Продажбата на 100% от дружествените дялове на  ЕООД няма прехвърлително действие спрямо неговите недвижими имоти

Р Е Ш Е Н И Е  № 127 от 27.10.2011 г. на Върховния касационен съд на Република България, първо търговско отделение по търговско дело № 725/2010 г.

ТЕЗИ НА СЪДА

1. С продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното дружество не се прехвърля правото на собственост върху реално определен недвижим имот, включен в имуществото на това дружество. С тази приватизационна продажба не се прехвърля собствеността върху търговското предприятие, защото не съществува идентичност между понятието ”търговско предприятие” и съвкупността от всичките дружествени дялове.

2.Търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които обаче изразяват дейността на търговеца като работеща икономическа единица. То включва и имуществени права, каквото е и правото на собственост. Търговското предприятие като съвкупност е част от имуществото, с която се осъществява търговската дейност на търговеца.

3. Дружественият дял  е част от цялото имущество на търговското дружество, но за разлика от търговското предприятие, дружественият дял е пропорционален на дела на съдружника в капитала, размерът му зависи от чистото имущество на дружеството и правото на собственост върху дружествения дял принадлежи на съдружника.

4. Доколкото приватизационният договор е с предмет цялото предприятие като съвкупност, той не може да се разглежда като комбинация от различни несамостоятелни сделки- както например включващ и договор за прехвърляне на недвижим имот. Действително, че прехвърлянето на предприятието води до прехвърлянето на всички индивидуално определени вещи, включени в неговия състав, арг. от чл.24, ал.1 ЗЗД, но в случая не е сключен договор за продажба на търговското предприятие на приватизираното дружество, защото предмет на приватизационната сделка са 100% от дружествените дялове, а не търговското предприятие на приватизираното дружество като реално обособена част по смисъла на чл.35 ЗППДобП.

5. При прехвърляне на дяловете предмет на прехвърлителната сделка е дружественият дял/чл.129, ал.1 ТЗ/, а не имуществото на дружеството, което стои зад тях, включващо и правото на собственост върху конкретния недвижим имот. Купувачът на 100% от дружествените дялове от приватизираното дружество става собственик на дяловете, но собственик на имуществото, включващо и правото на собственост върху процесния имот, остава приватизираното дружество. Придобиването на част или на всичките дружествени дялове поражда членствени права, но не и вещни права върху недвижимите и движими вещи,чийто носител е самото еднолично дружество, в качеството му на самостоятелен правен субект.


Производството  е образувано по  касационна жалба от [фирма] срещу решение на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] срещу [фирма] [населено място] и Агенция за следприватизационен контрол С. иск с правно основание чл.336, ал.1, ГПК, отм. за установяване, че първият ответник [фирма] К. не е собственик на недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот заедно с построените върху него сгради, върху който е насочено принудително изпълнение с взискател Агенция за следприватизационен контрол за събиране на вземания. Вземанията представляват неизплатената от купувача- ответник С.”О. част от продажната цена по приватизационен договор, по силата на който  праводателят на ответника е закупил 100% от дружествените дялове от капитала на касатора [фирма].

За да уважи отрицателния установителен иск, предявен от касатора, Кюстендилският окръжен съд е приел, че продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното дружество не представлява прехвърляне чрез сделка на търговското му предприятие, както и че чрез тази приватизационна продажба се прехвърля само правото на собственост върху дяловете, но не и правото на собственост върху недвижимия имот, включен в имуществото на приватизираното дружество. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск за собственост, защото е приел, че след като са продадени 100% от дружествените дялове, включващи цялото предприятие на приватизираното дружество, купувачът е придобил и собствеността върху недвижимите имоти, включени в капитала на приватизираното дружество.

Обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване за произнасяне по значимия за изхода на делото правен въпрос за транслативното действие на продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното еднолично дружество с ограничена отговорност спрямо недвижимите имоти, включени в неговото имущество.

Касационната жалба е основателна.
Предмет на приватизационния договор от 07.05.1998 год., сключен между Министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, като продавач, и [фирма], в качеството му на купувач, чийто правоприемник е ответникът С.”О., [населено място], са 100% от дяловете в капитала на „С.- К. Е.”, като в уводната част на договора предметът на сделката е описан чрез легалната формулировка на търговското предприятие, а в списъка на имуществото е посочен и процесният недвижим имот, представляващ застроено дворно място , находящо се извън регулацията на [населено място]. Тази неточност в предмета на сделката неправилно е изтълкувана от Софийският апелативен съд, който е приел, че с продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното дружество-касатор, купувачът е придобил и правото на собственост върху описания по-горе имот. Самият въззивен съд е посочил в мотивите си, че предмет на сделката не е реално обособена част от приватизираното дружество, но в противоречие на чл.15, ал.1 ТЗ е приел, че с продажбата на 100% от дружествените дялове, купувачът е придобил цялото търговско предприятие, включително и правото на собственост върху конкретен недвижим имот, включен в имуществото на приватизираното дружество.

Неправилно Софийският апелативен съд е приравнил продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното дружество на продажба на търговското му предприятие по смисъла на чл.15, ал.1 ТЗ. С продажбата на 100% от дружествените дялове не се прехвърля собствеността върху търговското предприятие, защото не съществува идентичност между понятието ”търговско предприятие” и съвкупността от всичките дружествени дялове. Търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които обаче изразяват дейността на търговеца като работеща икономическа единица. То включва и имуществени права, каквото е и правото на собственост. Търговското предприятие като съвкупност е част от имуществото, с която се осъществява търговската дейност на търговеца.

Дружественият дял също е част от цялото имущество на търговското дружество, но за разлика от търговското предприятие, дружественият дял е пропорционален на дела на съдружника в капитала, размерът му зависи от чистото имущество на дружеството и правото на собственост върху дружествения дял принадлежи на съдружника/чл.127 ТЗ/, р.п. на едноличния собственик на капитала в качеството му на единствен притежател на всички дружествени дялове.

На второ място, доколкото договорът за продажба на търговското предприятие е единен, с предмет цялото предприятие като съвкупност, той не може да се разглежда като комбинация от различни несамостоятелни сделки- както например включващ и договор за прехвърляне на недвижим имот, както неправилно е приел Софийският апелативен съд. Действително, че прехвърлянето на предприятието води до прехвърлянето на всички индивидуално определени вещи, включени в неговия състав, арг. от чл.24, ал.1 ЗЗД, но в случая не е сключен договор за продажба на търговското предприятие на приватизираното дружество, защото предмет на приватизационната сделка са 100% от дружествените дялове, а не търговското предприятие на приватизираното дружество като реално обособена част по смисъла на чл.35 ЗППДобП, отм.

Неправилно Софийският апелативен съд е приел, че с продажбата на 100% от дружествените дялове на едноличния собственик на капитала се прехвърля и правото на собственост върху недвижимия имот, собственост на търговското дружество. При прехвърляне на дяловете предмет на прехвърлителната сделка е дружественият дял/чл.129, ал.1 ТЗ/, а не имуществото на дружеството, което стои зад тях, включващо и правото на собственост върху конкретния недвижим имот. Купувачът на 100% от дружествените дялове от приватизираното дружество става собственик на дяловете, но собственик на имуществото, включващо и правото на собственост върху процесния имот, остава приватизираното дружество. Придобиването на част или на всичките дружествени дялове поражда членствени права, но не и вещни права върху недвижимите и движими вещи,чийто носител е самото еднолично дружество, в качеството му на самостоятелен правен субект.

Следователно на поставения от касатора въпрос следва да се отговори, че с продажбата на 100% от дружествените дялове на приватизираното Е. не се прехвърля правото на собственост върху реално определен недвижим имот, включен в имуществото на приватизираното дружество.

Настоящият състав на ВКС, І Т.О. не обсъжда твърденията за недействителност на вписаната на 20.07.1998год. законна ипотека в полза на продавача по приватизационния договор-чл.39, ал.2 ЗППДОбП, отм., тъй като такива доводи не са навеждани в касационната жалба, а обхватът на касационната проверка се определя от посочените в касационната жалба основания/чл.290, ал.2 ГПК/. Още повече, че с настоящия иск по чл.336, ГПК, отм. не е предявен и иск за установяване недействителност на вписаната ипотека на основание обстоятелството, че длъжникът по нея не притежава правото на собственост върху ипотекирания имот.

ВКС намира, че касаторът [фирма], е запазил правото си на собственост върху процесния недвижим имот. То се явява трето лице, чието право е засегнато от изпълнението на паричното вземане на Агенция за приватизация, насочено срещу длъжника- [фирма] [населено място], поради което предявеният иск с правно основание чл.336, ал.2 ГПК, отм. се явява основателен. На основания чл.293, ал.2 ГПК обжалваното въззивно решение ще следва да бъде отменено изцяло, а така предявеният иск-уважен. В полза на касатора разноски не следва да се присъждат, защото не са поискани, а и не е представен списък на разноските по смисъла на чл.80 ГПК.

 Върховният  касационен съд е  отменил  обжалваното решение на Софийския апелативен съд  вместо това е постановил ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иска, предявен на основание чл.336 ГПК, отм., от [фирма], [населено място], общ.К., по отношение на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, [населено място] и [фирма] [населено място], че имуществото, срещу което е насочено принудителното изпълнение по изп.д.№ по описа на ДСИ при КРС, съставляващо неурегулиран поземлен имот ведно с построените в него сгради:едноетажна масивна сграда-ремонтна работилница  и навес метална конструкция  не принадлежи на С. О. [населено място].

Решението е окончателно. Пълният текст http://www.vks.bg/vks_p03.htm

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Р Е Ш Е Н И Е  № 21 от 04.02.2011 г. на Върховния касационен съд ,Второ гражданско отделение по гражданско дело № 1327 от 2009 г.   ТЕЗИ НА СЪДА   1. В чл.19 ЗСПЗЗ изрично е предвидено,че след изтичането на 10-годишен срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници  земята, останала след възстановяване правата на собствениците става общинска собственост.   2.По отношение на имотите,попадащи в приложното поле на  чл. 19 ЗСПЗЗ правото на собственост не може да бъде придобито по давност, доколкото с разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗСПЗЗ е предвидено,че по отношение на имоти,правото на собственост върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ придобивна давност започва да тече от 22.11.1997 г   3. Давността за придобиване на общински имоти спира да тече до 31.12.2011 г. съобазно §1 ЗИДЗС,обн.ДВ.бр.46/2006г,изм.бр.105/2006г., бр.113/2007г.,бр.109/2008г.   4. В приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ подадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ,но не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост,т.е. земеделски земи,които са били включени в ТКЗС,ДСЗ или образувани въз основа на тях земеделски организации,отнети или одържавени в хипотезите,изброени в чл.10 ЗСПЗЗ.   5.Ако имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ,общината не може да придобие правото на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ.   6. Законът за трудовата поземлена собственост /отм./ в чл.12,ал.1 изрично предвижда възможността за реално запазване правото на собственост върху определен размер земеделска земя и ако собственикът на такава земя не е бил член-кооператор, не е установено и земята да е била отнета или одържавена,а е била владяна от собственика си до влизане на ЗСПЗЗ в сила, то върху такъв имот правото на собственост не подлежи на възстановяване по реда на този закон,а оттам и не намира приложение разпоредбата на чл.19 ЗСПЗЗ. Производството е касационно.Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса за възможността да бъде придобит по давност имот по чл.19 ЗСПЗЗ,по въпроса кои имоти попадат в приложното поле на тази разпоредба,както и по въпроса за доказателствената тежест при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост при позоваване на придобивна давност за такъв имот. Върховният касационен съд по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК е приел следното: С обжалваното решение В. окръжен съд е  отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е отхвърлил предявения от Г. Д. Д. против [община] иск за признаване за установено,че ищцата е собственик на недвижим имот-нива с площ от 6.061 дка,находящ се в землището на......,заснет като имот №... по кадастралната карта на землището,по силата на давностно владение, осъществявано непрекъснато в периода от 1985г. до завеждане на исковата молба. Прието е,че за признаване придобиване на правото на собственост по давност следва предявилото иска лице да докаже при условията на главно и пълно доказване не само упражняване на непрекъсната фактическа власт с намерение за своене,но и обстоятелството,че спрямо процесния имот не са били налице и съществувалите във времето забрани за придобиване по давност, както и останалите императивни норми на закона, съставляващи пречки за прилагането на този институт. В тази връзка е прието,че липсват доказателства относно статута на имота в периода,за който се твърди,че е владян. Прието е,че имотът не е отнеман или включван в ТКЗС,но с оглед на данните за съставен акт за общинска собственост № .  от 28.04.2004г. , предявилото иска лице следва да опровергае наличието на предпоставките за издаването на този акт,вкл. да установи,че не са налице пречките по смисъла на чл.19 ЗСПЗЗ и въведения мораториум за придобиване по давност на имот, общинска собственост /ЗИДЗС-ДВ.бр.113/2007г. и бр.109/2008г./. По въпросите,по които в производството по чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване,настоящият състав приема следното: Тъй като в чл.19 ЗСПЗЗ изрично е предвидено,че след изтичането на 10-годишен срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земята, останала след възстановяване правата на собствениците става общинска собственост,то по отношение на имотите,попадащи в приложното поле на тази разпоредба правото на собственост не може да бъде придобито по давност, доколкото с разпоредбата на чл.5,ал.2 З. е предвидено,че по отношение на имоти,правото на собственост върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ придобивна давност започва да тече от 22.11.1997г.,а с §1 ЗИДЗС,обн.ДВ.бр.46/2006г,изм.бр.105/2006г., бр.113/2007г.,бр.109/2008г. е предвидено,че давността за придобиване на общински имоти спира да тече до 31.12.2011г. В приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ подадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ,но не са заявени за възстановяване в предвидения в закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост,т.е. земеделски земи,които са били включени в ТКЗС,ДСЗ или образувани въз основа на тях земеделски организации,отнети или одържавени в хипотезите,изброени в чл.10 ЗСПЗЗ. /В същия смисъл решение №427/21.07.2009г. на ВКС по гр.д.№3255/2008г., ІІ ГО,постановено по реда на чл.290 ГПК/. Ако имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ,общината не може да придобие правото на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ. ЗТПС/отм./ в чл.12,ал.1 изрично предвижда възможността за реално запазване правото на собственост върху определен размер земеделска земя и ако собственикът на такава земя не е бил член-кооператор, не е установено и земята да е била отнета или одържавена,а е била владяна от собственика си до влизане на ЗСПЗЗ в сила,то върху такъв имот правото на собственост не подлежи на възстановяване по реда на този закон,а оттам и не намира приложение разпоредбата на чл.19 ЗСПЗЗ. При предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание,носи по правилата на чл.127 ГПК/отм./, респ. чл.154 ГПК,обн.ДВ.бр.59/2007г.,тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди,че е придобила спорното право,респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т.е. да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения. Ако ответникът твърди,че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по причина,че този имот попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже,че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл.10 ЗСПЗЗ,т.е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.    Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството,че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост, след като такъв акт по делото не е бил представен./В същия смисъл решение №798/16.11.2010г. по гр.д.№3303/2008г. на І ГО на ВКС/. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо,но по същество неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила /чл.127 ГПК/отм./ и неправилно приложение на материалния закон /чл.79,ал.1 ЗС и чл.19 ЗСПЗЗ/. След като [община],имаща качеството ответник по предявения иск,обжалвайки постановеното от първоинстанционния съд решение,е навела довод,че процесният имот попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ,т.е. подлежал е на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ,но не е бил своевременно заявен за възстановяване и като такъв е станал общинска собственост,без при това да представи съставен по предвидения в закона ред акт за частна общинска собственост,неправилно въззивният съд е приел,че в тежест на Г. Д. е да установи,че не са били налице пречки и забрани за придобиване по давност на правото на собственост върху имота,вкл. и да опровергае наличието на предпоставките за издаване на акт за общинска собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ/особено след като такъв акт по делото не е бил представен/. Както вече беше отбелязано,при позоваване от страна на ищеца на изтекла в негова полза придобивна давност,същият следва да установи по пътя на пълното и главно доказване осъществяването на всички елементи от този придобивен способ,но не и липсата на пречки за настъпването на вещноправните му последици. И след като по делото е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели,че Г. Д. има имота от своя баща Д. П. Д.,починал на 08.10.1985г.,като след неговата смърт тя владее имота без някой да е оспорвал правата й, в нарушение на чл.79,ал.1 ЗС съдът е приел,че Г. Д. не е придобила по давност правото на собственост върху този имот,доколкото липсвали данни спрямо имота да не са били налице съществуващите във времето забрани за придобиване по давност,както и липсата на пречки по смисъла на чл.19 ЗСПЗЗ, особено след като е прието,че не е установено имотът да е бил отнеман или включван в ТКЗС. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение е отменил въззивното решение на В. окръжен съд и вместо това призвама за установено  по отношение на [община],че Г. Д. Д. ,ЕГН [ЕГН] от[населено място] е собственик на изоставена нива в местността “Б. а.” Решението е окончателно. Пълният текст на сайта са съда www.vks.bg     Решението е задължителна съдебна практика  по смисъла  чл.280, ал.1 т. 1 от ГПК  съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 по тълкувателно дело № 1 / 2009  на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС.     Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

РЕШЕНИЕ от 16.12.2010 год. на Ямболския окръжен съд, втори граждански състав по въззивно гражданско дело № 398 по описа на 2010 година

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Разпоредбата на чл. 70, ал.З от ЗС дава на недобросъвестния владелец, който е получил владението върху вещта въз основа на предварителен договор, правата по чл. 71 и чл. 72 от ЗС, с които разполага и добросъвестният владелец.

 

2.Вземането за подобрения не е погасено по давност, тъй като давността е започнала да тече от датата, когато е преустановена фактическата власт на ищеца върху имота от новите приобретатели.

 

3.Съгласно чл.72 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил сумата, с която е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, като увеличението се пресмята към деня на постановяване на съдебното решение. Законът определя размера, в който може да се търси обезщетението -увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността на имота като цяло, в състоянието му установено след извършените подобрения, и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако дадените подобрения не бяха извършени.

 

4. Подобренията в имота представляват такива нововъведения, които изменят общата вещ /имота/и които не са били необходими за запазването и съхраняването й. При тях необходима предпоставка е именно увеличаване стойността на имота. Ако обективно не е настъпило такова увеличение, то съответно не е налице и подобрение.

 

 

Подадена е въззивна жалба от А.Д.Б. *** срещу решение  на Ямболския районен съдв частта му, с която е отхвърлен предявеният от Б. *** иск за заплащане на сумата 3 500 лв. Твърди се, че същата представлява извършени от въззивника подобрения /довършителни и други работи/ в магазин ,находящ се в жилищен блок в гр Ямбол,, а именно: направа на стълбищна площадка пред магазина, отливане на бетонна плоча със замазка, измазване, боядисване, локално осветление и метална стълба за таванско помещение над тоалетна; боядисване на 2 бр. врати; поставяне на 2 бр. обикновени брави; поставяне на 1 бр. секретна брава; поставяне на 8 бр. контакти шуко; поставяне на 1 бр. трифазен контакт; поставяне на 1 бр. бойлерно табло; поставяне на 1 бр. апартаментно табло; изработване на ел. инсталация и поставяне на трифазен електромер; поставяне на луминисцентно осветително тяло; поставяне на 3 бр. осветителни тела за тоалетна, офис и таван; поставяне на фаянс и теракот в тоалетното помещение; оборудване на тоалетна /мивка, тоалетна чиния, вентилатор, тоалетна батерия/; грундиране и боядисване на метални тръби за отопление; направа на ВиК инсталация /водопровод и канал/; направа на охранителна метална решетка, вкл. китосване, грундиране и боядисване; боядисване на стени и таван на цялото помещение. Изброените по-горе работи възлизали на сумата от 3 500 лв., с която сума въззивникът твърди, че се е увеличила стойността на вещта. Претенцията му е отхвърлена изцяло от Ямболския районен съд.

 

ЯОС като взе предвид събраните по делото пред първата и въззивната инстанция доказателства, е приел за установено следното:

 

Страните не спорят, че между А.Б., от една страна, и „Завод за малц" - Ямбол, от друга, е бил сключен договор за строителство на 30.10.1996 г. По силата на този договор въззивникът възложил на предприятието извършването на строителство на обект, представляващ магазин съгласно одобрен архитектурен проект срещу задължението на възложителя да заплати уговорената цена съобразно посочен погасителен план. Строителят поел  задължение да предаде обекта в стандартно завършен вид, вкл. като положи ВиК и ел. инсталация. В  договора е посочено, че строителят следва да осигури след изпълнението на обекта необходимите документи за снабдяване на възложителя с нотариален акт.

 

Същият вид договор е бил сключен и с ответниците Е.А. и Н.А.,***/2008г. на ЯРС, последните са провели успешно производство по чл. 19, ал.З от ЗЗД за процесния обект - магазин . Предварителният договор за строителство и покупко-продажба също е бил сключен през 1996г. и е с идентично съдържание с договора на Б.. Въз основа на

позитивното решение за обявяване на предварителния договор за окончателен, Б. е отстранен от владението на имота на 08.06.2009 г.

 

В изпълнение на поетите договорни задължения „Завод за малц" -Ямбол от своя страна сключил договор за строителство  на 01. 12. 1995г., с подизпълнители на жилищния блок - ЕТ „ЕЛИТ - Димитър Арабаджиев" гр. Ямбол и ЕТ „АКАС-2000"- Ямбол, последният представляван от въззивника А.Б.. Съгласно този договор, инвеститорът „Завод за малц" - Ямбол е възложил на подизпълнителите изграждането в процесната сграда на ел. и В и К инсталации по представени от инвеститора работни проекти. Уговорено било ЕТ „Елит" да извърши вътрешните и външните ел. инсталации на жилищната част, вътрешната ел. инсталация на партера, а ЕТ „АКАС - 2000" - външна канализация, вътрешна канализация и водопровод на партера и жилищната част, както и външен водопровод. В т.5.1 от договора е уговорено изпълнението на ВиК и ел.работи да става за сметка на гл. изпълнител на обекта.

 

От представените по делото писмени доказателства е видно, че Б., в качеството си на подизпълнител ЕТ „АКАС - 2000", е извършил възложените по силата на договора от 01.12.1995 г. СМР по обекта /за което са съставени приемо-предавателни протоколи/, които са му заплатени от инвеститора, чрез прихващане със стойността на дължимата продажна цена на магазина по договор №166А/1996г. От приложените по делото писмени доказателства е видно, че такива актове и приемо- предавателни протоколи има съставени и от другия подизпълнител - ЕТ „ЕЛИТ" във връзка с извършените от него ел. работи, вкл. по процесния магазин № 2 в секция 6 на жилищния блок.

 

Безспорно е по делото, че „Завод за малц" - Ямбол е клон на „Пивоимпексинженеринг" ЕАД - София /праводател на въззиваемата страна/, което е било в производство по несъстоятелност по т.д. № 19280/1992 г. по описа на СГС. В него въззивникът А.Б., лично и като ЕТ „АКАС - 2000", е предявил вземания против дружеството, произтичащи от договор за строителство № 166А/30.10.1996 г. и от договор за строителство №12/01.12.1995г. Същите са били включени в списъка на приетите от синдика вземания, но впоследствие с декларация от 30.04.2004 г. кредиторът е заявил отказ от вземанията си срещу дружеството.

 

От обясненията на въззивника в с.з. от 07.12.2010г. се установява, че: ВиК инсталацията в обекта е изградена от фирмата на едноличния му търговец и е заплатена от инвеститора; ел.инсталацията е изградена от ЕТ „Елит" ; за изграждането на въпросното „таванско помещение" Б. не разполага със строителни книжа и го е изградил по свое усмотрение; монтирането на трифазен контакт и трифазен електромер също не е по проект; поставеното апартаментно табло е описано в актовете за извършени СМР от ЕТ" Елит" по договор №12/1995г. ; за друга част от работите въззивникът не отрича, че същите подлежат на демонтиране и не са трайно прикрепени към обекта.

 

Разпитания по делото свидетел Н., дава показания, че през 2009г., когато новите собственици са установили владение върху имота, стените били замазани с хоросан, в помещението имало само едно луминисцентно тяло; другите осветителни тела били само с фасунки и крушки. Новите собственици замазали стените с латекс, поставили на пода теракот. Свидетелите И. и С. твърдят, че около 2000 г. Б. ги ангажирал „с изграждането на ВиК инсталация" и помогнали и при поставянето на охранителна метална решетка.

 

От заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза, се установява, че стойността на претендираните подобрения /ремонтни и довършителни СМР/, след приспадане на овехтяването, възлиза на сумата 3 600 лв. В с.з. вещото лице е заявило, че експертизата му не е изследвала процесините СМР увеличават ли стойността на имота.

 

От изложените фактически положения, съдът прави следните правни изводи:

 

Ищецът е предявил два обективно и субективно съединени иска с правно основание чл.72 вр. с чл.70 ал.З от ЗС - единият против ответниците физически лица, а вторият - против дружеството, в условията на алтернативност. Решението на ЯРС в частта му по иска срещу Е.А. и Н.А. не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на въззивно обжалване е претенцията на ищеца- въззивник срещу „Пивоимпекс" АД - Ямбол.

 

Разпоредбата на чл. 70, ал.З от ЗС дава на недобросъвестния владелец, който е получил владението върху вещта въз основа на предварителен договор, правата по чл. 71 и чл. 72 от ЗС, с които разполага и добросъвестният владелец, каквото качество има въззивника Б.. Последният е упражнявал фактическа власт върху процесния обект въз основа на договора за строителство и продажба №166 А/ 1996г. до 08.06.2009 г., когато в имота са въведени собствениците Е.А. и Н.А..

 

Съдът намира възражението на дружеството за неоснователност на иска, поради изтекла 5-годишна давност за вземанията за подобрения, за неоснователно. Вземането не е погасено по давност, тъй като давността е започнала да тече от 08.06.2009 г., когато е преустановена фактическата власт на ищеца върху имота от новите приобретатели. В този смисъл е и разрешението дадено с ППВС№6/1974г. на ВС на РБ - „...вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност започва да тече от момента на прекъсване на владението".

 

Това вземане на ищеца за посочената сума от 3500 лева - стойност на извършени СМР в недвижимия имот - не е преклудирано и в развилото се производство по несъстоятелност за въззиваемато дружество. Вземането е възникнало / по основание и размер / след момента на приключване на производството по несъстоятелност и е станало изискуемо след датата, на която въззивникът е бил отстранен от владение на имота от настоящите му собственици /м.юни 2009 г./. Отделно от това, видно от събраните пред настоящата инстанция доказателства, предмет на предявяване и приемане са били вземания на въззивника по договор №166А/1996г. за платената продажна цена на имота и по договор № 12/1995 г. за СМР извършени от фирмата на ЕТ. Поради изложеното, възражението на въззиваемата страна за недопустимост / респ. за неоснователност/ на претенцията на това основание също се явява неоснователно и недоказано.

 

Съгласно нормата на чл.72 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил сумата, с която е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, като увеличението се пресмята към деня на постановяване на съдебното решение. Следователно, законът определя размера, в който може да се търси обезщетението -увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността на имота като цяло, в състоянието му установено след извършените подобрения, и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако дадените подобрения не бяха извършени / в с.см. ППВС №6/1974г. - т.П; Реш. №82/2010г. по гр.д.№1610/2008г. ВКС на РБ II г.о./.

 

Подобренията в имота представляват такива нововъведения, които изменят общата вещ /имота/и които не са били необходими за запазването и съхраняването й. При тях необходима предпоставка е именно увеличаване стойността на имота. Ако обективно не е настъпило такова увеличение, то съответно не е налице и подобрение.

 

Както се изяснява от представените по делото писмени доказателства и от обясненията на страната в съдебно заседание, продажната цена на имота, за която е сключен договор № 166а/30.10.1996 г. е включвала в себе си и стойността на изграждането на Ел и В и К мрежи /раздел III т.3.1.4/. Отделно от това претендираното подобрение „В и К мрежа" е изградено от въззивника в качеството му на ЕТ — подизпълнител на обекта и съответно е заплатено от въззиваемата страна. По същия начин стои и въпросът с изградената ел. инсталация /тя е била включена в продажната цена на имота/ и е осъществена е от другия подизпълнител - ЕТ „Елит - Димитър Арабаджиев" и е разплатена от въззиваемото дружество. Посочените в исковата молба - поставяне на 2 бр. обикновени брави, поставяне на 1 бр. секретна брава, поставяне на 8 бр. контакти шуко, поставяне 1 бр. трифазен контакт, 1 бр. бойлерно табло, 1 бр. апартаментно табло, 1 бр. трифазен електромер, луминисцентно осветително тяло, 3 бр. осветителни тела за тоалетна, офис и таван и охранителна метална решетка- нямат характеристиката на подобрения, тъй като едни от тях са отделими от общата вещ без да накърняват целостта й и съществено да я променят /т.П ППВС №6/1974г./; други са изпълнени от ЕТ „Елит -Димитър Арабаджиев" по договор №12/1995г. и са описани в приложените по делото актове; а също - не отговарят на условието да увеличават общата стойност на обекта.

 

Претендираните от въззивника работи - направа на стълбищна площадка пред магазина и бояджийски работи също не се доказва по делото да са такива подобрения, които към момента да увеличават стойността на имота. Що се касае до изграждането на „таванско помещение" и свързаните с него СМР - те също не подлежат на заплащане, тъй като се установи, че се касае за незаконно строителство, без надлежна строителна документация. Такова изменение на имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахване на направеното /т.И ППВС №6/1974г. ВС на РБ/, в каквато посока са и показанията на свидетеля.

Изслушаната СТЕ не може да бъде кредитирана и възприета от съда, тъй като вещото лице е дало заключение за стойността на отделните СМР, извършени в обект „Магазин № 2" и едва в с.з. от 28.04.2010 г. /л. 94 и л. 95 от делото/ е заявило, че „може да се приеме, че тези 3600 лева представляват сумата", с която би се увеличила пазарната стойност на имота. Същевременно вещото лице изрично е посочило, че тази сума представлява стойност на разходите за „вложени материали и труд към настоящия момент".

 

С оглед на така възприетите правни изводи ЯОС счете, че предявеният иск с пр.осн.чл.72 ЗС за сумата 3500 лева стойност на извършени в обекта подобрения е неоснователен, недоказан и следва да се отхвърли.

 

По възз.гр.д. №343/20 Юг. на ЯОС на въззивника Б. е присъдено връщането на заплатената продажна цена на имота на отпаднало основание. Доводът на въззивника в писмената му защита, че сумата от 3500 лева му се дължи, защото това съставлява „увеличената стойност" на имота, а тя е получена от „Пивоимпекс" АД - Ямбол при продажбата на обекта на Е.А. и Н.А. също е неоснователен и се опровергава от доказателствата по делото. Собствеността върху имота е прехвърлена на настоящите му собственици с влязлото в сила решение на ЯРС по гр.д.№1647/2008г. в производството по чл.19 ал.З ЗЗД - т.е. в същото е обявен за окончателен сключения на 10.06.1996г. предварителен договор с праводателя на въззиваемото дружество. Съдът е приел, че са налице условията на закона, като собствеността върху имота е прехвърлена по продажната цена, договорена между страните през 1996г. и заплатена в размерите и сроковете по този договор. В този смисъл между тези страни не е уговаряна и плащана различна цена от тази, която е била първоначално определена за обекта в степента на завършеност, описана в договора от 1996г. Следователно, въззиваемото дружество не би могло в производство по чл.19 ал.З ЗЗД да получи „увеличената стойност" на продавания имот, тъй като в съдебното решение се възпроизвеждат съществените условия на предварителния договор, такива каквито са записани от страните към момента на сключването му. Дори и да се приеме, че извършените от Б. СМР са увеличили стойността на имота към днешна дата, с тази увеличена стойност не се е обогатило въззиваемото дружество, тъй като то е получило само уговорената по предварителния договор с Е.А. и Н.А. продажна цена към 1996г.

 

Ямболският окръжен съд е потвърдил обжалваното решение.

 

Решението е влязло в сила.Пълният текст  http://www.os-yambol.org/ser/vs/2011/0063d810/398c0710.htm\

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 

 

 

РЕШEНИЕ № 38 от 14.10.2010г. на  Видинския окръжен съд  ,гражданска колегия по въззивно гражданско дело № 296   по описа   за    2010 год.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Необходимите предпоставки за уважаване на иск с  правно основание чл.108 от ЗС са :  ищецът да докаже че е собственик на вещта, че вещта се владее от ответника и че владението е без правно основание.

 

2. Договорът за покупко-продажба е недействителен , с оглед обстоятелството че е оспорен подписът на ищеца под реквизита „продавач” и този факт се установява от назначената тройна съдебно -графологична експертиза. Тъй като  липсва валиден договор за покупко-продажба на автомобила  съдът приема, че ответникът не упражнява владение върху движимата вещ на правно основание.

 

3. Декларацията,  заместваща публичен акт не е валиден документ за  прехвърляне правото на собственост.

 

4. Обстоятелството , че понастоящем движимата вещ - предмет на ревандикационния иск се съхранява в СДВР не освобождава ответникът от задължението му да върне на собственика вещта.

        

 А.А.М.  обжалва решение на Видинския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от него против Н.М.Н. иск за отстъпване на собствеността и предаване на владението върху лек автомобил ”АУДИ А4

 

Видински окръжен съд е приел за установено  от фактическа страна следното:

 

Искът е с правно основание чл.108 от ЗС.

 

 А.А.М.  е сключил договор с фирма „М. П” ЕООД за продажба на лек автомобил м.”АУДИ”,  цвят сребрист за сумата…евро. Ищецът се легитимира като собственик със сертификат за собственост № 07/А1N от 16.11.2007г. издаден от италиански публичен автомобилен регистър въз основа на акт за продажба от 02.11.2007г. С писмо от 02.11.2007г. на консултантска служба агенция А –Местре, провинция Венеция до застрахователната агенция също се установява, че е извършено прехвърлянето на собствеността на автомобила м.”Ауди А4” на ищеца А.М. с документ № 20874/02.11.2007г. Обстоятелството, че ищецът е собственик на автомобила се установява и от приложения по делото оригинал на рег.талон № А.VE01.  Представена е декларация заместваща публичен акт от 15.04.2008г. от която е видно че ищеца А. А.М. е декларирал, че  е продал на ответника процесния автомобил за сумата …. евро. Представен е договор за покупко-продажба на процесния автомобил сключен в Италия на 10.04.2008г. с продавач ищеца и купувач ответника за сумата…евро.

 

По делото е назначена тройна съдебно- графическа експертиза според която подписът в реквизита „продавач” положен в договора за покупко-продажба от 10.04.2008г. не е идентичен с подписите изпълнени от А.А.М.. Вещите лица са депозирали заключение , че и почеркът, с който е изпълнен текста не е идентичен с почерка отразен в сравнителния текст изпълнен от А.А.М..

 

По делото е представен и  протокол за доброволно  предаване от 02.07.2009г. по дознание № 25549/2009г. по описа на ОЧРУ-СДВР от което е видно, че на посочената дата ответникът е предал процесния автомобил, свидетелството за регистрация и ключовете в СДВР гр.София.

 

При така установената фактическа обстановка Видински окръжен съд намира, че следва да бъде уважен предявения ревандикационен иск по следните съображения:

 

Необходимите предпоставки за уважаване на иск с  правно основание чл.108 от ЗС са следните:  ищецът да докаже че е собственик на вещта, че вещта се владее от ответника и че владението е без правно основание. По делото безспорно се установи, че ищецът А. А.М. е собственик на автомобила, видно от представените писмени доказателства в тази насока – сертификат за собственост издаден от италиански публичен регистър, писмо от консултативна служба и приложения по делото регистрационен талон. С тези доказателства се установява наличието на първата комулативна предпоставка по  предявения ревандикационен иск. Ответната страна се легитимира като собственик с договор за покупко-продажба от 10.04.2008г. в резултат на което е извършена регистрация на  процесния автомобил в КАТ гр.Видин на 18.04.2008г. Договорът за покупко-продажба е недействителен , с оглед обстоятелството че е оспорен подписа на ищеца под реквизита „продавач” и този факт се установява от назначената тройна съдебно -графологична експертиза, която категорично заявява, че подписа на  продавача не е изпълнен от ищеца А.А.М.. С оглед на това липсва валиден договор за покупко-продажба на автомобила и съдът приема, че ответникът не упражнява владение върху движимата вещ на правно основание. Напротив установи се, че същия се легитимира като собственик с договор, който е не действителен. Правното основание на което се позовава ответникът в отговора на исковата молба е договор за покупко-продажба, който обаче е нищожен поради противоречие със закона. Представената по делото декларация заместваща публичен акт не е валиден документ за  прехвърляне правото на собственост, както правилно е констатирано и от първоинстанционния съд. По делото безспорно се установи наличието на следните обстоятелства – ищеца е собственик на процесния автомобил, ответника упражнява фактическа власт върху движимата вещ към момента на  предявяване на иска без правно основание въз основа на недействителен договор за покупко-продажба на  процесния автомобил – неподписан от ищеца. В хода на производството пред първоинстанционния съд е установено, че автомобилът е предаден в СДВР София въз основа на  протокол за доброволно предаване от 02.07.2009 г. по дознание № 25549:2009г. по описа на СДВР, което дознание е образувано по жалба на ищеца. Обстоятелството , че понастоящем движимата вещ - предмет на ревандикационния иск се съхранява в СДВР не освобождава ответникът от задължението му да върне на собственика вещта, която е получил. В този смисъл е и практиката на ВКС отразена в частност в решение № 1749/01.12.2000г. по гр.д.№ 805/2000г. на ІV-то гр.отд. Искът за собственост на дължими вещи е основателен и тогава  когато те не се държат от ответника, а от лице на което той ги е  предал. В случая предаването е извършено в полза на СДВР с цитирания по- горе протокол, с което не отпада отговорността за ответника да предаде на собственика вещите, които е получил.

 

 При тези обстоятелства Видински окръжен съд намира решението на първоинстанционния съд за неправилно и следва да бъде отменено и на негово място е постановено ново, с което спрямо ответника Н.М.Н. е признато за установено, че А. А.М. е собственик на лек автомобил АУДИ А4 и ответникът е осъден да предаде владението върху лекия автомобил.

 

Допуснато е касационно разглеждане на делото.

 

Пълният текст на решението http://www.os-vidin.com/dela_10_4/gra/29691410.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

 

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е № 29 от 02.05. 2011 г. на  БУРГАСКИ  АПЕЛАТИВЕН  СЪД, гражданско отделение,  по въззивно гражданско дело .№ 65 по описа за  2011..год.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. С разпоредбата на чл.92 ЗС е регламентирано приращението  като първичен способ за придобиване право на собственост. Съгласно посочения текст, собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Това означава, че ако лице, на което не е учредено право на строеж, построи сграда или пристройка към сграда или засади трайни насаждения, то собственикът на земята ще стане собственик и на постройките и насажденията. Всичко това, с което се увеличава стойността на имота, принадлежи на собственика на земята, ако не е уговорено друго.

 

2. Пред вид  съществуващата правна възможност съгласно чл.63, ал.2 и 3 от Закона за собствеността за разделна собственост в полза на различни лица върху земята и построената върху нея сграда и след като при извършената приватизационна продажбата държавата-продавач не е включила процесната пристройка в имуществото, предмет на приватизоционната сделка, то този отделен обект е останал държавна собственост.

 

3. Съгласно чл. 97 от ЗС , когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да обезщети нейния собственик. Институтът на присъединяването е твърде близък до приращението. Той е приложим преди всичко при движимите вещи. В приложното му поле попадат и случаи на присъединяване на недвижими вещи, но само, ако липсва съединяване със земята. Когато съединяването е със земята, налице е приращение по чл.92 ЗС.

 

 

Производството е по чл.258 и сл. ГПК, Образувано е по въззивна жалба против решение  на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на дружеството-въззивник против „Д" Е. и община Б. за установяване право на собственост в негова полза по отношение на  имот, представляващ част от едноетажна промишлена сграда,находяща се в Промишлена зона „С" по плана на гр. Б., която реална част се намира в южната част на сградата и заема 229 кв.м. от основния етаж и 80 кв.м. от полусутеренния етаж. Отхвърлено е и искането за отмяна на нотариален акт №,  с който „Д" Е. е признато за собственик на описания имот „масивна сграда – пристройка".

 

По съществото на спора, след съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:

 

За да постанови своя отхвърлителен акт, първоинстанционният съд е изложил съображения, че в случая не са налице основанията на чл.92 ЗС за приращение, тъй като процесната пристройка е изградена през 80-те години на миналия век. Тогава теренът, върху който е извършено застрояването, е бил държавна собственост, поради което и построеният обект е станал държавен. При извършената по-късно приватизация, пристройката не е била включена в активите на продаденото държавно предприятие ДИП „Х". След като липсва извършена продажба на процесната пристройка и с оглед правната възможност за отделна собственост върху земята и съществуваща върху нея сграда, решаващият съд е направил извода за несъстоятелност на тезата за наличие на приращение по чл.92 ЗС, при което вещните права върху пристройката следват вещноправния режим на терена. Досежно основанието на чл.97 ЗС, съдът е приел на базата на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, че изградената пристройка може да се ползва като самостоятелен обект, отделно от основната сграда, което изключва право на собственост за въззивника по силата на присъединяване.

 

Безспорно е по делото, че процесният имот представлява масивна едноетажна сграда със светъл сутерен, разположена в двора на бившия завод „Х" в гр. Б.. Обектът е построен и въведен в експлоатация през 1986г., като функционално разширение на стоматологична поликлиника, изградена през 70-те години на миналия век. Към този момент собствеността на терена и всички постройки в него е била държавна.

 

От заключението на изслушаната пред първата инстанция тройна съдебно-техническа експертиза се установява, че конструктивно новоизграденото тяло за разширение на поликлиниката е отделено от основната сграда с делатационна фуга. Конструктивните елементи – фундаменти, колони, греди, сочат на отделна самостоятелна скелетно-гредова конструкция на т. н. „пристройка", проектирана и изградена с отделна конструктивна схема. Функционално новата пристройка представлява лекарски кабинети – двустранно разположени на общ коридор и санитарен възел, като достъпът се осъществява от входното стълбище на основната сграда. Под етажа на цялата застроена площ, предвид денивелацията на терена, е изграден светъл сутерен, на който в западната част е разположена зъботехническа лаборатория със самостоятелен вход и склад с друг вход от изток. Вътрешните ел. и В и К инсталации са новоизградени, свързани с инсталациите на старата сграда. Към момента за пристроеното разширение има самостоятелен водомерен възел с отделна партида и електромер – подотчетен на централен електромер. Вещите лица са направили заключение, че наличието на отделен вход на сутерена от запад дава възможност след незначителни преустройства и неудобства не по-големи от обичайните, при спазване на строителните правила и нормативи, процесният строеж да съществува и функционира самостоятелно.

 

При тези фактически обстоятелства, се налага изводът за липса на основанията по чл.92 и чл.97 ЗС за придобиване на процесната пристройка в собственост на въззивното дружеството, понастоящем собственик на основната сграда.

 

С разпоредбата на чл.92 ЗС е регламентирано приращението, като първичен способ за придобиване право на собственост. Съгласно посочения текст, собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Това означава, че ако лице, на което не е учредено право на строеж, построи сграда или пристройка към сграда или засади трайни насаждения, то собственикът на земята ще стане собственик и на постройките и насажденията. Всичко това, с което се увеличава стойността на имота, принадлежи на собственика на земята, ако не е уговорено друго.

 

В разглеждания казус процесната пристройка е построена през 1986г., като разширение на съществуваща държавна сграда в държавен терен. Ерго, построеното е станало собственост на държавата по приращение. По-късно с договор от 09.08.1996г. в процедура по приватизация са продадени 55% от акциите на държавната фирма „Х" ЕА. , гр. Б. и на това основание въззивното дружество е настоящ собственик на земята и построената в нея основна сграда. В Приложение №3 към договора – инвентарен опис на ДМА, както и в информационния меморандум, с инвентарен №9012 е записан актив „стоматологична поликлиника", въведена в експлоатация през 1980г. и с площ от 300 кв.м. Пристройката не е била включена в баланса на дружеството праводател и не е преминала в собственост въззивника след приватизационната сделка. Същата е останала държавна собственост, като в констативния нотариален акт №123 от 07.10.2008г. е посочена като граница от югозапад на основната сграда.

 

Това означава, че в случая е налице „установено друго" по смисъла на чл.92 ЗС, а именно възникнало след приватизационната продажба право на собственост на държавата върху процесната пристройка отделно от земята по силата на чл.63 ЗС, т.е. вещно право на строеж /суперфиция/. Правото на строеж, освен право да се построи сграда в чужд имот в хипотезата на ал.1 на чл.63 ЗС, в следващите хипотези на ал.2 и 3 при прехвърлителни сделки и делба включва и право на собственост върху конкретен обект, в случая изградената през 1986г. пристройка, право да се държи този обект в чуждото място и право да се ползва част от чуждото място. В предвид така съществуващата правна възможност за разделна собственост в полза на различни лица върху земята и построената върху нея сграда и след като при извършената приватизационна продажбата държавата-продавач не е включила процесната пристройка в имуществото, предмет на приватизоционната сделка, то този отделен обект е останал държавна собственост.

 

Ключов в случая е въпросът дали процесната пристройка може да бъде самостоятелен обект на собственост, за да е предмет на суперфиция. Както се посочи по-горе, експертното заключение в тази насока сочи на „отделна самостоятелна скелетно-гредова конструкция на т. н. пристройка", като функционално новата сграда представлява лекарски кабинети, двустранно разположени на общ коридор и санитарен възел, а в сутеренния етаж - зъботехническа лаборатория със самостоятелен вход. Ерго, така описаният обект има конструктивно и функционално самостоятелен характер и може да съществува като самостоятелен обект на собственост. Това се потвърждава от експертното заключение на вещото лице Т. П. , където процесният имот е индивидуализиран по границите на пристройката, представляващи външни зидове и калканна стена. В тази насока е и фактът, че същият е бил отразен в кадастралната карта на гр. Б. със самостоятелен идентификационен номер, съответно за първия етаж и част от сутерена /заповедта в тази насока е била отменена на процесуално основание/. Обстоятелството, че достъпът към входа през калканния зид на първия етаж от пристройката се осъществява от входно стълбище към съседната сграда и че е налице връзка на Ел и В и К инсталациите, не може да се отрази на извода за самостоятелност на пристройката като обект на собственост. Това е така, тъй като съгласно тройната съдебно-техническа експертиза, няма пречки този достъп да бъде затворен и след незначителни преустройства да се осъществява от самостоятелния вход на сутерена, както и да се изградят нови сградни отклонения от мрежите на EVN и ВиК – Б.

 

При изложените съображения, въззивното дружество не установява право на собственост върху претендирания имот на основание приращение по чл.92 ЗС.

 

Що се отнася до второто сочено основание за придобиване на собствеността – присъединяване по чл.97 ЗС, настоящата инстанция счита, че и същото в случая не е налице. Съгласно посочената разпоредба, когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да обезщети нейния собственик. Институтът на присъединяването е твърде близък до приращението. Той е приложим преди всичко при движимите вещи. В приложното му поле попадат и случаи на присъединяване на недвижими вещи, но само, ако липсва съединяване със земята. Когато съединяването е със земята, налице е приращение по чл.92 ЗС. Очевидно, в процесния случай предмет на разглеждане е извършено пристрояване върху поземлен имот и на изследване подлежи фактическият състав на приращението, в какъвто смисъл са гореизложените мотиви.

 

В предвид посоченото, настоящата инстанция намира, че искът по чл.124, ал.1 ГПК за установяване право на собственост в полза на „К" А. и отмяна на съответния констативен нотариален акт, е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

 

 Бургаският апелативен съд е потвърдил обжалваното решение.

 

Към момента на публикуване на решението на сайта www.advoakatatanasova.com  няма данни за влизането му в сила.

 

Пълният текст на решението на Бургаския апелативен съд http://www.bgbas.org/reshenie.php?aWQ9MDAwMTg0MzAmaGFzaD1hMzc3Y2MxOTBjODFiZDI5OWM0YjY2ZTJlZWMwNjQ3OQ

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

 

РЕШЕНИЕ № 59 от 19.04.2011 г. на  Варненския апелативен съд - гражданско отделени по въззивно гражданско дело № 29 /11г

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.При едностранните сделки, какъвто е отказът от право на ползване,  под липсата на съгласие трябва да се разбира липса на воля. Липсата на воля трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна, приложими ще бъдат правилата за унищожаемостта. Липса на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не е бил способен да волеобразува по причина вън от слабоумието и душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно е нямало защо да бъде искано.

 

2. Липсва валидно формирана воля и тогава, когато волеизявлението е направено при насилие /т.е. физическа принуда, когато е налице пълно несъответствие между воля и волеизявление/, шега /волеизявлението е направено по начин или при условия, които изключват възможността то да се приеме сериозно/ или мислена уговорка /този, който прави волеизявлението, го прави с мислената уговорка да не желае изявеното/.

 

3. Според чл. 30 ЗЗД, заплашването води до унищожаване на договора, когато едната страна е принудена от другата да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Заплахата трябва да е съществена, значителна, да се отнася до съществени интереси на заплашвания. При заплашването се въздейства върху волята на лицето, като се използват средствата на психическата принуда.

 

4. При измамата по чл.29 ЗЗД невярната представа не се отнася до съдържанието на сключения договор. Ако страната има невярна представа за съдържанието на договора, налице е грешка, която може да бъде извинителна, неизвинителна, предизвикана от насрещната страна и т.н.. Ако страната е мислела, че подписва пълномощно, а е подписала декларация, както твърди, би се касаело до грешка, а не и до измама.

 

5. Евентуалната небрежност на страната да прочете съдържанието на декларацията, която подписва, не може да доведе до унищожаване на отказа както поради измама, така и поради грешка.

 

 Обжалвано е решение на Окръжен съд гр. Варна, с което са отхвърлени обективно съединените при условие на евентуалност искове срещу П.К.Н.  за прогласяване нищожността на отказ от право на ползване поради липса на съгласие и искове за унищожаване на същия поради заплашване и за унищожаване, поради измама в посочената последователност.

 

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. В хода на процеса, след образуване на настоящото производство пред ВАпС, въззивницата/жалбоподателката/ Д.Г. е починала на 20.01.2011г. и на осн. чл. 227 от ГПК на нейно място съдът е конституирал единственият й наследник – синът й Р.С.К.. Същият не изразява становище по жалбата. Не се явява и в съдебно заседание. По делото е приет направен от него отказ от наследството на въззивницата, надлежно вписан в РС гр. Варна.

 

Пред Варненски окръжен съд ищцата Д.К.Г. е предявила следните обективно съединени при условия на евентуалност искове, а именно: 1) главен иск по чл.26, ал.2, предл.2 вр. чл.44 ЗЗД за прогласяване нищожността на отказ от право на ползване върху недвижим имот, вписан в СлВ - гр. Варна под вх.рег.№  поради липса на съгласие; и евентуални искове 2) по чл.27 вр. чл.30 вр. чл.44 ЗЗД за унищожаване на гореописания отказ, поради заплашване, евентуално по чл.27 вр. чл.29 вр. чл.44 ЗЗД - за унищожаване, поради измама. Ответниците П.К.Н. и Ц.Г.Н. оспорват исковете като неоснователни.

 

Варненският апелативен съд приема за установена следната фактическа обстановка:

 

Не се спори между страните, че на 21.07.2008г. въззивницата Д.Г. и съпругът й Г. Д. Г. (поч. на 11.11.2009г.) прехвърлят на ответниците П.К.Н. и Ц.Г.Н., срещу издръжка и гледане, собствеността върху техния недвижим имот като си запазват заедно и поотделно, безвъзмездно и пожизнено правото на ползване върху този имот. Сделката е обективирана в нотариален акт, вх. рег. №  по описа на Служба по вписванията - гр. Варна.

 

Не се спори също така, че процесният отказ от право на ползване върху недвижим имот, вписан в СлВ - гр. Варна е подписан от въззивницата. Декларацията, в която е обективиран отказа, е нотариално заверена за подписите и съдържанието от нотариус  с район на действие РС гр. Варна.

 

От събраните по делото гласни доказателства се установи, че въззивницата е отишла да живее при въззиваемите в с. Китка, обл. Варна, като според показанията на св. М. С. – домоуправител на входа, в който се намира процесния апартамент, това се е случило приблизително около една седмица след смъртта на съпруга на Д.Г. – Г. Г. Свидетелката сочи още, че тя и въззивницата са се чували по телефона, като последната звучала добре. По-късно, през пролетта, при последващ техен разговор същата усетила, че въззивницата била „притеснена, искаше да си дойде тук в апартамента.” Свидетелят Д. акцентира основно около кръвопреливане, което съдът намира за неотносимо за спора по делото. Единственото от значение за предмета на делото е, че при среща с нея, във връзка с процесния имот тя му казала „че са й дали някаква декларация да подпише на няколко места”. От показанията на св. Д. съдът заключава, че въззиваемите са обсъждали въпроса за евентуалната продажба на имота, за който въззивницата е имала запазено право на ползване. Св. Т. П. излага, че не е чувала „от Д. да е изразявала несъгласието си за продажбата на апартамента.” Сочи също така, че са обсъждали с въззиваемите и въпроса за отдаването под наем на процесния имот, както и че са разговаряли и че не е останала с убеждението държат въззивницата на сила в с. Китка – „отнасяха се много добре с нея, като с майка…Не се е оплаквала от тях, не ми е споделяла нищо.” Няма заплашване, когато "обективно са налице обстоятелства, които сами могат да предизвикат страхови представи".

 

При така установената фактическа обстановка, от правна страна, съдът намира следното:

 

Относно искът за прогласяване нищожността на отказа. При едностранните сделки, какъвто безспорно е отказът от право на ползване, в хипотезата на чл.26, ал.2 от ЗЗД, под липсата на съгласие трябва да се има предвид липса на воля. „Липсата на воля трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна, приложими ще бъдат правилата за унищожаемостта” /Определение № 413 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев/. „Липса на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не е бил способен да волеобразува по причина вън от слабоумието и душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно е нямало защо да бъде искано” /Определение № 413 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията С. П./. Липсва валидно формирана воля и тогава, когато волеизявлението е направено при насилие /т.е. физическа принуда, когато е налице пълно несъответствие между воля и волеизявление/, шега /волеизявлението е направено по начин или при условия, които изключват възможността то да се приеме сериозно/ или мислена уговорка /този, който прави волеизявлението, го прави с мислената уговорка да не желае изявеното/.

 

Настоящият състав счита, че не се събраха доказателства, които да наведат на обоснован и еднозначен извод, че въззивницата е подписала процесната декларация – отказ от право на ползване при съзнавана липса на воля. Напротив, от една страна не се спори относно това, че тя самата е подписала декларацията за отказ, а от друга, дори самата тя е казала на св. Д. „че са й дали някаква декларация да подпише на няколко места.” Следователно същата напълно съзнателно е обективирала своята воля чрез подписването на документа, респ. не е налице нищожност на декларацията, поради твърдяната липса на воля в конкретния случай.

 

Бяха наведени от ищцата, сега въззивница, и твърдения за нарушения на производството пред нотариуса при удостоверяване на подписа и съдържанието на процесния документ, но такива пороци, водещи до нищожност, съгл. чл.576 от ГПК не бяха установени.

 

По евентуалните искове: по чл. 27 вр. чл. 30 вр. чл. 44 от ЗЗД за унищожаване на горепосочения отказ, поради заплашване и по чл. 27 вр. чл. 29 вр. чл. 44 от ЗЗД - за унищожаване, поради измама. Според чл. 30 ЗЗД, заплашването води до унищожаване на договора, когато едната страна е принудена от другата да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Заплахата трябва да е съществена, значителна, да се отнася до съществени интереси на заплашвания (проф. Л. В., Гражданско право на НРБ - Обща част, 1956 г., стр. 464). При заплашването се въздейства върху волята на лицето, като се използват средствата на психическата принуда. А когато "обективно са налице обстоятелства, които сами могат да предизвикат страхови представи", няма заплашване (проф. В. Т., Гражданско право на НРБ - Обща част, дял II, стр. 276).

 

Настоящият състав приема, че доказателства за упражняване на принуда върху жалбоподателката, преди или по време на подписване на декларацията – отказ, не бяха събрани. Притеснението у въззивницата, за което говори св. М. С. не се доказа да е в каквато и да е връзка с въззиваемите, като това смущение не би могло да доведе до унищожаване на едностранната сделка. Св. П. потвърждава извода, че принуда не е била осъществена по отношение на Д.Г., като същата свидетелства за едни нормални взаимоотношения между страните, както и че не е останала с убеждението, че въззивницата е държана насила в с. Китка, противно на твърденията на последната. Въззиваемите са се отнасяли с нея много добре, „като с майка. Не се е оплаквала от тях.”

 

„При измамата по чл.29 ЗЗД невярната представа не се отнася до съдържанието на сключения договор. Ако страната има невярна представа за съдържанието на договора, налице е грешка, която може да бъде извинителна, неизвинителна, предизвикана от насрещната страна и т.н.” /Решение № 532 от 29.08.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1142/2002 г., II г.о./. Тоест ако страната е мислела, че подписва пълномощно, а е подписала декларация, както твърди, би се касаело до грешка, а не и до измама. Както беше посочено по-горе обаче, твърдението на жалбоподателката, че е мислела, че подписва пълномощно вместо декларация напълно се опроверга от показанията на св. Д., на който същата лично е споделила, че съзнава, че това, което й е дадено да подпише е „някаква декларация”. След като не се доказаха и нарушения на нотариалните удостоверявания по смисъла на чл.576 от ГПК, водещи до нищожност на същите, не може да се изведе изводът, че въззивницата не е знаела и съдържанието на декларацията, която подписва. Евентуалната небрежност от нейна страна да прочете съдържанието на същата, не може да доведе до унищожаване на отказа както поради измама, така и поради грешка.

 

С оглед на гореизложеното, исковете на жалбоподателката следва да бъдат отхвърлени, а решението на първоинстанционния съд потвърдено.

 

По изложените съображения, Варненският апелативен съд е потвърдил решението на  Окръжен съд гр. Варна. 

 

Пълният текст на решението http://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/g-29-2011.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

 

Р Е Ш Е Н И Е  №12 от 17. 01. 2011г на  Пернишкия окръжен съд по гражданско дело №  207 по описа за 2010 г. 

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Невписаният нотариален акт поражда правно действие. Целта на вписването е да даде гласност на извършената сделка, както и е от значение при противопоставимост на конкуриращи се притезания на различни лица по отношение на един и същ недвижим имот.

 

2. Обстоятелството, че  нотариалният акт не е вписан няма значение за пораждане транслативното действие на сделката.

 

3. Тъй като според  чл. 87, ал. 3 от ЗС, развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред,  клаузата в нотариален акт за разваляне на нотарилана продажба на недвижим имот е  нищожна.

 

4. Никой не може да прехвърля повече права отколкото сам има, поради което продавачът не би могъл да прехвърли правото на собственост по отношение на процесния имот на купувача.

 

Производството е първоинстанционно. Предявеният иск е с правно основание чл. 318, ал.1, вр. с чл. 286, ал.1 , вр. с чл. 288 от ТЗ, вр. с чл. 87, ал.2 вр с ал.3 от ЗЗД. Ищецът  моли да бъде  развалена покупко – продажбата на недвижим имот, извършена с нотариален акт , тъй като продавачът не е собственик на продавания имот, както и иска ответникът-продавач да бъде осъден да му  върне продажната цена

 

Пернишкият окръжен съд  е установил , че на 10. 02. 2010г. с нотариален акт № 9  на Нотариус М. М. е била извършена следната покупко – продажба : Н.К.Д. е продал на “А. – 08” ЕООД ., следния свой собствен недвижим имот, а именно : поземлен имот  ведно с построената в него сграда за търговия и съоръжения  - бензиностанция и газостанция. заедно с всички подобрения, приращения и насаждения в имота  за сумата 103 606лв.

 

С  нотариален акт № 3 на  Нотариус Р. М. на 08. 01. 2009г., е била извършена следната покупко – продажба : Н.К.Д. е продал на С. Б. Същия  недвижим имот

 

 Касае се за две отделени сделки, при които Н.К.Д. е продал един и същи имот на двама различни продавачи - на 08. 01. 2009г. го е продал на С. Б., а на 10. 02. 2010г. го е продал на “А. – 08” ЕООД гр. В. И двата нотариални акта не са вписани. Целта на вписването е да даде гласност на извършената сделка, както и е от значение при противопоставимост на конкуриращи се притезания на различни лица по отношение на един и същ недвижим имот. Следователно първата покупко – продажба е породила своето правно действие и собственик на имота е станал С. Б., а обстоятелството, че този нотариален акт не е вписан, не е от значение за пораждане транслативното действие на сделката.

 

В т.1 от нотариален акт № 9 на Нотариус М.М., е отбелязано, че Н.Д.К. и С. Б. развалят по взаимно и непоколебимо съгласие, сключения между тях договор за покупко – продажба на недвижим имот, обективиран в  нотариален акт № 3 на Нотариус Р. М. Съгласно чл. 87, ал. 3 от ЗС, развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Следователно клаузата на т.1 от цитирания нотариален акт не е породила никакво правно действие, поради своята нищожност и имотът е продължил да бъде в патримониума на С. Б.

 

Към 10. 02. 2010г. собственик на имота е бил С. Б., но въпреки това Н.К.Д. е продал този чужд имот на “А. – 08” ЕООД гр. В. Никой не може да прехвърля повече права отколкото сам има, поради което продавачът не би могъл да прехвърли правото на собственост по отношение на процесния имот на купувача, т. с. да изпълни задължението си по продажбата. Следователно налице е пълно неизпълнение на задължението за продажба на процесния недвижим имот, поради което искът се явява основателен и следва да бъде уважен – покупко – продажбата, извършена с цитирания нотариален акт следва да бъде развалена, а ответникът следва да бъде осъден да заплати на дружеството сумата 103 606лв., представляваща изплатената от дружеството – купувач цена.

 

Пернишкият окръжен съд е развалил  покупко – продажбата, между Н.К.Д. и “А. – 08” ЕООД на недвижим имот, извършена на 10. 02. 2010г., обективирана в нотариален акт № 9. на Нотариус М. М. и е осъдил Н.К.Д., да върне на  на “А. – 08”сумата 103 606лв., представляваща изплатената от дружеството цена.

 

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://ospkresh.hit.bg/GD/2011/022011/0063d810_207c1610.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Р Е Ш Е Н И Е № 15 от 23.02.2009 на Кърджалийски окръжен съд  по въззивно гражданско дело №  274 по описа за 2008 година.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Съгласно разпоредбата на § 4в от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи/ЗСПЗЗ/ лицата, извършили подобрения върху имотите, подлежащи на връщане, имат правата  на добросъвестни владелци по чл. 72 от Закона за собствеността /ЗС/. Като такива същите имат право да искат за подобренията, които са направили, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения като това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.

 

2. Съгласно ал. 2 и 3 на чл. 72 от ЗС, добросъвестният владелец може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта, а до заплащане на подобренията и на разноските, той има право да задържи вещта.

 

3. Няма законово изискване подобренията във вид на сгради да са законни, за да има подобрителят правата на добросъвестен владелец.

 

4. Ако масивната постройка беше построена законно, ищците не биха могли да възстановят собствеността си върху земеделската земя, в която има законно направена постройка. Това е така, защото  по силата на § 4а  от ЗСПЗЗ гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земи по § 4, при спазване изискванията на актовете на държавните органи, посочени в него, придобиват право на собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет.

 

Обжалвано е  решение на Кърджалийския районен съд, с което  М.Г.П. е осъден да отстъпи на В.И.С., М.И.В., Ж.Г.Д., Р.Ж.Д. и Г.Ж.Д. собствеността и да им предаде владението на 454 кв. м. от имот с номер 180301, находящ се в местност в землището на с. Резбарци, общ. Кърджали, целия с площ 1481.13 кв. м., при условие , че на основание чл. 243 ал. 1 пр. 2 ГПК /отм./ във вр. с чл. 72 от ЗС В.И.С., М.И.В., Ж.Г.Д., Р.Ж.Д. и Г.Ж.Д. заплатят на М.Г.П. сумата 1604.75 лв., представляваща увеличената стойност на имота, вследствие извършени през периода от 1985- 1990 г. подобрения, изразяващи се в изграждане на водопроводна шахта на стойност 541.93 лв., насип за изравняване на терена на стойност 632.12 лв., подпорна стена на стойност 296.88 лв., 3 бр. череши по на 25 години на обща стойност 88.05 лв. и 1 бр. круша на 25 години на стойност 45.77 лв., като е отхвърлен иска по чл. 108 от ЗС в останалата му част и за разликата до пълния му размер от 1481.13 кв. м. С решението в полза на ищците В.И.С., М.И.В., Ж.Г.Д., Р.Ж.Д. и Г.Ж.Д. съдът постановил да се издаде изпълнителен лист за предаване владението на имота след представяне на доказателство за заплащане на сумата на подобренията в полза на ответника М.Г.П. съгласно чл. 243 ал.1 изр. 2 от ГПК /отм/. Отхвърлено е възражението за подобрения, предявено от М.Г.П. по реда на чл. 221 ал. 2 от ГПК /отм./ за разликата от 1604.75 лв. до пълния предявен размер от 9501.19 лв. С решението е присъдена в полза на Кърджалийския районен съд държавна такса върху подобренията.

 

 Жалбодателят М.Г.П. е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено възражението за заплащане на направени подобрения за сумата 7896.44 лв. и моли да бъде отменено в тази част и постановено друго, с което възражението му бъде уважено до пълния предявен размер, ведно със законната лихва отпредявяване на искането до окончателното изплащане на присъдената сума.

 

Въззивният съд е преценил жалбата като допустима  и частично основателна. Съображенията на съда са следните:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 108 от ЗС. В тази част, решението на първоинстанционният съд не е обжалвано и е влязло в сила. Ответникът по иска М.Г.П. е предявил против ищците възражение за направени подобрения в процесния имот в качеството му на добросъвестен владелец в периода 1985- 1990 г. в размер на 9790 лв. и право на задържане на имота до заплащане на претендираната сума. В хода на  mроизводството в съдебно заседание пълномощникът на ответника е конкретизирал претенцията за подобренията до размера на сумата 9501.19 лв., представляващи увеличената стойност на имота. Първоинстанционният съд е уважил възражението за подобрения за сумата 1604.75 лв. И в тази си част решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

 

 Предмет на производството пред въззивната инстанция  е частта на решението, с която е отхвърлено искането за заплащане на подобренията, представляващи масивна сезонна постройка с площ 35 кв.м.- 4487.82 лв., дървена барака с площ 12 кв. м.- 321.48 лв., ограда от метални колове и мрежа- 296.88 лв. и 17 бр. овощни дръвчета.

 

Няма спор по делото, че със заповед №  от 2005 г. на кмета на Община Кърджали на основание § 4к ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28а ал.1 от ППЗСПЗЗ във вр. с § 4б ал. 1 изр. първо от ПЗР и ЗСПЗЗ, въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти за зона за земеделско ползване № 28 землище с. Резбарци, общ. Кърджали, одобрен със заповед №  от 2003 г. на Областния управител на Област Кърджали, решение по чл.14 ал. 1 т. 3 от ЗСПЗЗ №  от 2005 г. на ОСЗГ- Кърджали по заявление вх. №  от 1992 г. и молба вх. №  от 2005 г. по чл. 11 от ЗСПЗЗ и скица, било възстановено правото на собственост на наследниците на И.С.Б. /ищците по делото/ върху новообразуван имот /извън строителните граници/ по плана на новообразуваните имоти с номер 180301 в местността "Кая баши" землище на с. Резбарци, с площ 1481.13 кв. м. Не се спори и за това, че на ответника по иска е било предоставено право на ползване върху земеделска- слабопродуктивна земя в размер на 0.500 дка, находяща се в землището на Резбарци, местността "Манастирчето", зона № 28 за производство на селскостопанска продукция.

 

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 01.09.1994 г.  на основание чл. 483 ал. 1 от ГПК и ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, М.Г.П. бил признат за собственик на недвижим имот: неурегулирано и незастроено място с площ 200 кв. м., находящо се в землището на с. Резбарци, общ. Кърджали, зона № 28 като цената на земята в размер на 5280 лв. била заплатена с вносна бележка №  от 1994 г. в ОББ-Кърджали.

 

От показанията на св. Р. се установява, че ответникът по иска М.П. имал място в с. Резбарци отпреди 1980 г. около половин декар, в което имало постройка с две стаи и баня, имал и барака. Всичко било напълнено с пръст и подобрено, имало направена шахта, засяти били 3- 4 череши и други дръвчета  и лозе. Мястото било заградено с бетонни колове и цялото било оградено с мрежа. Св. А. също установява, че ответникът имал място в с. Резбарци. Било пущинак с храсти и той направил много подобрения. Копали, бъркали бетон за подпорна стена, имало барака за животни и сграда, направена от бетон и тухли. Имало зеленчукова и овощна градина, прекаран водопровод, шахта. Тези подобрения направил около 1985 г. От показанията на св. Ч. се установява, че с ответника били съседи по място и той го работел отреди 1985 г. Носел насип, насадил дръвчета и зеленчуци. В мястото имало барака и постройка. Мястото оградил с колове и мрежа.

 

Ответникът по реда на чл. 114 от ГПК /отм./ заявил, че няма строително разрешение за извършеното строителство в имота.

 

Вещото лице  в заключението си установява, че в частта от имот № 180301, равняваща се на 454 кв. м. ответникът имал извършени подобрения, както следва: паянтова стопанска постройка на площ 34 кв. м., изградена подпорна стена, ограда от колове и мрежа, видимо изпълнено  одравняване на терена, засяти овощни дръвчета и лози. От допълнителното заключение на същото вещото лице се установява, че в имота с площ от 654 кв. м. има трайни насаждения и в двете условни части- от 454 кв. м., и собствените на ответника 200 кв. м. От приложената към допълнителното заключение таблица № 2 се установява, че в частта от 454 кв. м. ответникът  асма и овощни дървета на обща стойност 3103.15 лв.

 

В назначената от въззивния съд съдебно- агрономическа експертиза, която не е оспорена от страните вещото лице установява броя на засадените овощни дръвчета, тяхната възраст и стойност В съдебно заседание вещото лице е обяснило, че в Наредбата за трайните насаждения, асмата се оценявала по друг начин и не можело да се приравни на овощно дръвче, тъй като била различен вид трайно насаждение. Съдът възприема  заключението на назначеното от него вещо лице , тъй като той е  оценител на земеделски земи, включен в списъка на вещите лица почл. 19а ал. 8 от ЗСПЗЗ, докато задругото  вещото лиц такива данни по делото няма.

 

С оглед на така установеното от фактическа страна съдът  приема, че ищците като наследници на И.С.Б. са собственици на новообразуван имот /извън строителните граници/ по плана на новообразуваните имоти,

представляващ имот с номер ... в местността "Кая баши", землището на с. Резбарци, с площ 1481.13 кв. м., част от който в размер на 454 кв. м. е била ползвана от ответника по иска, на когото през 1985 г. на основание ПМС № 26 е била предоставена за ползване слабопродуктивна земя в размер на 0.500 дка, находяща се в землището на с. Резбраци, местността "Манастирчето". От предоставената му за ползване земя, през 1994 г. ответникът закупил само част от 200 кв. м., за които се е снабдил с нотариален акт. Предоставената за ползване на ответника земя, попада във възстановения на ищците имот и ответникът ползвал реално 454 кв. м., а имотът  по нотариалния акт  от 200 кв. м. не е включен във възстановения имот на ищците. В ползваната земеделска земя, ответникът направил подобрения.

 

Безспорно е, че съгласно разпоредбата на § 4в от ЗСПЗЗ лицата, извършили подобрения върху имотите, подлежащи на връщане, имат правата по чл. 72 от Закона за собствеността, респ. законодателят е приравнил същите на добросъвестни владелци. Като такива същите имат право да искат за подобренията, които са направили, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения като това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.

 

Съгласно ал. 2 и 3 на чл. 72 от ЗС, добросъвестния владелец може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта, а до заплащане на подобренията и на разноските, той има право да задържи вещта.

 

С оглед доказателствата по делото и разпоредбите на чл. 72 от ЗС, и на § 4в от ЗСПЗЗ, правилно първоинстанционният съд е приел, че в периода от 1985 г. до 1990 г. ответникът по иска направил в имота, който ползвал, водопроводна шахта, насип за изравняване на терена, подпорна стена, които като подобрения следва да бъдат заплатени на ответника по иска. Неправилен е обаче извода на съда, че след като изградената в процесния имот масивна постройка, построена през 1985 г., не е законно построена и ищците не желаят запазването й, то поради това сградата не представлявала подобрение по смисъла на чл. 72, ал. 1 от ЗС, и по отношение на нея възражението за право на задържане за извършени подобрение следвало да се отхвърли като неоснователно. Съдът приел за неоснователно и искането за заплащане на направените в имота дървена барака и телена ограда.

 

Въззивната инстанция не споделя тези изводи на първоинстанционния съд, тъй като от една страна, безспорно е установено, че тези подобрения- масивна постройка, дървена барака и телена ограда, са направени от ответника по иска до влизането в сила на ЗСПЗЗ- 04.03.1991 г., а от друга страна- законодателят не изисква тези подобрения, да са законни, за да има подобрителят правата по чл. 72 от ЗС. Ако масивната постройка беше построена законно, то по силата на § 4а гражданите, на които е  mредоставено право на ползване върху земи по § 4, при спазване изискванията на актовете на държавните органи, посочени в него, придобиват право на собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет, респ. ищците по делото не биха могли да възстановят собствеността си върху земеделската земя, в която има законно направена постройка. Още повече, съгласно § 16 от ЗУТ, тези строежи, които са изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон /по делото не се установява противното/, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване. Поради това, тази инстанция приема, че на ответника следва да бъде заплатена и стойността на масивната сезонна постройка, дървената барака и ограда метална мрежа, всички на стойност общо 4927.11 лв., съобразно заключението на вещото лице. Що се касае до претенцията за заплащане стойността на овощните дръвчета, засадени в процесното място, съдът като взе предвид, че същата касае овощните дръвчета, засадени в процесното място в периода от 1985 г. до 1990 г., т. е. възрастта на претендираните дръвчета към настоящия момент следва да е над 19- годишна, а съгласно заключението на вещото лице Точев в процесния имот на такава възраст са 4 бр. ябълки- 23 годишни, 2 бр. круши- 25 годишни, 1 бр. слива- 20 годишна, 2 бр. череши- 25 годишни. и тъй като първоинстанционният съд е уважил претенцията за 3 бр. череши и 1 бр. круша, то същата следва да се уважи допълнително за още 6 дръвчета на обща стойност 145.40 лв. Не следва да се присъжда стойността на останалите, засадени в процесното място дръвчета, тъй като за тях няма претенция във възражението на ответника по иска- същата е ограничена до засадените до 1990 г. овощни дръвчета. Що се касае до установените от вещото лице на място асма и лозе, то суми за същите не следва да се присъждат, тъй като такива не са претендирани от ответника по иска.

 

Съдът  е уважил възражението на жалбодателя за задържане на процесния имот за направени подобрения от добросъвестен владелец до заплащане допълнително и на сумата в размер на 5072.51 лв., от които 4927.11 лв., представляващи стойността на масивната сезонна постройка, дървената барака и ограда метална мрежа, и 145.40 лв., представляващи стойността на още 6 овощни дръвчета.

 

Съдът е  отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлено възражението за задържане на процесния имот за направените в него от добросъвестния владелец подобрения за разликата от 1604.75 лева до 6677.26 лв. В останалата част решението на първоинстанционния съд като правилно е оставено в сила.

 

Решението е влязло в сила. Пълният текст тук http://kardjali.court-bg.org/img/File/2009.02.23_Reshenie-15_VGD_274-2008.pdf

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Р Е Ш Е Н И Е № 227 от  30.12.2008 на Кърджалийски окръжен съд  по въззивно гражданско  дело  №  267 по описа за 2008 година.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Искът по чл.32,ал.2 от ЗС има за предмет осъществяване на съдебна администрация на граждански правоотношения между съсобственици по повод служене с общата вещ , по което мнозинство от собственици не се е формирало, или е взето вредно решение.

 

2. Тъй като между страните по делото не се е постигнало мнозинство с оглед влошените отношения, и не е взето решение за ползването на общия имот, съдът следва да замести мнозинството и да прецени по целесъобразност възможностите за ползването на съсобствения имот.

 

3. В производството по чл. 32 от Закона за собствеността съдът не решава спор за собственост между страните. Правомощието на собственика да си служи с общата вещ следва да се реализира във всеки момент с оглед фактическото състояние на вещта и нейното предназначение,без обаче да се накърняват правата на останалите собственици. Това са юридическите критерии от които съдът, който е сезиран да се намеси в управлението на съсобствения имот по реда на чл.32 ал.2 ЗС, следва да се ръководи.

 

4. При етажната собственост  всички собственици  ползват  общите части на сградата  като входни помещения, стълбища, преддверия, площадки на етажите. Следователно решаващ критерий при разрешаване на спор по чл.32 ал.2 ЗС не може да бъде възможността за самостоятелен достъп до входните врати и стълбищните площадки, за сметка на неосигурена възможност за пълноценно ползване на други общи части, каквито са външните стени на сградата. 

 

Производството образувано по жалба срещу решение  на Районен съд – Кърджали, с което е разпределено ползването на парцел І-640 в кв. 34 по плана гр. К., целият с площ от 487 кв.м., при граници ..... по вариант ІІ на заключението на съдебнотехническата експертиза, материализиран в скица, представляваща неразделна част от протокола.

 

Окръжния съд, след преценка на доказателствата, приема , че жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима, разгледана по същество е основателна по следните съображения :

 

Предявен е иск по чл.32 от ЗС за разпределение ползването на дворно място, в което е построена сграда в етажна собственост между страните по делото, и сгради –лична собственост на втория ищец. В исковата молба се твърди, че първият ищец е собственик на 1/4 ид.ч. върху УПИ ІV-640 кв. 34 по плана на гр. К., целият от 487 кв.м., а 1/4 ид.ч. от правото на ползване било на починалата майка на ищеца Н.Т., което право било погасено, поради смъртта й; втората ищца била собственик на 1/2 ид.ч. от същия имот и на1/4 ид.ч. от правото на ползване върху имота, както и на самостоятелно жилище на втория етаж от масивната сграда, масивен гараж и масивна лятна кухня. Първата от ответниците била собственик на 1/4 ид.ч. от правото на ползване върху същия УПИ; вторият ползвател на другата 1/4 ид.част от правото на ползване бил нейният съпруг Д.Д., който бил починал, и съответно неговото право на ползване било погасено поради смъртта му. Втората и третата ответници били собственици на 1/2 ид.ч. от същия имот ведно със самостоятелно жилище,представляващо сутерена на масивна двуетажна сграда, построена в описания имот.

 

По делото са представени писмени доказателства - три броя нотариални актове, от които се установява, че А.Н.Т. е собственик на 1/2 ид.ч. от парцел ІV- 640 кв.34 по плана на гр. К., ведно с втори етаж от сграда на два етажа, със запазено право на ползване от Н.К.Т. върху 1/4 ид.ч. от имота, и на масивен гараж и масивна сграда - лятна кухня, построени в същия имот. А Д.Г.Г. и Д.Г.Г. – Д. са собственици на 1/2 ид.ч. от парцел ІV- 640 кв. 34 по плана на гр. К., ведно със сутерена на масивна сграда, построена върху същия имот, със запазено право на ползване от В.Д.Д. на 1/4 ид.ч. от имота.

 

При разглеждане на делото в първоинстанционния съд е назначена съдебно-техническа експертиза, по която вещото лице е предложил два варианта на разпределение ползването върху имота. Въз основа на доказателствата районният съд е приел, че искът е основателен и доказан, и е постановил разпределение ползването върху имота по вариант втори от експертизата и скица, представляваща неразделна част от решението. Приел е, че втори вариант от експертизата дава възможност на страните пълноценно да реализират правото си собственост върху имота, и същият осигурява достъп на ищцата до собствения й гараж и лятна кухня, а на ответниците осигурява достъп до жилището им и възможност за осъществяване на ремонти и поддръжка на външните стени на жилището и водомерната шахта.

 

Искът по чл.32,ал.2 от ЗС има за предмет осъществяване на съдебна администрация на граждански правоотношения между съсобственици по повод служене с общата вещ по което мнозинство от собственици не се е формирало, или е взето вредно решение. По делото се установява, че отношенията на страните са влошени и съгласие относно ползването на имота не се е постигнало.

 

Пред въззивната инстанция е изслушана тройна съдебно –техническа експертиза, която е предложила три варианта на разпределение ползването на имот УПИ ІV-640, кв. 34 по плана на гр. К., като на скиците, които са неразделна част от заключението, са посочени общия дял на страните и по два дяла оцветени в синьо и розово с различна квадратура. Така по първи вариант от заключението общия дял е 139 кв.м., и два дяла по 180.50 кв.м., по втори вариант - общ дял от 135 кв.м., и два дяла по 182.50 кв.м., по трети вариант - общ дял от 139 кв.м., и два дяла по 180.50 кв.м., като общия дял на скицата е отразен в жълто. В констативната част на заключението експертизата установява, че имотът е с площ от 500 кв.м., а застроената част е от 90 кв.м.; жалбоподателите В.Д. и Д.К. ползват северната и западната част, а Т. – южната част. В съдебно заседание експертизата допълва заключението, като вещите лица заявяват, че в имота има две водомерни шахти – едната е на Т. и е в ползваната от тях в момента част от имота, а другата е в частта от имота, която се ползва от жалбоподателките. В момента входа на жалбоподателките е от към ул. “Родопи”, а на Т. е откъм ул. “Преслав”. При всички варианти за подхода на първия етаж имат достъп и двете страни. Допълнителната експертиза предлага четвърти вариант, като в съобразителната част на заключението е посочено, че в общата част е само сградата, а двата дяла са по 203.50 кв.м. На скицата отразеното в синьо е часттаза ползване от В.Д. и Д.Г.-Кондева и входа е от към ул.“Родопи”, а отразеното в червено е частта от имота ползвана от Т., и входът им е откъм ул.“Преслав”. Дватавхода към отделните жилища са напълно изолирани и се ползват самостоятелно от страните по делото без да си пречат. Цялото пространство около жилищната сграда остава в дял на жалбоподателките и по този начин прозорците, които са на първия етаж си остават в техния дял, както и подпорните стени, които са изградени.

 

При тези данни  съдът приема  следното: от доказателствата по делото се установява, че първият ищец е собственик на 1/4 ид.ч. от правото на ползване върху процесния имот, втората ищца е собственик на 1/2 ид.ч. от същия имот, а ответниците по делото – съответно на 1/4ид.ч. от правото на ползване върху имота за първата ответница, и 1/2 ид.ч. от правото на собственост – за втората и третата ответници. Тъй като между страните по делото не се е постигнало мнозинство с оглед влошените отношения, и не е взето решение за ползването на общия имот, съдът следва да замести мнозинството и да прецени по целесъобразност възможностите за ползването на съсобствения имот.

 

В това производство съдът не решава спор за собственост между страните. Правомощието на собственика да си служи с общата вещ следва да се реализира във всеки момент с оглед фактическото състояние на вещта и нейното предназначение,без обаче да се накърняват правата на останалите собственици. Това са юридическите критерии от които съдът, който е сезиран да се намеси в управлението на съсобствения имот по реда на чл.32 ал.2 ЗС, следва да се ръководи.

 

От представените пред настоящата инстанция експертизи, съдът намира, че първи вариант от изготвената пред въззивната инстанция тройна съдебно-техническа експертиза съответства в максимална степен на правата на страните по делото. Площта за ползване от страните предоставя възможност на всяка от тях за достъп до входа на жилището си, без да пречи на другата страна; съобразена е с извършеното застрояване от втория ищец, с размера на имота и разположението му, както и с фактическото ползване към момента. На страните по делото се осигурява площ за общо ползване около къщата и канализационните шахти и щрангове, а това за в бъдеще би облекчило собствениците при нормалната експлоатация на сградата. Впрочем, и възражението на процесуалният представител на ответниците досежно първият вариант на разпределение е единствено с оглед на това, че този вариант давал възможност за увеличаване на така наречените „конфликтни точки” между страните. Възражението съдът намира за несъстоятелно, с оглед на това, че следва да разреши спора като намери оптимален вариант за разпределение. При етажната собственост е нормално състояние да се ползват от всички собственици общите части по чл.38 ЗС като входни за сградата помещения, стълбищата, преддверия, площадки на етажите. Следователно решаващ критерий при разрешаване на спор по чл.32 ал.2 ЗС не може да бъде възможността за самостоятелен достъп до входните врати и стълбищните площадки, за сметка на неосигурена възможност за пълноценно ползване на други общи части, каквито са външните стени на сградата.

 

С оглед на изложеното  въззивният съд е отменил решението на районния съд и е постановил  разпределението на ползването на процесния имот да стане по първи вариант на тройната съдебно-техническата експертиза, скица №1, неразделна част от настоящото решение и подписана от съдебния състав.

 

Решението е влязло в сила. Пълният текст http://kardjali.court-bg.org/img/File/2008.12.30_Reshenie-227_VGD_267-2008.pdf

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е № 14 от  23.02.2009 на Кърджалийски окръжен съд по въззивно гражданско дело № 301 по описа за 2008 година

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Според чл.41 от Закона за собствеността  приемането на решение на общото събрание е наложително при извършването на полезни разноски, с които се увеличава стойността на сградата За необходимите разноски не е необходимо такова решение, тъй като извършването им е свързано със спешност и е във връзка с поддържане и възстановяване на сградата.

 

2. Дължимите от ответника необходими разходи за поддържането на покрива на жилищната сграда са съразмерни с неговия дял в общите части на сградата.

 

3.Ответникът се е обогатил за сметка на ищеца , в резултат на предприетия от последния  ремонт на покрива на жилищния блок.

 

 

Производството е въззивно, обжалвано е решение на Районен съд- Кърджали ,  с което  жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата от 166 лв. , представляващи припадащата му се част от направените разходи за извършен през м. октомври 2008 г. необходим и неотложен ремонт на покрива на жилищен блок“Радост”, г. Кърджали , с която сума ответникът- жалбоподател се е обогатил без основание и за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху същата , считано от 08.06.2007 г. до окончателното и изплащане, както и разноски по делото в общ размер на 379 лв.

 

Окръжния съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:  

 

Жалбата е подадена от лице , имащо право на жалба и в срок , но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения :

 

Предявен е иск по чл.61,ал.2, във вр. с чл.60,ал.1, във вр. с чл.41 от ЗС по искова молба от В.Г.Т. против Б.Д.Б., с твърдения , че през есента на 2006 г. след извършен ремонт на покрива на жилищен блок “Радост” отново се появили течове в резултат на проникнала вода и наводнения в помещения на апартаменти 7 и 8 . Ищецът бил собственик на ап.8 в същия жилищен блок , а ответника – на ап. 4. Наводнението на помещения в жилищния блок наложило цялостен ремонт на покрива . С извършването на ремонта се ангажирали пострадалите собственици на ап.7 и 8 на четвъртия етаж на жилищния блок , като за целта закупили материали , направили и разходи за труд. Общо разходите възлизат на сумата от 1330 лв. – по 665 лв. за двамата собственици на ап.7 и 8 . Останалите собственици на апартаменти в жилищния блок не участвували в ремонта на покрива. Двамата пострадали собственици се споразумели всеки от тях да поиска за себе си от собствениците на трите апартамента сума от 166 лв. , изплатена от тях за сметка на тези собственици. Един от неизправните длъжници бил ответникът, който отказал да стори това , като по този начин неоснователно се обогатил за негова сметка. Моли съдът да присъди сумата от 166 лв. ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и разноски по делото.

 

От фактическа страна по делото се установява следното:

 

Страните по делото са собственици на жилища, съответно ищецът на ап. 8, а ответника – на ап. 4 в жил. бл. “Радост” в г. Кърджали. Жилището на ответника е разположено на четвъртия, последен, етаж на блока. През есента на 2006 г. в ап. 7 и 8 на посочения жилищен блок се появил теч в жилищните им помещения. Наложително било извършването на ремонт на покрива , като обща част на етажните собственици и с извършването му са се заели ищецът, като собственик на ап.8 и собственикът на ап.7 . За целта закупили строителни материали, за които представят писмени  доказателства , и направили разходи за труд. Според експертизата ремонта на покрива, който е изпълнен през м. октомври 2006 г., е наложителен , с оглед течове на тавана на апартаментите от последния етаж. Строителните материали , съгласно приложените фактури и труда , положен за направа на хидроизолацията и циментовата замазка, са вложени за изпълнение на констатираните ремонти работи. Освен това констатирано е , че към момента на учредяване на етажната собственост ищецът притежава 11.83% от общите части на жилищния блок , а ответника – 12.96%. Тези факти са обсъдени от районния съд и изводите въз основа на тяхса правилни и законосъобразни .

 

По делото не се спори, че общото събрание на етажните собственици не е приемало решение за извършване на ремонт на покрива на жилищния блок. Според чл.41 от ЗС приемането на решение на общото

събрание е наложително при извършването на полезни разноски, с които се увеличава стойността на сградата , а за необходимите разноски не е необходимо такова решение, т.е. необходимостта от извършването им е свързано със спешност и извършването им е във връзка с поддържане и възстановяване на сградата. От писмените доказателства се установява, че страните са собственици на самостоятелни жилища - апартаменти в същата сграда и като такива притежават съответна част от общите части на сграда ,което е от значение за извършените от тях разходи за общите части , каквато част е и покривът съгласно чл.38 от ЗС. Освен това по делото се установява, че ищецът е бил със съзнание, че води чужда работа без пълномощие и работата е била предприета не само в чужд интерес, а и в собствен интерес, тъй като е имало опасност появилите се течове от покрива на сградата да наводнят и други жилища. Експертизите установяват, че извършените от ищеца разходи са необходими и са във връзка със запазване целостта и функционалното предназначение на покрива на сградата. Материалите , които са описани в представените по делото фактури са вложени при ремонтните работи на покрива на сградата и , че стойността на изпълнените видове СМР по пазарни цени , включително материали и труд възлиза на 1497.96 лв. Към момента на учредяване на етажната собственост ищецът е собственик на 11.96% от общите части на сградата, а ответника – на 12.96 % . Съобразно  осочените в исковата молба разходи за ремонт на покрива общо в размер на 1330 лв.ищецът е определил сумата от 166 лв. като дължима от всички етажни

собственици. Във връзка с установеното от експертизата, че разходите за материали и труд възлиза на 1497.96 лв. ищецът не е направил искане за изменение на иска чрез увеличаване на размера, при което съдът не следва да присъжда в повече от искането. С оглед на това правилно районния съд е приел, че дължимите от ответника необходими разходи за поддържането на покрива на жилищната сграда са в размер на 166 лв., съразмерно с дела в общите части. Или с тази сума ответника се е обогатил за сметка на ищеца , в резултат на предприетия от него ремонт на покрива на жилищния блок.

 

По изложените съображения решението на районния съд е оставено в сила.

 

Решението на окръжния съд е окончателно. Пълният текст http://kardjali.court-bg.org/img/File/2009.02.23_Reshenie-14_VGD_301-2008.pdf

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

Р Е Ш Е Н И Е № 291         от 04.06.2010 г. на Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия по частно гражданско дело №453 по описа на съда за 2010г

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Нотариалният акт, издаден на основание §108 от отменения Правилник за прилагане на закона за планово изграждане на населените места  би могъл да бъде самостоятелен изпълнителен титул  за извършване на повторен въвод при следните условия : висящо изпълнително дело, по което е извършено първоначалното въвеждане и липса на промяна в регулационния статут на недвижимия имот, в който правоимащият следва да бъде въведен.

 

2. При наличието на регулационни промени изпълнителният титул следва да отразява имота, в който молителят желае да бъде въведен, според последната най-актуална регулация. Това е така, тъй като регулационните линии очертават границите на урегулирания имот и именно в тези граници владението следва и може да бъде защитавано по реда на чл.522 и сл. ГПК

 

3.  Молителят  разполага с изпълнителен титул, който отразява имота според предходна регулация,   поради което следва да се снабди с нов такъв според действащия регулационен план. Това може да се извърши само по реда на общото исково производство, в което ще се установи, дали е налице пълна идентичност между имотите, дали предходната регулация е приложена, респективно в кой урегулиран имот попадат към настоящия момент процесните 62кв.м. Съдебният изпълнител не може да извършва такава преценка.

 

 

Производството е по чл.435 - чл.437 от Гражданския процесуален кодекс. Обжалвано е постановление, с което същият съдебден изпълнител е отказал да образува изпълнително дело с предмет въвод във владение на недвижим имот по силата на нотариален акт.

 

Въззивният съд намирил жалбата за допустима, но неоснователна, за което е изложил следните съображения.

 

Обжалваното постановление на съдебния изпълнител е издадено по повод молба на С.А.С. ***. Молителят е твърдял, че е законен наследник на А. С. Н., в чиято полза бил издаден НА №.. от 30.03.1962г., том І, н.д.№…./62г. за собственост по регулация върху празно дворно място . На 11.05.1962г. възоснова на нотариалния акт бил извършен въвод във владение. Към настоящия момент лицата, срещу които бил извършен въводът – Г.Б. и наследниците на С. Х., си били възвърнали самоволно владението върху придаваемото място. Затова молителят е поискал от съдебния изпълнител да образува изпълнително дело срещу последните и да извърши повторен въвод в придаваемото празно дворно място, възоснова на НА №../1962г.

 

Съдебният изпълнител е отказал да образува изпълнително дело по молбата на С. с мотивите, че към нея не е приложен изпълнителен лист, както и че взискателят не е посочил по какъв начин лицата, срещу които е насочено искането за повторен въвод, са си възвърнали владението – възоснова на публичноправен акт или по надлежния ред за принудително изпълнение.

 

Съдът намира, че действията на съдебния изпълнител са правилни и законосъобразни.

 

При действието на ЗПИНМ/ бел. ред - Закона за планово изграждане на населените места, отменен/ и ППЗПИНМ/ бел.ред- правилник за прилагане на същия закон/  издаденият на основание §108 ППЗПИНМ констативен нотариален акт за собственост на придаваемо място по регулация е представлявал самостоятелен изпълнителен титул. Въз основа на него съдебният изпълнител е можел да въведе правоимащия във владение на съответното придаваемо място, без да е необходимо последният да се снабдява с изпълнителен лист - §109 ППЗПИНМ.

 

Посоченият нотариален акт би могъл да бъде самостоятелен изпълнителен титул и за извършване на повторен въвод, но само в рамките на висящо изпълнително дело, по което е извършено първоначалното въвеждане, и само и доколкото не е настъпила промяна в регулационния статут на недвижимия имот, в който правоимащият следва да бъде въведен. В настоящия случай наследодателят на жалбоподателя е бил въведен във владение на 11.05.1962г., като последното се установява от отбелязването, направено от съдебния изпълнител върху приложения НА №../1962г. Оттогава насам имотът е претърпял промени. Това се установява още от самата молба за изпълнение, в която същият е описан според две различни регулации – тази от 1959г. и сега действащата, установява се и от приложените по делото доказателства – НА №3 от 20.04.1990г., том ІІІ, н.д.№../90г., с който молителят се легитимира като настоящ собственик на имота, и Решение №219/21.03.2008г. на ПзОС. При наличието на регулационни промени изпълнителният титул следва да отразява имота, в който молителят желае да бъде въведен, според последната най-актуална регулация. Това е така, тъй като регулационните линии очертават границите на урегулирания имот и именно в тези граници владението следва и може да бъде защитавано по реда на чл.522 и сл. ГПК. Молителят разполага с изпълнителен титул, който отразява имота според регулацията на гр.Пазарджик от 1959г., поради което следва да се снабди с нов такъв по реда на общото исково производство. В това производство ще се установи, дали е налице пълна идентичност между имотите, дали регулацията от 59г. е приложена, респективно в кой урегулиран имот попадат към настоящия момент процесните 62кв.м. Съдебният изпълнител не може да извършва такава преценка.

 

С оглед гореизложеното Пазарджишкият окръжен съд намира, че съдебният изпълнител правилно е отказал да извърши исканото изпълнително действие. Жалбата е оставена без уважение.

 

Решението не подлежи на обжалване. Пълният текст тук http://www.court-pz.info/2010_1/0063d810_45360410.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  №    13   от  20.01.2011 г. на   ХАСКОВСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение по въззивно частно гражданско дело № 31 по описа  за 2011

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Правното значение на института на вписването се изразява в това да се даде гласност на актовете, свързани с промяна на принадлежността на правото на собственост и на другите вещни права, както и когато се учредяват или признават такива права или тежести върху недвижими имоти, като се дава възможност на всяко трето лице да узнае какво е вещноправното положение на конкретен недвижим имот. Чрез вписването се осигурява и защита на лицата, придобили права върху недвижим имот с оглед противопоставимостта на вписаните актове спрямо невписаните такива или вписани след тях.

 

2. В разпоредбата на чл. 175, ал. 1 от ЗЗД е предвидено, че с извършването на публична продан на недвижим имот всички ипотеки и вещни права върху имота, учредени след първата ипотека, се погасяват, като ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от получената при продажбата цена по реда на ипотеките си. Изключение от това правило е уредено в чл. 175, ал. 2 от ЗЗД, според който ипотеките, учредени след първата ипотека, могат да се запазят при публичната продан, ако купувачът поеме обезпеченото задължение по съгласие с ипотекарния кредитор, оформено по реда на чл. 175, ал.2, изр. 2 от ЗЗД.

 

3. След като е придобил недвижим имот чрез публична продан, купувачът може да поиска заличаването на вписаната ипотека, съответно възбрана, след представяне на влязлото в сила постановление на частния съдебен изпълнител за възлагане на описаните в него недвижими имоти.

 

4. Обстоятелството, че заличаването на вписаните ипотеки и възбрани става „по право” не означава, че за извършване на това действие от съдията по вписванията не се дължи съответната държавна такса и то за всяка от вписаните възбрани поотделно.

 

5. Няма пречка с една молба да се поиска заличаването на повече от една възбрана.

 

 

 Производството е по реда на чл. 577, ал. 1, вр. чл. 274 и сл. от Гражданския процесуален кодекс. Обжалвано е определение на съдия по вписванията, с което е отказано вписването на молба от банката-жалбоподател за заличаване на възбрани след приключила публична продан на основание чл. 175 от ЗЗД. 

       

 Хасковският окръжен съд след преценка на доводите на страните и материалите по делото, намира следното:

 

 Производството пред съдията по вписванията при Районен съд  е образувано по молба от „Райфайзенбанк България” ЕАД за заличаване на основание чл. 175 от ЗЗД, на вписани възбрани след приключила публична продан на описания в нея имот .Твърди се от молителя, че с извършване на публичната продан по изпълнителното дело  всички вписвания след първата ипотека били погасени по силата на закона, в това число и наложените от множество кредитори възбрани.

 

Видно от представеното от молителя постановление  за възлагане на недвижим имот на ЧСИ върху "Райфайзенбанк България" ЕА са възложени подробно подробно описани имоти. Според приложените удостоверения на ЧСИ  "Райфайзенбанк България" ЕАД София като купувач на описаните поземлен имот и предприятие за производство на замразени тестени изделия не е поемала обезпеченото задължение и кредиторите съответно "Райфайзенбанк България" ЕАД, град София и "Райфайзен лизинг България" ЕАД, град София не са давали съгласието си ипотеката върху същите продадени имоти да остане в сила.

 

С обжалваното определение, за да откаже вписването съдията по вписванията е приел, че същото е неоснователно, тъй като към преписката не са приложени доказателства за платена държавна такса по сметка на Агенцията по вписванията. Заличаването на посочените възбрани освен това е счел, че следва да се иска с отделна молба за всяка една от тях, придружена с вносна бележка, от която да е видно, че е внесена държавна такса за заличаване. Освен това, съгласно чл. 31, ал. 1 от ПВ, вписването на възбраните се заличава по писмено нареждане на учреждението или на длъжностното лице, което е наложило възбраната и пред което е представена гаранцията или обезпечението, т.е. заличаване е допустимо по нареждане на органа, който е наложил процесната мярка, като този орган в настоящия случай не бил "Райфайзенбанк България" ЕАД.

 

При тези данни съдът достигна до следните правни изводи:

 

Правното значение на института на вписването се изразява в това да се даде гласност на актовете, свързани с промяна на принадлежността на правото на собственост и на другите вещни права, както и когато се учредяват или признават такива права или тежести върху недвижими имоти, като се дава възможност на всяко трето лице да узнае какво е вещноправното положение на конкретен недвижим имот. Чрез вписването се осигурява и защита на лицата, придобили права върху недвижим имот с оглед противопоставимостта на вписаните актове спрямо невписаните такива или вписани след тях.

 

Същевременно, в разпоредбата на чл. 175, ал. 1 от ЗЗД е предвидено, че с извършването на публична продан на недвижим имот всички ипотеки и вещни права върху имота, учредени след първата ипотека, се погасяват, като ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от получената при продажбата цена по реда на ипотеките си. Изключение от това правило е уредено в чл. 175, ал. 2 от ЗЗД, според който ипотеките, учредени след първата ипотека, могат да се запазят при публичната продан, ако купувачът поеме обезпеченото задължение по съгласие с ипотекарния кредитор, оформено по реда на чл. 175, ал.2, изр. 2 от ЗЗД. По делото обаче са представени писмени доказателства, че не е налице съгласие при предпоставките на чл. 175, ал. 2 от ЗЗД ипотеката върху продадените имоти да остане в сила.

 

 В процесния случай с извършване на продажбата и влизане в сила на постановлението на съдебния изпълнител, с което описаните в него недвижими имоти са възложени на „Райфайзенбанк /България” ЕАД, учредените ипотеки върху имотите са погасени ex lege, на основание чл. 175, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 384, ал. 2 от ГПК - от деня на постановлението за възлагането купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Следователно, като е придобил недвижим имот чрез публична продан, купувачът може да поиска заличаването на вписаната ипотека, съответно възбрана, след представяне на влязлото в сила постановление на частния съдебен изпълнител за възлагане на описаните в него недвижими имоти.

 

Обстоятелството, че заличаването на вписаните ипотеки и възбрани става „по право” не означава, че за извършване на това действие от съдията по вписванията не се дължи съответната държавна такса и то за всяка от вписаните възбрани поотделно. Аргументите в подкрепа на това становище на съда се съдържат в разпоредбата на чл. 3 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, съгласно която за отбелязвания и заличавания, както и за подновяване на вписвания и отбелязвания се събира половината от таксата по чл. 2, според който за вписване на подлежащи на вписване актове и документи се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по-малко от 10 лв. От друга страна, в чл. 5 от Тарифата наистина е посочено, че за вписване на откази от вещни права върху недвижими имоти и за вписване на възбрани се събира такса 15 лв. Независимо, че в цитираната разпоредба или в друга не е записано изрично, че се събира държавна такса освен за вписване на възбрана, така и за заличаване на това вписване, а систематически нормата се намира след текста на чл. 3, където пък се визира заличаването на вписването, съдът намира, че няма основание да не се приложи в случая правилото по чл. 3 от Тарифата. Съображенията в тази насока се извеждат от обстоятелството, че с него се препраща към чл. 2 от същия нормативен акт, където се говори за „подлежащи на вписване актове”, лимитативно изброени в Правилника за вписванията, сред които попадат и актовете, с които се налагат обезпечения, в т. ч. възбрана върху недвижим имот, регламентирани в Раздел V от ПВ. Следователно чл. 5 от Тарифата е норма, явяваща се специална по отношение на чл. 2 само относно размера на държавната такса, дължима за вписване на откази от вещни права и на възбрани, като по отношение на следващата се такса за заличаване на това вписване ще следва да се приложи общото правило по чл. 3 от Тарифата и да се събере такава в размер, половин от посочения по чл. 5.

        

 На следващо място, няма пречка с една молба да се поиска заличаването на повече от една възбрана, като в такава хипотеза до съдията по вписванията напрактика ще са отнесени толкова броя отделни искания, колкото е броят на възбраните, визирани в молбата - в случая десет. Все пак с оглед изискването за всяко вписване и заличаване по конкретна молба, да се води отделна преписка в съответната служба по вписванията, независимо, че всички искания се отнасят до партидата на едни и същи имоти, ще следва ако не с отделни молби за всяка от възбраните, молителят да представи молбата си в толкова преписи, колкото е броят на посочените възбрани, чието заличаване се моли да бъде извършено.  

 

 В заключение следва да се отбележи, че молителят „Райфайзенбанк България ЕАД е надлежно легитимиран да иска заличаване на вписаните по партидата на имотите, описани в постановлението за възлагане, възбрани, но преценката на съдията по вписванията, че за извършване на тези дейности се дължи държавна такса, както и че е необходимо молбата да се представи в необходимия брой преписи, съответен на броя на посочените в молбата, е в съответствие с изискванията на закона. Независимо от това обаче, както уместно се сочи в частната жалба, съдията по вписванията не е следвало при тези обстоятелства направо да постановява отказ за вписване, а да остави най – напред без движение молбата с надлежни указания до молителя за отстраняване на констатираните нередовности по аргумент от разпоредбите на чл. 540, вр. чл. 129 от ГПК. Нещо, което в случая не е сторено.

         

По така предложените аргументи, настоящият съдебен състав намира, че изложеното съставлява достатъчно основание да се приеме, че постановеният от съдията по вписванията отказ е незаконосъобразен. Последното обосновава неговата отмяна и като последица - връщане на преписката на съдията по вписванията при РС - Свиленград за предприемане на надлежни действия, съобразно мотивите на настоящото определение. 

 

Хасковския окръжен съд е отменил обжалваното определение на съдията по вписванията и е върнал  преписката за извършване на съответните действия, съобразно дадените указания.

 

Определението е окончателно. Пълният текст тук http://okrsud.haskovo.net/sprweb/0063eb11/03112011.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова      Контакти

                                                      

    

 

 

 

РЕШЕНИЕ  №  5 от  12.02.2010 на  Хасковския окръжен съд  по гражданско дело № 675/2009г

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.За претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС е необходимо да се установи наличие на съсобственост, ползване на имота само от един от съсобствениците, с което е лишил другият съсобственик от ползване на имота и наличие на писмена покана от другия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползите, от които е лишен.

 

2.Наличието на отправена от ищеца до ответницата нотариална покана  съгласно изискването на чл.31 ал.2 от ЗС е с оглед на правото на съсобственика да получи обезщетение за фактическото лишаване от ползването на имота, независимо дали това е станало против волята му, или с него съгласие -то се дължи от момента на поканата.

 

3. Ползващият съсобственик може да отхвърли претенцията на съсобственика за заплащане на обезщетение при положение,че откаже да ползва целия съсобствен имот и това стане достояние на другия съсобственик, каквото в случая не е налице.

 

4. Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС  възниква  от датата на нотариалната покана, но това вземане става дължимо от датата на поискване. В случая това е датата на предявяване на иска.

 

 

Производството е въззивно. Обжалвано е решение на Свиленградския районен съд , с което  е отхвърлен иск с  правно основание чл.31 ал.2 от ЗС и  съединения с него иск по чл.86 от ЗЗД.             

 

Ищецът твърди ,че с ответницата са съсобственици на недвижим имот,находящ се на ***** ,който притежават по наследство при равни дялове.Твърди,че  било заведено дело за делба на имота, по което имало влязло в сила решение по допущане на делбата,която не била приключила. Твърди също,че от 2002г.ответницата и съпругът й се настанили в имота,като само те живеели в жилищната сграда и ползвали двора , до които ищецът нямал достъп и въпреки отправената от него нотариална покана от 20.08.2007г. за заплащане на обезщетение за ползване на имота, определено на база 150 лв.месечно за половината от средния пазарен наем на имота. Наред с това ответницата дължала и мораторна лихва върху дължимата сума, възлизаща на 617 лв.  от получаване на нотариалната покана до завеждане на иска.

 

В отговора на исковата молба ответницата прави възражение,че от 2003 г. е ползвала само част от имота, съответстваща на съсобствената й част,като никога не е ограничавала ищеца да ползва своята част, а освен това претендираният размер бил завишен.С отговора прави възражение за прихващане  на задължението със своето вземане  срещу ищеца в размера, в който е присъдено с решение по сметките между съделителите по гр.д. № 184/2003г. на РС-Свиленград,с което вземанията се считат за погасени.

 

 От  представеното удостоверение за наследници от община Свиленград се установява,че  ищеца и ответницата са наследници на А.М.Г и съпругата му

 

 С решение  на Свиленградски районен съд е допусната делба между страните по настоящото дело на недвижими имоти, всред които е   процесния имот при равни квоти между съделителите.

 

Ищецът е изпратил нотариална покана до ответницата, която последната е получила на 20.08.2007г.С тази покана ищецът претендира обезщетение за това,че е бил лишен от ползване на съсобствения имот, находящ се в *****, който се ползвал изцяло от ответницата.С поканата той определя месечен наем по 150 лв.за собствената си част.

 

 В отговор на нотариалната покана ответницата е отправила нотариална покана до ищеца , депозирана пред нотариус на 02.10.2007г.,с която дава отговор на изпратената й от ищеца покана,че се намира в имота само за уреждане на наследствените въпроси, както и че отказва да плаща наем,тъй като стои в имота за уреждане на неследствения проблем в чакане на събаряне на къщата, а също че тя е само 5 години в имота, докато ищецът е доказал пред съда ,че има ключ за къщата ,който дал на Г. да ползва имота от  1990г. до 2002г.

 

 По делото са разпитани свидетели, посочени от страните , от показанията на които е безспорно установено, че имота-къща с дворно място се е ползвал само от ответницата и съпругът й. От показанията на всички свидетели  не се установява дали ищецът е имал ключ за имота , но е безспорно,че не са го виждали в имота .

 

 Относно правните изводи  въззивният съд споделя  изводите на районния съд,че за претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС е необходимо да се установи наличие на съсобственост, ползване на имота само от един от съсобствениците, с което е лишил другият съсобственик от ползване на имота и наличие на писмена покана от другия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползите, от които е лишен. Първоинстанционният съд е направил извод, че искът по чл.31 ал.2 от ЗС не е основателен-след като ищецът не е имал намерение да ползва имота, и след като няма данни за действия  от страна на ответника, с които да възпрепятства това ползване.Този извод на първоинстанционния съд е необоснован и неправилен.

 

От показанията на св.Г. е видно,че едва след завеждане на настоящето дело съпругът на ответницата е заявил, че оставя за ищеца място от двора, за да го засажда, но преди това – в предходните години дворът се е ползвал и засаждал  само от ответницата и съпругът й-т.е това са годините 2008г.,2007г. - времето след изпращане на нотариална покана от ищеца до ответницата. Ползващият имота съсобственик/ответницата/ не е изразила в нотариалната си покана предложение до неползващия съсобственик и той да ползва своята част от имота, и неправилно от съдържанието й районният съд е приел,че има такова,защото ищецът имал ключ за имота.В нотариалната покана ,изпратена от ответницата до ищеца,тя изрично е посочила,че отказва да плаща за ползване на имота, тъй като стои в имота и в полза на ищеца,за уреждане на въпроса със събаряне на къщата- Наличието на отправена от ищеца до ответницата нотариална покана  съгласно изискването на чл.31 ал.2 от ЗС е с оглед на правото на съсобственика да получи обезщетение за фактическото лишаване от ползването на имота, независимо дали това е станало против волята му, или с него съгласие-то се дължи от момента на поканата.Ползващият съсобственик може да отхвърли претенцията на съсобственика за заплащане на обезщетение при положение,че откаже да ползва целия съсобствен имот и това стане достояние на другия съсобственик,каквото в случая не е налице. От съдържанието на нотариалната покана-отговор се доказва, че ответницата желае да ползва целия имот. От показанията на разпитаните свидетели е установено,че ищецът не е ползвал двора, нито жилищната сграда. Начинът, предназначението на ползване на стаите , посочени от свидетелите,  е без значение при положение, че ищецът не е посещавал имота. При тези обстоятелства,следва да се приеме,че са налице предпоставките, предвидени в чл.31 ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота от ответницата на ищеца.Размерът на дължимия наем за жилищната сграда определен въз основа на заключението на вещото лице,възлиза на 2509.49 лв. за периода от получаване на нотариалната покана-20.08.2007г. до 12.02.2009г./датата на подаване на исковата молба/.Наемът за дворното място  е определена за част от него,при огледа на място,който е през 2009г. поради което като се има предвид,че цялото място се е ползвало от ответницата до завеждане на иска,следва да се приема,че определеният наем от вещото лице- 425 лв. и 9.67 лв. следва да се удвои и възлиза на 869.34 лв.Общият размер за наема за целия имот е 3378.83 лв.,и с оглед частта на ищеца от имота ,същият е лишен от ползуване на ½ ид.ч от имота и ответницата му дължи сумата 1689.42 лв. съгласно чл.31 ал.2 от ЗС.

 

 Искането за заплащане на мораторна лихва върху дължимото обезщетение не следва да бъде уважено,тъй като възникването на задължение за заплащане на обезщетението се установява от датата на нотариалната покана, но дължимостта за заплащането е от датата на поискване,което се осъществява с предявяване на иска,в подкрепа на който извод е и обстоятелството,че размерът на обезщетението се определя не с нотариалната покана,и той е различен,както е видно и от заключението на вещото лице за различно време след изпращане на нотариална покана. 

 

 В посочения по-горе размер искът по чл.31 ал.2 от ЗС е основателен и доказан и следва да бъде уважен.Но тъй като има възражение за прихващане,следва да бъде обсъдено неговата допустимост и основателност.

 

 По делото е представено влязло в сила решение , с което  ищецът по настоящото дело е осъден от ответницата  да заплати й сумата от 1144 лв.  по претенция по сметки за извършени подобрения в допуснатия до делба недвижим имот.След като съдът с настоящето решение приема за установено,че ответницата дължи на ищеца горепосочената сума за обезщетение, то са налице две насрещни вземания  между същите страни, които са изискуеми и ликвидни,и след като е направено възражение за прихващане с отговора на исковата молба. Налице са условията за прихващане съгласно чл.103 ал.1 и чл.104 от ЗЗД. С уважаване на възражението за прихващане, се считат погасени двете задължения до размера на по-малкото и ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разликата в размер на 545.42 лв.

          

Хасковския окръжен съд е отменил обжалваното решение на Свиленградския районен съд  над размера от 545.42 лв.до пълния предявен размер от 2700 лв,както и в частта относно присъдените разноски, вместо което е постановил решение , с което осъжда ответницата да плати на ищеца  сумата 545.42 лв., представляваща частта от ползване ,от което е лишен съобразно дела му -1/2 ид.част от недвижимия имот...... , след направеното прихващане  по възражението за прихващане на ответницата със задължение на ищеца по решението във фазата на сметките по делбеното дело на същия имот. В останалата част обжалваното решение е потвърдено.

 

Решението на въззивния съд е влязло в сила. Пълният текст тук    

http://okrsud.haskovo.net/sprweb/0063d809/67511310.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕ   № 246 от    08. 11. 2010г. на Пернишкишкия окръжен съд по въззивно гражданско дело № 577 по описа за 2010г.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Член 22 от Конституцията на  България и чл. 29, ал.1, 2 и 3 и чл. 29а от Закона за собствеността  дават право на чужденци и граждани на държавите – членки на ЕС, да придобиват право на собственост върху земи и недвижими имоти в България при две условия – установени със закон и в съответствие със условията на договора за присъединяване на Република България към ЕС.

 

2. Само постоянно пребиваващите в Република България граждани на държава – членка на Европейския съюз, имат право да придобият земя за второ жилище на територията на РБългария.

 

 

Производството е по реда на чл.32а, ал.4 от Правилника за вписванията  вр. с чл. 278 от ГПК. Обжалвано е определение на съдията по вписванията към служба по вписванията към П. районен съд, с което е отказана вписването на нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот №

 

 За да постанови този отказ, съдията по вписванията е  приел, че предмет на покупко – продажбата е 1/ 2 идеална част от недвижим имот, находящ се в с. К. д., Община П., представляващ дворно място с площ от 600кв. м. и означено като имот пл. № ** по плана  на с. К. д., Община П., заедно с построената в него масивна вилна сграда със ЗП 35 кв. м. при описаните в нотариалния акт граници на имота.  Приел е, че  покупко – продажбата противоречи на чл. 22 от Конституцията на Република България, на чл. 29, ал.1 и ал.2 от Закона за собствеността и на Приложение VІ, т.3, пункт І от Акта за присъединяване на България към ЕС и промените в учредителните договори, защото  купувачът Д. А.Е., германски гражданин, е чужденец по смисъла на чл. 2, ал.1 от Закона за чужденците в Република България, както и че същият няма статут на постоянно пребиваващ в Република България по смисъла на чл. 16 от Закона за влизането и напускането на РБ-я на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства. След като купувачът няма статут на постоянно пребиваващ в страната, то същият по силата на пункт І, 2 от предложение VІ, т.3 от АУП на РБългария към ЕС, не би могъл да придобива земя в Р България. Развил е доводи и относно нормативните изисквания за придобиване на второ жилище.

 

Пернишкият окръжен съд намира следното :

Съгласно разпоредбата на чл. 4, б. “а” от Правилника за вписване, този нотариален акт подлежи на вписване, стига да са спазени изискванията на закона.Съгласно разпоредбата на чл. 32а, ал.1 от Правилника за вписванията – в случай, че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване, съдията по вписванията се произнася с определение за отказ. Следователно в правомощията на съдията по вписване е да провери дали подлежащият на вписване акт отговаря на изискванията на закона.

 

 Купувач по сделката е малолетният Д.А.Е. – германски гражданин, живущ в Германия, представляван от своя баща. Следователно, същият се явява чужденец, но гражданин на държава - членка на ЕС. Член 22 от Конституцията на Р България и чл. 29, ал.1, 2 и 3 и чл. 29а от Закона за собствеността  дават право на чужденци и граждани на държавите – членки на ЕС, да придобиват право на собственост върху земи и недвижими имоти в РБ-я, при две условия – установени със закон и в съответствие със условията на договора за присъединяване на Република България към ЕС. Тълкувайки разпоредбите на договора,  на чл. 29а от ЗС, както и на чл.6 и чл.7 от Закона за влизането и напускането на РБългарияя на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства, съдът намира, че само постоянно пребиваващите в Република България граждани на държава – членка на Европейския съюз, имат право да придобият земя за второ жилище на територията на РБългарияя. Жалбоподателят Д. А.Е. не е представил доказателства : нито, че е постоянно пребиващ по смисъла на чл. 16, вр. с чл. 7 от Закона за влизането и напускането на РБ-я на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства /нито дори, че е продължително пребиваващ в РБ-я/, нито доказателства, че процесният имот, не му се явява втори /въпреки дадените указания в тази насока и служебно изисканите данни от нотариус Р. М./. Напротив, както беше отбелязано по – горе същият е живущ ***. Видно от приложените многобройни невръчени съобщения, бащата И.Д. също живее в Г. Въз основа на представените по делото доказателства е била налице пречка за извършване на покупката, която би отпаднала след 01. 01. 2012г. и която е установена от съдията по вписванията.

 

Въззивният съд по реда на чл. 278, ар.4 вр. с чл. 272 от ГПК, изцяло възприема мотивите на съдията по вписванията и потвърждава определението му.

 

Определението е  влязло в сила. Пълният текст http://ospkresh2.hit.bg/GD/2010/122010/0063eb10_577a0710.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 акт

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕ №  261 от 13.08.2010г.  на    Пернишкия окръжен съд, гражданска колегия   , I състав по въззивно дело № 510 по описа за 2010г.,

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. За валидността на сделката, оформена с нотариален акт  е достатъчно да е посочено , че прехвърляния поземлен имот с планоснимачен № ***, попада в   урегулиран поземлен имот /УПИ /***,***,кв.**  и да са описани границите на  имота.

 

2. .В правомощията на съдията по вписванията не попада  възможността да контролира дали прехвърлителите са  собственици на  имота  или частта от имот, предмет на сделката. Същият може да  осъществява контрол само в рамките , очертани от Правилника за вписванията, което включва проверка  дали подлежащите на вписване  актове имат изискуемите от закона реквизити и съдържание и дали не  е налице такова противоречие със закона ,което да води да нищожност на сделката.

 

3. Преценката дали дворищно -регулационния план е приложен  и дали с конкретния  имот, по  отношение на който намира приложение § 6 от ПР на ЗУТ, може да  бъде  извършвана сделка , е от компетентността на  нотариуса и не подлежи на контрол от съдията по вписванията.

 

4. Съдията по вписванията трябва да проверява наличието на предпоставките  на чл.200,ал.1 от ЗУТ, тъй като става въпрос за  императивна норма и  нарушаването й би  означавало, че  конкретната сделка противоречи на закон. В конкретния случай  обаче са прехвърлени  идеални, а не реални части от  имот.

 

5. Данъчните оценки на имотите се  издават въз основа на данните, които  съответните данъчни служби  имот от декларациите, подадени  от самите  собственици на имотите. Данъчният  орган не  е длъжен да проверява дали  описаното в декларацията съответства на действителното положение на нещата ,а и декларациите се подават в момент, който предхожда този  на издаване на данъчната  оценка  и  евентуалните  промени ,настъпили в имота  /какъвто е случая с неприложената дворищна регулация/   не намират отражение  в данните, въз основа на които се  издават данъчните  оценки. Ето защо не следва да се  изисква в удостоверението за  данъчна  оценка имотът да е описан и  индивидуализиран подробно, а  е достатъчно да  има частично съответствие на данните.

  

 

Производството е по реда на чл.32а, ал.2 от Правилника за вписванията  вр. с чл. 274 и чл.577 от ГПК. Обжалвано е определение на съдията по вписванията за отказ за вписване на нотариален акт.

 

окръжен съд  приема за установено следното :

 

Нотариус  е поискал от съдията по вписванията към Б.  районен съд да бъде вписан описания нотариален акт за покупко-продажба, с който три лица са продали на своя съсобственик 4/5  идеални части от имот пл.№***, находящ се в кв.** по регулационния план на с.Д. С. , Община Б. с площ на имота от 420 кв.м.

 

 С обжалваното определение, съдията по вписванията, е отказал вписването по няколко съображения : на първо място  е прието ,че в нотариалния акт не е отразено, че за описания в пункт първи нотариален акт имот е отреден  УПИ ***,***,кв.** по регулационния план на с.Д.  С. заедно с имот пл.№*** и посочено  обстоятелство води до несъответствие между фактическото  и правно положение.. Тази констатация е неправилна ,тъй като в нотариалния акт е посочено , че поземлен имот с пл.№ ***, попада в   УПИ ***,***,кв.**  и са описани границите на  прехвърляния  имот, което  е достатъчно за валидността на сделката.

 

В определението на съдията на впосванията са развити съображения, че посочените като предмет на продажбата идеални части от имота не съответстват на фактическото и правно положение, т.е. ,че прехвърлителите не са собственици на толкова  идеални части, колкото е посочено в нотариалния акт.  Въззивният съд намира, че в правомощията на съдията по вписванията не попада  възможността да контролира дали прехвърлителите са  собственици на  имота  или частта от имот, предмет на сделката. Същият може да  осъществява контрол само в рамките , очертани от Правилника за вписванията, което включва проверка  дали подлежащите на вписване  актове имат изискуемите от закона реквизити и съдържание и дали не  е налице такова противоречие със закона ,което да води да нищожност на сделката.

 

Съдията по вписванията е приел, че  имот пл.№*** не съществува като самостоятелна  единица ,тъй като липсват доказателства  дворищно -регулационния план да е  изменен  съгласно  изискването на  §8 от ПР на ЗУТ. По отношение на този  извод, също следва да се посочи, че преценката дали дворищно -регулационния план е приложен  и дали с конкретния  имот, по  отношение на който намира приложение §6 от ПР на ЗУТ, може да  бъде  извършвана сделка , е от компетентността на  нотариуса и не подлежи на контрол от съдията по вписванията   /виж Опр.№218/14.05.2009г. по гр.д.№138/2009г. на ВКС, II г.о./.

 

Освен това съдията по вписванията е изложил мотиви, че  от приложената по делото скица не може по несъмнен начин да се  установи, че са изпълнение  условията на чл.200,ал.1 от ЗУТ за прехвърляне на реално  определени части от имоти. Въззивният съд счита, че принципно  съдията по списваният следва да проверява наличието на предпоставките  на чл.200,ал.1 от ЗУТ, тъй като става въпрос за  императивна норма и  нарушаването й би  означавало, че  конкретната сделка противоречи на закона.  В случая  обаче, следва да се приеме, че са прехвърлени  идеални, а не реални части от  имот.  Макар  формулировката на самия нотариален акт да е непрецизна / дори може да се каже, че е взаимно изключваща се / , предмета на сделката следва да се определя като се тълкува волята на страните с оглед  на всички обстоятелства по самия нотариален акт и останалите обстоятелства по сделката. В конкретния случай, като се взема предвид и акта ,с който прехвърлителите се легитимират като собственици  и като се  изхожда  от смисъла на това  ,което  е вложено  във волеизявлението на страните ,следва да се приеме, че се прехвърлят идеални части в резултат ,на което прехвърляне купувачката  по сделката ще стане собственик на  целия  имот пл.№***, а не на реална част от него. Предвид на това изложените в обжалваното определение съображения не могат да бъдат отнесени към сделката, чието вписване е  оказано.  

 

На последно място  съдията по вписванията е посочил като мотив за постановяване на  отказа за вписване ,че не е представена  данъчна  оценка на конкретния поземлен имот, каквото е  императивното изискване на чл.264,ал.1 от ДОПК. Въззивният съд счита, че следва да се приеме, че представената  с молбата за вписване  данъчна  оценка е за имота ,предмет на сделката, макар че същият е неточно  описан. Този  извод се налага с оглед обстоятелството, че данъчните  оценки на имотите се  издават въз основа на данните, които  съответните данъчни служби  имот от декларациите, подадени  от самите  собственици на имотите. Данъчният  орган не  е длъжен да проверява дали  описаното в декларацията съответства на действителното положение на нещата ,а и декларациите се подават в момент, който предхожда този  на издаване на данъчната  оценка  и  евентуалните  промени ,настъпили в имота  /какъвто е случая с неприложената дворищна регулация/   не намират отражение  в данните, въз основа на които се  издават данъчните  оценки. Ето защо не следва да се  изисква в удостоверението за  данъчна  оценка имотът да е описан и  индивидуализиран подробно, а  е достатъчно да  има частично съответствие на данните.  Освен това следва да се отбележи, че държавната такса ,която съдията по вписванията събира се  изчислява върху материалния  интерес, който от своя страна също се определя от нотариуса и се посочва в горната част на нотариалния акт. 

 

Пернишкият е отменил  определение  ,с което а  съдията по вписванията при БрРС е отказал да впише  нот.акт  № .....на нотариус .....и е постановил да се впише същия нотариален акт.

 

Определението не подлежи на  обжалване.Пълният текст http://ospkresh.hit.bg/GD/2010/082010/0063eb10_51081310.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

 

 

 Р ЕШЕНИЕ  № 345  от  25.06.2010 год. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение по гр.д. № 1497 по описа за 2009 г.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Целта на негаторния иск е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение.

 

2. В сгради под режим на етажна собственост, правото на собственост върху конкретен обособен обект е неразривно свързано със съпритежанието на общите части на сградата, осигуряващи самостоятелното съществуване на отделните обекти в единната постройка.

 

3.Общите части се ползват само по предназначение, което се определя от естеството им или според решение на общото събрание и по начин, който да осигурява ползването на отделните обекти и поддържането и запазването на сградата.

 

4. Предназначението на обща част може да бъде променено само със съгласието на всички етажни собственици. Само ако такова съгласие е било дадено, последващ приобретател на обект в етажната собственост е длъжен да се съобрази с вече извършеното преустройство или променено предназначение. Следователно, ако етажен собственик преустрои обща част или я ползва не според нейното предназначение, без съгласието на останалите етажни собственици, той накърнява правото им да ползват тази обща част по предназначението й и същите могат да искат преустановяване на действията или възстановяване на фактическото положение чрез иск по чл.109 ЗС.

 

5. Предназначението на коридора е да осигурява достъп до помещенията, имащи излаз към него. Ползването му по начин, различен от това предназначение може да стане само по решение на съсобствениците на общите части и то ако е осигурен друг достъп до помещенията.

 

Производството е  касационно,  образувано  по  жалба против решение на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение  на Районен съд-Разград за отхвърляне на предявен иск за премахване за сметка на ответниците на последиците от неправомерните действия върху общи части на описаната жилищна сграда с административен адрес гр. Р., ул.”П” № 24, изразяващи се в изграждане на кухненски бокс в коридора, баня и тоалетна под стълбищната клетка в приземния етаж на сградата, както и импровизирана баня в най-горната част на коридора на втория етаж на сградата, непосредствено под отвора за подпокривното пространство.

 

С определение № 438 от 28.04.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречиво разрешаван правен въпрос дали преустройството на общи части и ползването им по начин, различен от тяхното предназначение, съставлява неоснователно действие при липса на договореност между етажните собственици за ползването на общите части.

 

В настоящия случай въззивният съд е приел за установено, че всяка от страните притежава самостоятелен обект в процесната сграда: ищците – жилище в южната част на първия етаж и избено помещение в западната част на приземния етаж, а ответниците – апартамент на втория жилищен етаж, изба, гараж и таванско помещение. Ответниците са преустроили собствените си изба и гараж в жилищни помещения, достъпа до които се осигурява от общо стълбище и през общия разпределителен коридор, като в последния е поставено кухненско обзавеждане, което няма характер на трайно подобрение, водещо до преустройство на имота. Такова преустройство е извършено с обособяване от ответниците на баня-тоалетна под стълбищното рамо на ниво приземен етаж, която е изградена в южната половина на приземния етаж, непосредствено пред притежаваните от ответниците помещения и встрани /под/ стълбището, което осигурява достъп до намиращото се в западната част на приземния етаж избено помещение на ищците. На нивото на собствения си втори етаж ответниците са преустроили пространството под рамото на водещото до този етаж стълбище в сервизно помещение /баня-тоалетна/, като тоалетната чиния е монтирана под отвора за достъп до подпокривното пространство, като е безспорно установено, че тавана на сградата е собственост на ответниците. Съдът е приел, че по делото не е установено преустройството да е извършено по начин, надхвърлящ пределите на позволеното и създаващ реални пречки за упражняване правото на собственост на ищците в пълен обем. Счетено е, че преустройствата са в рамките на притежаваното от ответниците право на собственост и по начин, който не препятства достъпа на ищците до собствените им помещения, а липсват и доказателства страните да са постигнали договореност как ще се разпредели ползването на общите части на имота, за да има установяване на конкретни действия, с които се пречи на така установеното ползване.

 

В решение № 2* от 29.09.1973 г. по гр.д. № 1598/73 г., І г.о. е прието, че дори и при наличието на надлежно издадени от компетентните власти административни актове за преустройство на общи части на съсобствена между страните постройка, съдилищата следва да съобразят дали по същество не са накърнени правата на ищците относно тези общи части, дали и в какво отношение са възпрепятствувани да ги ползват по предназначението им, а в решение № 238 от 1.04.2009 г. по гр.д. № 5211/2007 г., ВКС, ІІІ г.о. – че преграждане на подстълбищното пространство и на коридора на етажа е несъобразено с предназначението му – ползване на помещенията към него, което пречи да се упражнява правото на собственост върху разпределената част от призема, а за поставянето на преградата, като вътрешно преустройство на обща част, което не засяга конструктивно сградата, не се изисква архитектурен проект, но като действие на управление на тази част, е необходимо решение /съгласие/ на съсобствениците – чл.42 ЗС и чл.5 ПУРНЕС, като в същия смисъл е и решение № 218/30.03.2009 г. по гр.д. № 6040/2007 г., ВКС, ІV г.о.

 

Правилна е практиката по приложените към касационната жалба и посочени по-горе съдебни решения. Целта на негаторния иск е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение. В сгради под режим на етажна собственост, правото на собственост върху конкретен обособен обект е неразривно свързано със съпритежанието на общите части на сградата, осигуряващи самостоятелното съществуване на отделните обекти в единната постройка. Общите части се ползват само по предназначение, което се определя от естеството им или според решение на общото събрание и по начин, който да осигурява ползването на отделните обекти и поддържането и запазването на сградата. Предназначението на обща част може да бъде променено само със съгласието на всички етажни собственици. Само ако такова съгласие е било дадено, последващ приобретател на обект в етажната собственост е длъжен да се съобрази с вече извършеното преустройство или променено предназначение. Следователно, ако етажен собственик преустрои обща част или я ползва не според нейното предназначение, без съгласието на останалите етажни собственици, той накърнява правото им да ползват тази обща част по предназначението й и същите могат да искат преустановяване на действията или възстановяване на фактическото положение чрез иск по чл.109 ЗС.

 

По основателността на касационната жалба:

 

По делото е безспорно установено, че ответниците, като собственици на самостоятелно жилище на втория етаж и на помещения в приземния етаж, са преустроили подстълбищното пространство в приземния етаж в баня-тоалетна, а в коридора на същия са поставили кухненско оборудване и са изградили баня-тоалетна в коридора на втория етаж, непосредствено под отвора за подпокривното пространство /тавана/.

 

Предназначението на коридора е да осигурява достъп до помещенията, имащи излаз към него. Ползването му по начин, различен от това предназначение може да стане само по решение на съсобствениците на общите части и то ако е осигурен друг достъп до помещенията. В случая ответниците са оспорили притежаването помещение в приземния етаж от ищците, като са твърдели, че само и е предоставено ползването на помещението в приземния етаж, което има достъп от двора. Ищците се явяват правоприемници на С. А. Н. , чиито права са удостоверени с констативен нотариален акт № 68, том VІІІ, дело 2089/97 г. на нотариус при Разградски районен съд, по отношение на първия жилищен етаж, заедно с принадлежащата баня и перално помещение в приземния етаж и ½ ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Помещението в приземния етаж се явява обслужващо и следва собствеността на главната вещ – първия жилищен етаж – поради което без правно значение е дали същото е описано при извършване на прехвърлителните договори. От приложеното към експертното заключение разпределение на приземния етаж е видно, че достъпа до избеното помещение на ищците се осъществява през стълбищната клетка и коридора. Следователно поставеното кухненско обзавеждане в коридора и ползването му не по предназначение съставлява неоснователно действие, което препятства достъпа на ищците до избеното им помещение. Искът е предявен за преустановяване на неправомерните действия, съставляващи изграждане на кухненски бокс в коридора. Обстоятелството, че се касае не до преустройство, а до поставяне на кухненско обзавеждане и ползването на общата част като кухненски бокс, е без значение при преценка вида на търсената защита, доколкото искът се индивидуализира чрез фактическите твърдения и петитума, а в исковата молба ищците са се позовали на неправомерна промяна в предназначението на общите части.

С оглед изложеното въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.109 ЗС за премахване на кухненското обзавеждане от коридора на приземния етаж и преустановяване ползването му като кухненски бокс се явява постановено при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго за уважаването му.

 

По отношение иска за премахване на преустройството на подстълбищното пространство в баня-тоалетна – ищците твърдят, че преустройството на тази обща част препятства достъпа им до избеното им помещение. От скицата на приземния етаж към експертното заключение е видно, че вратата на обособеното обслужващо помещение се отваря навън към общия коридор непосредствено до стълбите към него. От значение за основателността на иска е обаче дали това препятства достъпа по стълбищната клетка и коридора, за което е следвало да се постави задача на вещото лице, което да направи необходимите измервания и въз основа на експертното заключение да се прецени дали се препятства достъпа на ищците и дали исканата мярка е адекватна на евентуалното неоснователно въздействие.

 

По отношение искането за премахване на изградената баня-тоалетна над предпоследното стълбищно рамо, с врата от хоризонталната площадка на ниво втори етаж: ищците са обосновали иска си с твърдението, че се касае до обща част, като в резултат на преустройството е ограничен достъпа им до подпокривното пространство. Ответниците са оспорили иска с твърдение, че ищците са собственици само на първия етаж и на нищо, което се намира над него, докато ответниците са собственици на реално таванско помещение. Следователно от значение за изхода на спора е дали пространството между втория етаж и покрива има характер на подпокривно пространство, т.е. обща част или на таванско помещение, явяващо се складово помещение към жилището на втория етаж, собственост на ответниците. За това обстоятелство е следвало да бъде поставена задача на вещото лице, което да установи предвижданията на архитектурния проект и отговаря ли осъщественото строителство на него, евентуално наличието на други обстоятелства от значение по поставения въпрос във връзка с разясненията в ТР № 34/83 г., ОСГК, с оглед преценка дали пространството между втория етаж и покрива е обща част или принадлежност към имота на ответниците.

 

С оглед изложеното решението в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.109 ЗС за премахване на преустройството на подстълбищното пространство в приземния етаж в баня-тоалетна и за премахване на изградената баня-тоалетна над предпоследното стълбищно рамо, с врата от хоризонталната площадка на ниво втори етаж се явява постановено при неизяснена фактическа обстановка, довела до неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане в тази част на въззивния съд.

 

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение  е отменил обжалваното рещение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.109 ЗС за премахване на кухненското обзавеждане от коридора на приземния етаж и преустановяване ползването му като кухненски бокс и вместо него е постановил осъждане на ответнициге  да премахнат кухненското обзавеждане от коридора в приземния етаж на сградата в гр. Р., ул.”П” № 24 с идентификатор по одобрената кадастрална карта на гр. Р. № 6* построена в УПИ * в кв.174 по плана на гр. Р. с идентификатор по кадастралната карта № 6* и да преустановят ползването му като кухненски бокс, на основание чл.109 ЗС по предявения иск от Н. С. С., ЕГН ********** и Е. Х. С., ЕГН **********, двамата от гр. Р., ул.”П” № 24

.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение  е отменил обжалваното рещение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.109 ЗС за премахване на преустройството на подстълбищното пространство в приземния етаж в баня-тоалетна и за премахване на изградената баня-тоалетна над предпоследното стълбищно рамо, с врата от хоризонталната площадка на ниво втори етаж в същата сграда и е върнал  делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Разград.

 

Решението е окончателно. Пълният текст тук  http://www.vks.bg/vks_p03.htm

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 

 

 

РЕШЕНИЕ  № 266 от  10.06.2010 год. на  Върховния касационен съд,  Второ гражданско отделение,  по гражданско дело № 365  по описа за 2010 год.

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1. Правото на собственост включва правомощията на носителя на правото на собственост да владее, ползува и да се разпорежда с вещта. Всяко пряко или косвено неоснователно въздействие или отражение върху кое да е от трите правомощия на собственика на вещта, представлява ограничение на неговото право на собственост, защитимо по реда на чл.109 от ЗС
2. За да е на лице възпрепятстване  на собственика да упражнява  правото си в пълен обем,  трябва наличието на тръбопровод  да има неблагоприятно отражение или  пряко или косвено въздействие върху някое от правомощия на собственика, като при всички случаи, с оглед фактите по конкретния спор следва да се направи преценка относно наличието на ограничаване.
3. Незаконно е това изграждане  на тръбопровод в имота , което ограничава неоснователно или противоправно правата на собственика на имота.
4. Когато правото на собственост върху имота е придобито след като е бил изграден тръбопровода в него, от съществено значение за  правата на собственика е наличието на обстоятелства, които представляват пречки за осъществяване на тези права в пълен обем,  а не самия факт на изграждане на инсталацията.
5. Опасността от авария не е действие или бездействие, ограничаващо правата на собственика по смисъла на разпоредбата на чл.109 от ЗС . Опасността от авария, като обективно състояние не представлява ограничаване правата на собственика, тъй като  тя не е   представлява вредно или смущаващо въздействие върху  имота, пречещо на ползуването му  съгласно предназначението му.

 

 

Касационното обжалване е допуснато  по отношение на решение НА Окръжен съд – Търговище,  с което е отменено изцяло решение  на  Районен съд – Търговище. С решението си, след отмяна на решението на районния съд, окръжния съд е уважил изцяло предявения от С. Н. М. против жалбоподателя иск с правно основание чл.109 от ЗС.

 

Състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените в касационната жалба основания за отмяна и с оглед рамката, в която е допуснато касационното обжалване, а именно по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, приема за установено следното:

 

Материалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното основание е, представлява ли наличието на водоснабдителна инсталация в имот, чужда собственост, действие по ограничаване правата на собственика да ги упражнява в пълен обем, като се има предвид, че правото на собственост е придобито след изграждането на тръбопровода.

 

Правото на собственост включва правомощията на носителя на правото на собственост да владее, ползува и да се разпорежда с вещта. Всяко пряко или косвено неоснователно въздействие или отражение върху кое да е от трите правомощия на собственика на вещта, представлява ограничение на неговото право на собственост, защитимо по реда на чл.109 от ЗС. Наличие на изграден в недвижим имот тръбопровод или друга инсталация, само по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице ограничаване на правата на собственика да ползува, владее или да се разпорежда с имота. За да е налице възпрепятстване на правата на собственика да ги упражнява в пълен обем, следва наличието на тръбопровод или друга инсталация да има неблагоприятно отражение или въздействие, пряко или косвено върху някое от правомощия на собственика, като при всички случаи, в оглед фактите по конкретния спор следва да се направи преценка относно наличието на ограничаването. Това ограничение следва да пречи на ползването на вещта, съобразно нейното предназначение. Самото наличие на тръбопровод или друга инсталация, независимо от това, дали е изграден законно, предвид спазването на техническите изисквания за това, не е основание, годно да се приеме за наличие на такова ограничение. Незаконността на изграждането следва да се цени единствено и дотолкова, доколкото дава основание да се приеме, че ограничението е неоснователно или противоправно, но само когато е налице ограничаване на правата на собственика на вещта. Когато правото на собственост върху вещта е придобито при вече изградена инсталация, от съществено значение е наличието на обстоятелства, които да водят до извод за пречки да се осъществяват правата на собственика в пълен обем от самото наличие на вече изградената инсталация, а не от факта на нейното изграждане.

 

Делото е образувано по предявен иск с правно основание чл.109 от ЗС. Ищецът е собственик на недвижим имот, в който съществува напоителна инсталация /тръбопровод/, собственост и изградена от ответното дружество преди 1980 г., когато ищецът  е купил имота. От събраните доказателства е установено, че по тръбопровода са настъпили аварии, в резултат на което се е наложило извършването на ремонтни дейности в двора на ищеца. Незаконното действие, което според ищеца препятства упражняването на правата му на собственик се изразява в опасността от нова авария по тръбопровода, която да застраши имуществото му, а именно построените в дворното място постройки. Опасността от авария, като действие или бездействие, не следва да се приеме като такова по смисъла на разпоредбата на чл.109 от ЗС, ограничаващо правата на собственика. Самата възможност от авария по тръбопровода не препятства по какъвто и да е начин правото на собственика на владее, ползва или да се разпорежда с имота си, съобразно неговото предназначение. Опасността от авария, като обективно състояние не представлява ограничаване правата на собственика, тъй като не създава състояние, което да представлява вредно или смущаващо въздействие върху вещта, пречещо на ползуването съгласно нейното или отдаденото й от собственика предназначение. Соченото от ищеца в исковата молба действие /бездействие/ не ограничава правото на собственост на ищеца по делото, като следва да се отбележи и обстоятелството, че исканата защита с предявения иск – премахването на тръбопровода, не е адекватна на соченото ограничение на правото на собственост, дори да се приеме, че същото е налице, доколкото исканата промяна в правната сфера на ответника – да премахне със свои средства тръбопровода, не е адекватна мярка като защита на твърдяното нарушено право на ищеца по конкретния спор.

 

Соченото от ищеца нарушение и ограничаване на правата му на собственост – опасност от аварии по тръбопровода, по съображенията изложени по-горе не е основание да се приеме, че е налице ограничение, водещо до основателност на претенция с правно основание чл.109 от ЗС, а евентуално до източник на облигационни правоотношения между страните, основаващи се на непозволено увреждане.

 

Като е приел противното и е уважил предявения иск с правно основание чл.109 от ЗС, въззивния съд е постановил неправилно решение, поради нарушение на материалния закон. В рамките на правомощията на касационния съд по чл.293, ал.2 от ГПК, е отменил обжалваното решение и е постановил ново по съществото на спора, с което е отхвърлил предявения иск.

 

Решението е окончателно. Пълният текст тук  http://www.vks.bg/vks_p03.php

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова Контакти

РЕШЕНИЕ №286 от  09.08.2010 г на  Върховния касационен съд , Второ гражданско отделение по  гражданско  дело  № 1206/2009 година

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.Когато производството по обезпечения иск бъде прекратено поради недопустимост на иска,  или оттегляне на иска или  отказ от него, обезпечителната мярка е неоправдана и следва да бъде отменена, защото  противозаконно се ограничава правната сфера на ответника.

.

2. В случай на прекратено исково производство обезпечителна мярка се вдига след като влезе в сила определението за нейното отменяне.

 

3. За третите лица, договаряли относно възбраненото право има значение не  дали те са придобили правата си след формалното вдигане на обезпечителната мярка, а дали се е осъществило основанието, което налага тя да бъде отменена.

 

 4.  Основанието за отмяна на обезпечителната мярка действа по право, и то с обратна сила, поради което е без значение кога е било придобито правото на третото лице – дали преди или след възникване на основанието за отмяна на обезпечителната мярка.

 

5.Когато производството по обезпечения иск бъде прекратено, обезпеченият ищец няма достоен за защита интерес, оправдаващ недействителност на извършеното в полза на третото лице разпореждане. 

 

6.След като основанието, което налага отменянето на възбраната действува по право, и то с обратна сила, с неговото осъществяване обезпечителната мярка отпада, независимо дали е вдигната или не.

 

7.  За правата на купувача , договарял относно възбранен апартамент е без значение, че е придобил права преди формалното вдигане на възбраната, щом производството по иска, за обезпечаване на който е била наложена обезпечителната мярка, е прекратено с влязло в сила определение.

 

 

 

Допуснато е  касационно обжалване на въззивно решение на Софийския градски съд, с което е отменено решение на Софийския районен съд и е отхвърлен иск по чл е .108 ЗС за предаване владението върху апартамент, находящ се в партерния етаж на жилищна сграда.

 

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли ревандикационния иск, въззивният съд е приел, че придобитите от ищцата/сега касатор/ права по договора за продажба, предмет на нотариален акт от 25.11.1999 год. не са противопоставими на ответника, тъй като действието на вписаната на 22.04.1999 год. възбрана върху апартамента за обезпечаване на исковете по друго  гражданско дело  не е отпаднало с влизане в сила на определението за прекратяване на производството по същото дело. Съдът е приел, че съдията по вписванията извършва заличаване на вписаната възбрана на основание влязло в сила определение за отмяна на обезпечението, а след като до приключване на устните състезания по делото не е било постановено определение по чл.321 ГПК/отм./, а след 01.03.2008 год. – по чл.402 ГПК, възбраната не е била заличена и ревандикационният иск е неоснователен.

 

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е прието, че изходът на делото по ревандикационния спор е в зависимост от отговора на въпроса дали за правата на трето лице, договаряло относно възбранен имот е от значение да е придобило правата си след формалното вдигане на обезпечителната мярка или е достатъчно да се е осъществило основанието, което налага тя да бъде отменена, както и дали положението при отпадане на обезпечителна възбрана е сходно с отменяването на екзекутивна възбрана при прекратяване на изпълнението /чл.330 във връзка с чл.346, ал.2 ГПК-отм., тълк.решение № 47 от 01.04.1965 год. по гр.дело № 23/1965 год. на ОСГК на ВС/.

 

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбите на чл.320, изр.първо, чл.330, ал.2 и чл.346, ал.2 ГПК/отм./.

 

Когато производството по обезпечения иск бъде прекратено било вследствие недопустимост на иска, било вследствие на оттегляне на иска или на отказ от него, обезпечителната мярка е неоправдана и следва да бъде отменена, защото противозаконно ограничава правната сфера на ответника. В тези случаи отмяната на обезпечителната мярка става по реда на чл.321 ГПК/отм./, а отменената обезпечителна мярка се вдига, след като влезе в сила определението за нейното отменяне /чл.321, ал.3 ГПК-отм./. За правата на трети лица, договаряли относно възбраненото право /в случая жалбоподателката-купувач по сделката от 25.11.1999 год./ обаче от значение е не дали те са придобили правата си след формалното вдигане на обезпечителната мярка, а дали се е осъществило основанието, което налага тя да бъде отменена. Основанието за отмяна на обезпечителната мярка действа по право, и то с обратна сила, поради което е без значение кога е било придобито правото на третото лице – дали преди или след възникване на основанието за отмяна на обезпечителната мярка. Когато производството по обезпечения иск бъде прекратено /в случая, вследствие оттегляне на иска за нищожност, респ. унищожаване на сделката/, обезпеченият ищец няма достоен за защита интерес, оправдаващ недействителност на извършеното в полза на третото лице разпореждане, поради което правата на последното върху възбранения имот се запазват.

 

В подкрепа на този извод е и функционалната зависимост между исковия и обезпечителния процес, както и връзката на обезпечителния с изпълнителния процес. Определението, с което се допуска обезпечителна мярка е обезпечително основание за налагането й и изпълнява в обезпечителния процес спрямо принудителното налагане на мярката същата функция, каквато изпълнява изпълнителното основание в изпълнителния процес. Обезпечителната заповед пък е условие, за да се упражни правото за обезпечаване и изпълнява в обезпечителния процес същата функция, каквато изпълнява изпълнителния лист в изпълнителния процес.

 

Специално за изпълнителния процес, въпросът е намерил разрешение в практиката на Върховния съд чрез тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 год. по гр.дело № 23/1965 год. на ОСГК при действието на отменената разпоредба на чл.330, ал.2 ГПК. В него е прието, че постановлението на съдебния изпълнител по чл.330, ал.2 ГПК/отм./ не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение, а с него се установява, че по силата на закона изпълнението вече е прекратено. Посочено е още, че щом са настъпили фактите, предвидени в чл.330, ал.1 ГПК/отм./, настъпва по право и прекратяването на принудителното изпълнение, като наложените възбрани и запори отпадат от момента, от който се прекратява действието им, независимо от това дали са вдигнати или не.

 

Цитираното тълкувателно решение не е от категорията актове на Върховния съд, които се обхващат от т.2 на тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС и не съставляват съдебна практика, имаща задължителен за съдилищата характер съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На общо основание обаче тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 год. по гр.дело № 23/1965 год. на ОСГК на ВС съставлява част от съдебната практика въобще, която според настоящия състав може да бъде съобразена по аналогия и за хипотезата на отпадане на обезпечителната възбрана. Щом с прекратяване на принудителното изпълнение на някое от основанията по чл.330, ал.1, б.б.”а”-„е” ГПК/отм./ отпадат наложените възбрани и запори и се прекратява действието им, независимо от това дали са вдигнати или не; за отмяната на обезпечителната мярка е достатъчно да се е осъществило основанието, което налага тя да бъде отменена. Без да съществува тъждество на хипотезите, налице е сходство между случаите на отпадане на обезпечителната възбрана с тези на отменяване на екзекутивната възбрана. Следователно, на втората част от въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, следва да се отговори утвърдително.

 

Предвид изложеното, въззивният съд незаконосъобразно е приел, че щом до приключване на устните състезания по делото не е постановено влязло в сила определение по чл.321 ГПК/отм./, а след 01.03.2008 год. – по чл.402 ГПК за отмяна на обезпечението, възбраната върху процесния имот не е била заличена и ищцата/сега касатор/ не може да противопостави на ответника правата си по договора за продажба от 25.11.1999 год.

 

След като основанието, което налага отменяването на възбраната действува по право, и то с обратна сила, с неговото осъществяване обезпечителната мярка отпада, независимо дали е вдигната или не. В случая, такова основание за отпадане на обезпечителната възбрана е влязлото в сила на 21.06.2006 год. определение на Софийския градски съд, І-6 състав, с което въз основа на заявено на 04.09.1999 год. от ищеца по гр.дело № 732/1999 год. оттегляне на иска, производството по същото дело е било прекратено. За правата на ищцата/сега касатор/ Н. Г. А., договаряла относно възбранения апартамент е без значение, че е придобила права преди формалното вдигане на възбраната, щом производството по иска, за обезпечаване на който е била наложена е прекратено с влязло в сила определение.

 

Касационният съд е отменил обжалваното решение и е уважил иска по чл. 108 ЗС. Решението е окончателно. Пълният текст  тук  http://www.vks.bg/vks_p03.php

 

Редактирано от адв. Стефка Атанасова  Контакти

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

  

Р Е Ш Е Н И Е от  19.10.2010 г. на  ПАЗАРДЖИШКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение по  гражданско дело

№ 682 / 2002 г

 

ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.      Целта на делбеното производство е всяка страна – съсобственик да реализира своето потестативно субективно право за ликвидирането на една съсобственост и превръщането й в индивидуална собственост, като приоритетният принцип е всеки от съсобствениците да получи своя дял в натура

 

2.      Когато допуснатите до делба имоти не съответстват на броя на съделителите, следва да се провери възможността за тяхната поделяемост съобразно нормите на ЗУТ.

 

3.      При реално поделяемост на поземлен имот първоинстанционният съд  дава възможност страните да пристъпят към изпълнение на административната процедура по изменение на подробния устройствен план, касаещ имота, с цел разделянето му на самостоятелни УПИ и обособяване на толкова на брой самостоятелни дяла от имотите колкото е броят на съделителите или броят на колената, в които същите участват.

 

4.      Независимо, че съдебнотехническите експертизи съдържат данни за поделяемост на имота,  ако страните не са инициирали действия по изготвяне на проект за разделяне по административен ред, имотът се явява неподеляем.

  

     С решение  на  Пазарджишкия районен съд в производството по чл. 288 ал.1 от ГПК / бел.ред. - при неподеляемост на имота, единствен способ за извършване на делбата е изнясяне на имота на публична продан/  е изнесен на публична продан следните недвижими имоти: дворно място  и земеделски имот – нива, представляваща имот № по плана за земеразделяне. Постановено е след извършване на проданта, получената сума да се разпредели между съделителите съобразно правата им. В тежест на съделителите са присъдени дължимите се ДТ съобразно дяловете им. 

 

Така постановеното решение е обжалвано от един от съделителите в частта, с която е изнесен на публична продан недвижимият имот- дворно място. Иска се отмяна на обжалваното решение и  се поддържа искане за възлагане на обособени дялове в техен общ дял. 

 

Въззивният  съд е намерил за установена следната фактическа обстановка:

 

                Производството е по иск за делба във фазата на извършването.

 

              С влязло в сила решение, постановено на  27.06.2002г. е допусната съдебна делба между М.С.К. /ищца в делбеното производство/, Ц.С.Ш., Л. Т. Д., С. Д.Д., Д.Д.Ц. и Л.Д.Ц. на следния недвижим имот: дворно място с  построените в него първи етаж от двуетажна масивна сграда /като вторият етаж от сградата е държавна собственост/, двуетажна масивна жилищна сграда, едноетажна масивна фабрична сграда ., производствена масивна сграда - разливочна и масивна сграда – тоалетна.Определени са правата на страните, както следва: 38/108 ид.ч. за М.К., 34/108 ид.ч.за Ц.Ш., 18/108 ид.ч. за Л. Д. и 18/108 ид.ч. общо за С. Д., Д.Ц. и Л.Ц.   Искания по чл.288 ал.3 от ГПК/отм./ за възлагане на имота не са предявени.

 

 Целта на делбеното производство е всяка страна – съсобственик да реализира своето потестативно субективно право за ликвидирането на една съсобственост и превръщането й в индивидуална собственост, като приоритетният принцип е всеки от съсобствениците да получи своя дял в натура. Ето защо, когато допуснатите до делба имоти не съответстват на броя на съделителите, следва да се провери възможността за тяхната поделяемост съобразно нормите на ЗУТ. В случая, с решението по допускане на делбата, до делба са допуснати два имота, като предмет на настоящето производство е имотът, описан в п.1 /недвижим имот в гр. Пазарджик/. За установяване на релевантния факт – поделяемостта на имота, /както и пазарната стойност на същия/ при първоинстанционното разглеждане на делото е допусната съдебнотехническа експертиза и допълнителни такива. Вещото лице е дало заключение, че както теренът така и  фабричната сграда с площ от 450 кв.м. са реално поделяеми. Изготвени са няколко варианта за разделяне на имота и обособяването на самостоятелни парцели включително и според броя на съделителите по колена с цел получаване на самостоятелен дял в натура  от съсобствения имот. Првоинстанционният съд многократно е давал възможност страните да пристъпят към изпълнение на административната процедура по изменение на подробния устройствен план, касаещ имота, с цел разделянето му на самостоятелни УПИ и обособяване на толкова на брой самостоятелни дяла от имотите колкото е броят на съделителите или броят на колената, в които същите участват. Въпреки дадената възможност в хода на първоинстанционното производството процедура  по чл.201 и чл.203 от ЗУТ не е проведена, като и във въззивното производство не се представят доказателства за наличието на проведена или отпочнала административна процедура. При това положение и при липсата на одобрен проект за разделяне на имота съгласно чл.201 и чл.203 от ЗУТ е налице невъзможност да се обособят реални дялове за всеки един от съсобствениците индивидуално или по колена. Или независимо че съдебнотехническите експертизи съдържат данни за поделяемост на имота, то, тъй като страните не са инициирали действия по изготвяне на проект за разделяне по административен ред, имотът се явява неподеляем /Опр. №92/29.01.2010г. на ВКС по гр.д. №1392/2009г./.

 

    При така изложените съображения следва  да се приема, че е налице хипотезата на чл.288 ал.1 от ГПК /отм./, съгласно който, при неподеляемост на имота, единствен способ за извършване на делбата е изнясяне на имота на публична продан.

 

                   Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение.

                   Пълният текст  тук http://www.court-pz.info/2010_2/0063d810_682a1810.htm

 

                 Решението подлежи на касационно обжалване. Към датата на публикуването му на сайта www.advokatatanasova.com няма данни за обжалване.

 

                 Редактирано от адв. Стефка  Атанасова   Контакти

 

 

РЕШЕНИЕ  № 173 от  21.05.2009г. на  Върховния касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, по гр.дело № 2562/2008 г.

 

 

 ТЕЗИ НА СЪДА

 

1.      Таванът /пространството между покрива и покривната плоча на последния етаж/ е обща част. Когато е общ по естеството си е предназначен да обслужва всички самостоятелни обекти и сградата като цяло, няма самостоятелно правно значение и не може да променя предназначението си. Поради това не може да бъде обект на самостоятелно придобиване.

 

2.      Общи по предназначението си са само онези общи части, без които сградата може да съществува и са създадени да обслужват всички собственици и обитатели. Характерно за такива общи части е, че тяхното предназначение може да се промени.

 

3.      Критерий за това дали таванът е обща част по предназначение е възможността да се преустрои в самостоятелни или обслужващи помещения.

 

4.      Съгласието по чл. 38, ал. 2 ЗС предполага съгласие за изграждане на отделните обекти или сервизни помещения или клетки. След обособяване на такива самостоятелни помещения, последните ще запазят характеристиката си на общи части по предназначението си, но вече биха могли да преминат в самостоятелна собственост на някои от притежателите на самостоятелни обекти в долните етажи, евентуално на трето лице, ако обособеното в тавана помещение може да съществува самостоятелно /напр. ателие, жилище и пр./

 

5.      След като в тавана има изградени с общото съгласие на съсобствениците, учредили етажната собственост, самостоятелни помещения, последните могат да бъдат изключителна собственост – като прилежаща част на някой от етажните съсобственици.

 

 

Производството е  касационно, образувано е по жалба против въззивно решение на Ямболския окръжен съд.

 

Предявен е иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗС.  С решение на Ямболския окръжен съд, постановено по гр.д. № 244/2006 г., е прието за установено, че учреденото в полза на И. С. И. с договор за доброволна делба от 20.02.1965 г. право на ползване на подпокривното пространство /складово помещение/ на двуетажна масивна сграда е погасено. С допълнително решение № 62/02.04.2008 г., с което  е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен иска на К. против И. в частта му за приемане на установено, че е прекратено правото на последния да ползва южната стая от тавана.

 

За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че съсобствениците на сградата, в която се намират спорните обекти, са извършили доброволна делба с договор от 20.02.1965 г. И. А. Я. е получил в изключителен дял първия жилищен етаж с отделен вход, една отделна стая и друга с ниша и и едно салонче от избеното помещение с отделен вход, както и ½ ид.ч. от общите части на сградата.

 

И. С. И. е получил в дял втория жилищен етаж, както и една отделна стая и едно салонче от избеното помещение с вход от запад и целия таван на запад откъм ул. „Г”, който включва една отделна таванска стая с източно изложение и малко салонче от запад на стаята, ½ ид.ч. от общите части на сградата и право на ползване площта на целия таван на сградата.

 

Съдът, като е взел предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, е приел за установено, че в дела, предоставен в изключителна собственост на И. е и спорната, т.нар. „южна стая” или описаното в договора салонче до източната стая. Площта от тавана, извън помещенията, възложени в дял на И. съставляват обща част на етажната собственост и върху него е било учредено правото на ползване. Поради неупражняването му от И. след 18.05.1995 г. в продължение на повече от 5 години, ограниченото вещно право е прекратено. Такова не е учредявано спрямо „южната стая” от тавана, тя е изключителна собственост, като част от жилището на И. , а към настоящия момент на последващите приобретатели Т. и М. Л.

 

Поначало таванът /пространството между покрива и покривната плоча на последния етаж/ е обща част. Когато е общ по естеството си е предназначен да обслужва всички самостоятелни обекти и сградата като цяло, няма самостоятелно правно значение и не може да променя предназначението си. Поради това не може да бъде обект на самостоятелно придобиване, включително като обслужващ някой от самостоятелните обекти в етажната собственост.

 

Общи по предназначението си са само онези общи части, без които сградата може да съществува, но все пак те са създадени да обслужват всички собственици и обитатели. Характерно за такива общи части е, че тяхното предназначение може да се промени. При тавана, критерий за това дали е обща част по предназначение е възможността да се преустрои в самостоятелни или обслужващи помещения. Съгласието по чл. 38, ал. 2 ЗС предполага такова за изграждане на отделните обекти или сервизни помещения или клетки. След обособяване на такива самостоятелни помещения, последните ще запазят характеристиката си на общи части по предназначението си, но вече биха могли да преминат в самостоятелна собственост на някои от притежателите на самостоятелни обекти в долните етажи, евентуално на трето лице, ако обособеното в тавана помещение може да съществува самостоятелно /напр. ателие, жилище и пр./.

 

    След като в случая, в тавана има изградени с общото съгласие на съсобствениците, учредили етажната собственост, самостоятелни помещения, последните могат да бъдат изключителна собственост – като прилежаща част на някой от етажните съсобственици.

 

По силата на договора за доброволна делба, И. И. е придобил описаните в него таванските помещения в изключителен дял като част от жилищния обект, обособен на втория етаж с избени помещения. В резултат на разпореждането – собствеността върху обекта с прилежащите части е преминала в следващите правоприемници.

 

Само незаетата част от помещенията в тавана, е останала общо притежание на етажните съсобственици. Именно поради това и с делбата И. не е придобил в собственост целия таван, а е получил право на ползване извън двете помещения.

 

           Страните по това дело не спорят, че И. не е упражнявал от 1995 г. нито лично, нито чрез трето лице, учреденото му вещно право на ползване върху тавана /обща част/ и , че то се е погасило.

 

           Спорът е относно т.нар. южна стая от тавана. Той, обаче фактически не е за това погасено ли е или не вещно право на ползване за И. И. , а е спор за собствеността върху него - дали то е част от получения в дял от И. обект по договора от 1965 г. и съответно е изцяло собственост на сегашния приобретател на дела или е останало като обща част, ведно с необградената част от тавана, в съсобственост за етажните собственици.

 

              Заключението на въззивния съд, че т.нар. южно помещение е салончето, описано в договора за доброволна делба е обосновано, изградено при цялостна преценка на събраните по делото доказателства – договора за доброволна делба, заключение на съдебно-техническата експертиза, данните за състоянието на тавана от момента на изграждане на сградата и ползването на спорната стая, като част от жилището на втория етаж.

 

     При тези съображения, съставът на ВКС е приел, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, която се явява неоснователна

 

        Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук  http://www.vks.bg/vks_p03.php

 

        Редактирано  от адв. Стефка Атанасова  Контакти