06.2010г. на ЧСИ е удостоверено извършването на принудително отнемане от длъжника и предаване на фактическото владение на взискателя на недвижим имот, описан съобразно индивидуализацията в изпълнителното основание. В протокола са отразени обстоятелствата, че ЧСИ е допуснат до имота от пълномощник на В.Д.Т., Г.С.Г. и М.А.Н. – собственици на земята, в която се намират процесните постройки, както и направените изявление от адв. Б.Ж., в качеството му на пълномощник на третите лица, заявяващи право на собственост и упражняване на владение по отношение на имота, включително и по отношение на постройките, преди завеждането на делото, решението по което се изпълнява. Процесните бунгала и бараки са запечатани от ЧСИ, като е определен седемдневен срок на длъжника за опразването им. В протокола не е посочено на какво основание и въз основа на кои документи ЧСИ е приел, че третите лица са придобили владението по отношение на отнетите вещи след завеждането на иска, решението по който се изпълнява.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въводът във владение е способът, предвиден от ГПК, за принудително изпълнение на вземане както за предаване на владението, така и за предаване на държането на недвижими имоти. Изпълнителният способ е един, независимо от това дали се осъществява за защита на фактическо положение или на субективно право, от което произтича вземането– от облигационно или от вещно правоотношение и как е удостоверено – в съдебно или несъдебно изпълнително основание. При всички случаи обаче възможността въводът да бъде осъществен спрямо трети лица се преценява в зависимост от това дали се изпълнява съдебно решение за предаване на владение или за предаване на държане и дали изпълнителната сила на решението се разпростира и по отношение на намерените в имота трети лица.

В случаите, при които се изпълнява съдебно решение за предаване на държане, взискателят не може, въз основа на въвода, да бъде конституиран от съдебния изпълнител като владелец на недвижим имот по отношение на лица, които осъществяват владение, тъй като принудителното изпълнение би излязло извън предмета на признатото субективно право или защитеното фактическо положение със съдебното решение и би се прекъснало, без основание, владението на всички трети лица, включително и на действителния собственик на имота, ако той е различен от длъжника. По аргумент от разпоредбите на чл. 523 от ГПК и в случаите на принудително изпълнение на съдебно решение за възстановяване на владение въвод не може да бъде извършен срещу заварени в имота трети лица - владелци, за които е установено, че осъществяват владение по отношение на имота преди завеждането на иска, решението по който се изпълнява, и едновременно с това заявяват самостоятелни права, които изключват правата на длъжника. В тези случаи не е необходимо третите лица да доказват по исков ред заявените правата, а взискателят трябва да предяви иск срещу тях.

В случая изпълнителният лист, по който е образувано изпълнителното производство, е издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 233 от ЗЗД, за връщане на наети постройки от наемателя на наемодателя, след прекратяване на договор за наем. Искът не е петиторен и в този процес предмет на спора не са правото на собственост и владение, а правото на наемодателя да получи постройките от лицето, което е облигационно задължено спрямо него, по силата на прекратения наемен договор. Жалбоподателите се легитимират като собственици на имота, в който се намират процесните бунгала и бараки, по силата на документи, част от които се ползват с материална доказателствена сила. Същевременно постройките, чието опразване и предаване е предмет на изпълнителното производство, не съставляват годен самостоятелен предмет на вещни права, а са приращения, следователно до момента, в който същите са прикрепени към земята, по отношение на тях не може да бъде упражнявано самостоятелно владение, отделно от владението на недвижимия имот, върху който са построени.

По изложените съображения съставът на съда намира, че влязлото в сила съдебно решение, въз основа на което е издаден изпълнителен лист в полза на взискателя БАН срещу длъжника С.Д.Д. в качеството му на ЕТ “ ГОТ-С- С.Д.”***, няма сила на присъдено нещо спрямо жалбоподателите – владелци, чието правно положение не предполага придобиване на спорното право от длъжника -държател на постройки в чужд имот, респ. изпълнителното основание не установява право на принудително изпълнение по отношение на жалбоподателите. Посоченото обосновава извода за незаконосъобразност на обжалвания въвод, обективиран в протокол от 09.06.2010г., поради извършването му в противоречие с чл. 523, ал. 1 от ГПК, поради което същият следва да бъде отменен.

Съществуващото понастоящем фактическо положение е създадено чрез обжалваното действие на съдебния изпълнител, чиято незаконосъобразност е установена по силата на настоящото решение. Това поражда служебно задължение за съдебния изпълнител да осъществи обратен въвод, без заплащане на такса, което произтича пряко от конститутивното действие на решението.

Съдът е  отменил  действията на частен съдебен изпълнител по изпълнително дело № , съставляващи въвод във владение на недвижим имот.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Пълният текст   http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=519853

Редактирано от адв. Стефка Атанасова                 

РЕШЕНИЕ  от 04.02.2011 г. на  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, по гр.д. № 14 по описа на съда за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  При отказ от наследство от страна на наследниците на починал длъжник в изпълнителното производство съдебният изпълнител трябва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това

2.Отказът от наследство отнема възможността принудителното изпълнение да се насочи върху имуществото на отказалите се наследници.

3.Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН. 4.

4. Отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 433 от ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

5. В случай на отказ от наследство съдебният изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

Производството е образувано по жалба на НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ  с правно основание чл.435 ал.1 от ГПК.  Обжалвано е Постановление на Държавния съдебен изпълнител при РС-Сливен  по изпълнително дело № .. с което е прекратено изпълнителното производство образувано против Жоро И. К. ***.

От представените към жалбата писмени доказателства и представеното копие на изпълнителното дело съдът намира за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Изпълнително дело №  по описа на ДСИ при Районен съд гр.Сливен е образувано по молба на Агенция за държавни вземания и е изпратено по компетентност на основание чл.427 от ГПК от Съдия изпълнител при Районен съд Елхово против Ж. И. К. *** за сумата от 23 634,45 лева, представляващи главница от 21 163,75 лева, обезщетение за забава 2470,70 , и законната лихва върху главницата от 21 163,75 считано от 02.02.2005 год. до окончателното й изплащане и разноски по делото.  Дължимата сума е образувана от два изпълнителни листа издадени в полза на Държавен фонд „Земеделие” със седалище и адрес на управление гр.София.

Със законодателна § 36 ал.1 и 35 ал.2 от ПЗР на ЗИДДОПК в сила от 01.01.2010 год.ДВ, бр. 32 от 2009 г.) Национална агенция по приходите е правоприемник на активите, пасивите, правата, задълженията и архива на Агенцията за държавни вземания, и е страна  по незавършените към този момент съдебни производства включително и изпълнителни..  Съгласно чл.3 ал.7 т.5 от ЗНАП Агенцията събира следните частни държавни вземания на Държавен фонд "Земеделие", за които има издаден изпълнителен лист по реда на чл. 27, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители.

С Разпореждане от 20.07.2010 год. ДСИ е конституирал като взискател Националната агенция по приходите и като длъжници И.Ж.К. и Г.Ж.К. по нарочна молба на Националната агенция по приходите на основание чл.429 ал.2 от ГПК като наследници на починалия длъжник Ж. И. К. *** поч. на 23.04.2009 год., по удостоверение за наследници № 40 от 08.04.2010 год. на Кметство с.Ковачите.

На новоконституираните длъжници не е връчено съобщение за това обстоятелство и не им е връчена призовка за доброволно изпълнение.

По делото е представено удостоверение изх.№  год. и удостоверение, от които е видно, че по ч.гр.д № . по описа на СлРС    Г.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. *** , който е вписан в регистъра на съда под № 44  с определение  и по частно гражданско дело №  по описа на СлРС.   И.Ж.К. се отказва от наследството на Ж. И. К. , който отказ е вписан под № 45 с определение №

С постановление от 28.09.2010 год. ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по изпълнителното дело, като е мотивирал постановлението си с отказа от наследство на двамата наследници на длъжника и е посочил нормата на чл.26 от ГПК, като в диспозитива на постановлението изрично е посочил, че изпълнителното производство се прекратява поради липса на лице против което да се води изпълнителното дело, поради отказа от наследство на наследниците на длъжника.

Съобщението за прекратяването на изпълнителното дело е връчено на взискателя на 15.10.2010 год.

Жалбата на взискателя против постановлението за прекратяване на изпълнителното производство е постъпила на 18.10.2010 год.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Жалбата е допустима, като подадена от взискателя като страна в изпълнителното производство против действие на ДСИ-при РС-Сливен, с което се прекратява производството по принудителното изпълнение по смисъла на чл.435 ал.1 от ГПК. Подадена е от надлежна страна срещу акт на съдия изпълнител изрично посочен в нормата на чл.435 ал.1 от ГПК и подлежащ на обжалване по този ред и е спазен преклузивният срок по чл. 436 от  ГПК.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

ДСИ при РС-Сливен е прекратил производството по принудителното изпълнение на основание чл.26 от ГПК, тъй като няма надлежна страна срещу която да се води производството.

Този извод на ДСИ при РС-Сливен е незаконосъобразен. Основанията за прекратяване на изпълнителното производство са изрично изброени в хипотезите на чл.433 от ГПК. В случая при констатиран отказ от наследство от страна на конституираните наследници ДСИ следва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това. ДСИ е прекратил изпълнителното производство без да даде възможност на взискателя да посочи наследници от друг ред, които са съгласни да приемат наследството. Освен това на основание чл.11 от ЗН при предвидените в закона хипотези наследството се приема от държавата с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата, гаражи  както и парцели и имотите предназначени за жилищно строителство които стават собственост на Общината в чиито район се намират те.

Наследниците на длъжникът в изпълнителното производство са доказали, че са се отказали от наследството на починалия си наследодател по реда на чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН. Този отказ отнема възможността да се насочи изпълнението върху имуществото на тези наследници. Независимо от това изпълнението ще продължи срещу имущество на починалия длъжник, останало в наследствената маса. Ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае  за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН.

Следователно отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 433 от ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

Съдия изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.

С оглед на изложеното, съдът счита, че жалбата на Националната агенция по приходите е основателна и следва да се отменят атакуваните действия на ДСИ при Районен съд гр.Сливен като незаконосъобразни.

Решението е окончателно. Пълният текст

http://court.sliven.net/uploads/0063d811/01420411.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

  Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 225 от  03.12.2010 г. на  СЛИВЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение по въззивно частно гражданско дело № 480 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При констатиране, че присъдените вещи са развалени, съгласно чл. 521, ал. 2  от ГПК от длъжника се събира равностойността им, тъй като за взискателя възниква възможността да получи трансформация на натуралното си вземане в парично.

2.Условията за трансформиране на натуралното задължение на длъжника в негова парична равностойност са настъпили, след като от частния съдебен изпълнител е констатирано / и посредством заключение на вещо лице/, че присъдените на взискателя вещи не са годни за ползване по предназначение и при отчитане на факта, че в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело не е посочена равностойността на движимите вещи.

3. Моментът, към който се определя паричната равностойност на натуралното задължение е датата, за която е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи . Това е така, защото изпълнението е насочено към заместими вещи и след като те макар и намиращи се в патримониума на длъжника, не отговорят на  присъдените на взискателя, защото са развалени /не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините/, то  се  счита, че длъжникът е имал възможност до този момент, при воля да изпълни задължението си в натура да ги закупи и предостави на взискателя на когото са присъдени с влязъл в сила съдебен акт въз  основа на който е издаден изпълнителния лист. След като не е направил това, същият дължи заплащане на паричната равностойност на натуралното си задължение към датата на принудителното им предаване.

4. Размерът на паричната равностойност на присъдените в полза на взискателя вещи, за които е установено, че не са годни за употреба по предназначение следва да се определи по пазарната им цена към датата на принудителното им предаване. Това е цената по която взискателят би закупил същите с оглед възстановяване на държането им в натура /приравнявана съгласно практиката на цената  на  чисто  нови вещи/.

5. Присъдените с влязлото в сила решение движими вещи са родово заместими, поради което длъжникът е следвало да ги върне, а при тяхната развала или липса - да ги закупи и предаде на взискателя или да плати тяхната средна пазарна цена, с която длъжникът да може да закупи такива движими вещи. Поради това при определяне равностойността на липсващите вещи следва да се отчита цената на нови вещи с идентични техническите характеристики на тези, които са били присъдените.

 Подадена  е жалба  от длъжника по изпълнително дело №  ...срещу постановление на ЧСИ за определяне на равностойност на движими вещи.

Сливенският окръжен съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, и доказателствата, намиращи се в приложеното копие от изпълнително дело № ....по описа на частен съдебен изпълнител  с район на  действие ОС - Сливен, намира за установено следното:

Частната жалба е допустима, тъй като срокът по чл. 436, ал. 1 от ГПК е спазен, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Изпълнителното дело е образувано, по молба на С.Д.С., въз основа  на  изпълнителен лист, издаден по гражданско  дело №  година от Новозагорски районен съд, съгласно  който „А” ЕООД, ЕИК 123016872  е осъдено да предаде на С.Д.С. - взискател по изпълнителното дело, конкретно описани в изпълнителния лист вещи.

След образуване на изпълнителното дело на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, заедно с копие от изпълнителния лист, получени на 07.04.2010 година, но в двуседмичния срок за доброволно изпълнение движимите вещи не са предадени на взискателя.

След изтичане на срока за доброволно изпълнение, по искане на взискателя по делото, с резолюция от 23.04.2010 г. на ЧСИ П.Р. е насрочено за 18.05.2010 година принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи. За предприетите действия, длъжникът по изпълнението е надлежно уведомен с връчена чрез писмо с обратна разписка на 03.05.2010 година, призовка за принудително изпълнение. В деня на насроченото предварително изпълнение пред ЧСИ от длъжника са представени движими вещи, които съгласно заключението на вещо лице, назначено от ЧСИ не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините. Със заключението на вещото лице е определяна равностойността на движимите вещи предмет на принудителното изпълнение.

С Постановление от 24.07.2010 година от ЧСИ  на основание чл. 521 от ГПК за присъдените в полза на С.Д.С движими вещи е определена тяхната  равностойност следва: хидравлична преса, – сумата 7700 лева   и машина за точкова заварка- сумата 3500 лева. На  длъжника  по изпълнителното  дело  е  връчен препис  от  постановлението  на  ЧСИ, чрез писмо с обратна разписка, получено на 29.07.2010 година.

Частната жалба е депозирана пред ЧСИ в срока за обжалване, а именно на 04.08.2010 година. Настоящият състав на СлОС намира жалбата за допустима, тъй като е подадена в срок и от лице имащо право да обжалва валиден, допустим и подлежащ на обжалване съгласно предвижданията на чл. 521, ал. 3  от ГПК  акт на ЧСИ.

Разгледана по същество частната въззивна жалба е неоснователна, а обжалваното с нея постановление за определяне на равностойност на движими вещи е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:

При констатиране, че присъдените вещи са развалени, съгласно чл. 521, ал. 2  от ГПК от длъжника се събира равностойността им, тъй като за взискателя възниква възможността да получи трансформация на натуралното си вземане в парично.  Условията за трансформиране на натуралното задължение на длъжника в негова парична равностойност са настъпили, след като от частния съдебен изпълнител е констатирано / и посредством заключение на вещо лице/, че присъдените на взискателя вещи не са годни за ползване по предназначение, при отчитане на факта, че в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело не е посочена равностойността на движимите вещи. Установявайки наличието им, законосъобразно от съдебния изпълнител са предприети действия за определянето на равностойността на вещите, като са отчетени както представените по изпълнителното дело писмени материали, така и заключението на вещо лице. Във връзка с направено в жалбата оплакване, касаещо релевантният момент за определяне на паричната равностойност на натуралното задължение, настоящия състав категорично приема, че този момент е съответен на датата, за която е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи в случая към 18.05.2010 година. Това е така, защото изпълнението е насочено към заместими вещи и след като те макар и намиращи се в патримониума на длъжника, не отговорят на  присъдените на взискателя, защото са развалени /не са годни за експлоатация и възстановяване, поради липса на основни агрегати и части от машините/, то  се  счита, че длъжника е имал възможност до този момент, при воля да изпълни задължението си в натура да ги закупи и предостави на взискателя на когото са присъдени с влязъл в сила съдебен акт въз  основа на който е издаден изпълнителния лист. След като не е направил това, същият дължи заплащане на паричната равностойност на натуралното си задължение към релевантния момент т.е. към 18.05.2010 година, за която дата е насрочено принудително предаване на присъдените в полза на взискателя движими вещи. По основното оплакване в жалбата настоящия състав категорично приема, че размерът на паричната равностойност на присъдените в полза на взискателя вещи, за които е установено, че не са годни за употреба по предназначение следва да се определи по пазарната им цена към правно релевантния момент, обсъден в изложението по-горе, т. е по цената по която взискателят би закупил същите с оглед възстановяване на държането им в натура /приравнявана съгласно практиката на цената  на  чисто  нови вещи/. Именно поради това се приема, че оплакването на жалбоподателя – длъжник, че не дължи определената с атакуваното постановление цена, защото е неправилно определена е несъстоятелно. Присъдените с влязлото в сила решение движими вещи са родово заместими, поради което длъжникът е следвало да ги върне, а при тяхната развала или липса - да ги закупи и предаде на взискателя или да плати тяхната средна пазарна цена, с която длъжникът да може да закупи такива движими вещи. Поради това при определяне равностойността на липсващите вещи следва да се отчита цената на нови вещи с идентични техническите характеристики на тези, които са били присъдените. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че определението с атакуваното постановление на ЧСИ равностойност е съответна на дължимата от длъжника на взискателя за присъдените му вещи.

Доводът на жалбоподателя ,че ЧСИ не  се  е  съобразил с цената  отразена във  фактура и друго заключение на  вещо лице представено  по друго  дело не се споделя от съда. Жалбоподателят е разполагал с възможност да оспори определената със заключението на ползваното от ЧСИ вещо лице в това число и с възможностите по настоящото  производство,  да  поиска да  бъде  допусната  и  назначена в производството  по настоящото дело друга съдебно техническа експертиза която да изчисли  равностойността на дължимите от него вещи към правно  релевантния момент - възможност от  която  не  се  е възползвал.

Съдът е  потвърдил обжалваното  постановление за определяне на равностойност на движими вещи .

 Решението е влязло в сила. Пълният текст тук  http://court.sliven.net/uploads/0063d810/480b2310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 491 на Видинския окръжен съд ,гражданско отделение  по частно  гражданско дело  № 450 по описа за 2010 г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Особен представител се назначава само на ответник в исковото производство.

2. Съдебния изпълнител може да връчва по образуваните пред него изпълнителни дела  призовки, съобщения и други книжа по реда на чл.47 от ГПК, но без ал.6 от същия.

3. В ГПК се съдържа изрична разпоредба, която  предвижда , че назначаването на особен представител в изпълнителното производство се извършва само когато длъжника няма регистриран постоянен и настоящ адрес.

Производството по настоящето дело е образувано по  частна жалба против разпореждане по частно гражданско дело № по описа на Районен съд Видин, с което са оставя без уважение молбата на частния жалбоподател  за назначаване на особен представител на длъжника по изпълнително дело № .

Частният жалбоподател  е взискател по изпълнително дело .  Длъжникът П. П. Й. макар да има настоящ и постоянен адрес на територията на РБ не може да бъде открит, за да му се връчат съобщения за предприемане на принудителни действия по събиране на вземането, тъй като не живее на адреса съвпадащ с регистрирания постоянен и настоящ адрес, съвпадащ и с адреса на ипотекирания имот.  Частният жалбопадател посочва, че в хода на публичната продан е необходимо да бъде назначен и пазач на имота, който да осигурява достъп на кандидатите за купувачи и на практика не назначаването на особен представител пречи да се осъществи законосъобразно и правилно принудително изпълнение. Частият жалбоподател  моли съда да постанови определение, с което отмени разпореждането на ВРС като неправилно и постанови да бъде назначен особен представител на П. П. Й..

Видинският окръжен съд  намира частната жалба за процесуално допустима, но разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: Правилно е констатираното от ВРС  , че особен представител се назначава само на ответник в исковото производство. В този смисъл е разпоредбата на  ал.7, на чл.47 от ГПК, която изрично препраща при връчване на заповеди за изпълнение само към правилата на ал.1 до ал.5. Съдебния изпълнител може да връчва по реда на чл.47 от ГПК по образуваните пред него изпълнителни дела   призовки, съобщения и други книжа. Съдебният изпълнител при връчването си спазва реда визиран в чл.47 от ГПК, но без ал.6 от същия. В ГПК се съдържа изрична разпоредба, която  предвижда , че назначаването на особен представител в изпълнителното производство се извършва само когато длъжника няма регистриран постоянен и настоящ адрес. От данните по делото се установява ,че длъжника има регистриран такъв адрес и на същия не следва да се назначава особен представител.

Видинският окръжен съд  е потвърдил обжалваното определение на Раонен съд Видин.  Определението е обжалваемо пред ВКС, на датата на публикуванета му на сайта  www.advokatatanasova.com  няма данни същото да е влязло в сила.

Пълният текст  http://www.os-vidin.com/dela_10_4/gra/450b2910.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти 

Р Е Ш Е Н И Е от  13.07.2011 г. на Габровския окръжен съд  по гражданско дело  №98 по описа за 2011г.

ТЕЗИ  НА СЪДА

1. В разноските  се включва и платеното възнаграждение на представляващия взискателя адвокат. Тези разноски са за сметка на длъжника.

2.  Тъй като след получаване на поканата за доброволно изпълнение, длъжниците са внесли по сметка на ДСИ сума, съответна на посочената в изпълнителния лист,  има основание за присъждане разноски за адвокаско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело и не сладва  да се присъди уговореното възнаграждение в пълния му размер ,тъй като не е извършен пълния обем договорената правна помощ.

3.Подлежащото на присъждане възнаграждение  следва да бъде определено на основание §1 от ДР на Наредба №1 за адвокатските възнаграждения,като съгласно чл.10,т.1 от Наредбата.

Длъжници по изпълнително дело са обжалвали размера т на възложените в тяхна тежест разноски в изпълнителното производство за заплащане на сумата от 200лв.,като дължимо адвокатско възнаграждение.

От приложените доказателства се установява,че жалбоподателите са длъжници по изп.дело №..../2011г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Дряновския районен съд. Същото е образувано по молба на адв.М.П., като процесуален представител на взискателите Д.Д. и Т.Д., и въз основа на представен изпълнителен лист от 30.05.2011г.,издаден по гр.д.№......../2010г. на ДРС, за вземане в размер на 70лв.

На 20.06.2011г. на длъжниците е връчена покана за доброволно изпълнение ,като в нея освен дължимото по изпълнителния лист вземане от 70лв.,е обективирано и постановление за дължимите за изпълнителното производство разноски - държавна такса и адвокатски хонорар от 200лв.

Направените от взискателите разноски от 200лв. - заплатено адвокатско възнаграждение,са удостоверени с приложения по изпълнителното дело договор за правна защита и съдействие,който е с предмет: молба за образуване на изпълнително дело и процесуално представителство по изпълнителното производство.

От приложения платежен документ от 24.06.2011г. е видно,че длъжниците са внесли по изпълнителното дело сумата от 70лв.

Спори се относно дължимостта на вземането на визскателите в размер на 200лв.,заплатено за изпълнителното производство адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК разноските по изпълнението, освен в изрично предвидените хипотези, които в настоящия случай не са налице, са за сметка на длъжника. В разноските се включват и тези, направени от взискателя за възнаграждение на представляващия го в изпълнителния процес адвокат. В случая взискателите са представили доказателства, че са направил разноски по изп. дело за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева и са поискали от ДСИ събирането им от длъжника.

Настоящият състав на съда намира за основателни доводите на жалбоподателите за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В случая единствените извършени от пълномощника на взискателите действия са подаване на молба за образуване на изпълнителното дело Процесуалният представител на взискателите не е извършвал никаква друга защита по изпълнителното дело №..../2011г.,по което,след получаване на поканата за доброволно изпълнение, длъжниците са внесли по сметка на ДСИ сума,съответна на посочената в изпълнителния лист.При това развитие на производството е налице основание за присъждане разноски за адвокаско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело.Не следва да се присъди уговореното възнаграждение в пълния му размер от 200лв.,тъй като не е извършен пълния обем договорената правна помощ.Подлежащото на присъждане възнаграждение следва да бъде определено на основание §1 от ДР на Наредба №1 за адвокатските възнаграждения,като съгласно чл.10,т.1 от Наредбата в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде в размер на 100лв. Неговото заплащане се дължи от жалбоподателите на основание чл.79,ал.1 ГПК

Съдът е отменил постановлението за разноски на ДСИ по изп.дело №../2011г. по описа на СИС при Дряновски РС,обективирано в покана за доброволно изпълнение от 15.06.2011г.,,в ЧАСТТА за сумата над 100лв./сто лева/ до размер на 200лв./двеста лева/ адвокатско възнаграждение и е потвърдил постановлението на ДСИ в останалата обжалвана част,с която длъжниците Е.Г.К. и Н.Л.К. са задължени да внесат сумата от 100лв./сто лева/ адвокатски хонорар.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.os-gabrovo.org/CMS_ADM/images_content/1063d811/09871311.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ на ЛОВЕШКИ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав  по гражданско дело № 143 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпоредбите на чл.444 и сл. от ГПК касаещи несеквестируемостта на вещи са приложими  само при изпълнение на парични вземания., но не и при въвод във владение на недвижим имот, собственост на взискателя.

 2. Тъй като не се касае за изпълнение на парично вземане, а за въвод във владение на недвижим имот, то насочването на принудителното изпълнението към този имот е законосъобразно, въпреки че той се явява едиствен жилищен имот за длъжника.

Обжалвано е действие на държавния съдебен изпълнител / ДСИ/ при СИС-Ловеч по изпълнително дело . Жалбоподателката твърди, че имотът върху който е насочено принудителното изпълнение е несеквестируем и прави искане за спиране на изпълнителното производство.

В срока по чл.436 ал.3 от ГПК съдия-изпълнителя е изложил мотиви, че жалбата е недопустима, тъй като се жали връчване на призовка за принудително изпълнение за насрочен въвод във владение на недвижим имот, което действие не попада в изчерпателно изброените действия, подлежащи на обжалване в чл.435 ал.2 от ГПК. Счита, че обжалване на отсрочен въвод във владение е недопустим.

По молба на „Б” АД-Ловеч е образувано изпълнително дело №. /10 г. от ДСИ при СИС-Ловеч, с която моли да бъде изпратена покана за доброволно изпълнение на длъжницата Р.С. и в случай, че владението върху процесния имот не бъде предадено доброволно да бъдат въведени принудително във владение на имота по изпълнителния лист.Към молбата е приложен и изпълнителен лист от 15.03.2010 г. с който е признато за установено по отношение на Р.С. ***, че „Б” АД-Ловеч е на основание преобразуване и приватизация на държавно предприятие на следния недвижим имот:ап.№20 находящ се в гр.Ловеч  като   Р.С. е осъдена  да предаде владението върху горния имот на „Б” АД-Ловеч. На 21.06.2010 г. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжницата лично. По молба на взискателя ДСИ при СИС-Ловеч е насрочил въвод във владение на 5.01.2011 г. На 13.12.2010 г. е връчена на Р.С. призовка за принудително изпълнение за въвод във владение на 5.01.2011 г. от 9 часа. Тъй като длъжниците са били нередовно призовани е постъпила нова молба от взискателя №10/4.01.2011 г. за насрочване на нов въвод, като се доведат принудително длъжниците в СИС-Ловеч след събиране на данни за постоянен, настоящ адрес и месторабота на същите.

При тези доказателства  съдът  намира, че жалбоподателката обжалва по реда на чл.435 ал.2 от ГПК действията на държавния съдебен изпълнител по изп.дело №170/10 г. на СИС-Ловеч касаещи изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че се касае за изпълнение върху недвижим имот, собственост на взискателя, установена с влязло в сила решение и по издаден в негова полза изпълнителен лист от 15.03.2010 г. от ЛРС. Следователно разпоредбите на чл.444 и сл. от ГПК касаещи несеквестируемостта на вещи са неприложими в настоящия изпълнителен процес, тъй като те систематически попадат в дял втори ”Изпълнение на парични вземания”, а освен това недвижимият имот, предмет на принудително изпълнение посредством въвод във владение е собственост не на длъжника, а на взискателя. След като не се касае за изпълнение на парично вземане, а за въвод във владение на недвижим имот, то насочването на изпълнението по отношение на апартамент №20 находящ се в гр.Ловеч, бл. се явява законосъобразно. Щом това е така, то жалбата на Р.С. ***. против действията на ДСИ при СИС-Ловеч по изпълнително дело № ..../10 г. касаещи насочване на изпълнението върху имущество, което тя смята за несквестируемо се явява неоснователна и недоказана и е оставена без уважение. 

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.lovech.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0611/5/0063d811_14370111.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ  от  27.06.2011 г. на  Ловешки окръжен съд, граждански състав по гражданско дело № 271 по описа  за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. С обезсилването на изпълнителният лист липсва основание за принудително изпълнение. Затова  законосъобразно съдебният изпълнител е постановил прекратяване на изпълнителното производство по изпълнителното  дело.

2. Евентуални процесуални нарушения в дейността на съда по частното гражданско дело не могат да бъдат проверявани в производството по обжалване на  действията на съдебния изпълнител.

Обжалвано е  постановление от 22.02.2011г. на държавен съдебен изпълнител при Ловешки районен съд на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК , с което е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № поради обезсилване на изпълнителния лист.

Съдебният изпълнител по реда на чл.436, ал.3 ГПК е изложил мотиви относно прекратяването на изпълнителното дело. Сочи, че на 22.02.2011г. е сезиран с молба от длъжника В. Б., който представил Определение №70/18.01.2011г. на Ловешки районен съд. Определението на ЛРС е влязло в сила на 15.02.2011г. С него е обезсилена заповед за незабавно изпълнение №657/2010г. и издадения изпълнителен лист от 25.05.2010г. Поради това и на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК съдебният изпълнител прекратил изпълнителното дело.

С постановление на държавния съдебен изпълнител при СИС - Ловеч от 09.06.2010г. е образувано изпълнително дело №.. Изпълнението е започнато по молба на взискателя Т.С.Н. срещу длъжника В. И. Б.. Като основание е представен изпълнителен лист , издаден на взискателя по реда на чл.418 ГПК въз основа на заповед за изпълнение, с която е разпоредено В. И. Б. да заплати на жалбоподателя сумата 90 000 лева, представляваща задължение по запис на заповед, 1 800 лева, представляваща съдебно деловодни разноски и 500 лева – адвокатски хонорар.

В срока по чл.419 ГПК е постъпило възражение от длъжника, който излага твърдения, че не дължи изпълнение.

С определение от 21.09.2010г. на Ловешкия районен съд  е указано на Т.Н., че може да предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника Б. в едномесечен срок.

С определение на Ловешкия районен съд е обезсилена заповедта и изпълнителният лист от 26.05.2010г. Със същото е прекратено и производството по частното гражданско дело. Определението е влязло в сила на 15.02.2011г.

С постановление от 22.02.2011г. на държавния съдебен изпълнител при Ловешки районен съд на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело, поради обезсилване на изпълнителния лист.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предмет на жалбата на Т.Н. е постановлението на съдебния изпълнител, с което производството по изпълнително дело № е прекратено. В постановлението е посочено правното основание за прекратяване – чл.433, ал.1, т.3 ГПК. Това е хипотезата, когато изпълнителният лист, послужил като основание за започване на изпълнението, бъде обезсилен.

От доказателствата по делото е видно, че Ловешкият районен съд с определение, влязло в сила на 15.02.2011г. е обезсилил изпълнителният лист, издаден в полза на жалбоподателя Н.. Поради това и на основание ГПК съдебният изпълнител е длъжен да прекрати производството по изпълнителното дело. Нормата е императивна. С обезсилването на изпълнителният лист вече липсва основание за принудително изпълнение. Затова напълно законосъобразно държавния съдебен изпълнител при Ловешки районен съд е постановил прекратяване на изпълнителното производство по изпълнителното  дело.

Жалбоподателят излага аргументи за процесуални нарушения във връчването на съобщения. Твърди, че не е подал искова молба по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането си, защото съобщението с указанието било връчено на не надлежна страна – адвокат Б. Предмет на разглеждане в настоящото производство е единствено постановлението на държавния съдебен изпълнител. Евентуални процесуални нарушения в дейността на съда по частното гражданско дело не могат да бъдат проверявани в настоящото производство по чл.435 и сл. ГПК.

В жалбата е направено искане от Н. за провеждане на открито съдебно заседание. Искането е неоснователно. Открито съдебно заседание на основание чл.437, ал.1 ГПК се провежда по изключение и преценка на съда, ако се налага изслушване на свидетели или вещи лица. В настоящото производство такива доказателства не се налага да се събират.

Ловешкият окръжен съд  е оставил без уважение  жалбата против постановление на държавен съдебен изпълнител при Ловешки районен съд, с което на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № г, поради обезсилване на изпълнителния лист.

Решението  не подлежи на обжалване . Пълният текст http://www.lovech.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0611/5/0063d811_27162711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ от 11.04. 2011 г. на ГАБРОВСКИЯ ОКРЪЖЕН  СЪД  по гражданско дело № 39 по описа за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Изпълнителното производство се прекратява,  когато длъжникът представи разписка от взискателя, че сумата е платена. Когато тази разписка е с незаверен подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска.

2. При оспорването на разписката взискателят трябва да декларира писмено пред съдебен изпълнител, че подписът на разписката не е негов, в който случай ще се приеме, че не е налице редовно плащане

3. От становището на взискателя , дали оспорва подписа си или не,  зависи преценката на съдебния изпълнител за  редовност на  плащането и  дали ще прекрати изълнителното. дело или ще постанови отказ.

Обжалвано е постановление на частен съдебен изпълнител/ ЧСИ/. за прекратяване производството по делото.           В жалбата се твърди, че подписът, положен на разписките, които са основание да бъде прекратено делото, не бил положен от жалбоподателя. Същият твърди, че не бил получил сумите, посочени в разписките представени пред ЧСИ.

В мотивите си ЧСИ З.В. твърди, че представените разписки не са оспорени в хода на изпълнителното производство от взискателя, нито е подадена от него писмена декларация, че разписките не са издадени от него, поради което счита жалбата за неоснователна.

В писменото си становище длъжника твърди, че е изплатил цялото си задължение и не дължи на жалбоподателя никакви суми.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и данните по делото приема, че жалбата е допустима и основателна.

По молба на Ц.Ц. е образувано изп.д. №  по описа на ЧСИ ., длъжник по което е Г.Т.. Наложен е запор на трудовото му възнаграждение, от което са удържани суми за изплащане на задължението. На 11.01.2011 г. длъжникът Т. е подал заявление до ЧСИ  за прекратяване на изпълнителното производство, към което е приложил 10 бр. разписки за платени суми на Ц.Ц.. С постановление от 17.01.2011 г. на ЧСИ е обявено, че изпълнителното дело е свършено, с което фактически то се прекратява, като са вдигнати наложените обезпечителни мерки чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На същият ден 17.01.2011 г. до взискателя е изпратено съобщение, че изпълнителното дело е прекратено, поради издължаване на сумата.

При тази фактическа обстановка, съдът намира обжалваното постановление за неправилно.

Съгласно разпоредбата на чл.433 ал.1 т.1 ГПК изпълнителното производство се прекратява когато длъжника представи разписка от взискателя, че сумата е платена. Когато тази разписка е с незаверен подпис на взискателя, последния при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска. От изложеното се налага извода, че когато длъжникът представи разписки с незаверен подпис на взискателя пред съд. изпълнител, на взискателя следва да бъде предоставена възможност да вземе становище по тях. При оспорването им взискателя трябва да декларира писмено пред съдебен изпълнител, че подписът на разписката не е негов, в който случай ще се приеме, че не е налице редовно плащане. В разглежданият случай длъжникът е представил разписките за плащане на 11.01.2011 г. Постановлението за прекратяване на изп.дело е издадено на 17.01.2011 г. По делото няма данни през този период взискателя да е уведомяван, че са представени разписки за заплащане на дължимата сума, с оглед правата му по чл.433 ал.1 т.1 от ГПК. Не му е дадена възможност да вземе становище по тях, а направо е уведомен, че производството по делото е прекратено. От становището на взискателя / дали ще оспори писмено подписа си или не/ зависи преценката на съд.изпълнител дали е налице редовно плащане и от там дали ще прекрати изп. дело или ще постанови отказ.

Съдът е отменил действията на ЧСИ по изпълнително дело № , обективирани в постановление от 17.01.2011 г., с което е прекратено производството по делото.

Решението не подлежи на обжалване. 

Пълният текст    http://www.os-gabrovo.org/CMS_ADM/images_content/1063d811/03941111.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 360 от 06.06.2011 г. на  ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ по частно гражданско дело № 242 по описа за 2011

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Длъжникът има право на жалба срещу постановлението за възлагане на изнесения на публична продан  при две конкретни хипотези: ако твърди, че наддаването не е извършено надлежно или ако твърди, че имотът не е възложен по най-високата предложена цена, съобразно чл. 435, ал.3 ГПК.

2. В първата хипотеза на чл. 435, ал.3 ГПК, могат да се релевират нарушения в надлежността на процедурата по наддаването по чл. 489 – 492 ГПК, а във втората хипотеза -  нарушения по чл. 492-493 ГПК при определяне на най-високата предложена цена.

3. Описът и оценката на имота, изнесен на публична продан, не са част от процедурата по  наддаването, описана в чл. 489 и сл. От ГПК. В случай, че е претърпял вреди от тези действия /опис и оценка/, длъжникът може да защити правата си по исков ред.

4.По определяне на най-високата предложена цена твърденията  се преценява дали съдебният изпълнител е определил правилно надлежните наддавачи и дали правилно е  избрал този с най-висока предложена цена. Законът не дава  възможност да се изследва дали стартирането на проданта при друга първоначална тръжна цена би довело до други, по-изгодни предложения за цената на имота.

Производството е образувано по реда на чл. 274, ал.1, ГПК, по частна жалба срещу определение на Окръжен съд  Силистра, с което е прекратено производството по подадената жалба от  длъжник в изпълнителния процес, срещу постановление за възлагане на недвижим имот от 21.01.2011 год. по изп.д. год. по описа на ЧСИ с район на действие ОС Силистра.

Като длъжник дружеството има право на жалба срещу постановлението за възлагане на изнесения на публична продан, но при две конкретни хипотези: ако твърди, че наддаването не е извършено надлежно или ако твърди, че имотът не е възложен по най-високата предложена цена, съобразно чл. 435, ал.3 ГПК.

В жалбата на длъжника пред ОС се твърди, че при описа на имота не са включени комуникации, а вещото лице е разделило  терена на ид.ч. между сградите, изградени в него, въпреки че статутът на имота е на цял и неделим, а продаването на отделни сгради намалява цената. Твърди се, че в постановлението за възлагане вече ид.ч. от комуникациите са включени в продадения имот, без да са били описвани и оценявани, а това било невъзможно,  тъй като имотът бил цял и неделим.  Твърди се, че първоначалната тръжна цена била 75% от пазарната стойност, а наддаване над тази цена не се е състояло, тъй като не е подадено нито едно предложение над тази цена. Не бил  ясен критерият за определяне на размера на ид.ч. от терена, принадлежаща към продадената сграда. Твърди се също, че взискателят не е подал иск по чл. 422 ГПК, въпреки, че от длъжника е подадено възражение по чл. 414 ГПК. Тези твърдения за незаконосъобразност на извършената публична продан не касаят наддаването като фактически състав, нито пък определянето на предложението с най-висока цена при възлагането на имота.

В първата хипотеза на чл. 435, ал.3 ГПК, могат да се релевират нарушения в надлежността на процедурата по наддаването по чл. 489 – 492 ГПК, а във втората хипотеза - `       нарушения по чл. 492-493 ГПК при определяне на най-високатапредложена цена. В настоящото производство не се твърди никоя от посочените хипотези на чл. 435, ал.3 ГПК. Не е достатъчно простото изявление на жалбоподателя, че наддаването не е надлежно, за да се приеме жалбата му за допустима, при положение, че фактическите му твърдения не могат да бъдат подведени под твърдяната от него хипотеза на правната норма. В случая се твърди, от една страна, че проданта е стартирала при ниска цена, и от друга страна, че никой от наддавачите не е предложил по-висока от първоначалната тръжна цена.

Описът и оценката на имота, изнесен на публична продан, не са част от процедурата по  наддаването, описана в чл. 489 и сл. От ГПК. В случай, че е претърпял вреди от тези действия /опис и оценка/, длъжникът може да защити правата си по исков ред.

По отношение пък на определяне на най-високата предложена цена твърденията в жалбата нямат никакво отношение. В тази хипотеза се преценява дали съдебният изпълнител е определил правилно надлежните наддавачи и дали правилно е  избрал този с най-висока предложена цена. Не е дадена възможност да се изследва дали стартирането на проданта при друга първоначална тръжна цена би довело до други, по-изгодни предложения за цената на имота.

При липса на валидно учредено производство по чл. 435, ал.3 ГПК, съдът не дължи произнасяне по същество и производството по жалбата следва да бъде прекратено.

Обжалваното определение е потвърдено.

Определението на апелативния съд не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-242-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 109  от 29.04.2011 г. на  Бургаския апелативен съд, гражданско отделение  по частно гражданско дело № 116 по описа за 2011 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.В чл. 136, ал.1, т.1 от ЗЗД  са въведени критерии при предпочтителното удовлетворяване на взискателите за разноски като се дава предимство на тези от тях, които са направили разноски за действия, от които се ползват и останалите взискатели.

2. Действително съгласно чл.457 от ГПК присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател, но това не прави автоматично разноските му привилегировани, а касае процесуалните възможности и положението на присъединения взискател в изпълнителното производство.

3.За да се приеме едно вземане за разноски за привилегировано по смисъла на чл.136, т.1 ЗЗД е необходимо действията, които са предприети от съответния кредитор да са такива, че да ползват останалите кредитори и именно поради това разноските за тях да се дължат предпочтително.

Производството е по реда на чл.463 ГПК вр. чл.274 ГПК, образувано е по частна жалба на взискател  против решение на Бургаския окръжен съд в частта му, с която е оставена без уважение жалбата му против протокол за разпределение на получена парична сума от извършена публична продан на имот.

Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване изпълнително действие, в съответствие с разпоредбата на чл.463 ГПК, подадена е в срока по чл.462, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание чл.418 ГПК по заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от договор за банков кредит. Делото е образувано от взискателя „П" АД-С. срещу длъжниците Х. Й. Л. и М. . . Б. Л. – кредитополучатели по посочения кредит. Взискателят „П" АД-София е поискал принудителното изпълнение да се насочи спрямо ипотекирания в негова полза недвижим имот в м."Б" в землището на гр. С., върху който за обезпечаване на вземането по посочения изпълнителен лист е наложена и възбрана. На 13.05.2010г. публичната продан на този имот е приключила като за купувач е обявен „П" АД-С. за цена от 34 000 лева. На 19.05.2010г. по това изпълнително дело по молба е присъединен като взискател жалбоподателят Л. Д. М. . за сумите, посочени в удостоверение с изх. №  на ЧСИ Б. Б. , рег. № 8* с район на действие СГС.  Присъединени са били като взискатели още Г. Р. С. и „М. . " ООД-гр. П.. На основание чл.460 и чл.495 ГПК е било извършено от ЧСИ Д. Н. разпределение, в което освен взискателят „П" АД са включени и присъединените взискатели.

Спорният въпрос, който е останал за разрешаване и пред настоящата инстанция е дали при извършване на разпределението, включващо вземания по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД съдебният изпълнител е следвало да предвиди изплащане на всички разноски на взискателите или само определена категория.

Формулировката на чл. 136, ал.1, т.1 от ЗЗД въвежда критерии при предпочтителното утовлетворяване на взискателите за разноски, което изключва тезата, че в този ред се вписват всички разноски на всички взискатели. Идеята е да се даде предимство на тези от тях, които са направили разноски за действия, от които се ползват и останалите взискатели.

Действително съгласно чл.457 от ГПК присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател, но това не прави автоматично разноските му привилегировани, а касае процесуалните възможности и положението на присъединения взискател в изпълнителното производство. За да се приеме едно вземане за разноски за привилегировано по смисъла на чл.136, т.1 ЗЗД е необходимо действията, които са предприети от съответния кредитор да са такива, че да ползват останалите кредитори и именно поради това разноските за тях да се дължат предпочтително.

В този смисъл е и тълкуването на разпоредбата от първоинстанционния съд, който правилно е отчел, че вземането за разноски, направени само в полза на взискателя-жалбоподател Л. М. . не са от категорията на предвидените в чл.136, т.1 ЗЗД. Тази законова разпоредба е твърде ясна и категорична, за да се разширява нейното тълкуване чрез смисъла, който влага жалбоподателят.

 Продажбата на процесния имот на длъжниците е извършена по настоящото изпълнително дело, а претендираните от жалбоподателя като направени от него разноски – начислени такси и адвокатски хонорар, са по друго изпълнително дело, поради което не ползват останалите взискатели по настоящото дело и затова не са привилегировано вземане.

Бургаският апелативен съд споделя изцяло изложените към постановеното решение мотиви в частта му по подадената от Л. М. . жалба, които са подробни и обосновават в достатъчна степен крайния извод. Бургаският апелативен съд е потвърдил обжалваното решение на Бургаския окръжен съд в частта му, в която е оставена без уважение жалбата  против протокол за разпределение на парична сума от публична продан на недвижим имот.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст http://www.bgbas.org/reshenie.php?aWQ9MDAwMTgzOTEmaGFzaD04Y2I5YjJjYjc4MzEzM2EyMmQ2MzM0OTEzMWUxYmJkOQ

Редактирано от адв Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 956 от 22.12.2010 г. на  ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение по частно гражданско дело № 886 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

2. Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.

3. Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

4. Прилагането на исковия ред по чл.439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл.424 ГПК. Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни. В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили, докато във втория – фактите или доказателствата следва да новооткрити. Следователно искът по чл.439 ГПК е предоставен на длъжника и преди изтичане на сроковете по чл.424, ал.2 ГПК.

5.Оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414 ГПК.

6.Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК.

7.На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба  срещу определение  на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба против определение на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК.

Производството по делото е образувано по искове за признаване за установено, че ищцата – настоящ частен жалбоподател не дължи сумата по издадена заповед за изпълнение от Софийски районен съд и евентуално за установяване на недействителност на договор за кредит и на договор за поръчителство, послужили като основания за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК. Твърденията на ищцата по иска за недължимост на сумата са, че договорът за поръчителство е подписан от лица, които не представляват банката, не е спазено изискването на чл.60, ал.2 ЗКИ, липсва извлечение от счетоводните книги и заявлението е подадено след изтичане на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, предвид разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК. Направеното оспорване на вземането по заповедта за изпълнение се основава на факти, които са били известни на ищцата и същата е могла да ги посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК. Изложените факти не са от категорията на предвидените в чл.124 ГПК, чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, тъй като нямат качеството на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.

Частният жалбоподател излага становище, че без съдебен акт, ползващ се със сила на присъдено нещо, всички известни на длъжника факти не се преклудират и могат да се ползват в исковата защита по чл.439 ГПК. Сочи определения и решения на ВКС и на други съдилища. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се въвежда за произнасяне по въпросите: 1. Искът по чл.439, ал.1 ГПК може ли да се ползва от длъжник, който не ползва исковете по чл.424 или чл.439, ал.2 ГПК, както и искът по чл.439, ал.2 ГПК допустим ли при неизтекли срокове по чл.424 ГПК?, 2. Пропусната специална защита в заповедното производство заздравява ли актовете по него – заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, така че да се отрича възможността за оспорването им в исковото производство и прилага ли се принципът за непререшаемост на спора.

По изразеното становище, че длъжникът разполага с възможността да оспори изпълнението, когато фактите не са преклудирани със сила на пресъдено нещо, в представеното определение на ВКС / № 233/17.04.2009г. по ч.т.д.№ 239/09г. ІІ т.о./ ясно е направено разграничение, че при исковата защита по чл.439 ГПК наведените факти следва да са настъпили след издаване на съдебното решение. С това определение не е допуснато касационно обжалване, няма разрешен правен въпрос по чл.290 ГПК, поради което същото не се включва в задължителната за съдилищата практика на ВКС - т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК. От друга страна, определението е постановено по направено оспорване на вземане по изпълнителен лист, издаден въз основа на съдебно решение. За останалите приложени актове на съдилищата липсват данни за влизането им в сила.

Касационното обжалване следва да се допусне по останалите въпроси, с оглед на обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден в заповедно производство, което е нов институт и по прилагането на нормата на чл.439 ГПК, при липса на оспорване на вземането от длъжника в това производство, не е налице съдебна практика.

Становището на ВКС, ТК, І отд. произтича от следното:

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Длъжникът оспорва вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, а не съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, поради което и производството е специално.

В общия случай, след отмяната по чл.307 ГПК се постановяване ново решение по съществото на спора, докато с иска по чл.424 ГПК се отрича съществуването на вземането по заповедта за изпълнение.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нормата на чл.439, ал.1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл.439, ал.2 ГПК, а не според поддържаната теза от частният жалбоподател, че исковата защита може да се основе или на чл.439, ал.1 ГПК, или на чл.439, ал.2 ГПК. От значение в случая е и пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на ГПК в сила от 01.03.2008г. заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда.

Прилагането на исковия ред по чл.439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл.424 ГПК. Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни. В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили, докато във втория – фактите или доказателствата следва да новооткрити. Следователно искът по чл.439 ГПК е предоставен на длъжника и преди изтичане на сроковете по чл.424, ал.2 ГПК.

Настоящият състав на ВКС в обобщение намира следното:
Оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК. На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.

На поставените по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси ВКС отговоря така: Длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по този ред не са изтекли. Новите факти следва да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по правилото на чл.416 ГПК. Неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или чл.451, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК.

По същество на частната жалба.

С оглед на даденото разрешение по поставените въпроси, правилна е констатацията на въззивния съд, че оспорването на вземането по заповедта за изпълнение се основава на факти, които са били известни на ищцата и същата е могла да ги посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК, както и че тези факти не са от категорията на предвидените в чл.124 ГПК, чл.424 ГПК и чл.439 ГПК, тъй като нямат качеството на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства. Обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила.

Върховният касационен съд е оставил в сила обжалваното определение на Софийски градски съд.

Определението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 92 от 03.02.2011г. на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Търговска колегия, Първо отделение  по частно търговско дело № 8 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Допустимо е заповедта за изпълнение да се обезсили по реда на чл.415, ал.2 ГПК в случай, че при изпълнение на процедурата по връчването й съдът констатира, че длъжникът няма постоянен адрес на територията на Република България по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

 2.Разпоредбата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда правомощие на съда, издал заповедта за изпълнение, да обезсили същата, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска по чл.415, ал.1 ГПК в предвидения от закона срок. От друга страна, практиката на ВКС допусна възможност заповедта за изпълнение да бъде обезсилена и извън посочената хипотеза.

3. Влизането в сила назаповедта за изпълнение  е предопределено от връчването й на длъжника – чл.414 и чл.415, ал.1 ГПК. В зависимост от процесуалното поведение на длъжника заповедта за изпълнение ще влезе в сила или ще бъде обезсилена при наличието на предпоставките по чл.415, ал.2 ГПК/ ако не е предявил установителен иск в посочения от съда срок/.

4. Ако заповедта за изпълнение не бъде връчена на длъжника, последният е лишен от правото на възражение, което би имало за последица влизането в сила на заповедта на изпълнение

5. Законодателят е предвидил задължение за първоинстанционния съд преди издаването на заповедта за изпълнение да извърши проверка за спазването на изискванията по чл.411, ал.2 ГПК. По отношение на това дали  искането  отговаря на изискванията на чл. 410 от ГПК и дали  искането е в противоречие със закона или с добрите нрави съдът би могъл да извърши преценка на база на данните от заявлението. За наличието на постоянен адрес или седалище на територията на Република България  и за обичайно местопребиваване или за място на дейност съдът не събира доказателства, а се основава на посочените в заявлението факт.

6.Разпоредбата на чл.410 ГПК не предвижда заявлението да е придружено с удостоверения за адрес, седалище или други документи за установяване, че  длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България или че  няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. В този смисъл, констатацията за наличието на отрицателните предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение /постоянен адрес или седалище в Република България/ се осъществява при предприемане на действията по връчване на заповедта за изпълнение.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, образувано е по частна касационна жалба  срещу определение на Софийския градски съд, с което оставена без уважение частната му жалба против определение  на Софийския районен съд за обезсилване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и за прекратяване на производството по частното гражданско дело.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, и е спазен преклузивният срок по чл.275 ГПК.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че по заявление на [фирма] е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Ю. Е. С. за парично вземане в размер на 1181.32 лв. за ползване на електрическа енергия. При връчване на заповедта за изпълнение длъжникът не е намерен на посочения в заявлението адрес. Първоинстанционният съд е дал указания на заявителя да представи справка за постоянен и настоящ адрес на длъжника с предупреждение, че в противен случай ще счете, че същият няма постоянен адрес на територията на Република България и ще обезсили заповедта за изпълнение. Заявителят се е снабдил със съдебно удостоверение и е подал две молби за продължаване на срока за депозиране на удостоверение за адресната регистрация на длъжника, които са уважени. Разпореждането за обезсилване на заповедта за изпълнение е постановено след изтичане на срока за представяне на доказателства за постоянен адрес на длъжника. Съставът на градския съд е изложил съображения, че заявителят не е изпълнил указанията на първоинстанционния съд, заявлението не отговаря на изискванията по чл.410, ал.2 вр. чл.127, ал.1, т.2 ГПК, като удостоверението за постоянен и настоящ адрес е необходимо с оглед на изпълнение на процедурата по чл.47 ГПК, поради което е счел, че заповедта за изпълнение правилно е обезсилена. Отхвърлени са като неоснователни възраженията на частния жалбоподател, че съдът е следвало да изиска справка за адреса на ответника по Наредба № 14/18.11.2009г.

Според изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото може да се изведе по следния начин: Нормата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда ли възможност заповедта за изпълнение да се обезсили поради невъзможност длъжникът да бъде намерен на посочения в заявлението адрес?  Развити са и доводи за прилагане на Наредба № 14/18.11.2009г., но без да е формулиран конкретен  въпрос.

Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Разпоредбата на чл.415, ал.2 ГПК предвижда правомощие на съда, издал заповедта за изпълнение, да обезсили същата, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска по чл.415, ал.1 ГПК в предвидения от закона срок. От друга страна, практиката на ВКС допусна възможност заповедта за изпълнение да бъде обезсилена и извън посочената хипотеза. В Определение № 356/30.12.2008г. по ч.т.д.№ 330/2008г. на ВКС, ТК, І отд., Определение № 456/19.12.08г. по ч.г.д.№ 487/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Определение № 485/30.12.08г. по ч.т.д.№ 506/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Определение № 464/22.12.08г. по ч.т.д.№ 510/08г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и др. е прието, че в случай на констатирана смърт на длъжника преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, съдът, издал заповедта за изпълнение, следва да постанови обезсилването й на основание чл.415, ал.2 от ГПК и да прекрати заповедното производство. Аргументацията е изведена от законодателно уреденото правомощие на съда сам да обезсили постановения от него акт, както и от спецификата на заповедното производство.

Съставът на ВКС приема, че съображенията относно законовата възможност съдът да се обезсили заповедта на изпълнение съгласно чл.415, ал.2 ГПК и характеристиките на заповедното производство, са от значение и при разрешаването на поставения с настоящата частна жалба въпрос. Заповедта за изпълнение влиза в сила при условията на чл.416 ГПК, настъпването на които е предопределено от връчването й на длъжника – чл.414 и чл.415, ал.1 ГПК. В зависимост от процесуалното поведение на длъжника заповедта за изпълнение ще влезе в сила или ще бъде обезсилена при наличието на предпоставките по чл.415, ал.2 ГПК.

Ако заповедта за изпълнение не бъде връчена на длъжника, последният е лишен от правото на възражение, което би имало за последица влизането в сила на заповедта на изпълнение. От друга страна, законодателят е предвидил задължение за първоинстанционния съд преди издаването на заповедта за изпълнение да извърши проверка за спазването на изискванията по чл.411, ал.2 ГПК. По отношение на първите две – чл.411, ал.2, т.1 и т.2 ГПК съдът би могъл да извърши преценка на база на данните от заявлението. За наличието на постоянен адрес или седалище на територията на Република България – чл.411, ал.2, т.3 ГПК и за обичайно местопребиваване или за място на дейност - чл.411, ал.2, т.4 ГПК съдът не събира доказателства, а се основава на посочените в заявлението факти. Разпоредбата на чл.410 ГПК не предвижда заявлението да е придружено с удостоверения за адрес, седалище или други документи за установяване на отсъствието на обстоятелствата по чл.411, ал.2, т.3 ГПК. В този смисъл, констатацията за наличието на отрицателните предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение /постоянен адрес или седалище в Република България/ се осъществява при предприемане на действията по връчване на заповедта за изпълнение. Преди извършване на преценката по чл.411, ал.2, т.3 ГПК съдът следва да изчерпи процесуалните възможности за редовното връчване на заповедта за изпълнение при спазване на правилата на Глава Ш. на Общите правила на ГПК.

По изложените съображения съставът на ВКС, ТК, І отд. отговаря на поставения по реда по чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос така: Допустимо е заповедта за изпълнение да се обезсили по реда на чл.415, ал.2 ГПК в случай, че при изпълнение на процедурата по връчването й съдът констатира, че длъжникът няма постоянен адрес на територията на Република България по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

По същество на частната жалба.

Заповедта за изпълнение е изпратена за връчване на длъжника на адреса, посочен в заявлението. Длъжностното лице не е намерило лицето и е пуснало екземпляр от уведомлението в пощенската кутия съгласно чл.47, ал.1 ГПК. В изпълнението на процедурата по чл.47, ал.3 ГПК съдът е указал на заявителя да представи справка за адресната регистрация. Такава не е депозирана и след двукратното продължаване на срока за заявителя, поради което правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приложил нормата на чл.415, ал.2 вр. чл.411, ал.2, т.3 ГПК.

Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за служебно събиране на данни за адреса на длъжника съгласно Наредба № 14/18.11.2009г. за реда и начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до националната база данни “Население” и отпадане на изискването да се издават съдебни удостоверения, както и страните да се задължават да представят доказателства за постоянен адрес. В посочената наредба не е предвидена норма, вменяваща такова задължение за съда, а Гражданският процесуален кодекс, който е по–висш ранг, изрично разписва правилата за връчване на съдебните книжа, включително и чрез изискване на данни от ищеца /заявителя/ за постоянен и настоящ адрес на противната страна – чл.47, ал.3 ГПК.Обжалваното въззивно определение е правилно и следва да се остави в сила.

 Върховният касационен съд е оставил в сила обжалваното определение на Софийския градски съд.

Определението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 226 от 14.04.2011 г. на  Апелативен съд град Варна, гражданско отделение по частно гражданско дело  № 176 по описа на съда за 2011 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Щом като жалбоподателката е ипотекирала свой имот-съпружеска имуществена общност за задължение на съпруга си към банката, издаденият в полза на кредитора и срещу длъжника изпълнителен лист има действие и срещу нея, независимо от обстоятелството, че тя не фигурира в него /чл. 429, ал.3 ГПК/, защото  жалбоподателката има качеството на ипотекарен длъжник.

2. С новия ГПК е въведен т нар. „ексклузивен” подход на обжалване, т.е. вместо общата възможност за обжалване на всички видове незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител  и откази да се извърши искано изпълнително действие се въвежда изричен списък на действията и отказите, които могат да бъдат обжалвани. Този принцип е установен в разпоредбите на чл. 435, чл. 463 и чл. 503 от ГПК, където са визирани конкретните действия и откази на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване, както и лицата, разполагащи с право на жалба за всяко от тях /взискател, длъжник, съпруг на длъжника, трето лице и лице, внесло задатък/. Обжалването на всички останали действия и от лица, които не разполагат с такова право, е недопустимо. Затова тези жалби не подлежат на разглеждане по същество от съда. За защита интересите на лицата, лишени от право на жалба по реда на чл. 435 от ГПК, остава открит исковия ред.

3. Разпределение, съгласно чл. 460 от ГПК, се извършва, ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. Когато  взискателят е само един не е нужно да се изготвя разпределение.

Производството  е образувано по частна жалба на В.К.Х. против на Окръжен съд – Силистра, с което е оставена без разглеждане жалбата срещу действие на частния съдебен изпълнител и е прекратено производството по делото.

Жалбподателката е сочила, че макар да е ипотекирала имота си, щом не фигурирала в изпълнителния лист, въз основа на който е било образувано изпълнителното дело срещу съпруга й в качеството му на едноличен търговец, за негово лично задължение към банката по договор за кредит, тя не била длъжник по изпълнителното дело. Затова, банката – взискател нямала правото да получи нейната част от сумата, получена от продажбата на общия ипотекиран имот. Освен това, не била съгласна и с размера на посочените в изпълнителния лист суми и смятала с възстановяването на половината от цената на продадения имот да се постигне справедлив резултат. На следващо място, имала право на жалба, защото  искането й за плащане на сумата било такова по разпределението, което можело да се обжалва по чл. 463 от ГПК, а доколкото „разпределението” не й било предявено, срокът за обжалването му не бил изтекъл. Молила е за отмяна на прекратителното определение на окръжния съд и за уважаване на жалбата й срещу действието на съдебния изпълнител.

Частната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на прекратителното определение на окръжния съд, като неизгодно за него и е редовна. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:

Не е било спорно по делото, че жалбоподателката е съпруга на длъжника по изпълнителното дело и е ипотекирала, заедно с последния, общ недвижим имот за обезпечаване на задължение на съпруга си към банката – взискател по договор за банков кредит. Изпълнителното производство е било образувано по молба на „ОББ” АД, въз основа на издаден срещу ЕТ  изпълнителен лист за остатъка от задължението по договора за банков инвестиционен кредит. Изпълнението по изпълнителното дело е било насочено срещу целия ипотекиран имот.  Имотът е бил възложен на купувача по публичната продан за сумата от 21 000 лв.  В.Х. е поискала от съдебния изпълнител да й бъде заплатена половината от събраната от публичната продан сума /10 500 лв./ по съображения, че продаденият имот бил съпружеска имуществена общност, а тя не била длъжник по изпълнението доколкото срещу нея не бил издаден изпълнителен лист. Съдебният изпълнител е отхвърлил искането. Този акт на съдебния изпълнител е бил обжалван пред  Окръжен съд –Силистра, който е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, мотивирайки се с липсата на право на жалба срещу посоченото действие на съдебния изпълнител.

Тези изводи на окръжния съд са правилни.

Щом като жалбоподателката е ипотекирала свой имот /имот СИО/ за задължение на съпруга си към банката, издаденият в полза на кредитора и срещу длъжника изпълнителен лист има действие и срещу нея, независимо от обстоятелството, че тя не фигурира в него /чл. 429, ал.3 ГПК/. Т.е. същата има качеството на ипотекарен длъжник.

С новия ГПК е въведен т.н. „ексклузивен” подход на обжалване, т.е. вместо общата възможност за обжалване на всички видове незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител  и откази да се извърши искано изпълнително действие се въвежда изричен списък на действията и отказите, които могат да бъдат обжалвани. Този принцип е установен в разпоредбите на чл. 435, чл. 463 и чл. 503 от ГПК, където са визирани конкретните действия и откази на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване, както и лицата, разполагащи с право на жалба за всяко от тях /взискател, длъжник, съпруг на длъжника, трето лице и лице, внесло задатък/. Обжалването на всички останали действия и от лица, които не разполагат с такова право, е недопустимо. Затова тези жалби не подлежат на разглеждане по същество от съда. За защита интересите на лицата, лишени от право на жалба по реда на чл. 435 от ГПК, остава открит исковия ред.

 В настоящия казус, обжалваното от В.К.Х. действие на съдебния изпълнител – отказът да й бъде платена половината от събраната при публичната продан на ипотекирания имот сума, изобщо не попада измежду посочените в чл. 435 ГПК действия на съдебния изпълнител. Т.е. с възможността да обжалва това действие ипотекарният длъжник не разполага, тъй като в закона то не е уредено като негово потестативно право.

Не може да бъде споделен и довода на жалбоподателката, че обжалваното действие е било такова по разпределение на суми и съответно обжалваемо по реда на чл. 463 от ГПК. Разпределение, съгласно чл. 460 от ГПК, се извършва, ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. В случая взискателят е бил един /няма данни по делото взискателите да са повече/ и не е било нужно да се изготвя разпределение. Такова не е било и правено, а и съобщението за отказа от плащането на исканата от жалбоподателката сума няма характер на разпределение по смисъла на чл. 460 ГПК.

Дори да би се приело, че жалбоподателката е подала жалбата в качеството й на съпруга на длъжника при насочено изпълнение върху обща вещ, то тя и в този случай не би имала право на жалба / в хипотезите на чл. 503 от ГПК/, защото самото обжалвано действие не е измежду тези, изрично визирани от закона, срещу които жалбата да е допустима. 

Като е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството пред себе си, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Апелативен съд – Варна е потвърдил обжалваното определение на Окръжен съд Силистра.

Определението е окончателно. Пълният текст  http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-176-2011.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

ОПРЕДЕЛЕНИЕ  №126 от 07.02.2011г.  на  Пернишкия окръжен съд,гражданска колегия , I състав по частно гражданско дело  № 104 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При  издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ ,съдът проверява дали същият е редовен от външна страна и  установява ли подлежащо на изпълнение вземане. 

2. Задължителните клаузи на договора за потребителски кредит включват  годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи , за да издължи кредита, а когато неговото  изчисляване не е възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които тези разходи могат да бъдат променяни; елементите  на  общата стройност на кредита ,които не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Когато точният размер на тези  елементи е известен ,те трябва да бъдат посочени в договора, а когато не е известен се посочва начинът на тяхното изчисляване.

3. Общи  условия  на договора за заем следва да съдържат данни за  общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/  и за  обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се  изменят, както и за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода на изчисляване на лихвата и условията ,при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита

4. Тъй като договорът, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение се явява недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит , той не представлява редовен от външна страна документ, установяващ подлежащо на изпълнение вземане.

 Производството е по реда на чл. 278 вр. с  чл. 274, ал.1, т.2 вр. с чл.413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на “Б. к.” ООД . против определение на Пернишкия окръжен съд , с което е отхвърлено  искането на  жалбоподателя за издаване на  заповед за незабавно изпълнение срещу  М.Д.Н. ***  за сумата  1160лв. ,произтичаща от договор за заем /потребителски кредит №***2010г. / и 125 лв. направени разноски по делото.

Пернишкият окръжен съд намира, че частната жалба се явява процесуално допустима – същата е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването и подлежи на разглеждане по същество.

Въззивният съд намира, че  въпреки, че  акта на  районния съд е наречен  определение, същия  има характер на разпореждане  по реда на чл. 413,ал.2 от ГПК ,като  това как е озаглавен акта не е от съществено значения за неговата валидност. 

По отношение на  оплакванията за незаконосъобразност на същия Пернишкият  окръжен съд   излага следните съображения :

При  издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ ,съдът проверява дали същият е редовен от външна страна и  установява ли подлежащо на изпълнение вземане.

За да е редовен от външна страна документът следва да  отговаря на законовите  изисквания относно неговото съдържание. В случая то е регламентирано в чл.11 от Закона за потребителския кредит  и чл.14 от Наредба №26 /2009г. за финансовите  институции.

В първия текст са изброени задължителните клаузи на договора за потребителски кредит. Това включва  годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи , за да издължи кредита, а когато неговото  изчисляване не е възможно – годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които тези разходи могат да бъдат променяни; елементите  на  общата стройност на кредита ,които не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Когато точният размер на тези  елементи е известен ,те трябва да бъдат посочени в договора, а когато не е известен се посочва начинът на тяхното изчисляване.В случая са направени само  уговорки  относно размера на кредита, размера на месечната погасителна вноска и погасителния план. Налице са посочените в т.1,-7 и 11на чл.11 ЗПК  реквизити . За останалите  уговорки по съгласие на сраните /стр.2 от договора/ се прилагат  Общите  условия към договор за заем към подписания формуляр, като е налице  изрично изявление, че заемателят приема същите.

Задължителното съдържание  на Общите  условия е регламентирано в чл. 14,ал.2  от Наредба №26/2009г. за  финансовите  институции. Съгласно т.1 и 2 тези Общи  условия следва да съдържат данни за  общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/  и за  обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се  изменят, както и за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода на изчисляване на лихвата и условията ,при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В случая, в приложените към договора и подписани от страните Общи  условия е посочен само максималния размер  на годишния процент на разходите, но липсва регламентация  относно включените в него такси ,комисионни и други разходи, както и при кои случаи ще бъде достигнат максималния ГПР и кога същия ще бъде по-нисък  /извън случаите на предсрочно погасяване/, както  и данни за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за  изчисляване на лихвата, а също и условията, при които същата може да бъде променяна. Посочена е само месечна лихва върху целия размер на кредита, което не е достатъчно за да бъдат изпълнение горните изисквания.

При това положение на основание чл.22 ЗПК, договорът, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение се явява недействителен и в този смисъл не представлява редовен от външна страна документ, установяващ подлежащо на изпълнение вземане.

 Освен това следва  да се отбележи, че се иска  издаване на заповед за изпълнение за сумата 1160лв. главница, а  получената  сума по кредита е 500лв. Следователно поисканата сума не представлява само главница и посоченото в заявлението за  издаване на заповед за изпълнение не съответства на данните, отразени в приложените към него документи.

С оглед на изложеното  въззвният съд намира, че направеният в атакуваното определение  извод, че  искането за  издаване на заповед за изпълнение следва да бъде  отхвърлено, тъй като не са налице законовите  изисквания за неговото  уважаване, се  явява правилен и законосъобразен и обжалваният акт следва да бъде  потвърден.

Пернишкият окържен съд е потвърдил определението на Пернишкия районен съд, с коeто е отказано издаването на заповед за изпълнение.

 Определението не полежи на  обжалване. Пълният текст  http://ospkresh.hit.bg/GD/2011/022011/0063eb11_10420711.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ №  437 на Пловдивския апелативен съд , II гр. състав  по частно гражданско дело № 157 по описа за 2011г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  В чл. 136 т.1 ЗЗД е уредена хипотеза ,когато един взискател извърши разноски за обезпечаване и принудително изпълнение и към изпълнението се присъедини друг взискател, който има същите права, каквито има първоначалния взискател, тогава първоначалният има право да получи преди всички останали взискатели разноските, които е направил в интерес и на присъединилите се взискатели, а не да бъде удовлетворен за тях по съразмерност.

 2.Разноските на присъединилия се взискател , направени по образувано от него изпълнително дело при друг ЧСИ,  не ползват взискателя по делото , към което се е присъединил.

Производството е образувано по частна жалба против решение  на Пловдивския окръжен съд с което е отменено разпределението предявено на 12.02.2010г. по изп.д. №  по описа на ЧСИ , с район на действие ОС Пловдив в частта, с която е приета привилегия за сумата 19 975 лв. в полза на присъединения взискател „Л." ЕООД-разноски по изп.д. № 771/08г. по описа на ЧСИ М и е постановено внасянето и от обявения за купувач взискател „Б." АД. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго с което разпределението да се потвърди.

Частната жалба е подадена в срок от лице имощо право на жалба и е процесуално допустима, а по същество неоснователна по следните  съображения:

Жалбоподателят е бил взискател по изп.д. на ЧСИ О. с длъжник И. М. и е направил разноски по него в размер на 19 975 лв. Изпълнението е било насочено към недвижим имот, но публичната продан е била обявена за нестанала.

Недвижимият имот е бил ипотекиран в полза на „Б." АД. Банката като ипотекарен кредитор се е снабдила с изпълнителен лист против същия длъжник и е образувала друго изпълнително дело срещу него при друг ЧСИ. По това изп.дело е осъществена публична продан и банката е обявена за купувач на цена по ниска от размера на вземането и. Към изпълнителното дело с първоначален взискател банката се е присъединил взискателят по изп.д. № -дружеството жалбоподател. С обжалваното разпределение, ЧСИ е приел, че вземането на присъединения взискател за разноски по друго изпълнително дело, по което той е първоначален взискател е привилегировано по чл. 136 т.1 ЗЗД и следва да се внесе от обявения за купувач първоначален взискател.

Правилно окръжният съд е приел, че в чл. 136 т.1 ЗЗД е уредена хипотеза ,когато един взискател извърши разноски за обезпечаване и принудително изпълнение и към изпълнението се присъедини друг взискател, който има същите права, каквито има първоначалния взискател, първоначалният да получи преди всички останали взискатели разноските, които е направил в интерес и на присъединилите се взискатели, а не да бъде удовлетворен за тях по съразмерност. В конкретният случай разноските на присъединилият се взискател направени по образувано от него изпълнително дело при друг ЧСИ не ползват взискателя по делото към което се е присъединил. Последният сам е инициирал и провел изпълнителното производство и усилията на присъединения взискател направени по друго изпълнително дело, не го по ползват.

Пловдивският апелативен съд е потвърдил  обжалваното решение. Пълният текст http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RG00157_11_170311.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е от   01.11.2010 година  на  ТЪРГОВИЩКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия по частно въззивно дело № 323 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  В  производството по чл. 417 ГПК  съдът следва да установи дали е налице документ, редовен от външна страна, който да удостоверява изискуемо и ликвидно вземане

2. . Поради липсата на легално определение за "извлечение от сметка" по смисъла на чл. 417, ал. 2 от ГПК съдът приема тълкуването на Върховния касационен съд, изложено в редица съдебни актове, че  извлечението от сметка  е частен документ, подписан от представителите на Банката и съдържащ  реквизитите - имена на титуляра на задължението, негова индивидуализация,  размер на задължението, лихва и главница, правното основание- сключения договор и респ. общите условия.

3.Доколкото извлечението от счетоводните книги на заявителя съдържа информация за кой клиент на банката се отнася,  по кой договор за банков кредит, за дължимия от клиента размер на сумата,  съдът счита, че това извлечение от счетоводните книги, ведно с приложените към него  договор и общи условия към него, обуславят извод за наличие на изготвен документ посочен в чл. 417 ГПК, на основание на който може да се заяви искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение

4. Предметът на заповедния иск е изискуемо вземане, което ще рече, че падежът трябва да е настъпил преди подаване на заявлението в съда  Правилото за изискуемостта на вземането се извежда от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, а в процесния случай не е установено наличие на предсрочна изискуемост на задължението, тъй като не е ясно кои две последователни вноски не са заплатени от клиента на банката. Следователно, удостоверително действия на счетоводните извлечения,  не е достатъчно. Счетоводните извлечения трабвя да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане.

4.  Извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяването на две и повече погасителни вноски вноски, т. е сбъднало ли се е условието за автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо картодържателят /кредитополучателят/ да бъде уведомяван, кои и колко месечни вноски не е платил в посочените от договора срокове.

 Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК във връзка с чл. 418, ал.4  ГПК, образувано е по частна жалба против  разпореждане  на Търговишкия районен съд с което е отхвърлено заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист против  М.А.А.общо за сумата от 4057.37лв.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази доводите на частния жалбоподател, счита, че подадената частна  жалба е  допустима, а разгледана по същество приема същата за неоснователна.

 Производството е по реда на чл. 417 ГПК. В заявлението си  до първоинстанционния съд жалбоподателят е поискал издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу МАА от гр.Търговище за сумата от общо 4057.37лв..

 Във връзка с искането си за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение жалбоподателят е представил пред съда извлечение от счетоводните книги на Банката с посочени в него имена на длъжника, ЕГН, договор за кредит, дължима главница и лихви, както и договор за издаване на кредитна карта от 15.10.2004г., подписан от него и длъжникът, Общи условия на ОББ АД за издаване на дебитни и кредитни карти, два броя пълномощни за установяване на представителната власт на заявителя и неговия процесуален пълномощник. С атакуваното разпореждане ТРС е отказал издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. В срок е постъпила жалба против това разпореждане.

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка прави следните изводи: по делото няма спор, че подаденото заявление по чл. 417 отговаря на изискванията на закона, както не е спорен и факта, че заявлението е подадено от лица с представителна власт /извличаща се от двете пълномощни/. Не е спорен фактът, че жалбата е подадена в срок от активно легитимирани лица, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството пред ТРС е образувано въз основа на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, основан на документ по чл. 417, т. 2 ГПК,  т.е.  извлечение от счетоводни книги на банка. В това производство съдът следва да установи дали е налице документ, редовен от външна страна, който да удостоверява изискуемо и ликвидно вземане. Поради липсата на легално определение за "извлечение от сметка" по смисъла на чл. 417, ал. 2 от ГПК съдът приема тълкуването на Върховния касационен съд, изложено в редица съдебни актове. Няма спор, че  представеното извлечение, като частен документ, подписано от представителите на Банката, съдържа основните реквизити, които съдебната практика налага: имена на титуляра на задължението, негова индивидуализация,  размер на задължението, лихва и главница, правното основание- сключения договор и респ. общите условия. Доколкото извлечението от счетоводните книги на заявителя съдържа информация за кой клиент на банката се отнася,  по кой договор за банков кредит, за дължимия от клиента размер на сумата, ТОС счита, че това извлечение от счетоводните книги, ведно с приложените към него  договор и общи условия към него, обуславят извод за наличие на изготвен документ посочен в чл. 417 ГПК, на основание на който може да се заяви искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Независимо от това, следва да се има предвид, че, предметът на заповедния иск трябва да бъде изискуемо вземане, което ще рече, че падежът трябва да е настъпил преди подаване на заявлението в съда  Правилото за изискуемостта на вземането се извежда от разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, а в процесния случай не е установено наличие на предсрочна изискуемост на задължението, тъй като не е ясно кои две последователни вноски не са заплатени от клиента на банката. Следователно, удостоверително действия на счетоводните извлечения,  не е достатъчно. Счетоводните извлечения трабвя да удостоверяват и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащото на изпълнение вземане. В случая извлечението би трябвало да съдържа данни дали са се сбъднали условията на  Договора за издаване на кредитна карта, които  правят дълга предсрочно изискуем-т. е извлеченията от счетоводните книги трябва да съдържат и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяването на две и повече погасителни вноски вноски, т. е сбъднало ли се е условието за автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, без да е необходимо картодържателят /кредитополучателят/ да бъде уведомяван, кои и колко месечни вноски не е платил в посочените от договора срокове.

  В случая представеното от заявителя извлечение от счетоводните книги на Банката не установява наличието на изискуемост на заявеното вземане, тъй като съдът не може да направи извод кои вноски длъжникът не е погасил и дали това негово поведение може да се подведе под хипотезата за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане.

Търговишкият окръжен съд е оставил без уважение частната жалба против разпореждане на Търговишкия окръжен съд, с което е отхвърлено заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист против МААот гр.Търговище. като неоснователна.

Към  датата на публикуване на определението на сайта www.advoakatatanasova.com няма данни същото да е влязло в сила.

Пълният текст тук   http://www.justicetg.org/verdict/2010/11/GD/0063eb10/323b0110.htm

 Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е  Ш  Е  Н  И  Е  от  29.12.2010 г. на  ТЪРГОВИЩКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД,   X  състав по търговско дело № 48 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Искът е предявен срещу физическо лице, което е съдлъжник като поръчител по договор за банков кредит. Съобразно разпоредбата на чл.122 от ЗЗД длъжникът и поръчителят са солидарно задължени да платят на кредитора, поради което последният има право да иска изпълнение от когото и да е от тях.

2. Длъжникът и кредиторът са обикновени  другари по смисъла на чл. 213 т. 2 ГПК и  процесуалните действия на всеки един от тях нито ползват, нито вредят на останалите, затова възражението по 414 ГПК, подадено от някой от тях, не ползва останалите.

3. Искът по чл. 422 от ГПК е допустим, дори когато е предявен само срещу поръчителя. Ако главния длъжник не е възразил срещу заповедта за незабавно плащане, ищецът има правен интерес да установи вземането си спрямо възразилият срещу заповедта поръчител-съдлъжник.

4. Поръчителството е договор, по силата на който едно лице, наречено поръчител, се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за неизпълнение на неговото задължение. Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и поръчителя.

5. Основанието на договора за поръчителство се заключава в намерението да се обезпечи едно чуждо задължение. Този договор е каузален, а не абстрактен. Поръчителството е акцесорен договор, отговорността на поръчителя възниква, прехвърля се и се прекратява с възникването, прехвърлянето и прекратяването на главното вземане.

6. Тъй като с договора за поръчителство поръчителят обещава същия резултат, какъвто главният длъжник трябва да осъществи,  той дължи това, което дължи  главният длъжник

7. Предмет на иска по чл.422 от ГПК е установяване на вземане на заявителя срещу длъжника, касаещо техните взаимоотношения, но не и разноските в заповедното производство, които са присъдени със заповедта за незабавно изпълнение и с влизане в сила на тази заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, те са дължими от посочените в заповедта длъжници.

Предявен и иск  с правно основание чл.422 от ГПК за установяване вземане на банка срещу  поръчител на длъжник по банков кредит  за сумата от 129 111,86лв., от която главница в размер на 117 160.48лв., 11951.48лв. договорна лихва за забава за периода от 14.03.2009г. до 03.12.2009г. и 2582.24лв. съдебни разноски.  Постъпил е писмен отговор от ответника Б. в срока по чл.367, ал.1 от ГПК . В срока по чл.372 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба от ищцовото дружество, в която се акцентира, че правният интерес от предявяване на иска съществува единствено по отношение на  солидарния длъжник С.Б., тъй като само от него е постъпило възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.  

Окръжният съд на базата на събраните и обсъдени от него доказателства и изхождайки от същността на предявените искови претенции, приема  следното от фактическа страна:

 Видно от приложените писмени доказателства, между банката  и кредитополучателя „С” ЕООД град Омуртаг, представлявано от управител С.Й.Б., на 14.03.2008г. е сключен договор за банков кредит „Партньор” за финансиране на инвестиции – ремонт на новозакупени 3 броя магазини и оборудване. Размерът на договорения кредит е 130 000 лева. Договорен е гратисен период по отношение на главницата до 13.07.2008г. и първата вноска, с погашения по главницата е следвало да бъде извършена на 14.07.2008г. Последната, 81-ва вноска, с плащането на която кредита е следвало да приключи, е с падеж 14.03.2015г. Цялата стойност по предоставения кредит е ефективно усвоена от кредитополучателя еднократно на 24.03.2008г в размер на 130 000 лева по разплащателна сметка на кредитополучателя в банката  С посочената сума (130хил.лв.) на същата дата е извършено плащане към ЕТ Е по договор за ремонт.

За изясняване на фактите по спора бе назначена съдебно-счетоводна експертиза. Основните моменти в заключението са следните: Размерът на отпуснатия кредит, ефективно усвоен от кредитополучателя на 24.03.2008г, по договор за финансиране на инвестиции „Партньор” е възлизал на 130 000 лева,  погасените суми за процесния кредит възлизат на 26 453,31лв., в т.ч.:50.00 лв. – застраховки, 13 417.16лв. – договорни лихви по вноските с падеж до 14.02.2009г включително, 12 839.52лв – главници по вноските с падеж до 14.02.2009г включително, 146,63 лв. неустойки (наказателна лихва) начислени за забава по вноските с падеж до 14.02.2009г включително. Съобразно банковите регистри към 04.12.2009г от главницата по кредита са останали неиздължени суми в размер 117160.48 лв. в т.ч. 12 839.52 главници по падежирали вноски от 14.03.2009 до 14.10.2009  и 104 320.96 лв главница обявена за предсрочно изискуема, размерът на договорната лихва върху не издължения остатък от дълга за периода 14.03.2009 – 03.12.2009 г е 12801.79 лв.

Анализът на горните факти води до следния правен извод:

Искът е предявен срещу С.Й.Б. в качеството му на физическо лице и съдлъжник-поръчител по договор за банков кредит. Съобразно разпоредбата на чл.122 от ЗЗД длъжникът и поръчителят са солидарно задължени да заплатят на кредитора, поради което последният има право да иска изпълнение от когото и да е от тях и като другари по чл. чл. 213 т. 2 ГПК, за които процесуалните действия нито ползват, нито вредят на останалите, възражението по 414 ГПК, подадено от някой от тях, не ползва останалите. Ето защо съдът приема, че искът е допустим, дори когато е предявен само срещу поръчителя. При това, в настоящия случай, възражение от страна на главния длъжник - „С” ЕООД град Омуртаг, няма, поради което правният интерес на ищеца е да установи вземането си спрямо възразилият срещу него поръчител-съдлъжник.

 Поръчителството е договор, по силата на който едно лице, наречено поръчител, се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за неизпълнение на неговото задължение. Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя, не между длъжника и поръчителя. Основанието на договора за поръчителство се заключава в намерението да се обезпечи едно чуждо задължение. Този договор е каузален, а не абстрактен. Законът нарича чуждия обезпечаван дълг „главно задължение”, докато поръчителството е акцесорен договор и може да породи само едно акцесорно задължение. Отговорността на поръчителя възниква, прехвърля се и се прекратява с възникването, прехвърлянето и прекратяването на главното вземане.

По делото е установено, че главният длъжник по договора за кредит за финансиране на инвестиции Партньор с дата от 14.03.2008г. -  „С” ЕООД  е неизправна страна по него. С оглед клаузите в договора при неплащане на две поредни вноски, цялата сума по кредита е станала предсрочно изискуема. С покана от 27.08.2009 г, банката-кредитор е уведомила дружеството-длъжник за наличието на просрочени задължения по кредита и за намерението си да се снабди със заповед за незабавно изпълнение.  Към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК главният длъжник дължи на банката установените чрез експертизата сума. И тъй като с договора за поръчителство поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи; следователно той дължи това, което дължи и главният длъжник. Предявеният главен иск е основателен и доказан и следва да бъде установено по отношение на страните по делото, че ищецът има вземане спрямо ответника в размер на 117 160.48лв. Относно вземането на Банката за договорна лихва, същото според експертизата е в размер на 12801.79лв. Ищецът претендира сумата 11951.38лв. и искът относно това вземане следва да се уважи в търсения размер, посочен в оспорената заповед за изпълнение на парично задължение.

 Предмет на иска по чл.422 от ГПК е установяване на вземане на заявителя срещу длъжника, касаещо техните взаимоотношения, но не и разноските в заповедното производство. Същите, в размер на 2582.24лв., са присъдени от СРС със заповедта за незабавно изпълнение и с влизане в сила на тази заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, те са дължими от посочените в заповедта длъжници. Съдът следва да присъди с настоящото решение единствено направените от ищеца разноски в настоящото исково производство.

Търговищкият окръжен съд е уважил установителния иск. Към момента на публикуване на съдебното решение на сайта www.advokatatanasova.com няма данни същото да е влязло в сила. Пълният текст тук http://www.justicetg.org/verdict/2010/12/GD/0074d810/048c2810.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  №  03.08. 2010 г.  на  Трговищкия окръжен съд,  гражданско отделение по въззивно гражданско дело № 230,  по описа за 2010 година,

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Щом като взискателят не е възразил против начина на провеждане на проданта – търг с явно наддаване и не е поискал продажба чрез магазин или борса, още след първата продан, съдебният изпълнител е следвало да приложи разпоредбата на чл.481, ал.10 от ГПК като освободи вещите и ги предаде на длъжника.

2. Продажба на движими вещи  по реда, определен за продажба на недвижими имоти, може да се извърши само за точно определени движими вещи, изброени в чл.474, ал.5 от ГПК

 3. Чрез публична продан се продават вещи,  чиято единична стойност надвишава 5000 лв., а наддаването се провежда за всяка една от тях.

4.Щом за нито една от описаните вещи не са се явили купувачи, то за съдебният изпълнител няма задължения да продължава да прави опити или да предприема други начини за продажба.

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК, образувано по жалба на взискател срещу срещу отказ на частен съдебен изпълнител  да изнесе на публична продан описани по изпълнителното дело движими вещи, на обща стойност 25 000 лв.

Съдът като провери събраните по делото доказателства, установи следното:

Изпълнителното дело е било образувано за парично вземане на банка. Проведена е публична продан на недвижим имот, а в последствие са описани и 14 на брой движими вещи и  е насрочена публичната им  продан чрез търг с явно наддаване.  Проданта е следвало да се проведе  от  09.12. 2009 до 09.01. 2010 г. при цена 75 % от оценката. Не са се явили купувачи на посочената дата и проданта е обявена за нестанала. След това съдебният изпълнител още три пъти е насрочвал търг с явно наддаване, но отново нито една продан не е станала, защото не е имало купувачи. Видно от протокола за опис на вещите, две от тях имат оценка по 5000 лв., а останалите са на по-ниска цена.

При така описаната фактическа обстановка, съдът намира, че жалбата е неоснователна. Взискателят не е възразил против начина на провеждане на проданта – търг с явно наддаване, и не е поискал продажба чрез магазин или борса. При това положение, още след първата продан, съдебният изпълнител е следвало да приложи разпоредбата на чл.481, ал.10 от ГПК като освободи вещите и ги предаде на длъжника. Извършените в последствие опити да бъдат продадени вещите са били излишни, но това не опорочава обжалвания отказ. Не може да бъде споделено мнението на жалбоподателя, че продажбата следвало да стане по реда, определен за продажба на недвижими имоти. Това може да стане за точно определени движими вещи, а такива няма по делото или за вещи със стойност над 5000 лв. В случая нормата на чл.474, ал.2 от ГПК, недвусмислено посоча, че стойността на всяка вещ следва да бъде над 5000 лв., а не стойността на всички вещи, които могат да бъдат продадени и са описани, защото наддаването се провежда за всяка отделна вещ. Щом за нито една от процесните вещи не са се явили купувачи, то за съдебният изпълнител няма задължения да продължава да прави опити или да предприема други начини за продажба.

Търговищкият окръжен съд е оставил без уважение жалбата против отказа на ЧСИ С.А.от гр.Търговище  да изнесе на публична продан движимите вещи, описани в протокол от 04.12. 2009 г., като неоснователна.

Решението е окончателно . Пълният текст http://www.justicetg.org/verdict/2010/08/GD/0063d810/23080310.htm

Редактирано от адв. Стефка АтанасоваКонтакти

Р Е Ш Е Н И Е № 2  от 28.01.2009 на Кърджалийски окръжен съд по въззивно гражданско дело № 15 по описа за 2008 година.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.В разпоредбата на чл.433 от Гражданскопроцесуалния кодекс /ГПК/ са изброени изчерпателно основанията за прекратяване на изпълнителното производство може да се прекрати. Сред тях не е предвидена  възможност за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 110 от ЗЗД- изтичане на давностен срок.

2. В чл. 433 от ГПК е предвидена възможност изпълнителното производство да бъде прекратено при представяне на влязло в сила решение, с което е уважен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Това е искът , с който длъжникът по едно изпълнително дело може да оспорва изпълнението, и при това само на факти , настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

3. Не е в прерогативите на съдебния изпълнител да се произнася по довод за изтекла погасителна давност.

4. Давността като материално правен институт може да бъде въведен чрез процесуален довод в нарочното съдебно , състезателно производство по реда на чл.439 от ГПК, в което производство могат да бъдат направени доводи за прекъсване и спиране на давността,  които в изпълнителното производство не могат да бъдат обсъждани.

Обжалвано е постановление на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ от 12.12.2008 г., с което е прекратено на основание чл.110 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД / изпълнителното производство по делото. Жалбодателят счита ,че не е от компетентността на ДСИ да прецени дали задължението по изпълнителното дело е погасено по давност.

Окръжният съд приема за установено следното:

В Кърджалийския районен съд,на основание чл.323 от ГПК /отм./, на 17.08.2006 г. е образувано изп.д. № ... / 2006 г. ,с длъжник С.А.У. и взискател на основание чл. 87, ал.1, т.5 от Закона за събиране на държавните вземания , Агенция за държавни вземания .Същото е образувано въз основа на изпълнителен лист от 22.12.2000 г., с който длъжникът е осъден да заплати на Държавен фонд „Земеделие”, сумата в размер на 5 550 лв. , главница, 983 лв., лихви за забава, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 08.12.2000 г до окончателното й изплащане. В резултат на предприето изпълнение върху трудовото задължение на длъжника , считано от 28.02.2007 г. и до 24.11.2008 г. по изпълнителното дело е извършвано реално изпълнение чрез превеждане на суми от трудовото възнаграждения на същия.

На 19.11.2008 г., длъжникът е депозирал пред държавния съдебен изпълнител/ДСИ/ молба, с която моли да бъде прекратено изпълнителното дело на две самостоятелни основания :първо- тъй като изпълнителното производство било образувано за реализиране на вземане , чието право на принудително изпълнение било погасено по давност; и второ- тъй като било на лице предпоставката на чл.330, ал.1, б.”д” от ГПК /отм./.

С постановление от 11.12.2008 г., ДСИ е прекратил изпълнително дело № 568/06 г., на първото посочено от длъжника основание, а именно поради изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като изпълнителното дело било образувано 5 години и 8 месеца след датата на издаване на изпълнителния лист, и към момента на постановяване претендираното от взискателя субективно право на вземане не се ползвало със законова защита, и не можело да се осъществи принудително чрез способите на съдебното изпълнение.

Взискателят Агенция за държавни вземания е придобил това  процесуално качество по силата на законовата делегация на чл. 87, ал.1, т.5 от Закона за събиране на държавните вземания.

Жалбата на взискателя с правно основание чл.435,ал.1 от ГПК, е процесуално допустима, а по същество е основателна.В разпоредбата на чл.433 от ГПК са изброени изчерпателно хипотезите, при сбъдването на които, едно образувано изпълнително производство може да се прекрати. В цитираната разпоредба правната възможност за прилагане на посочения като правно основание в постановлението на ДСИ, чл.110 от ЗЗД,не е предвидена. Предвидена е обаче възможност това да стане при представяне на влязло в сила решение, с което е уважен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Това е искът , с който длъжникът по едно изпълнително дело може да оспорва изпълнението, и при това само на факти , настъпили след приключването на съдебното дирене в   производството, по което е издадено изпълнителното основание. Т.е. иде реч за едно състезателно, исково производство , в което длъжникът може да прави доводи срещу изпълнението , когато то е основано на съдебно изпълнително основание,какъвто е настоящия казус,и които доводи се основават на факти настъпили след приключване на самото съдебното производство . Безспорно е, че такъв довод може да бъде и доводът за изтекла погасителна давност. В аспекта на изложеното произнасянето по такъв довод обаче  не е в прерогативите на ДСИ.

Давността като материално правен институт може и следва да бъде въведен чрез процесуален довод в нарочното съдебно , състезателно производство по реда на чл.439 от ГПК, в което производство могат и следва да бъдат обсъдени и евентуални доводи за прекъсване и спиране на давността, доводи които в настоящото производство не могат да бъдат обсъждани. Или спорът дали длъжникът може да прави доводи за изтекла давност, в настоящото производство има два отговора, първо- безспорно е, че длъжникът има тази възможност,но вторият отговор предполага,че той може да прави това не в изпълнителното производство пред ДСИ,а в едно нарочно състезателно производство.

Съдът е отменил  постановление от 11.12.2008 г. на държавния съдебен изпълнител при Районен съд , гр. Кърджали , с което е прекратено изпълнително дело №  по описа на СИС при РС , гр. Кърджали, поради изтекла давност на основание чл.110 от ЗЗД.

Решението е окончателно. Пълният текст http://kardjali.court-bg.org/img/File/2009.01.28_Reshenie-2_VGD_15-2009.pdf

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ № 61 от  28.06.2010г. на  СОФИЙСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, 1-ви състав  по гр. д. №418 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.Съгласно чл.133 Закона за задълженията и договорите/ ЗЗД/ цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори.

2.Съгласно чл.4 ал.2 Закона за особените залози /ЗОЗ/ бъдещата реколта може да се залага или от текущата или от следващата стопанска година.  Особеният залог е учреден на 15.08.2003г., поради което върху реколтата 2010г. той не се разпростира особения залог на взискателя.

3. Изпълнението не е насочено върху масива от трайни вишневи насаждения, върху които особения залог продължава да действа, а върху вишневата реколта. Ето защо съдът намира, че върху вишневата реколта от 2010 г. не се разпростира действието на особения залог от 2003 г. При наличие на самостоятелни права на преарендатора по вписания договор от 03.05.2007г. за преаренда, последният е собственник на вишневата реколта, която е добил. Взискателят би могъл да насочи изпълнението си върху арендната вноска, като вземане, но не върху бъдещата реколта.

Производството е по реда на чл.436 и сл. от ГПК. Третото лице  е обжалвало опис на движими вещи с протокол от 08.04.2010г. по изпълнително дело. Жалбоподателят твърди, че на 08.04.2010г. е описана бъдеща реколта вишни на площ 392,5дка в землището на с. С., община Б., Софийска област. Жалбоподателят твърди, че е преарендатор на масивите , а договорът от 03.05.2007г. е вписан в Службата по вписванията. Жалбоподателят се  явява трето лице по отношение на страните по изпълнителното дело и като такъв  заявява самостоятелни права върху описаната бъдеща реколта.

Взискателят „. взима становище по жалбата, че същата е неостователна, тъй като между банката и ЕТ «С» на 30.07.2003г. е сключен договор за кредит  , а длъжникът е учредил особен залог върху трайните насаждения 392,5дка. Търговското предприятие на ЕТ «С» и прехвърлено на «А» ЕООД след което е заличено от търговския регистър. Като правоприемник «А» ЕООД е преарендовал на И. Г. П. масивите, но особения залог продължава да тежи и взискателя има право да се удовлетвори от бъдещата продукция на заложения имот.

Съдебният изпълнител е изложил мотиви, че жалбата е допустима, в срок, от лице с право на жалба, но неоснователна. Масивите са обект на особен залог и взискателят може да иска да се удовлетвори от бъдещата реколта вишни реколта 2010г. обект на описа.

Софийският окръжен съд, след като обсъди оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства, прие следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.436 ГПК от третото лице И. Г. П. срещу опис от 08.04.2010г. на бъдеща реколта вишни на площ 392,5дка в землището на с.  по изп.д.№ .  Съдебният изпълнител е сезиран с изпълнителен лист от взискателя  срещу длъжника ЕТ «С», заменен от неговия универсален правоприемник «А» ЕООД. Съгласно чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори. Не се спори и видно от представените доказателства вишневите масиви са обект на особен залог. Съгласно чл.4 ал.2 ЗОЗ бъдещата реколта може да се залага или от текущата или от следващата стопанска година. Особеният залог е учреден на 15.08.2003г., поради което върху реколтата 2010г. не се разпростира особения залог на взискателя, като обезпечение по реда на Закона за особените залози. Изпълнението не е насочено върху масива от трайни вишневи насаждения от 392,5 дка, върху които особения залог продължава да действа, а върху вишневата реколта. Ето защо съдът намира, че върху вишневата реколта не се разпростира действието на особения залог и при наличие на самостоятелни права на преарендатора по вписания договор от 03.05.2007г. за преаренда. Последният е собственник на вишневата реколта, която е добил. Взискателят би могъл да насочи изпълнението си върху арендната вноска, като вземане, но не върху бъдещата реколта.

Ето защо съдът намира, че жалбата е основателна и следва да се отмени постановения опис на движими вещи. Определението на съда по чл.438 ГПК за спиране на изпълнителното производство следва да се отмени, с оглед продължаване на производството по събиране на задълженията.

Решението е окончателно и е публикувано на интернет страницата на Софийски окръжен  съд http://sofiadc.court-bg.org/

Редактирано от адв. Стефка АтанасоваКонтакти

Р Е Ш Е Н И Е от  19.08.2010г. на Плевенския окръжен съд, дежурен състав по цастно гражданско дело № 766 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.  Съпругът-недлъжник може да обжалва изпълнителните действия на същите основания като съпруга-длъжник

2.   За да бъде несеквестируем процесният апартамент, съгласно чл.444, т.7 от ГПК е необходимо длъжникът и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, да нямат друго жилище.

3.    Обстоятелството ,дали  притежаваните от длъжника и съпругата му други жилищни сгради са обитаеми изобщо и в частност от длъжника, няма правно значение.

4.    Няма изрично законово условие другите жилища по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК да са собственост единствено на длъжника или на членовете на семейството му, с които живее заедно.

5.  За да отклони изпълнението срещу процесния апартамент, жалбоподателката е могла, след като докаже характера му на СИО, да се възползва от възможността, предвидена в чл.502, изр.2 от ГПК, т.е. да посочи имущество на съпруга си, върху което да се насочи изпълнението.

Жалбоподателката е атакувала насочването на изпълнението по изпълнително дело срещу апаратамент в  гр.Плевен. Тя твърди, че този имот е съпружеска имуществена общност между нея и съпруга й,  който е длъжник в посоченото изп.производство и че имотът е несеквестируем съгласно чл.444, т.7 от ГПК. Сочи, че длъжникът сам е направил подобно възражение, но то не било зачетено от ЧСИ с аргумента, че лицата по чл.444, т.7 от ГПК имат и друго жилище, находящо се в с.Загражден. Жалбоподателката твърди, че в с.Загражден имат само „необитаемо” дворно място и то в съсобственост с други лица.

Съдът като обсъди доводите на страните и на ЧСИ, намира за установено следното:

Видно от справка от национална база данни „Население”, М.П.Н. е съпруга на П.Ф.Н.. Няма доказателства кога е сключен бракът помежду им и в този смисъл дали процесният апартамент действително е съпружеска имуществена общност /СИО/. Извод в тази насока не може да се направи с категоричност и от документите-титул за собственост, тъй като те удостоверяват придобиването на имота от П.Ф.Н. като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ /отм./. Вероятно по тази причина ЧСИ не е счел имота за СИО и не е предприел действия по чл.503, ал.1 от ГПК.  Тъй като няма данни съпругът-недлъжник да е уведомяван за изпълнението, жалбата му следва да се счита за допустима с оглед чл.436, ал.1 от ГПК. Същата е допустима и защото съгласно чл.503, ал.3 от ГПК съпругът-недлъжник може да обжалва изпълнителните действия на същите основания като съпруга-длъжник-в случая това по чл.435, ал.2, предл.2 от ГПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, защото:

За да бъде несеквестируем процесният апартамент, съгласно чл.444, т.7 от ГПК е необходимо длъжникът и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, да нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. В случая са налице доказателства, че както П.Ф.Н., така и съпругата му М.П.Н. притежават всеки по ¼ ид.ч. от УПИ и от построените в него сгради, в т.ч. жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ от 81 кв.м.  и жилищна еднофамилна сграда на един етаж със застроена площ от 35 кв.м.. Дали тези други жилищни сгради са обитаеми изобщо и в частност от длъжника няма правно значение. Няма изрично законово условие другите жилища по смисъла на чл.444, т.7 от ГПК да са собственост единствено на длъжника или на членовете на семейството му, с които живее заедно.

 За да отклони изпълнението срещу процесния апартамент, жалбоподателката е могла, след като докаже характера му на СИО, да се възползва от възможността, предвидена в чл.502, изр.2 от ГПК, т.е. да посочи имущество на съпруга си, върху което да се насочи изпълнението.

Съдът е оставил без уважение  жалбата от 26.07.2010г. срещу насочването на изпълнението  срещу апартамент, находящ се в гр.Плевен като неоснователна.

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0810/3/0063c810_76681910.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е   507 от   03.11.2010г. на ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, трети въззивен граждански състав по гр.д.№ 762 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани в изпълнителния лист и това са параметрите,  в рамките на които той следва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането.

2. Петимата длъжници  не дължат вземането на банката при условията на солидарна отговорност, която предполага отговорност на всеки един от тях за целия дълг, в случая за цялата сума от 8821.71лв.

3. Само при солидарната отговорност платилият целия дълг длъжник  може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите  съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение. В този случай  първоначалното задължение се разделя по равно и  приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/.По същия начин се разрешава въпроса, когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

4. Длъжниците, които са платили само своята част от дълга не придобиват качество на взискателли по отношение на неплатилите длъжници.Последните  не са изплатили в полза на банката тяхна част от размера на задължението, при което банката продължава да бъде взискател за онази част от вземането, която не не платена.

5. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК има  пред вид плащане на целия дълг от поръчителя или от солидарен длъжник, като основание платилият дълга да бъде конституиран като взискател и да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на взискателя  изпълнителен лист.

6. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя  се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

7.  В случая е налице  и разпоредбата на чл.456 ал.1 и ал.2 от ГПК за евентуално присъединяване на тримата жалбоподатели като кредитори на длъжниците, тъй като в тяхна полза няма издаден изпълнителен лист.

Производството е  по реда на чл.437 ал.1 във връзка с чл.436 и чл.435 ал.1  и следващите от Гражданския процесуален кодекс.          Обжалван е отказ на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ за насочване на принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, съставляващ 600/3955 идеални части от поземлен имот в земеделски територии, с начин на трайно ползване-„Вилна зона”.

Жалбата е подадена от конституираните от държавния съдебен изпълнител в хода на изпълнителното производство като взискатели  Е.Г.С., Г.В.К. и Б.А.М., които първоначално са имали качеството на длъжници по изпълнението наред с още двама такива, а именно- Б И Б и Н З Б, образувано по вземане  на „Банка ДСК” ЕАД -гр.С за което е издаден изпълнителен лист  от  Велинградския районен съд.

Жалбоподателите изразяват доводи за незаконност на отказа на ДСИ като твърдят, че те имат качеството на поръчители на другите двама длъжници по договор за банков кредит и в този смисъл, те са солидарно отговорни с тях и че са поискали изпълнение на основание чл.429 ал.1 от ГПК срещу длъжниците-кредитополучатели Б и Н Б, на основание издадения в полза на „Банка ДСК” ЕАД изпълнителен лист поради извършено плащане от тяхна страна на дълга. Твърди се, че им е била уважена искова претенция предявена на основание  чл.135 от ЗЗД срещу другите двама длъжници по изпълнението, като е обявена спрямо тях извършена от Б отчуждителна сделка с процесния недвижим имот и че макар съдебното решение да не е осъдително, на основание чл.429 от ГПК последните  имали основание да се ползват от издадения в полза на банката-взискател изпълнителен лист за събиране на платените от тях суми по делото.

 В мотивите си към обжалвания отказ, ДСИ сочи, че настоящите жалбоподатели неправилно са били конституирани от предишния ДСИ като взискатели по изпълнението на основание чл.429 ал.1 от ГПК, тъй като не са били налице предпоставките за това, а именно, че същите са нямали качеството на солидарни длъжници и в този смисъл да са солидарно отговорни за дълга и че такава солидарност няма посочена в издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. И че в същност според клаузите на изпълнителния лист, както и според исканията на тримата длъжници, всяко от осъдените лица дължи равни части от общия дълг.

Пазарджишкият окръжен съд е прецевил жалбата като  неоснователна.

Изпълнителното производство е образувано въз основа на издаден в полза на „Банка ДСК”ЕАД гр.С, изпълнителен лист за парично вземане срещу петимата длъжници,  като същите са осъдени да заплатят сумата от 8821.71лв.          Няма посочване в изпълнителния лист, че задължението на физическите лица към банката е солидарно, нито че, трима от тях, и настоящи жалбоподатели имат качеството на поръчители на другите двама длъжници, и че вземането произтича от банков кредит, отпуснат на Б и Н Б.

Трайната съдебна теория и практика е, че съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани в изпълнителния лист и това са параметрите  в рамките на които той следва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането в полза на Банката-взискател.

Следователно задължението на петимата длъжници към банката не може да се приеме, че е дължимо при условията на солидарна отговорност, която предполага отговорност на всеки един от тях за целия дълг, в случая за цялата сума от 8821.71лв плюс лихви и разноските. Законодателят е предвидил, че само ако отговорността е солидарна и ако един от съдлъжниците изплати целия дълг, той може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите неизправни съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение, като първоначалното задължение се разделя по равно и в този случай приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/.По същия начин се разрешава въпроса когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

В конкретният случай, за присъдената в полза на „Банка ДСК” ЕАД сума не е изрично постановено в изпълнителния лист, че се дължи солидарно от петимата длъжници и следователно всеки един от тях отговоря пред банката само за своята си 1/5/една пета/ част. От данните по изпълнителното дело е видно, че тримата настоящи жалбоподатели са изплатили на банката размера на своята си част от задължението, тоест, те са погасили само и единствено вземането които има банката към тях тримата. Задължението на другите двама длъжници Б Б и Н Б не е погасено към момента и банката продължава да бъде взискател спрямо тези двама длъжници. Следователно Е.С., Г.К. и Б.М. няма как да придобият качеството си на взискателли по отношение на Б и Н Б тъй като те не са изплатили в полза на банката тяхна част от размера на задължението, при което банката продължава да бъде взискател за онази част от вземането дължимо от Б. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК има  пред вид плащане на целия дълг от поръчителя или от солидарния длъжник, като основание платилият дълга да бъде конституиран като взискател и да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на взискателя /банката/ изпълнителен лист.

В случая, такава процесуална възможност за тримата настоящи жалбоподатели не съществува. В най-добрия случай би могло срещу тях да се прекрати изпълнението поради направено плащане на частта си от дълга към банката-взискател.

Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя следва да се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

В случая такова осъждане няма постановено от съда. Дори от представените писмени доказателства с жалбата да може да се направи друг извод, а именно за наличие на основание за ангажиране  солидарната отговорност на кредитополучател заедно с поръчителя, такава няма постановена от съда, издал изпълнителния лист. Следователно съдебният изпълнител който е обвързан от параметрите на изпълнителния лист, правилно е отказал да насочи изпълнение срещу посочения недвижим имот, тъй като молителите и настоящи жалбоподатели нямат качеството на взискатели по изпълнението, единствено на които по закон е предоставена възможността и задължението да посочат на съдебния изпълнител способа и начина за принудително събиране на вземането си и срещу какъв имот на длъжника да се насочи изпълнението/чл.426 ал.2 от ГПК/.

Не може да се приеме, че в случая е налице  и разпоредбата на чл.456 ал.1 и ал.2 от ГПК за евентуално присъединяване на тримата жалбоподатели като кредитори на длъжниците Б тъй като в тяхна полза няма издаден по съответния ред изпълнителен лист.

Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил отказа на държавен съдебен изпълнител да насочи принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, поискано платили своята част от дълга длъжници.

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст тук http://www.court-pz.info/2010_2/0063d810_762b0310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  от  15.12.2010 г. на  Кюстендилския окръжен съд, гражданска колегия по  частно гражданско дело №748 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.За да се издаде заповед  за изпълнение на основание чл. 417, т.2 от ГПК следва да се установи, че извлечението от счетоводните книги е редовно от външна страна, че удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а когато изискуемостта на вземането е в зависимост от настъпването на друго обстоятелство, дали е удостоверено с официален или изходящ от длъжника документ.

2. Предсрочната изискуемост съгласно чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции настъпва,  когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, тогава банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги.    

4.  Щом  в общите условия на договора за банков кредит се съдържа клауза, по силата на която страните са се съгласили, че при определени условия настъпва автоматична предсрочна изискуемост на кредита, то банката не следва да представя доказателства, че счита кредита за предсрочно изискуем.

5. Обсегът на съдебната проверка е определен в задължителна практика на ВКС. Доколкото Законът за счетоводството/ЗСч/ не дефинира задължителните реквизити на извлечението от сметка, то в случай, че съдилищата се позовават на нередовност/непълнота на извлечението, би следвало да свържат констатациите за неспазване изискванията на ЗСч. с конкретни законови разпоредби

Обжалвано е разпореждане на Кюстендилския  районен съд , с което  е отхвърлено заявлението на банка за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу А.Р.Д. *** за заплащане на парични вземания, произтичащи от договор за банков кредит.

Кюстендилският окръжен съд е  изложил следните съображения за основателност на жалбата:

Районен съд е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против длъжника А.Р.Д. ***  за заплащане на сумите: 1055.67 лв., представляваща главница по договор за банков кредит; 173.25 лв., договорна лихва за периода 19.05.2009 г.- 15.07.2010 г., 6.25 лв.- наказателна лихва  за периода от 19.05.2009 г. до 15.07.2010 г. Към заявлението са приложени: извлечение от  счетоводни книги за сметка към 15.07.2010 г. за задълженията на кредитополучателя А.Д., договор за издаване на кредитна линия от 19.05.2008 г., договор за комбинирани банкови услуги "3 плюс", общи условия на ОББ за дебитни и кредитни карти.

Районен съд  е отхвърлил заявлението на Банката, приемайки, че  заявлението не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 от ГПК, както и че представеното извлечение от счетоводните книги не удостоверява вземане, което подлежи на изпълнение.

Окръжен съд счита, че разпореждането на районен съд е незаконосъобразно. Съгласно чл. 417, т. 2 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките. За да се издаде заповед за изпълнение на това основание следва да се установи, че извлечението от счетоводните книги е редовно от външна страна, че удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а когато изискуемостта на вземането е в зависимост от настъпването на друго обстоятелство, дали е удостоверено с официален или изходящ от длъжника документ. Банката  е посочила, че вземането произтича от извлечение от сметката, което е издадено въз основа на това, че потребителският кредит е обявен за предсрочно изискуем съгласно чл. 60, ал.2 от ЗКИ. Тази разпоредба предвижда, че когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги.       В конкретния случай видно от  чл. 42 от общите условия на ОББ АД за дебитни и кредитни карти , към които препраща договора за комбинирани банкови услуги "3 плюс"- чл.8, целият дълг става автоматично предсрочно изискуем при неплащане на две поредни погасителни вноски, т.е. банката има право да обяви кредита изцяло за пресрочно изискуем и да пристъпи към принудително събиране на вземанията си по предвидения от закона ред. Имайки предвид тази разпоредба съдът счита, че страните са постигнали съгласие, че при непогасяване на две последователни месечни погасителни вноски вземането на банката става предсрочно изискуем без да е необходими каквото и да е изявление на страните. Следователно в  общите условия на ОББ АД  се съдържа клауза, по силата на която страните са се съгласили, че при определени условия настъпва автоматична предсрочна изискуемост на кредита, и банката не следва да представя доказателства за волята си, че кредитът се счита за предсрочно изискуем.

На въпроса какъв е обсегът на съдебната проверка относно предпоставките по чл.417 т.2 ГПК е даден отговор в определение № 264/2009г. по ч.т.д. № 210/2009г. на І т.о. и определение № 776/2009г. по ч.т.д. № 787/2009г. на І т.о. на ВКС. С цитираните определения, които имат характер на задължителна практика, ВКС е приел, че доколкото ЗСч не дефинира задължителните реквизити на извлечението от сметка, то в случай, че съдилищата се позовават на нередовност/непълнота на извлечението, би следвало да свържат констатациите за неспазване изискванията на ЗСч. с конкретни законови разпоредби. В случай, че съдът не е посочил кои разпоредби от ЗСч счита за нарушени, то изводите му не могат да бъдат проверени по реда на инстанционния контрол. Представеното извлечение от счетоводни книги на банката съдържа данни за договора за кредит – дата на сключване, размер, кредитополучател, както и данни за усвояването му, размерът на просроченото задължение по главницата, договорните и наказателните лихви за съответния период. То носи подписите на длъжностни лица на банката и е подпечатано с нейния печат, т.е. документът е редовен от външна страна, като нито в ЗСч нито в МСС се съдържат специфични изисквания към съдържанието и реквизитите на извлечението от сметка.

Кюстендилският окръжен съд е отменил разпореждането на  Кюстендилския районен съд и вместо него е постаноли да се издане  заповед за  изпълнение по чл. 417 ГПК за заплащане..

Определението е влязло в сила. Пълният текст http://kos-bg.eu/valid/0063eb10/748c1510.htm

Радактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 323  от  17.12.2010 г.   на    Окръжен  съд  Хасково  по частно гражданско дело   №  620 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

 1.Освен присъединяване по молба на кредитор, нашето право познава и т.нареченото присъединяване по право. При него съдия изпълнителят е длъжен служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор, като отдели сума за неговото удовлетворяване

2. На първо място присъединен по право кредитор е държавата за дължимите й данъци, публични и други вземания/ чл.458 ГПК/. Присъединени по право са и кредиторът, в чиято полза е било допуснато обезпечение на иск чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор. Присъединени по право  са също ипотекарният кредитор, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният имот или заложената вещ. 

3. Кредитор, в чиято полза имяа вписан особен залог върху търговското предприятие на длъжника има качеството на присъединен кредитор, тъй като  изпълнението е насочено върху движими вещи и вземания на длъжника, които се включват в предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения.

4. Съдебният изпълнител е длъжен  служебно да вземе пред вид вземането на присъединения кредитор като отдели сума за неговото удовлетворяване. Като не е сторил това ДСИ е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.

 Производството е по реда на чл.463 от ГПК. Обжалвано е  извършеното на 17.08.2010 г. разпределение на  суми по изпълнително дело, което е било  предявено с протокол от 28.09.2010 г.

Хасковският окръжен съд след преценка доводите на страните,обсъждане на събраните по изпълнителното дело доказателства и обясненията на държавния съдебен изпълнител, констатира следното:

Обжалван е  изготвен от държавния съдебен изпълнител при РС Хасково протокол за разпределение на суми по  изпълнително дело , изготвен на 17.08.2010 г. и  предявен с протокол от 28.09.2010 г.

Изпълнителното производство по изпълнителното дело е образувано по молба на взискателя „ Б.” ЕАД гр. Хасково срещу „ А.С.”  ЕООД гр. Хасково, въз основа на издаден на 14.07.2010 г. изпълнителен лист от РС Хасково.

Видно от представената с жалбата справка от търговския регистър  в полза на жалбоподателя., по силата на договор от *** г.,на 17.11.2009 г. е вписан  залог на търговско предприятие на длъжника  „ А.С.” ЕООД гр. Хасково, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. На 17.08.2010 г. държавния съдебен изпълнител е изготвил протокол за разпределение на постъпилите суми  по изпълнителното дело.Видно от този протокол, е че при извършеното разпределение не е определена сума за жалбоподателя В.И.М. За предявяване на разпределението на 28.09.2010 г. са били призовани взискателят „ Б. „ АД гр. Хасково, присъединеният взискател ТД на НАП гр. Пловдив – офис гр. Хасково и длъжника „ А.С.” ЕООД гр. Хасково. Видно от приложените по изпълнителното дело съобщения и от самият протокол е че  за предявяване на разпределението не е бил призован жалбоподателя В.И.М.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира подадената жалба за основателна и като такава следва да бъде уважена. Изготвеният на  17.08.2010 г. протокол за  разпределение на  суми по изпълнително дело № 125/2010 г. по описа на ДСИ  при РС-Хасково, предявен с протокол от 28.09.2010 г., е незаконосъобразен и следва да бъде отменен, а делото върнато на ДСИ при РС Хасково за изготвяне на ново разпределение, в което да бъдат съобразени правата на жалбоподателя В.И.М.

Процесуалните правила за присъединяване на взискатели са уредени в разпоредбите на чл.456 – 459 от ГПК, съгласно които присъединяването става с писмена молба на присъединяващия се, към която той прилага изпълнителен лист или удостоверение от съдия изпълнителя, че изпълнителният лист е приложен по друго изпълнително дело. Освен присъединяване по молба на кредитор, нашето право познава и т.нареченото присъединяване по право. При него съдия изпълнителя е длъжен служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор, като отдели сума за неговото удовлетворяване.

На първо място присъединен по правото кредитор е Държавата за дължимите й данъци, публични и други вземания/ чл.458 ГПК/. Присъединени по право са и кредиторът, в чиято полза е било допуснато обезпечение на иск чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор. Присъединени по право  са също ипотекарният кредитор, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният имот или заложената вещ.

Безспорно по делото е ,че жалбоподателят има качеството на заложен кредитор, по силата на  договор от *** г. , с който на 17.11.2009 г. е вписан  залог на търговско предприятие на длъжника  „ А.С.” ЕООД гр. Хасково, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения.  Изпълнението е насочено върху движими вещи и вземания на длъжника, които се включват в предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. С оглед на това жалбоподателят има качеството на  присъединен по право взискател и за ДСИ е съществувало задължението служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор като отдели сума за неговото удовлетворяване. Като не е сторил това ДСИ е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, поради което обжалваното разпределение следва да бъде отменено и делото се върне на ДСИ за изготвяне на ново разпределение, при което се вземат предвид правата на присъединения кредитор В.И.М.. В настоящото производство съдът не би могъл да се произнесе по същество, т.като в изпълнителното производство изобщо не са били взети правата на присъединения по право кредитор и не е извършено разпределение при съобразяване с неговите права.

Хасковският окръжен съд е отменил извършеното от ДСИ разпределение и е върнал делото на ДСИ  за извършване на ново разпределение, съобразно дадените указания.

Решението е влязло в сила. Пълният текст  http://okrsud.haskovo.net/sprweb/0063d810/620c1710.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова   Контакти

РЕШЕНИЕ  № 16 от 18.01.2011 г. на Смолянския окръжен съд  по  дело № 20115400500033

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК предвижда хипотези на прекратяване на изпълнителното производство, при чието наличие то настъпва по силата на закона.Съдебният изпълнител в тези случаи действа при обвързана компетентност, Неговите правомощия  са да провери дали е налице някоя от визираните в закона хипотези, след което формално да я обяви  посредством постановление за прекратяване на изпълнителното производство. 

2.В конкретния случай действително е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а именно изтичане на повече от двугодишен срок от последното поискано от взискателя изпълнително действие, поради което обжалваното действие на ДСИ е законосъобразно.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 1, предл.ІІІ във вр. с чл.433,ал.1,т.8 от ГПК  и е образувано е по жалба на взискател срещу действията на държавен съдебен изпълнител, изразяващи се в прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 20.09.2010 г.

Като взе предвид оплакванията в жалбата, мотивите на държавния съдебен изпълнител и доказателствата по делото, съдът намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 435, ал. 1,предл.ІІІ от ГПК предвижда възможност за взискателя да обжалва прекратяването на изпълнителното производство.Предвид на това, жалбата е допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Изпълнителното производство е било образувано на 20.12.2004 г. по искане  въз основа на изп.лист от 12.02.2004г., издаден въз основа на влязло в сила решение № 571/14.10.2003г. по г.д.№ 752/2003г. на СРС за сумата от 583,45 лв. по договор за наем, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2003г. до  окончателното изплащане на сумата. В молбата за образуване на изпълнително производство взискателят е посочил способ на изпълнение чрез налагане на запор върху левови и валутни сметки или движимо имущество на длъжника.

Длъжникът е получил прозовката за доброволно изпълнение на 25.02.2005 г. и в указания срок не е извършил доброволно плащане. На 16.03.2005 г. е получил призовка за принудително изпълнение, която е оформена при отказ, с която е призован за насрочения на 11.04.2005г. опис на движими вещи в дома му в Г.С.. С протокол от 11.04.2005г. ДСИ не е извършил опис поради нередовно призоваване на взискателя и е отложил описа за друга дата. С молба от 20.09.2006г. взискателят е поискал издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред НАП за конкретизиране на недвижимите и движими имоти на длъжника , банковите му сметки и вземания. и такова съдебно удостоверение е издадено на 25.09.2006г.  С молба от 25.10.2006г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както и да бъде изискана справка от КАТ има ли регистрирани автомобили. От ОДП-С. е издадена справка на 27.10.2006г. за притежаван от длъжника лек автомобил Ф.Д.. С писмо от 02.11.2006г. ДСИ е изискал справка от ОДП-С. за настоящ адрес на длъжника и дали е напускал пределите на страната. С писмо изх.№ ***/07.11.2006г., получено на 08.11.2006г. ДСИ е уведомен за настоящият адрес на длъжника и че в периода от 01.01.2004г. до 07.11.2006г. не е напускал пределите на страната.

След датата 08.11.2006 г./ когато ДСИ е бил уведомен от МВР за настоящия адрес на длъжника/ до издаване на постановление от 20.09.2010г. взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия, което е констатирано от ДСИ, поради което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство.СмОС намира обжалваното действие по прекратяване на изпълнителното производство за законосъобразно.Разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК предвижда хипотези на прекратяване на изпълнителното производство, при чието наличие то настъпва ex lege. Съдебният изпълнител в тези случаи действа при обвързана компетентност, която касае единствено правомощията му да провери дали е налице някоя от визираните в закона хипотези, след което формално да я обяви /да й даде гласност/ посредством постановление за прекратяване на изпълнителното производство. В конкретния случай действително е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а именно изтичане на повече от двугодишен срок от последното поискано от взискателя изпълнително действие, поради което обжалваното действие на ДСИ е законосъобразно.

Смолянският окръжен съд е отхвърлил като неоснователна жалбата срещу действията на държавния съдебен изпълнител за прекратяване на изпълнително производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК. Решението е окончателно. Пълният текст     http://smolyandc.judiciary-bg.org/ courts/dc/smolian/webbcap.nsf/c68251221868f592c22577cf002ebfe1/1527b19d26ea0b43c225781d002986db? OpenDocument 

 Редактирано от адв. Стефка Атанасова

РЕШЕНИЕ  от  27 12. 2010 г на    ДОБРИЧКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговска колегия  по в.гр.д. № 899 по описа за 2010

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Размерът на вземането/главница и лихви/ се съдържа в изпълнителния титул /изпълнителния лист/ е  определянето му отново чрез икономическа експертиза  е извън обсега на производството по обжалване действията на съдебния изпълнител.

2. По повод жалбата с правно основание чл.435 ал.3 от ГПК съдът контролира само и единствено редовността на извършеното наддаване по публичната продан и дали имуществото е възложено на най-високата предложена цена.

3.Цената на недвижимия имот се определя от съдебния изпълнител при спазване на изискванията на чл.468 от ГПК като съдебният изпълнител може да назначи вещо лице.Самото определяне на цената е самостоятелно действие, което не подлежи на обжалване.

4. Началната цена, от която започва наддаването не може да бъде контролирана и изменяна от съда пред вид необжалваемостта на действията по определянето й.

5. Обхватът на проверката в производството по чл. 435, ал.3 от ГПК  е изключително ограничен до редовността на наддаването и обстоятелството. Оплаквания, свързани с ненадлежно оформени съобщения, неуведомяването на съпруга недлъжник, пороци при извършване в разпределението, доводи за нарушаване на правата на  държавата като присъединен взискател  не са предмет на разглеждане в това производство.

Производството е по реда на чл.435 ал.3 от ГПК по повод обжалване действия на съдебен изпълнител.

 Жалбата срещу постановление за възлагане на недвижим имот-самостоятелен обект в сграда –административен офис,с идентификатор №*** по изп.д.№***по описа на ЧСИ Г.С.,рег.№ *** на КЧСИ. Жалбоподателят навежда доводи за  незаконосъобразност на извършеното възлагане на недвижим имот: самостоятелен обект в сграда –административен офис,с идентификатор №*** ,поради ненадлежно наддаване. Твърди         ,че имотът е продаден на цена многократно по-ниска от реалната му пазарна стойност,без уведомяване на съпругата-недлъжник,при допускане на процесуални нарушения,сочени в жалбата .Жалбоподателят счита ,че цената е основен първоначален елемент от наддаването,поради което надлежното надаване предполага и надлежно определяне на цената от която то започва.Правят се искания за насрочване на делото за разглеждане в открито заседание ,за назначаване на експертиза за определяне справедливата пазарна стойност на възложения имот,както и размера на претендираните от взискателя суми –главница и неустойки.

 Ответникът по жалбата оспорва основателността й.Счита ,че извършените преди проданта действия по насрочване,определяне на начална цена и др.са извън предмета на обжалването по чл.435 ал.3 от ГПК.Наддаването е законосъобразно проведено и имота е възложен на купувача ,предложил най-високата цена.

Съдът намира за установено следното:Делото е образувано от взискателя ЕООД”А.”,гр.Р. срещу длъжника ЕТ”Б. - И.С.”,гр.Р. по изпълнителен лист от 29.03.2010 г. на Апелативен съд гр.В..Изпълнителният титул съдържа размера на задължението,включително главница и лихва,поради което неоснователно е искането на жалбоподателя за допускане на съдебно –икономическа експертиза за определяне на размера на задължението.Определянето на този размер е извън обсега на настоящото производство .По повод подадената жалба с правно основание чл.435 ал.3 от ГПК съдът контролира само и единствено редовността на извършеното наддаване по публичната продан и дали имуществото е възложено на най-високата предложена цена.Съгласно чл.485 от ГПК цената на недвижимия имот се определя от съдебния изпълнител,при спазване на изискванията на чл.468 от ГПК.При определяне на цената съдия изпълнителят може да назначи вещо лице.Самото определяне на цената ,чрез изготвянето на оценка е самостоятелно действие,което не подлежи на обжалване. В тази насока е константната съдебна практика. Началната цена на имота е тази,от която започва наддаването, но пред вид необжалваемостта на действията по определянето й, тя не може да бъде контролирана и изменяна от съда.

Публичната продан на имота е редовно разгласена с обявление от 30.04.2010 г.Получени са три наддавателни предложения ,които са отворени в деня на наддаването -04.06.2010 г.,съобразно разпоредбата на чл.492  ал.1 от ГПК,след изтичане на срока за подаването на писмени възражения-03.06.2010 г.,съгласно обявлението.Съставен е протокол,подписан от явилите се наддавачи ,в който наддавателните предложения са обявени по реда на тяхното постъпване. Най –висока цена след устно наддаване е предложил ЕАД”Е.Г.”,който е наддал с една стъпка над предложението на  ООД”С.Г.”-размера на един задатък, над най-високото наддавателно предложение, изпълнена е процедурата на чл.492 ал.2 от ГПК. ООД”С.Г.” се е отказал от по-нататъшно наддаване. Наддаването е извършено законосъобразно и имотът е възложен на най-високата предложена цена.

Всички останали оплаквания, свързани с ненадлежно оформени съобщения, неуведомяването на съпруга недлъжник, пороци при извършване в разпределението, доводи за нарушаване на правата на  държавата като присъединен взискател и други визирани в жалбата основания за отмяна на издаденото постановление за възлагане ,не са предмет на разглеждане в настоящото производство и не се обсъждат по жалбата на длъжника по чл.435 ал.3 от ГПК. Обхвата на проверката в производството е изключително ограничен до редовността на наддаването и обстоятелството,дали имотът е възложен на най-високата предложена цена.

Съдът е оставил без уважение жалбата срещу постановлението за възлагане на недвижим имот.

Решението не подлежи на обжалване. Пълтият текст тук   http://os-dobrich.linkbg.org/2010/12/4/0063d810/899c2710.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ от 11.11.2010г. на  Пловдивския апелативен съд, ІІ граждански състав по частно гражданско дело № 950 по описа за 2010г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При разпределение на постъпилите при принудителното изпълнение средства се прилага първата хипотеза на чл. 136 ал.1т.1 ЗЗД .

2. Втората хипотеза на чл. чл. 136 ал.1 т.1 ЗЗД  се отнася само до принудително изпълнение върху имоти, за които са били водени искове по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД  , при което вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение на тези два иска се присъждат от стойността на имота за който са били направени, предпочтително при неговата продажба.

3. Разпределят се всички разноски по изпълнението, направени в интерес на взискателите.

4.      Разпоредбата на чл. 79 ал.1 т.2 пр. последно ГПК, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителните действия  бъдат отменени от съда./  означава, че за сметка на взискателя  остават тези разноски по изпълнението, които са направени по изпълнително действие, отменено от съда като незаконосъобразно.

5.     Относно разпределението на таксите: когато  не са внесени от взискателя, таксите се събират от длъжника съобразно чл. 79 ал.2 ГПК.

6.      Авансовото събиране на такси е норма от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, обслужваща интересите на съдебните изпълнители и тя неможе да се противопостави на нормата на чл. 79 ал.2 ГПК.

Производството е образувано по частна  въззивна жалба против решение на Хасковския окръжен съд с което е потвърдено разпределението от 05.05.2010г. по изп.д. №. на ЧСИ З. З. , рег. № 875 като правилно и законосъобразно. По съображения изложени в частната жалба се иска отмяна на решението и постановяване на ново с което да се отмени разпределението на ЧСИ и последният се задължи да извърши ново разпределение.

Частната жалба е подадена в срок от лице имащо право на жалба и е процесуално допустима, а по същество неоснователна по следните съображения:

В производството по изп.дело №  на ЧСИ З. ответникът по жалбата е взискател, а банката- частен жалбоподател е присъединен взискател. За удовлетворяване на вземанията са продадени на публична продан 14 броя крави, собственост на длъжниците за сумата 8 100 лв. Последните са били заложени в полза на ПИБ гр. С.. ЧСИ е пристъпил към разпределение на събраната сума на осн. чл. 460 ГПК при спазване правилата на чл. 136 ЗЗД/. бел ред- Чл. 136. ЗЗД Ползват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания:

1. вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл. 134 и 135 - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползуват от тези разноски;

2. (Изм. - ДВ, бр. 103 от 1999 г., в сила от 01.01.2000 г., доп. - ДВ, бр. 36 от 2006 г., в сила от 01.07.2006 г.) вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство, както и вземания, произтичащи от концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори;

3. вземанията, обезпечени със залог или ипотека - от стойността на заложените или ипотекирани имоти;

4. вземанията, заради които се упражнява право на задържане - от стойността на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т. 3;

5. вземанията на работници и служащи, произтичащи от трудови отношения и вземанията за издръжка;

6. вземанията на държавата, освен тия за глоби.

7. (зал. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

8. (зал. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Вземанията по т. 5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущество на длъжника.

Вземания с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно.

Освен присъдените лихви, правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите, изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го предхожда /

В точка първа в съответствие с чл. 136 ал.1т.1 ЗЗД ЧСИ е разпределил таксите и разноските по обезпечаването и принудителното изпълнение, включително и такива на присъединения взискател, които по своята същност ползват взискателите, в т.2 на осн.чл. 136 ал.1т.3 е разпределена сума на присъединения взискател.

Правилно е становището на първоинстанционния съд, че ЧСИ е приложил първата хипотеза на чл. 136 ал.1т.1 ЗЗД и че не е приложима втората хипотеза. Тя се отнася само до принудително изпълнение върху имоти, за които са били водени искове по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД  , при което вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение на тези два иска се присъждат от стойността на имота за който са били направени, предпочтително при неговата продажба. / бел. Ред Чл. 134., ал.1  ЗЗД Кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Чл. 135., ал.1 ЗЗД Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността./

Правилно е становището, че се разпределят всички разноски по изпълнението, направени в интерес на взискателите. Правилно и законосъобразно са разпределени разноските за извършените описи. В чл. 79 ал.1 т.2 пр. последно ГПК / бел. Ред Разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителните действия  бъдат отменени от съда./  се има предвид за сметка на взискателя да останат тези разноски по изпълнението, които са направени по изпълнително действие, отменено от съда като незаконосъобразно. Това е действие, което не е следвало да се извършва и не може да се извърши. В конкретния случай с решение на съда е отменен опис на движими вещи-крави и др.,поради извършено процесуално нарушение-липса на ПДИ. ЧСИ е отстранил това процесуално нарушение и веднага е повторил действието, което е допустимо и законосъобразно. Извършил е опис на кравите собственост на длъжниците и няма данни да са правени повторни разноски. Правилно е и становището на окръжният съд за разпределението на таксите. Когато не са внесени от взискателя, те се събират от длъжника съобразно чл. 79 ал.2 ГПК / бел.ред - Когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника./ . Авансовото събиране на такси е норма от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, обслужваща интересите на съдебните изпълнители и тя неможе да се противопостави на нормата на чл. 79 ал.2 ГПК.

По изложените съображения частната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение .

РЕШЕНИЕТО е окончателно. Пълният текст тук   http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/OG00950_10_111110.html

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ от  22.10.2010 г   на  Бургаски окръжен съд ,  трети въззивен граждански състав по частно гражданско дело № 1624 по описа за 2010 година

ТЕЗИ НА СЪДА

1.     Частният съдебен изпълнител определя първоначалната цена, от която да започне наддаването за вещта и тази цена  трябва да отговаря на целите на изпълнителното производство. Необходимо е  да се определи такава начална цена, при която след наддаването да се получи максимално висока стойност на имуществото.

2.      Законодателят е установил началната цена, от която да започва наддаването  и е установил ред за определяне на нова начална цена на имота  като гаранция за получаване на максимална стойност на имота, изнесен на  публична продан.

3.      Определената от ЧСИ начална цена следва да гарантира интересите както на длъжника - за бързо погасяване на задълженията, така и на кредиторите

4.      След като и първата и втората по ред продан е обявена за нестанала, взискателят разполага с правото да поиска от ЧСИ да определи нова начална цена, от която да започне наддаването

1. В производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК  съдът следи единствено за законосъобразното извършване на атакуваните действия и не разполага с възможността в случай на порок да замести илиизвърши съответното действие, нито да направи преценка за целесъобразност на определената началната цена.

6.      Възлагането на имота, предмет на проданта, се извършва в случай, че обявеният за купувач внесе дължимата цена в едноседмичния срок по чл. 496 ГПК. Обявяването за купувач поражда облигационни задължения за заплащане на цената, от изпълнението на които зависи и възлагането.

7.      Обжалването на разпределението не е основание за неизпълнение на облигационното задължение за плащане на цената. Още повече, че същото е скрепено с преклузивен срок и неизпълнението би довело до отпадане на правото на обявения за купувач взискателя да придобие всички права върху имота с постановлението за възлагане

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК и е образувано по жалбата  срещу постановление за възлагане на недвижим имот по изп. дело на частен съдебен изпълнител.

Съдебният състав намира, че жалба е подадена от легитимирана страна, срещу извършени от съдебен изпълнител действия, които попадат в обхвата на чл. 435, ал. 2 ГПК. Предвид липсата на доказателства за датата, на която на жалбоподателя е връчено постановлението за възлагане, настоящата инстанция намира, че жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

Бургаскит окръжен съд е намерил за установено от фактическа страна следното:

Срещу длъжника  е образувано изпълнително производство с приложен изпълнителен лист от 26.06.2009г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение  № и е присъединен изпълнителен лист от 18.09.2009 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение №

В Агенция по вписванията гр. Н. е вписана възбрана върху недвижим имот, представляващ залесена територия и е извършен опис на имота.

По делото е била назначена експертиза за установяване на пазарната стойност на имота, видно от която вещото лице е изчислило стойността в размер на 518 365 лв. В становището си експертът е посочил, че статутът на земята е бил променен и е обсъдил това обстоятелство при определяне на цената.

Публична продан на имота е била насрочена от 10.11.2009 г. до 10.12.2009 г. с начална цена, от която да започне наддаването, в размер на 520 000 лева. Поради неявяване на купувачи първата публична продан на недвижимите имоти е обявена за нестанала.

По молба на взискателя втора публична продан на имота е насрочена за от 27.01.2010 г. до 01.03.2010 г. с първоначална цена 416 000 лева., която отново е обявена за нестанала.

По молба на взискателя с постановление на ЧСИ е определена нова начална цена на имота в размер на 290 000 лева и е насрочена нова публична продан за от 26.04.2010 г. до 26.05.2010 г., която отново е обявена за нестанала.

Нова публична продан на имота е насрочена за 09.07.2010 г. до 09.08.2010 г. с начална цена 232 000 лева. Съгласно протокол от 23.06.2010 г. новата продан е била надлежно разгласена. За нея са уведомени длъжникът и взискателите.

С протокол за обявяване на постъпилите наддавателни предложения от 10.08.2010 г. за купувач на изнесения на публична продан недвижим имот, е обявен взискателят И.Я.Р., с единствено постъпило наддавателно предложение, за сумата 235 000 лева.

С протокол от 10.08.2010 г. е извършено разпределение на сумата по публичната продан, като взискатели са посочени Община Н. за сумата 2 248,56 лева – неплатени данъци за имота, ТД на НАП – Бургас – 3 063,04 лева – публични задължения, и И. Р. – 237 546,68 лева.

На 13.08.2010 г. взискателят, обявен за купувач, е уведомен за сумите, които е длъжен да внесе за изплащане на съразмерните части от вземанията на другите взискатели, както и за дължимите данъци и авансови такси към съдебния изпълнител. С молба, входирана на 19.08.2010 г., И. Р. е приложил доказателства за платени такси, указани му от съдебния изпълнител съобразно изготвеното разпределение, в размер на общо 15 417,10 лева. На 30.08.2010 г. е постъпило удостоверение за наличие или липса на задължения от ТД на НАП – Бургас, от което се установява, че Ч. има 4 417,94 лева публични задължения. Във връзка с това удостоверение ЧСИ е изготвил ново разпределение с протокол от 30.08.2010 г., като предявяването му е било извършено на 13.09.2010 г., видно от приложения протокол. От представените преводни нареждания от 20.08.2010 г. се установява, че И. Р. е заплатил по сметка на ЧСИ дължимите суми за вземанията на другите взискатели и таксите по изпълнителното производство.

С атакуваното постановление за възлагане от 20.08.2010 г. имотът е възложен на обявения за купувач взискател И.Я.Р..

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 485 ГПК ЧСИ определя първоначалната цена, от която да започне наддаването за вещта. Посочената от него стойност трябва да отговаря на целите на изпълнителното производство. Затова е необходимо ЧСИ да определи такава начална цена, при която, като резултат от наддаването да се получи максимално висока стойност на имуществото, в следствие на което да се удовлетворят кредиторите и по този начин да се погаси и дълга. Законодателят е заложил критерий за постигане на тази цел, като е установил началната цена, от която да започва наддаването да бъде в размер на 75 % от пазарната цена. Гаранция за това е и установеният ред за определяне на нова начална цена на имота - в размер на 80 % от предходната. След като и първата и втората по ред продан е обявена за нестанала, взискателят разполага с правото да поиска от ЧСИ да определи нова начална цена, от която да започне наддаването. Съгласно чл. 494, ал. 2 ГПК новата продан се извършва по правилата за първата, като отново правомощие на ЧСИ е да определи началната цена на имота, съблюдавайки целта на изпълнителния процес. Определената от ЧСИ начална цена следва да гарантира интересите както на длъжника - за бързо погасяване на задълженията, така и на кредиторите. В случая е била определена от ЧСИ нова начална цена по-ниска от първата такава, предвид липсата на наддавателни предложения по предходните продани, както и с оглед осъществяване на проданта и погасяване на дълга. Съобразно тази нова цена е извършена и четвъртата по ред публичната продан, с начална цена от която да започне наддаването в размер на 80 % от новата цена. Постъпило е едно единствено наддавателно предложение, депозирано в срок, от взискателя по делото, който съгласно чл. 489 ГПК е освободен от внасяне на депозит. Предложената от него сума в размер на 235 000 лв. е съобразена с поставения от ЧСИ минимум от 232 000 лева. Следователно наддаването е било надлежно извършено и имотът е възложен по единствената предложена и най-висока цена. Възраженията на жалбоподателя за занижена начална цена са неоснователни. Статутът на имота е взет предвид от вещото лице при изготвяне на пазарна оценка на имота, в съответствие с която ЧСИ е определил и началната цена на имота. Представените по делото доказателства касаят друг имот и са неотносими. Искането на жалбоподателя за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, която да установи пазарната цена на имота не може да бъде уважено. Настоящата инстанция следи единствено за законосъобразното извършване на атакуваните действия и не разполага с възможността в случай на порок да замести или извърши съответното действие, нито да направи преценка за целесъобразност на определената началната цена, каквото е желанието на жалбоподателя.

Възлагането на имота, предмет на проданта, се извършва в случай, че обявеният за купувач внесе дължимата цена в едноседмичния срок по чл. 496 ГПК. Обявяването за купувач поражда облигационни задължения за заплащане на цената, от изпълнението на които зависи и възлагането. Аргументите на жалбоподателя за незаконосъобразност на възлагането поради нарушаване на поредността от действия, предвидени в чл. 495 и чл. 496 ГПК, са неоснователни. В чл. 495 ГПК е предвидено, че взискателят, обявен за купувач на имот, е длъжен в едноседмичен срок от разпределението да внесе сумата, необходима за изплащане на съразмерните части от вземанията на другите взискатели. В случая взискателят е изпълнил това свое задължение и е изплатил дължимите суми, съобразно изготвеното от ЧСИ разпределение и в предоставения му за това срок. Обжалването на разпределението не е основание за неизпълнение на облигационното задължение за плащане на цената. Още повече, че същото е скрепено с преклузивен срок и неизпълнението би довело до отпадане на правото на обявения за купувач взискателя да придобие всички права върху имота с постановлението за възлагане.

По посочените съображения, настоящият съдебен състав намира, че атакуваното постановление за възлагане се явява законосъобразно, постановено в съответствие с чл. 496 ГПК, а жалбата срещу него следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

            Решението е окончателно. Пълният текст тук     http://www.os-burgas.org/Actove/Gr2/CGD-1624-10-R.htm

              Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕ  №     507/  03.11.2010 г      на          ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, трети въззивен граждански състав,  по гражданско дело № 762 по описа за 2010г

ТЕЗИ НА СЪДА

1.     Съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани визпълнителния лист и това  са рамките, в  които той трябва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането в полза на Банката-взискател.

2.    Само ако отговорността е соли дарна и ако един от съдлъжниците изплати целия дълг, той може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите неизправни съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение.  В такъв случай  първоначалното задължение се разделя по равно и приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/. По същия начин се разрешава въпроса когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

3.     Щом като за присъдената в полза на банката сума не е изрично постановено в изпълнителния лист, че се дължи солидарно от петимата длъжници , всеки един от тях отговоря пред банката само за своята си 1/5/една пета/ част.

4.     Платилите своята част от дълга длъжници не придобиват качеството  на взискатели по отношение на неплатилите длъжници,  тъй като платилите длъжници не са изплатили  припадащата се част на неплатилите длъжници.

5.     Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя следва да се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

6.     Единствено на взискателите законът е предоставил възможността и задължението да посочат на съдебния изпълнител способа и начина за принудително събиране на вземането си и срещу какъв имот на длъжника да се насочи изпълнението/чл.426 ал.2 от ГПК/.

Обжалван е отказ на държавен съдебен изпълнител за насочване на принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, съставляващ 600/3955 идеални части от поземлен имот в земеделски територии, с начин на трайно ползване-„Вилна зона”, находящ се в местността ”О”, целият с площ от 3955кв.м., означен по картата на възстановената собственост /КВС/ за землището на гр.С, обл. П като парцел 40 от масив 172, имот кад.№.

Жалбата е подадена в срока по чл.436 ал.1 от ГПК от конституираните от държавния съдебен изпълнител в хода на изпълнителното производство като взискатели  Е.Г.С., Г.В.К. и Б.А.М.,***, а последния от с.Д, обл.П, които страни, първоначално са имали качеството на длъжници по изпълнението наред с още двама такива, а именно- Б И Б и Н З Б, образувано по вземане  на „Банка ДСК” ЕАД -гр.С за което е издаден изпълнителен лист  от 17.09.2007г.  по гр.д.№537/2007г. по описа на Велинградски районен съд.

Изпълнителното производство е образувано въз основа на издаден в полза на „Банка ДСК”ЕАД гр.С, изпълнителен лист по гр.д.№537/ 2007г. по описа на Велинградски РС, за парично вземане срещу петимата длъжници, поименно посочени по-горе,  като същите са осъдени да заплатят сумата от 8821.71лв, от които главница 6603.75лв, просрочени лихви 2117.96лв, ведно със законната лихва, считано от 10.09.2007г. до окончателното й изплащане  и 297лв разноски. Няма посочване в изпълнителния лист, че задължението на физическите лица към банката е солидарно, нито че, трима от тях, и настоящи жалбоподатели имат качеството на поръчители на другите двама длъжници, и че вземането произтича от банков кредит, отпуснат на Б и Н Б.

Трайната съдебна теория и практика е, че съдебният изпълнител при изпълнението е обвързан от постановките и от клаузите, които са описани в изпълнителния лист и това са параметрите  в рамките на които той следва да предприема съответните изпълнителни действия за принудително събиране на вземането в полза на Банката-взискател.         Следователно  задължението на петимата длъжници към банката не може да се приеме, че е дължимо при условията на солидарна отговорност, която предполага отговорност на всеки един от тях за целия дълг, в случая за цялата сума от 8821.71лв плюс лихви и разноските. Законодателят е предвидил, че само ако отговорността е солидарна и ако един от съдлъжниците изплати целия дълг, той може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор /взискател/ и да насочи изпълнението си срещу останалите неизправни съдлъжници за изплатената от него тяхна припадаща им се част от  солидарното задължение, като първоначалното задължение се разделя по равно и в този случай приемството в полза на платилия солидарен длъжник не държи сметка за вътрешните отношения между съдлъжниците /чл.429 ал.1 от ГПК/.По същия начин се разрешава въпроса когато дългът е изплатен от поръчителя, дори срещу него да няма издаден изпълнителен лист.

В конкретният случай, за присъдената в полза на „Банка ДСК” ЕАД сума не е изрично постановено в изпълнителния лист, че се дължи солидарно от петимата длъжници и следователно всеки един от тях отговоря пред банката само за своята си 1/5/една пета/ част. От данните по изпълнителното дело е видно, че тримата настоящи жалбоподатели са изплатили на банката размера на своята си част от задължението, тоест, те са погасили само и единствено вземането които има банката към тях тримата. Задължението на другите двама длъжници Б Б и Н Б не е погасено към момента и банката продължава да бъде взискател спрямо тези двама длъжници. Следователно Е.С., Г.К. и Б.М. няма как да придобият качеството си на взискателли по отношение на Б и Н Б тъй като те не са изплатили в полза на банката тяхна част от размера на задължението, при което банката продължава да бъде взискател за онази част от вземането дължимо от Б. Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК има  предвид плащане на целия дълг от поръчителя или от солидарния длъжник, като основание платилият дълга да бъде конституиран като взискател и да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на взискателя /банката/ изпълнителен лист.

Разпоредбата на чл.429 ал.1 от ГПК не може да бъде тълкувана разширително.Тя следва да се прилага само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник и то когато задължението е установено от съда със сила на присъдено нещо като солидарно дължимо.

В случая такова осъждане няма постановено от съда. Дори от представените писмени доказателства с жалбата да може да се направи друг извод, а именно за наличие на основание за ангажиране  солидарната отговорност на кредитополучател заедно с поръчителя, такава няма постановена от съда, издал изпълнителния лист. Следователно съдебният изпълнител който е обвързан от параметрите на изпълнителния лист, правилно е отказал да насочи изпълнение срещу посочения недвижим имот, тъй като молителите и настоящи жалбоподатели нямат качеството на взискатели по изпълнението, единствено на които по закон е предоставена възможността и задължението да посочат на съдебния изпълнител способа и начина за принудително събиране на вземането си и срещу какъв имот на длъжника да се насочи изпълнението/чл.426 ал.2 от ГПК/.

Не може да се приеме, че в случая е налице  и разпоредбата на чл.456 ал.1 и ал.2 от ГПК за евентуално присъединяване на тримата жалбоподатели като кредитори на длъжниците Б тъй като в тяхна полза няма издаден по съответния ред изпълнителен лист.

 Окръжният съд намира, че ще следва да потвърди отказа на държавния съдебен изпълнител като законосъобразен.

Решението е окончателно. Пълният текст тук http://www.court-pz.info/2010_2/0063d810_762b0310.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Р Е Ш Е Н И Е  № 276  от  05.07.2010 год. на  Врачанския окръжен съд, гражданска колегия по  частно гражденско дело № 442 по описа за 2010 год.

Производството по делото е с правно основание разпоредбите на чл.436 във връзка с чл.435, ал.4 от ГПК и е образувано по  частна жалба против Постановление за възлагане на недвижим имот по изп.д.№ ..../ 2009 год. на ЧСИ, с която се  иска неговата отмяна като се сочи, че при извършване на публичната продан, завършила с обжалваното постановление за възлагане, не е спазена разпоредбата на чл.500 ГПК, а именно – че от Община Враца като съсобственик на изнесения на публична продан недвижим имот не е искано съгласие за продажбата на имота като цяло и независимо от това, въпросния имот е изнесен на продан изцяло и изцяло е възложен върху спечелилия участник „С.” АД гр.С..

Ответникът по частната жалба „С.” АД гр.С  и частния съдебен изпълнител са оспорили частната жалба като неоснователна и недопустима поради просрочие и по аргумент от разпоредбата на чл.435, ал.3 ГПК, където изрично са изброени хипотезите при които трето лице може да обжалва постановление за възлагане и сред които хипотези не попада тази, релевирана от в частната жалба.

Съдът е намерил за безспорно установено от фактическа и правна страна следното:

Процесната частна жалба е подадена в срока по чл.436, ал.1 ГПК, от оправомощено да я предяви и поддържа лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

В тази връзка съдът не споделя развитите от ответника „С.” АД-гр.С. и ЧСИ в мотивите му съображения, че процесната жалба е недопустима като просрочена, респективно – по аргумент от разпоредбата на чл.435, ал.4 от ГПК.

Видно от молба изх.№., получена по делото под вх. год., процесната частна жалба е подадена до ЧСИ чрез „Български пощи” АД  в рамките на законоустановения седемдневен срок. Съгласно разпоредбата на чл.62, ал.2 ГПК срока не се смята за пропуснат, ако изпращането на молбата е станало по пощата. В този смисъл следва да се приеме, че частната жалба на О. В. е подадена в законоустановения срок и по надлежен начин, поради което се явява процесуално допустима.

Съдебният състав  не споделя възраженията на ответника по частната жалба „С.” АД гр.С. и ЧСИ М. Н.относно това, че жалбата е недопустима поради това, че не попада в приложното поле на разпоредбата на чл.435, ал.4 от ГПК.

Според съда, процесната частна жалба е с правно основание разпоредбата на чл.435, ал.4 ГПК, съгласно която трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице. Жалбата не се уважава, ако се установи, че вещта е била собствена на длъжника при налагане на запора или възбраната.

Видно от представените по делото доказателства Община Враца е съсобственик в изнесения на публична продан жилищен блок – незавършено строителство в груб строеж, ведно с правото на строеж. Съгласно Договор. за покупко-продажба на имот, частна общинска собственост, въпросния жилищен блок е продаден от О. В. на „Е.” ЕООД гр.В. за цена в размер на 412 360 лева, като съгласно чл.8 от същия договор купувачът е придобил в собственост всичко с изключение на обектите които остават за О. В. като обезщетение. Същото обезщетение се изразява в напълно завършени обекти в същия блок с разгърната застроена площ от 941 кв.м. или 20 %-та от разгърната площ на обекта. С Анекс  О. В. е учредила в полза на купувача „Е.” ЕООД допълнително право на строеж в размер на 2 740 кв.м. към блока, в замяна на което същото дружество се е задължило да предостави на общината допълнително готови обекти в жилищната и гаражната част на блока със застроена площ от 460 кв.м. (20% от допълнително застроената площ). С Протокол  и на основание чл.2.3 от Договора на О. В. се предоставят 20 %-та от разгърнатата застроена площ на блока под формата на 16 бр. завършени апартаменти със съответните избени помещения и гаражи с обща площ от 1485.57 кв.м. 

От така установената фактическа обстановка явствува, че О. В. никога не е губила владение върху обектите, предмет на договореното обезщетение. Действително след сключването на договора от 15.11.2005 год. купувачът „Е.” ЕООД е упражнявал фактическа власт върху тях, но никога не е имал анимуса,че държи същите като свои т.като е договорено между страните, че те ще бъдат довършени и предадени на общината като обезщетение. Следователно, същата като владелец на полагащата и се като обезщетение част от изнесения на публична продан недвижим имот е в правото си по чл.435, ал.4 ГПК да обжалва постановлението за възлагане.

От своя страна визираната от ответника разпоредба на чл.435, ал.3 ГПК регламентира хипотезата при която постановлението за възлагане може да бъде обжалвано от участник в изпълнителното производство, какъвто О. В. не е. Същата е трето лице спрямо този процес и за нея приложима е именно цитираната по-горе разпоредба на чл.435, ал.4 ГПК, регламентираща хипотезите при които третите лица могат да обжалват действията на съдебния изпълнител.

Разгледана по същество, частната жалба на О. В. срещу  Постановлението за възлагане на недвижим имот  се явява и основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.500, ал.1 и ал.2 ГПК, когато изпълнението бъде насочено върху съсобствен имот за дълг на някой от съсобствениците, имотът се описва изцяло, но се продава само идеалната част на длъжника. Имотът може да бъде продаден и изцяло, ако останалите съсобственици се съгласят с това писмено.

Видно от материалите по изпълнителното дело от страна на О. В. не е налице писмено съгласие в тази насока.

При това положение ЧСИ е следвало да изнесе на публична продан единствено и само идеалната част на длъжника „Е.” ЕООД гр.В.. Същият обаче е изнесъл на продан и е продал целия имот (вкл. идеалната част на О. В., за която не е налице необходимото съгласие). В този смисъл обжалваното постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено.

Решението е окончателно.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук  

http://osvr.netii.net/2010/GD/07/0063d810_44270510.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 РЕШЕНИЕ № 50 от  18.02.2010 г. на Врачанския окръжен съд, Гражданско отделение по  гражданско дело № 754 по описа за 2009 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.              След обезсилване на заповедта за изпълнение кредиторът може да заведе осъдителен иск срещу длъжника и такъв иск с правно основание чл.79 ал.1 от Закона за задълженията и договорите е допустим.

2.            Едномесечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК е преклузивен и подаденият след този срок иск за установяване на вземането е недопустим

3.                  “ЧЕЗ Електро България” АД гр. София е правоприемник на “Електроразпределение Столично” АД гр. София по отношение на снабдяването с електрическа енергия и следователно е титуляр и на вземанията на “Електроразпределение Столично” АД гр. София, свързани с доставена електрическа енергия.

4.                   Законна лихва върху главниците за електрическа енергия се присъжда от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ако при направено възражения срещу нея в законния едномесечен срок е предявен иск за установяване на вземането. Ако след изтичане на този срок е предявен осъдителен иск, законната лихва се присъжда от датата на предявяване на иска.

5.                  Щом кредиторът е пропуснал да предяви установителен иск за вземането си по чл. 422 от ГПК , не следва с решението по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД да му се присъждат разноските за заповедното производство.

Производството е въззивно, образувано по жалба на “ЧЕЗ Електро България” АД гр. София срещу решение на Врачанския районен съд, с което по иск на жалбоподателя е осъдена К.В.П. *** да заплати на “ЧЕЗ Електро България” АД сумата 243 лева за дължима, но незаплатена електрическа енергия за периода от 01.12.2005 г. до 13.11.2007 г., сумата 66,82 лева-мораторна лихва за периода от 21.01.2006 г. до 08.04.2008 г., законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска-20.01.2009 г. до окончателното й изплащане, както и направени деловодни разноски в размер на 187 лева.

“ЧЕЗ Електро България” АД обжалва горепосоченото решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му за разноски за размера над сумата 187 лева до пълния предявен размер от 599 лева, както и в частта, с която е отхвърлено искането му за присъждане на законната лихва от 09.06.2008 г.-датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до датата на предявяване на иска-20.01.2009 г., като лихва е присъдена именно от датата на подаване на исковата молба.

Врачанският окръжен съд е установил от фактическа и правна страна следното:

Предявените пред районния съд обективно съединени искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.

По заявление на “ЧЕЗ Електро България” АД Врачанският районен съд е издал заповед № 691 от 12.06.2008 г. по свое частно гражданско дело № 973 от 2008 г., с което е осъдил К.П. да заплати на заявителя сумата 243 лева за дължима, но незаплатена електрическа енергия за периода от 01.12.2005 г. до 13.11.2007 г., сумата 66,82 лева-мораторна лихва за периода от 21.01.2006 г. до 08.04.2008 г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението-09.06.2009 г. до окончателното й изплащане, както и направени деловодни разноски в размер на 83 лева.

След подадено в срока по чл. 414, ал. 2 възражение съдът е указал на “ЧЕЗ Електро България”, че може да предяви иск за установяване на вземането си по чл. 422 ГПК в едномесечен срок от уведомяването. В едномесечния срок по заповедното производство не са представени доказателства от заявителя за предявен иск, поради което с определение от 22.01.2009 г. съдът е обезсилил издадената заповед за изпълнение и е прекратил производството. Определението е влязло в сила като необжалвано.

Въпреки че предявените пред Врачанския районен съд искове са срещу К.П., която е била длъжник в заповедното производство и с тях се претендират сумите по заявлението, тези искове не са с правно основание чл. 422 ГПК, тъй като нямат за предмет установяване на вземането по заповедта за изпълнение, а осъждането на ответницата да заплати претендираните суми на “ЧЕЗ Електро България”. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че заповедта за изпълнение е била обезсилена, както и това, че разглежданата искова молба е подадена извън едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Настоящата инстанция споделя извода на районния съд в обжалваното решение, че действителната правна квалификация на исковете е по чл. 79, аКонтактил. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Именно това, заедно с искането за осъдителен диспозитив, е аргумент за допустимостта на исковете, тъй като едномесечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК е преклузивен и подаденият след този срок иск за установяване на вземането би се явил недопустим.

От приетата от съда и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че задълженията на ответницата за електрическа енергия към ищцовото дружество за процесния период са както следва: 243 лева-главница; 66,82лева-мораторна лихва.

Съдебният състав не възприема възраженията на ответницата, че същата не дължи заплащане на електрическа енергия за период, предшестващ датата, на която “ЧЕЗ Електро България” АД е получило лиценз за дейността “обществено снабдяване с електрическа енергия”. Видно от лицензия № Л-135-11 от 29.11.2006 г. на Държавна комисия по енергийно и водно регулиране, “ЧЕЗ Електро България” АД е лицензирано по надлежния ред да извършва услугата “обществено снабдяване с електрическа енергия”. От решение № 2 от 05.01.2007 г. по фирмено дело № 10140 от 2006 г. на Софийския градски съд се установява, че е вписано в търговския регистър преобразуване на “Електроразпределение Столично” АД гр. София, чрез отделяне на част от имуществото му, което преминава към приемащото дружество “ЧЕЗ Електро България” АД гр. София-по отношение на снабдяването с електрическа енергия. От тези писмени доказателства следва изводът, че “ЧЕЗ Електро България” АД гр. София е правоприемник на “Електроразпределение Столично” АД гр. София по отношение на снабдяването с електрическа енергия и следователно е титуляр и на вземанията на “Електроразпределение Столично” АД гр. София, свързани с доставена електрическа енергия.

Неоснователна се явява претенцията на ищцовото дружество за присъждане на законната лихва върху главниците за електрическа енергия не от момента на подаване на исковата молба, а от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Такава претенция би била основателна само в случай, че исковата молба беше предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК и имаше за предмет установяване на дължимостта на вземането по заповедта за изпълнение, каквато хипотеза не е налице в разглеждания случай с оглед както неспазването на преклузивния срок за предявяване на иска, така и с оглед на искането за осъдителен диспозитив. По тези съображения настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че законната лихва върху главницата е дължима от 20.01.2009 г.-датата на предявяване на исковата молба в съда.

По отношение на направените от страните деловодни разноски:

Неоснователни са претенциите на “ЧЕЗ Електро България” АД за присъждане на разноските, направени от дружеството в заповедното производство. Както беше посочено по-горе, исковото производство не е продължение на заповедното такова, а е образувано на самостоятелно правно основание-чл. 79 и чл. 86 ЗЗД. По тези причини в разглежданото исково производство не подлежат на присъждане разноските, направени в заповедното такова. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод следва да се спомене, че заповедното производство е приключило с обезсилване на издадената заповед по чл. 410 ГПК, и то именно по вина на “ЧЕЗ Електро България” АД, което не е представило по заповедното производствдоказателства за предявен иск по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК.

Врачанският окръжен съд е потвърдил решението на  Врачанския районен съд . Решението е влязло в законна сила.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук  http://osvr.netii.net/2010/GD/02/0063d809_75420310.htmо 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова -Контакти

  РЕШЕНИЕ от  03.06.2010 год.  на    ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,  

 Гражданско отделение по частно гражданско дело № 401 по описа за  2010 год.

ТЕЗИ НА СЪДА

1.При констатирани нередовности на молбата на взискателя за започване на изпълнение, съдебният изпълнител може да указва тяхното отстраняване в едноседмичен срок, а когато нередовностите не са отстранени – да върне молбата и да откаже образуването на изпълнително производство.

2. Констатирайки в хода на принудителното изпълнение  несъответствие между данните в представената заповед за незабавно изпълнение, поправена със съдебен акт, и данните в изпълнителния лист, съдебният изпълнител трябва да даде възможност на молителя да  отстрани несъответствието съобразно разпоредбата на  чл. 129, ал. 4 от ГПК.

3. Ако районният съд не е извършил поправка на очевидната фактическа грешка в изпълнителния лист едновременно с поправката на заповедта,  няма пречка в последствие, по молба на кредитора, съдът да поправи изпълнителния лист по реда на чл. 247 от ГПК. Искането за поправка по този ред не е обвързано със срок.

4. Наличието на очевидна фактическа грешка в изпълнителния лист не е основание за прекратяване на изпълнителното производство.  Очевидната фактическа грешка може да бъде поправена безсрочно и  наличието на такава в изпълнителния титул не може да се приравни с изначалната липса на изпълнителен титул в полза на взискателя по образуваното изпълнително дело. 

Производството е образувано е въз основа жалба от „ПроКредит Къмпани” ЕАД срещу постановлението на частен съдебен изпълнител Т.К.рег.№ за прекратяване на изп. дело № ********поради липса на годен изпълнител титул в полза на взискателя „ПроКредит Къмпани” ЕАД. В жалбата е изложен довод, че е налице явна фактическа грешка в издадения въз основа на заповед за незабавно изпълнение изпълнителен лист, за чието поправяне вече е сезиран районния съд.

Плевенски окръжен съд е намерил жалба за процесуално допустима и основателна, предвид следните съображения:

От данните по приложеното копие на изпълнителното дело с установява, че с молбата си за образуване на изпълнително производство взискателят „ПроКредит Къмпани” ЕАД гр. София е представил заповед № ....... от 23.07.2009 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена от Плевенски районен съд по ч.гр.д. № 4058/2009 год., и изпълнителен лист, издаден въз основа на същата заповед по същото ч.гр.дело. От съдържанието на същите е видно, че както в заповедта, така и в изпълнителния лист като кредитор е посочена „ПроКредит Банк/България” АД. С молбата е представено и решение на Плевенски районен съд от 17.11.2009 год., постановено по ч.гр.д. № 4058/2009 год., с което на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в заповед № ****/23.07.2009 год., издадена по делото, в частта й досежно наименованието на кредитора, който вместо „ПроКредит Банк/България” АД да се чете „ПроКредит Къмпани” ЕАД.

Въз основа на така подадената молба от взискателя „ПроКредит Къмпани” ЕАД гр. София частният съдебен изпълнител Т.К.е образувала изп.дело №  ******. По делото са връчени покани за доброволно изпълнение и са извършени изпълнителни действия.

По молба на един от длъжниците – „Плевен .........” ООД гр. Плевен, частният съдебен изпълнител Т.К.е прекратила производството по изпълнителното дело с обжалваното постановление, поради липсата на годен изпълнителен титул в полза на взискателя „ПроКредит Къмпани” ЕАД, по съображения, че в представения изпълнителен лист като кредитор е посочена „ПроКредит Банк/България” АД.

Постановеното прекратяване на изпълнителното дело е незаконосъобразно, което предпоставя неговата отмяна.

Съгласно разпоредбата на чл. 426, ал. 3 от ГПК редовността на молбата, по която съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение, се проверява по чл. 129. Следователно, при констатирани нередовности на молбата, съдебният изпълнител може да указва тяхното отстраняване в едноседмичен срок, а когато нередовностите не са отстранени – да върне молбата и да откаже образуването на изпълнително производство. 

В конкретния случай молбата е подадена от „ПроКредит Къмпани” ЕАД и се основава на изпълнителен лист, издаден  в полза на „ПроКредит Банк/България” АД. Изпълнителният лист обаче е издаден въз основа на заповед за изпълнение, която съгласно чл. 418, ал. 5 от ГПК следва да бъде връчена на длъжниците от съдебния изпълнител. С оглед приложения съдебен акт за поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение досежно вписания в нея кредитор, се налага изводът, че е налице очевидна фактическа грешка и в изпълнителния лист, в който погрешно като кредитор е вписана „ПроКредит Банк/България” АД вместо „ПроКредит Къмпани” ЕАД. 

Констатирайки в хода на принудителното изпълнение това несъответствие между данните в представената заповед, поправена със съдебен акт, и данните в изпълнителния лист, съдебният изпълнител е следвало да даде възможност на молителя за отстраняването му, съобразно разпоредбата на  чл. 129, ал. 4 от ГПК. Тъй като районният съд не е извършил поправка на очевидната фактическа грешка в изпълнителния лист едновременно с поправката на заповедта,  няма пречка в последствие, по молба на кредитора, съдът да поправи изпълнителния лист по реда на чл. 247 от ГПК. Следва да бъде посочено, че искането за поправка по този ред не е обвързано със срок.

Наличието на очевидна фактическа грешка в изпълнителния лист, каквато в случая се установява по категоричен начин с оглед извършената поправка на заповедта, въз основа на която е издаден този изпълнителен лист, не е основание за прекратяване на изпълнителното производство.  Очевидната фактическа грешка може да бъде поправена безсрочно и  наличието на такава в изпълнителния титул не може да се приравни с изначалната липса на изпълнителен титул в полза на взискателя по образуваното изпълнително дело. 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Решението е окончателно. Пълният му текст може да бъде прочетен тук

http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0610/1/0063c810_40160310.htm

РЕШЕНИЕ  от 11 февруари 2010 г. на  Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти граждански  въззивен  състав  по частно гражданско дело  № 35 по описа за 2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. Спиране  на изпълнителното производство , може да се постанови  само на основанията, които са  изрично нормативно регламентирани. В ГПК не съществуват  разпоредби, които  да предвиждат спиране на  изпълнителното производство по искане на взискатели с обезпечени вземания.
2.  Изпълнителното производство се спира по искане на взискателя без да е необходимо това искане да се мотивира. За съдебният изпълнител  съществува задължение само да установи наличието на  направено от взискателя  искане и да постанови спиране, без да  мотивира действието си.
3.  Граматическото  и логическо тълкуване на разпоредбата на чл.432,т.2 от ГПК – използването на определителен член за мъжки род, единствено число - „взискателя” и сравнителното й тълкуване – с оглед разпоредбата на чл.229,ал.2 от ГПК( относно спиране на исковото производство), налагат извод, че  спиране  на изпълнителното производство  на основание чл.432,т.2 от ГПК, не може да се постанови без да е направено искане за това  от първоначалния взискател,  по чиято молба е образувано изпълнителното производство.  
4.   При повече  взискатели, спиране  на  изпълнителното производство основание чл. 432,т.2 от ГПК може да се постанови  само, когато е направено искане от всички взискатели.    
5.  Чрез тълкуване на нормативния текст  не може да се направи извод, че  спиране   по чл.432,т.2 от ГПК  може да се постанови  само по искане на кредиторите с обезпечени вземания,  изключая първоначалния взискател
6.  Не съществува  основание за спиране на изпълнението, аналогично на основанието  за спиране на  исковото производство по чл.229,ал.1,т.4 от ГПК.    В разпоредбата на чл.459 от ГПК законодателят обаче е предвидил  защита на интересите на кредиторите с обезпечен иск, каквито са    присъединените взискатели в случая, чрез задължението на съдебния  изпълнител да задели приспадащата се на обезпечения кредитор

Производството е образувано на основание  обща жалба против постановление на ЧСИ П.Д.от 23.10.2009г., постановено по изпълнително дело №444/09г. по описа на същия, с което е спряно изпълнителното производство по делото, образувано срещу длъжника „Сърпрайз”-ООД. Жалбоподателите   посочват, че не са налице предпоставките на чл.432,ал.2 от ГПК, тъй като искане за спиране са направили всички присъединили се взискатели, но не и първоначалния взискател. 

Присъединените взискатели  в качеството им на ответници по жалбата,  изразяват становище за неоснователност на жалбата. Излагат съображения, че   спирането на изпълнителното производство е законосъобразно, тъй като е поискано от взискатели с привилегировани вземания.

 Плевенският окръжен съд  е  приел  за установено следното:

 Жалбата  на взискателя „ДУНОВ-СВ”-ООД със седалище в гр. Плевен е подадена  против действия на частен съдебен изпълнител, подлежащи на обжалване  съгласно чл.435,ал.1 от ГПК, в  преклузивния срок за обжалване, поради което е процесуално ДОПУСТИМА.   Разгледана по същество  е ОСНОВАТЕЛНА.

От данните по делото се установява следното:

Изпълнителното дело  е образувано   по молба на взискателя ( понастоящем жалбоподател) „Дунов-СВ”-ООД срещу длъжника ( понастоящем ответник по жалбата) „Сърпрайз”-ООД с за събиране на парично вземане  въз основа на изпълнителен лист, издаден по частно гражданско .дело  по описа на РС- гр. Кнежа

И ООД,  Б ЕООД, „Бул...-ООД и „Булмекс......-ЕООД са присъединени  взискатели по горното изпълнително дело, при условията на чл.459 от ГПК  като кредитори с обезпечен иск.

С молби, заведени под входящи номера .. присъединените кредитори са поискали спиране на производството по изпълнителното дело. по описа на ЧСИ  П.Д, на основание чл.432,ал.1,т.2 от ГПК. Искането  за спиране е подробно мотивирано, като съдържанието и четирите молби е идентично.

Съдебният изпълнител  чрез резолюция, поставена върху  всяка от молбите  на 23.10.2009г. е постановил, че спира производството  по делото на основание чл.432,т.2 от  ГПК. 

С молба  взискателят „ДУНОВ-СВ”-ООД е  направил искане изпълнителното дело да бъде продължено от друг ЧСИ със същия район на действие – ОС-Плевен. С Резолюция, изписана върху молбата  ЧСИ Пл. Д. е постановил изпращане на делото на ЧСИ И.К.,   по чиито опис е образувано изп.д. №....

Спорен е въпросът правилно  и законосъобразно ли е спряно изпълнителното производство?

За да формира волята си по спорния въпрос, съдът съобрази следното:

Съгласно чл.432,т.2 от ГПК ( която разпоредба изцяло съответства на  чл.329,б.”б” от ГПК(1952)), изпълнителното производство се спира по искане на взискателя. От  естеството на това основание за спиране, следва, че същото не следва да се мотивира. За съдебният изпълнител  съществува задължение само да установи наличието на  направено от взискателя  искане и да постанови спиране, без да  мотивира действието си. Закононодателят не е регламентирал  при  какви предпоставки  може да се спре  изпълнението, когато взискателите са повече от един, какъвто е и процесния случай.   Граматическото  и логическо тълкуване на разпоредбата – използването на определителен член за мъжки род, единствено число - „взискателя” и сравнителното й тълкуване – с оглед разпоредбата на чл.229,ал.2 от ГПК( относно спиране на исковото производство),налагат извод, че  спиране  на изпълнителното производство  на основание чл.432,т.2 от ГПК, не може да се постанови без да е направено искане за това  от първоначалния взискател,  по чиято молба е образувано изпълнителното производство.  Съдебн ият състав е приел,  че  при повече  взискатели, спиране  на посоченото  правно основание може да се постанови  само, когато е направено искане от всички взискатели.   Чрез логическо тълкуване на разпоредбата може да се приеме, че спирането се допуска  по искане само на първоначалния взискател, в който смисъл е становището на жалбоподателя.  Чрез тълкуване на нормативния текст обаче не може да се направи извод, че  спиране   по чл.432,т.2 от ГПК  може да се постанови  само по искане на кредиторите с обезпечени вземания,  изключая първоначалния взискател, както е процедирано в  настоящия случай.

Мотивиран от изложеното, настоящият съдебен състав приема че, като е  постановил спиране на изпълнителното производство на основание чл.432,т.2 от ГПК, по искане на присъединените взискатели с обезпечени вземания, но  без   наличието на искане от първоначалния взискател, ЧСИ Пл. Д. е постановил незаконосъобразно действие, което  следва да бъде отменено.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

РЕШЕНИЕТО  е окончателно и пълният му текст може да бъде прочетен тук : http://www.pleven.court-bg.org/img/File/SPRAVKI%20PO%20DELA/VLEZLI%20V%20ZAKONNA%20SILA/0210/2/0063c810_03521110.htm

РЕШЕНИЕ  № 2236 от  18.02.2010 на  Върховния административен съд на Република България - Пето отделение  по адм. дело № 9810/2009 г.

 ТЕЗИ НА СЪДА:

1. В административното производство по налагане на принудителна административна мярка  по чл. 76, ал.3 /отм./  ЗБЛД в тежест на задълженото лице е да установи, че неговото лично имущество покрива задължението му или че е представено надлежно обезпечение.

2. Правилото на чл. 142, ал. 1 от АПК регламентира, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му.

3. Правилото на чл. 142, ал. 2 от АПК има предвид факти от значение за законосъобразността на административния акт, поради което е приложимо само при разглеждане на делото по същество, когато тези факти подлежат на установяване, но не и в касационното производство.

4. Изменението на закона не представлява нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК.

5.  Хипотезата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД е възпроизведена в нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, като разликата е, че до изменението на закона административният орган е имал право на преценка дали да наложи или не ограничителната мярка, а при сега действащата редакция същият е длъжен да я наложи, т.е. действа в условията на обвързана компетентност.

6. Позоваването на чл. 5, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, е неоснователно, тъй като тези разпоредби регламентират право на свобода и сигурност и свързаните с него законно лишаване от свобода и законен арест. Посочените обстоятелства са неотносими към оспорената заповед за налагане на принудителна административна мярка

Производството по делото е  касационно по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).  Образувано е по касационна жалба на С. К. Д., от гр. София, против решение  на Софийски градски съд.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.  разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:

С обжалваното решение СГС е отхвърлил жалбата на касаторката против заповед № ../04.10.2002 г. на началника на направление „Документи за самоличност и миграция” към дирекция на Национална служба „Полиция”, с която на С. К.Д. е наложена принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), изразяваща се в отказ за издаване (отнемане на издадените) паспорти или заместващи ги документи поради наличие на парично задължение към физическо лице, установено по съдебен ред.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че административното производство е започнало по искане на съдия-изпълнител за налагане на ограничителната мярка, поради парично задължение на  С.К.Д., установено по съдебен ред, в големи размери към физическо лице. Административният орган уведомил жалбоподателката за искането за налагане на ограничителната мярка и дал възможност на същата да представи доказателства, установяващи дали личното й имущество покрива задължението или да представи надлежно обезпечение. Такива не са представени нито в административното, нито в съдебното производство.

При така установената фактическа обстановка изводите на първоинстанционният съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при осъществяване на материалноправните предпоставки на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД са законосъобразени. Съгласно посочената разпоредба - може да не се разреши напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават, а издадените да се отнемат на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица, установени по съдебен ред, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение. По делото е установено, че С.К.Д. има парично задължение в големи размери (по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗБЛД), установено по съдебен ред, към българско физическо лице, което обстоятелство не се оспорва от касаторката. Последната не е ангажирала доказателства, установяващи, че е налице обезпечение, което покрива вземането – главница и лихви, нито пък доказателства, че притежава имущество, достатъчно за погасяване на задълженията му. В тежест на задълженото лице е да установи, че личното имущество покрива задължението му или че е представено надлежно обезпечение.В случая това не е сторено, а и липсват твърдения в тази насока. Ето защо като е приел, че по отношение на С.К.Д. е бил осъществен фактическия състав на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД за налагане на принудителната административна мярка, Софийски градски съд е постановил решение съответно на материалния закон.

Неоснователни са доводите на касаторката, че след като нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД е отменена към настоящия момент, то заповедта, с която е наложена принудителната мярка е издадена без правно основание. Правилото на чл. 142, ал. 1 от АПК регламентира, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, към който момент, а също и при постановяване на обжалваното решение нормата на чл. 76, т. 3 е била в сила. Правилото на чл. 142, ал. 2 от АПК има предвид факти от значение за законосъобразността на административния акт, поради което е приложима само при разглеждане на делото по същество, когато те подлежат на установяване, но не и в касационното производство. Изменението на закона не представлява нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК. Освен това сега действащата редакция на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, регламентира, че не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение. Следователно хипотезата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД е възпроизведена в нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, като разликата е, че до изменението на закона административният орган е имал право на преценка дали да наложи или не ограничителната мярка, а при сега действащата редакция същият е длъжен да я наложи, т.е. действа в условията на обвързана компетентност.

Позоваването на чл. 5, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, е неоснователно, тъй като тези разпоредби регламентират право на свобода и сигурност и свързаните с него законно лишаване от свобода и законен арест. Посочените обстоятелства са неотносими към оспорената заповед за налагане на принудителна административна мярка.

Предвид изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук

 http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/ab1ba9005adcf6eac22576cd00494820?OpenDocument

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ  № 3909  от 24.03.2010 г.  по адм. дело № 13704/2009 на Върховния административен съд на Република България - Седмо отделение

ТЕЗИ НА СЪДА

Чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки

Основанието за налагането на принудителната административна мярка „забрана за напускане на страната” по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е защитата на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред

Разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО  създава задължение за държавите-членки да бездействат, т.е. да не ограничават правото на свободно движение на своите граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз на територията на последния, освен на изброените в нея основания.

Нетранспонирането в срок или некоректното транспониране на директива, което препятства постигането на предписания с нея резултат, не дава възможност на държавата-членка да се позове на това обстоятелство, за да обоснове ограничаването на правата на своите граждани, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат

По силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от Директива 2004/38/ЕО дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС поради противоречието между двете разпоредби.

Задължението за транспониране на директивата произтича от правото на Европейския съюз, а не по силата на норма от вътрешното законодателство, поради което съществуването на ограничаващи норми не се отразява на правното действие на директивите.

Поради неизпълнението на задължението за транспониране на Директива 2004/38/ЕО  във вътрешното законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т.е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата.

Производството е  образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, гр. София, срещу решение на Административен съд – София град, в частта, с която е отменена заповед  на директора на Столична дирекция „Полиция” за наложена на Н. Г. П. принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” по отношение държавите-членки на Европейския съюз. Решението в частта, с която  е отхвърлена жалбата на Н. Г. П.  срещу цитираната заповед в останалата й част, не е обжалвано и е влязло в сила.

В контекста на практиката на Съда на Европейските общности законосъобразен е изводът на административния съд, че неизпълнението на облигационно задължение към физическо лице, макар и над 5 000 лева, за което е започнало принудително изпълнение, не попада в категорията на съображенията за обществен интерес

Върховният административен съд, състав на седмо отделение е преценил касационната жалба като  неоснователна по същество по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел от фактическа страна, че жалбоподателят Н.Г П е длъжник в размер над 5 000 лева по изпълнително дело към българско физическо лице, личното му имущество не покрива задълженията му и същият не е представил надлежно обезпечение, поради което по искане на частен съдебен изпълнител директорът на Столична дирекция „Полиция” е наложил обжалваната пред съда принудителна административна мярка на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, ред. ДВ, бр. 43 от 2005 г., преди със ЗИДЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 2009 г., да бъде отменена разпоредбата и да бъде създадена нова алинея 6 на чл. 75 от закона с аналогичен текст, както и заглавието на закона да бъде изменено на „Закон за българските лични документи”). Счел е, че е налице съдебно установено вземане по смисъла на цитираната норма, тъй като за събирането на задълженията е издаден изпълнителен лист, който представлява съдебен акт, издаден в производство по реда на отменения ГПК. Приел е, че тъй като чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС не конкретизира вида на съдебния акт или производството по установяване на вземането, изпълнителният лист е основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка във връзка с осъществяваното принудително изпълнение. Приел е, че принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС „забрана за напускане на страната”, когато се налага за наличие на парични задължения към физическо лице, съответства на ограничението на правото на придвижване в рамките на Европейския съюз по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС, а именно за защита на правата на други граждани, каквото е правото на взискателя по изпълнителното дело в случая. Целта за налагане на мярката по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е приета за неотносима към съображенията за обществен ред или обществено здраве за разлика от целта на принудителните административни мерки по чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания, тъй като неплащането на парични задължения дори в големи размери към физически лица не е въздигната в административно нарушение, а се регулира със способите за правна защита на гражданското право и налагането на обжалваната мярка не предпоставя такова нарушение и налагането на административно наказание. Съдът е счел, че съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) жалбоподателят по силата на притежаваното от него българско гражданство е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки съгласно чл. 18 от ДЕО, конкретизирана в чл. 39 - 42 като свобода на движение на работниците, в чл. 43 - 48 - като свобода на установяване на самонаетите лица и в чл. 49 - 55 - като свобода на предоставяне на услугите. Въз основа на Директива 2004/38/ЕО на Европейския съвет и на Съвета от 29.04.2004 г. и практиката на Съда на Европейските общности (СЕО) в областта на гражданството и свободното движение на лицата съдът е приел, че обжалваният административен акт ограничава свободата на движение на жалбоподателя като гражданин на Европейския съюз на територията на държавите-членки. Приел е по силата на чл. 37 във връзка с чл. 27 и чл. 1 от посочената директива, че същата съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като забранява позоваването на такива съображения за икономически цели; от друга страна чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Тъй като към постановяването на съдебното решение директивата не е транспонирана в националното законодателство в нарушение на задължението на Република България за въвеждането й към 01.01.2007 г., съдът е приел въз основа на практиката на СЕО, че чл. 27 от директивата има директен ефект по отношение на гражданите на Република България относно предвидените в нея условия и основания за ограничаване свободното движение на граждани на съюза на територията на държавите-членки. Приел е, че основанието за ограничаване свободата на движение на българските граждани по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС за защита правата и свободите на други граждани не цели обществения интерес, а е установено в защита на частен интерес. Поради непосочване на основания за налагане на обжалваната мярка, свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, е прието, че правото на излизане на жалбоподателя от държава-членка и поради това правото му на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основания, извън предвидените в общностното право. Счел е, че по силата на примата на общностното право над националното и посочения директен ефект на директивата, прилагането на разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС следва да бъде дерогирана поради налагане на ограничение извън предвидените в чл. 27, ал. 1 от директивата основания за ограничаване свободното движение на гражданите на Европейския съюз, поради което обжалваната заповед е незаконосъобразна в частта относно забраната за напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз поради противоречие с цитираната материалноправна разпоредба на директивата.

Обжалваното решение е правилно.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено.  В случая, както законосъобразно е приел съдът по същество, основанието за налагането на принудителната административна мярка „забрана за напускане на страната” по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е защитата на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред.

Видно е, че към постановяване на обжалваната заповед за налагане на принудителната административна мярка цитираната директива не е била транспонирана в националното законодателство, въпреки изтеклия за това срок. Разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от цитираната директива създава задължение за държавите-членки да бездействат, т.е. да не ограничават правото на свободно движение на своите граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз на територията на последния, освен на изброените в нея основания. Нетранспонирането в срок или некоректното транспониране на директива, което препятства постигането на предписания с нея резултат, не дава възможност на държавата-членка да се позове на това обстоятелство, за да обоснове ограничаването на правата на своите граждани, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат.

 Директивите на Европейския съюз не са международни договори по смисъла на цитираната разпоредба. Същественото е, че те създават задължение за държавата-членка за транспонирането им, което произтича от тяхната правна природа на акт, който предписва постигането на определен задължителен резултат със средствата на вътрешното право, поради което и приемането на мерките по вътрешното законодателство е от компетентността на държавата-членка, но същото следва да бъде извършено в предписания в директивата срок и съобразно предписания с нея резултат, т.е коректно от гледна точка целите на Европейския съюз. Задължението за транспониране на директивата произтича от правото на Европейския съюз, а не по силата на норма от вътрешното законодателство, поради което съществуването на такива норми не се отразява на правното действие на директивите.

В случая разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС въвежда ограничение на правото на излизане от държава-членка (като част от правото на свободно движение по чл. 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (предишен чл. 18 от ДЕО, норма с директен ефект) на основание, непредвидено в директивата, поради което пряко й противоречи. Поради неизпълнението на задължението за транспониране на директивата във вътрешното законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т.е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. Законосъобразно съдът по същество е счел, че по силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС поради противоречието между двете разпоредби и правилно е отменил заповедта в частта относно държавите-членки на Европейския съюз.

С решение на СЕО от 10 юли 2008 г. по дело С-33/07 за тълкуване на чл. 18 от ДЕО и на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО СЕО е подчертал, че „въпреки че в съществена степен държавите-членки са свободни да определят изискванията, свързани с обществения ред и обществената сигурност според националните си нужди, които могат да се различават в една държава-членка от друга и в един момент от друг, при все това в общностния контекст, и по-специално като обосноваване на дерогацията на основния принцип на свободно движение на лица, тези изисквания следва да се разбират в тесен смисъл, така че обхватът им не може да бъде определян едностранно от всяка от държавите-членки, без контрол от страна на институциите на Европейската общност […] Съдебната практика също така уточнява, че понятието за обществен ред във всеки случай предполага наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, освен смущаването на реда, каквото е всяко нарушение на закона.” (в този смисъл са и редица други решения на СЕО, например по делото Rutili (точка 28), по делото Bouchereau (точка 35) и др).

В контекста на цитираната практика на СЕО законосъобразен е изводът на административния съд, че неизпълнението на облигационно задължение към физическо лице, макар и над 5 000 лева, за което е започнало принудително изпълнение, не попада в категорията на съображенията за обществен интерес. Обосновани са в тази насока изводите на съда по същество, че правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. Поради това и по аргумент от вътрешноправната уредба няма основание да се приеме, че уреденото в чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС основание за налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” е продиктувано от съображения за обществен ред. Поради това предвидената в цитираната разпоредба рестриктивна мярка не цели защита на основен обществен интерес по смисъла на цитираното решение на СЕО, а също така не представлява съображение, свързано с обществения ред и от гледна точка на националното право.

Доводът на касатора за неизпълнимостта на принудителната административна мярка по отношение на държавите, нечленуващи в Европейския съюз, в хипотезата, при която ответникът премине вътрешните граници на съюза и опита да напусне територията му през неговите външни граници, е неоснователен, тъй като няма отношение към спора за законосъобразността на административния акт. Изпълнението на принудителната административна мярка по отношение на трети за Европейския съюз страни е въпрос, който подлежи на решаване чрез механизмите на полицейското сътрудничество с компетентните власти на държавите-членки и не може да бъде довод по съществото на спора.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

Пълният текст на решението може да бъде намерен тук

http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/5f2ced229cb16ce9c22576eb004e33e0?OpenDocument

 РЕШЕНИЕ   N 168 от  22.12.2009 г.  на ВКС, Търговска колегия, второ отделение по търговско  дело №  408/2009 г.

ТЕЗИ НА СЪДА : 

 Независимо от прилаганата системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на месечно отчитане на уредите за дялово разпределение се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия.

Задължението за плащане на консумираното количество топлинна енергия на месечни вноски  представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж.

За приложението на специалната погасителна давност съгласно чл.111 б.”в” ЗЗД не е необходимо плащанията да са еднакви по размер.

Изискуемостта и давността за всяко периодично вземане настъпват поотделно.

Производството е Образувано е по касационна жалба срещу решение на Окръжен съд – Русе , с което е оставено в сила решение на Русенския районен съд в частта за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/отм./ срещу „Т” АД.

Допуснато  е  касационно разглеждане на делото поради наличие на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК: разрешаване на значим за изхода на делото материалноправен въпрос, а именно дали месечните задължения на потребителите на топлинна енергия към топло снабдителните дружества са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и съответно приложима ли е кратката тригодишна погасителна давност.

С постановеното от Русенския окръжен съд решение е потвърден направеният от първата инстанция извод за частична неоснователност на предявен от Г. Г. отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/отм./ за недължимост на вземането на „Т” АД по изпълнителен лист по реда на чл.237 б.”к” ГПК/отм./, издаден общо за сумата 2 347.87 лв. – цена на топлинна енергия за периода 18.04.2002 г. – 31.10.2006 г. ведно със законната лихва от 15.12.2006 г.; лихва за забава в размер на 484.05 лв., ДДС в размер на 98.85 лв. и разноски 189.44 лв. За определяне цената на консумираната топлоенергия и такса мощност, решаващият състав се е позовал на приета по делото техническа експертиза. За неоснователно е счетено възражението за погасяване по давност на част от вземането, по съображения, че не се касае за периодично задължение по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, независимо от задължението за ежемесечно заплащане на доставената топлинна енергия.

               С обжалваното решение неправилно е отхвърлено като неоснователно правопогасяващото възражение на ищеца/сега касатор/ за част от спорното вземане. При произнасяне по това възражение решаващият съдебен състав е допуснал нарушение на материалния закон и е направил необоснован извод за неприложимост на предвидената в чл.111, б.”в” ЗЗД тригодишна давност.

               Безспорно е установено, че за периода, за който в полза на „Т” Е. е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, по реда на ГПК/отм./, с оглед разпоредбата на чл.109, ал.1 и чл.110 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност/отм./, чл.155, ал.1 от Закона за енергетиката и приложимите Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия / чл.20/ потребителите на топлинна енергия заплащат цената й на месечни вноски. В цитираните разпоредби на ЗЕЕЕ и ЗЕ са предвидени различни системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на ежемесечно отчитане на уредите за дялово разпределение. Във всички посочени хипотези обаче се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия. По делото няма спор, че плащанията между доставчик и абонат са уговорени въз основа на реална месечна консумация, поради което изпълнителният лист е издаден само въз основа на представено от доставчика на топлинна енергия извлечение от сметка, тъй като в този случай не е необходима изравнителна сметка. Задължението на касатора за исковия период представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна давност съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер. Затова като неотносим към спора следва да се прецени различният размер на всяко месечно плащане, обусловен от измерената изразходвана топлинна енергия и такса мощност.

С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.3 ГПК, обжалваното решение следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Русе поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия. Предвид становището на решаващия съд за приложимост на общата петгодишна давност /което не се споделя от настоящия състав/, по делото липсва произнасяне по въпроса за изискуемостта и давността за всяко периодично вземане, които настъпват поотделно. От друга страна, се отчита и необходимостта от изслушване на допълнителна експертиза за определяне на вземането по размер.

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

Пълният текст на решението може да бъде намерен тук  http://www.vks.bg/vks_p03.php

Определение № 59  от 10.08.2009 г.по ч. гр.д. № 816/2009 г.на Великотърновския окръжен съд, окончателно

Тези на съда

Когато адресатът е отказал да  получи съобщанието за изготвената заповед за плащене , не е налице нито една от хипотезите, визирани с разпоредбата на чл.423, ал.1 от ГПК, при които се приема, че длъжикът е бил лишен от възможността да оспори вземането.

Хипотезите на чл. 423 ал.1 от ГПК представляват порок  порок при връчване на заповедта за изпълнение или наличие на особени непредвидени обстоятелства, които са препятствали длъжника да подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК

Отказът на получателя да приеме съобщението не засяга редовността на връчването. Ако отказът е надлежно удостоверен от длъжностното лице, връчващо призовките, са на лице всички изискуеми елемента на удостоверяването, визирани в чл.44, ал.1 от ГПК.  

Разпоредбата на чл.423, ал.2 от ГПК е приложима само до момента, в който въззивният съд се произнесе по основателността на направеното възражение. Затова не следва да бъде уважено  искането за спиране на изпълнението, образувано въз основа на издадения по оспорената заповед изпълнителен лист, независимо от обстоятелството, че е  била внесена гаранция

Производството е образувано по възражение, подадено  по реда на чл. 423 от ГПК против Заповед за изпълнение №1055 от 17.04.2009 година, издадена по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №1221 по описа за 2009 година на районен съд гр.В.Т. Изложени са твърдения, свързани с нередовно връчване на заповедта за изпълнение, поради което длъжникът не е бил уведомен за издадената заповед и бил лишен от възможността да оспори вземането.

Окръжният съд е намерил възражението за процесуално допустимо и неоснователно.

Възражнието е от процесуално легитимирано лице и във визирания в чл.423, ал.1 от ГПК  срок, поради което е процесуално допустимо.

Мотиви относно неоснователността на възражението:

На длъжника е било изпратено съобщение, с приложен препис от заповедта, издадена по реда на чл. 410 от ГПК. От приложения по делото договор е видно, че длъжникът при подписването му е посочил адрес и това е адресът, на който  е изпратено съобщението.

Видно от направеното отбелязване от длъжностното лице, връчващо призовките, адресатът, до когото е отправено съобщението с препис от заповедта за изпълнение, е отказал да го получи. Този негов отказ е надлежно удостоверен от връчителя.

След изтичане на двуседмичен срок, считано от датата на отказа от страна на длъжника на основание чл. 406, ал. 1 във вр. с чл. 404, ал.1, т. 1 от ГПК районният съд е разпоредил да бъде издаден изпълнителен лист в полза на заявителя срещу длъжника.

Правото на длъжника, визирано с разпоредбата на чл. 414 от ГПК да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение, е преклудирано. Изтекъл е двуседмичният срок, визиран с разпоредбата чл. 414, ал. 2 от ГПК. Поради което съгласно чл. 416 от ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила.

Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че е бил лишен от възможността да възрази срещу издадената заповед за изпълнение, тъй като не е бил уведомен за издаването й. Само при наличието на една от лимитативно изброените хипотези, визирани с разпоредбата на чл.423 от ГПК, касаещи порок при връчване на заповедта за изпълнение и наличието на особени непредвидени обстоятелства, които са препятствали длъжника да подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, въззивният съд може „да приеме” по смисъла на посочената правна норма просроченото възражение. В настоящия казус е налице отказ на длъжника да приеме съобщението, с което му се връчва препис от заповедта за изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от ГПК отказът на получателя да приеме съобщението, не засяга редовността на връчването. Отказът е надлежно удостоверен от длъжностното лице, връчващо призовките. На лице са всички елемента на удостоверяването, визирани с разпоредбата на чл.44, ал.1 от ГПК.

Надлежното удостоверяване по своята правна природа е официален свидетелстващ документ. Съставен от длъжностно лице, притежаващо по силата на закона удостоверителна компетентност, относно обстоятелствата във връзка с връчване на съобщения по реда на ГПК, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване предвиденото в закона удостоверително производство, в предписаната от закона форма и съдържа необходимите и достатъчни, нормативно регламентирани реквизити. Като такъв документ има както формална, така и материална доказателствена сила, която обвързва съда да приеме за доказани фактите такива, както са удостоверени.

При този изход на делото не следва да бъде уважено и искането за спиране на изпълнението, образувано въз основа на издадения по оспорената заповед изпълнителен лист, независимо от обстоятелството, че е внесена гаранция.  Това е така защото разпоредбата на чл.423, ал.2 от ГПК  е приложима само до момента, в който въззивният съд се произнесе по основателността на направеното възражение.

Определението е публикувано на Интернет страницата на Великотърновския окръжен съд www.vt.court-bg.org

Обработка – адв.Стефка Атанасова

Определение № 93 по ч.гр.д. № 854/2009 на Великотърновския окръжен съд , окончателно

Тези на съда:

 Щом в  Общите условия за дебитни и кредитни карти е записано, че  при неизплащане на две поредни погасителни месечни вноски целият дълг става автоматично предсрочно изискуем, не е необходимо да се уведомява предварително  картодържателя. Щом тези условия са станали известни на длъжника, още при подписване на договора, отпада  задължението на банката да уведоми длъжника за изискуемостта на вземането.

Жалбоподателят  не е доволен от разпореждане , с което съдът е отказал да издаде  заповед за изпълнение по реда на чл.  417 ал.2 от ГПК. Пред съда е бил представен редовен документ представляващ извлечение от счетоводните книги на  банката,  който съдържа всички необходими реквизити от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Този документ установява, че длъжникът е картодържател по предоставен банков кредит в размер на  лв., че този кредит е станал предсрочно изискуем на 06.08.2008г. Неправилно съдът е приел, че длъжникът не е уведомен. Длъжникът е бил запознат с Общите условия за дебитни икредитни карти ,които в чл.42 предвиждат, че ако две вноски не се изплатят настъпва автоматична изискуемост на целия  кредит.

Окръжният съд е отменил обжалваното разпореждане и е постановил да се издаде заповед  за незабавно изпълнение по  заявление  на "" АД гр.С по реда на чл. 417 ал.2 от ГПК, изпълнителен лист  против длъжника за сума в размер на   лв., от които  лв. главница и лв. наказателна лихва, както и за разноски за две съдебни инстанции.

Мотиви на второинстанционния съд:

Пред първоинстанционния съд е било представено редовно  заявление за издаване на заповед  за изпълнение по реда на чл.  417 от ГПК. С него се претендира  парично вземане в размер на лв., от които  лв. главница и лв. наказателна лихва, считано от 06.08. 2008г. до  14.06.2009г. Паричното задължение произтича от договор за издаване на кредитна карта, сключен с длъжника на 27.03.2007г, в който договор- чл.16.1, е посочено, че  "неразделна част от договора са  Общите  условия на "" АД за дебитни и кредитни карти, като с полагане на подпис под този договор, клиентът потвърждава, че Общите условия са му предадени и ги приема".

От страна на банката-заявител  са представени и Общите условия за дебитни и кредитни карти, в които чл.42 е записано, че  при неизплащане на две поредни погасителни месечни вноски целият дълг става автоматично предсрочно изискуем,без да е необходимо да се уведомява предварително  картодържателя. Тази договорна норма  дава възможност на банката да изиска  предсрочното  изплащене на заема без да уведомява предварително картодържателя. Щом тези условия са станали известни на длъжника, още при подписване на договора, отпада  задължението на банката да уведоми длъжника.

Определението е публикувано на Интернет страницата на Великотърновския окръжен съд www.vt.court-bg.org

Обработка- адв. Стефка Атанасова

Определение  № 12 от 10.01.2009 г. на Видинския окръжен съд  по частно гражданско дело № 609/ 2008г, окончателно

Тези на съда :

Самото наименуване на един документ „извлечение от сметка”  не дава право на банката да иска заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Без наличието в този документ на достатъчно данни за произхода на задължението, за размера му  и за  причината за изискуемоста му /наличието на просрочие/ както  и данни за длъжника искането на издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е неоснователно.

Определяне на срока и периода на просрочие е от значение за установяване дали е налице предсрочна изискуемост на кредита при наличие на някоя от предпоставките, визирани в договора. Установяването на срока на просрочие е свързано и с това, че от страна на жалбоподателя по делото не е представен и погасителния план, който е неразделна част от договора за кредит и от който следва да се установят падежните дати и размера на съответните вноски.

Делото е образувано  по  частна жалба от  банка  против разпореждане, с което е  отказано издаване на заповед за изпълнение против длъжниците  за суми, дължими по договор за ипотечен кредит от 10.03.08г.  Жалбоподателят твърди , че  съдът не е взел пред вид разпоредбата на чл.418,ал.2 от ГПК,а именно-че документа,въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение следва да е редовен от външна страна,да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане и да съдържа данни за длъжника.Според банката представеното извлечение от сметката на длъжника  било достатъчно основание за издаването на заповед за изпълнение, защото ГПК и ЗКИ дават тази възможност, презюмирайки редовно водена счетоводна отчетност от банките. Банката  твърди, че длъжникът е знаел за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита,поради което не следвало да бъде уведомяван за тази изискуемост и не в производството по чл. 417  и сл. от ГПК не следвало да бъдат ангажирани доказателства в тази насока.

Видинският окръжен съд е потвърдил обжалваното определение със следните мотиви:

С обжалваното определение съдът е отхвърлил заявлението, като е приел, че представеното извлечение от сметка не установява начален и краен баланс по сметката за определен период, поради което не може да се установи какви са били текущите операции и състоянието на главницата, плащанията, просрочията и лихвите по сметката. Съдът е приел, че представеното извлечение от сметката не съдържа характеристиките на документа съгласно чл.417,т.2 от ГПК. Съдът счита, че банката трябва да изпрати на длъжника уведомление за обявената предсрочна изискуемост на кредита.

Съгласно чл.417,т. 2 от ГПК заповед за изпълнение може да се иска да бъде издадена въз основа на извлечение от счетоводните книги на банките,а съгласно чл.418,ал.2 от ГПК при издаване на изпълнителния лист се прави проверка дали документа е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. При така представеното извлечение от сметката по кредита първоинстанционният съд правилно е приел, че този документ  не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане против длъжниците по договора за кредит. Макар и озаглавен „извлечение от сметка” представения от банката документ  установява размера на просрочените главница и лихви,но не установява периода и срока  на просрочие.Установяването на срока и периода на просрочие е от значение за установяването дали е налице предсрочна изискуемост на кредита при наличие на някоя от предпоставките визирани в глава _ от договора.В настоящия случай установяването на срока на просрочие е свързано и с обстоятелството, че по делото банката не е представила  погасителния план, който е неразделна част от договора за кредит и от който следва да се установят падежните дати и размера на съответните вноски.

 Неправилно е разбирането на банката -жалбоподател, че простото наименуване на един документ „извлечение от сметка” дава право на банката да иска заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Без наличието в този документ на достатъчно данни за произхода на задължението, за неговия размера  и причината за изискуемоста му /наличието на просрочие/  както и данни за длъжника искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е неоснователно.

Определението е публикувано  на Интернет страницата на Видинския окръжен съд www.os-vidin.com

Обработка - адв. Стефка Атанасова